Притчата се опитва да покаже нещо, а не да каже. Тя го показва по много обиколен начин; заключението трябва да се даде от теб. Тя оставя празнина, дава ти някакво пространство да откриеш завършека. Притчата е творческа. Когато една история е напълно завършена (като две и две равно на четири), тя не оставя пространство за твоето въображение, не оставя пространство за твоята медитация. Тогава тя е просто математика. Тя вече не е поетична, тя е мъртва.
Исус си е Исус, аз съм си аз. Исус не ми е последовател, нито пък аз съм негов последовател. И хубавото е, че всеки е уникален, иначе животът щеше да е скучен, монотонен. Но хората са глупави – те все идват при мен и ме питат: „Защо Буда е казвал това, защо Махавира никога не е казвал това?” Махавира си е Махавира, Буда си е Буда. Ганг тече на изток, а Нармада все на запад тече – какво да правиш? Ако всичките реки течеха на изток, смяташ ли, че светът би бил по-добър? Само си помисли за един свят с четири милиарда Буди – можеш ли да си представиш нещо по-отегчително? Те ще почнат да се самоубиват: накъдето и да се обърнеш, ще срещаш своето повторение; накъдето и да погледнеш, все едно че се оглеждаш в огледало – всички хора все едни и същи. Не, хубаво е, че всеки е уникален. Защо мечтаеш за такива неща? Исус е чудесен в своите притчи; без притчите той нямаше да е такъв, без притчите нещо щеше да липсва. Той е един от най-прелестните разказвачи.
И, разбира се, красотата на притчата е в това, че обърква разсъдъка. Но вие сте като децата: смятате, че една история е съвършена, ако тя има завършек, поука. Вие сте съвсем като учениците в училище, които не са доволни, ако историята не завършва със заключение и ако това заключение не е математически точно. Тогава те са доволни, но тогава историята е мъртва. История със съвършен завършек е мъртва.
Ти би искат някой абсолютно точно да ти каже какво има предвид, но това, което представлява върховното значение, не може да ти се покаже. Върховното значение ще бъде винаги индиректно, подразбрано – казано и все пак неказано. Ти чувстваш нещо неясно, но то не е никога конкретно. Ако стане конкретно, то ще е от този свят. Ако остане неясно, неопределено и го следваш и се опитваш да намериш нишката, в самото усилие да намериш нишката ти се издигаш над нещото, ти вече си влязъл в един друг свят.
Притчата не е обикновена история: тя е символична, тя е творческа. Ако я слушаш, ако се опитваш да я разбереш, твоето разбиране ще стане по-голямо, отколкото е било, преди да си я чул. Една обикновена история остава под твоето разбиране; ти можеш да я разбереш напълно, защото тя няма нищо отвъд себе си. Притчите са от отвъдното: една стъпка навътре в твоя ум, една стъпка навън – и друга стъпка отвъд. Това е убеждение.

Смятате, че аз говоря директно и ясно? Кой ти е казал, че аз съм директен? Може да си останал с такова впечатление, докато си ме слушал. Помисли и медитирай по-късно върху това: ти ще ме намериш по-объркващ от Исус. Той поне е бил последователен!
И никога не задавай такива въпроси, защото те показват, че ти си седнал там като някакъв съдник. Защо Исус е правил това или онова? Ако дори Исус не може да избегне твоите съждения, как някой друг би могъл? Защо не можеш да приемеш нещата каквито са? „Защо това цвете е бяло, а не червено?” – не е ли това глупав въпрос? Това цвете е червено, онова цвете е бяло – защо?
Едно детенце се разхождало с Д. Х. Лоурънс в градината и го попитало: „Защо дърветата са зелени?”
Д. Х. Лоурънс погледнал детенцето и рекъл: „Те са зелени, защото са зелени!”
Исус непрестанно говори в притчи. Той наистина иска да те обърка, защото говори за нещо, което е неизразимо, убягващо – мистерия. Той говори за мистериозното. Трябва да ти се оставят пролуки, за да почувстваш. Притчите трябва да са като загадки, които да те предизвикват, и чрез предизвикателството ти да израстваш.
И никога не сравнявай: защо Исус е такъв? Дърветата се зелени, защото са зелени. Исус е просто като Исус и като никой друг.
Ето защо аз непрекъснато настоявам и ти също да бъдеш: просто бъди себе си, не бъди никога някой друг. Не бъди никога християнин, не бъди никога индус, не бъди никога джайна, защото тогава ти ще следваш един шаблон и не ще намериш душата си. Душата е твоя – индивидуална, уникална – а шаблонът е публичен, колективен, социален. Никога не се опитвай да бъдеш някой друг. Просто се опитай да откриеш кой си ти и дай възможност на това, което си, приеми го, посрещни го, наслаждавай се в него, така че то да се подхранва, така че то да расте. Чрез теб Бог се опитва да стане някой, какъвто никога преди Той не се е опитвал да бъде.
Бог не се повтаря; Неговото творчество е безкрайно. Той никога не кара един и същ модел – Той не е Хенри Форд. Той е абсолютно изобретателен; Той не спира да опитва всеки ден новото, свежото. Той никога не си дава труд да повтаря някой модел отново, но винаги подобрява. Той е голям новатор. Ето това е творчество. Затова не се опитвай да станеш като Исус -защото тогава Бог няма да те приеме.

Бог със сигурност ще те пита: „Можа ли да станеш себе си?” Никакъв друг въпрос няма да ти бъде зададен.
Недей да питаш защо Исус винаги е говорил в неразбираеми притчи. Така му харесва! А притчата трябва да е неясна, замъглена, осветена от пламък на свещ. Твърде много светлина ще убие притчата; прекаленият анализ умъртвява. Поезия е това.
„Това дали е било нарочна техника?” Ти никога не можеш да отидеш отвъд техниката, твърде много си обсебен от нея. Всичко за теб се превръща в техника. Исус си е такъв, това не е въпрос на техника. Той не следва някаква техника – той не е последовател на Дейл Карнеги, не е чел книгата „Как да печелим приятели и да влияем на хората”. Той не следва никаква техника, не е бил американец.
В Америка всичко се е превърнало в техника. Дори ако искаш да се любиш, отиващ и научаваш техниката. Можеш ли да си представиш ден, по-нещастен за човечеството от този? Дори и животните не питат. Те знаят до съвършенство как да се любят, те не ходят на училище, за да се научат на техниката. Но в Америка всичко се е превърнало в техника. Как да се държиш приятелски – дори и това трябва да се учи. Нима човекът така напълно се е загубил, че трябва да се учи дори и на приятелско отношение?
Ти трябва да се учиш на всичко. Аз мисля, че рано или късно ще трябва да се учиш и как да дишаш. Възможно е така да стане, защото при теб много други неща са по същия начин. Ти трябва да се учиш как да спиш, как да релаксираш. Някога те са били естествени, точно като дишането. Отиди и питай някой първобитен човек: той просто ще ти се изсмее, ако го попиташ: „Как успяваш да заспиваш така дълбоко?”
Ще ти отговори: „Що за глупав въпрос! Аз просто лягам и заспивам. В това няма как”.
Но ти ще кажеш: „И все пак, би трябвало да има някакъв трик, защото аз упорито се опитвам, а нищо не се получава. Ти сигурно знаеш някаква тайна, която криеш”.
Той не крие нищо, това така става. Той просто ляга и заспива. Няма промеждутък между тези две състояния.
Все някой ден човекът ще започне да пита как да диша и тогава, ако му кажеш „Просто дишай, в това няма как”, той няма да ти повярва. Как да обичаш, как да живееш, как да се смееш, как да бъдеш щастлив – това са все прости неща, нямат нужда от как. Това са естествени неща, не са техники. Ето такъв е Исус. Той обича начина, по който разказва своите притчи. Обича го! Той знае, че притежава някакъв вроден талант да разказва притчи.
Притчата не е аритметика. Тя не трябва да е твърде ясна, иначе ще се загуби поантата. Тя трябва да е убеждаване, а не реклама. Тя не трябва да спори, за да не се замъгли поантата – инак защо да не спори, наместо да се разказват притчи? Тя не трябва да доказва, а само да загатва, и при това не обстойно. Просто няколко намека, които да провокират твоята същност, да те направят бдителен.
Исус говори в притчи по много причини. Но тези причини не са техники. Ти можеш.да мислиш за тях така, но те не са техники. Това просто му е дошло естествено, той е бил добър разказвач.
Но ти можеш да си помислиш за причините, поради които той е говорил в притчи. Първата: големи неща е възможно да се кажат, ако се създаде около тях атмосфера на драма. Ако ги кажеш без драматичен акцент, те няма да произведат въздействие. Ето защо историите живеят, живеят за вечни времена. Ведите могат да изчезнат, но Рамаяна, историята на Рам, няма да изчезне. Тя е история, тя ще бъде запазена. Упанишадите могат да изчезнат, но притчите на Исус ще останат. Те витаят около теб, превръщат се в атмосфера.
Голите принципи се забравят бързо. А по времето на Исус не са писани книги. Всичко, което Исус е казал, е записано много, много години след това. През тези много години то е било само в паметта на онези, които са го слушали.
Така че може и да има причини, но не се тревожи за тях. Това е пътят на Исуса и хубавото е, че той никога не е опитвал нечий друг път.
Той си е такъв и няма начин да бъде друг. Всички обяснения са обяснения впоследствие. Но не се грижете за тях. Обичайте, ако можете – и ако не можете да обичате Исус, забравете за него и намерете някой друг, когото можете да обичате. Не се грижете за обяснения и доводи и доказателства.
Само любовта ще ви помогне да разберете, нищо друго. Когато обичате един човек – който и да е: Исус или Кришна -когато обичате един човек, веднага разбирате, че той си е такъв. Тогава не искате той да е друг. Любовта никога не иска да променя когото и да било. Любовта приема, разбира.

