Случаят “Левски” – Людмил Леонидов

Posted on 17/02/2023

by book

Има много случаи в различни страни, в които един процес – заради обществения интерес – се възобновява, когато вече никой от участниците не е жив.
Случаят „Левски“ обаче е жив и към него трябва да се връщаме непрекъснато; той не бива да отива в архив. Това не е обикновен криминален случай, за какъвто понякога се представя.
По него е трудно да бъдат дадени еднозначни отговори, защото по-голямата част от това, което сме приели за факти, всъщност са спомени, преплетени с емоции – които изопачават истината.
Как ли Дякон Игнатий, ако присъства на собствения си процес, би разказал за себе си и за времето, в което е живял? Как щеше да оцени хилядите страници, изписани за него? Щеше ли изобщо да го интересува нашето мнение, или преди да ни напусне, е бил намерил отговор на всички въпроси, които са имали някакво значение за България, за него и за революцията?

Какво ли би казал за това, че го превърнахме от „идеал“ в „идол“, и разбере, че десетилетия наред бяхме залети от цензурирана информация и ни беше втълпено, че няма какво повече да научим нито за живота му, нито за смъртта му, нито за епохата, нито за героите, нито за предателите, които са го заобикаляли отвсякъде?
Щеше ли да развенчае „героичните биографии“ на съвременниците си, на които се крепи идеологията ни от последното столетие, или като истински Апостол щеше да замълчи, за да не произнесе заслужената присъда?
Ако можеше да прочете тази книга, в която главният герой е Епохата, а той е нейното въплъщение, щеше ли да каже: „Аз съм творение на Епохата. Ако тя беше друга, аз нямаше да съществувам!“

“Случаят Левски” е книга, която ще Ви накара да се замислите за сложните пластове в историята, които са затрупали реалния образ на Апостола на свободата. Утре отбелязваме 150 години от смъртта му, а все още някои въпроси остават. Остава най-важният въпрос: кой е Левски? В тази книга героите са Съдията, Епохата и Левски. За да намерим веднъж завинаги верния отговор на въпросите, които ни интересуват, трябва да се върнем десетилетия назад и да изживеем всичко отново. В импровизираното следствие „Съдията“ сме всички ние …

“За Левски всъщност знаем много по-малко, отколкото за съвременниците му, а за съвременниците знаем много по-малко отколкото за епохата, в която всички те са живели. Официалните документи не ни казват със сигурност кога Левски е бил роден, къде е бил обесен, къде е бил погребан, къде изчезнаха костите му, на които да се преклоним.
Не знаем дали е живял, както живее всеки обикновен човек, обичал ли е, мразел ли е, кои са му били приятели, кои са били враговете му, какво е споделял с близките си, какъв смисъл има това, което е записвал и това, което не е записал, но е казвал на събранията. Ако можехме да му зададем поне 100 въпроса, на които да получим отговор лично от него, това със сигурност щеше да промени историята, която по друг начин вече е много мъчно да бъде променена.
Левски е национална гордост, съвест и възход, но е и падение на не едно поколение българи. “Случаят Левски” не се нуждае от изброяване на фактите, а от тяхното обяснение.
За нас българите, “Времето на Левски” започва десетилетия преди раждането му и завършва десетилетия след неговата смърт. Можем само да съжаляваме, че не продължава и до днес.
Официалната история обаче е днешната политика, победила миналото. От тук произлизат неволните и умишлени грешки в нашето мислене за това, което ние искаме да е историята, а не за това което тя е била. В крайна сметка, ние българите, имаме няколко паралелни истории.
Освен хъшовете в Румъния, съществували “Старите” в Букурещ, мъдреците в Браила, богаташите в Одеса и църковните борци в Цариград. Всеки е създал своя история. Нямаме право да унижаваме и омаловажаваме тяхната дейност и сме длъжни да намерим уважението, с което да се обърнем и към тях, защото ако Левски е времето, те са Епохата.
Съдията трябва само да ни помогне да разберем каква е истината. Не е необходимо да издава присъда. Присъда е самата истина.

