Откраднат фокус. Защо вече не можем да се концентрираме – Йохан Хари

Posted on 04/05/2023

by book

Нямате ли усещането, че светът е полудял? Че вървим в посока, която не сме избрали сами? Защо не успяваме да се отърсим от масовата хипноза?
Истината е, че все повече губим способността си за концентрация и критично мислене. Тийнейджърите не могат да се фокусират върху една задача за повече от 65 секунди, а офис служителите стигат до цели три минути! Защо непрестанно се разсейваме? Ако причината са безбройните устройства, не може ли просто да ги изключим?
Оказва се, че не е толкова лесно. Самият Йохан Хари опитва всякакви стратегии да си върне фокуса – включително пълен отказ от интернет в продължение на три месеца, – но нищо не е достатъчно ефективно. Затова Хари предприема впечатляващо пътешествие, за да интервюира водещи експерти по въпроса с вниманието и концентрацията. Това, което открива, е изумително и доста плашещо.
Вярваме, че липсата на фокус се дължи на собствената ни неспособност да се изключим от социалните мрежи. Да, ама – не! Причината не е в липсата на дисциплина, а в мощни външни сили. Не ние сме изгубили своя фокус, той ни е бил откраднат. Всъщност сме жертви на манипулация: огромни корпорации се възползват от слабостите ни, за да печелят все повече. Има дванайсет причини за тази криза, всяка от които отнема част от вниманието ни. За да ни покаже как, Хари ни среща с дисиденти от Силициевата долина, с хора от фавелите на Рио, които напълно са изгубили способността си за концентрация, за да стигнем до Нова Зеландия, където са открили невероятен начин за възстановяване на вниманието.
Да си върнем фокуса – мисия възможна, но битката ще е на живот и смърт.

Джеймс Уилямс, бившия експерт в „Гугъл“ казва, че след като в продължение на години е изследвал концентрацията, е стигнал до извода, че вниманието има три разновидности, които до една са ни били отнети. Щом преминахме през списъка, доста от това, което бях научил, най-после се подреди в ума ми.
Първия слой на вниманието той нарича лъча на прожектора. Това се отнася до концентрирането върху „непосредствено предстоящи действия“ от рода на „Ще отида до кухнята, за да си направя кафе“. Търсите очилата си? Искате да надникнете в хладилника? Желаете да довършите тази глава от книгата? Всичко това се нарича лъч на прожектора, тъй като – както стана дума по-горе – в случая става дума за ограничаване на вниманието. Щом светлината се разсее или помръкне, става невъзможно да извършвате действия от този тип.
Вторият слой на вниманието е вашата светлина на звездното небе. Така той нарича концентрацията върху „дългосрочните ни цели – проекти, които отнемат време“. Искате да напишете книга. Искате да започнете бизнес. Искате да бъдете добри родители. Говорим за светлина на звездното небе, тъй като, щом се почувствате изгубени, насочвате поглед към звездите, за да си припомните посоката, в която сте поели. Ако бъдете лишени от светлината на звездното небе, според него „губите от поглед своите дългосрочни цели“. Забравяте накъде сте тръгнали.
Третият слой на вниманието е вашата дневна светлина. Това е онзи вид концентрация, който ви позволява да разберете какви изобщо са дългосрочните ви цели. Откъде разбирате, че искате да напишете книга? Как научавате, че искате да започнете бизнес? Какво ви казва кой е добър родител? Ако не сте способни да разсъждавате, да мислите ясно, няма как да разберете нито едно от тези неща. Названието цели да подскаже, че само при дневната светлина можете да виждате ясно нещата около себе си. Ако бъдете разсеяни до такава степен, че загубите своята дневна светлина, твърди Джеймс, „В редица отношения няма дори да бъдете способни да разберете кои сте, какво сте искали [или] какво искате“.
Той е убеден, че загубата на дневната светлина е „най-тежката форма на загуба на внимание“, при която изпадате в „декохеренция“, губите своята идентичност. Тогава губите усещането за смисъл, тъй като не разполагате с условия да изградите разказ за самите себе си. Попадате в плен на баналното, ставате първосигнални, зависими от елементарни неща като броя на споделянията и харесванията. Губите себе си в пороя от нещата, които ви разфокусират. Можете да откриете светлината на звездното небе и дневната светлина единствено чрез продължителни периоди на рефлексия, на скиталчество в световете на мисълта, на задълбочаване. Джеймс стига да извода, че кризата на вниманието ни е лишила и от трите типа концентрация. Светлината помръква.
В книгата се разглеждат 12 причини описващи кризата на концентрацията и какво може да направим за да си върнем фокуса.

Причина 1: Разсейване
Не разбирам какво търсите – повтаряше продавачът в Бостън. – Това са най-евтините телефони, които имаме. Те могат да поддържат единствено супер бавен интернет. Това искате, нали?
– Не – обясних отново, – искам телефон, който изобщо няма възможност за достъп до интернет.
Щях да го използвам – бях твърдо решен, – за да напиша най-сетне романа, който замислях от години. Сега ми трябваше телефон, на който да могат да ми се обаждат при спешни случаи шест човека – на толкова щях да дам номера си. Трябваше да няма абсолютно никаква възможност да се свърже с интернет, така че, ако се събудя в три през нощта, решимостта ми отслабне и опитам да сърфирам, просто да няма как, дори да положа всички усилия.
Сблъсквах се с три типа реакции, когато споделях с познатите ми какво планирам. Част от тях, подобно на човека от магазина в Бостън, сякаш изобщо не схващаха какво казвам. Мислеха, че искам да намаля времето, което прекарвам онлайн. Идеята да се изключа напълно беше твърде чудата и се налагаше да обяснявам отново и отново.
Вторият тип реакция, която и той демонстрира, беше нещо като лека паника в името на моята безопасност.
– Но какво ще правите, ако се случи нещо? Това не изглежда разумно.
Попитах го при какъв спешен случай би ми помогнал интернет. Какво може да се случи? Аз не съм президент на САЩ – не е моя работа да издавам заповеди, ако Русия нападне Украйна.
– Всичко – отговори той, – всичко се случва.
Не спирах да обяснявам на връстниците ми – тогава бях на трийсет и девет, – че сме прекарали половината си живот без телефони, така че не би трябвало да е особено трудно да се върнем към старите си привички, с които сме живели толкова дълго. За никого това не звучеше убедително.
Третата реакция беше завист. Хората започваха да си фантазират какво биха правили през цялото това време, което иначе прекарваха на телефоните си. Споделяха колко часа екранно време им показва съответното приложение.

Колко дълго потребителите в Туитър обсъждат дадена тема? Променила ли се е продължителността на времето, в което те колективно са фокусирани върху дадена дискусия? Говорят ли за темите, които са ги обсебили – обозначавани с модерния хаштаг, – повече или по-малко в сравнение с близкото минало? Изследването установило, че през 2013 г. дадена тема оставала сред най-обсъжданите петдесет в продължение на 17,5 часа. През 2016 г. часовете вече били 11,9 часа. Това свидетелства, че всички ние, потребителите на този сайт, с течение на времето се фокусираме за все по-кратко върху едно нещо.
Добре, казали си изследователите, това е впечатляващо, но може би е специфика на туитър. Затова започнали да проучват различни други множества от данни. Например какво търсят хората в гугъл: с каква интензивност се ровят из търсачката. Анализирали продажбите на билети за кино: колко дълго публиката продължавала да посещава даден филм, след като той е станал хит. После изследвали „Редит“: колко дълго се запазвали актуални темите там. Всички данни показвали, че с течение на времето обръщаме внимание за все по-кратки интервали на която и да било отделна тема. (Любопитното единствено изключение било „Уикипедия“, където нивото на внимание се запазвало устойчиво.) Схемата се повтаряла при всеки анализиран набор от данни. Леман казва: „Изследвахме много и различни системи… и видяхме, че във всяка една е налице ускоряваща се тенденция – все по-бързо се достига върхова популярност и след това все по-бързо има рязък спад в интереса.“
Учените искали да узнаят от колко време това се случва – и тогава направили своето наистина ключово прозрение. Насочили се към „Гугъл букс“, където били сканирани изцяло милиони книги, и решили да анализират книгите, написани от 80-те години на XIX век до настоящето, с помощта на математическа техника, чието научно название било „идентифициране на n-grams“. С нейна помощ може да се проследят възходът и залезът на нови фрази и теми в даден текст. Това е еквивалентът на идентифицирането на хаштаговете от миналото. Компютрите могат да откриват новите фрази при тяхната поява – например „Харлемски ренесанс“ или „Брекзит без споразумение“ – и след това проверяват колко дълго те биват дискутирани и кога отпадат от фокуса на вниманието. Това е начин да узнаем колко дълго хората преди нас са обсъждали новите теми. Колко седмици и месеци са им били нужни, докато се отегчат и преминат към следващата тема. Графиката, изобразяваща резултатите, изглеждала удивително сходно с тази на туитър. В продължение на 130 години с всяко отминаващо десетилетие темите идвали и си отивали все по-бързо.
Леман сподели, че когато е видял резултатите, си помислил: „По дяволите, истина е… Нещо се променя. Не е само познатото старо.“ Това е първото доказателство, получено след научно изследване, че обхватът на колективната ни концентрация намалява. И най-важното е, че това не се случва само след появата на мрежата, а е протичало през целия живот на моето поколение, както и през живота на поколението на родителите ни и техните родители. Да, интернет е ускорил процеса, но ключовото откритие на екипа на Леман е, че той не е единствената причина.
Отговорът? Днес „просто има много повече информация в системата. Ако си представим как е било преди сто години, ще видим, че буквално е било необходимо време новините да се разпространят. Ако е имало огромно бедствие на някой от норвежките фиорди, то първо някой от самия фиорд е трябвало да стигне до Осло, друг да го опише“ и едва след това новината започвала бавно да се разпространява по света. Сравнете това с масовото убийство през 2019 г. в Нова Зеландия, когато извратен расист започна да стреля по мюсюлмани в джамия и събитието буквално „се предаваше на живо“, така че всеки можеше да го види с очите си.
Един начин да мислим за това е, че в момента ситуацията е все едно „пием от пожарникарски маркуч – потокът към нас е прекалено мощен“. Ние сме потънали в информация.
„Има нещо в скоростта, което ни кара да се чувстваме страхотно… Част от причината да и се оставяме е, че усещането е невероятно, нали? Струва ни се, че сме свързани с целия свят и че каквото и да се случи по дадена тема, ще го научим.“ Казваме си, че можем да съществуваме в това разрастващо се море от информация и да устояваме на скоростта, с която тя се излива върху нас, без да платим съответната цена. Но това е илюзия: „Тя започва да ни изтощава.“ Още по-важното е, че жертваме задълбочеността във всяко едно отношение… Задълбочаването изисква време. Изисква размисъл. Ако постоянно трябва да сме нащрек за случващото се и да изпращаме електронни писма непрекъснато, няма време за задълбочаване. Постигането на дълбочина в отношенията с другите също изисква време. Изисква енергия. Нужни са немалки периоди от време, както и посвещаване. В крайна сметка, нужна е концентрация, нали така? А всичко, което изисква дълбочина, сякаш е на изчезване. Ние се движим все по-интензивно към повърхността.
Ние колективно преживяваме „бързо изчерпване на ресурсите ни за концентрация“. Това ускорение се случва вече твърде дълго и със сигурност се приближаваме все повече към нашите граници. Това не може да продължава до безкрайност. Има физически ограничения на ускорението. То трябва да спре в даден момент. Но засега не виждам признаци за забавяне.

