Вълчан Войвода. Златният бог на България. Част 1 – Васил Гинев

Романът „Вълчан Войвода – Златният Бог на България” е колосално произведние, хвърлящо светлина върху епичните борби за свобода на непокорните българи, отхвърлящи оковите на отоманския гнет. Произведението е огромна крачка за съвременната българска литература, разкриващо нови, неизвестни събития от българската история и историята на освободителните борби в този сложен исторически и геополитически отрязък от време.
Този роман е предназначен само за онези истински българи, които искат да знаят миналото си, историята си, истината за страшните, кървави времена на турското робство. За епичната борба, за неимоверните усилия на безброй юначни българи да възкресят родината си от пепелта, от нищото.
За всеки един герой отдал живота си за свободата на България свети по една звезда на небосклона, но най-ярката, най-голямата е звездата на Вълчан войвода.
Този роман е написан за сегашните българи, защото те трябва да знаят, че:

Снегът ту валеше бавно, ту се усилваше, но Вълчан не се спираше пред нищо. Той имаше работа за вършене, а времето летеше и не чакаше никой…
Когато наближи Цариград, Вълчан облече бейските дрехи, набучи в силяхлъка пищовите и камите и влезе в града. Бавно премина през пазара, отправи се към къщата, която купиха с гърка и влезе зад големите дувари. Беше се намръзнал и бързо накладе огън. После се зави и няколко дни почива. Премисля какво и как да направи. Сега беше спокоен. Семейството му бе в безопасност и той можеше да мисли само за себе си. Защото в тези размирни времена този, който бе хванал калъчката, нямаше право на грешки, ако искаше да живее. А грешки се правеха, когато умът на човека бе на няколко места едновременно. Вълчан знаеше това добре. Колкото бе здрав и едър, толкова беше умен, даже дваж повече. Умееше да извлича полза и поука от всеки разговор, било то с млад или стар. Но най-много гледаше да подбира от патилите. Винаги след разказ преценяваше как е станало и можело ли е да се избегне. А най-хубавото му бе, че лесно не хващаше вяра на никой. Трябваше много да му доказват, докато се довери, но и тогава не бе напълно. Все имаше някаква частица, която го караше да внимава…. Така беше и сега. Ставрус му бе разказвал как работи с Емин ага, но можеше ли да има на турчин вяра. Та той им вярваше само когато чалмата им заедно с главата тупне на земята в кръв. Ама сега трябваше да разбере какво ще става. Или турчинът беше много алчен за имане, или …

Вълчан постоя още малко и после се прибра в къщата. Можеше да си тръгне, вече беше разбрал кой ще му помага за грабежите на пощата. Но имаше и нещо друго. Никой освен него не знаеше, че свободата на българите го водеше пред всичко останало. Той беше в бърлогата на звяра, точно тук никой не очакваше да бъде. Затова сега трябваше да разбере повече за слабите места на Империята.
Дни наред той се срещаше с агите в Еди куле. Черпеше ги и никой не се усъмняваше в младия бей. Вечер, когато се прибираше и лягаше да спи, сравняваше разказите и опасенията на турците. А те клоняха към вътрешен сблъсък… Малките султани в поробена България, Гърция и Сърбия се бяха вдигнали на бунт. Не искаха да плащат на Високата порта. Всеки искаше повече власт, повече пари. Кърджалиите беснееха и бастисваха наред села и градове. А падишахът беше решил да ги накаже, но все не знаеше как. Империята се бе объркала съвсем. Султанът Селим III беше безсилен срещу Видинският аянин Осман Пазвантоглу, който си бе направил своя държава, в Русе – Тръстеникоглу. В Свищов пък Гушанц Али беше аянин, Татарският султан във Върбица. В Гръцко аяни бяха Мурат Пехливан и Назиф ага, Токачията в Одрин. Султанът търсеше хитрост, а не война, като раздаваше на размирниците кой каквото иска, само и само малко да се умирят, пък после ще се види кой кой е…
Вълчан слушаше и си правеше сметката. „Докато умните се наумуват, лудите се налудуват“. Тъй мислеше той и беше прав. Докато султани, аяни и паши се разберат, той трябваше да граби златото им, да го сбира и да коли и беси колкото може повече османлии. А когато събере имане – да плати свободата на България на руския цар, който и да е той по него време…
Вълчан беше разбрал, че само купеното е твое, ако не можеш го взема с калъча. А дареното всеки може да му дойде на ум да си го търси някогаш…
Зимата неусетно се бе изтърколила и дърветата цъфнаха от настъпващата пролет. Вълчан успя да си изкара тескере за търговец на барут и шишанета. После накупи от най-новата стока, все френска, натовари каруцата и един ден тръгна. Още щом наближи Балкана, усети мириса на българското, свежото и се разкърши.
– Ще се почва една, ама да видим накъде ще се изкара! – подвикна той ей тъй на глас и конете потеглиха в тръс към Голица.
Беше решил да види свойте си за последно, че веки не се знаеше дали Бог щеше да разреши туй да се случи. Той, хайдутлукът, не знаеше прошка, както за едните, така и за другите…
Когато конете спряха пред портите на дома му и каруцата престана с монотонното си тракане, той се усмихна. На пруста се мерна силуетът на баща му. Сетне бавно слезе по стълбите и скоро дебелата порта се отвори. Конете напрегнаха мускулите си като за последно и вкараха в двора тежкия товар. Вълчан скочи от каруцата и прегърна татко си. Скоро излязоха всички – майка му, сестрите му, брат му, който бе дошъл по хабер на татко им. Цялата нощ хортуваха без да мигнат. Вълчан беше избрал пътя си и искаше всичко между близките му да се каже, да се нагласи, че когато останат сами да не ги мисли постоянно. Знаеше, че това едва ли ще да е възможно, но все пак беше си утеха и за него, и за тях. Разбраха се, че ако нявгаш има някакъв зор, да се държат един за друг и да хващат Балкана през тунела. Майка му плака през всичкото време и все му заръчваше да се варди от всичко. Само баща му го гледаше без да говори. Двамата се разбираха само с погледи.

