Алманах. Васил Левски – Стратег и творец на революцията

В многовековната история на България е изграден истински пантеон от бележити личности: владетели и държавници, политически и духовни водачи, писатели, художници, военачалници, в по-ново време и учени, музиканти, спортисти…
За българската нация, обаче, първостепенна личност категорично е стратегът и творец, и водачът на националната революция Васил Левски, човекът, който още за своите съвременници е олицетворение на волята за свобода и демокрация.

Личността на Васил Левски продължава и ще продължава да привлича вниманието на нацията, да събира в себе си онова родолюбие и отдаденост на една свята кауза, за която си заслужава да се живее. И да се умре, на което са способни малцина от нас… И това е доказателство за безсмъртието на идеите на Апостола на свободните българи.
От години се говори, че Васил Левски не трябва повече да е „ико­на“, а да бъде възприеман от гледна точка на чисто човешките му характеристики, достойнства и слабости. Витиеватите кон­струкции на тема „човекът Левски“, напъните за неговата „демитологизация“ и общите, най-често патетични изрази не ни по­магат особено да вникнем в същността на феномена Левски. Да се надяваме, че все пак сме в състояние да проумеем истината за този „един син“ на България, ако цитираме Ботев, която надхвърля представите ни за „обикновен“ човек. Дори за онзи „свръхчовек“, търсен от философи и поети. Затова е необходимо да се опитаме да осмислим истината за истинския Левски, за истинския човек…
В произхода и ранните години на Апостола няма нещо изумител­но, което да вещае израстването му до най-безспорния и най-достойния за уважение български национален герой. Опитите да бъдат открити негови велики предци или някакво ирационално предопределение са трогателни, но и напълно излишни. Колкото и странно да изглежда, израслият в лишения и неволи Васил Кунчев е бил жизнерадостен и изключително витален човек. Като такъв ни го описват редица негови съвременници. Колкото и да се стре­мят ранните му биографи да го представят според собствените си разбирания, Васил Левски/Дякон Игнатий е вярващ християнин, повлиян решително от подвига на Спасителя и неговите апосто­ли, човек, който по своя воля е приел монашеството. И който ни­кога не е „хвърлял расото“, не и в обичайния смисъл на думата, а е възприемал мисията си на борец за свободата на България като висш израз на любовта към ближния. В епистоларното наследство на Апостола не се прекалява с християнските послания, но те убе­дително присъстват в неговото слово и дела. В писмо от лятото на 1872 г. до новоприети комитетски дейци той заявява: „Братя, от днес радва се всяко българско сърце, от днеска захващате христи­янския път, защото оставяте всичко и вземате кръста си, т.е. или сте истински християни, както ни казва вярата, или смърт. Само трябва дързост, постоянство и труд. Бог нека ви е напред и честта българска…“ А в последното си писмо до комитета в Ловеч от 12/24 декември 1872 г. предупреждава за моралното падение на онзи, „… който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евангелието, т. е. във вярата и честта си, той е най-ниския и гнуснавия човек на света. По-добре сто години мъки – честно, а нежели да тъпче вяра­та и честта си!“
Вярата на Левски не го прави православен фанатик и смирен грешник, за когото смисълът на живота е в „спасението на своя­та душа….“. Напротив, дякон Игнатий възприема „душеспасителния пъти“ като свой дълг да спасява душите на другите, да служи на божествената и човешката справедливост. Затова у него няма ненавист към хората с друга вяра. В някои от селските комитети в Тракия участват и българи католици. По време на втората си обиколка, а навярно и в други случаи, Левски разнася прокламации не само на български, а и на турски език. В християнска България, убе­ден е Апостола, ще има място за всички, които приемат нейните закони и обществени норми. Равенството между хората е императив, който идва от недрата на Христова вяра, като е в съзвучие с най-хуманните идеи на модерната епоха.
Обикновено се твърди, че Левски е имал недостатъчно образование. Самият той е чувствал неудовлетвореност от невъзможността да стане наистина „учен човек“ в пълния смисъл на думата и се е отна­сял с уважение към представителите на интелигенцията. Това изобщо не му е пречело да изобличава „учените магарета“, когато такива хора са били равнодушни към националната идея и склонни да сътрудничат на омразната чужда власт. Дали образованието на Левски обаче е било наистина „слабо“? Разбира се, синът на вдовицата Гина Кунчева не е разполагал с материални възможности да учи в престижните училища в чужбина. И ако е бил гневен на вуйчо си Василий, то е заради неизпъл­нените му обещания в тази посока. И все пак, младият Васил Кунчев е имал способни, дори и знаменити за своето време учители – и в Карлово, и в Стара Загора, и в Пловдив. Нещо повече, Левски продължава „в движение“ своето самообразование, четейки неуморно книгите в библиотеката на един свой карловски съгражданин, слушайки огнените речи на Раковски в Белград, сказките в читалището „Братска любов“ в Букурещ. Дякона в никакъв случай не е бил необразован човек, дори е притежавал заложби на публицист, както личи от дописката му в Каравеловия вестник „Свобода“, а и от неговите писма до различни адре­сати. Тази дарба не е могла да се развие и развихри по понятни причини.
Един от обичайните провокативни въпроси е дали има жена или жени в живота на Левски. Разбира се, макар и монах, отдаден на България ре­волюционер, Васил Кунчев е бил жив човек, при това представителен, силен и привлекателен мъж. Няма нищо необичайно да се е влюбвал, да е страдал по любима девойка, но, ако се съди по една такава „история“ от с. Аджар (Свежен), е бил достатъчно честен, за да не си играе с чуж­дите чувства. Жертването на личния живот е част от цената, коя­то той смята за оправдана с оглед на предопределената му от Бога и България мисия. Българските жени, имащи място в живота и делата на Левски, не са малко. Техните сестрински или други чувства към Апос­тола са нещо толкова лично, че би било грехота да злоупотребяваме с темата. И все пак, нека отбележим, че това разбиране, което е сре­щал Апостола у Мария Сиркова, Величка Хашнова, монахиня Христина и други тогавашни българки, го сближава с онова, което знаем за великия апостол Павел от раннохристиянската история.
По природа скромен, същевременно Левски е притежавал силно развито чувство за достойнство. Състрадателен и с отворена душа към другите и техните болки, Васил Дякона е можел да бъде и е бил строг, язвителен и дори жесток, когато нечии дела или бездействие са за­страшавали голямата цел. Един интересен словесен „портрет“ на Апос­тола дължим на неговия по-млад съратник Никола Обретенов: „Левски беше среден на ръст, пъргав и смел, с бистър и разсъдлив ум, с желязна воля и с постоянство; вънкашно той имаше нежни черти, живи очи, ин­телигентен поглед. Всякога биваше весел и си тананикаше някоя народ­на песен. Шега у него нямаше. В обноските си към всекиго беше вежлив, учтив и любезен, не беше разточителен, не се занимаваше с клюки, не употребяваше никакви спиртни питиета, не пушеше, пиеше само чай. Не обичаше лукса, но всякога биваше макар и скромно, спретнато и при­лично облечен. Без работа никога не стоеше, никога не се хвалеше, обича­ше да слуша Каравелова, когато разказваше нещо било от нашата, било от чуждата история. Той беше много (по)таен и когато го запитваха за нещо, обмисляше добре отговора и тогава отговаряше накратко с някол­ко думи. Не беше словоохотлив, но когато се увлечеше да говори по народ­ните работи, беше толкова красноречив, щото омайваше слушателите си. Презираше онези, които водят разпуснат живот, сам той беше мно­го запазен (като морал), дори не знаеше да псува…“ Левски несъмнено е творческа натура – твърдение, което може би ще предизвика скептични усмивки… Нямаме предвид „неговото гениално творение – Вътрешната революционна организация“ (оценка на историка проф. Иван Стоянов), а присъщите му мисловни и емоционални нагласи. Запазеният опит за автобиографична поема, написана в духа на „Горски пътник“ на Раковски, има съществени слабости. Да не забравяме обаче, че става дума само за чернова. Истинската стихия на Дякона е музиката – църковното пее­не, народните и патриотичните песни на Добри Чинтулов. Негови­ят прекрасен глас, школуван с уроците на Райно Попович, неведнъж е мощно „оръжие“, способно да трогне събралите се в храма бедни и бо­гати, учени и неуки… Да превърне словото в тържество на вярата, но и на повика за освобождение на България! Има аргументи, че някои лю­бими песни на Апостола са негови собствени, авторски. Левски е имал влечение и към рисуването и никак не е случайно приятелството му с някои от най-видните зографи и художници от онова време.