Пътят към истината за Левски не е в посока на поредната безмилостна полемика днес. Левски е надживял времето си и за това е станал негова жертва. Появил се е тогава, когато никой не го е разбирал и си е отишъл по същия начин.

Сега знаем какво е Революция и какво е Република, но тогава за всички това са били “празни приказки”. Много малка, но влиятелна част от обществото е разбирала за какво става дума и точно тя е унищожила Апостола, защото тези хора, дори да са се докопвали до някаква власт, са били страхливи и “слаби духом”. Силата на слабите е в това, че без да се борят със съвестта си, успяват да унищожат великани, които приживе изобщо не ги забелязват.

Много често, дори децата, учейки в училище стихотворението за обесването му, задават въпроса “Предаден ли е бил?”. Учебниците казват, че не е. Вазов, по внушение на Каравелов пише, че го е предал “един поп”. Истината е много по-жестока. Левски е унищожен, за да бъдат унищожени Революцията и Републиката. Обесили са го турците, но са го унищожили българите, не без чужда помощ.

За Левски в това общество няма място. Ако той отново се появи, то отново ще го унищожи.”

— Из интервю с автора на “Случаят Левски” Людмил Леонидов

Епохата (леко изнервена): Пътят към Левски е трънлив, както казват поетите. Нищо няма да разберете за пореден път, ако не ви преведа по него, както Вергилий е превел Данте през ада. Затова трябва да имате търпение.[…]

Съдията: Как беше заловен Апостола?

Епохата: Знам какво всъщност се случи. Как го преиначавате вие, не знам.

Съдията: Извинете, не бързайте да отговаряте. Знаем, че Левски съвсем не е приет с овации от съвременниците си. Той е признат за герой десетилетия след неговата гибел, когато България, макар и зависима, вече съществува. Колкото по-независима става България, толкова по-велик става Левски. Той е необходим на свободна България като оправдание, че пътят ѝ не е осян само с предателства, провали, завист и корист.

Епохата: Проблем с убеждението имаше и с българите в самата България, които не разбираха защо трябва да се освобождават, след като положението им си подобрява, как точно ще стане това, какво ще спечелят, какво ще загубят, заслужава ли си и какво ще се промени, след като се освободят, ако оцелеят.

Съдията: Бил ли е предаден?

Епохата (забавя се с отговора): Левски се появи и си отиде във време, в което никой не го разбираше. Сега знаете какво е „революция и какво е „република. Тогава в Българско „революцията“ се свеждаше до бунт, а „република“ беше мъчно обяснимо понятие, чуждо на патриархалния дух на българите. Много малка част от съвременниците му разбираха за какво става въпрос и точно те го унищожиха, защото, стремейки се единствено към власт и пари, останаха слаби и нисши духом, както и да са представяни впоследствие в историята ни.

Съдията: За „силата на слабите“ ли говорите?

Епохата: Силата на слабите е в това, че без да се борят със съвестта си, успяват да унищожат великани, които дори не ги забелязват. Слабите са силни във всички общества, в които няма власт. Твърдението, че Левски е бил предаден, наранява достойнството и националното самочувствие на всеки българин.

Съдията: Предателството е личен акт и макар да е мерзост, няма пагубния за цялата общност позор от унищожението. По същата причина се твърди, че Христос просто е предаден и за неговата гибел е виновен единствено Юда. С това се прикрива истината, че е бил унищожен от своите, но това е друга тема.

Епохата: По внушение от Библията Каравелов и Вазов също заклеймиха пред поколенията „един поп“. Петдесет години по-късно свещеник Георги Антипов от Карлово заяви, че има документи, които доказват, че поп Кръстю не е бил предател. Преди да почине, след Освобождението, влиятелни хора се опитаха да му отнемат документите. Той ги спаси и заяви: „Левски, и да не беше предаден, пак щеше да умре.“
Такава е жестоката истина. Левски беше унищожен, за да бъдат унищожени революцията и републиката. Обесиха го турците, но го унищожиха българите – не без чужда помощ.

Съдията: Левски е личност. Революцията и републиката са абстракции.

