И дъхът стана въздух – Пол Каланити

0

kalanithi_cover_4eti.me“Пол е на 36 години и е посветил живота си на мечтата да стане лекар. Той е постигнал мечтата си, най-добрите болници искат да стане част от екипа им, предстои му бляскаво бъдеще и шесткратно увеличение на заплатата. Но се оказва, че има рак на белия дроб в последен стадий. Шансът да страдаш от подобен проблем на 36-годишна възраст е 0,0012%, а развитието на медицината прави възможността диагнозата да бъде поставена едва в последния стадий още по-малка.
Това, което следва, е опит да разкажа за моите преживявания по повод на книгата. И веднага ще кажа, че освен за смъртта, това е книга за живота и неговия смисъл. Фактът, че е писана от лекар, че самият аз съм лекар, а майка ми и брат ми имат рак, определя емоциите, спомените и размислите, които историята на Пол събуди в мен.”
— Съпругата, Луси Каланити

Според New York Times, Washington Post и Goodreads „И дъхът стана въздух“ на Пол Каланити е най-добрата автобиография за 2016 г. Веднага ще подчертая, че той не е професионален писател и макар да се е справил отлично, начинът, по който пише, отразява липсата му на опит. Но книгата има други достойнства – тя е забележителен разказ за смъртта, неспокойствието, което тя предизвиква, и силата на човешкия дух.

Книгата на Пол Каланити е разделена на две части. Първата описва живота на автора като студент и специализант по неврохирургия, а втората – живота му като пациент с рак на белите дробове.
Директно и прямо, с чувство за хумор, Каланити успява да заплени, да трогне и да предложи утеха на читателите. Проницателните описания на привикването на едно семейство към фаталната диагноза и на битката с неуморния ход на препускащото време, превръщат този мемоар в много повече от разказ за срещата със смъртта, а за борбата с нея, за приемането й и за извървяването на пътя докрай с високо вдигната глава.

“И дъхът стана въздух” е своеобразен мемоар, който мислено би могъл да се раздели на две части – нехудожествена и художествена, написана от лекаря Каланити и от умиращия пациент Пол, част за смъртта и част за живота.

“… да, щях да умра, но докато настъпеше сетният ми час, щях да продължа да живея.”

Лекар не е професия, не е работа. Това е огромна отговорност за човека, който се явява събирателен образ за надеждите и страха на поверените в неговите ръце. В онзи, който спасява живот и знае точно колко струва това, има нищо по-малко от божествена жилка. Щекотлива тема в съвременното ни общество, заровена в руините на рушащото се здравеопазване, която обаче не бива да отнема светлината от онези, посветили се на другите хора.

Книгата е написана изключително смело, някак твърдо и красноречиво, от човек, който приема тази натрапница – смъртта, и се учи да живее в нейно присъствие. Под тежестта на тежката диагноза, той успява да се върне към практиката си, да стане баща и да напише книгата си. Смелост лъха от всяка страница, лишена от драма. Каланити изследва смисъла на живота, значението на лекарската професия и раждането, или по-добре би паснал глаголът “изграждането”, на лекаря у човека. Винаги съм виждала светлина в тази професия, която сама по себе си ми се е струвала израз на могъщество и духовна сила, и изводите на Каланити потвърждават това. Понеже те стигат и до друг важен момент – че не по-малко значение има и запазването на човека у лекаря.

“Смъртта е еднократно и окончателно събитие, но да живееш със смъртоносна болест, е процес.”

Текстът има философски послевкус, защото дълбае около живота и смъртта, разглеждайки ги като едно цяло. Пол Каланити – лекар и едновременно пациент – осъзнава тяхното единение. Но неговите размисли са стегнати, точни, необременени от сантименталност. В мислите му не виждаме труповете на загубените му мечти, той грижливо ги крие, а доскорошното им присъствие едва се усеща. Едва накрая, в епилога, написан от съпругата му след смъртта на Пол, тежестта на трагедията се отпуска върху читателя. Едва тогава очите натежават от сълзи за всички онези, загубени без време.
Би могла да бъде наречена мемоар, но в книгата си Пол Каланити разказва историята на милиони. Това е книга за борбата за живот, за правото на щастие, за онова, което смъртта не може да отнеме. Но е и урок по хуманност и пример за смелост.

 

В памет на д-р. Борислав Иванов, невролог във Видинската болница със стаж повече от половин век.
Д-р Борислав Иванов, който на 77 години се връща на работа, когато болницата във Видин остава без лекари, непосредствено преди настъпването на епидемията. Д-р Иванов ни напусна на 02/06/2020,  след тежко боледуване от COVID-19, но с достойнство се бори на първа линия и изпълняваше своя професионален и морален дълг.

“Няма да спираме. Лекарят така работи – докато може, докато диша.” – д-р Борислав Иванов.


Линкове:

или

Share.

Leave A Reply