Кукувица Кука – Георги Божинов

“Той пътувaше много, беше нaиcтинa cкитaлец – пешa, c мотоp, c кaквото позволявaше теpенът… Имax чувcтвото, че познaвa вcякa pекa и вcякa мaxаличкa по чукаpите. Беше обcебен, cлят c бългаpcкaтa земя по един нaиcтинa пъpвичен, cтpаcтен нaчин.”
Mилкa Pуcковa, дъщеpя нa пиcaтеля

“Геоpги Божинов не cе изкуши от фaлшивaтa cвободa. Той въpвеше до поcледните cи дни по пътищaтa нa pодинaтa, зa дa диpи иcтинaтa – без злaто и без влacт, но c яcното cъзнaние зa величието нa Пpиpодaтa и Непокоpния човек. Зaтовa ни е ужacно необxодимо дa го четем – некa чуем кукувицaтa, чиято пеcен никогa не тpябвa дa зaмлъквa.”
Георги Цанков

  …И ето го града на тия места. Нищо и никакъв градец, градец без значение. В средата му тече една нищо и никаква речица, която мирише на клозети – местните хуморджии я наричат Теменужка. Градецът нищо сега, бил всичко в миналото, бил град със собствено име. Гнездо на чорбаджии, котило на власт. Чорбаджийство всякъде имало у нас. Тук било тежкото, истинското, онова, което иска време, за да се извае. Не паричното, не имотното. Политическото. Чорбаджия, що е то? Ако го видим, ще го познаем. По-трудно е да кажем какво е. Чорбаджия – турска дума на чисто българско понятие. Човек, който дава чорба. От ръката му хляб си ял. Турците направили това добро или лошо, че изтребили българското болярство и така изравнили народа, демократизирали българското общество; обрали каймака на българското мляко, което вече не можело да хваща каймак – зародиш на бъдещо благородничество, отглас на бившо болерство, фамилии от сой, с родословие, с история, с потомствен опит и потомствени заложби, с имена и личности всред безликата сивост на тълпата и раята. И все пак млякото хванало каймак, тъничък, ципица, която постепенно се удебелявала. Колибите и колибарите нататък към балкана, в тия дипли на гори и долове, били рая на султана – и още един път рая на чорбаджията. Така я и казвали – рая Хаджихристова, рая Хаджиюрданова, вечна рая, вечен борчлия на хаджи-чорбаджия. Дядо Хаджи на грош парица зѐма файдица… И така, чорбаджия? Хайде на помощ, дядо Найдене Геров: чорбаджия – богат човек, богаташ, богатник, имотник, зенгинин, богач, богатей, богатина, боляр, големец, господар, първенец, глава, челник, старейшина, велможа, большина, большак, господин, барин, владетел, стопанин, сейбия, хазяин… Много думи. А все нещо остана непокрито от думите. Навярно понятието се разкрива не толкова логически, колкото исторически, не като идея, а като действие. Чорбаджията минава, чорбаджията рече така. На чорбаджията думата надве не става. Тя е тежка, тя е правило, тя е живот и смърт. Чорбаджията седна – сядат. Чорбаджията стана – стават. Чорбаджията се прокашли – раята като рой пилета, подплашени от сокол-пилюк, замира на мястото си. И чорбаджията плю…
 Страшна и все още непонятна е тая бездна между каймака и млякото. Колкото по се омаслява едното, толкова по се обезмаслява другото. Българският народ, лишен от първенци, с голямо напрежение породил от себе си своите чорбаджии. Никъде, както тук, чорбаджиите не са имали такава жажда за власт, никъде така умно не са употребявали тая власт като сечиво за производство на още повече власт. Може би защото краят е беден, недвижимите имущества тънки и най-дебелото имущество било тъкмо властта, имущество над всички имущества, имущество нетленно, с най-трайна услада за душата; властта – последната, неунищожимата частна собственост. Поразителна е тая готовност на раята да се покорява и на чорбаджията – да заповядва, назлъндисвайки се, и цялото у н у т р е на душата му да трепти в блаженство и кеф; страшно дълго е това разстояние между двата полюса на пълно покорство и пълно заповедничество у един и същи народ – една от ирационалните, все още недоразгаданите или неразгадаемите страни и черти на тоя народ.
О, понякога народът дигал размирици, когато му идвало до гуша, бунтувал се срещу чорбаджии, злоупотребили с властта. Няколко чорбаджии даже попречукал. Та по едно време даже избирали за чорбаджии и прости колибари. Когато чорбаджията бил щатна длъжност. Но то било за малко. Изглежда, разбрало се, че колибаринът си е колибарин, дай му нему овци и говеда. А чорбаджията – чорбаджия, па макар и неизбран. Както и да е, щом е избран, той бил колибар или гражданин, чорбаджията е патриарх, духовен и политически, той се избира все пак, избира се от раята колибарска. Войводата на окръжния град му предава властта тържествено, това предаване е пяла инвеститура. Войводата му връчва чорбаджийското отличие – една тояга, стар библейски християнско-пастирски символ. Символ и на нещо по-простичко, за което обикновено служи тоягата. И така, чорбаджията е готов.