Епохата: Мислейки само за героя, никой от вашите съвременници не се зае да изследва самотата, в която той беше принуден да живее. Той не създаде семейство. Нямаше наследници. Нямаше собствен дом и собствено легло. В последните години не се задържаше повече от седмица на едно място.
Това го обрече да бъде само герой и нищо друго, а той беше обикновен човек, който обича, мрази, съмнява се, рискува и в крайна сметка заради това загуби живота си.

Съдията: Кой всъщност е Левски?

Епохата: Всеки си го представя такъв, какъвто му се иска на него да е бил. След смъртта му животът му е разказван ден след ден в десетки публикации. За вас, наследниците му, това не го прави нито по-разбираем, нито по-близък. Левски имаше и проявления, които не звучат благопристойно и станаха табу за поколенията, а точно те го правят земен и разбираем водач, на когото обикновените хора имаха доверие.

Съдията: Искате ли да чуем плазмата?
(Преди да чуе отговора на Епохата, екранът светва.)
Беше на 14 години, когато баща му почина, измамен и разорен от свой съдружник. Въпреки че дядо му по майчина линия беше златар, Васил реши да положи усилия, за да се справи сам с живота и да помогне на майка си да отгледа другите си деца. Любовта към майка му е водеща в неговия живот и единствено тя може да обясни необяснимите му постъпки.
Първоначално учеше в Карлово и чиракуваше кафтанджийство и абаджийство при Стоян Грамът. Учеше и богослужение и църковно пеене при Райно Попович. Пееше в местния църковен хор. През 1855 година вуйчо му го взе да му помага. За Васил това беше израстване. На 18 години вече можеше сам да се изхранва и каквото остане, да дава на майка си. Заедно с вуйчо си се премести в Стара Загора. Там учи две години в класното училище и пееше в местния църковен хор. По настояване на вуйчо си прекъсна обучението си и изкара едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „Св. св. Кирил и Методий“, основано от Найден Геров.
По онова време на територията на Турската империя официално нямаше нито български църкви, нито български манастири. Всички те по силата на закона бяха гръцки или сръбски. Българите намериха изход чрез „настоятелствата. На практика имаше църкви, изцяло финансирани от български настоятелства, в които служеха само български духовници, които проповядваха само на български език, под носа на гърците. Малко се знае, че българите по това време подготвяха свещениците си полузаконно. Готвеха се за битка и признаване на българската църковна независимост. Тогава мъдрите и прозорливи първенци решиха, че когато това се случи, трябва да имат обучени свещеници, които да заменят незабавно гръцките.
Нуждата от свещеници, които да поемат църквите и да бъдат близо до народа с проповедите си, беше много по-голяма от нуждата от монаси, отдадени по свой начин на Бога. Българските свещеници, освен че проповядваха на български, винаги намираха място в проповедта да разкажат и за историята ни.

Епохата (с гримаса на неодобрение, но без коментар): Говорехме за Левски. Без никакво обяснение Левски се отказа от светския живот и стана „послушник“. Послушници ставаха тези, на които им е необходимо време за да решат дали искат да станат монаси. Докато си послушник, все още не си дал църковен обет и можеш да се върнеш към цивилния живот. Той не го направи и продължи напред!
На 7 декември 1858 година Васил прие службата си към Бога „под мантията“ на йеромонах Кирил Рилски и беше ръкоположен с името Дякон Игнатий в сопотския манастир „Св. Спас“.

Съдията: Кой тогава би могъл да предположи, че това хрисимо русокосо момче само след няколко години ще се превърне във водач на неосъществената българска революция и от него ще трепери дори великата Османска империя!

Епохата: Това, което се случи впоследствие, се нуждае от обяснение. Бъдещият Левски влезе в черното духовенство. През 1859 година пловдивският митрополит Паисий го ръкоположи за йеродякон в църквата „Св. Богородица“ в Карлово.

Съдията: Или вие не можете да обясните какво и как се е случило, или това, което се е случило, е толкова объркано, че мъчно може да се обясни.