Както знаете сам, когато нещата опират до самодисциплина, нищо не е установено веднъж завинаги. Първото, за което трябва да си дадем сметка, е, че се води битка. Като цяло ние искаме да ни е лесно. Но онова, което ни кара да сме щастливи, е да успяваме в неща, които са ни поне малко трудни. Със смартфоните се получава следното – просто мушваме нещо в джоба си, което е с нас през цялото време и винаги ни предлага по-лесен начин, но не и важни неща. А аз исках да си дам този шанс – да избера нещо, което е по-трудно.

Когато се зарових в темата, открих резултати, получени в две различни области, които ми помогнаха да разбера по-добре какво всъщност се случва. Любопитно е, че първата област е посветена на проблема дали можем наистина да се научим да четем скоростно. Няколко екипа от учени са прекарали години, търсейки отговор на въпроса могат ли хората да бъдат приучени да четат супер бързо. Те установяват, че това е възможно, но си има цена. Екипът събира обикновени хора и ги обучава да четат по-бързо от типичното за тях; с дълго практикуване участниците се научават да пробягват бързо с поглед по страниците и да запаметяват част от видяното. Но след това при проверка на нивото на разбиране става ясно, че колкото по-бързо четат, толкова по-малко разбират. Скоростта води до по-слабо вникване в смисъла. След това учените се насочили към професионалисти в скоростното четене и установили, че макар да са значително по-добри в това от повечето хора, с тях се случва същото. Това е свидетелство, че имаме граници на способността ни да поемаме информация и усилията да прескочим тази бариера просто възпрепятстват мозъка ни да схваща.
Но има и втори начин, по който учените разпознават как това всеобщо увличане във вихъра на ускорението въздейства върху концентрацията ни, и той е свързан с изследвания на последиците за вниманието ни не когато бързаме, а обратно, когато нарочно намаляваме скоростта. Един от водещите експерти по темата е професор Гай Клакстън, експерт по процесите на учене от Университета на Уинчестър. Срещнахме се в Съсекс, Англия, за да го интервюирам. Той беше проучил какво се случва с индивидуалната концентрация, ако преднамерено практикуваме бавни занимания като йога, тай чи, медитация. Както други, така и неговите изследвания показват, че те подобряват способността ни за концентрация, при това значително. Попитах го защо. Отговорът му беше, че „ние трябва да смаляваме света, за да може той да съответства на когнитивния ни капацитет“. Ако бързаме прекомерно, надскачаме способностите си и те започват да се свиват. Но когато се приучаваме да се движим със скоростта, присъща на човешката ни природа – и вградим това във всекидневието си, – ние всъщност тренираме концентрацията си и способността за внимание. „Затова тези занимания ни правят по-умни. Не става дума за напеви и оранжеви роби.“ Бавното темпо подхранва концентрацията ни, а скоростта я разрушава.

Вместо да признаем ограниченията си и да се опитаме да живеем с тях, ние – като цяло – сме станали жертви на огромна делюзия относно това, че мозъкът ни е в състояние да мисли за едно или две неща едновременно, докато се намираме в съзнателно състояние. Това е погрешно разбиране – ние сме много праволинейни. И имаме „твърде ограничени когнитивни способности“. Това се дължи на „фундаменталната структура на мозъка“ и тя няма да се промени. Но вместо да признаем това, твърди Ърл, ние сме изобретили един мит. И този мит е, че можем да мислим едновременно за три, пет, десет неща. За да се убедим, че това е така, ние сме възприели понятие, което никога не е било предназначено за човешките същества. През 60-те години на XX век компютърните учени изобретили машини с повече от един процесор, които по тази причина действително можели да правят две (и повече) неща едновременно. Те нарекли тази тяхна способност мултитаскинг. След това хората си присвоили понятието и го приложили към себе си.
Когато за първи път чух тезата, че не сме в състояние да мислим за няколко неща едновременно, се наежих: това не може да е вярно, казах си, защото аз съм правил няколко неща едновременно и всъщност доста често ми се случва.

Някои учени, изглежда, са на страната на тази моя първоначална интуиция – те вярват, че е възможно да извършваме няколко сложни задачи едновременно. Затова започват да провеждат експерименти: събират участници, казват им да правят много неща едновременно и наблюдават как се справят. Това, което откриват, е, че макар хората да си мислят, че правят нещата едновременно, те всъщност „жонглират, превключват от задача на задача. Не забелязват, че това се случва, защото мозъкът им го заличава, за да създаде едно гладко преживяване, но реално онова, което става, е префигуриране на мозъка от един момент към следващия, от задача към задача. И това има своята цена“. И когато реших да прочета съответните научни изследвания, научих, че ефектът на разсейване може да бъде изненадващо голям…

Има четири начина, обясни той, по които постоянното превключване уврежда способността за концентрация:

Ефект на вредата: Мозъкът трябва да се преконфигурира, преминавайки от една задача към друга. Трябва да запомните какво сте правили, както и какво сте мислили в предходния момент, и „е необходимо известно време“. Когато това се случва, свидетелствата сочат, че „качеството на работата ни пада. Ставаме по-бавни. Всичко това е в резултат от превключването“.

Ефект „прецакване“: Когато скачате от задача на задача, стават грешки, които иначе не биха се случили, защото „мозъкът ни е податлив на грешки. Когато превключваме към старата задача, той трябва да се върне малко назад и да идентифицира точно къде е прекъснал работата по нея“. Това невинаги може да стане по перфектен начин, има пропадания. Вместо да посвещаваме достатъчно време на действително дълбок размисъл, мисленето ни става повърхностно, защото инвестираме твърде много ресурс в коригиране на грешки и проследяване назад докъде сме стигнали.

Последица „изтощаване на креативността“: Вероятно е с течение на времето да станете много по-малко креативни. Защо? „Защото откъде идват идеите и иновациите?“ Те идват от способността на мозъка ни да изгражда нови връзки въз основа на нещата, които сме видели и научили. Ако на него му бъде предоставено свободно от разсейващи фактори време, той автоматично ще преосмисли всичко, което е попаднало в него, и ще започне да формира връзки по нови начини. Това протича отвъд нивото на съзнанието, но става дума за процеса, в който „две идеи се сдвояват и неща, за които не сте подозирали, че имат връзка, изведнъж ви се представят като свързани“. Така се ражда нова идея. Но ако „изразходвате твърде много от ресурсите на мозъка в превключване и поправяне на грешки“, така просто даваме на мозъка по-малко възможност да „проследява асоциативните връзки до нови зони и така да поднася наистина оригинални и новаторски идеи“.

Ефект на ограничената памет:Екип изследователи събират участници и им поставя две задачи едновременно, след което проследява ефектите. Оказва се, че те не могат да си спомнят какво са правили. Изглежда, това се дължи на факта, че са необходими умствена енергия и пространство, за да могат актуалните преживявания да се трансформират в спомени, и ако тази енергия се изразходва за бързо и постоянно превключване между задачи, ние помним и учим по-малко.

Въз основа на всичко, което ни е известно за мозъка, можем да заключим, че съвременните проблеми с концентрацията са наистина по-тежки от когато и да било преди. Ние сме генерирали „една съвършена буря от когнитивна деградация в резултат от постоянното разсейване. Това не е лесно това да се преглътне. Едно е да имаме усещане за криза. Съвсем друго е да чуеш как водещ невроучен твърди, че пребиваваме в окото на бурята и способността ни за мислене се руши. Най-доброто, което можем да направим сега е да се опитаме да се отървем от разсейването, доколкото това е възможно. Защото мозъкът е като мускул. Колкото повече го използвате, толкова по-стабилни стават връзките и толкова по-добре функционират. – Ако се борите за по-добра концентрация, опитайте да правите само едно в продължение на десет минути и тогава си позволете да се разсеете за минута, върнете се към задачата отново за десет минути и т.н. – Правейки това, то ще става все по-привично, мозъкът ще става все по-добър и по-добър, защото укрепвате връзките, които ръководят този тип поведение. И скоро ще можете да го правите за петнайсет минути, за двайсет, за половин час… Просто го правете. Практикувайте го… Започнете бавно, но не се отказвайте и ще успеете.