Мирчо бе наклал огън и дебелата жар грееше отдалеч. Скоро големите мръвки цвърчаха и околността се изпълни с приятен мирис на печено. Сетне седнаха и докато ядяха с охота, Вълчан започна разговор с всеки поотделно. Пръв запита Димитър:
– Я ми кажи, Димитре, ти защо тръгна из Балкана?
Младият хайдутин се нажали:
– Аз съм от Котел, войводо. Там има един чорбаджия, именува се Божил. Ама само името му е българско, инак е турско мекере. Крепител на султана и на турската власт. За нея коли и беси както си иска бедните, окаяни българи. Та точно този Божил с неговите хаирсъзи затри баща ми и майка ми. Бях с добитъка из гората, когато съседско момче ми донесе за този зумлук. Търсил и мене, затова оттам хванах гората.
Вълчан го изгледа.
– И сега какво да го правим този Божил чорбаджи, ако ни падне?
– Ех войводо, колко пъти съм се надявал да го срещна аз него. Жив, жив ще го дера и пека на жар, като тези мръвки…
Войводата поклати глава и се обърна към Мирчо.
– А ти защо си тук, Мирчо?
– Аз, войводо, имах мерак на едно девойче от село. Един ден я чаках на чешмата, когато Неджет ага мина покрай мен с коня си, беше я метнал през седлото и хвана гората. Видях разпиляната коса на Яна и се вцепених. Караше я гаджалът в гората да я насилва. Нещо ме попари, хукнах след него и бягах колкото ме държат краката. Ама можеш ли надбяга кон? Чувах писъците и бързах към мястото, но беше късно. Беше я насилил и я душеше с двете си ръце. Дрехите му разпилени из тревата, оръжията също. Грабнах ятагана му и го разсяках на парчета. Но Яна не можах да спася, беше издъхнала. Така набързо я облякох и на ръце я занесох на майка ѝ. Писъци, трагедии, после хванах гората, защото за убития чалмалия щяха да ме обесят. Но вместо мен хората на Неджет ага убили майка ми, баща ми на нивата, а братята ми и сестрите ми откарали в робство. Къщата подпалили след някой друг ден. Ето затова съм тук. Ако падне сгода, хората на агата ще убия и всеки, който е турчин. За мен и такива като мен няма добър и лош турчин, има само мъртъв!
Вълчан се замисли. Двама души пита, а толкова мъка и тъга в душите им. А така бе навсякъде. Теглило, робски труд и само смърт. Агнета за Курбан байрам не се колеха така, както раята…
– А ти, бре Неделчо, ти защо си тука?
– Аз, войводо, съм от Жеравна – започна чернокосият набит мъж. – Работехме с баща ми и брат ми в дюкян за ковашки работи. Правехме ками, остени и кой каквото поиска. Ама има там един чорбаджия – Руси се именува. Голяма гад, голям обирджия. По-голям турчин и от султана. Почти всички му работят ангария. Затова се захвана и с нас. Един ден дойдоха катилите на Фахри бей, изпратил ги Руси да вземат хиляда гроша, че трябвали на чорбаджията да си оправя сметките с Фахри бей. Баща ми отказа и един от фесовете понечи да го съсече. Аз го изпреварих и го ударих с камата си в стомаха, стана касаплък и гаджалите се натръшкаха по земята. Баща ми впрегна каруцата и заедно с майка ми и сестрите ми тръгнаха с най-скъпото да бягат. Ние с брат ми ги последвахме. Но пантите на Руси ни настигнаха и започнаха да гърмят, после се стигна и до клане. Баща ни, за да ни спаси, се хвърли с две ками срещу седмината, ние също с брат ми. Убихме четирима и другите побягнаха. Всички се качиха в каруцата и тръгнаха, а аз заредих шишанетата на убитите и останах до гората да ги спра, ако тръгнат да гонят каруцата. Така и стана, самият чорбаджи Руси с двайсет души на коне се зададоха от село. Когато наближиха, гръмнах един, после втори, и докато презаредя преминаха. Явно разбраха, че искам да ги задържа. Хукнах по пътя след тях. След известно време чух да се гърми, после всичко утихна. Скрих се в гората и продължих напред. Когато стигнах до големия завой, видях от гората конниците да се връщат, а в каруцата нахвърлени близките ми. Всички до един убити, дори и малките ми сестри. Бързо се приближих до пътя и ги изчаках да се приближат. Тогава примерих Руси, гръмнах, но в последния момент един от хората му мина с коня си пред него и забра оловото за Руси. Сетне в бъркотията гръмнах в купа от хора и хванах нагоре в гората.
Вълчан се обърна към Иван, а той, без да го питат, захвана.
– Не знам, войводо, от къде съм и кои са ми роднини. Помня се все като чирак на чорбаджи Минчо от Атанракьой. Работех всичко, бях овчарче, когато турци вземаха десет овце от поляната. Чорбаджията нямаше на кого да си го изкара и бой, бой докато спра да дишам. Една баба ме прибрала и ме спаси от смъртта. Минаха две – три лета, докато се оправя. После една нощ запалих чифлика на чорбаджията от три страни и хванах Балкана.
Вълчан помълча малко, след туй заговори бавно, като побутваше жарта в огъня.
– Аз ще ви кажа за какво сбирам дружина и какви хора ми трябват в нея. Дано да се съберат бая нови хайдути. Да има да останат като им река, да има и да си отидат, ако не им стиска. Защото мене ми трябват хора здрави, пъргави, силни, дето имат кораво сърце и душа. Щото или ще изгоним турците, или ще да мрем тука… Когато сберем дружината, тогава, ако някой не иска аз да съм войвода и мисли, че е по-мъж от мен или е по-укумушлия, ще премерим сили… най-япарлията ще е войвода!

Една заран дружината се събра на голяма поляна под пролома и Вълчан излезе в средата. Сложи три жълтици на дебел букак и се отдалечи на петнайсет аршина.
– Ха сега, който иска да е войвода, да ги удари и трите една подир друга. Иван Серсема пръв се отказа.
– Ама те се не видят войводо, кой мери без да гледа?
– Аз меря тъй! – отсече Вълчан и вдигна едно от трите шишанета до себе си.
Всички се струпаха покрай дебелото дърво, да гледат отблизо. Три пъти гръмна и трите жълтици, големи колкото човешко око, набиха от оловото в дървото. Чуваше се само ехото след всеки гърмеж, щото всички бяха онемели.
– А сега, който отсече това дърво, дебело колкото човешки врат с един удар, може да се мери по-нататък с мен.
Няколко мъже, сред които и Неделчо Калъчлията, се опитаха, но само Неделчо премина средата му.
Вълчан се усмихна, грабна ятагана и със сила махна. Желязото премина с лекота през дървото. След това на второ, на трето. Четата бе притихнала от почуда.
– Някой оспорва ли воеводството? – запита високо той, че проломът проехтя.
Никой не се обади и всички насядаха в знак на уважение.
– Щом ме признавате за ваш войвода, слушайте. Ние сме се събрали тука да обираме хазни, чорбаджии, пощи и кервани. Да може със среброто и златото да се освободи България от турците. Гаджалите ще бием, както и където ги сварим. Ще готвим хората навсякъде за бунт. Дошло е време да се разплатим с турците и с чорбаджиите, които са с тях… Ако някой не му харесва това, ако иска да граби за да богатее или мисли за измяна, да тръгва още сега. Който остане и не се подчини на мен и на моя заръка, ще го съсека както тези букачки. Всеки ще има задача, която трябва да изпълнява. Всеки ден трябва да се гърми в пролома, където не се чува от водата и скалите, за да се научат аджамиите на точност. Всеки ден със сопи вместо с ятагани да се учат всички на сеч и умение. Искам от вас да сте хайдути, а не баби.