Епохата: Аз не съм виновна, че днес вие не учите вероучение. Православното духовенството се дели на „черно“ за монасите и „бяло“ за свещениците. Властта в църквата се поема от черните духовници.
Дякон е духовно лице от низшата степен и на двете духовенства. Поповете задължително трябва да бъдат женени, за да бъдат ръкоположени за свещеници, и запазват собственото си име. С ръкополагането черните духовници получават своето ново име. Йеродяконът е степен само в черното духовенство.
Левски реши да не става поп, а да поеме нагоре в йерархията на духовенството, осигуряваща на посветените неоспорвана власт. Вуйчо му Василий беше човекът, който можеше да му осигури това поприще. Самият той беше таксидиот на Хилендарския манастир за Карлово и Стара Загора. Налозите – или иначе казано, финансовата подкрепа за манастирите – се събираха от доверен човек, таксидиот, „личност, събираща такси“, които се изпращаха в Атон. Колко пари е събрал и колко е изпратил е проблем само на съвестта на събирача.

Съдията: Между другото, Хилендарският манастир никога не е бил български.

Епохата: И какво от това? Между младия Васил и стария таксидиот възникна конфликт. До днес се говори, че вуйчото обещал на племенника си да го изпрати да учи в Русия за епископ, но не изпълнил обещанието си.

Съдията: Психологическият портрет на Левски показва, че той е личност, стремяща се към правда, наложена чрез власт. Още тогава характерът на Левски не допускал лъжа, двуличие, нечестност и обещания, давани напразно.

Епохата: С такива притчи е изпълнена Библията. Животът е съвсем друго нещо. Левски сложи край на илюзиите си и напусна вуйчо си окончателно и безвъзвратно. Присвои си коня му като компенсация за полагащите му се пари и на 25-годишна възраст започна да живее собствения си живот.
Като че ли тук някой се намеси и промени тотално смисъла на живота му. Дори за мен това е неразгадана тайна. В автобиографията му няма дума за това, но то се случи. Сякаш нищо не е било, замина за Пловдив, извади си тескере и през София и Ниш се озова в Белград. Влезе в Легията на Раковски и веднага беше забелязан от нейните ръководители. След разпадането на Легията легионерите се разпиляха по околните страни. Левски се отправи към Крагуевац с Ильо Войвода.
С него отново се случи нещо, което аз не мога да обясня. Напусна Ильо и се прехвърли в школата за офицери в Белград. Не е ясно кой, как и защо му осигури това офицерско обучение, което се заплащаше.

Съдията: Със сигурност не е бил Раковски. Възможностите са Дядо Ильо, Иван Кишелски или Иван Касабов. Един от тримата го е оценил и му се е доверил. Когато Васил завършил обучението си, заминал за Букурещ, но не се задържал там и се завърнал в Карлово.
Въпросът е какво се случва в Букурещ? Отхвърлен ли е от самия Раковски, както смятат повечето от неговите биографи, или получава специална задача за изпълнение в България от някой от другите двама?

Епохата (все едно не е чула въпроса): С пристигането си в България беше арестуван и прекара три месеца в пловдивския затвор. Това се случи по обвинение, отправено от вуйчо му за кражбата на коня, а не за бунтовническата му дейност. След като излезе от затвора, на 19 април, Великден, Васил сам смъкна расото си.

Съдията: За нас поредният въпрос без отговор е защо така емоционално и безцеремонно скъсва с Църквата, след като ѝ посвещава младостта си? Ако причината е вуйчо му, е можел да си уреди сметките с него, без да обижда Църквата. Като че ли причината е, че самата Църква не отговаря на неговите критерии за почтеност и служба на народа. Нейното поведение се определя от заможните цариградски българи, а не от мизерстващите хъшове в Румъния.

Епохата: Левски беше разбрал какво се случва зад кулисите, служейки на вуйчо си, който олицетворяваше Църквата. С това не беше съгласен.

Съдията: Попитах ви кой всъщност е той. Не ми отговаряте само на този въпрос.