Патриотът

Да се анализира патриотичното съзнание на личност от ма­щаба на Васил Левски е трудно постижима задача. Не става дума само за „личния“ патриотизъм на Апостола, а за способността му да събужда и мобилизира родолюбивите чувства на хиляди хора, да ги извежда като своите предходници, Христовите апостоли, от тъмнината на робското търпение към светлината на Свобода­та – както „милия български род“, ако цитираме собствените му думи, така и човека като Божие творение. Това автентично ро­долюбив, съчетано с дълбок християнски и ренесансов хуманизъм, без съмнение е свързано със семейната среда, родовата памет, стародавните традиции в родното му Карлово. Разбира се, и на образованието, на възрожденските „даскали“, на неговото само­образование и процес на учене през целия му бурен живот.

Трудно е да се каже откъде и как Васил Иванов Кунчев е почер­пил първите „глътки“ патриотизъм. Неговото магическо въз­действие не само не затихва през трудните детски и юношески години на „слугуване“ при вуйчо му Василий, но избуява все повече и повече – въпреки всички житейски перипетии, преследвания, раз­очарования, предателства, живот върху острието на ножа… Би­хме предположили, че синовните чувства към Родината са осъзнати от бъдещия Левски за първи път от онези възрожденски послания, които извират от почти забравената днес „Мати Болгария“ на Неофит Бозвели – Хилендарски монах, какъвто е бил и вуйчо му Васи­лий, а след приемането на монашеството и самият Васил/дякон Игнатий. Разбира се, трябва да прибавим разказите за хайдути и народни закрилници, така обичаните от Апостола песни на Добри Чинтулов – той ги е пеел през Целия си живот, а онази за славната Трапезица и цар Асен е преписал в джобното си тефтерче. Раз­бира се, и знаменитата поема „Горски пътник“, патриотичните вестници и книги на неговия учител в революцията Георги Раков­ски. И още, и още…

Често дори и не се забелязва, че Левски има невероятен усет към и за историята. За възрожденското българско общество ис­торията е не само познание, но живителна енергия за национал­ния организъм. И няма как да бъде иначе, след като първият мо­щен тласък в израстването на нацията е даден от скромната „историйца“ на отец Паисий – още един Хилендарски монах, дарил на своя народ първата му възрожденска история, притежаваща характеристиките на национална доктрина. Нека припомним, че „даскал“ Ботьо Петков, авторитетният съгражданин на Левски, през 1853 г. е превел и издал прочутата книга „Древните и днеш­ните българи“ на изумителния украински българофил Юрий Ве­нелин, да не говорим за множащите се в онези години вестници и патриотични книги и „картини“, каквито Левски сам е носил в Тулча през 1866 г., изпълнените с неподправена духовна, но и па­триотична енергия стенописи на възрожденските ни зографи.

Левски е имал силно развит усет към историята и сакралното значение на човешките дела като неотменна част от „… време­то, което е в нас…“ и което човешката мисъл и воля могат да „обръщат“ и променят. В писмо от 19 февруари 1872 г. той пише на своите съратници: „Братя! Възобновяването на нашата слав­на (преди) държава, отърваваното ни от проклети агаряни, за да си добие първата чест и слава нашето мило Отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили. Като е тъй, Вам надлежи да се покажете достойни, верни и неустрашими във всяко отношение. Дързост, братя, и напред. Вашето съучастие в народното ни дело ще остави имената Ви неизгладими в народната ни история…“ По­добно на другите титани на Възраждането, особено на Раковски, Каравелов, Ботев, Иларион Макариополски, Петко Р. Славейков, Иван Вазов и други светли личности от тогавашна интелигенция, Левски израства като просветен националист в автентич­ния смисъл на това понятие. Непременно трябва да подчертаем неговото непоколебимо съзнание за единството на българската нация там, „…където живее българинът – в България, Тракия и Македония…“ Едно от нещата, които правят впечатление в негови­те писма и други текстове, е упоритата употреба на понятието „Българско“. То невинаги е идентично с „България“, както тогава под влияние на европейската практика е наричана по-конкретно Мизия, днешна Северна България заедно с Добруджа и Поморавието. Левски влага в названието „Българско“ цялата етническа те­ритория на българския народ, включително Скопие и Охрид, Ниш и Зайчар, Лозенград и Странджа, Тулча и цяла Добруджа… Отлично познава българите от Бесарабия и Таврия (Приазовието), многохи­лядната колония в Цариград, онези над милион наши сънародници, прокудени от насилията на поробителя във Влашко и Молдова…
През януари 1873 г. пред извънредната правителствена комисия в София водачът на българската национална революция поставя както въпроса за политическото освобождение на Отечеството, така и задачата за опазването на неговата изконна цялост, защото „… Сърбия, Влашко, Черна гора и Гърция са готови да заграбят България – затова, за да не дадем земята си…“