Нашият мозък не само е претоварен от превключване – установих, че е претоварен и от нещо друго. Трябва да мислим за мозъка като за нощен клуб, пред който има охранител. Задачата му е да филтрира повечето стимули, които постоянно идват към нас от средата – шумът от трафика, скандалът на двойката на отсрещната страна на улицата, телефонът, който звъни в другия край на кафенето. Това ни позволява да мислим по съгласуван начин само за едно нещо в даден момент. И този филтър е от същностно значение: способността за отсяване на нерелевантната информация е ключова, ако искаме да постигаме целите си. И този охранител в главата ни е силен и мускулест: може да отблъсне двама, четирима, дори шестима, които се опитват да нахлуят в мозъка ни. Може да направи много. Зоната от мозъка, отговорна за това, е известна като префронтален кортекс.
Но днес този филтър е затормозен по безпрецедентен начин. В допълнение към постоянното скачане от задача на задача, мозъкът ни също така е принуден да отсява по-интензивно от когато и да било преди. Помислете за нещо толкова елементарно като шума. Налице са множество научни свидетелства, че ако стоите в шумна стая, способността ви да се съсредоточавате намалява и свършената работа е с все по-лошо качество. При все това повечето от нас постоянно са в среда с високи шумови нива, защото работим в отворени офис пространства, спим в големи и пренаселени градове и пишем на лаптопите си в претъпкани кафенета.
Нарастващото шумово замърсяване е само един пример – ние живеем заобиколени от неща, които ни разсейват и които се конкурират за вниманието ни. В резултат от това, за да им устояваме, филтърът трябва да работи много повече. И той е изтощен. Затова и пропуска много повече натрапници в ума ни, които се вместват в естествения поток на мислите ни. По тази причина през по-голямата част от времето той не може да върши работата си толкова ефективно, колкото преди. Филтърът е претоварен и нощният клуб се пълни постоянно със свадливи грубияни, които пречат на нормалните посетители да танцуват спокойно.
„Ние имаме фундаментални ограничения. Можем да ги пренебрегнем и да се преструваме, че сме способни на всичко, което ни се иска – или можем да ги признаем и да започнем да живеем по-добре.“

Причина 2: Парализиране на Потока – Скинър и Чиксентмихай
Американската психология била в плен на една голяма идея, олицетворена от известен учен. Харвардският професор Б. Ф. Скинър бил звездата на интелектуалната сцена благодарение на едно странно свое откритие: можем да вземем всяко едно животно, което изглежда, че по своя воля насочва вниманието съм към каквото реши – гълъб, плъх, прасе, – и да го накараме да се фокусира върху онова, което ние изберем. Можем да контролираме неговото внимание все едно е робот, който сме създали, за да се подчинява на прищевките ни. Скинър постигал това по начин, който можете да изпробвате и вие. Затворете един гълъб в клетка. Дръжте го там, докато огладнее. Тогава сложете хранилка вътре, която пуска семена, когато натиснете бутон. Гълъбите се движат доста – затова изчакайте, докато направи случайно движение, което да си изберете (например да вдигне глава или да разпери лявото си крило), и точно в този момент пуснете малко семена. След това изчакайте, докато пак повтори това движение, и направете същото.
Ако направите това няколко пъти, гълъбът бързо ще научи, че ако иска семена, трябва да извърши въпросното, избрано от вас движение – и ще започне да го прави често. Ако го манипулирате правилно, вниманието му ще започне да бъде доминирано от движението, което вие сте решили да възнаграждавате. И гълъбът обсесивно ще започне да повдига главата си или да разперва лявото си крило. Когато Скинър открива това, той иска да разбере и докъде можем да стигнем в тази посока. Колко фино можем да програмираме едно животно с помощта на такива подкрепления? Установява, че можем да стигнем наистина доста далеч. Можем да научим гълъб да играе тенис на маса, заек да вдига монети и да ги слага в касички, прасе да използва прахосмукачка. Много животни са в състояние да се фокусират върху много сложни – и за самите тях безсмислени – неща, ако подкреплението е организирано правилно.
Скинър вярва, че този принцип обяснява и човешкото поведение почти изцяло. Ако вярваме, че сме свободни и че правим автономни избори, че имаме комплексно човешко съзнание, което само преценява върху какво да се съсредоточи, то трябва да знаем, че това е мит. Ние и вниманието ни са просто сумата от всички подкрепления, на които сме били изложени в живота ни. Човешките същества, вярва той, нямат съзнание, поне не и в смисъла на свободна воля и способност за независими решения. Можем да бъдем препрограмирани по всякакъв начин, стига някой умен планировчик да поиска. Години по-късно създателите на „Инстаграм“ си поставят въпроса: ако възнаграждаваме нашите потребители за всяко селфи, те ще започнат ли обсесивно да повтарят това поведение, точно както гълъбът обсесивно ще разперва лявото си крило, за да получи храна? Те заимстват основните техники от Скинър и ги прилагат към милиарди хора.
Михай установява, че тези идеи направляват американската психология и са особено влиятелни и в самото американско общество. Скинър е звезда, която може да се види дори на корицата на списание „Тайм“. Толкова е известен, че през 1981 г. 82 процента от завършилите колеж американци знаят кой е той.
За Михай неговата теория за човешката психика изглеждала необещаваща и ограничена. Тя безспорно била донякъде ефективна, но според него пропускала повечето неща, които ни правят човешки същества. Затова решил, че иска да изследва аспектите на човешката психика, които са положителни и са в основата на способността ни за процъфтяване, без да могат да се сведат до празни механични реакции. По онова време нямало много американски психолози, които да са на това мнение. Като начало той решил да се насочи към нещо, което му изглеждало като едно от най-големите човешки постижения – изкуството. Михай добре познавал разрушението; сега било време да започне да изследва креативността. И така той намерил неколцина художници в Чикаго, които му позволили да наблюдава работата им в продължение на месеци, така че да може да идентифицира скритите психологически процеси, които стимулират необичайния тип концентрация, на която те са избрали да посветят живота си. Той виждал как всеки от тях се фокусира върху един образ и работи върху него с невероятна посветеност и грижа.
Михай бил удивен най-вече от една специфика – когато художниците създавали, времето за тях сякаш изчезвало. Те изглеждали едва ли не в хипнотичен транс. Това било една особено дълбинна форма на концентрация, която рядко можем да видим иначе.
Той обаче забелязал и нещо озадачаващо. След като били посветили много време на създаването на една картина, след привършването и те не се отдръпвали, за да я съзерцават гордо, нито пък я показвали наляво и надясно, за да търсят чужди похвали. Почти всички просто я слагали настрана и започвали работа по следващата. Ако Скинър бил прав в твърдението си, че човешките същества правят всичко само за да получат възнаграждение и да избегнат наказание, това тяхно поведение би било безсмислено. Свършил си работата си, пред теб е възнаграждението, можеш да го вземеш. Но креативните личности изглеждали като цяло незаинтересовани от възнаграждението; и това се отнасяло и за финансовата страна на въпроса. „Когато приключваха – споделя Михай в едно свое интервю, – продуктът, резултатът вече не беше важен.“
Той искал да разбере какво всъщност ги стимулира. Какво им позволява да се фокусират само върху едно за толкова дълго време? Постепенно осъзнал, че „онова, което било толкова завладяващо в рисуването“, било свързано със „самия процес“. Но какво било то? За да може да го разбере по-добре, Михай започнал да изследва възрастни, посветили се на други занимания – плувци на дълги разстояния, хора, занимаващи се със скално катерене, шахматисти. Първоначално наблюдавал само аматьори. Често те правели неща, които били физически трудни, изтощителни и дори опасни, при това без някакво видимо възнаграждение. При все това очевидно обожавали заниманията си. Той ги разпитвал как се чувстват, когато правят нещата, които стимулират подобна необичайна концентрация у тях. Забелязал, че макар дейностите да са много различни, начинът, по който хората описват как се чувстват, е удивително сходен. Една и съща дума изниквала отново и отново. Всички казвали нещо подобно на: „все едно бях отнесен от потока“. По-късно човек, който се занимавал със скално катерене, обяснил: „Чарът на катеренето е самото катерене; стигаш горе доволен, че си успял, но всъщност искаш да не свършва никога. Смисълът на катеренето е в самото него, както смисълът на поезията е в писането. Не преодоляваш нищо друго освен неща в самия себе си… Актът на писането осмисля поезията. Катеренето е същото: усещането, че си потопен в поток. Целта на потока е да продължи да тече, не търсенето на връх или постигането на някаква утопия, а оставането в самия него. Не е движение нагоре, а неспирно протичане; движиш се, за да поддържаш потока.“
Михай си поставил въпроса дали тези хора всъщност не описват фундаментален човешки инстинкт, неизследван досега. Той го нарекъл „състояние на поток“. Състояние, при което сме толкова потънали в това, което правим, че губим усещане за нас самите, времето сякаш изчезва и ние пребиваваме единствено в самото преживяване. Това е най-дълбинната форма на концентрация и внимание, която ни е известна. Когато той започва да обяснява какво представлява тя и пита хората дали са усещали нещо подобно, 85 процента разпознават усещането и казват, че са го изпитвали поне веднъж. Често споделят, че тези моменти са били едни от най-забележителните в живота им. И е без значение дали са го постигнали, докато са извършвали мозъчна операция, свирели са на китара или са правели кифлички – неизменно описвали състоянието си на поток с възхищение.
Така той установява, че ако съумеем да се насочим навътре към себе си по правилния начин, можем да открием извор на концентрация – една мощна и дълга вълна, която се надига и ни понася през трудните задачи безболезнено и всъщност доставяйки ни удоволствие. Очевидният въпрос бил: как да стигнем до този извор? Как да преминем в състояние на поток? Повечето хора биха предположили, че то се постига просто като се отпуснем и се оставим на вълната – все едно лежим в басейн във Вегас и отпиваме коктейл. Но изследванията на Михай показали, че всъщност отпускането рядко може да има подобен ефект. До състояние на поток се стига по различен път… […]
Първо трябва да имаме ясно дефинирана цел, трябва да изберете една-единствена цел
Второ, тази задача трябва да носи смисъл за нас
Трето, ще бъде от полза, ако правим нещо, което е на ръба на уменията ни, но не и отвъд тях.
Днес обитаваме среда, изградена върху технологии, стъпили на Скинъровата теория за функционирането на човешкото съзнание. Прозрението му, че живите същества могат да бъдат обучени отчаяно да желаят и да се стремят към произволни възнаграждения, владее човешката ситуация в момента. Мнозина от нас са като птиците, затворени в клетки и принуждавани да танцуват странен танц, за да получат възнаграждението си, докато в същото време сме убедени, че свободно сме избрали да правим това.
След като разбрах това, осъзнах и защо, когато се чувствах постоянно разсеян, бях не само гневен, но и изпитвах усещане за нищожност. Ние знаем – на някакво ниво, – че когато не сме концентрирани, не използваме една от най-забележителните способности. Лишени от потока, ние се превръщаме в жалка сянка на нас самите, която обаче усеща колко повече би могла да бъде.
Колкото повече разбирал за потока, толкова по-ясно виждал още нещо ключово за това състояние. То е изключително крехко и може лесно да бъде прекъснато. Михай пише: „Много сили, както в нас, така и в средата, ни пречат“ да се оставим на потока.В края на 80-те години Михай установява, че гледането в екран е дейност, която ни дава най-ограничената възможност да се потопим в поток