Епохата (троснато): Има една подробност, която не е за коментар. Васил Кунчев не беше свикнал със собственото си име. До свалянето на расото си беше Игнатий. Години преди това майка му му уши елек и избродира на него лъв, лев. Заради елека от майка му Васил прие името Левский. Всички останали писаници са пълна глупост.
Това е част от грешно представения образ на Левски за поколенията като за много скромен и непретенциозен човек. Това не е вярно. Левски имаше самочувствието на ръководител и негово право беше да се нарече „Син, или наследник, или произхождащ от лъв“ – т.е. Лъвский.

Изключително трудно е да се разбере душевността на българския народ от онова време и отношението му към Църквата и революцията. Народът като че ли не е правел разлика между „самостоятелна църква“ и „свободна държава“. В крайна сметка ги е приемал като едно неделимо цяло.
Затова народът, тоест всички вие, сте склонни да простите религиозните прегрешения на един революционер. Църквата и до днес е на друго мнение и не приема, че Левски може да бъде изключение. По цял свят тя прощава много по-тежки престъпления на своите служители от всякакъв ранг, като педофилия, хомосексуализъм, търговия с икони и църковна утвар, присвояване на дарения, пари от търговия с наркотици, връзки с мафията, суета и какво ли още не.
Според нея „свят е посветеният на Бога – този, който няма никакви недостатъци и е чист от грехове“.
Такива днес няма. Нямало е и по времето на Левски. Няма и друг революционер, който да отговаря на тези изисквания.
Залата избухва в неразбираем спор. Всички говорят и никой никого не слуша.

Съдията (изчаква с уважение залата да се умири и продължава): Така Църквата застава между Левски и народа и никога няма отново да спечели доверието на този народ, ако не осъзнае, че сега живеем в други времена и се подчиняваме на други закони. Преклонението на народа пред Левски винаги ще бъде над любовта към Църквата.
България се сеща за Левски едва през 30-те години на миналия век. Изтощеният от войни и противоборства народ е имал нужда от пример, който да следва.
През 1933 г. кметът на Карлово издава заповед за разрушаване родната къща на Левски (имотът бил изоставен и запустял). Местни будни граждани обаче алармират за това полковник Петър Димков, който тогава е на служба в града. С думите „Тая няма да стане!“ офицерът назначава въоръжена охрана на къщата. Във възникналия спор с местната власт полк. Димков дори отива още по-далеч – отклонява работна ръка и строителни материали от строящия се тогава военен клуб в града за реставрация на къщата на Кунчеви. Естествено, няма ненаказано добро – полк. Димков е обвинен в злоупотреба и го грози военен съд. Но и тук съдбата си казва думата. Местни турци начело с ходжата събират и даряват крупна сума за реставрация на къщата. На въпроса на полк. Димков към ходжата „Не е ли Левски ваш враг?“ ходжата отвръща: „Героите не са врагове“, а други турци добавят: Левски се е борил не срещу тях, а срещу изедниците от онова време.
Карловци се пробуждат и така къщата на Апостола е спасена в последния момент.

Съдията (изчаква да се успокоят и продължава): С реалната истина се ангажира големият българин Николай Хайтов. Той води битка за паметта на Левски до края на живота си. Не я спечели и тя го погуби пред безучастните погледи на политици, историци и „цял народ“. В няколко поредни книги той описа какво се е случило, каква е истината и защо не се приема от казионните политици, разчитащи на раболепността на казионните историци и свещеници.
Въпреки това през 2004 година софиянци поставиха паметна плоча и икона с образа на Левски на стената на църквата „Св. Петка Самарджийска“. Няколко дни по-късно, на 21 юни, знеполският епископ Николай изтръгна с „Анатема“ паметната плоча. Операцията беше наречена с конспиративното име „Расото“. Месеци по-късно Синодът под сурдинка обясни, че няма нищо общо със случилото се, но не върна плочата на мястото ѝ, нито анатемоса престъпника.
През 2012 година, след много спорове и заплахи, поставихме обратно на стената на църквата паметната плоча на Левски в присъствието на не повече от 50 души.