Когато хората, които вярват, дойдат, тези, които не вярват, също ще дойдат. Те създават контраст. И това е добре, иначе твоята вяра няма да е от голяма стойност. Тя става ценна поради томаневерниците наоколо. Можеш да сравняваш, можеш да усетиш. Можеш да видиш какво е съмнение, какво е вяра. Когато засаждаш градина, ще поникнат и бурени. И бурените са част от нея. Виждаш как навсякъде наоколо, както и по Христово време, има подозрение, цинизъм и недоверие. Когато Исус дойде, непременно и Юда ще е там, защото цялата работа е с такава огромна значимост, че някой непременно ще я издаде. Извисеността му е била толкова огромна, че някой непременно е щял да се почувства уязвен. Егото. Юда е бил силно уязвен. А той не е бил лош човек, не забравяй. Фактически измежду всичките ученици на Исус той единствен е бил добре образован, културен, принадлежащ на изтънчено общество и семейство. Той е бил, разбира се, най-егоистичен. Другите са били просто рибари, фермери, дърводелци – хора от такъв тип, обикновени хора, от простолюдието.
Юда бил специален. А всеки път, когато някой се почувства специален, възникват неприятности. Той искал да ръководи дори Исус. Много пъти се опитвал. А ако го слушаш, възможно е той да те убеди в по-голяма степен, отколкото Исус.
Веднъж Исус отишъл да посети дома на Мария Магдалена. Мария била силно влюбена. Тя изляла върху нозете му един ценен, много скъп парфюм – цяла бутилка. Това бил рядък парфюм; би могло да бъде продаден. Юда незабавно реагирал. Той рекъл: „Би трябвало да забраняваш на хората да вършат такива глупости. Това всичкото се попиля, а в града има хора, които са бедни и нямат какво да ядат. Можехме да раздадем парите на бедните”. Той прилича на социалист – предшественик на Маркс, Мао, Ленин, Троцки – всичките биха се съгласили с него.
Какво казал Исус? Той отговорил: „Не се тревожи за това. Бедни и гладни винаги ще има, но мен няма да ме има. Ти можеш да им служиш винаги и винаги – няма защо да бързаш – но мен няма да ме има. Погледни любовта, а не ценния парфюм. Виж любовта на Мария, нейното сърце”.
С кого ще се съгласиш? Исус изглежда много буржоазен, а Юда ни се вижда напълно икономичен. Юда говори за бедните, а Исус просто казва: „Това е добре. Скоро няма да ме има, затова остави я да ме посрещне, както тя иска. Нека сърцето ѝ да върши каквото тя иска и не намесвай философията си. Бедни хора винаги ще има; аз няма винаги да съм тук. Аз съм тук само за съвсем кратко време”.
Умът ти обикновено ще се съгласи с Юда. Той изглежда напълно прав. Той бил много културен, шлифован мъж с маниери – изискан, мислител.
И той го предал. Само той би могъл да го предаде, защото на всяка крачка егото му било наранявано. Той винаги се чувствал по-висш спрямо всички ученици на Исус. Той винаги се държал настрана, не се движел из тълпата. Той винаги е мислил за себе си, че не е част от тълпата. Най-много да е втори след Исус – и това също с неохота. Дълбоко в себе си той трябва да се е мислил за първи. Той не би могъл да го каже, но това е било в сърцето му.
Той бил адски уязвен. Исус непрестанно наранявал техните егота. Учителят трябва да го прави, защото ако един Учител разглезва вашите егота, той въобще не ви е от помощ, той ви отравя. Тогава чрез него можеш да се самоубиеш, но не и да възкръснеш.
Тъй като Юда бил най-егоистичният, той бил повече нараняван. Исус е трябвало да го наранява повече. Той си отмъстил. А е бил добър човек, в това няма съмнение. Това е проблемът с добрите хора.
Той продал Исус за тридесет сребърника. Така загрижен бил той за парфюма и цената му – виж му ума? – а продал Исус за тридесет рупии, тридесет сребърника. Исус дори и толкова не струвал. Но след това, когато Исус бил убит, разпънат на кръст, той започнал да се чувства виновен. Ето как действа добрият човек. Той започнал да чувства голяма вина, съвестта му започнала да го гризе. Той се самоубил. Той бил добър човек, имал съвест. Но нямал съзнание.
Това разграничение трябва дълбоко да се почувства. Съвестта е заимствана, дадена е от обществото; съзнанието е твое постижение. Обществото те учи какво е право и какво криво: прави това и не прави онова. То ти дава закон, морал, кодекс, правила на играта. Това е твоята съвест. Отвън – полицай; отвътре – съвест. Това е начинът, по който обществото те контролира.
Ако отидеш да крадеш, полицаят е отвън за да ти попречи. Но ако можеш да измамиш полицая, ще намериш начини. Затова дълбоко в теб обществото е поставило един електрод: съвестта. Ръката ти започва да трепери, цялата ти вътрешна същност – ти чувстваш как твоята вътрешна същност ти казва: „Не прави това; това е лошо”. Това е обществото, което говори чрез теб. Това е просто обществото, което е имплантирано в теб.
Юда имал съвест, но Исус е имал съзнание. Това бил разривът. Човекът на съвестта не може никога да разбере човекът на съзнанието, защото човекът на съзнанието живее от момент за момент, той няма правила, които да следва.
Исус бил по-загрижен за любовта на жената, Мария. Това било нещо така дълбоко, че да ѝ попречиш значело да нараниш любовта ѝ, тя би се свила в себе си. Изливането на парфюма върху нозете на Исус е било просто един жест. Чрез него Мария Магдалена казвала: „Бих искала да излея целия свят върху твоите нозе. Това е всичко, което имам – най-ценното нещо, което имам. Ако излея вода, няма да е достатъчно; твърде е евтина. Това е най-ценното нещо, което имам, но дори и то е нищо. Аз бих искала да излея сърцето си, аз бих искала да излея цялото си същество.”
Но Юда бил сляп за това. Той бил човек на съвестта: погледнал парфюма и казал: „Много е скъп”. Той бил напълно сляп за тази жена и нейното сърце и за разширението на съзнанието в жеста ѝ. Парфюмът изглеждал твърде скъп, а любовта била напълно непозната за него.
Любовта присъствала. Нематериалното присъствало и материалното също присъствало. Материалното е парфюмът, нематериалното е любовта. Но Юда не могъл да види нематериалното. За това нещо ти трябва да имаш очите на съзнанието.

Човекът, който живее с природата, винаги вярва. Фермерът, като отива да сее, трябва да вярва. Ако се съмнява, той няма никога да посее семето – защото са възможни хиляда и едно съмнения: дали тази година земята ще даде същото, каквото и миналата година, или няма. Кой знае? – земята може да е решила друго. Кой знае дали ще паднат дъждове, или не? Кой знае за слънцето – дали ще изгрее утре сутринта, или не? Седейки във фотьойла, заобиколен от своите книги, ти можеш да се съмняваш, няма какво да рискуваш, но ако фермерът на полето, който работи със земята, се съмнява, той е загубен; ако рибарят се съмнява, той е загубен.
От живеенето с природата се поражда упование. Упованието е естествено за човека, точно както и здравето е естествено; съмнението е неестествено, точно както и болестта е неестествена. Не говоря за съвременното дете – може би съвременното дете не се ражда в упование, защото се ражда в атмосфера на скептицизъм.
Виж себе си – всеки път, когато се съмняваш, нещо се свива в теб; ти ставаш малък и дребен. Втвърдяваш се, умираш и вече не течеш – замръзваш. Когато се появи вяра, ти отново течеш. Ледовете се стопяват и ти се разширяваш, ставаш голям. Когато се уповаваш, ти достигаш върхова интензивност на живота, а когато се съмняваш, ти изпадаш в смърт.
Тъй като съвременният човек няма упование, той е започнал толкова силно да се привлича от наркотиците. Изглежда, че няма друг начин да се постигне чувството на разширяване на съществото и съзнанието. Наркотиците са химически методи, за да почувстваш за няколко мига или за няколко часа едно разширение на съзнанието. Упованието ти дава това лесно и свободно. Упованието ти дава това не за няколко момента – то се превръща в едно вечно качество в теб. И упованието няма странични ефекти!
Ако питаш мен, ще ти кажа: вярата е единственият надежден наркотик, ако търсиш разширение на съзнанието – а тези, които никога не са познали какво е това разширяване на съзнанието, все още не са живели. Съзнанието може да се разшири и може да продължава да се разширява, вълни от блженство да отиват до самите краища на битието, разширявайки се с неговата безкрайност. Когато се разшириш, ти ставаш част от цялото; когато се свиеш, ти се превръщаш в остров.

Светът няма да те слуша, но няма и нужда, защото ако те са щастливи от техния скептицизъм, те имат право да бъдат щастливи. Че кой си ти? Никога не се опитвай да мислиш като мисионер; мисионерите са най-опасните хора. Те все спасяват света и ако светът не иска да бъде спасяван, те въпреки всичко се опитват. Те казват: „Дори и да не ти харесва, ние ще те спасим”.
Но защо са тези грижи? Ако някой е щастлив – като яде, пие и се радва на живота – и въобще не се интересува от Бога, какъв е смисълът да го насилваш? Кой си ти? Остави го той сам да дойде до своето разбиране. Някой ден той ще дойде.
Но хората много се тревожат: как да спасят другите? Спаси себе си! Ако можеш, спаси себе си – защото това също е една много трудна, почти невъзможна работа.
Това също е трик на ума: проблемът е вътре, а умът го проектира навън. Тогава ти не се тревожиш за него, не се тревожиш за собствените си терзания. Тогава ти ставаш загрижен за целия свят и по този начин можеш да отлагаш собствената си трансформация. Аз все отново и отново настоявам, че ти трябва да бъдеш загрижен за себе си. Аз не съм тук, за да ви правя мисионери. Мисионерите са най-зловредните хора. Никога не бъди мисионер; това е една много мръсна работа. Не се опитвай да променяш никого. Просто промени себе си.
Не се опитвай да налагаш Бога на когото и да било. Ако те се съмняват, това е съвсем в реда на нещата. Щом Бог им позволява да се съмняват, трябва да има някаква причина за това. Те се нуждаят от това, то е тяхното обучение; всеки трябва да мине оттам.
Светът винаги е бил скептичен. Колко хора са се събирали около Буда? Не целият свят. Колко хора са се събирали около Исус? Не целият свят, а само едно много значително малцинство – могли са да се преброят на пръсти. Светът като цяло никога не се е тревожил за тези неща. А и никой няма авторитета да налага нещо на някого другиго. Дори не и на собственото си дете! Дори не и на собствената си жена! Това, което чувстваш, че е целта на твоя живот, си го дръж за себе си. Никога не го налагай на някой друг. Това е насилие, чисто насилие.
Ако искаш да медитираш, медитирай. Но това вече е проблем: ако съпругът иска да медитира, той се опитва да накара и съпругата си. Ако съпругата не иска да медитира, тя ще се опита да разубеди и своя съпруг. Не можеш ли да оставиш свободни душите на хората? Не можеш ли да им позволиш да следват свой собствен път?
Това наричам аз религиозна позиция: да позволиш свободата. Религиозният човек винаги оставя хората свободни. Дори и ако искаш да си атеист, вярващият ще ти позволи да бъдеш. Това е твой път, напълно добър за теб. Ти минаваш по него, защото всеки, който е достигнал до Бога, е минал през атеизма. Пустинята на атеизма трябва да се прекоси; тя е част от израстването.