Стратег и творец на революцията

Ако се замислим каква е най-общата характеристика на Левски като професионален „ценз“, изненадващо ще стигнем до следни­те дадености: монах, учител и … офицер! В своите планове за въс­тание той самият се е виждал като „старейшина“ и дори като „главнокомандващ юнак“! Същевременно неведнъж е декларирал, че е готов да отстъпи мястото си на някой по-достоен, какъвто така и не се появява… В биографичната си поема сам казва: „От българска майка юнак аз роден…“ В неговата представа „юнак“ е равнозначно на „войник“ или „воин“ в широкия смисъл на думата. Като „войник“ на България се самоопределя и неговия по-млад съб­рат Ангел Кънчев.
Дякона е имал ако не офицерско, то поне „прилично“ за времето си военно образование. В Първата българска легия в Белград през 1862 г. той получава професионална за времето си квалификация на пехотинец, а може би и на младши командир. Т.нар. Втора ле­гия през 1867-1868 г. е замислена и поне няколко месеца се развива като „Българска военна академия“. Левски е изключително отда­ден на военното образование, целящо да обучи около 200 българ­ски офицери за бъдещо въстание и общата война на сърби и бълга­ри с Османската империя. Вярно е, че поради заболяване той не е в състояние да я завърши, но и самата „академия“ месец по-късно е обезличена и закрита от сръбското правителство. По същото време Левски заявява на по-младите си приятели Ангел Кънчев и Михаил Греков, че освобождението е невъзможно без подготвени офицери. За организиране на нова българска военна школа в Белград и обучение на български младежи в руските военни училища Левски настоява пред Любен Каравелов, Николай М. Тошков и полко­вник Иван Кишелски, българин на руска служба.
Всичко казано дотук следва да се има предвид, когато разсъжда­ваме за отношението на Левски към т.нар. четническа тактика. Разбира се, Левски не е против присъединяването на малки и големи военни единици, създадени в чужбина, към организирано в самата България и от „вътрешните“ дейци въстание. Организацията и ко­мандването обаче трябва да бъдат в България! Революцията не е в Балкана, а „… на място…“ Четите не могат да бъдат основен, а само допълващ елемент на въстанието. Като човек с определена теоретична и практическа военна подготовка, Левски има пред­става за модерните армии. Затова дори и собствената му „чет­ническа визия“ не е за малък отряд от трийсетина или стотина души, а именно Първата българска легия – „малка армия“ или „полк“ от около хиляда души, който да разполага с офицери, военни лека­ри, конница, дори лека артилерия.
Различни от общоприетите и категорично новаторски са вижда­нията на Левски за провеждането на освободителното въстание. То не само трябва да бъде старателно подготвено в продължение на няколко години, но и съобразено с редица фактори. Най-неочаквано за съвременниците е било становището на Апостола, че ма­совото въстание трябва да бъде вдигнато през зимата! В своята полемика с войводата Филип Тотю той аргументира тази доктри­на: през зимата населението в градове и села е с осигурени припаси; мъжете, които са били по гурбет, на сезонна работа и т.н., са се завърнали по своите родни места и това увеличава значително чо­вешките ресурси. Зимният сезон създава затруднения за турска­та армия при нейното придвижване, изграждането на палаткови лагери, снабдяване с храни и фураж и т.н. При това главният во­енен театър ще бъде не Балкана, а градовете и големите селища, както и специално подготвените военни лагери в планините. Това предполага изграждането на редути в подстъпите към селищата, барикади по улиците и т.н. Ако има чети в планините, тяхната функция може да бъде разузнавателна, за охрана и пр., но в крайна сметка спомагателна с оглед характера на военните действия.
Воден от тези виждания, при обиколката през есента на 1871 г. Левски нарежда на завършилия военно училище Ангел Кънчев да из­работва топографски скици на посетените места, проходи и сели­ща. Настоява нееднократно пред Каравелов да организира превод от сръбски или руски на военни наръчници за лагерно дело и фортификация. Те трябва да бъдат отпечатани и раздадени на местните комитети за обучение на хората им и прилагане на достиженията на модерната военна наука.
Левски поставя на преден план въпроса за осигуряване на доста­тъчно оръжие за бъдещото въстание. При това модерно оръжие, а не ловджийски „шишанета“ и стари оръжейни системи, които „хъшовете“ с горчива ирония са наричали „тояги“… Като човек с военни познания Апостола не разчита, че оръжието ще се намери някак си от само себе си, а планира по-големи доставки. През 1871 г. води преписка с Филип Тотю и водача на одеските българи Николай М. Тошков за пренасяне на три хиляди пушки, които вече са били купени от „нашия комитет в Одеса“. По-късно числото достига 5000 модерни нарезни пушки и 14 500 от по-старите системи с гладка цев. Най-проблематично е тайното пренасяне на оръжието в България. Смятало се е, че това може да стане със съдействието на комитета в румънския град Плоещ или пък чрез революционно­то „ядро“ в Силистра. В усилията си да намери решение на тази трудна задача Тошков стига до „авангардната“ идея оръжието да бъде натоварено на кораб, който да извърши умишлено корабокру­шение на българския бряг… За съжаление, военното министерство в Санкт Петербург забранява снабдяването на българите с оръжие, тъй като не желае усложнения с Турция… Това не обезкуражава Левски, който призовава комитетите да купуват оръжие по всич­ки възможни начини, включително от големия панаир в Узунджово. Както пише поп Минчо Кънчев, тракийските дейци постепенно се снабдяват с добро оръжие. Комитетите в Тетевен, Орхание, Голям извор и т.н. също купуват оръжие най-вече от Румъния, а БРЦК в Букурещ в пряка връзка с Левски води преговори с оръжейна фир­ма от Швейцария. От открити наскоро османо-турски документи научаваме, че хаджи Станьо Врабевски в Тетевен е имал своебразен „арсенал“ от модерно оръжие, което да бъде „… раздадено на населе­нието…“ Дори и злощастната авантюра на Димитър Общи с обира в прохода Арабаконак има за цел осигуряването на пари за оръжие. Западните консули съобщават на своите правителства, че бъл­гарските революционери методично са се снабдявали с оръжие, по­някога с партиди от по няколко десетки револвери на седмица.
Доколкото може да се съди от писмата на Левски и други изво­ри, във Вътрешната революционна организация по стечение на обстоятелствата се е отдавало предпочитание на карабините и револверите. Те са по-лесни за пренасяне, а и в условията на градски бой вършат не по-лоша работа от пехотните пушки. По-късите и компактни карабини са подходящото оръжие и за конните отря­ди, които ще бъдат създадени по време на въстанието. Самият Левски е имал няколко модерни пушки, една от които е пренесена в Русе от Наталия, съпругата на Любен Каравелов. Той се инте­ресува от една „машинка“ за изработване на патрони (фишеци) и други новости във военното дело. Най-накрая, двамата с отец Матей Преображенски – самоукият „български Леонардо“, мислят как да създадат модерна българска пушка, заимствайки технологични решения от западните образци оръжие.
Дори да изглежда парадоксално, най-преки данни за замислите на Левски се съдържат в показанията на неговия злополучен помощ­ник Димитър Общи пред извънредната следствена комисия в София през декември 1872 г. Да не забравяме, че Общи също е участник в двете български легии в Белград през 1862 и 1867-1868 г., доброволец в отрядите на Гарибалди в Италия и в Критското въстание – с други думи, като тип той също е „военен човек“ и своего рода „професи­онален революционер“. Ето как е представен замисълът на въста­нието от помощника на Левски: „Всички ще работим две-три го­дини, да се съберат пари, да се купи оръжие, да се приготви барут и куршуми. И тогава, след като всичко това е готово, ще се свика общо голямо събрание – и в Букурещ, и тук (в България). В тия събрания ще се тегли жребий – кой да занесе в Истанбул мазбата [изложение, декларация], която ще се изготви. В тая мазбата ще изложим: да се изпълни постановлението на Парижкия договор, сключен през 1856 г., ако това не се приеме, тогава ще се запалят всички села, та всички да се принудят да избягат с челядта си по планините. Ония, които могат да носят оръжие, да грабнат оръжието. И всички или да измрат, или да спечелят с оръжие…“ Също така се е предвиждало да бъдат привлечени още 40-50 души апостоли, които да работят из цяла България. Според проф. Крумка Шарова е възможно да има грешка и да става въпрос за четирима – петима организатори, но това в случая не е първостепенен въпрос. Този въстанически план е потвърден от още неколцина комитетски дейци, вкл. от предсе­дателя на Плевенския революционен комитет Анастас Попхинов. Според друг разказ Левски е развивал идеята приблизително така: „Желанието на комитета е следното. Ще изложим най-напред за­явление до държавата, че данъците ни са големи… Че преди години е обещала нещо, ще потърсим обещаното… Свободата… Ще съберем пари, ще купим оръжие и ще се бием…“ Почти всички изследователи на Левски подценяват и дори игнорират тези изключително важни сведения. Очевидно е обаче, че те не са измислица или пропаганден блъф… За разлика от апостолите на Априлското въстание, Левски никога не е заблуждавал своите съратници с басни за чакана наме­са на „московците“, „братята сърби и черногорци“ и тем подобни… Разбира се, във вестниците на Каравелов не се говори за такъв план, но това е обяснимо – той със сигурност не е предназначен за публи­кации в пресата, а и посветените в него са били сравнително огра­ничен брой. Всъщност в общи линии такъв е планът и на Априлско­то въстание, осъществено в далеч по-скромни мащаби в сравнение със замислите на Левски. Дори и броят на апостолите в четирите от предвижданите пет революционни окръга е двуцифрено чис­ло, да не говорим за запалването на селата, лагерите в планините, фортификационните съоръжения в Панагюрище, Брацигово, Батак, Еледжик, и т.н.
Прави особено силно впечатление още едно решение, което само на пръв поглед е нестандартно – Левски е предвиждал и легален, ми­рен план за постигането на свободата! Преди да бъде обявено въс­танието се е предвиждала инициатива за мирно решаване на българ­ския политически въпрос – България да получи автономия, каквато са имали Румъния и Сърбия, като се цитира специално неизпълне­нието относно правата на християнското население на известния „Хатихумаюн“ от 1856 г. Нека припомним, че след голямото Видин­ско въстание през 1850 г. започват преговори на българите с „Висо­ката Порта“, при които се дискутира въпроса Видинският санджак да получи автономия от рода на онази, „каквато е имало Сръбско­то княжество“! Избухването на Кримската война през 1854 г. из­праща този проект в забвение. Левски обаче се е познавал отлично с „дядо“ Иван Кулин, един от водачите на въстаналите българи от Северозапада, и със сигурност е знаел всичко това. Както ще видим, Левски се е срещал в турската столица Цариград (Истанбул) дори и с такива противници на революцията, иначе изтъкнати дейци на църковно-националната борба, каквито са д-р Стоян Чомаков и хаджи Иванчо Хаджипенчович! Тези контакти на Апостола отно­во показват широтата на неговите идеи и политически талант – като имаме предвид горния план за въстание, посредничеството на такива българи при преговори с „Високата Порта“ е желателно и необходимо. С други думи, Левски не е изключвал нито един вариант за постигането на българската свобода – още едно ярко свидетел­ство за неговата същност на гениален водач и революционен стра­тег, на политик и държавник.