Причина 3: Изтощение
След дълго лишаване от сън „едно от първите изгубени неща била способността да фокусираме вниманието си“, разказа ми той, когато го посетих в семинарната му зала в „Харвард“. Той давал на участниците много лесни задачи, но с всеки изминал час те все по-еднозначно не успявали да ги изпълнят. Не можели да си спомнят неща, които току-що им бил казал, или да се фокусират достатъчно, за да играят изключително елементарни игри на карти. Чарлс ми каза: „Бях потресен от това как качеството на дейностите, които изпълняваха, се влошаваше.
Едно е да се каже, че средната успеваемост при задачи, свързани със запаметяване, ще е с 20 или с 30 процента по-ниска. Съвсем друго е да се наблюдава как мозъкът ни става толкова бавен, че му е необходимо десет пъти повече време просто за да реагира.“ Колкото повече будували участниците в експериментите, толкова по-драматично се влошавала способността им за концентрация. Всъщност, ако стоим будни за деветнайсет часа без прекъсване, ние понасяме реални когнитивни увреди – неспособност да внимаваме и да мислим ясно – подобни на състоянието ни при злоупотреба с алкохол. Той установява, че когато хората биват държани будни за една цяла нощ, а след това и през деня, вместо да им е нужна четвърт секунда, за да реагират на повикване, на тях им трябват четири, пет или шест секунди. „Просто е невероятно“, каза Чарлс…
Ефектите от недостига на сън, открива Чарлс, са особено плашещи, когато става дума за деца. Възрастните обикновено реагират, като стават сънливи, но децата обратно – стават свръх-активни.
Години наред вярвах, че мога да излъжа тялото ми и да заместя съня с конкретни решения. Най-разпространеното сред тях е очевидно кофеинът. Веднъж ми разказаха една несъмнено апокрифна история за Елвис. През последните години от неговия живот лекарят му го е будел, директно инжектирайки кофеин във вените му. Когато чух това, не си помислих: „Колко ужасно!“ Напротив, казах си: „Трябва ми точно такъв лекар!“ Дълго време разсъждавах по следния начин: „Да, не спя достатъчно, но компенсирам с кафе, кока-кола и „Ред бул“.“ Роксан ми обясни какво всъщност постигам, когато изпивам всичко това. През деня в мозъка ни се натрупва вещество, наречено аденозин, което отговаря за състоянието на сън. Кофеинът блокира рецепторите, които отчитат нивото му.
– Все едно да залепите лепенка върху индикатора за гориво. Реално вие не си доставяте повече енергия, а просто не можете да разберете колко от нея вече ви липсва. Когато действието на кофеина изчезне, вече сте двойно по-уморени.
Колкото по-малко спите, толкова по-размити стават очертанията на света по всички възможни начини – по отношение на концентрацията, на дълбокия размисъл, на новите смислови връзки, на паметта. Чарлс ми каза, че дори нищо друго да не променя обществото ни, този спад в продължителността на съня е достатъчен, за да докаже, че кризата на концентрацията е съвсем реална.

Причина 4: Защо вече не четем дълго
В момента делът на американците, които четат книги за удоволствие, е най-ниският, документиран някога. Тази тенденция стига дотам, че до 2017 г. средностатистическият американец прекарва седемнайсет минути на ден, четейки книга, и 5.4 часа на телефона си. Сложната литературна проза се радва на минимално внимание.
Михай Чиксентмихай е установил, че една от най-елементарните и най-често срещани форми на поток, която мнозина усещат в живота си, е четенето на книга. И подобно на другите форми, и тя е задушена от културата на постоянно разсейване. Мислих дълго над това. За много от нас четенето е най-дълбинният начин на фокусиране, който познаваме – посвещаваме много часове, спокойни и несмущавани, на една тема, като и позволяваме да обземе и да се задържи в ума ни. Това е средството, с помощта на което са били осъществени повечето от най-големите постижения на човешката мисъл през последните 400 години. И сега този тип преживяване върви към своя залез.
След две десетилетия, посветени на изследвания на този въпрос, тя е доказано нещо ключово. Четенето на книги ни учи да четем по един конкретен начин – линейно и с фокус само върху едно нещо за дълъг период от време. Четенето от екрани – установява тя – ни приучава да четем по различен начин, а именно като маниакално скачаме и препускаме от една тема на друга. Както тя казва, тогава е „по-вероятно просто да сканираме текста и да се плъзгаме по него“. Очите ни бързо пробягват по информацията, за да идентифицират онова, от което се нуждаем. Но след известно време, ако правим това достатъчно дълго, „то започва да взима своето. Оцветява или въздейства върху начина, по който разбираме прочетеното… Това поведение постепенно става поведението ни по подразбиране, в по-голяма или по-малка степен“. Точно това забелязах, когато опитах да се концентрирам върху Дикенс и установих, че се опитвам да изпреваря действието, сякаш беше новинарска статия, в която търся основните факти.
Това създава различна връзка с текста. Той вече не ни носи приятно потъване в друг свят, а повече започва да прилича на стрелкане из натоварен супермаркет с цел да награбим максимално бързо онова, което ни трябва, и също толкова бързо да го напуснем. Когато това изместване се случи и екранният тип четене замърси начина, по който четем книги, ние губим и много от удоволствията, които книгите ни носят. Затова вече не са толкова привлекателни.
упадъкът на четенето на книги е отчасти симптом на атрофията на концентрацията и отчасти причина за нея. Уловени сме в спирала – с преминаването от книги към екрани сме започнали да губим умението си за истинско вникване в текста, което идва с четенето на книги; това на свой ред ни кара да четем книги все по-малко. Същото е като с напълняването: колкото повече качваме, толкова по-трудно и неприятно става да спортуваме. В резултат от това, обясни ми Ан, нейното опасение е, че унищожаваме „способността си да четем дълги текстове“, както и „когнитивното ни търпение… куража, и умението да се справяме с текстове, които представляват предизвикателство за нас“. Когато провеждах интервюта в „Харвард“, един професор ми каза, че трябва да води истински битки, за да накара студентите си да прочетат дори няколко тънички книжки, и е принуден все по-често да им предлага подкасти и клипчета от ютюб. И това е в „Харвард“.

Начинът, по който информацията стига до нас, твърди той, е по-важен от самата нея. Телевизията ни учи, че всичко в света се случва бързо, че става дума най-вече за повърхности и видимости, че всичко някак става едновременно.
Това провокира у мен въпроса какво е посланието на социалните медии и по какво се различава от посланието на книгите.
Замислих се за туитър. Когато влезем в сайта – няма значение дали е Доналд Тръмп, Бърни Сандърс или Буба, любовната гъба, – ние поемаме съответното послание и го препредаваме на онези, които ни следват. Какво е то? Първо: не трябва да се фокусираш върху нищо задълго. Светът може и трябва да бъде описван и схващан в прости твърдения от 280 знака. Второ: светът трябва да се интерпретира и разбира с достатъчна доза сигурност много бързо. Трето: онова, което има най-голямо значение, е дали хората незабавно се съгласяват с теб и дали аплодират във възторг кратките ти, прости и скоростни твърдения. Успешното твърдение е онова, което провокира много хора веднага да го харесат; неуспешното кара хората да го игнорират или порицаят. Когато влизаш в тази игра, преди още да си казал каквото и да било, вече си отправил посланието към останалите, че приемаш тези правила. Че си сложил очилата и гледаш света през тях.
А как стоят нещата с фейсбук? Какво е неговото послание? Според мен първото е: животът ни съществува, за да бъде показван на другите, и целта ни трябва да бъде всеки ден да показваме обработени ключови сцени от него. Второ: онова, което има значение, е дали хората незабавно ще харесат тези внимателно подбрани моменти, в чието обработване сме инвестирали време от живота си. Трето: някой ти е „приятел“, ако редовно следиш неговите избрани сцени от живота, а той твоите. Така изглежда тук приятелството.
А при инстаграм? Първо: онова, което има значение, е как изглеждаш. Второ: онова, което има значение, е как изглеждаш. Трето: онова, което има значение, е как изглеждаш. Четвърто: онова, което има значение, е дали хората харесват как изглеждаш. (Тук няма капка сарказъм – точно това е посланието на този сайт.)
Осъзнах, че това е една от основните причини, поради която социалните медии ме карат да се чувствам в дисонанс със света и със себе си. Според мен всички тези идеи – посланията, скрити в тези посредници за комуникация – са погрешни.
А книгите:Тези мисли ме насочиха обратно към книгите, които трупах до стената на стаята ми в къщата на плажа. Какво е, запитах се, посланието, скрито в тях като средство за комуникация? Преди думите да ни предадат тяхното конкретно значение, самата книга ни казва няколко неща. Първо: животът е сложен и ако искаме да го разберем, трябва да посветим доста време на сериозен размисъл върху него. Второ: има особена ценност в това да оставим настрана другите ни грижи и да ограничим вниманието си само до едно – изречение след изречение, страница след страница. Трето: има смисъл истински да размишляваме как живеят другите и как функционира съзнанието им. Те имат сложен вътрешен живот, точно като нас.
Осъзнах, че съм съгласен с тези послания, и мисля, че казват истината, че насърчават разгръщането на най-доброто в човешката природа – и че живот, в който често има епизоди на истинска концентрация, е един добър живот. Затова четенето на книги ме зарежда с енергия. Не съм съгласен с посланията на другите средства за комуникация. Според мен те подхранват най-нелицеприятните и най-повърхностни аспекти на природата ни. Затова прекарването на време в тези сайтове – дори когато в рамките на техните правила се справям прекрасно, т.е. печеля харесвания и последователи, – оставя у мен усещането, че съм изцеден и нещастен. Харесвам това, в което се превръщам, когато чета много книги. И не харесвам човека, който съм, когато посвещавам твърде много време на социални медии.