Човек е единственото животно, което си прави храмове, църкви, джамии. Молитвата е едно много странно явление. Само си помисли, ако някой дойде от друга планета и вземе да наблюдава човечеството…
Ако правиш любов с жена, наблюдателят ще е в състояние да разбере: нещо подобно сигурно се случва и на другата планета. Той може и да не разбере какво казваш, но ще знае какво трябва да е това, което казваш. Той може и да не разбира езика, но ще разбере какво влюбените си казват един на друг. Когато се целувате и прегръщате, той ще разбере жеста.
Когато вършиш някакъв бизнес, той ще разбере; когато четеш книга, той ще разбере; когато правиш някакво упражнение, той ще разбере. Но когато се молиш, ако такова нещо като религията не съществува на неговата планета, той въобще няма да може нищо да разбере. Какво правиш? Просто си седиш сам? Гледаш небето? Говориш? На кого? Какво казваш?
А ако той дойде в определен ден, например на религиозен празник на мохамедани, християни или индуси… По цялата земя милиони мохамедани се молят – не говорят един на друг, говорят на небето. Той просто ще си помисли, че тук има нещо сбъркано: „Какво става? – човечеството се е побъркало. За какво жестикулират тези хора, защо? На кого говорят, кого наричат „аллах”? Към кого си свеждат главите? – там никой не се вижда”.
Бог не се вижда, Бог е навсякъде в ума на човека. Молитвата е монолог, тя не е диалог. Някой посетител от друга планета би си помислил, че има нещо увредено в нервната система на човечеството. Той би си помислил това за нервен припадък: милиони хора жестикулират към никого, говорят на небето, гледат към небето и викат: „Аллах! Аллах!” Сигурно има нещо не както трябва: изглежда така, сякаш цялото човечество се е побъркало.
Молитвата не може да се разбере, защото молитвата е нещо напълно човешко. Тя е единственото нещо, което само човекът върши; всички останали неща вършат и животните. Любов: да, те също правят любов. Търсене на храна: те също го правят. Те пеят, те танцуват, те говорят – има комуникации. Те са тъжни, те са щастливи – но молитвата? Тя е неекзистентна.

Две хиляди години са минали, откакто Исус е говорил, а думите му са все още така живи и свежи. Те няма никога да остареят. Те не остаряват, остават си свежи и млади. Каква е тайната им?
Тайната им е, че те означават толкова много неща, че винаги можеш да намериш в тях нова врата. Това не е апартамент с една стая. Исус казва: „В дома на моя Бог има много жилища”. Има много врати и винаги има много съкровища за разбулване, за откриване. Никога не попадаш отново на същия пейзаж. Има някаква необятност.
Ето защо аз непрестанно променям. Да, когато го почувстваш по друг начин, променям значението. Но това е начинът, по който и самият Исус го е правил.
При превода на еврейската Библия на английски е било загубено много. При превода на Бхагавадгита на съвременни езици е било загубено много. При превода на Корана цялата красота си е отишла, защото Коранът е поезия. Това е нещо, което трябва да бъде пято, нещо, с което да танцуваш. Това не е проза. Прозата не е пътят на религията; поезията е пътят. Помни това винаги и не се ограничавай. Исус е обширен, а английската Библия е много малка. Аз мога да разбера противодействието на хората в миналото срещу това книгите им да се превеждат. В това има дълбок смисъл.

РЕЛИГИЯТА Е В ОСНОВАТА СИ, в същността си един бунт. Тя не е конформизъм, тя не е принадлежност към някаква организация, общество, църква, защото принадлежността се поражда от страх – а религията е свобода. Страшно е да си сам. Човек обича да принадлежи – към нация, църква, общество, защото, когато принадлежиш към тълпата, ти забравяш своята самота. Тя не изчезва, но ти забравяш за нея. Ти се самозалъгваш, създаваш около себе си сън, сякаш не си сам. Все пак ти си оставаш сам, това е само някакво упойващо средство.
Религията не е упойващо средство. Тя не те прави несъзнателен, тя ти дава осъзнаване. А осъзнаването е бунтовно. Когато се осъзнаеш, ти не можеш да принадлежиш към никакво общество, към никаква нация, към никаква църква, защото когато се осъзнаеш, ти ставаш съзнателен за строгата красота на самотата. Ти ставаш съзнателен за музиката, която непрестанно звучи вътре в твоята душа… но ти никога не си си позволявал да бъдеш сам, за да я чуеш, да бъдеш в хармония с нея, да бъдеш едно с нея.

Религията не е конформизъм. Комформизмът е между индивида и миналото, а религията е нещо между индивида и сегашното – поезията е нещо между индивида и бъдещето. Конформизмът означава да се подчиниш на тези, които вече ги няма, на мъртвите – да се съобразяваш с Мойсей, с Махавира. Да се съобразяваш сега с Исус е умряла работа – ти се съобразяваш с миналото. Ако се съотнасяш с настоящето, то е съвсем друго нещо. То те революционизира, възражда те.
Конформизмът е между индивида и обществото. Религията е нещо между индивида и самото битие. Обществото е наше творение: Бог създаде Адам – не човечеството; Бог създаде Ева – не човечеството. Бог създава индивиди; човечеството е наша фикция.
Но фикцията може да те обсеби и ти можеш да забравиш истинското и да се привържеш към фиктивното. Аз познавам личности, които искат да обичат човечеството, а не могат да обичат друго човешко същество. Къде е човечеството и как ще го обичаш? Можеш да правиш само празни жестове.
Човечеството не е никъде. Навсякъде където се срещаш с него, ти се срещаш с реални, конкретни човешки същества. Човечеството е абстракция, просто една дума. То няма в себе си реалност – един сапунен мехур, нищо повече. Ти можеш да срещнеш само реални човешки същества. Да обичаш едно реално човешко същество е много трудно, но да обичаш човечеството е много лесно. То е почти като да обичаш НИКОГО. Тогава няма проблеми, няма трудности.

Така наречените религии, организираните религии, са утешения. Те те утешават, прикриват раните ти. Те не те трогват, не те повикват и не те призовават. Те не те подтикват към приключения, не те карат да бъдеш смел, не те съблазняват да живееш опасен живот. Те са като смазки.
В едно общество с толкова много хора ти се нуждаеш от смазка около себе си, за да не стават много конфликти. Така можеш да се движиш лесно, движението не е много трудно и не се търкаш в съседа си. Не възникват конфликти – около теб непрекъснато тече смазката.
Ходенето на църква е като смазка. То помага, помага в социален смисъл; то е една формалност. Ако я изпълняваш, ставаш порядъчен. Това е все едно да станеш член на ротарианския клуб – внушава респект, помага. Ставаш член на някаква църква – това също помага. Ставаш член на някаква религия – и това също помага. Хората те смятат за религиозен.
Когато хората те мислят за религиозен, можеш по-лесно да ги лъжеш. Когато си се обвил с мантията на религиозността, имаш в себе си едно мощно оръжие. Твоята религия е за теб утешение и респектабилност. Фактически тя е политика, дипломация – част от твоята борба за oцеляване, част от твоята амбиция, част от цялата политика на егото. Тя е политика на силата.
Трябва да помниш тези неща, когато се опитваш да разбереш Исус. Религията не е и морал. И отново, моралът е просто правилата на играта. Тези, които искат да играят играта на обществото, трябва да следват неговите правила – също както когато играеш на карти, трябва да следваш известни правила. Не че тези правила са абсолютни, нито пък идват от Бога. Ти правиш играта – ти създаваш правилата, ти ги следваш. Но ако искаш да играеш, трябва да следваш правилата.
Моралът няма в себе си нищо абсолютно. Ето защо всяко общество има свой морал, всяка култура има свой морал. Едно нещо може да е морално в Индия и неморално в Америка; друго може да е морално в Америка и неморално в Индия. Ако моралът наистина беше истински, тогава не би трябвало да има разлики.
В Индия е неморално да се разведеш с жена или с мъж. На това не се гледа с добро око. Веднъж щом си се оженил, трябва да живееш с партньора си. Но в Америка, като живееш с жена, която не обичаш, това ще се смята за неморално. Ако не я обичаш, неморално е да спиш с тази жена. Само любовта, само дълбоката любов ти дава право да бъдеш с жената. Иначе трябва да я напуснеш. Недей да я лъжеш; недей да погубваш живота ѝ .
Моралът е игра, той се променя. От общество към общество, от век на век, от период на период се променя той. Той е зависим, в него няма нищо абсолютно.
Религията обаче е абсолютна. Тя няма нищо общо с Америка или с Индия, но има общо с едно ново съзнание в индивида. Тя е като някакъв изглед, появяване и разгръщане на едно ново същество в индивида. Придобиваш нов поглед, започваш да виждаш с нови очи. Ти можеш да видиш старите проблеми, но те изчезват. Не че са се разрешили – те просто изчезват, разсейват се. При един нов поглед тях ги няма. Ти имаш ново виждане, едно ново измерение.
Тези неща трябва да се помнят, защото когато един Исус – човек като Исус – дойде, те се превръщат в проблем.

Един ден аз бях свидетел на прекрасна сцена. Някакъв човек говореше на Настрадин Ходжа: „Защо си такъв скъперник и толкова стиснат към жена си?”
Настрадин Ходжа отговори: „Ти трябва да си чул нещо лошо за мен, защото доколкото знам, аз общо взето съм много щедър”.
Човекът се ядоса, защото когато оспорваш мнението на някого, той винаги се ядосва. Ядоса се той и рече: „Спри да се оправдаваш. Всички в града знаят колко зле се отнасяш към жена си. Дори и за всекидневни разходи тя трябва да ти се моли като просякиня. И спри да се оправдаваш. Всички знаят!”
Настрадин Ходжа рече: „Добре, щом като си толкова ядосан, аз няма да се оправдавам. Но мога ли да кажа едно нещо, само едно?”
„Какво?” – извика човекът.
„Че не съм женен” – каза Настрадин Ходжа.
Оттогава този човек е против Настрадин Ходжа. Веднъж аз го срещнах и му казах, че щом Настрадин Ходжа не е женен, това е без значение. „Всичките ти аргументи са неоснователни. Защо се гневиш?”
Той ми отговори: „Това няма значение, то е само въпрос на време. Почакай, рано или късно той ще бъде женен и тогава аз ще бъде правият! Аз пак казвам истината. Това е само въпрос на време. Почакай, моето мнение не може да е погрешно”.
Хората се придържат към мненията си. Те са неоснователни, но хората пак се придържат. Колкото са по-неоснователни мненията, толкова повече се придържат хората към тях. Ако мнението ти се базира на правилни постановки, няма защо да се придържаш към него – то само по себе си е вярно. Ако то е неоснователно, трябва да се придържаш към него, защото само твоето придържане може да бъде основание. Винаги помни: ако знаеш, че нещо е истина, ти никога няма да се ядосаш, ако някой му противоречи. Ти ставаш толкова по-ядосан, колкото повече разбираш, че то не е истина. Гневът показва, че ти искаш само някакво мнение, но не и знание.
Хората са били зле настроени срещу Исус, защото той събарял всичките им построения. Те смятали къщите си построени върху камък, а дори само присъствието му им показало, че техните къщи били построени върху пясък, вече се сривали. Хората се нахвърлили върху него, убили го. Той не е бил убит от политическите власти; той е бил убит от псевдорелигиозните области, от свещениците.