Още в началото, когато Вълчан нареждаше дружината, няколко от хайдутите, които бяха дошли от други чети, разбраха, че войводата е много умен и разсъдлив човек. Когато приключи боят и всички турци бяха избити, а само един от хайдутите – Илия, бе леко ранен в ръката, Иван Серсема се обърна към Неделчо и Димитър:
– Добра работа, побратими, – те поклатиха глави за одобрение.
– Не добра, ами дума нямам – отвърна Димитър. – Толкова пъти сме се били и ограбвали турците с други чети и войводи, ама такъв нагласен капан не съм видял никъде. С ум и разум беше.
Неделчо се намеси:
– Ами то отначало си пролича, с ум работи Вълчан войвода – и кервана разби, и турците погуби, и нас щади, евала!
Иван клатеше глава:
– Страшен е Вълчан, млад е и много зор ще даде на турците, бая чалми ще затрие!
В това време, разсечен от хайдушки ятаган, лежащ до самата река, плувнал в кръв, се криеше сейменин. Той чу разговора, но разбра само името на Вълчан войвода. Когато хайдутите се скриха в гората, той изпълзя нагоре по реката. Доста време се мъчи, но накрая стигна до гората. Там видя един ранен кон, който още се държеше на крака. Успя да се качи на гърба му и куцукайки животното тръгна по пътя. Вече се свечеряваше, но конят продължи да върви. Цялата нощ той спира-тръгва, докато на заранта стигна до турско село. Още щом видяха ранения сейменин турците го прибраха, за да се погрижат за раната. Питаха го какво е станало, а той само успя да каже:
– Кервана разби и обра някакъв си Вълчан войвода. Страшен човек, страшен хаирсъзин. Добре, че другият, който вървеше с него ме удари, защото видях как този Вълчан сече. Удари Али Кафалията и го разполови. Ако и мен беше ударил нямаше да стигна до тук, а щях да остана в реката. Кажете на Султана, че този хайдутин ще му разплаче майката. Не е човек обикновен, а страшен звяр дето рядко се вижда.
Сетне клюмна и отиде при Аллаха си. Много кръв бе изгубил гаджалът, а и раната бе дълбока…
Един от турците се затюхка.
– Познавах добре този човек. Курт Тосун му викаха. Колко кервана бе прекарал, ама намерил си майстора. Но беше смел и не даваше никому евала. А сега така да говори за гяур? Значи челик е урумлията. Звяр вика, че е бил, не човек. Това да го каже Курт Тосун не е шега работа. Значи оня е бил дваж по-курт от него.
Турците се умислиха, а мълвата за Вълчан войвода тръгна към Цариград…

Заптието се премести по-близо.
– Виж, беим! Туй бе досега, от пролетта барем пет потери ще тръгнат да ловят хайдути и хаирсъзи из горите. Що глави ще се набучат по коловете! Ама право да си говорим, то едни хващаме и бесим, други се пръкват! Кой от кой по-лош и лют. Его е, досега никой не бе чувал за Кара Курта, Вълчан войвода. Все е имало хаймани, ама такъв не е имало. Три катил фермана прати султанът. Награда сто хиляди гроша – и нищо! А урум войводата убива и граби без милост. Няколко бея убил и все главите им на колове набивал. За да имат страх другите и да не мъчели раята.
– Други страшни и големи няма ли сред хайдутите? – запита уж притеснен Вълчан. – Чувал съм за някой си Индже войвода, Кара Феиз.
– А, тези ли? – поглади брада заптието. – Те са друго нещо. Грабят наред, пък все паши са. Днеска тъй, утре инак, ама не бастисват хазната, тъй както урум войводата им Вълчан. Пък и много били с него. Барем десет хиляди урумлии имало с него. Балканът почернявал от тях. Да разбият Нури бей с толкова сеймени! Кьор Исмед го убили и главата му набучили на кол, както той правеше със заловените войводи и хайдути. Пък още колко други зулумлуци е сторил. Все е имало хаймани, ама този? За него няма милост! Само да мине зимата и ще му заложим барем сто капана. Все на един ще се хване Вълчана. Къде с наши хора, уж изпаднали в Балкана по случайност. Или пък с примамване в някой от урум чорбаджиите. Абе няма къде да ходи вече той, писан е и туй то…