Причина 5: Ограничение на блуждаенето на умът
Преди живеех във вихър от когнитивни стимули. Никога не излизах на разходка, без да слушам подкаст или да водя разговор по телефона. Не можех да изчакам и две минути в магазин, без да погледна телефона си или да зачета книга. Представата, че не всяка минута е изпълнена с такъв тип стимулация, ме паникьосваше и ми се струваше чудато, ако видех хора, които не го правят. При дълги пътувания с влак или автобус, видех ли някой, който в продължение на шест часа просто седи, гледайки през прозореца, без да прави нищо друго, ми се приискваше да се приведа към него и да му прошепна: „Съжалявам, че ви притеснявам и не е моя работа, но само искам да проверя – осъзнавате ли, че разполагате с доста ограничено време на тази земя, часовникът тиктака и ни води към смъртта, и вие никога няма да си върнете тези шест часа, които прекарвате, без да правите нищо? А когато умрем, ще сме мъртви завинаги?
По време на медицинското му следване уверено се твърдяло, че е добре известно какво се случва с човешкия мозък в моментите, в които не сме съсредоточени: „той стои там дремещ, притихнал, без да прави нищо, подобно на мускулите, докато не ги раздвижим“. Един ден обаче Маркъс забелязал нещо странно. Имал няколко пациенти, легнали в очакване на провеждане на въпросната томография. Докато той подготвял задачите, които да им даде, умовете им просто блуждаели. Маркъс случайно хвърлил поглед към монитора и бил удивен. Очевидно мозъците им не били напълно пасивни, както преподавателите му твърдели. Активността се била изместила от една зона към друга, но била доста интензивна. Изненадан, той започнал подробно да изследва този феномен. Нарекъл зоната, която се активира, когато мислим, че мозъкът бездейства, „мрежа, функционираща по подразбиране“.
Откритието провокирало изместване на цялата научна парадигма относно човешкия мозък, както и бум на изследвания по целия свят. Следствие от това бил и интересът към блуждаенето на ума и към въпроса какво се случва, когато мислите ни свободно се реят, без да има ясна точка на фокус, която да ги организира?
Изследвания са идентифицирали три ключови процеса, които протичат в мозъка, докато мислите ни блуждаят:

Първо, ние бавно осмисляме света. Джонатан ми даде пример. Когато четем книга – както вие правите в момента, – очевидно се фокусираме върху отделните думи и изречения, но винаги има и една малка частица от съзнанието, която блуждае. Мислите как тези думи се отнасят до собствения ви живот, как изреченията са свързани с казаното в предишните глави, какво авторът ще каже след това. Мислите още дали написаното е пълно с противоречия или дали накрая ще се получи кохерентен наратив. Внезапно в ума ви изниква спомен от детството или от филма, който сте гледали миналата седмица. „Ние съчетаваме различните части на книгата, за да можем да осмислим основната тема“, каза Джонатан. Това не е недостатък на четенето. Това е начинът да се чете. Наличието на достатъчно ментално пространство, позволяващо блуждаене, е ключово за способността ни за разбиране.
И това не важи само за четенето, но и за живота. Блуждаенето на ума е ключово, ако искаме да осмислим самото ни съществуване.
Второ, когато блуждаем мисловно, това ни помага да правим нови връзки между нещата, а това често е в основата на разрешаването на проблемите ни. Онова, което се случва, е, че когато има някакви нерешени въпроси, мозъкът се опитва да нагласи нещата, така че да си паснат, но трябва да му се предостави пространство. „Креативността не е [когато създаваме] нещо ново, което просто изскача от ума ни – каза Нейтън, – а е нова връзка между две неща, които вече съществуват.“ Блуждаенето позволява „мисълта да се разгръща в по-дълги отрязъци, което пък стимулира правенето на нови връзки“.
Трето, в тези фази умът ни предприема нещо като „пътуване във времето“, при което се връща към миналото и се опитва да прогнозира бъдещето. Освободен от напрежението на тесния и конкретен фокус към непосредствено даденото, той може да се насочи към идното и да ни помогне по този начин да се подготвим за него.

Преди да срещна тези учени, мислех, че блуждаенето на ума ми – онова, което практикувах толкова много и с такова удоволствие в Провинстаун – е противоположността на концентрацията. Затова се чувствах виновен. Но разбрах колко греша. Всъщност ставаше дума за различен тип внимание – при това задължителен. Нейтън каза, че когато се концентрираме върху едно нещо, ние използваме определен мозъчен ресурс; когато изключим прожектора, „все още разполагаме със същия ресурс, но можем да го преразпределим“ към други разновидности на мисленето. „В този смисъл вниманието не става по-малко – просто се разпределя.“

Причина 6: Технологии които ни манипулират
Съвсем рано той открил най-важния факт относно тази магия на професионални илюзионисти: „Всъщност всичко се свежда до ограниченията на вниманието ни.“ Работата на илюзиониста е по същността си игра с нашата концентрация. Монетата не изчезва наистина, но докато илюзионистът я премества, вниманието ни бива насочено в друга посока, така че, когато отново погледнем и не я видим, сме изумени. Фокусите са форма на манипулация на човешкото внимание, за която дори самите професионалисти не си дават сметка. След като веднъж се научат да контролират чуждото внимание, обяснява Тристан, те могат да направят каквото си поискат. Едно от нещата, на което бил научен на този лагер, е, че податливостта спрямо фокусите няма нищо общо с интелигентността.
– Става дума за нещо по-фино и по-сложно – каза ми той, а именно за слабостта, за ограниченията, за слепите петна, в чиято клопка всички попадаме.
Илюзионното изкуство, с други думи, е обхождане на самите граници на съзнанието. Мислите, че контролирате вниманието си; мислите, че ако друг се намеси, ще си дадете сметка за това и ще можете да идентифицирате чуждия елемент и да му противостоите, но истината е, че ние сме погрешими същества, при това по напълно предвидими начини, които илюзионистите могат да усвоят и да управляват.
Тристан започва да се запознава с все по-добри и по-добри илюзионисти. Накрая се сприятелява с един от най-великите в света, Дерън Браун, и научава нещо, което му изглежда едновременно забележително и тревожно. Манипулацията на вниманието е възможна в такава степен, че илюзионистът може в много случаи да ни превърне буквално в негови марионетки. Може да ни накара да избираме онова, което той избира, докато през цялото време си мислим, че всичко е плод на свободната ни воля. Когато Тристан за първи път ми каза това, помислих, че преувеличава.
„Винаги се получава“, каза ми той. След това ми обясни, че това е базисното прозрение на илюзионното изкуство: хората могат да бъдат манипулирани и изобщо да не си дават сметка, че това се случва. Всеки би се заклел, че това е бил личен свободен избор.
– Как един илюзионист върши работата си? Получава му се, защото не му трябва да знае силните ни страни, трябва да знае слабостите ни. Колко добре познаваш собствените си слабости? – Искаше ми се да вярвам, че ги познавам много добре, но той кротко поклати глава: – Ако хората знаеха слабостите си, фокусите нямаше да са възможни.
Маговете използват тези слабости, за да ни доставят удоволствие и забавление…

