Бог е безмълвен. Дава знаци. Чрез феномените.
Пътят, по който Слава Севрюкова постига от­крития, е неразбираем, неприет. По-важно е те да отговарят на истината.
Това несъмнено е така. През уникалния поглед на богобелязаната светът вече не е същият.
Новоизгряваща, психотрониката е лишена от признание. Образите на Слава изглеждат реалис­тични, но реализмът ѝ се възприема магически. Как да се обоснове научно, като е трудно възпроизводим? Затова ли „титулуваните капацитети” го отхвърлят като непонятен?
Засега. Но Човечеството се развива…
Вълшебното огледало на свръхсетивността. Благодарение “психотропното си око“, пророчицата се пренася от своя скромен дом в далечни епохи и пространства. Съзира хора и събития на огромни разстояния. Докосва се до Всемирната душа. С пръст е на “спусъка на Светлината“. Тя самата – светлинно същество.
Миражи ли следва? – Реалии. Практиката го по­твърждава.
Душата на Слава Севрюкова – свят, събран в капка с цветовете на дъгата. Прозренията ѝ са от “безпристрастните записки на Висшия разум“.
Поразени от безграничната ѝ сърдечност, до­косналите се до загадъчната жена се изумяват. Развълнувани тръпнат. Отпили виното на Мъд­ростта, са възвисени. Като след досег с неземно същество.
Предсказания, озарени от мълнии.
Лястовица, предвещаваща изгрева на Нова­та епоха – това е Слава. Говори за нея с възторг, подготвяйки нелекия ѝ триумф. “Невъзможното“ преминава в живота през кристалния мост на една уникална дарба.
Интересът към Ванга и Слава е изключите­лен. Популярната ясновидка от Петрич обаче е на щат в тамошната община. Решава предимно здравословни, битови и психологически проблеми на търсещите я. По изключение наднича в глобал­ната неизвестност.
Софийската прорицателка е по-необременена с приема. Рядко развързва възлите в съдбините на съвременника. Това ѝ дава възможност дълбинно да навлиза в обществения, националния, планетарния и вселенския (думата е точна) живот. Про­никва в микро и макрокосмоса. Дълбае непроучените корени на еволюцията. Изследвайки минало и настояще, визира Бъдещето на нашата, според някои, “все по-обречена цивилизация“.

Споделя: “Ванга съзира проблемите на души­те, аз – и на епохата.“
Слава и Ванга – неприкосновени велики мъртъвци. Но техните дела и послания са живи. Провокират будност и размисъл.
Пророчицата от “Овча купел“ е силно вярва­ща. В защита на беззащитните, насочва към Бога. Пробужда забравената Доброта. Срещите с нея са отскоци към Светлината. Житейските страда­ния се стапят в следа от птичи полет.
Невероятно духовно наследство. На явление, за което трябва минута да се помълчи. По-дълго и с респект, когато вече е в Отвъдността.
От кое ли измерение се взира леля Слава над тази книга? Със загадъчна усмивка ли се оглежда в нея? Дали някога е предвидила и това?
Харизматичната психотроничка събираше в мигновение хилядолетията. Разчистени от наноси­те, блесваха. Поразително автентични. Прониква­ше в слоевете на Миналото не като археолог – по материални следи, а психотропно – по енергийни отпечатъци. Убедена бе: “С променено отношение към Миналото, Човечеството ще конструира по-добро Бъдеще“.
Нека се впуснем с владетелката на духовно зрение из потъналите в многовековен прах следи на историята. Да разгърнем пожълтелите от време­то страници на Светото писание. И ги осветим.
С безпристрастния взор.
На една богобелязана.