Вие сте тук с мен. Аз не преставам да изобретявам за вас медитации. Те са просто извинения, за да останете тук малко по-дълго, малко повече, за да можете да се мотаете около мен – защото никой не знае кога моето присъствие ще ви докосне. Нищо не може да се каже за това, то не може да се манипулира. То се случва тогава, когато се случи – затова нищо директно не може да се направи. Просто бъди тук. Дори и без медитация нещото ще се случи, но без медитация ти не би имал никакво извинение да бъдеш тук.
Аз не спирам да ви говоря. Дори и без говорене то може да се случи – то ще се случи, но ако не говоря, вие малко по малко ще се разотидете, защото няма да имате извинение. Какво правите тук? Аз трябва да ви дам нещо да правите, за да може да бъдете. Аз трябва да ви заангажирам и да ви занимавам, за да не се чувствате неспокойни. Нещото ще се случи от някакво друго измерение, но когато сте ангажирани, това измерение остава свободно. Ако не сте ангажирани, ставате твърде неспокойни.
Всички медитации и всички молитви, и всички методи са играчки, предназначени за децата да си играят с тях, но те са полезни, много важни. Веднъж щом си ангажиран, твоят най-съкровен олтар се отваря към мен. Ти вече не си неспокоен -правиш медитация – и тогава аз мога да върша моята работа. Не е правилно да казвам, че върша моята работа. Тогава тя започва да се случва.

Това се случило – един фермер имал породист овен. Той бил превъзходно животно, но понякога се побърквал и тогава овчарят, който се грижел за него, много се тревожел. Той все искал да се отърве от овена, но фермерът много го обичал.
Веднъж на овчаря много му се събрало и той дошъл и рекъл: „Избирай сега: или аз, или овена. Аз напускам… ето ми заявлението. Или тоя овен да си отиде. Той е едно смахнато животно и непрекъснато създава неприятности. Той става толкова разгневен и опасен, че понякога си мисля да не убие някой”.
Сега фермерът трябвало да решава, затова попитал приятелите си какво да прави. Той въобще не искал да продава овена. Те му предложили да извика ветеринарен психиатър. Извикали психиатъра. Фермерът бил скептичен, но бил готов всичко да направи, но да запази овена. Психиатърът останал три дни. Той гледал, наблюдавал, взимал си бележки, анализирал и накрая казал: „Няма да има проблеми. Просто отиди на пазара, купи един грамофон и плочи с Бетовен, Моцарт, Вагнер – класическа музика. Когато овенът се разлудее и побеснее, просто пусни една плоча. Като свири музиката, тя ще го успокои и той съвсем ще миряса”.
Фермерът не могъл да повярва, че ще има чак такъв ефект, но трябвало да опита, затова направил каквото му казани. Получило се! Овенът незабавно се успокоявал и утихвал.
В продължение на една година нямало неприятности. След това един ден овчарят дошъл тичешком и съобщил: „Нещо лошо се е случило – не знам какво. Овенът се самоуби! Както обикновено, като видях, че ще се разбеснее, сложих плочата. Но стана по-лошо. Овенът все повече и повече беснееше и просто се хвърли върху стената. Счупи си врата – сега е мъртъв”.
Фермерът отишъл да види. Овенът лежал до стената мъртъв. Тогава погледнали да видят каква плоча е поставена на грамофона. Била станала ужасна грешка: не било класическа музика, а запис на Франк Синатра… той пеел: „Няма никога да има друга като теб”. Това направило белята.
„Няма никога да има друга като теб” – егото е причината за цялата лудост, нещастие, мизерия. То ще бъде причината за твоята смърт, то ще ти счупи врата.
Можеш да се оправиш с тази интензивност, ако тя не е много голяма. Цялото ми усилие е да я доведе до такъв връх, където ти няма да можеш да се справиш с нея. Или ще я накараш да отпадне, или ти ще отпаднеш. А всеки път, когато възникне такъв избор – дали да оставиш мизерията, или да оставиш себе си – ти ще оставиш мизерията.
И заедно с мизерията всички те ще изчезнат: егото, невежеството, безсъзнанието. Те са различни названия на едно и също явление.

Исус казва, че човек не трябва да се привързва и не трябва да гледа назад. Гледането назад е стар навик на човешкия ум; човек непрекъснато гледа назад. Или гледаш назад, или гледаш към бъдещето – и по такъв начин изпускаш настоящето.
Настоящето е божествено. Миналото е мъртва памет; бъдещето е само надежда, фикция. Реалността е единствено в настоящето. Тази реалност е Бог, тази реалност е царството Божие. Исус казал: Никой, който е турил ръката си на рало и гледа назад, не е способен за царството Божие. Само това да се разбере; нищо друго не е необходимо да се прави. Просто ме слушай: ти добре знаеш, че миналото си е минало; то вече го няма, нищо не може да се направи за това. Не го предъвквай повече, не си прахосвай времето и енергията. Това предъвкване на миналото създава около теб екран и ти не можеш да видиш това, което го има.
Ти просто трябва да си осъзнат. Когато миналото започне да идва в ума, просто се отпусни, стани тих, притаен. Просто остани бдителен, дори не е необходимо да го изразяваш с думи. Просто знай, че миналото си е отишло: няма смисъл отново и отново да го предъвкваш.
Хората използват миналото за дъвка; те все го дъвчат. От дъвката нищо не излиза – тя не е хранителна, съвсем безполезна е – но човек се чувства добре просто като си упражнява устата. Просто едно упражнение на ума и се чувстваш така, сякаш вършиш нещо смислено.
Просто остани бдителен и ако можеш да си бдителен за миналото, ще осъзнаеш, малко по малко, че бъдещето изведнъж е изчезнало. Бъдещето не е нищо друго, освен проекция на миналото: бъдещето е желание да имаш все отново и отново тази част от миналото, която е била прекрасна, в подобрено издание; и да избегнеш тази част, която е била болезнена – да не ти се случва никога отново.
Това е бъдещето. Ти си избираш една част от миналото, превъзнасяш я, разкрасяваш я и си представяш, че все отново и отново ще имаш в бъдещето тези моменти на щастие – по-уголемени, разбира се, по-издути. И няма никога да имаш болката, през която е трябвало да преминеш в миналото. Това е бъдещето.
Когато изчезва миналото, то не изчезва само. То взима със себе си и бъдещето. Внезапно ти си тук/сега – времето спира. Този момент, който не е от времето, аз наричам медитация … този момент, който не е от времето, Исус нарича „царство Божие”.
Просто си спомняй това все повече и повече. Няма нужда нищо да се прави, само спомняне – едно задълбочено спомняне, което те следва като дихание, каквото и да правиш, което остава някъде в сърцето. Просто едно дълбоко възпоминание за това, че миналото трябва да се остави – и бъдещето си отива с него. Вратата е тук/сега; през тук/сега ти минаваш от света в Бога, преминаваш от външното към вътрешното.
Изведнъж, посред светската суета, храмът се спуска: небесата се отварят и Духът Божи се спуска като гълъб. Това може да се случи навсякъде. Всяко място е свято и сакрално; необходима е само твоята зрялост, твоето осъзнаване.
Думата „осъзнаване” е ключът. В Евангелието ще срещнем много места, където Исус казва: „Събуди се! Бъди бдителен! Бъди съзнателен! Спомни си!” Буда непрекъснато говори на учениците си: „Необходимо е правилно внимание”; Кришнамурти непрекъснато казва: „Осъзнаване”; цялото учение на Гурджиев се базира на една дума: „себеспомняне”.
Това е всичко в Евангелието: себеспомняне.

Съвършеният човек е човек, в който има дълбока хармония между съмнение и вяра. Съвършеният човек ще ти се види противоречив, но той не е такъв. Той просто е хармоничен – противоречията се разсейват в него. Той използва всичко.
Ако имаш съмнение, използвай го за научни изследвания. А виж големите учени: по времето, когато достигат възрастта на разбирането и мъдростта, когато техният младежки ентусиазъм си е отишъл и се установява мъдростта, те всички са дълбоко навлезли във вярата. Едингтън, Айнщайн, Лодж – аз не говоря за посредствени учени, те въобще не са учени – обаче всичките велики върхове в науката са много религиозни. Те вярват, защото са познали съмнението, използвали са съмнението и са разбрали, че то си има своите ограничения.
Например: очите ми могат да виждат, а ушите ми могат да чуват. Ако се опитам да чувам чрез очите си, ще бъде невъзможно, невъзможно ще бъде и ако се опитам да виждам чрез ушите си. Окото си има свои ограничения и ухото си има своите. Те са експерти, а всеки експерт си има ограничения.
Окото може да вижда – и е хубаво, че може само да вижда, защото ако можеше да прави и много други неща, то нямаше да е така ефикасно във виждането. В окото цялата енергия се превръща в зрение, а цялата енергия в ухото се превръща в слух.
Съмнението е експерт. То работи в теб, когато изследваш света. Но когато чрез същия метод търсиш Бога, тогава използваш погрешен метод. Методът е напълно приложим към света, към света на закона, но не е приложим към света на любовта. За света на любовта е нужна вяра.
Не се тревожи, няма нищо лошо в съмнението. Използвай го добре, използвай го по правилния начин. Ако го използваш по правилния начин и го използваш добре, ще дойдеш до едно разбиране: ще се появи съмнение в самото съмнение. Ще видиш – ще започнеш да се съмняваш в съмнението. Ще видиш в кои случаи то работи и в кои – не. Когато дойдеш до това разбиране, вратата на вярата се отваря.