Aрмията на Левски

И до днес не е напълно изяснен броят на частните революционни комитети, създадени от Левски и неговите сподвижници. Докумен­тирано са установени революционни средища в над двеста градо­ве и села, а известните като имена членове на Вътрешната рево­люционна организация надхвърлят хиляда. Със сигурност техният брой е бил много по-голям, което се потвърждава и от периодично появяващи нови или пък забравени свидетелства. В свои писма през есента на 1872 г. Любен Каравелов споменава за „хиляди“ комитетски дейци, а някои западни консули в България – за „десетки хиляди“, участващи в дейността на „Българския комитет“ и неговия зага­дъчен предводител „Василий Дякон Левски“. Най-интригуващите, но правдоподобни данни дължим не на някой друг, а на печално из­вестния хаджи Иванчо Хаджипенчович. След Освобождението в раз­говор с историка Константин Иречек, състоял се в присъствието и на други видни личности, Пенчович заявява, че в четените и пре­веждани от него документи е имало данни за хиляди организирани български бунтовници. В едно писмо Левски пишел на Филип Тотю, че „… 12 хиляди души са готови и записани, нека гледа да запита руси­те какво мислят.“ Тотьо запитал чрез Николая Тошковича и получил руския отговор, че българите не са били още дотам узрели, че да мо­гат да се управляват сами, да стоели мирно. Когато Пенчович пре­вел тази тайна и безхитростно написана кореспонденция, турците останали като вцепенени – те мислели, че Русия наистина стои зад всичко това, а сега изненадани установили чисто българския произ­ход на цялото това революционно движение. Между съзаклятници­те била и голяма част от интелигенцията (…), „цели списъци, но за прикриване те не били посочени с истинските си имена…“ „… Паши­те, другарите ми в комисията, бяха с убеждението, че жицата на тия мутове в България се държи и дърпа в Руссия (…), но когато се намериха в хванатата кореспонденция и писма на българи из Руссия, в които изрично се казваше, че Руссия е против всяка революция в България и забранява подобни действия, те взеха да ми думат: „Ис­тината говориш! Имаш право!“ Както отбелязва изследователят Иван Марков, Киро Тулешков на свой ред съобщава, че „ …между книжата на Левски се намирал един поименен списък на 14 000 участни­ци в революционното дело…“ В писмо до Данаил Попов, Левски обе­щава да изпрати на БРЦК в Букурещ данни „…колко юнаци имаме на пръв позив…“ – т.е. на готовите да откликнат на първия призив за въстание. Има редица свидетелства, които показват, че даден комитет в голямо село или малък град е разполагал с около 50-60 души „на пръв позив“. При обща мобилизация броят на въстаниците е нараствал „в пъти“ и това се потвърждава в дните на Априлско­то въстание през 1876 г. Посочените числа в общи линии съвпадат с търсените чрез Николай Тошков хиляди пушки. Ако сметнем, че един ротен командир е командвал около 160-200 души, каквито са „стандартите“ в европейските армии през онази епоха, задачата за подготовка на около 200 офицери на практика потвърждава го­товността за участие на приблизително 15 – 20 хиляди „юнаци“… Най-важният извод обаче е, че към 1872 г. Левски и съратниците му са организирали, и то само за около две години, цяла армия! Посоче­ните 12-14 хиляди бойци, набирани в условията на пълна конспира­ция, при недостиг на финансови средства и т.н., показват органи­заторските качества на Левски и неговите близки съратници. Нека припомним, че първоначалният състав на Българското опълчение, създадено с финансовата и материална военна мощ на Руската им­перия през 1877 г., брои около 7 200 български войници и офицери.
Колкото и еретично да звучи въпросът „ако“, при планираната подготовка в продължение на поне още няколко години тази армия би нараснала многократно. Макар и в много по-ограничен в сравне­ние със замисъла Левски мащаб по време на Априлското въстание участват не по-малко от десет хиляди въоръжени българи. Всичко това трябва да се осмисли, когато говорим и разсъждаваме за Апос­тола на свободата – Воинът на България, изградил както идейните и организационните, така и военните основи на българското осво­бождение.