Наистина има невидими правила, които управляват хората. И ако те управляват нещата, които хората правят, то това е власт. Това е като Нютон, който е открил законите на физиката.“ Почувствах се все едно някой ми е показал програмата – програмата, която отговаря за въздействието върху хората. Спомням си усещането – стоях в кампуса и четях тези книги през почивните дни и бясно подчертавах ключовите пасажи и си повтарях: „О, господи, не мога да повярвам, че това работи.“ – Тристан бил толкова опиянен, че както сам призна, „изобщо не му е хрумнал въпросът за етичните измерения на всичко това“.
На последната среща, на която Тристан участвал, всички били въвлечени в разговор за начините, по които технологиите могат да бъдат използвани в бъдеще. Група студенти имали любопитен план: „Какво би станало, ако в бъдеще разполагаме с профил на всеки човек на планетата?“ Създателите на съответната платформа ще могат да проследяват цялата информация, която хората предлагат за себе си, и да съставят подробен профил на всеки. И не само с елементарните данни – пол, възраст, интереси – ще е нещо, което стига по-дълбоко. Ще бъде психологически профил, показващ как функционира личността им и съответно кои са най-добрите начини за убеждаването им. Ще може да се знае дали потребителят е оптимист или песимист, дали е отворен за нови преживявания, дали е податлив на носталгия. Ще ни бъдат известни десетки особености и специфики.
Представете си, обсъждали студентите, колко ефективно би било таргетирането на потребителите, ако знаехме всичко това за тях. Представете си до каква степен бихме могли да ги променяме. Когато политик или компания иска да убеди много хора в нещо, ще може да плати на някоя социална медия и тя да насочи персонализирани послания към тях. Така се родила една идея. Години по-късно, когато стана ясно, че организаторите на кампанията на Доналд Тръмп са платили на компания на име „Кеймбридж Аналитика“ да направят точно това, Тристан си спомнил своя последен семинар в „Станфорд“.
– Това беше семинарът, който буквално ме ужаси – сподели той с мен, – спомням си, че казах, че всичко това е невероятно смущаващо.
В „Гугъл“ бързо разбрал, че успехът се измерва най-вече с това, което наричали „ангажиране“ – дефинирано през минутите и часовете, в които очите на потребителите са приковани върху даден продукт. Повече ангажиране е нещо добро, по-малко – лошо. Причината била проста. Колкото по-дълго хората си гледат телефоните, толкова повече реклами виждат те, а това означава повече пари за „Гугъл“.
С всеки изминаващ месец удивлението и тревогата на Тристан нараствали. Те били провокирани от непринудеността и безразличието, с които „Гугъл“ и другите технологични гиганти управлявали вниманието на милиарди хора. Един ден чул някой от инженерите възбудено да казва: „А защо не направим така, че телефоните да сигнализират всеки път, когато пристигне електронно писмо?“ Всички били възхитени от идеята – и няколко седмици по-късно по целия свят телефоните вече писукали в джобовете на хората и още повече погледи безброй пъти на ден се насочвали към „Джимейл“.
– Онова, което през годините започна действително да ме тревожи – сподели той, – беше случващото се с тези мои познати. Те бяха влезли в този бизнес, защото вярваха, че могат да направят света по-добър, [а сега] просто бяха впримчени в надпреварата кой ще манипулира повече и по-съвършено човешката природа. Причината да трябва да сме много внимателни с технологиите – продължи той – е, че те свиват и смачкват света, за да го вкарат в съответното средство за комуникация, и от другата страна той излиза напълно променен.

„Фейсбук“ печели пари от всяка допълнителна секунда, която вие прекарвате в сайта, и губят пари всеки път, когато го затворите. Те печелят тези пари по два начина. Докато не посетих Силициевата долина, наивно се сещах само за единия и по-очевидния. Както вече написах в предходната глава – колкото повече време прекарвате в социалните медии, толкова повече реклами виждате. А онези, чиито са рекламите, плащат на „Фейсбук“, чрез който стигат до вашия поглед. Но има и втора, по-комплексна причина „Фейсбук“ да иска да не откъсвате очи от сайта и така отчаяно да не ви пуска да излезете. Когато за първи път чух тази причина, я приех с лека насмешка – звучеше твърде пресилено. Но след като продължих да разговарям с хората в Сан Франциско и Пало Алто и изразявах скептицизма си към нея, всеки път те ме поглеждаха все едно съм девственица от 50-те години на XIX век, която току-що е разбрала, че сексът съществува. Как, питаха ме те, досега мислеше, че стават нещата?
Всеки път, когато изпратите съобщение или обновите статуса си във фейсбук, снапчат или туитър, и всеки път, когато търсите нещо в гугъл, всичко, което казвате, се сканира, подрежда и съхранява. Тези компании създават ваш профил, който продават на онези, които искат да ви превърнат в своя мишена.
Ето един обобщаващ образ: все едно „вътре в сървърите на фейсбук, както и в тези на гугъл, има малка вуду кукла, която в началото не прилича съвсем на нас. По-скоро е най-общ модел на човешко същество. Но след това започват да се събират данни за всичко, върху което кликваме, за ноктите и космите ви [т.е. за всичко, за което търсите информация, за всеки най-дребен детайл от живота ви онлайн]. Те пазят всички тези данни, които вие мислите, че нямат значение, така че куклата започва да прилича все повече точно на нас. [После], когато се появите [например] в ютюб, те будят куклата и сравняват с нея стотици хиляди видеа, за да видят кое кара ръката и да мръдне и да се задвижи, което им показва кое е ефективно. И накрая ви го предлагат на вас“. Образът беше толкова зловещ, че се смълчах. Той продължи: „Между другото, те разполагат с такава кукла на един от всеки четири души по света.“ В момента тези вуду кукли понякога изглеждат грубовати, друг път стряскащо точни.
– Стават все по-добри. Всеки път, когато имам презентация, питам публиката колко от тях мислят, че фейсбук следи разговорите им, което се вижда например от реклама, предложена невероятно прецизно за нещо, което преди не е било споменавано, [но се е случило те да говорят за него офлайн] с приятел точно предишния ден. В момента общо взето между половината и две трети от публиката вдигат ръка. Истината е още по-зловеща. Всъщност те не ни подслушват, за да насочат към нас подходящите реклами. Реално техният модел за вас е толкова прецизен, че прави невероятно точни прогнози – такива, които ни изглеждат като магия.
Обясниха ми също така, че винаги когато нещо се предоставя безплатно от подобна компания, то винаги усъвършенства вуду куклата. Защо „Гугъл мапс“ е безплатна услуга? За да може куклата да интегрира в себе си подробности за местата, които посещавате всеки ден.
– Представи си, ако мога да предвидя всички твои ходове в шаха, преди да си ги направил. Тогава властта ми над теб ще е тривиалната реалност. Това се случва с човечеството в момента.
Основният принцип е да ни бъдат показвани неща, които ще държат вниманието ни приковано към екрана. Толкова. Запомнете: колкото повече време инвестирате, толкова повече пари печелят компаниите. По тази причина алгоритмите винаги са ориентирани към нещата, които ще ви накарат да продължавате да сте онлайн, и ще ви заливат с тях, така че да отложат максимално момента, в който ще оставите телефона си настрана. Замисълът е вниманието ни да бъде похитено

Причина 7: Жесток оптимизъм
Става дума за жеста, при който на огромен проблем, чиито корени са вплетени дълбоко в културата ни – като наднорменото тегло, депресията или зависимостите, – оптимистично се предлага опростенческо индивидуално решение. Оптимизмът идва оттам, че на хората се внушава, че проблемът може да се реши. Но това всъщност е жестоко, защото решението, което им се предлага, е толкова ограничено и толкова сляпо за по-дълбоките причини на проблема, че при повечето хора просто няма да проработи.
Роналд даде множество примери за жесток оптимизъм – фраза, въведена за първи път от историчката Лорен Бърлент. Разбрах най-добре за какво точно става дума, когато той приложи понятието към феномен, свързан с вниманието, но все пак различен – а именно стреса. Мисля, че ще бъде полезно да се спрем по-подробно на този пример, защото може да ни помогне да видим по-ясно грешката, която Нир – и мнозина от нас – допускаме, когато става дума за концентрацията.
Роналд ми разказа за бестселър, написан от репортер на „Ню Йорк Таймс“, който казва на читателите си: „Стресът не е нещо, което идва и ни се налага отвън. Той е нещо, което ние сами си налагаме. Той е чувство. Поредица от мисли. Ако просто се научим да мислим различно – да успокоим надбягващите се мисли, – стресът ще си отиде. Затова трябва да се научим да медитираме. Стресът се корени в неуспеха ни да бъдем осъзнати.
Най-ясно видях това, когато се замислих за собствената аналогия на Нир с личната му битка с наднорменото тегло. Учените, които работят в тази сфера, са установили, че 95 процента от хората, които отслабват успешно, връщат предходното си тегло в период между една и пет години. Това са 19 от всеки 20 човека. Защо става така? Защото тази стратегия пропуска най-важните причини за напълняване на повечето от нас (и на мен самия). Систематичен анализ на това не е правен. Не се говори за кризата в снабдяването с храна, която ни предлага предимно преработени продукти, към които се пристрастяваме и които нямат нищо общо с храната на предходните поколения. Не се обяснява кризата, свързана със стреса и тревожността, която ни тласка към преяждане. Не се взимат мерки относно факта, че живеем в градове, в които сме принудени да се тъпчем в метални кутийки, за да можем изобщо да се придвижваме. Книгите за диети пренебрегват факта, че живеем в общество, което ни моделира и което ни принуждава – всеки божи ден – да действаме по определени начини. Диетата няма да промени средата, а именно тя е дълбоката причина за тази криза. Диетата ще свърши, но ние все още ще сме си в същата нездравословна среда, която ни тласка към напълняване.

Причина 8: Стрес
Когато започнах да проучвам по-подробно изследванията, посветени на тези феномени, разбрах, че преживяванията на обикновените хора имат своето научно основание. Съществуват по-дълбинни сили от телефоните и интернет и всъщност те са причината за дисфункционалната връзка, която сме формирали с тези технологии. Ключов факт по отношение на концентрацията е: за да можем да внимаваме, трябва да усещаме сигурност. Трябва да можем да изключим онези зони от мозъка, които непрестанно сканират хоризонта за мечки или лъвове, или за техните модерни еквиваленти, и да се оставим да потънем спокойно само в едно занимание. В Аделаида, Австралия, се срещнах с детски психиатър на име Джон Джурейдини, експерт по този въпрос, и той потвърди, че стесняването на фокуса е „наистина добра стратегия в сигурна среда, защото така можем да учим, да се развиваме и да процъфтяваме. Но ако сме в опасна среда, селективното внимание [фокусът върху едно нещо] е наистина глупава стратегия. Онова, от което имаме нужда тогава, е да разпределим вниманието си навсякъде, за да следим за опасности“.
Ако в семейството има сериозни финансови затруднения, рискът децата да бъдат диагностицирани с проблеми на вниманието нараства до 50 процента. Ако има сериозно заболяване, достига до 75 процента. Ако срещу някой от родителите има повдигнато обвинение, рискът скача до 200 процента.