Хората се смеят на другите, но никога не се смеят на себе си. Това трябва да се учи. Ако можеш да се смееш на себе си, сериозността вече си е отишла. Тя не може да свие гнездо в теб, ако ти си способен да се смееш на себе си.
В Зен-манастирите всеки монах трябва да се смее. Първата ти работа сутринта е да се смееш, най-първата работа. В момента, в който монахът разбере, че вече не спи, той трябва да скочи от леглото, да заеме поза като смешник, като цирков клоун и да започне да се смее, да се смее на себе си. Не може да има по-добро начало на деня.
Смехът над себе си убива егото и ти ставаш по-прозрачен, по-лек, когато се движиш в света. И ако си се смял на себе си, тогава смехът на другите за твоя сметка няма да те разстройва. Всъщност те просто ти съдействат, правят същото нещо, което и ти правиш. Така се чувстваш щастлив.
Да се смееш на другите е егоистично; да се смееш на себе си е много смирено. Научи се да се смееш на себе си – на твоята сериозност и на други подобни неща. Заради сериозността можеш да се почувстваш сериозен. Тогава наместо една си създал две болести. Тогава и това може да бъде повод да станеш сериозен, и така все отново и отново. В това няма край, то може да продължава до повръщане.
Затова вземи нещата под контрол още от самото начало. В момента, в който се почувстваш сериозен, засмей се на това и потърси къде е сериозността. Смей се, дръпни му един хубав смях, затвори си очите и я потърси. Няма да я намериш. Тя съществува само в същество, което не може да се смее.
Не можеш да си представиш по-нещастна ситуация, не можеш да си представиш по-бедно същество от човек, който не може да се смее на себе си.
Ти би искал да ти дам някакво сериозно лекарство. То няма да помогне. Ти трябва да си малко глупав. Всъщност и най-високият връх на мъдростта винаги носи в себе си гламавщина, най-големите мъдреци на света са били също и най-големите глупаци.
Това ще е трудно да се разбере. Не можеш да си представиш как те могат да са глупаци, защото умът ти винаги разделя: мъдрият човек никога не може да бъде глупак, а глупакът никога не може да бъде мъдър. И двете становища са погрешни. Има големи глупаци, които са много мъдри.
В старите времена в двореца на всеки крал е имало по един голям глупак – дворцовият глупак. Той е бил балансиращ фактор, защото прекалената мъдрост клони към глупост – всичко прекалено е глупаво. Необходим е някой, който да свали нещата на земята. В кралските дворци са имали нужда от глупак да ги разсмива, иначе мъдреците имат склонност да стават сериозни, а сериозността е болест. Сериозността е причина да загубиш чувство за мярка, за перспектива. Ето защо всеки кралски дворец си е имал глупак, голям глупак
Всеки велик мъдрец – Лао Дзъ, Исус – проявява в известна степен качество на върховна глупащина. Това трябва да е така, защото иначе мъдрецът ще е човек без никаква острота, ще е ужасна скука. Той трябва и да е малко глупав. Тогава нещата са балансирани. Виж Исус – язди на магаре и вика: “Аз съм Божият Син”. Погледни го само! Той трябва да е бил и двете. Хората сигурно са се смели: „Какви ги приказваш? Да говориш такива неща и да се държиш по този начин..”.
Но аз знам, че това е проява на съвършена мъдрост. Лао Дзъ е казал: „Всички са мъдри, освен мен. Аз, изглежда, съм глупав. На всекиго умът е бистър; само моят ум изглежда, че е тъмен и объркан. Всеки знае какво да прави и какво да не прави: само аз съм объркан”. Какво означава това? Той казва: „В мен мъдростта и глупостта се срещат”. А когато мъдростта и глупостта се срещнат, това е трансцендентност.
Затова не взимай на сериозно сериозността. Смей й се, бъди малко глупав. Не осъждай глупостта; тя си има своите прелести. Ако можеш да имаш и двете, ще имаш в себе си качеството на трансцендентността.
Светът става все по-сериозен и по-сериозен. Затова ракът е толкова разпространен, има толкова много сърдечно болни, толкова много с високо кръвно, толкова много луди. Светът е изместен, засилен прекалено много в едната крайност.

Евангелието е схванало най-точно същността на Исус: истина и благодат. Той е бил истинен, дълбоко истинен до самата си сърцевина – съвършено, до крайност истинен. Ето защо си е навлякъл неприятности. Да живееш в общество, което е абсолютно неистинно, да живееш с това и да си до крайност истинен, значи да си имаш неприятности.
И благодатта. Той не е бил политик и не е бил свещеник. Той просто е обичал живота и го е живял. Той не е бил тук да проповядва каквото и да било: той е нямал догми, които да насажда, той е нямал идеи, които да налага на хората. Фактически той е живял чист, благостен живот като течащ поток и с това е бил заразителен. С който и да се е движил – който и да е влизал в контакт с него, е бил магнетизиран, хипнотизирай. Този мъж е бил дете, едно невинно дете. Хората били привличани. Хората напускали домовете си, службите си: те просто са тръгвали след него.
Той не е бил проповедник, той не е внасял никаква политическа революция в света, той не е предлагал никаква реформа за света. Той просто ти е давал начин да живееш все едно течеш. И това било грижата – защото евреите са един от най-потисканите народи в света. Много сдържащи се, моралистични, пуритански. Това било обезпокоителното нещо. Те живеели с принципи. Те живеели със закон и законът трябвало да бъде спазван.
Разбира се, в света те са много успешен народ. Ако живееш чрез закон, ти ще преуспееш. Ако живееш чрез любов, не може да не се провалиш. Това е мизерия, нещастие, но е така: законът успява, любовта се проваля – в света. В Бога: любовта успява, законът се проваля – но кой го е грижа за Бога?
Евреите са много законопослушни, много добри граждани и където и да отидат, те винаги успяват, защото винаги действат в закона. Те живеят чрез аритметика. Ето защо те получават най-много Нобелови награди в света. Никой не може да се мери с тях. Много талантливи – те успяват в бизнеса, в политиката; каквото и да правят, те правят точно това, което трябва. Но те са големи формалисти – пуритани, дълбоко обвързани с ума. Един силен, постоянен махмурлук в ума.

Тази земя може да е временно обиталище, но не е дом. Може би за да останем тук за известно време: някакъв керван-сарай, но не и дом. На сутринта ние ще трябва да си тръгваме.
Изказването на Исус има много значения и аз бих искал да навлезем във всички тях.
Първото: човекът няма корени. Тъй като е без корени, той винаги търси: къде да намери дом? Бог не е нищо друго освен търсене да намерим дом, където да можем да се почувстваме спокойни и да си починем, където да можем да почувстваме, че няма нужда да се борим. Където сме приети, и не само – където ще сме добре дошли.
Няма да е нужно да си проправяш път с бой. Ще можеш да бъдеш такъв, какъвто си, да се отпуснеш. Ще знаеш, че любовта ще продължи да тече, животът ще продължи да тече. Няма да има страх от наказание и алчност за награда. Ти си у дома: не си пришелец в чужда страна.
Това е стремежът на религията. Затова и животните нямат религия. Птиците нямат религия: те имат гнезда, но не правят храмове. Иначе не е много трудно да си направят храм: могат да си направят едно голямо гнездо, да се събират там и да пеят заедно, да се молят. Но те не се молят; нямат нужда от това.
Исус казва:
Лисиците дупки имат, и птиците небесни гнезда: а Син человечески няма де глава да подслони.
Човек е странник. Ето защо ние непрекъснато създаваме илюзията, че сме си у дома, че не сме странници. Домът е фикция: ние създаваме една заедност с хората; създаваме общности, нации, семейства, за да не сме сами и да можем да чувстваме, че има и други – някой, който ни е близък, някой, който ни е познат: майка ти, баща ти, брат ти, сестра ти, съпругата ти, съпругът ти, децата ти – някой, който е познат, близък.
Но някога замислял ли си се за това? Наистина ли познаваш съпругата си? Има ли наистина начин да познаваш съпругата или съпруга, или детето? Ражда ти се дете. Познаваш ли го – кой е той?
Но ти никога не си задаваш такива неудобни въпроси. Ти веднага му даваш име, за да го знаеш кой е. Ако няма име, то ще ти създава проблеми: без да има име, детето ще се движи из къщи и всеки път, когато го срещнеш, към теб ще гледа непознатото.
За да забравиш, че е дошъл някакъв странник, ти му слагаш етикет; наричаш го с някакво име. След това започваш да му оформяш характера – какво да прави, какво да не прави – така че да можеш да го познаваш и да го предсказваш. Това е начин да създадеш фалшива близост. Детето си остава непознато: каквото и да правиш, ще си остане само повърхностно; дълбоко в себе си детето си е странник.
Има моменти, някои редки моменти, в които ти внезапно осъзнаваш това. Седейки до своя любовен партньор, ти изведнъж осъзнаваш, че вие сте далеч един от друг. Изведнъж поглеждаш лицето на своя партньор и не можеш да познаеш коя или кой е той. Но ти моментално забравяш тези моменти. Започваш да говориш: казваш нещо, правиш планове, започваш да мислиш.
Затова хората не седят в тишина – защото тишината създава неспокойство. В тишината фикцията за близост се разрушава.

Сещам се за една арабска поговорка: „Ако твърде често показваш на някой човек камилски кости, той няма да може да разпознае жива камила, когато я види”. Така става и когато човек като Исус идва в света. Ти си виждал твърде много фалшиви пророци, твърде много лъжливи проповедници, твърде много учени, които не знаят нищо, но само вдигат голям шум около себе си, и когато дойде Исус, не можеш да го разпознаеш. Когато дойде някой Исус или Буда, става почти невъзможно да го разпознаеш. За мнозинството е почти невъзможно. Само няколко изключителни личности, които имат известен потенциал или които са малко по-будни – само те могат да имат някои проблясъци.
Да разпознаеш един Исус е велико постижение, защото това означава, че ти имаш известно съзнание, което може да се свърже с Исус. Ти имаш някакво качество, което може да се свърже с Исус: вече си на път сам да станеш Исус. Ти можеш да разпознаеш само това, което вече имаш в себе си – едно отваряне, разцъфване. То може да е само пъпка, но ти можеш да разпознаеш тази малка пъпка; очите ти не са напълно затворени.
Има свещеници, които се преструват. За тях религията е търговия. Тя е за тях прехрана, не е самият им живот. За Исус религията е живот; за равините, за проповедниците тя е средство за прехрана. И ето че се появяват учени, който непрестанно говорят само празни приказки – а не могат да говорят толкова много, те са така изразителни, че ти никога не можеш да разбереш този факт, че дълбоко вътре в себе си те са празни.
Чух виц за едно международно състезание. Това било състезание между представители от много страни за написване на есе. Състезателната тема била „Слонът”. Англичанинът веднага тръгнал за Южна Африка с камери и с група помощници, за да проучи всичко. Той се върнал след шест месеца и написал книга – добре отпечатана, с илюстрации. Заглавието на книгата било „Ловуване на слон в Южна Африка”.
Французинът никъде не отишъл. Той само ходил всеки ден в зоологическата градина в Париж и посещавал клетката на слоновете. След две или три седмици той започнал да пише книга – много небрежно отпечатана, дори нямала твърди корици. Заглавието на книгата било „Любовният живот на слона”.
Индиецът, който бил назначен от индийското правителство, никога не бил виждал слон, защото винаги бил живял в Хималаите. Той бил велик мъж и поет, и учен по санскритски. Той и в зоологическа градина не бил ходил никога. Книгата, която написал, била един голям трактат със заглавие „Божественият слон”. Тя била написана в поетична форма и с цитати от великите санскритски книги, от Ведите до Шри Ауробиндо. Всеки, който прочел книгата, останал с впечатлението, че авторът никога не е виждал слон. Той бил поет, може и да е видял някакъв слон в мечтите си. Той говорил за слона, който майката на Буда видяла, преди да зачене – митология, някакъв бял слон.
И накрая, германците. Те назначили шест професора по философия да напишат книгата. Те обиколили целия свят, всички музеи и библиотеки, за да изучат всичко, написано за слона. Никога не отишли да видят слон, дори и в зоологическата градина – само музеи и библиотеки. Били им нужни почти шест години да проучат всички и накрая те написали книга – дванадесет тома, почти като Енциклопедия Британика. Заглавието на книгата било „Кратко въведение в изучаването на слона”. Професори по философия – какво общо имат те със слоновете? И при това, някакво кратко въведение – встъпителни бележки. То дори и не било за слона. То било просто една „въведение” към изучаването на слона.
Когато Исус идва, ти вече твърде много знаеш. Чел си книги, слушал си учени, слушал си проповедници. Твърде пълен си с идеи, и когато Исус или човек като Исус дойде, ти просто не можеш да го разпознаеш. Пред теб е живото създание, но ти вече си свикнал твърде много с мъртвите кости. За да разпознаеш Исус, ти трябва да оставиш настрана всичко, което вече знаеш.
Исус не е бил убит от лоши хора, от престъпници; убили са го съвсем почтени равини. Всъщност той е бил убит от религиозни хора. Нерелигиозните хора никога не са заплашвали религията, защото тя не ги интересува. Религията е в опасност винаги от така наречените религиозни, защото целият им живот е под въпрос. Ако Исус е прав, тогава всичките равини грешат. Ако Исус е прав, тогава цялата традиция греши. Ако Исус е прав, тогава цялата църква греши.
Всеки се обявява срещу Исус. Исус е винаги сам, съвсем сам. Ти не можеш да разбереш неговата самота. Каквото и да знаеш за самотата, то се отнася за физическата самота. Понякога вкъщи няма никой, тъмно е и ти си сам. Ток също няма и ти не можеш да включиш светлината, не можеш да включиш радиото или телевизора. Изведнъж си хвърлен в самота. Това обаче е физическо чувство за самота; ти не знаеш какво чувства Исус.
Той е духовно сам, сред чужденци, където е толкова трудно да намериш приятел, който да те познае. Той все отново и отново се взира във всеки и във всичко, което среща по пътя си, прониква дълбоко в очите им. Никой не го познава, никой не го разбира. Хората по-скоро го разбират погрешно. Те са винаги склонни да го разбират погрешно, но никой не е готов по какъвто и да било начин да го разбере.
Всеки път, когато се появи едно религиозно същество, така наречените религиозни са всичките срещу него. Те биха желали веднага да го убият, за да се избегне опасността и сигурността им отново да бъде гарантирана.
Помни, той е бил убит от едни много добри хора!