„…12 хиляди души са готови и записани,
нека гледа да запита русите какво мислят.“

Политик, идеолог, държавник

Твърде разпространена в миналото, а и днес, е невярната пред­става, че Левски е преди всичко организатор, наистина гениален, на революционното движение, убеден проповедник на Свободата, човек на делото, трезв практик, неуловим конспиратор … Всичко това е вярно, но само по себе си представлява и политическа дей­ност в прекия смисъл на думата. В някои случаи изследователите на Левски и неговото дело представят позицията, че истински­ят „модерен политик“ е Любен Каравелов, докато „дякон Левски“ е по-скоро реализатор на вече дадени от Каравелов и други вода­чи теоретични идеи и практически насоки. Същата презумпция по един или друг начин се отнася и към Иван Касабов в началото на апостолската мисия на Левски. Както ще се убедим сами, про­следявайки живота на Апостола, неговият огромен потенциал на политик не бива да бъде подценяван. Нещо повече, огненото сър­це на бунтаря и „работохолизма“ на организатора се съчетават с харизмата на революционния проповедник и хладния разум на по­литическия анализатор. Затънали в митологията на спомените и клишетата на академичната наука, все още сме далече от пълно­то осмисляне на мисията на истинския Левски.

Левски е нямал условия и време, за да изложи своите възгледи в обемисти трактати и вестникарски статии – именно условия и време, а не липсващата му подготовка и „високо“ образование… И все пак, не Раковски, не Касабов, не Каравелов, не Ботев, а именно Левски стига до радикалната идея центърът на националноосвободителната революция да бъде съграден в самата България! Не да бъде „преместен“, а изграден из основи. Именно неговия интелект проумява, че комитетите не са просто „революционни кръжоци“ и „логистични ядра“ за подкрепа на чети от „хъшове“, а живата тъ­кан на революцията. Комитетската мрежа трябва да се превърне в онази конспиративна „държава в държавата“, която да постигне Свободата! Повечето от неговите съвременници, „войводи“ и „учени глави“, така и не са в състояние да осмислят мащабите на неговата идея за вътрешна революционна организация. Не толкова биографите на Апостола, колкото поетичната интуиция на Вазов провижда гени­алната му и непоколебима убеденост, че в освободителната борба трябва да участва цялото общество, включително „… богатий с пари­те, учений с умът…“, изобщо „… всяка възраст, класа, пол, занятие…“
Проф. Николай Генчев, един от най-проникновените познавачи на Левски, пише: „Левски е можел да изпълни своята апостолска мисия само ако успее по новому и в съответствие с историческата обста­новка да пресистематизира идейните и политическите доктрини на освободителното движение. И той се нагърбва чрез мисли и дела, опълчвайки се срещу старите авторитети и установените канони, да извър­ши тази гигантска работа…“ Изграждайки комитетската „мрежа“ в Мизия, Тракия и Македония, Левски по същество създава … партия! Не е случайно, че още тогава се е говорело и пишело за българска „революционерна партия“ – и от български вестникари, и от западни консули в Османската империя. С риск да скандализираме читателя, трябва да признаем, че учредяването на „частните революционни комитети“, оглавявани от „БРЦК в Българско“/“Привременното правителство в България“, е по същество онова, което днес е дефинирано с грозноватия израз „партийно строителство“. В същност след Освобождение­то именно тя е основата на почти целия ни политически живот.
Левски произлиза от т.нар. средна класа, макар и от разорено вдовишко семейство. Почти цялата му среда се състои от представи­тели на занаятчийските, търговските и предприемаческите кръгове, както и на интелигенцията от учители, свещеници, художници, пред­ставители на модерните тогава професии (лекари, аптекари, телеграфисти и пр.). Обикалянето му по градове и села, още когато „слу­гува“ на вуйчо си Василий, го среща отрано с възможно най-широките слоеве на своя народ, с неговите мъки и радости, лични и обществени вълнения, успехи и най-вече неволи… Това дава на Левски, разбира се наред с вродения му и развит през годините интелект, решително предимство пред „учените глави“, прословутите „стари“ и нови вой­води, „кабинетните“ революционери. Не на последно място е негова­та свръхчувствителност към всяка форма на несправедливост, към всички възможни неправди – по отношение на отделния човек, българското общество, а и цялото човечество. Затова Левски е солидарен както с несгодите на „милия си род“, така и с онези на обикновените мюсюлмани, на другите балкански народи, на страдащите от царския режим поданици на Руската империя…
Левски посвещава живота си на високата цел ние, българите, да бъ­дем свободни и равни „с останалите европейски народи“. Той обаче ни най-малко не е заслепен от гръмките думи и абстрактните либерални послания и е достатъчно критичен към недъзите на западната нем­ска, френска и „ингилизка“ цивилизация… Онова, което го провокира най-много, е разминаването между думи и дела, европейската подкре­па за Османска Турция, лицемерието, с което западните „Велики сили“ се отнасят към „българския въпрос“. В някои изказвания на Левски мо­гат да се открият и елементи на стопански протекционизъм, какъвто в свободна България виждаме при Стефан Стамболов. Български­ят революционен водач упреква султанското правителство, че дава привилегии на западните капитали и компании, което е в ущърб и на българите, а и на всички останали хора в Османската империя. Съще­временно „деспотско-тиранската“ държава безцеремонно отказва да даде на българите законните им права в собственото им Отечество…
Много е писано и ще се пише за идеологическия „профил“ на Левски – убеден демократ, но и строг, на моменти авторитарен ръководител, вярващ православен монах, който обаче както никой друг български водач, е против монархията и е отявлен републиканец! Човек, който успява да съчетае традиционните български и християнски ценнос­ти с модерните европейски идеи. Изследователите виждат негови „учители“ в лицето на „учените“ Касабов и Каравелов, които несъмне­но имат своето значение за политическото израстване на Левски. И рядко забелязват, че той е получил своите първи уроци по свободолюбие и хуманизъм от „елинския учител“ Райно Попович, познавач на ан­тичната демокрация, и най-вече от своите учители в Стара Загора. Идеите за „свобода, равенство, братство“ са кредо на просветените представители на българското възрожденско учителство.
Републиканските убеждения на Левски винаги са изненадвали, а поня­кога и притеснявали неговите по-ранни биографи и почитатели. Този рядко срещан по онова време републиканизъм е основа за различни спе­кулации, използван е за политическа употреба – както от „леви“, така и от „десни“… Привързаността на Апостола към принципа на „ви­шегласието“ (демокрацията) и „народното управление“ (републиката) не би трябвало да бъдат тълкувана като безкритично „копиране“ на европейските идеи – достатъчно е да хвърлим поглед към негласните различия между Каравелов и Левски за ролята на „цивилизована“ Евро­па, вкл. на републиканска франция, в злощастната българска съдба.
„Чистата република“ на Апостола, наричана в по-късни, често не­преки свидетелства и „свята“, в една или друга степен е повлияна и от раннохристиянската традиция. Примерът на апостол Павел и на Йоан Златоуст е залегнал в душата на Дякона още от детските му го­дини. Възприел дълбоко посланията на вярата, обогатени с модерни­те европейски идеи, той убеждава своите събратя, че „… няма да бъде така в Българско…“, че свободната българска държава ще се управлява според справедливи и „свети“ закони. Именно това ще направи възмож­но братското съжителство с мюсюлмани, евреи и други народностни и верски групи. Тази държава, както мечтае Левски, трябва да бъде изградена като „… храм на истинната и правата свобода…“ Един от най-важните акценти в политическата идеология и революционната стратегия на Левски е този за независимостта на българската ре­волюция от външни фактори. За разлика от „ранния“ Раковски и Ка­равелов, той решително отхвърля поставянето или попадането на освободителното движение под опеката на Сърбия и/или Русия, на когото и да било! Това в никакъв случай не означава някаква „самодостатъчност“ и отказ от съюзници. Напротив, Апостола е раде­тел за подобно сътрудничество, но на принципна основа, при пълно зачитане на суверенните български права. Особено нетърпим е към опитите за проникване на сръбското влияние, защото е изпитал от­близо отвратителния шовинизъм и грабителския апетит на „брат­ската“ балканска държавица към Македония и Поморавието, та чак до Искър и Янтра… Гибелната заплаха за разпокъсването на Отечество­то при грабливите апетити на Сърбия, Гърция и Румъния, тенденция, заложена напълно официално още през 1866 г., е вярно доловена от Ра­ковски, както и от отец Натанаил Охридски и други съвременници, с които Левски е имал преки контакти. Българският Апостол напълно оправдано е подозрителен към сръбските обещания и това е основ­ната причина за растящата му резервираност към Панайот Хитов, Димитър Общи и дори към някои ходове и позиции на Любен Каравелов.
Особени вълнения и спорове предизвиква отношението на Левски към Русия и нейната политика към българите като част от т.нар. Източен въпрос. За разлика от други наши възрожденци, Апостола не храни никакви илюзии за същността на руските имперски интереси. Това е и причината да е отправял остри изказвания към политика­та на митичния „Дядо Иван“, донесла „реки“ от нещастия на българ­ския народ през XIX век. Не е вярно обаче, че Левски изключва Русия от кръга на българските съюзници в борбата с Османска Турция. При абсолютен приоритет на българския суверенитет Левски емоцио­нално, но и напълно съзнателно заявява, че в името на голямата цел би се съгласил на съюз и със самия Дявол… Факт е, че е имало и руски кръгове, главно от военните среди, които са виждали в българската революция своеобразен съюзник в усилията им за връщането на по­зициите на империята в черноморския регион и на Балканите. Още „българският архиерей“ Софроний Врачански съзнава, че единстве­ната „Велика сила“ с преки интереси в региона е именно Русия… И че когато българските интереси се пресичат с руските, това тряб­ва да бъде приложено на дело в името на освобождението. Сходни разбирания са имали „капитан“ Георги Мамарчев и Георги Раковски, независимо от собствените си проблеми с Русия и отношението ѝ към онези, които имат смелостта да се опълчат на нейните плано­ве и стратегически интереси… Затова не са толкова изненадващи връзките на Апостола, принципиален противник на руския царизъм, с хора като полковник Иван Кишелски и „нашия комитет в Одеса“ начело с Николай Тошков. Чрез тях водачът на българската револю­ция се стреми да получи големи количества оръжие, да бъдат под­готвени български офицери и т.н. Правилността на този подход е потвърдена от Априлското въстание и последвалата руско-турска, Освободителна за нас война през 1877-1878 г.