Причина 9 и 10: Лоша храна и замърсяване
Дейл Пинък е един от най-известните нутриционисти във Великобритания. Той ми каза, че ако искаме да разберем защо толкова много хора имат проблеми с вниманието, трябва да погледнем нещата от следната перспектива: „Ако изсипете шампоан в двигателя на автомобил, няма да се чудите защо не тръгва.“ Въпреки това всеки божи ден хората навсякъде в западния свят вкарват в телата си вещества, „които са твърде далеч от онова, което е предвидено да бъде нашето оптимално гориво“. Постигането на добра концентрация е физиологичен процес, който изисква тялото ни да е в състояние да прави определени неща. Затова, ако нарушим неговия баланс, лишавайки го от хранителните вещества, от които се нуждае, или натоварвайки го с вредни, способността ни за концентрация също ще пострада.
Дейл и другите експерти очертават три основни причини начинът ни на хранене да се отразява толкова негативно на вниманието ни.
Първата е, че храненето ни води до редуване на резки покачвания и сривове в нивата на енергия. Ако изядем (например) един шоколадов десерт, обясни Дейл, „кръвната ни захар скача и скоро след това рязко спада. Това оказва влияние на физиологичните механизми за концентрация, защото, когато сме заредени с прекомерно количество енергия, не можем да отделяме необходимото внимание“. Но повечето от нас започват деня си с нещо аналогично на шоколадовия десерт, макар да не си даваме сметка, че е така. „Помислете за този обичаен подход. Изяждаме купа зърнена закуска и филийка хляб сутринта. Най-често „Фростис“ и бял хляб.“ Тъй като в тях има твърде малко фибри, глюкозата – това, което дава енергията – „се освобождава много, много бързо. Кръвната захар скача също много бързо, което е страхотно, но продължава 20 минути“. След това пада „и в този момент балансът в тялото ни е напълно разстроен“, а това довежда до усещане за „замъглено мислене“.
Когато това ни се случва, сядаме на бюрото и се мъчим да се съсредоточим. Децата ни преживяват този срив, докато са на училище и за известно време не могат да слушат внимателно. Това е фаза на „изключително ниски нива на енергия и ние усещаме нужда от нещо, което да ни вдигне отново на крака… Така ни се отразява резкият спад на кръвната захар“. В такива моменти и ние, и децата ни търсим нова доза захар и въглехидрати, за да можем да се фокусираме. „Ако на всяко хранене поглъщате подобни евтини и гадни въглехидрати, вие не можете да излезете от този омагьосан кръг на резки покачвания и сривове.“ Дейл добави, че ако такива храни се комбинират с кофеин, ефектът се усилва още повече. „Ако изядете само един кроасан, кръвната ви захар очевидно ще се повиши, но ако добавите и кафе, ще се повиши още повече, което ще доведе до още по-осезаем срив.“ Ако това се случва с телата ни през целия ден, накрая ние сме изцедени и не можем да поддържаме концентрацията си за дълги периоди от време. Дейл каза, че всичко това – измествайки леко метафората – е „все едно да зареждаме „Мини Купър“ с ракетно гориво. То ще изгори рязко, защото наличната система не може да го обработи по друг начин. Но ако налеем бензина, за който тя е предназначена, всичко ще е наред“.
Втората причина храненето ни да се отразява негативно на концентрацията е, че повечето от нас днес не приемат хранителните вещества, от които се нуждаем, за да може мозъкът ни да се развива и функционира пълноценно.
Третата причина е различна. Настоящият ни начин на хранене не само ни лишава от веществата, от които се нуждаем, но и ни кара да приемаме такива, които действат на мозъка почти като наркотици.

Типът замърсяване, за което ние като обикновени граждани знаем най-много, е замърсяването на въздуха. Затова интервюирах Барбара Майър, професор по екология в Университета на Ланкастър в Англия, която изследва как замърсеният въздух вреди на мозъка. Нейните открития имат потенциал да се превърнат в повратна точка. Тя ми обясни, че ако днес живеем в голям град, всеки ден поемаме химическа супа – смес от много и различни замърсители, част от които биват изхвърляни и от автомобилите. Човешкият мозък не се е развил така, че да ги абсорбира, и затова не знае как да се справя с тях. Така само поради факта, че обитаваме голям град, ставаме жертва на „постоянно възобновяваща се атака спрямо мозъка“ и неговият отговор ще е възпаление. Попитах я какво става, когато това продължава месеци или години? Барбара отвърна:
– Ще доведе до увреда на нервните клетки, на невроните. Зависи от дозата [т.е. каква е степента на замърсяването] и от генетичната предразположеност, но е неминуемо мозъчните клетки да бъдат увредени.
Тя е установила, че колкото по-тежко е замърсяването, толкова по-сериозна е вредата за мозъка. А ако се натрупва години наред, рискът от развитие на една от най-тежките форми на когнитивен упадък – деменцията – се повишава. Канадско изследване показва, че рискът от деменция при хора, живеещи в диаметър от петдесет метра от основна пътна артерия, се повишава с 15 процента. Попитах Барбара какви са последиците в по-ранните фази от живота ни.
– Възможно е постоянната изложеност да причини агресия, загуба на контрол, дефицит на вниманието.
Данните са особено тревожни, когато става дума за детския мозък, който все още се развива, продължи Барбара.
– Вече има данни за много ранно начало на подобни дегенеративни заболявания във високо замърсени региони. Това е нашето следващо поколение… С помощта на ядрено-магнитен резонанс колеги от Мексико вече са установили намаляване на обема на мозъчната тъкан при млади хора.

Причина 11: синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност
В началото Алан бил уверен какъв ще е отговорът, който ще получат накрая. Той вярвал, подобно на повечето учени, че СДВХ се причинява изцяло от някакъв вроден биологичен проблем на детския мозък, затова смятал, че едни от най-важните данни, с които трябва да разполагат, е неврологичният статус при раждането. Екипът му също така оценявал темперамента на бебето през първите няколко месеца, а след това – в продължение на доста години – измервали и много други характеристики – стреса в живота на родителите, социалната подкрепа, с която разполагат семействата, и т.н. Алан внимателно следял неврологичните показатели.
Когато изследваните деца станали на три и половина, учените започнали да изготвят прогнози кое от тях ще развие въпросния синдром. Те искали да узнаят кои фактори увеличават риска. Алан бил изненадан от това, което установили, когато децата пораснали и действително някои от тях били диагностицирани. Оказало се, че техният неврологичен статус при раждането им изобщо няма отношение към валидността на прогнозата кои от тях ще имат сериозни проблеми с вниманието в бъдеще. Какво обаче имало отношение? Алан ми каза: „заобикалящата среда е най-важното“ и ключов фактор е „доколко тази среда е хаотична“. Ако детето е отгледано в среда със стрес, рискът е много по-висок. Завишените нива на стрес в живота на родителите на тези деца обикновено са основният фактор, продължи Алан, „и може да се види как нещата се случват“.
След като събирал данни в продължение на десетилетия, Алан стига до извода, че нищо от това, в което първоначално е вярвал, „не е излязло истина“, и че е „очевидно, че мнозинството“ от децата, диагностицирани по-късно, „не са родени със синдрома. Това състояние се развива впоследствие като реакция спрямо обстоятелствата, в които живеят“.
Родителите, преживяващи по-малко стрес, могат да откликват по-качествено на нуждите на децата си и така те се чувстват по-сигурни.“ Ефектът е толкова видим, че „най-важният фактор за предстояща положителна промяна е увеличаването на социалната подкрепа, достъпна на родителите.

Причина 12: Физическото и емоционалното затваряне на децата
В Колумбия децата из цялото село децата играеха свободно, без възрастните да ги наблюдават. Една групичка търкаляше обръч по прашната уличка, други се гонеха досами гората, предизвиквайки се взаимно да влязат вътре, само за да изскочат трийсет секунди по-късно обратно, смеейки се и пищейки. Дори много малки деца – изглеждаха на три или четири – тичаха наоколо с по-големите. Понякога някое падаше и изтичваше при майка си. Другите се прибираха едва когато родителите им ги викаха в осем вечерта. Чак тогава улиците опустяваха.
Хрумна ми, че детството за моите родители е изглеждало именно така, при това на две много различни места – в алпийското швейцарско село и в работническия шотландски квартал. От съвсем малки те са тичали и играели свободно през по-голямата част от деня и са се прибирали само да се нахранят и да спят. Такова е било детството и на много поколения назад.
Днес не познавам нито едно дете, което живее по този начин. През последните трийсет години са настъпили мащабни промени в представите ни за детството. През 2003 г. в САЩ само 10 процента от децата редовно са прекарвали време, посветено на свободни игри извън домовете им. Детството днес протича предимно зад затворени врати, а игрите са винаги под надзора на възрастните или просто пред екраните.
Тези промени се случват толкова бързо и толкова внезапно, че е трудно по научно валиден начин да се измерят ефектите, които подобна трансформация може да има върху способността на децата да се съсредоточават.
През 60-те години на миналия век в покрайнините на Чикаго петгодишно момиченце излиза само. Петнайсет минути пеша го делят от училището му и то винаги ходело само. Когато стигало до булеварда, друго дете – десетгодишно момче с жълт колан – му помагало да пресече безопасно. Задачата на момчето била да спира колите и да превежда по-малките. В края на деня момиченцето на име Ленор излизало от училище, отново без да я съпровожда възрастен, и се разхождало с приятели из квартала или търсело четирилистни детелини. Понякога децата ритали топка пред дома ѝ и Ленор се присъединявала. Когато била на девет и ѝ се прииска да чете, се отдалечавала на няколко километра с велосипеда си до библиотеката. След това се свивала на кравайче на тихо и спокойно място с книжка в ръка. В други дни се обаждала на приятелите си, за да излязат и да играят заедно. Ако Джоуел бил вкъщи, играели на Батман, а ако попаднела на Бетси, играели на принцесата и вещицата. Ленор винаги искала да бъде вещицата. Когато огладнеела или навън започнело да се стъмнява, се прибирала вкъщи.
За мнозина от нас днес подобна картина изглежда странна или дори шокираща. Навсякъде в САЩ през последното десетилетие е имало случаи, в които ако някой види дете на девет да се разхожда без възрастен, се обажда на полицията, за да съобщи за родителска небрежност. Но през 60-те това е била нормата навсякъде по света. Животът на почти всички деца протичал именно по този начин. Детството означавало да излизаш в квартала и да се мотаеш наоколо с приятели, да се срещаш с деца и заедно да измисляте нови игри. Възрастните имали бегла представа къде са децата им. Родител, който държи детето си вътре постоянно или го води на училище, или го наблюдава, докато играе, и се намесва в отношенията между децата, би бил смятан за луд.
Когато Ленор вече имала собствени деца – в Ню Йорк през 90-те, – всичко било напълно различно. От нея се очаквало да ги води до училище и да изчаква, докато влязат вътре, а след това да ги прибира в края на деня. Никой никога не оставял децата си да играят сами без надзор. Веднъж отишли на семейна почивка в Мексико и там децата се събирали всяка сутрин на плажа и играели, обикновено на игри, които сами измисляли – това бил единственият период, в който синът и ставал преди нея и хуквал към плажа, за да намери приятелчетата си. Никога преди тя не го била виждала толкова щастлив. Ленор ми каза: „Дадох си сметка, че през тази единствена седмица той имаше онова, което аз имах през цялото си детство – свободата да излизам, да се срещам с приятели и да играя.“