„Вие четете, аз виждам – разкрива творческия си подход богонадарената. – Събитията се раз­виват реално пред мене.”
Има качества свободно да прониква във вре­мето и пространството. Една от малцината високо посветени. С неподражаеми прорицателски спо­собности. Силно вярваща, с висок морал и дух. С изчистен живот – сълза на дете.
Психотроничните и умения са доказани. У нас и в чужбина. Но нима са само нейно завоевание? Не са ли брънка от изгубена в хилядолетията медитативна технология за общуване?…
Поредна загадка. И тя чака решение.
Слава свободно шества в трудно проходими те­ритории на историята. Наднича в митовете – едни от най-трайните завоевания на човешката цивили­зация. Руши вкостенялата им неприкосновеност. Прави ни съпричастни с изпитания, съдби и исто­рии на народи, изваждайки ги от тъмните дипли на античността. Разграничава истини от легенди. Дава плът на безплътните скелети. И те оживяват.
С лекота общува с живи и мъртви: “Хората, опи­сани в Библията, не са измислица. Христос дойде на Земята не да изкупи греховете ни, а да покаже как сами да се избавим от порока и световното зло. Бъдете добри! Човек може това, намери ли сили да каже: „Аз искам!” И да го отстои.”
Символите в Сборника на мъдростта, според нея, са като послания в бутилка. Убедена е – дешифрирането им разкрива реални исторически събития: “Само така Човечеството ще надмогне вавилонските си рушителни инстинкти. Ще по­стигне духовна висота в космически мащаби.”

Секващи дъха описания, възстановени по пътя на психотрониката. Очарованието сякаш е сюрреалистично.
Пророчицата контактува с Енергията, движе­ща света. Пред нея времето се стапя. Сякаш нико­га не е съществувало.
Доказва – не трябва лекомислено да се прене­брегват легендите на древността, макар в тях да има зрънца истина. Те след години може да се ока­жат много по-значими и насочващи към правотата, отколкото някои подвеждащи съвременни истори­чески изводи.
Защо така е устроено човешкото съзнание – най-дълбоки корени да пускат в него митологизираните изживявания? Не е ли видението на Слава по-дос­товерно и психологически завладяващо от наложи­лите се в иносказателна форма приказни истории в популярния библейски вариант?
“Полузнанието е деспот, управляващ Чове­чеството” – предупреждава Достоевски.
“Духовната еволюция в древни времена – твър­ди феноменът със свръхпространствено мислене – се е извършвала в извънредно сурови условия. Част от събитията в Библията са представяни за чудеса, за да бъдат възприети и разбрани и от най-необразованите люде в ранните зори на цивилизацията.
Съвременният етап на развитие е съвър­шено различен – уточнява Слава. – Хората са много по-близо до Духовността. Не се нуж­даят от чудеса, за да повярват на фактите. Човечеството дорасна то самото да твори чудеса…”

Психотронният дар

Предстоящите страници са далече от популяр­ни клишета и схеми. Оригинални, провокативни. Без претенции за пионерски открития. Не са жълти, нито скандални.
Слава е предизвикателство. Това, с което се за­нимава, не е алхимия. Отворен прозорец е към све­та в непроучените му измерения. Психотронното и зрение изненадва. Държи ни винаги над инерци­онното мислене. Послания – глътка свеж въздух в опушения делник.
Приживе е приемана с почуда – прекалено се отличава от другите. В това е магнетичният ѝ чар. И Сила.
Дано не са немощни словата в опита да се обяс­ни един световно признат, все още почти неизвес­тен в Родината феномен.
Използвана безжалостно от учените, остава в сянка.
Но нима и след смъртта трябва да се прене­брегват разтърсващите ѝ постижения?
Слава е зрител и „участник“ в драмата на веко­вете. Пътешествайки из епохите, възкресява отлом­ки от историческото наследство на Човечеството. Реставрира душевности и бития на личности, от­давна отпътували от белия свят, без да ги изважда от епоса на събитията. Разглежда ги отвън, но пре­дава и духовните им изживявания. И хвърля нова светлина върху „двукраката мистерия Човек“.
Така пред нас се откроява самородна галерия. На неизвестното в живота на познати исторически величия.
Как е възможна подобна метаморфоза на съз­нанието? Има ли граници за проникновенията, струящи от Душата?
„Човечеството открай време е забелязвало само онова, което му показват“ – деликатно под­мята прорицателката.
Далече от манипулативността, тя самата е щаст­ливо изключение. Дали, поради това, че, вниквайки в летописите на Вечността, ползва непонятни нам информационни канали? Или, защото без да пре­небрегва земната логика, включва божествената? И дава цвят на думите?…