   …Неловки са някак всичките тия описания на природите, има в тях някакво неясно кощунство. Така било, онака било… „Ах, колко е прелестно!…“ – възкликва нечий превзет дамски възторг. Не е прелестно, госпожо. Дружко е. Не знаем какво точно е, защото и това дружко намира в общите думи на хората само общ образ. Защото хубостта, и природната, не се описва. Преживява се. От всички и от всекиго по негов код, безотчетно и безсловес-но. Защото у всяко чуждо описание е замразено едно чуждо общение, което замества твоето. И защото всяко описание, всяко публично преживяване на една съвсем своя любов, дори да отекне в чуждото съпреживяване, е себепоказен и празен оборот от отминало, единствено, еднократно чувство, чиято прекрасна и гореща някога жива изменчивост е охладена в спомен. Но това е изкуство – ще ни кажат, – ние го четем или гледаме като изкуство… Ами, ами. Изкуство е непосредственото съзерцание, не посредственото. Но работата не е и до съзерцание даже. С природата всеки разговаря сам, на свой език, прачовешки праезик. И всеки заекващ, сричан разговор с нея по масово тиражирани екскурзоводски разговорници е подозрителен.
Човек е открил природата по-късно от планетата си, макар че природата е най-древната негова люлка. Човек не може да остане вечно в люлката. Но когато остане без люлката, усеща смътно безпокойство, каквото безпокойство непременно усеща и коренът, когато го изтръгнат от почвата му. Природата е най-дълбоката почва не само на човешкото съществуване, но и на човешките естетически възможности. Па и етически възможности. Оттам, от нея тръгва всичкото онова хубаво и добро, което завинаги остава в пътната житейска торба на човека като мярка на хубавото и доброто. И без което човек остава гола, зъзнеща бройка всред безброя от бройки. Дивакът, първият, от когото сме поникнали всички, не е забелязвал природата, защото е бил сам и почти само природа. Забелязването е вече отделяне, вече про-тивопоставяне, съзерцание на възприемането, не на възприеманото. И неизбежно, смъртоносно отчуждение. Затова: нека човек сам припомня първите люлчени междуметия на праезика и сам съставя от древните срички свои, днешни думи. За да не забрави, че на общение с човеците човек се е научил от общението с общата човешка почва. За да помни, че красота има само в общението. И никъде другаде.

Гласът на стареца потрепери.
“…Лют народ сме, да знаеш… Лоши работи сме препатили…”
Бабата се умори да вика дядото, да напомня, че са тръгнали по работа, картофи да вадят, сливи има да се берат, а той моабети ще ми прави… Па приближи и клекна и тя до стареца. Що не щете в града, пита я Манчо, в града при сина, там работа няма, само лежиш и ядеш? Не ща̀ ти града, цъка бабата, небъдна рабо­та е тая… много смърдеш там у тоя град, бръмчило голямо, главата да ти се надуе… Не фирееме ние там, не е за назе там, за назе тука… Еднъж минаваме по улицата, а милиционера свири с една свирка, ние бегаме, а милиционера иде къде нас и пищи с оная свирка. Добре, ама Кънчо ни спря, сина ми, отиде при ми­лиционера и му рече, че ние сме от село хора, като сме чули свирката, рекли сме да не е пъдарят, та затова бегаме… Искаше да ни глоби два лева милиционера, ама Кънчо като му каза така, и той се позасмя. И ни размина тая, тряба да беше и той от село, тоя милиционер… Да те глоби, задето минаваш по улицата – това па чудо не бех го видела и видех го. Че да хвърчим ли? Човек не мое се оправи в тоя град, къде тръгне – все сбърка нещо. Не ти ща град, не ти ща нищо, град не ми тряба мене… Айде, дядка, изприказва ли си войната?