Двамата конници сменяха конете на всеки хан с нови, отпочинали. А турските им дрехи им помагаха да се движат по-безопасно през села и градове. Но преходът бе труден, някъде, за където се говореше, че има хан, той просто липсваше. Само изгорелите греди, затрупани наполовина със сняг, говореха за него. Турците избиваха хората, плячкосваха всичко, а после огънят заличаваше зулумлуците им. Вълчан и спътникът му трябваше да продължават с изморени коне до следващия. Ако не бяха някои добри българи по селата да ги приютяват за през нощите, просто щяха да замръзнат навън. Когато видеха двамата конници с турските дрехи хората се стягаха. Мислеха си все за лошо, но когато разберяха, че са българи, им олекваше. Ставаха разговорливи и приветливи. Но Вълчан и за миг не се доверяваше на никой. Когато единият спеше, другият седеше в тъмното до джама и пазеше. Зли времена бяха. Страхът беше обзел всички. Никой не знаеше кой е другият, какво му мисли и какво ще стори. Ако сам не се вардеше човек, а се довереше сляпо, главата му много нямаше да се задържи на раменете. Вълчан знаеше това и вяра не хващаше току-тъй. Трябваше много доказване, другарлък и пак имаше едно на ум…
Беше изминал месец, откакто тръгнаха на път. Времето беше мрачно, сиво, прехвърчаше сняг. Скоро щеше да се свечери, когато двамата конници влязоха в Битоля. Къщите бяха отрупани със сняг и притихнали. Цареше тишина, дори кучета не лаеха. Конете тихо поеха към горната страна на къщята, там за където бе говорил даскалът. Минаха по тесните улички и силуeтите им се загубиха сред усилващия се сняг…
Скоро след това Вълчан похлопа на голяма дървена порта. Веднага прелая куче, ама някак глухо от колибата си. После спря, чуха се стъпки и хрупкащ сняг под тях. Портата изскърца, изтропурдяха резетата и се чу гласът на Никола.
– Как дойдохте до тука, бре хора? – запита отчето.
– С конете – отвърна Домусчията и го потупа по рамото.
Никола се върна и влязоха в собата. Вътре седяха двама души и писваха нещо на софрата.
– Ще стават ли хора, даскале? – усмихна се Вълчан.
– Ще, войводо, ще!
– А други има ли?
– Други седмина изпратихме по Франция. Трима в Русия. Тези – двамата, скоро ще ги пратим и тях.
– Нека идат, нека се учат! Че укумушлии, учени хора ще ни трябват.
Никола изпрати учениците в другата соба и сложи хляба на масата.
– Знам, че сте гладни, войводо, то толкова път, и то през това време, просто не ми се мисли.
Попът хвърли дърва в огнището, а Вълчан седна на миндера.
– То туй е лесно, Никола, дошли сме не да ядем и пием, а работа една да вършим.
– Първом хапнете, пък после ще хортуваме до сабахлен – заинати се даскалът.
Попът седна до Стоян и го сбута.
– Кажи, бре юнак, какво ще става?
Домусчията се засмя при вида на брадясалия с дълга до раменете коса поп.
– Мурабе, попе, голямо мурабе иде.
– Хайде бе? – завъртя очи отчето. – Голямо, думаш, а?
– Даскале? – започна Вълчан. – Как е тука с хората? Има ли такива, дето искат да мрат в мурабе с гаджалите? Въстание се готви, ще трябват много хора. А искам и ти да си кажеш думата, като учен чиляк. Има неща, които не ми дават мира.
– Думай, войводо. Ако знам, ще ти отговоря – отвърна Никола.
– Ами виж сега, то мурабе че ще има, туй е ясно. Ама аз мисля, че хората не са готови за таквоз нещо. Все бедните ще се вдигнат, а те мотики им дай. Не знам как ще тръгнат срещу обучен, редовен аскер, който само да убива знае! Няма ли хората мърцина да идат, ей тъй – като стадо на заколение? Пръснахме хората да обучават колкото може повече мъже, ама времето е малко. А хайдутите – от всичките дружини да ги сбереш, няма да са и на­половина на войската, дето ще тръгне напролет срещу Видин. Дали, даскале, ще се вдигнат всички българе, или пак мурабето ще падне само на най-бедните, дето работят само ангария и си нямат нищо? А тези с нивичките и къщята – няма ли да си останат по селата? Дали потурчените българи ще тръгнат с нази, или веки са забравили кои са, от къде са?
– Ееех, войводо, – поклати глава Никола – много са ги въпросите и все верни и умни. Защо мене ще питаш, като си дваж по-умен от всички. Прав си за всичко казано, прав си и за тревогите. Малко са мъже за мурабе, повече са плашливи. Но има едно, дето дума не ще. Ножът, брате, вече е до кокала. Бедните са най-много и за тях няма назаде. Само трябва да се кощурдисат и да им се даде ятаган. Ако и малко се понаучат как да го въртят и секат, голямо клане ще падне на чалми и на гаджали.
– Не казваш, даскале, за потурчените българе! Те към кого ще идат? Аз мисля, че тези нещастници цял живот носят срама на дедите си. А когато умрат, го предават на свойте деца. Независимо дали като кърджалиите ще колят едните и другите, те ще носят позора на потурчването си навеки. Тези, които са взели само турските обичаи, а езика не и тези, които езика дали, а обичая български не, те ще се справят малко по-добре от тези, които са потурчени съвсем. Те, братко, са загубени навеки за България. Мисля още, че султанът им ще си оскубе косите, че не е могъл да потурчи всички българе, когато види какво ще става лятоска.
– Нека аз те попитам сега, войводо? – усмихна се Никола. – Кажи ми ако можеш, какво ще стане е потурчените, ако се освободи България? И ще има ли турци, които да останат да живеят тука, след като се освободим?
Вълчан огледа тримата си братя по съдба и отвърна:
– Даскале! Аз не съм учен, брате, ама едно ще ви река. Когато огънят лумне, той не гледа кой е богат и кой е беден. Така ще стане и с турците. Чувам някой да хортуват, че турците, които са бедни, не ни пречели и те били като нази. Те такава празна глава аз я режа одма. Вас да ви питам, ако има хайдути край Битоля сега, ще остане ли турчин в дома си, когато мюдюринът заповяда на башибозука да се сбере, за да ударят гяурите. Дали някой беден няма да иде, щом заблъскат тъпаните и надуят зурните, а? Всички, брате, всички ще са там и ще режат глави, ако им падне. Затуй че – няма добър турчин, бил той богат или беден, има само мъртъв турчин добър. Туй е то и друго не мой да има. Ако загубят мурабето, всичките, които са турци, ще избягат оттатък Цариград, където им е мястото. А тука ще останат само потурчените, щото те нито са турци, нито черкези. Те за тях са едно нищо! Макар да носят фесове, чалми, приели тяхната вяра, никога няма да ги смятат за техни, щото знаят, че са гяури. Потурчените от поколения не са забравили, че са българи, а се турчелеят от страх и ще е една каша, че никой не мой я разбра, като минат годините.
– Войводо, а жените и децата, тях какво? – запита попът.
– Щом е ханъма, а и турче – ножа. За поганец, бил той – турчин, еничар, черкез, никога няма прошка! Аз от дете съм се нагледал как ханъми и децата им обругават с кал и камъни хванати хайдути. И телата, и набучените на колове глави на мъртвите. Виждал съм как черкез ханъми държат българки да ги безчистят мъжете им. Виждал съм страшни неща, дето не са за говорене. Затуй от мене ако искат милост, няма да я вземат!…
Попът се просълзи:
– И от мен, войводо, прошка няма! Много са зулумлуците им направени, страшно са много. Виждал съм и аз ужасии, и то какви. Веднъж в едно село влязоха гаджалите да се гаврят и потурчват. Скрих се между трупи дърва да не ме хванат и оттам гледах. А то какво стана. На мегдана точно пред мене водеха мъжете, които не искаха да слагат фесове… Домъкнаха един пън и на него слагаха да седне българин, тогава турчинът заставаше зад него и с един удар се опитваше да разсече тялото на две от главата до краката. Само двама успяха. Единият – черкезинът Али Хаирсъз, а другият – Османлията Керим Пехливан. Двамата по дванайсет души съсякоха, докато накрая черкезиът не можа да разполови българина на пъна и загуби облога. Щом даде на турчина пет наниза алтъни, почна да сече във въздуха деца, пеленачета – от яд. Разсичаше завалийчетата на две. Майките пищяха, но ги вързваха и подкарваха за продан. После грабеха всичко, каквото видеха и палеха селото отвсякъде. Така че след време да не личи, че е имало такова.
Вълчан затвори очи и поклати глава:
– И казваш попе, че имало Бог, а? А ако е тъй, къде е? Защо дава туй да се случва все на нази? Нима ни е забравил? Не вижда ли погромите, убитите?!..
Попът беше стиснал зъби, че чак устните му прокървиха. Той само клатеше глава и не можеше да отговори на въпросите, които самият той си задаваше всеки ден и всяка нощ…

Даскалът седна и погледна горящите дървета.
– Какво има в човека? – заговори си той на глас. – Просто едно парче дърво. Животът е като огъня. Дървото пламва, започва да гори, след време изгаря, превръща се във въглени, след туй в пепел и край! Ама той – нашият огън слаб, бавен, а ние сме като мокри дърва, само пушим и тлеем. Превръщаме се в пепел, дори без да се запалим…
– Какво, даскале? – запита Вълчан. – Сам ли си хортуваш?
– Аз моите си разсъждения на глас казвам. По-леко ми става някак. А ти, войводо, ти за какво се замисли? И ти за живота ли? На, гледам те, можеш да имаш всичко. Дом, жена, деца, а си тръгнал по сокаците в зной и зима, в пек и мраз, да биеш и гониш турците. Да освобождаваш България. Ама питал ли си я, тя дали иска да бъде свободна? Не си, нали??? Щото аз от туй се боя, войводо. Тръгваме все отбор юнаци за добруването на народа си, а той спи, нехае. Затворил се зад дебелите стени и гледа само да е рахат, да не го барат. Само в кръчмата е велик, напие се с вино и сливовица и като него няма силен и могъщ. Ама като отрезвее и види някой чалмалия, трепери и се крие. Затуй си говоря сам понявга. Дали, викам си, ще се вдигне този заспал народ, дето никой не знае, че съществува още. За всички сме гяури, ристян миллет, уруум миллет, рая. Щото, ако не се вдигнат всички, не можем събори Империята. Само дето ще докараме още погроми и касаплък…
Вълчан седна и погледна Никола.
– Тъй е, даскале, аз знам, че сами трудно ще съборим падишаха. Затуй мислех една, ама тя се обърна за момента. Положението е добро за нас. Малките паши и султани искат на нашите земи държави да правят. Султанът се помъчи с добро да ги вразуми, но не можа. Ще има мурабе между тях. Малките султани знаят силата на редовния аскер и събират всичко живо да се бие за тях, като ги въоръжават, обличат и хранят. А повечето са все българи, наши са. Какво по-добро от туй. Сега е моментът – покрай тях и бедните да вдигнем и да ги въоражим. Ако и другите по-заможните се вдигнат добре. Ние, хайдутите, с четите си ще ударим в проходите. Кърджалиите са много и ще са на страната на малките султани и паши. Само така можем да пометем аскера и султана. А после набързо ще ударим и малките. Ще избием всеки турчин по българската земя. Но знам, че няма да е много лесно, много са гаджалите и войската им голяма. Много пъти съм бил в Цариград, видял съм с очите си платноходите, аскерите, пък и ги държат Великите сили. Сега са с тях, гледат си и те келепира. Затуй ще е бая голям зорът. Макар че аз мисля и друго. Можем да се освободим, само ако Русия се намеси на наша страна. Знам, че това нявга ще стане, затуй искам да изпреварим…