Но Леиор подозира, че има начин, по който това вреди на децата на още по-дълбинно ниво. Затова тя започва да търси водещи учени, които работят в тази сфера, и така се среща с Питър Грей, професор по психология, Изабел Бенке, специалист по еволюционна приматология, и социалния психолог професор Джонатан Хайд. Според всички тях именно когато децата играят, усвояват най-важните си умения – онези, които ще са им нужни през целия им живот.
За да разберем този втори компонент на промяната – лишаването от игра, – нека се върнем отново към картината в детството на Ленор в покрайнините на Чикаго, или на сцената, която наблюдавах в Колумбия. Какви умения усвояват тези деца благодарение на свободната игра? На първо място, ако сте дете и около вас има само други деца, „трябва да намерите начин нещата да се получат“, обясни Ленор. Трябва да използваме креативността си, за да измислим игра. След това трябва да убедим останалите, че предложената от нас игра е най-добрата, а после да разпознаваме техните емоции достатъчно добре, че играта да бъде поддържана. Всичко това изисква да се научим да преговаряме кога е наш ред и кога на другите. Така научаваме, че и другите хора имат нужди и желания и как да ги посрещаме. Научаваме как да се справяме, когато сме разочаровани или фрустрирани. Това се усвоява, когато „сме изключени, когато трябва да измислим нова игра, когато не знаем как да постъпим, когато се катерим на дърво, а някой ни подвиква „Качи се по-нагоре!“ и ние не можем да се решим. Но накрая го правим и сме на седмото небе, а следващия път се качваме още по-нависоко и е толкова плашещо, че чак ни се плаче… Но все пак сме на върха. Всичко това са същностно значими форми на внимание и концентрация“.
Научните данни, с които разполагаме, сочат, че „има три основни сфери на детско развитие, в които играта има ключова роля. Едната е креативността и въображението“ – начинът, по който се научаваме да мислим за проблемите ни и да ги решаваме. Втората са „социалните връзки“, т.е. как общуваме с другите и се социализираме. Третата е „жизнерадостността“ – усвояването на умението да изпитваме радост и наслада. Нещата, които научаваме с играта, не са тривиалните характеристики, които свързваме със стандартно функциониращото човешко същество, обясни Изабел, а са тяхното ядро. Играта изгражда основата на устойчивата личност и всичко, което възрастните казват на детето, всъщност се надгражда върху нея. Ако искате да бъдете личност с пълноценна способност за внимание, смята тя, имате нужда от тази основа, съградена посредством свободната игра.
А ние изведнъж „сме отнели всичко това от децата ни“. Барбара Сарнечка, професор по когнитивни науки казва че днес „възрастните заявяват: „Ето това е средата ти. Аз вече съм я картографирал, така че спри да я изследваш.“ Но това е тъкмо обратното на истинската същност на детството“.
Професор Джонатан Хайд, водещ социален психолог, твърди, че сред децата и юношите има осезаемо покачване на нивата на стрес именно поради лишаването им от свободна игра. Когато детето играе, то усвоява умения, нужни при справянето с неочакваното. Ако лишим децата от такива предизвикателства в процеса на порастването си, те по-лесно ще се поддават на паника и ще бъдат неспособни да осъществяват целите си без помощта на възрастни. Според Хайд това е една от причините за взрива в нивата на тревожност и има солидни научни свидетелства, че вреди на вниманието и концентрацията.
Ленор вярва, че има и четвърти фактор. За да го разберем, трябва да познаваме откритието, направено от учения Ед Деси, професор по психология. Техните изследвания показват, че във всички нас има два типа мотивация. Представете си, че сте спринтьор. Ако сутрин излизате да бягате, защото ви е приятно – вятърът в лицето ви, усещането за силата на тялото ви, скоростта, – това е „вътрешна“ мотивация. Иначе казано, не го правите, защото очаквате награда, а защото го обичате. Сега си представете, че бягате сутрин не защото ви е приятно, а защото имате строг баща военен, който ви принуждава да бягате заедно с него. Или че бягате, за да пуснете клипче в инстаграм, в което сте гол до кръста, и да получите след това безброй сърчица и коментари от типа: „Ммм, толкова си секси.“ Това са примери за „външна“ мотивация – не го правите, защото самото действие ви носи удоволствие или чувство за осъществяване, а защото са ви накарали или защото ще получите нещо в замяна.
Ед открива, че е по-лесно устойчиво да се концентрираме върху нещо, ако то носи смисъл за нас, отколкото ако мотивацията ни е външна и го правим поради принуда или очакване на награда. Колкото по-дълбинна е мотивацията, толкова по-лесно се поддържа фокусирано вниманието ни.
Предположението на Ленор е, че децата в този нов и напълно различен модел на детство са лишени от шанса да изградят вътрешна мотивация. Повечето хора, казва тя, „се научават да се съсредоточават, като правят нещо, което е или много важно, или много интересно за тях. Привикваме да се концентрираме, когато нещо ни вълнува толкова, че го наблюдаваме, проследяваме какво се случва с него… Начинът, по който се учим да се фокусираме, е автоматичен, ако нещо ни привлича, поглъща, вълнува“. Но децата днес живеят почти изцяло според разбиранията и предпочитанията на възрастните. Ленор ме попита: „Как ще откриете смисъл, ако денят ви от седем сутринта до девет вечерта е изцяло определен от чужди представи кое е важно?… Ако нямате никакво време да откриете какво ви вълнува. Не мисля, че по този начин е възможно да се намери смисъл. Просто не ви се дава време за това.“

Съдържание

Увод. Разходка в Мемфис
1. ПЪРВА ПРИЧИНА: Ускоряване, постоянни превключвания, филтриране
2. ВТОРА ПРИЧИНА: Парализиране на потока
3. ТРЕТА ПРИЧИНА: Задълбочаването на физическото и емоционалното изтощение
4. ЧЕТВЪРТА ПРИЧИНА: Защо вече не можем да четем дълго?
5. ПЕТА ПРИЧИНА: Невъзможността умът ни да блуждае
6. ШЕСТА ПРИЧИНА: Възходът на технологиите, които ни следят и манипулират (1 част)
7. ШЕСТА ПРИЧИНА: Възходът на технологиите, които ни следят и манипулират (2 част)
8. СЕДМА ПРИЧИНА: Възходът на жестокия оптимизъм (или защо индивидуалните промени са важни, но не и достатъчни)
9. Първите проблясъци на истинско решение
10. ОСМА ПРИЧИНА: Задълбочаване на стреса, който ни държи постоянно нащрек
11. Стратегии за обръщане на тенденциите на нарастващо ускоряване и изтощение
12. ДЕВЕТА И ДЕСЕТА ПРИЧИНА: Влошаващият се начин на хранене и увеличаването на замърсяването
13. ЕДИНАЙСЕТА ПРИЧИНА: Възходът на синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност и мерките срещу него
14. ДВАНАЙСЕТА ПРИЧИНА: Физическото и емоционалното затваряне на децата
Заключение. Бунтът на вниманието
Групи, които вече водят борба за подобряване на вниманието
Благодарности

За авторa

Йохан Хари е международно известен автор на няколко бестселъра, преведени на 38 езика. Първата му книга „Преследване на писъка“ става основа както на номиниран за награда на Американската филмова академия пълнометражен филм, така и на телевизионен сериал с продуцент Самюъл Джаксън.
Втората книга на Хари „Изгубени връзки“ става бестселър на „Сънди Таймс“ и „Ню Йорк Таймс“. Хари е публикувал статии в „Ню Йорк Таймс“, „Лос Анджелес Таймс“, „Гардиън“, „Монд“, „Слейт“, „Ню Рипъблик“, „Мелбърн Ейдж“, „Нейшън“ и др.
На два пъти е обявяван за журналист на годината от британския клон на „Амнести Интернашънъл“ за своите репортажи от войната в Конго и за нарушенията на човешките права в Дубай.
Редовно е участник в дискусиите на забавното шоу на Ейч Би Оу „Точно време“ с водещ Бил Майер. Неговите ТЕД лекции върху зависимостите и депресията са гледани над 80 милиона пъти.