ЧОВЕШКАТА СЪЩНОСТ ИМА ДВЕ СТРАНИ, външна и вътрешна. Външната може да бъде публично достояние, но вътрешната не може. Ако направиш вътрешната публично достояние, ще загубиш душата си, ще загубиш своето същинско лице. Тогава ще живееш така, все едно че нямаш вътрешна същност. Животът ти ще стане скучен, безсмислен. Това се случва с хората, които водят обществен живот: политици, филмови актьори. Те са станали публично достояние, те напълно са загубили своята вътрешна същност, те не знаят кои са извън това, което публиката казва за тях. Те зависят от мнението на другите, те нямат чувство за собствената си същност.
Една от най-известните актриси, Мерлин Монро, се самоуби и психоаналитиците и досега размишляват каква ли е причината. Тя беше една от най-красивите жени въобще, една от най-преуспяващите. Дори и американският президент Кенеди беше влюбен в нея, а тя имаше хиляди обожатели. Човек не може и да мечтае за нещо повече. Тя имаше всичко.
Но тя беше публично достояние и го знаеше. Дори и в тайната й квартира, когато се срещала с Кенеди, тя се обръщала към него с „господин президент” – сякаш че прави любов не с мъж, а с държавна институция.
Тя беше държавна институция. Малко по малко тя започна да осъзнава, че не притежава нищо лично. Веднъж някой я попитал – тя току-що била позирала за календар с голи снимки: „Имахте ли нещо на себе си, докато позирахте?”
Тя отговорила: ,Да, имах – радиото.”
Разсъблечена, гола, без нищо свое. Имам чувството, че тя се самоуби, защото единствено това й беше останало, единственото, което тя би могла да извърши насаме. Всичко беше публично достояние, единствено това й беше останало, което тя би могла да извърши самостоятелно, в самота, нещо абсолютно интимно и тайно. Изложените пред публика винаги се изкушават от самоубийството, защото само чрез самоубийство те биха могли да получат проблясък за това кои са те.
Всичко, което е прекрасно, е вътрешно, а вътрешното означава интимност. Виждал ли си как се любят жените? Те винаги си затварят очите. Те знаят. Мъжът прави любов винаги с отворени очи, той е също и наблюдател. Той не е напълно в акта, не е изцяло в него. Той наднича, сякаш че някой друг прави любов, а той гледа, сякаш че любовния акт го дават по телевизията или на кино. Но жената знае по-добре, защото тя е по-фино настроена към вътрешното. Тя винаги си затваря очите. Тогава любовта има съвсем различен аромат.
Направи един ден следното: когато се къпеш, пусни душа и след това включвай и изключвай светлината. Когато е тъмно ще чуваш по-ясно падащата вода, звукът ще бъде отчетлив. Когато светлината е включена, звукът няма да е толкова отчетлив. Какво става в тъмнината?
В тъмнината всичко друго изчезва, защото ти не можеш да виждаш. Само ти и звукът сте там. Ето защо във всички добри ресторанти светлината се избягва; ярката светлина се избягва. Използват се свещи. Когато ресторантът се осветява със свещи, вкусът е по-дълбок: ти ядеш с удоволствие и вкусът ти се обогатява. Заобиколен си от аромат. Ако светлината е много ярка, вкусът ще се изгуби. Очите правят всичко публично достояние.
В най-първото изречение на своята „Метафизика” Аристотел казва, че зрението е най-висшето сетиво на човека. Не е така. Фактически зрението е станало твърде доминиращо. То е монополизирало цялото ти същество и е разрушило всички други сетива. Неговият учител – учителят на Аристотел, Платон – определя йерархията на сетивата така: зрението е на върха, осезанието е на дъното. Това е напълно погрешно. Няма йерархия.
Всички сетива са на едно и също ниво и не би трябвало да има никаква йерархия. Но ти живееш чрез очите: осемдесет процента от живота ти е ориентиран към очите. Това не трябва да е така, равновесието трябва да се възстанови. Ти трябва също и да докосваш, защото допирът има нещо, което очите не могат да ти дадат. Опитай само: опитай да докоснеш жената, с която се любиш, или мъжа, с който се любиш, на ярка светлина и след това направи същото на тъмно. На тъмно тялото се разкрива; на ярка светлина то се крие.
Виждал ли си картините на Реноар, изобразяващи женски тела? В тях има нещо свръхестествено. Много художници са рисували женски тела, но не могат да се сравняват с Реноар. Каква е разликата? Всички други художници са рисували женското тяло така, както го виждат очите. Реноар го е рисувал така, както го чувстват ръцете, затова в картината има топлина и близост, някаква живост.
Когато докосваш, се случва нещо много интимно. Когато гледаш, има нещо далечно. В тъмнина, в потайност, в интимност се разкрива нещо, което не може да се показва открито, на пазара. Другите виждат и наблюдават – дълбоко в теб нещо се свива, не може да разцъфти. Това е все едно да сложиш семена върху земята, на открито, всеки да ги гледа. Те никога няма да поникнат. Те трябва да се хвърлят дълбоко в утробата на земята, в дълбока тъмнина, където никой не може да ги види. Там те ще започнат да никнат и ето: ражда се едно голямо дърво.
Така както семената се нуждаят от тъмнината и интимността на земята, така и всички взаимоотношения, които са дълбоки и интимни, остават вътрешни. Те се нуждаят от интимност, те се нуждаят от място само за двама. Тогава идва един момент, когато дори и тези двама се разтварят и съществуват в едно.
Двама влюбени, които са в дълбока хармония един с друг, се разтварят. Само единството съществува. Те дишат заедно, те съществуват заедно – заедност. Това не би било възможно, ако има наблюдатели. Ако другите ги наблюдават, те никога не биха могли да се отпуснат. Самите очи на другите ще се превърнат в бариера. Ето защо всичко, което е прекрасно, всичко, което е дълбоко, се случва на тъмно.
Потайността си има причина да съществува
Не казвам, че трябва винаги да се движиш в тъмнина. Светлината си има своята красота и своите основания. Ако семето остане на тъмно за вечни времена и никога не излезе отгоре, за да приеме лъчите на утринното слънце, то ще умре.
Не казвам да бягаш от света, не казвам да си затвориш очите, да отидеш навътре и никога да не излезеш. Аз просто казвам: отиди навътре, за да можеш да излезеш с енергия, с любов, със състрадание. Отиди навътре, така че когато излезеш, да не си просяк, а крал; отиди навътре, така че когато излезеш, да имаш нещо да споделиш – цветовете, листата.
Отиди навътре, така че излизането ти да бъде по-богато, а не по-бедно. И винаги помни, че всеки път, когато се чувстваш изтощен, изворът на енергията е вътре. Затваряш очите и отиваш навътре.
Ето това й липсваше на Мерлин Монро. Тя беше обществена жена – успяла в живота, и все пак напълно провалила се. Докато беше на върха на успеха и славата, тя се самоуби. Защо тя се самоуби, това остана загадка. Тя имаше всичко, за което се живее – не можеш да си представиш повече слава, повече успех, повече въздействие, повече красота, повече здраве. Всичко беше налице, нищо не можеше да е по-добре, и все пак нещо липсваше. Вътрешното, съкровеното, беше празно. Тогава единственият път е самоубийството.
Ти може да не си толкова смел да извършиш самоубийство, подобно на Мерлин Монро. Ти може да си много страхлив и да се самоубиваш много бавно – може да ти отнеме седемдесет години да го извършиш. Но то пак ще си е самоубийство. Ако нямаш нещо вътре в себе си, което да не зависи от нищо външно, което да си е само твое – един свят, едно пространство, което е само твое и където можеш да си затвориш очите и да се движиш, където можеш да забравиш за съществуването на всичко останало – ти ще извършиш самоубийство.
Животът възниква от този вътрешен извор и се разпространява в небесата навън. Трябва да има равновесие – аз съм винаги за равновесието. Ето защо няма да кажа, подобно на Махатма Ганди, че животът ти трябва да е като една отворена книга – не. Няколко отворени глави – да. Но и няколко напълно затворени глави, пълна мистерия. Ако си просто една отворена книга, ти ще си проститутка, застанала гола на пазара, отгоре само с едно радио. Не, така не става.

Веднъж щом почувстваш, че ти си тук само за момент – ти не можеш да притежаваш нищо, ти не можеш да имаш нищо тук – това се превръща в сън, което индусите наричат майя. То става илюзия. Това е дефиницията за майя: нещо, което изглежда твое, но не е; нещо, което изглежда истинско, но не е; нещо, което изглежда временно (може би вечно), а е само моментно – нещо, което е направено от материала, от който и сънищата са направени.
Ако човек не разбере това, ще продължава да прави нещата, които един ден ще разбере, че са безсмислени. В деня, в който дойде смъртта, целият ти живот се оказва безсмислен. Като се изправиш срещу смъртта, ще видиш, че ръцете ти са празни – а си работил здраво! Толкова си се измъчвал и безпокоил за неща, които не могат да се притежават.
Не е в природата на нещата те да се притежават. Притежаването е невъзможно, защото ти си тук само за няколко момента. Нещата са били тук преди теб; нещата ще бъдат тук и след теб. Ти идваш и си отиваш, светът остава.