Вълчан не бе слагал залък в устата си седмица време. Беше намръщен, даже зъл. Не можеше да си обясни войводата как за малко не можаха да извоюват така жадуваната свобода. Гледаше сто и седемдесетината оцелели от безкрайните битки хайдути и клатеше глава:
– Колко много смърт! Колко разруха! А не можахме да се освободим!
Една нощ Вълчан събра всички около огъня в една пещера и нажален продума:
– Не можахме, братя, да се освободим! Аяните пак са с падишаха, пак са богати, а ние мряхме по полета и сокаци. Ама дойде ден всички да си платят за дяволъка. От тази нощ започваме да сбираме злато от чорбаджии, аяни, кервани и хазни. Когато сберем достатъчно, ще платим мурабето от руснаците, дано тогава да се освободим. Само сила може да унищожи друга сила. Но за да стане това, трябват алтъни, много алтъни! Който остане с мен, това ще чини, докато е жив. Който не рачи, да си оди сега.
Никой от сто и седемдесетината калени, страшни хайдути не трепна, не мръдна. Попът Мартин стана и след като изрече молитва, целуна кръста и се обърна към Вълчан:
– С тебе сме, войводо! Карай както знаеш и туй то! То ако е писано, ще стане!

Христо гледаше с умиление страшния сивоок богатир и стройния русокос красавец.
– Ех, да бяха половината българе като вази! Не турчин, ами чалма нямаше да има в тези български земи. Аз няма да мога да го видя, но някой от вас ще може. Его на. Русия няколко пъти воюва с Портата, иде към Молдова. Рано или късно и тука ще дойде!
Вълчан го погледна.
– Тъй е, ама мой ли се чака още сто години, та белким дойдат и тука? Ако им се плати, руснаците, барабар с царя си, ще дойдат на мурабе. Инак – бошлаф работа. Ако мога да събера златото, нужно за откуп на мурабето е Портата, ще е най-арно. Инак пак може да дойдат някогаш, ама няма да е заради нази. За Проливите ще дойде царят руски. А ние – само ще сменим турците с руснаци. Може пак да е по-добре от сега, но знае ли чиляк. За мене най-добре е платата, щото квото си платиш – твое си е!
Разговорите продължиха до среднощ. Когато всички налягаха и вече спяха, даскалът Никола и поп Мартин пишеха чутото край жаравите. Всеки писуваше нещата както той бе видял и чул. Чинеше им се на двамината, че не мой всичко станало един ден да се забрави и за тези велики мъже да не се знае нищо. А те бяха хора, дето рядко ражда майка България!

Алтънлията свали феса, прекара пръсти из русата си къдрава коса. После погледна Вълчан и поклати глава.
– Голям човек си, братко, голям! Ама не само на бой и на снага, ама на ум и благородство. Де да можеше да има още барем двама-трима като тебе – край с гаджалите по нашите места. Его е, те само от тебе са вдигнали ръце, а камо ли още от двама-трима. Злато сбираш, за да платиш за мурабе на руснаците. Хора, наши момчета, да учат пращаш и все за свобода ти е в ума и душата. Другите хайдутуват, за да мъстят за някой или нещо, ама парите, златото за себе си вземат и все за сараи и моабети хортуват. Пък ти си друго нещо. Такъв като тебе трябва да се варди от всички хайдути, щото Бог на всеки не дава такъв ум и разум. Кога взема с тебе да хортувам, душата ми се радва като слуша думи за свободата и за напреде какво ще иде…
Четите бяха насядали около войводите си и слушаха разговора. Всички те бяха неуки хора, не разбираха от четмо и писмо, но когато говореше Вълчан, попиваха всяка дума, разбираха всичко, щото им бе казано просто, леко, както трябваше да е. Тогава – за делото, за свободата не жалеха нищо, дори и живота си…

Когато слязоха от високото долу в низината, минаха през село Згуриград. На сами пътя, дето течеше водата, срещнаха цигани. Катунът бе спрял до мостчето и чакаше първом да преминат конниците. Видели, че не са турци, циганите наизлязоха от каруците и започнаха да поздравяват. Вълчан се спря. Пред него бе застанала доста стара жена, облечена в многоцветна премяна. Тя протегна ръка към неговата и след като я разгледа, го прикани да слезе от коня. Войводата се засмя, белите му зъби лъснаха и той рипна на земята. После махна с ръка, хората му също слязоха да поотпочинат. Циганката седна на едно повалено дърво, запали лула и погледна хайдутина в очите.
– Ще ти кажа няколко неща, Вълчане. – обърна се тя към него, като изпусна кълбо дим. – Много голямо сърце имаш, много голям хаир искаш да сториш на народа си. Оставил си дом, роднини, огнище с една цел. Да видиш свободен народа си. Мечта ти е от малък. Много нещо си преживял, дваж повече ще преживееш. Много пара за тебе, за главата ти дават, ама никой не ще ги получи, защото ти от Бог си пазен! Всичко, дето си го замислил, ще го сториш, ама чуждият цар няма да повярва и няма да дойде. Сам ще го търсиш и намериш, ама все тая. А тази свобода, за която си тръгнал да мреш с тези момчета, ще я дочакаш, ще я видиш сал ти и йощ един от твоите. Друг цар ще дойде, не този, който е сега, но ще бъде след бая лета, чак кога дадеш плата имане. Майка ти, баща ти, са добре там, където са. Жена ти също е при тях, все над тебе е…
Вълчан бе свъсил вежди и мислеше нещо. После бръкна в пояса си и извади шепа махмудии.
– Не ти ща парите, те на тебе ти трябват повече. Аз за един самун все ще извадя. Не ти трябва да раздаваш златото, а на тебе трябва да дават всички, щото то не е за тебе. За мурабе го сбираш, с кръв го вземаш, за кръв го даваш… Сега тръгвай, Вълчане, че хазната ще отървеш, още ако умуваш над приказките ми. Сега няма вяра да им хванеш, ама ще дойде време, когато ще признаеш, че вярно съм ти казала. Много стар те виждам, Вълчане, светец те виждам, побелял, остарял, но все такъв юнак…
Войводата се нажали, метна се на коня и поведе дружината из гората. Мартин, видял че се умисли, се изравни с него.
– Да не ѝ хващаш вяра на тази циганка? Чула-недочула, разбрала – недоразбрала. Пък и те лъжат, та се късат.
Вълчан поклати глава и препусна напред. Имаше много път до мястото на засадата, а и точно сега не му се мислеше за друго…