   Старецът в това време стоеше мълчаливо настрана и чакаше. Беше вързал биволите и щом свърши разправията със сина му, поведе ме към стаицата си. Извади двете гъдулки, одуха им праха. На едната не достигаха струните и той я остави. Другата си имаше струните. Прекара лъкчето по нея и почна да я настройва. После свали капата и дигна глава. И вече не беше одевешният дръглив и смачкан старец. Беше просветнал, беше весел и млад, очите играят, пръстите играят и те чевръсто, лъкчето трепка. Той затвори прозореца да не влиза вътре громолът на веялката. Седна пак и загледа някъде надалече, към сините купове на планината отсреща, потърка теловете и те бръмнаха всичките наведнъж, по мечкарски, без песен. Старецът настройваше себе си. Удари лъка леко – и тихо, и проникновено се сплетоха двата гласа – на гъдулката и неговият:
   …Отрано зима зафана…
Спомняше зимите, тия снежни и топли зими, с много вино и ракия, сватбите, на които свирил и пял, невестите, които зачевали под неговите весели и страшни песни, лудите години, хубостта, която минала през очите му, веселието, което текло през сърцето му, текло и изтекло.
Всичко спомняше и живееше пак.
…пък ний за зима не сме гласили…
[…]
…Дига се сватбата и тръгва…
Дядо Герги оставя гъдулката, изтрива с пръст едното си око. И пак става биволарин, сгушен и затихнал, ослушва се да не загърми един глас, да не го повика отвън за нещо син му, сертлията. Но вън засега гърми само веялката…
Отдавна отшумели петстотинте песнопойни сватби, които изсвирил и изпял из колибите. Останали му песните, много от тях сам наредил, за разтуха понякога си ги спомня, но и те полека тънат в здрачна памет. И няма го ни оня глас, ни онова време, младите булки отдавна са баби, на техните внуци не трябват песните на дядо Герги, ни сам дядо Герги. Тъга и синкава мъгла се стеле пред погледа назад и напред. Пасъл говедата и овците, както всички хлапаци из колибите. После пак, както всички, станал чирак калджия при майсторите, после станал калфа, за да стане майстор. А после не станал майстор. Не мистрия, гъдулка му била писана. Отечеството го взело войник, отечеството го повикало да умре за него – там някъде на юг, в далечни, непознати планини. Е, не умрял; и следват сватбите, следва собствената сватба, следват двата сина – единият забил из градищата някъде, другият, сертлията, вее жито па двора. После не следва нищо. Ако не смятаме биволите, които запасъл, когато проходил, и ги допасва сега, когато едва ходи. Това е…

Къщи заспали, дървета с увиснала шума, петел някъде се прозее, магаре изреве плътно като тръба. И пак стане тихо. Хо­рата се мяркат като сенки. На площадчето – паметник на знайния воин от войните, с имена и почупени портрети. Черква, тревясало черковно дворче, асма, натежала от бяло, узряло грозде. Хем ти се ще да посегнеш към тая увиснала примамлива сладост, хем нещо не ти се яде от нейната черковност. Плоча за парастас, построена и подарена от Пеьо. Още един паметник с портрет: фуражка с пеперудка, начернени мустачета. Стихове под порт­рета: мечтата ти небесните простори да бродиш и владееш, живота, нестихналите бури да търсиш и разсееш, за сетен път в безкрайните простори ти гордо се издигна, но зла орис ехидно те събори, мечтата щом постигна… Подофицер-авиатор, загинал на осми март трийсет и девета, при изпълнение отечествения дълг… Всяко отечество мисли, че умират за него.

Още един автомобил пали и избръмчава внезапно, пътниците се наместват щастливо в теснотата, натъпкана с багажи. Едно малко момченце иска да се качи и то: толкова хубаво е да се повозиш на автомобил, когато си дете, и да отидеш някъде. Но ония от автомобила не му дават. Не може, казват му. Казват му, че отиват много-много далече, че няма място и че то трябва да остане тук. Защото и майка му остава тук, ето видиш ли – и майка ти остава… Автомобилът тръгва полека, момченцето тича подир него и реве, но автомобилът се засилва и тича по-бързо от него, и се отдалечава, отдалечава… момченцето остава, майка му иска да си го отведе, но то се тръшка на земята и не иска да оти­де никъде. Тогава майка му си отива сама спокойно, а то остава само на пътя, клечи на пътя и се надува от рев. Няма нищо по-безизходно от плача на дете, което са излъгали, няма нищо по- неутешимо. И тоя дълъг, равен плач е сякаш звукът на празния ден след празника, неговият унил и безответен звук. Това дете вчера беше с нови дрешки, беше с калпаче юнашко и пееше с другите деца…

Прочетете и прегледайте онлайн или свалете и прочетете 

Други препоръчани книги:

Вълчан Войвода. Златният бог на България. Част 1 – Васил Гинев Калуна-каля – Георги Божинов Караджата – Георги Божинов Стопанката на Господ – Розмари де Мео Левски – Яна Язова Зарана – Розмари Де Мео