Основополагащата теза на Апостола за независимостта на българ­ското освободително движение е дала основание на Николай Генчев, един от най-проникновените познавачи на неговата личност и дело, да направи следните изводи: „Левски отлично е разбирал, че пробле­мът за българската свобода не може да бъде разглеждан и решен из­вън сложните международни отношения в Ориента. Но заедно с това, за разлика от повечето наивни политици на Българското Възражда­не, Левски е схващал, че решен без българите, този въпрос ще служи единствено на интересите на голямата политика да сметка на бъл­гарските исторически права. И историята потвърди неговия анализ… Следователно не друг, а Васил Левски се оказа прав, той, а не друг, пред­ложи оптималния вариант на историческото решение на българския въпрос, той беше проврял в бъдещето, за да предупреди българите за това, което идва да изсипе нови нещастия върху техните страдалчески глави…“

Тези думи са актуални и днес. Святата личност на Левски е доста­тъчен повод за размисъл – за миналото, но и за бъдещето на Бълга­рия, на цялото Отечество Българско във и извън днешните скромни граници на Републиката. Република, която е много далече от меч­тата на Апостола за България като „храм на истинната и правата свобода…“ И чийто път е начертан преди толкова много години от Левски – другото име на Свободата, творецът и стратегът на бъл­гарската революция.

„…няма да бъде така в Българско…“,
че свободната бъл­гарска държава ще се упра­влява
според справедливи и „свети“ закони.“

В творбите, посветени на Апостола, независимо дали са научни, публицистични или художествени, често присъст­ват собствените му стихове:

Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милий род.

Левски започва този незавършен опит за автобиография в стихове с родния град и своята майка. И няма как да бъде иначе – Левски и неговите съвременници са държали из­ключително много на родното си място, на майка, баща и семейство (по правило многодетно!), на своя обичан народ. И това не е нито пропаганда, нито популизъм, нито наивен романтизъм, както би ни се сторило днес. Не, става дума за ценностна система, чиито корени са векове назад във времето.

Живе­ейки в емиграция, недостатъчно образовани и лежащи на стари лаври, Филип Тотю и особено Панайот Хитов губят връзка с променящата се действителност. „Те още поддържат своето – констатира Никола Кондарев, да стоят извън България, бидейки горещи поклонници на своята стара тактика с чети по Балкана, в очакване на чужда помощ. За тях чуждата благословия се оказва по-силна, отколкото мълчаливата, опас­на, но много плодовита дейност на Левски…“ Настойчивите му покани да се върнат в страната и да се заемат с реална работа, с „революцията на място“ удрят на камък.
В писмо от 23 март 1871 г. до Филип Тотю в Одеса водачът на вътреш­ната организация му разяснява хода на революцията, ангажирането на стотици и хиляди българи с каузата на свободата. „Ние, дейците – зая­вява Левски, сме си посветили живота на Отечеството, да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло да не изгубим и сега…“ „Ние сме жадни да видим Отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. Не е ли така? По мое мнение е така най-право и човешко. Аз не гледам на днешните ми страдания и оскъдности във всич­ко; нито катадневното ми преследване от полицията от град в град, по селата и кърищата, па и от самите български изроди; нито пък казвам, че от края на работите ни досега съм способен при таквиз страшни и мъчни времена.
А сега защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди си на готово. На­против, ако му сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друго, макар и по-долно. Историята ни няма да при­качи заслугите му другиму…“
Това писмо е сочено като пример на всеотдайност, скромност и жертвоготовност. Левски е бил в приятелски отношения с простодушния и също скромен по своему Филип Тотю още от общите им „приключения“ в Балкана през лятото на 1867 г. Това е и причината да говори откровено за себе си и своя живот, изпълнен с перманентна несигурност… Филип Тотю се съгласява с повечето от аргументите на Левски, още повече че е наясно с неговото интелектуално и морално превъзходство.
В писмо от 18/30 април 1871 г. Левски поздравява войводата заради го­товността му за съвместна дейност, но възразява решително срещу наивната идея на Тотю за всенародна подписка в България с молба за помощ до руския цар. „Дай боже да помогне – пише Левски, и да подпи­ше бар за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт…“ Апостола не възразява по принцип, че трябва да се тър­сят съюзници и не изключва Русия, като обаче припомня грешките от 1867 и 1868 г. По този повод е изказана известната му мисъл: „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме!“ Филип Тотю продължава да спори по военни въпроси, но отклонява настойчивите призиви да се върне в България. Както изглежда, „хвърковатият войвода“ не откликва от страх или корист – полуграмотен, но достатъчно интелигентен природно, старият поборник интуитивно е усещал, че в новата комитетска среда не би имал успех. Във вътрешната организация градският елемент и интелигенцията имат пълно надмощие, а това решително се разминава с „профила“ на войводата. Чест прави на Филип Тотю, че оценява високо дейността на Левски и неговата личност. Във връзка със споровете между Левски и Панайот Хитов в своя колоритен „хайдушки стил“ Филип Тотю е написал: „… сега Панайот не е достоен и цървула му [на Левски] да обърне наопаки … Олеле-мале, и той има очи да се нарича първостепенен български предводител! Сърдете се, сърдете се, светът го знае колко той струва, и [колко] – Дякона…“