Попът пишеше нещо, а другите мълчаха, умислели върху думите на Вълчан. Стоян погледна Мартин и го подкани:
– Пиши, попе, пиши, щото този чиляк не бива, не може да остане забравен! Такива като нас много е имало и ще има, дето мъстят и хайдутуват. Ама като него са малко, само чуй за какво дело е обрекъл себе си, живота си. Не му трябват алтъни, сараи, трябва му голямо мурабе, за което да плати. Свобода му трябва, но не за него. Щото той я има и сега в Балкана. Ако рече, в странство ще иде с тези многото пари, и живот ще си живее. Вълчан, попе, е светец! Светец е!… Когато му свършат дните, требе да е тука изписан, по стените, дето са другите светци! Ти, бай Христо, какво ще речеш, а?
– Прав си, Стояне, не само сега говори той така. Преди въстанието, кога се сбираха с Инджето и другите комити и войводи, беше предупредил, че не можем се освободи сами. Макар с нази да въстанаха малките султани със сеймените си и кърджалийските орди на Кара Феиз, Дели Кадир, Токачията, Инджето и още много други. Вълчан казваше, че Империята е твърде силна и добре въоръжена, за да стане туй. Предупреди всички ни, че малките султани след мурабето пак ще са си турци и пак ще пият сиромашка българска кръв. Ето, така и стана. А Вълчан е най-прав и трябва малко от малко да го чуваме, макар да не ни се нрави, че няма да е веднага, а нейде във времето.

Вълчан застана пред него и го срита.
– Че ще те дера жив заради селата, не си го вади хич от ума! Че ще оставя тялото ти на гаргите и свраките – също. Затуй викай, колкото можеш, на келявия си султан, да видим дали мой ти помогне, амуджа! Щото то е много лесно да биеш, насилваш, убиваш, гориш, когато си сред мирната рая. Ха сега, да те видя, гаджалино, колко си мъж, а?
Хайдутите грабнаха турчина и го овесиха гол на едно дърво. Гаджалът целият се бе опикал и вцепил от ужас. Когато Вълчан го разпра с ножа си, за да го дере, той обърна очи, потрепера и издъхна.
– Много му дойде страхът на феса! – изрева войводата и се обърна към хората. – Така трябва да мрат гаджалите, дето са дръзнали да дойдат по нашите земи. Всички вие подкарвайте талигите и идете нейде в Балкана, там направете нови села и живейте свободно. Съберете всичкото оръжие от турците и се бийте, кога някой като този дойде, за да ви потурчва, граби и насилва. Само тъй ще може България да я бъде. Аз клетва ви сторвам, че този Халил бей ще го найда и главата му ще взема! Родовете на Сулака и ходжата ще изтамазлъча каквото и да става! Туй е мойта си, Вълчанова клетва.
После хайдутите си тръгнаха, както бяха дошли. Когато навлязоха в гората, писна гайда, чу се Вълчановата, подета от всички хайдути. Комитите пееха за своя войвода – страшилището на Турската империя…

– Какво ново-вето тука, Танасе?
– Тука си е все едно, ти кажи как е във Влашко, русите ще идат ли?
– Абе мъти се тя една, ама нейсе. Те се мъчат нас да наредят, ний пък угаждаме и се мъчим тях, пък ще видим кой кого?
– Тъй, значи? Мислим се един-други? А може ли, докато се мислим кой кого ще прекара, турците да ни прекарат наедно, както все мислим, а?
Вълчан се засмя.
– Може, Танасее, може веки всичко да стане. Както угаждам, русите не искат да има Българска държава. Щото знаят, че ако има, то тя никак няма да е малка и безлична. Една държава от Охрид до Черно море и от Дунава до Бялото море май на всеки ще да е препъни камък. Пък големите сили не искат да делят мегдан с още една сила. Туй се мъчех да им кажа на нашите братя във Влашко, само че има хора, дето от носа си по-далеко не могат види и туй то. Ето на. Софроний с молби се мъчи да обясни на руското командване и на самия им император, че българите в Османската империя не са собственост на никой господар. А в Русия селяните са собственост на господар и той може да ги купува и продава като добитък. Всичкото туй е мръсотия, както нашите братя и сестри, когато са отвлечени насила ги карат на пазара в Цариград. За какво ни е, бре братко, това? Ако ще да се освободим от турчина, пък да се наденем на руснака? Не е туй цаката, не е! Требе сами да си направим войска и, когато се почне мурабето между руси и турци, ний да ударим гаджалите от всякъде. Тогава, ако турците паднат, никой и нищо не може да ни спре да направим държава. Инак Бог отново да ни е на помощ. Туй ти казва Вълчан войводата. Ако русите ни освободят, без да имаме войска, дори и държава да сториме, големите сили, като Францата и ингилизите, ще ни накъсат на парчета и пак ще ни поделят между тях си. Иди се оправяй после, ако можеш!…

Войводата се огледа. Край него седяха богати турци, които разговаряха на висок глас. Вълчан долавяше разговорите, притеснението им от предстоящата война с руснаците. Той слушаше, като отпиваше от кайвето с голяма наслада. Турците се притесняваха за рахатлъка си, а войводата се кахъреше като гледаше флотата, закотвена на пристанището и многочисления аскер, който ту влизаше в казармите, ту излизаше оттам. Всеки път, когато идваше, тук разбираше за какво става на въпрос. Не можеше да се освободи България само с въстания. Дори на мегдана да се извади войска от двайсет, трийсет и петдесет хиляди българи. Толкова бяха те заедно с кърджалиите, когато се вдигнаха малките султани. Мурабето трая цели пет години, като ту почваше, ту спираше. За лято-две цялата Източна част на България бе освободена след разгрома на огромните турски армии. Но те като че ли извираха от земята и водеха нови и пови аскери. Тогава потушиха въстанието в кръв, щяха да го сторят и сега и занапред. Макар да беше отслабена държавата от многото войни с Русия, с кърджалиите и с хайдутите, пак си оставаше голяма сила. Разбираше хайдутинът, че без чужда помощ, здрава намеса, не можеше нищо да стане. А от всичкото, най-добро му се виждаше плащането, откупуването на мурабе. Тогава със своята си войска, дето седи отвъд Дунава, и с многото хайдушки чети, сбрани в едно, барабар с аргатите, дето щяха да се присъединят към тях, можеше да стане. Макар че и сега, когато русите искаха отново да ударят агарянците, можеше да се получи нещо. Но Франция, начело с Наполеон стояха зад турците и ако видеха накъде отиват нещата, щяха да се намесят. Толкова добре виждаше напреде си войводата, че нямаше веки на де… Ама другите знатни българе мислеха инак, не знаеха, че само с мерак и празни приказки не се отиваше далече…
Докато бе потънал в мислите си, пред него застана Емин ага. Беше пременен, натруфен. Веднага се поздравиха с теманета и като правоверни изрекоха: „брате по вяра“…
После седнаха и се заговориха. Вълчан, който приличаше повече на молла, захвана:
– Как я караш, побратиме? Чул ли си това-онова за наште ни работи? Отде ще мине серем или гемия? Знаеш ли нещо за Наполеона? Какво мисли да прави Францата с руснаците?…
– Чакай, чакай! – прекъсна го с усмивка Емин. – Толкоз неща ме пита, че забравих всичко. Дай първом да пийнем кайве, да отпочинем. После ще се разходим и ще похортуваме. […]
– За туй не се кахъри сега, въстание няма да има, пък и да има, в българско ще е на вятъра, брате. Русите се готвят да посрещнат турците отсам Дунава; и дори да минат отвъд, няма да отидат далече. Казвам ти го да не храниш напразно надежди, аз съм между русите и знам със сигурност. Генерал Кутузов е голяма лисица и ще смаже вятърничавите турци на пух и прах, само че до тук, после ще чакат Наполеона!
Вълчан го слушаше, стиснал зъби, а скулите му щяха всеки момент да изхвръкнат.
– Всеки гледа себе си! Мамка му стара, а ние какво – да мрем само? По-добре да е така, щото то все на колене не мой да се живее. От толкова години руси и турци се бият, а за нази все не идва ред да се освободим. Ама туй го остави, беим, кажи за другото говори ли? За срещата с императора руски.
– Мои хора ще те заведат в град Николаев, после ще уредят тайно среща с него. Но и за тях трябва да има нещо.
Вълчан бръкна под ямурлука и извади кожена торба. От нея извади платняна и я изсипа пред бея. На свещната светлина заиграха червени, зелени, сини светлини, лъчи се преплитаха пред лицето на арменеца. Той опули очи и погледна Вълчан.
– Знаеш ли каква сила носиш с тях? Каква мощ крият тези камъни? Не с императора на Русия, но и с този Наполеон ще те срещна, че и с Бог даже.
– Бог го остави за нататък ако може, то така или инак все един ден ще ида при него! – усмихна се войводата. – Сега ме срещни само с Александър I, друго не ща.
– Щом толкова нещо имаш, много злато и власт ще получиш за него. А ти все за императора хортуваш? Намислил си нещо ти, ама нейсе? От мене каквото речеш, туй имаш!
– Ако императорът руски освободи българите и възкръсим българската държава, на него и Русия куп с такива камъни ще му дам. Още десет – със злато и сребро, ако поиска. Само да го бъде туй, що душата ми го иска, беим. Само България да я има, друго не ща аз! Свобода за народа български, туй то!
Манук бей гледаше като треснат по главата. Мигаше на пресекулки и се потеше.
– Купища думаш, а? Че ти можеш сам държава да си откупиш дето и да е, бре?…
– Може, беим, може и да може, ама няма да е като нашата си България. Нея си искам, друго не ща.
Очите на войводата се навлажниха и той тръсна ръце. Сякаш безпомощно дете се отказва да прави нещо непосилно…
– Ако е вярно туй, дето хортуваш, не един, а дваж пъти ще ви освободи русинът. Ама на мене чак не ми се вярва, пък на него – не знам? Много нещо си сбрал, Вълчане, не е шега работа!…
– Знаеш, беим, думата ми е меродавна, пък и на две не става. Щом съм рекъл, така е!