Епохата: Това, което Левски прозря, е, че „българете“ не са в състояние да реализират сами успешна революция. Кишелски се опита да му внуши, че ако революцията не е успешна, няма да има чужда помощ отникъде. Само те двамата знаеха какво вършат. Левски със собствените си сили и възможности стана истински стратег, надрасна Раковски и се извиси над Каравелов.
Искаше да подготви успешна революция и чак след това да преговаря за подкрепа с когото и да е. Искаше той да определя правилата на играта, а не да се подчинява на чужда воля.
Българите вътре в империята бяха нещо друго. Те бяха огромното мнозинство от хора, които единствени можеха да сътворят революция и освобождение, ако пожелаят и ако има кой да ги организира. Затова беше нужен човек, който като библейски месия да учи народа и да проповядва освобождение.
За тази велика мисия Касабов избра Левски. Така Апостола влезе в историята ни и остана там завинаги.

Съдържание

Анотация
Пролог
I. Въпрос
II. Въпрос
III. Въпрос
IV. Въпрос
V. Въпрос
VI. Въпрос
VII. Въпрос
VIII. Въпрос
IX. Въпрос
X. Въпрос
XI. Въпрос
XII. Въпрос
XIII. Въпрос
XIV. Въпрос
XV. Въпрос
XVI. Въпрос
XVII. Въпрос
XVIII. Въпрос
XIX. Въпрос
XX. Въпрос
XXI. Въпрос
XXII. Въпрос
XXIII. Въпрос
XXIV. Въпрос
XXV. Въпрос
XXVI. Въпрос
XXVII. Въпрос
XXVIII. Въпрос
XXIX. Въпрос
XXX. Въпрос
XXXI. Въпрос
XXXII. Въпрос
XXXIII. Въпрос
XXXIV. Въпрос
XXXV. Въпрос
XXXVI. Въпрос
XXXVII. Въпрос
XXXVIII. Въпрос
XXXIX. Въпрос
XL. Въпрос
XLI. Въпрос
XLII. Въпрос
XLIII. Въпрос
XLIV. Въпрос
XLV. Въпрос
XLVI. Въпрос
XLVII. Въпрос
XLVIII. Въпрос
XLIX. Въпрос
Дякон Васил Левски
L. Въпрос
Епилог

За авторa

Людмил Леонидов е роден на 17 октомври 1948 г. в София. Завършва специалност „Архитектура“ във ВИСИ – София през 1973 г.
До 2005 г. проектира и ръководи проекти предимно за страните от Близкия изток и Африка. В този период, преди появата на дигиталните картини, изготвя на ръка десетки интериорни и екстериорни илюстрации на проектирани обекти.
Към рисуването го насочва неговият приятел Фидел Родригес – колумбийски художник. Влиянието му се усеща в темите на картините и нескриваната мистичност в тях. Предпочитаната от него техника са маслените бои, въпреки че владее много добре и графиката.
Участва в няколко общи изложби. Има и четири самостоятелни изяви в София през 2008, 2014, 2016 и 2018 г.
Интерес предизвиква организираната през 2016 г. негова изложба, наречена „Разкази в картини“. Всяка от представените 100 картини е придружена от разказ в едно изречение.
Много от картините са рисувани като илюстрации на книги – „Очите на Бога“, „Анатемосаната истина“, „Полет в бездната“ „Невъзможна любов“ и пр.

Арх. Леонидов е автор на следните книги:

„Очите на Бога“ – историческо четиво за непредубедени (Историята на света през съдбата на евреите), 2007;
„Комисията“ (Пиеса за живота в комисията „по жалби на гражданите“ в СОС), 2008;
„Съкровището“ (Три разказа с неочакван край за едно тракийско съкровище), 2010;
„Анатемосаната истина“ (Общото между Орфей и Христос), 2012;
„Очите на Бога“ – част втора (Историята на света през съдбата на българите), 2013;
„Табла за незнаещи“ (Историята, правилата и моралът в играта), 2016;
„Защо изчезна Атлантида“ (От раждането на Земята до днешната съдба на човечеството), 2017;
„Случаят Левски“ (Съдбата на Левски, разказана от Епохата, разпитвана от Съдията), 2021.