Целта е постигането на максимална социална подкрепа за освободителното дело. С други думи, както сполучливо го е казал Иван Вазов:
„И всякоя възраст, класа, пол, занятье зимаше участъе в това предприятье; богатий с парите, скрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът…“

Нагласи за въстание несъм­нено е имало – и в България, и особено в средите на емиграцията. В потвърждение на това нека цитираме прокламацията, която самият Левски е носил, чел пред привърженици и разпространявал по време на Втората обиколка (началото на май – началото на септември 1969 г.). Ето някои извадки от нейния текст:
„Всеки народ заслужава съдбата, която споделя. Само робът се оставя доброволно на своята съдба. Покажете, о, българи, че не сте създадени само да робувате! Покажете, че сте достойни синове на вашите славни бащи, покажете, че във вашите жили още тече по някоя капчица от Крумовия и Симеоновия народ! Станете, братя българи! Хванете коси, ножове, сопи и отмъстете, и избавете се от срамното робство!
Облегнете се само на себе си и на вашата сила. Седем милиона народ сте – Портата е слаба, разтреперана, омаломощена. Вашите братя, които с вас страдат от толкова векове, ще ви помогнат да смажете на проклетата змия проклетата глава. Всевишния Бог, отмъстителят на потъпканите народи, ще отмъсти и за вас!
А вие, братя от Мохамедовата вяра, къде са вашите правдини, на кои­то се наслаждавате? Къде е вашият имот, който сте имали? Какво сте придобили, като проливате всякога непрестанно кръв? И вие сте, братя, погазени, излъгани, както и ние. Всичко, което сте имали някога, е из­мряло в безправедната държава, където владеят насилие и сила, власт и заповед, а не право и праведност, начало и праведно понятие.
Бог е осъдил вас и нас и ние не виждаме друго във вас, освен едни братя, които с нас живеят от четири века в същото отечество, които теглят с нас заедно едни и същи мъки… Това нищо не ви пречи да бъдете равноп­равни в свободна България…
Братя мюсюлмани! В свободна България има място за всички ни. Онези, които ви карат да пробивате със смъртоносното острие нашите гърди, на нашите жени и на нашите деца, те са вашите и нашите не­приятели. Те искат само да господстват, да смучат вашата и нашата кръв! Хайде, и вие станете с нас за вашата и нашата свобода! А ти пък, християнска Европо, допусни да се освободим и ние, повече от тебе не искаме…
Братя българи! Дръзновено скочете всички на оръжие против Вашите столетни угнетители! Доста сълзи сме проливали, ето сега времето е сгодно. Чакайте само първия знак, който ще ви се даде от наша Стара планина, пък тогава напред!
/…/
Стара планина, април 1869 г.

От Привременното правителство в Балкана.“

Не можем да не цитираме част от него, защо­то това е един от най-пламенните текстове, излезли изпод перото на Апостола.
„Напред и не се бойте! Нека българското юнашко око не се бои вече от мъките на [които може да го подложи] дрипавия читак! Ето времето вече наближава да докажем на душманина, че българинът не ще бъде вече роб, а свободен. И който от тях не припознае нашите закони, и да живее с нас по същите граждански правила, той с всичко в един миг ще стане на прах и пепел. Ние, членовете на централния комитет, се съ­бираме [в Букурещ] да определим времето за общонародно въстание. Защото силно ни принуждава външното обстоятелство, без друго да вървим на бой и минута да не се губи. На това спираме за някой и друг месец, докато се извести по всички страни на Българско, да се пригот­вят откъм барут, куршум и прочее. Да дават кой колкото пари вече има, да вдигат с лихва кой колкото вече може. Които пари най-много до два месеца да бъдат готови, че щом пишем да се донесат, където ги по­искам, та докато се нарежда работата за революция, да станат готови пушките и целият останал припас. И да се разнесе по местата, каквото е нужно, защото вдигнем ли вече народните байраци, дотам е всичкото приготовление. Всичко това по-скоро да съобщите на всички страни…“
Залавянето и екзекуцията на Левски провалят планираното въста­ние. Затова го няма в учебниците и дори изследователите не обръщат внимание, на това, уви, неосъществено българско въстание… Нека се опитаме да разсъждаваме „контрафактуално“, задавайки еретични въпроси от рода на „какво би се случило, ако…“ В гилдията на професио­налните историци това се смята за недопустимо, макар че надали има учен, който да устои на подобно изкушението – историята е наука, познание, но и състояние на духа! И все пак, неосъщественото въста­ние на Левски, планирано най-вероятно за есента – зимата на 1873 г., със сигурност би било много по-масово от Априлското. В същност, ако се замислим, „въстанието на Левски“ е факт! И този грандиозен факт е именно Априлското въстание, макар да е проведено по-късно, в по-мал­ки мащаби, от по-млади и недостатъчно опитни ръководители.