Двамата не спряха и за миг, докато не се показа ханът. Премръзнали, те влязоха в него, а ханджията прибра конете в дама. Докато Вълчан събличаше ямурлука, а стопанинът триеше потта на конете и ги завиваше с чулове, Славко събираше топлина до огъня.
– Искаше да си хайдутин? – засмя се Вълчан, гледайки треперещия си спътник. – Сега вече си такъв, даже по-важен и от байрактаря.
Славко отметна ямурлука и седна е гръб към огъня.
– Аз, войводо, бих минал сто пъти този път с тебе, ако го кажеш. Бих сторил какво ли не, но пак не мога ти се отплати за добрината, която ми стори.
– Чакай, чакай! Не съм сторил нищо, за което да ми се отплащаш! Аз го правя за България, за нея трябва да го сториш, на нея да се отплатиш с наученото. Мене сега ме остави.
– Да те оставя, думаш? А щеше ли България да ме прати да се изуча, като нямах и грош в себе си? Защо друг не се сети и не праща като тебе българчета в странство, да се научат на ум и разум, както е в Европата, а? Защо, като има толкоз много хайдути и войводи, на никой не му мина през ума да освобождава България, да възкреси българското, а само мъстят и си гледат рахатлъка. Защо? … Защо, бре войводо?
– Спри се, бре! Затуй ли те пратих да се изучиш? Толкоз неща ме пита, та забравих кой съм! – засмя се Вълчан, като не сваляше очи от укумушлията момче пред себе си.
Ханджията влезе и тръсна ръце, гледайки към гостите си.
– Ще уморите добитъчетата си, ей. Треперят целите от умора и студ.
Славко разбра какво каза влахът и му отвърна.
– Те са български коне, като нас, ще издържат на всичко, както ние държим толкоз много години. Ти нахрани ли ги?
[…]
– А ще можеш ли да платиш едно толкова голямо мурабе? Дали ще ти повярват русите?
– Знам ли, момче, дали ще го повярват. Нося им уверение, че мога да платя за освобождението на императора, мога да платя и рента за убитите в него руски войници и офицери. Злато, скъпоценни камъни – купища ще им дам за мурабето. Искам само това да видя, после ако решат на парчета да ме нарежат, все ми е тая!
– Как тъй, войводо? Ти…
– Само да го рекат и го сторвам! Аз живота си за българското го давам одма, без да мисля. Затуй, ако се срещнем с императора, ще му казваш туй, дето ти хортувам, без да мениш нищо.
– Що хортуваш, бат Вълчане? Защо ще ни е тази свобода, когато тебе няма да те има? Ти, който толкоз нещо си препатил за…
Войводата го прекъсна:
– Много е мъката, момче, по тази земя. Много са родове затрити от гаджалите, много села изпепелени, много роби в робство земани. Ако всички българи вкупом заплачат, река по-широка от Дунава ще тръгне по надолнищата. Все червена ще тече, кървава. Лета наред не мой се избистри, момче, щото толкова е напоена с кръв земята ни, че на места веки не попива!
Славко сведе очи към пода и сухо отвърна:
– Грехота ще е да поискат туй от тебе, войводо. Бог няма да го позволи!
– Грешно, казваш? А не е ли грешно мъже да се колят и побиват, момите да се съкипясват и поругават, деца в робство данък да вземат и стари жени и мъже с коне да газят?! Не е ли грешно живи хора в храм да горят и пехливани по мегдани сеири да сторват със сечене на мъже до кръста? Не ли грешно от погроми и зверства българите към други държави да хващат и родните си места да оставят? Грешно е, момче! Много е грешно, аматурчинът го сторва от стотици лета и Бог още не го е спрял. Спират го такива като мене, дето не могат на колене да живеят и на амуджите селям да дават. Такива като мене карат агаряните да виждат злото, както го сторват те. На пет обезглавени хайдути аз отсичам десет турски глави. На пет набити българи, аз набивам двойно повече гаджали. Щото агаряните разбират само, когато някой земе като тях, пък и по-зверски да ги коли и побива по друмите на колове. От страх само отбират гаджалите – тогава малко се кротват и земат да мислят какво сторват.
– Мискин дюня! – тихо промълви Славко, като жално погледна войводата. – Проклети да са навеки родовете турски, дето толкоз нечувана мъка сеят над народа ни. Всичко, дето го хортуваш, войводо, е вярно и си е тъй, ама такива българи като тебе курбан да се обричат не трябва. Ако е до мене и такива като повечето българе – както и да е! Щото ги има много и се раждат всеки ден, но такива велики люде, дето се пръкват на този свят на по сто години веднъж – не може!
Вълчан се засмя и потупа по рамото момчето, че разтресе цялото му тяло.
– Мръсен свят думаш, а? Мръсен, че мръсен. Затуй и такива като мене, как ме нарече? Велик? Требе да се обричат курбан.
– Да, точно велик си, войводо! Това значи личен, първенец и всичко най-хубаво за човек, дето се е обрекъл в името на свободата. Закрилник на българите и борец за възкресението на българската държава.
– Остави, остави го туй сега. Може да си хортуваме цяла нощ, то на думи много нещо може да се каже, че и да остане. Ама кога се срещнем с императора, ще си проличи накъде ще духне тоя студеният, дето вее вънка!