Бъди гост и не започвай да чувстваш и да вярваш, че тук си собственик. Тогава животът ти ще се промени незабавно; тогава животът ти ще приеме нов оттенък, нов цвят, ново измерение. Това измерение е религия.
Светът е разцъфтяване на Бога, точно като едно дърво.
Смяташ ли, че дървото създава цветовете – прави големи усилия, упражнява се, чертае планове, допитва се до експерти? Дървото въобще нищо не прави. Дървото си е просто там, с нищо не се занимава. В това състояние на незаетост цветовете разцъфтяват от само себе си. И помни, че ако някой ден дърветата оглупеят – станат глупави като хората – и започнат да се опитват да раждат цветовете, тогава ще престанат да се появяват цветове. Те няма да се раждат, защото винаги са се раждали без усилия.
Просто наблюдавай цветето: можеш ли да забележиш в него нещо, което да ти напомня усилие? Самото естество на цветето е така свободно от усилие, то просто се отваря. Птици пеят в утринта: смяташ ли, че ходят при Рави Шанкар да се учат? Смяташ ли, че правят нещо сутринта, когато започват да пеят? Не, нищо подобно. Слънцето изгрява и от тяхната празнота се поражда песен. Най-голямото чудо на света е, че Бог го е създал, без да направи нищо. Той се е появил от нищото.
Четох за живота на Вагнер, един немски композитор и велик музикант. Някой попитал Вагнер: „Можеш ли да кажеш нещо за тайната на това, че си създал такава прекрасна музика – и защо?”
Вагнер казал: „Защото бях нещастен”. И още: “Ако бях щастлив, нямаше да напиша и една нота. Хората, които са нещастни, трябва да запълнят живота с въображение, защото в тяхната реалност липсва нещо”.
И той в много отношения е прав. Хора, които никога не са обичали, пишат поезии за любовта. Това е заместител. Ако любовта наистина се е случила в живота, кой го е грижа да пише поезия за нея? Самият човек ще е поема; няма да има нужда да я пише.
Вагнер казал: „Поетите пишат за любовта, защото са я пропуснали.” И тогава той заявил нещо от огромна важност: „Аз мисля, че Бог е създал света, защото е бил нещастен.” Велико прозрение – но прозрението са отнася за човека, а не за Бога.
Ако питаш мен, Бог е създал света – преди всичко Той не е творец, а творчество, но използвайки стария израз – Бог е създал света не защото е бил нещастен, но защото е бил толкова щастлив, че е преливал от щастие; Той е имал толкова много.
Там, в градината, дървото цъфти не защото е нещастно. Цветецът се ражда само тогава, когато дървото има в себе си твърде много за споделяне и не знае какво да прави с него. Цветовете са преливане на излишъка. Когато дървото не е добре нахранено, не е добре полято, не е получило достатъчна порция от слънчева светлина и грижа и любов, то няма да цъфне, защото цъфтежът е лукс. Той се случва само тогава, когато имаш твърде много, повече отколкото имаш нужда. Когато имаш прекалено много, какво ще правиш? То ще се превърне в тегло, ще се превърне в товар, от който трябва да се освободиш. Дървото избуява и цъфти, то е дошло до своя момент на лукс.
Светът е Божият лукс: разцъфване. Той има толкова много – какво да прави с него? Той го споделя, Той го изхвърля навън, Той започва да се разширява, Той започва да твори.
Но винаги помни, че Той не е творец, подобно на художника, който рисува. Художникът е отделен от своята картина. Ако художникът умре, картината ще продължи да живее. Бог е творец подобно на танцьор: танцът и танцьорът са едно. Ако танцьорът спре, и танцът спира.
Ти не можеш да отделиш танца от танцьора, не можеш да кажеш на танцьора: „Дай ми танца си, ще си го занеса вкъщи. Готов съм да го купя”. Танцът не може да се купи. Той е едно от най-духовните неща в света, защото не може да се купи. Ти не можеш да го отнесеш, не можеш да го превърнеш в стока. Когато танцьорът танцува, танца го има; когато танцьорът спре, той изчезва все едно че никога не го е имало.
Бог е творчество. Не че Той е творял някога в миналото и след това е спрял и си е почивал. А оттогава какво прави? Не, Той непрекъснато твори. Бог не е случка, Той е процес.

Исус е чиста любов. Ето защо той е бил разпънат. Той е трябвало да бъде разпънат – такава чиста любов не може да се търпи, такава чиста благодат е невъзможно да се понесе; самото присъствие на Исус те хвърля в объркване и единственият начин да се предпазиш, за да се защитиш, е да убиеш този човек, да го унищожиш.
Чрез унищожението на Исус хората се опитали да живеят само с Мойсей и със закона, без да ги тревожи любовта. Денят, в който Исус бил разпнат, не е бил нищо друго освен указание за това, че посредственият ум би искал да живее без любов. Любовта е била разпъната, не Исус. Той е просто символ.
Има много усложнения. Евреите винаги са се чудили защо този човек Исус е повлиял толкова много на целия свят, а не могъл въобще да повлияе на евреите. Евреите са велики учени, техните равини са велики пандити и те се опитват да докажат, че Исус не е казал нищо ново, че всичкото, което той е казал, е написано в еврейските писания. Защо тогава този човек се е превърнал в самата ос на човечеството? Какво се е случило? – това изглежда невероятно.
Те са прави в известен смисъл – Исус не е казал нито една дума, която да не може да се намери в сказанията на старите равини. Не, той не е казал ни една нова дума. Но не в това той е бил уникален, той е уникален по начина, по който го е казал – не словото, но начинът, по който го е изявил. В Стария завет ти все отново и отново се натъкваш на израза: „Господ е казал..”. Но това не е характерно за Исус. Навсякде, където го казва, той казва: „Аз ви казвам..”. – а не „Господ..”. Той е Господ. Старият завет казва: „Господ казва това”; Исус казва: „Аз ви казвам”. Старите равини заекват, Исус говори; славата на старите равини е взета на заем, Исус има своя собствена. Старите равини говорят не от свое име, Исус говори от свое име – а това е голяма разлика.
Разказва се, че веднъж враговете на Исус изпратили един човек да го хване и да го доведе в храма. Исус поучавал близо до храма и там се била събрала тълпа. Човекът отишъл там да го хване, да го арестува, но тълпата била голяма и той трябвало да навлезе навътре, за да го достигне – това му отнело време. Докато си пробивал път през тълпата, трябвало да слуша какво говори този човек. Тогава спрял, забравил за какво бил дошъл. Станало невъзможно да арестува този човек. Върнал се.
Враговете на Исус го попитали: „Защо се върна? Защо не си го хванал?”
Той отвърнал: ,Аз щях, но думите му попаднаха в ушите ми. И казвам ви, никой човек не е говорил никога като този! Самото качество, авторитетът, силата, с която той говори, ме завладяха. Аз бях хипнотизирай: стана невъзможно да хвана този човек”.
Исус е любов. Любовта има собствен авторитет, а не взет на заем. Старите равини и хората от Стария завет са като луната – заимствана светлина. Исус е слънцето; той има собствена светлина. Любовта има собствен авторитет; законът никога няма свой собствен авторитет. Авторитетът е от Мойсей, Ману, Маркс: авторитетът е от писанието, от традицията, от обичая. Авторитетът е винаги от старото, той никога не е свеж и нов.
Любовта е антизакон. Но ако имаш любов, ти можеш да бъдеш също и законопослушен; в това няма никакъв проблем. Тогава обаче ти си нещо повече от закона; имаш в себе си нещо от любовта.
Ти живееш в общество, трябва да следваш правилата. Те са точно като „мини вляво” или „мини вдясно” – нищо върховно; просто правила за уличното движение, иначе придвижването става почти невъзможно. Добри са, доколкото вършат работа, но не мисли за себе си, че след като винаги си се движил вляво, си постигнал нещо. Разбира се, това е добро, доколкото върши работа, но нищо повече – какво си постигнал? Трафикът ще е удобен, това е всичко – но ти какво си постигнал?
Целият морал, цялото законодателство са нещо добро, доколкото върши работа, но то не отива достатъчно надалеч. Любов е необходима. Любовта е вид лудост – нелогична, ирационална.

Фактически всеки път, като видиш някой да се моли, можеш да подозираш, че нещо не е наред. Те се молят за жени, молят се за пари; молят се за нещо, молят се за щастие. Истински щастливият човек не се моли. Щастието е неговата молитва и не може да има по-висша или по-велика молитва от това просто да си щастлив.
Щастливият човек не знае нищо за Бог, не знае нищо за молитва. Неговото щастие е негов Бог, неговото щастие е негова молитва – той е осъществен. Бъди щастлив и ще бъдеш религиозен: щастието е целта.

Премахни колебанието. При мен идват хора и ми казват, че искат да обичат, но се колебаят; искат да медитират, но се колебаят; биха искали да танцуват, но се колебаят. Ако има такова колебание и ти продължаваш да го подхранваш, ще пропуснеш целия си живот. Време е: остави го! И нищо друго не е необходимо да се прави: просто осъзнай, че това е начинът, по който са те възпитали, нищо повече.
То може да се изоставя съзнателно; то не е твоя същност. То е само в мозъка ти, то е само една идея, която ти е наложена. То се е превърнало в един упорит навик – и при това много опасен, защото ако не можеш да се радваш, за какво е тогава този живот?
А тези хора, които не могат да се радват на нищо (любов, живот, хубава храна, прекрасен пейзаж, залез, утрин, хубави дрехи, добра баня – все малки неща, обикновени неща), ако не можеш да се радваш на тези неща – а има хора, които не могат да се наслаждават на нищо: те се интересуват от Бога. Те са най-невъзможните хора; те не могат никога да достигнат до Бога. Бог се радва на тези неща, защо иначе продължава да ги създава? На Него въобще не му е омръзнало ни най-малко. От хиляди години Той работи върху дърветата и цветята, и птиците, и продължава. Той продължава да заменя: нови същества, нови земи, нови планети. Той е наистина много, много разнообразен! Погледни живота, наблюдавай го и ще видиш сърцето на Бога – какво е. Хората, които са много напрегнати, неспособни да се радват на каквото и да било, неспособни да се отпускат, неспособни да се радват дори на добрия сън: това са тези немного хора, които се интересуват от Бога. Те се интересуват поради погрешни причини. Според тях, след като животът е безполезен, напразен, те трябва да търсят и да се стремят към Бога. Техният Бог е против живота, помнете.
Бог е самото осъществяване на живота, Бог е самият аромат на живота, Бог е пълното органично единство на живота. Бог не е някакъв предмет, който съществува подобно на мъртва скала, Бог не е статичен. Бог е динамичен феномен. Бог не съществува, Той се случва. Когато ти си готов, Той се случва. Недей да мислиш, че Бог съществува някъде и ти ще намериш начин да го достигнеш. Не, това го няма – няма Бог, който да съществува някъде и да те чака.
Бог е нещо, което ти се случва, когато си готов. Когато си готов, когато тъгата е изчезнала, и можеш да танцуваш, когато тежестта е изчезнала, и можеш да пееш, когато тежкият товар на възпитанието ти тегне повече върху сърцето ти, и можеш да течеш – Бог се случва. Бог не е нещо, което съществува; Той е нещо, което се случва. Той е динамично, органично единство.
А когато Бог се случи, всичко се случва: дърветата, звездите, реките. И според мен, да си способен да се радваш – това е вратата. Никога не се е случвало сериозни хора да Го постигат. Сериозността е бариерата – погрешното становище. Всичко, което те прави сериозен, е нерелигиозно. Не ходи на църква, която те прави сериозен.