Според по-късни спомени, донякъде в маниера на св. Aпостол Павел, нашият български Апостол отговаря на една своя укривателка, загрижена за живота му, с прибли­зително следните думи: „Ех, бабо Доне, аз се предпазвам, не че не се страхувам за моя живот, той отдавна е обречен на България. Вярвай, аз с доволна усмивка бих го дал на нея, ако съм убеден, че той не е нужен и полезен повече… Аз зная, че съм потребен и нужен още за нашите свети работи. Нашата първа длъжност е да мислим за народа си, докато капят тия кървави сиротски сълзи. Аз трябва за пазя още своя живот, защото още не съм дал [онова], което мога да дам за народното дело. Не съм изгърмял още всичкото джепане [патрони, боеприпаси]…“

Не е лесно да се пише за Васил Левски – за „…най-добрия ни бъл­гарин…“, както казват неговите съратници. Многото преки и най-вече мемоарни сведения за ненадминатия воин на револю­цията, съхранената, сътворената и пресътворявана от поко­ления българи историческа памет поставят много, и много въ­проси… На голяма част от тях българската историческа наука е дала решение, отговорът на други остава предмет на дискусии и спорове. Не може да бъде иначе, след като паметта за Апос­тола надхвърля онази за всички други наши национални герои, за историческите и/или митологичните фигури от най-древното ни минало до днес.
За личността и делото на Левски са писали национални авто­ритети от ранга на Христо Ботев, Захарий Стоянов и Иван Вазов. Признание заслужават и онези изследователи, писатели, публицисти от различни поколения, цитирани неведнъж в тази книга. Личността на Васил Левски продължава и ще продължава да привлича вниманието на нацията, да събира в себе си онова родолюбие и отдаденост на една свята кауза, за която си заслу­жава да се живее. И да се умре, на което са способни малцина от нас… И това е доказателство за безсмъртието на идеите Апос­тола на свободните българи във все още несвободна България.
В многовековната история на България е изграден истински пантеон от бележити личности: владетели и държавници, поли­тически и духовни водачи, писатели, художници, военачалници, в по-ново време и учени, музиканти, спортисти… За българската нация обаче „личност номер 1“ категорично е стратегът и творец, и водачът на националната революция Васил Левски, човекът, кой­то още за своите съвременници е олицетворение на волята за свобода и демокрация, на пълната отдаденост на една справедлива кауза.
Как може да бъде осмислено нашето отношение към към човека, посветил живота си на една свещена кауза и в крайна сметка, колкото и патетично да звучи на пръв поглед, наистина принесъл себе си в жертва за своя народ и неговото бъдеще? Може би като проумеем, че Левски не е фанатичен мечтател, а осъзнал своята историческа ми­сия на стратег на възобновяването на българската държава след пет века чуждо владичество. Няма съмнение, че в онези години подобна за­дача е възприемана като утопия, а сериозна част от тогавашното общество не е било в състояние да я възприеме като постижима цел. И това наистина е така, въпреки заложеното от големия Раковски и други революционни дейци преди наглед ненадейната поява на Левски в ролята му на водач на освободителното движение. Вътрешната ре­волюционна организация, изградена от Апостола и съратниците му само за около две години, обединява всички социални слоеве на българ­ското общество – „… всяка класа, пол, занятие…“ според поетичното, но вярно определение на Вазов. Именно комитетите, чието развитие продължава и след гибелта на Левски, подготвят и осъществяват Април­ската епопея – онази „революция морална и с оръжие“, която поставя „Българския въпрос“ на вниманието на Европа и цивилизования свят и предизвиква Руско-турската Освободителна война. Затова за нас бъл­гарите Васил Иванов Кунчев, известен с революционното си прозвище­то „Левски“, е Апостол на Свободата, олицетворението, другото име на политическата и човешката свобода. При залавянето му един негов съратник възкликва: „Нямаме втори Левски на света!“ Според друг той е „… най-добрият ни българин…“ Христо Ботев го възвеличава като най-свидния син на България, а за Вазов нравственият подвиг на Левски се родее с онзи на Спасителя…
Васил Левски съчетава в себе си вярата на християнския монах с ми­сленето на модерния човек, военната строгост с толерантността. В преобладаващо монархическа Европа през XIX в. Левски се бори за „демократска република“, за справедливи и „свети закони“.
Както никой друг от нашите национални водачи, Левски заявява, че българският народ „… се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи“. Българският Апостол на Свободата е личност със световни измерения и това се признава от всички, докосвали се до не­говия живот, дейност и идеи. Всяко българско поколение, всеки бълга­рин открива „своя“ Левски – безспорно доказателство за универсално­то звучене на Апостола като историческа личност, достойна да бъде известна на обединена Европа и цялото човечество.
Колкото повече неумолимото време ни отдалечава от Левски, толко­ва повече трябва да проумеем истината, че „… Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме…“ Освен философското съдържание и универсалност на тази мисъл на Дякона, да не забравяме, че тя е има и конкретен адрес – онова, което е ставало, става и ще ста­ва в самата България! За Апостола – ни повече, ни по-малко – свободна България трябва да бъде изградена и управлявана така, че да се превърне в образец на свобода и справедливост. И, ако следваме идейното наслед­ство на Левски, може би някой ден ще проумеем неговия невероятен ис­торически оптимизъм и вяра в България и българите – въпреки риска, всевъзможните трудности и огорчения.

„Какво да искам повече, като гледам Отечеството си, че е свободно? Нали това ми е предначертанието днес за него. Не да видя себе си на го­лям чин, но да умра, братко! И тогава работата ни ще свети и Българ­ско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа…“

Съдържание

АНОТАЦИЯ
ВЪВЕДЕНИЕ
Монахът – воин на революцията
Патриотът
Стратег и творец на революцията
Армията на Левски
Политик, идеолог, държавник

Глава I. „ОТ БЪЛГАРСКА МАЙКА РОДЕН…“
Отечество и род
Детски и юношески години
Ученик на знаменити възрожденски даскали
Монах Игнатий

Глава II. „БЯХ ПОВИКАН…“ (1861-1864)
В Първата българска легия
Името „Левски“
Завръщане в България
„Хвърлянето на расото“

Глава III. НАЧАЛОТО НА АПОСТОЛСКАТА МИСИЯ (1864-1868)
Учител във Войнягово
Организатор на тайни комитети“ в Добруджа
„Първостепенний знаменосец“ (1867 г.)
„Българската военна академия“ в Белград
Революцията на кръстопът

Глава IV. НОВИЯТ ПЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА
В Букурещ
Първите две обиколки „в Българско“
„Дойдох да ви представя народното мнение…“

Глава V. „РЕВОЛЮЦИЯ НА МЯСТО“
Вътрешната революционна организация
„По български в Българско…“
Трудният път към единството
Разрастване на организацията и „бунтът“ срещу Левски
Голготата на българския спасител

ЕПИЛОГ
ЦВЕТНО ПРИЛОЖЕНИЕ
Портативната печатничка на Васил Левски
Част от кочанните квитанции
Бланки за квитанции, печатани от Васил Левски
Бланка за квитанция на ЧБРК за частни лица
Празни бланки, печатани в печатницата на Любен Каравелов
Писмо призив – 10 март 1871 г.
Камата на Васил Левски
Сабята на Васил Левски
ДОКУМЕНТИ ОТ ОСМАНСКИЯ АРХИВ В ИСТАНБУЛ, СВЪРЗАНИ С ВАСИЛ ЛЕВСКИ
БИБЛИОГРАФИЯ
ВЪПРОСИ ОТ АЛМАНАХА
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИТЕ ОТ АЛМАНАХА

Линк към книгата:

(различни формати)

Свалете от Яндиск  книгата “Алманах. Васил Левски” от тук
или
Свалете от Мега книгата “Алманах. Васил Левски” от тук

Други препоръчани книги:

Случаят “Левски” – Людмил Леонидов Апостолът на свободата – Мерсия Макдермот Левски. Книга за всеки български дом Прозрения. Свръхфеномена Слава Севрюкова. Книга 2 – Христо Нанев Предателите на Левски – Фанете тогоз – Росен Янков