Мина бая време. Вълчан бе разрязал вървите и бе освободил българите. Те седяха край него и не можеха да повярват какво се случва. Турците ядяха печеното месо, като се бяха пръснали на групи. Като демони от храстите наизскачаха хайдутите. Барабар с войводата се пръснаха по дерето и зачакаха. Скоро откъм гората пропукаха пушки, последва нов залп от пищови. Турците, останали живи от куршумите, панически хукнаха по поляната към дерето.
Вълчан бе вдигнал пушката и мереше бюлюкбашията в краката. Пукна и той се сурна по лице. Последва залп от шишанетата около него и гаджалите изпопадаха един след друг. След това се захвана сеч, хайдутите не подбираха никой. Щом беше с чалма, кратуната му се търкаляше в пръстта. Вълчан стоеше над бюлюкбашията с окървавена сабля и го гледаше със сурово, безизразно лице.
– Не ти ли стигна мурабето, баши, че и тука се захвана с безчинствата си? Ама нали сам знаеш, че всичко, дори и много да с добро, все някогаш свършва, както сега? – заговори войводата на чист турски. – Ха сега ми кажи какво трябва да сторя с тебе за погрома, дето си сторил със селото и тези българе?
Турчинът с изкривено от болка лице се надигна и бръкна в пазвата си. Извади торбичка със златни пари и я подаде на хайдутина.
– Вземи, башкомита, алтъните. За толкова пара много чиляци биха сторили какво ли не! А ти требе само да ме пуснеш да си вървя.
– А ти, баши, защо не пусна тези да си идат? – и посочи скупчените мъже и жени от селото. – Нали им вземахте всичко? Алтъните, добитъка, покъщнината, къщята им изгорихте. Защо тях не ги пуснахте да си вървят?
Турчинът седна и погледна към Вълчан.
– Те не са хора, не са и добитък, щото той добитъкът като такъв, като го биеш и колиш – бяга! А тези гяури седят и чакат, само жените реват и пищят. Защо да ги пускаме, като, ако го сторим, някой друг ще ги вземе за продан?
– Тъъй, ами защо сега и ти седиш, баши? Защо не бягаш, нали си човек? Нали си правоверен? Хайде – бягай да те видим!
Хайдутите се струпаха около тях.
– Има ли ударени от нашите? – запита войводата Стоян.
– Трима са резнати тук-там, ама не са лоши раните. Ще ги бъде. Освен този тука има още седмина живи, в граждата. С тях що да сторим?
– Дайте ги тука!
Хайдутите дотътриха заловените сеймени и ги хвърлиха пред Вълчан.
– Не ми каза, баши, защо не бягате сега? Хайде, давайте!
Турчинът разбра, че оплете конците и се завайка. Другите, усещайки смъртта, завиха като псета, молейки се за живота си.
Кафталията изрита единия, който го бе резнал в рамото при боя и се обърна към войводата:
– Да ги колим и да им набиваме главите по граждите, а?
Вълчан махна на мъжете и жените от погроменото село да приближат. После направи знак на хайдутите да се дръпнат и продума:
– Ний бяхме до тук. Сега тези, дето ви съкипясаха, са ваши. Правете с тях квото щете.
Мъжете сбраха ятаганите от убитите турци и тръгнаха към амуджите. Но една от жените им се изпречи на пътя. Бялото ѝ като мляко лице бе сурово, веждите – черни, свъсени.
– Туй веки не е ваша работа, – викна им тя – трябваше кога дойдоха да громят селото да тръгнете така. Сега е вече късно за вази. Но за нази не е! Тези поганци ще видят как майки и сестри мъстят за рожбите и братята си.
Докато се опомнят турците, жените ги заудряха с камъни и сопи. Блъскаха с все сила, дори и когато отоманците не бяха вече сред живите.
Четата потъна в усоето, така както се бе и появила. Привечер, когато тишината бе обхванала Балкана, писна гайда. Идеше от високото и се пилееше над цялата долина…

Още външни връзки:

• Тайните съкровища – https://treasures.zonebg.com/mans.htm
• Предания и легенди за златото: https://www.grizki.com/post.php?id=59
• Фейсбук страница “Вълчан Войвода”: https://www.facebook.com/…

За авторa

Васил Иванов Гинев е роден в гр. Варна, потомък на хайдушки род. Един от предците му: Михо Михов или Михо Кафталията, както са го наричали хайдутите, е бил в четата на колосът в българската история – Вълчан войвода. Михо Кафталията, е един от най-близките и доверени хора на Вълчан войвода, един от най-смелите, храбри и свирепи борци за свобода, изправили се срещу вековния отомански поробител.
Васил Гинев от ранните си детски години е закърмен с хайдушките разкази на баба си Мария Михова. Безбройните истории за страшните, кървави, непосилни години на робството ни, през които непокорните българска борци за свобода са водели тежки битки за възкресението на родината си – България, карат Васил Гинев да започне събиране и систематизиране на материали, изследване на многогодишния отрязък от време в нашата история.
Всичко това отнема на автора повече от 30 години труд, за да създаде този изключителен, исторически роман.

 „В началото реших да напиша семейна, биографична книга за прадядо ми. И тъй като баба ми още от малък, докато навърша пълнолетие постоянно ми е говорила за Вълчан войвода, отраснах с разказите за хайдутството. Започнах да правя разследване и разбрах, че не дядо ми е човекът, за който трябва да пиша, а колосът в българската история: Вълчан войвода. Това е несравним човек, без думи съм за него. Той е останал в забрава, спрямо другите герои, които са известни досега, но трябва да заеме своето достойно мястото, което му е удостоено от Господ. Имам и други книги – за румънското робство, за Втората световна война, но тази е първата, която трябваше да излезе. Да въодушеви всички и най-вече българите да научат истината за Вълчан, която толкова години е крита по ред причини.“

„Самата книга обхваща периода от 1795 г. до Освобождението. В нея има изключително много, не толкова известни, забравени герои. Те обаче са много големи личности и са изиграли огромна роля за освобождението на България. Там е Христо войвода, там е Алтън Стоян войвода, Георги Мамареца и много други хайдути и герои, тънещи в забрава.“

Книги за Вълчан войвода от автора Васил Гинев:

• Вълчан Войвода. Част 1
• Вълчан Войвода. Част 3: Допълнение  [Обхваща периода между книга 1 и книга 2 [Да се чете след първа част и преди втора!]
• Вълчан Войвода. Част 2
• Прикрити истини [Разкрития на нови страшни тайни от живота и смъртта на Ботев, Караджата, Индже Войвода, Кара Кольо, Алтън Стоян]
• Михо Кафталията
• Зорница

МОЖЕ ДА СИ ПОРЪЧАТЕ хартиено копие от книгата директно от автора [Телефона за връзка е в самата е-книга]

Линк към книгата:

Други препоръчани книги:

Ятаган и Меч – част 3 – Хайдут – Токораз Исто Левски – Яна Язова За Мен е Чест – Слави Трифонов Стопанката на Господ – Розмари де Мео Соления залив – Яна Язова