Още от детството ти са те учили, че ако си щастлив, значи нещо не е наред – а ако си нещастен, всичко е наред. Ако си се оклюмал, никой не го е грижа за това, но ако си твърде щастлив, всеки ще се загрижи за теб. Сигурно нещо лошо си сторил.
Винаги когато едно дете е щастливо, родителите започват да търсят причината: то сигурно е сторило някоя пакост или нещо такова. Защо ще е така щастливо? – родителите не са щастливи. Те изпитват дълбока ревност към детето, защото то е щастливо. Те може и да не го осъзнават, но са ревниви. Лесно е да търпиш чуждата мизерия, но е почти невъзможно да търпиш чуждото щастие.
Попадна ми един анекдот. Един много религиозен баща възпитавал сина си по възможно най-правилния начин. Един ден, когато отивали на църква, той дал на момчето две монети: монета от една рупия и монета от една пайса (Една стотна от рупията. (Бел. прев.). Той му предложил също да избере какво да сложи като дарение върху дискоса в църквата. То могло да избира или рупията, или пайсата.
Разбира се, бащата вярвал и се надявал то да постави рупията върху дискоса. То така било възпитано – така се очаквало да постъпи.
Баща му чакал. След това той бил много любопитен да разбере какво се е случило. „Какво направи?’ – попитал той момчето.
Детето признало, че подарило монетата от една пайса и е задържало рупията за себе си.
Бащата не могъл да повярва. „Защо? – казал той. – Защо направи това? Ние винаги сме насаждали в теб възвишени принципи.”
Момчето рекло: „Питаш ме защо. Ще ти кажа причината. Одеве свещеникът в църквата го каза правилно. В своята проповед той рече: „Бог е възлюбил веселия дарител.” Аз можех да даря едната пайса с веселие – но не и едната рупия!”
Бог е възлюбил даряващия с радост. Аз съм напълно съгласен с момчето: какво правиш е без значение; ти си религиозен само, ако можеш да го правиш с радост. То може да е монета от една пайса – няма значение. Няма значение, защото истинската монета, която даваш, е твоето веселие.
Но от самото начало детето бива учено да не се радва толкова. Да си весел е детинско. Да си весел значи да си естествен, но не и цивилизован; да си весел е някак си примитивно, некултурно. Затова са те възпитавали да не си весел и всичко, на което някога си се радвал, все отново и отново е било осъждано. Ако си се радвал просто на тичането и викането около къщата, непременно е имало някой да ти каже: „Спри тези глупости! Чета вестник!” – като че ли вестникът е нещо много важно.
Едно викащо и тичащо дете е по-хубава гледка, отколкото който и да е вестник. А детето не може да разбере: „Защо трябва да спра? Защо ти не спреш да си четеш вестника?” Детето не може да разбере: „Какво лошо има, че съм щастливо и тичам?”
„Спри!” – цялата веселост се потиска, детето става сериозно. Сега сяда нещастно в ъгъла. Енергията иска движение: детето е енергия, то се наслаждава в енергията. То иска да се движи, да вика и да пищи. То е пълно с енергия, то иска да прелива, но каквото и да направи, все е лошо. Или майка му ще му каже „стой мирен”, или баща му, или слугата, или брат му, или съседите. Изглежда, че всеки е против течащата енергия на детето.

Всички са го погнали. На преливащата енергия се гледа като на нещо досадно. А тя за детето е наслада. То не иска много, то просто иска малко свобода да е щастливо и да е самото себе си. Но това не му се позволява.
„Време е да отиваш да спиш!” Когато не му се спи, време било. То трябва да се принуждава. А как можеш да се принудиш да заспиш – някога мислил ли си за това? Сънят не е нещо волево, как можеш да го принудиш? То се върти в леглото си – нещастно, а по-често – и се чуди как да докара съня. А е вече време – той трябва да бъде докаран, инак се нарушават правилата.
След това на сутринта, когато то иска да си поспи малко по-дълго, тогава трябва да става. Когато му се яде нещо, не му позволяват; когато не иска да яде нищо, го тъпчат. И продължава все така. Малко по малко детето започва да разбира едно нещо: че всичко, което за него е радостно, е лошо. Всичко, което го прави щастливо, е лошо, а всичко, което го прави тъжно и сериозно, е правилно и добро и се приема.
Това е проблемът. Ти питаш: „Защо чувствам колебание да се радвам на каквото и да било?” Защото твоите родители, твоето общество, все още те преследват.
Ако си наистина с мен, остави всички тези глупости, които са ти втълпявали. Има само една религия на света и тази религия е да си щастлив. Всичко друго е без значение и е неподходящо. Ако си щастлив, ти си прав; ако си нещастен, грешиш.
Всеки ден се случва да идват при мен хора – съпругата идва или съпругът идва и съпругата казва, че е нещастна, защото съпругът й не постъпвал добре. Аз винаги казвам на такива хора, че ако съпругът не постъпва добре, нека той да си е нещастен. „Защо ти да си нещастна? Самата лоша постъпка ще го доведе до нещастие – ти защо се тревожиш?”
А съпругата казва: „Но той не е нещастен. Той отива в кръчмата и се наслаждава. Той въобще не е нещастен.”
Тогава аз отговарям: „Има нещо погрешно в теб, не в него. Нещастието е указание. Ти промени себе си; забрави за него. Ако той е щастлив, той е прав.”
Казвам ти – ако можеш да си ходиш в кръчмата и да си щастлив, това е по-добре, отколкото да ходиш в храма и да си нещастен, защото накрая човек открива, че щастието не е в храма. Тъй че не е въпросът в това какво правиш, а в това какво качество му придаваш, докато го правиш. Бъди щастлив и ще бъдеш добродетелен; бъди нещастен и ще извършиш това, което религиозните хора са нарекли грях. Ти трябва да си ги чул да казват, че грешникът ще страда някой ден в бъдещето, в някой бъдещ живот. Аз казвам, че това е напълно погрешно. Светецът е щастлив тук и сега, а грешникът е нещастен. Животът не чака толкова дълго; той е неотложен.

Ако въпросът е възникнал в сърцето, ти ще познаеш че е от Бог, защото кой задава този въпрос? Ти не можеш да го зададеш. Ти си несъзнателност, дълбок сън – ти не можеш да питаш. Някъде дълбоко в теб Бог задава въпроса „кой си ти?” Ако си чул въпроса, ти знаеш посоката. И отговорът може да бъде само: „Върни се. Следвай посоката, тръгни обратно”.
Но въпросите ти са фалшиви. Ти не си ги чул; някой друг те е научил на тях. Въпросите ти са фалшиви, а тогава и отговорите ти стават фалшиви. Научаваш въпроса от другите, научаваш и отговора от другите и си оставаш „фони” ( От “phoney” – Фалшив (англ.). (Бел. прев.)).
Думата „фони” идва от „телефон”. Забелязвал ли си, че като слушаш някой човек директно – като слушаш съпругата или съпруга или някой приятел директно, лице в лице – това е нещо истинско, защото има личен контакт, но като го слушаш по телефона, всичко е „фони”? Човек никога не знае кой е насреща – дали онзи е наистина там или това е магнетофон, диктофон. Никой не може да каже. И звукът изглежда, че идва не от сърцето, а от някакъв механизъм.
Наблюдавал ли си понякога хората…? Аз съм наблюдавал някои хора, знам някои, които си слагат очилата всеки път, когато се обаждат по телефона. Чудил съм се: „Какво става? Човека го няма тук, защо се опитваш да го видиш?” Просто един дълбок стремеж да видиш човека. Дълбок стремеж – защото иначе цялата тази работа изглежда „фони”. Но ето как човешкият ум се покварява.
Отидохме веднъж с един приятел да разгледаме Тадж Махал. Той е добър фотограф – и нямаше време да види Тадж Махал, а го гледаше през обективите на фотоапарата. Казах му: „Дошли сме тук да видим Тадж Махал.”
Той ми отговори: „Забрави за това. Толкова е прекрасно, че ще си направя снимки да си ги гледаме вкъщи!” Но тези снимки ги има навсякъде – защо ти трябва да идваш до Тадж Махал? Непосредственото виждане се губи.
Роди се първото дете на Настрадин Ходжа. Аз отидох да го видя. Той седеше с детето, едно малко момченце, много хубаво. Казах: „Колко е прекрасно!”
„Това е нищо – отговори ми той, – трябва да видиш снимките!”
„Фони”. Всичко става все по-индиректно и по-индиректно. Така се загубва допирът с реалността, конкретността, яснотата. Отдалечава се все повече, все повече.

И започна Исус да проповядва и да казва: покайте се, защото наближи царство небесно.
А царството небесно е винаги наближило, това му е в природата. Това няма нищо общо с времето на Исус: то е така вярно в този момент, точно както е било и тогава. То е било вярно и преди Исус, и ще бъде винаги вярно.
Царството небесно е винаги близко – само да го напипаш. Неговата ръка винаги те е търсела, но твоята ръка не търси. Отговори, върни се и Той е достъпен. Всичко, от което имаш нужда, е достъпно, само ти не си готов да тръгнеш към него. Страх те е да загубиш нещо, което не притежаваш, и поради този страх не можеш да постигнеш и да вземеш това, което винаги е било твое.

 

Внимание: Изложеното от ОШО е израз на ЖИВО слово, той не е написал нито ред, всичко е послепис на неговите лекции и семинари, изведен от “слушателите” му.  Като живо слово то е различни форми на беседи – в смисъл “ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ”. Характерен похват при това е формирането на отговор, който да съотвества на “нивото и особеностите на зададения въпрос” – с цел отговореното да “стигне” до питащия – като провокация или едно “ниво” на виждане… В този смисъл въобще не е било важно отговорите да съотвестват на една генерална концепция и линия, а най-важното е било самия човек и ангажимента ДА БЪДЕ ПРОВОКИРАН САМ ДА ОТКРИЕ ПЪТЯ СИ и да върви по него. Като израз на това формалните противоречия въобще не е нужно да се търсят в неговите записани беседи – веднъж е казал едно, друг път – друго, но винаги е целял едно – читателя сам да открие отговора въпреки, всички насаждани отговори отвън. Защото друг начин няма.

СВАЛЕТЕ ЦЯЛАТА КНИГА свободно в PDF/EPUB/MOBI/DOC/DOCX

Свалете свободно книгата Ошо – Библия – Том1′ в PDF/EPUB/MOBI/DOC/DOCX!