Слава ни въвежда в магията, наречена психотроника.
Истината, казват, била скучна. През ракурса на свръхизострените сетива не е такава. Но как да се докаже?
Горко на оня, който греши. Още по-тежко е на правия. Лесно е единствено на посредствеността, предъвкваща познати „амортизирани истини“. И какъв парадокс – колкото по-бездарни са хората, толкова по-високи изисквания имат. Към другите.
Слава не блести с амбиция да е психотропен феномен от световна величина, въпреки че инфор­мацията ѝ, особено в научната сфера, е от под­стъпите към Великото вселенско съзнание. Но е с претенция за нейната автентичност.
И с право – доводите ѝ след време се потвърж­дават. Затова са почетните ѝ професорски и акаде­мични звания.
Как след всичко това да не буди съмнение?
Как ли се е чувствала приживе с необикнове­ните си способности? Какво ли е изпитвала и Все­лената, пронизвана от откосите на мисловните ѝ проникновения?…
Декодирайки света, Слава неведнъж ни отвежда отвъд видимото. Открояват се нови и нови аспекти на до болка познати образи. Това не са контакти с призрачни, а с реални същества. Пред нас е друга­та, неосъзната страна на действителността.
Надарената със свръхсетива разкрива не­известни проекции на бележити предшествени­ци. Героите сякаш се опитват да разберат сами себе си. Свободно странстващата в епохите ги подпомага да се саморазкрият. Без да се бои да извади на показ тъмните им страни. Внима­телно вниква и в мрачните ужасяващи тайни на някои световни злодеи.
В морето от преситени манипулации истината е вечно гладна.
Психотропната изследователка разглежда поновому съдбите на бележити личности. Изчист­ва от тях патината на времето и по-късните „захар­ни наслагвания“. Освобождавайки ги от митове и легенди, не дегероизира, а търси автентичната им страна. Невероятната ѝ дарба възвръща на хиперболизираните образи човешките сърца. И те, като че оживяват…
От тоз миг нататък светът вече не е елемента­рен, както доскоро са ни го представяли.
Това смущава.
Дали прозренията ѝ ще провокират изследова­телите за размисъл под необичаен ъгъл? Ще им обърнат ли изобщо внимание? И най-вече – ще имат ли дързостта да съзрат историята с други очи?
Все едно – нейните послания трябва да бъдат съхранени.
Задават се срещи с усещане за Вечност.
Отваряйки вратите на едни идеи, не загърбва­ме ли други? Достойни ли сме да оценяме и пре­разглеждаме утвърдени от векове позиции на зна­менитости?
Слава Севрюкова е водеща във феноменологията. Чете „тайнствени знаци на Космоса“. Пре­дава новости от Миналото. Фиксира контура на Бъдещето.
Разкритото от нея трябва да се знае.
Преодоляла информационния вакуум на хиля­долетията, прониква в непознати страни на попу­лярни във времето фигури. Персонифицира ги и откроява.
Някои от тях са колоси. От нелекия живот на дру­ги са съхранени съцветия вдъхновяващи легенди.
Демитологизира ги, без да смъква героичния им ореол. Прониквайки в специфичното устройство на индивидите, доказва – гениите не са схематични.
Нестандартно преселение в съкровени светове.
Възможно ли е?
Психотроничката го прави.
Историческите фигури оживяват. Реални, прав­доподобни. С пристрастия. И… слабости.
Оттук – изненадите.
„Успокояващото в историята е нейната недостоверност – пише нобеловият лауреат, роде­ният в България евреин Елиас Канети. – Всъщ­ност тя представлява история на историята, защото ако знаехме истината…“
Слава предлага нестандартно виждане за нея. Това не може да не смущава.
Как ли се е чувствала, когато пред погледа и грохотно са се срутвали изглеждащи доскоро непо­клатими, внедрени в съзнанието исторически мис­тификации?
Болезнен е проблемът за духовните празноти в човешката памет.
Безкритично ли е отношението към някои отдав­на бетонирани истини? – Едва ли, но по нетради­ционни канали бликат нови и нови информационни послания.
Някои са неприемливи. Да се учудваме ли? Нима преди десетилетия не бяха публично анате­мосвани Стойна Преподобна и особено Ванга? А днес са сред стълбовете на духовността.
Познанието разширява територии.
Имаме ли основание да ползваме „съмнител­ния“ все още за съвременните изследователи „квазинаучен“ психотроничен метод? – Да, ако е обек­тивен и практиката, подкрепена от историческата памет, безпристрастно го доказва.
При Слава Севрюкова е.
Когато уникалният психотропен феномен до­пълва историческите извори, открояват се шокиращи изненади. Те, разбира се, подлежат на проверка.
Възниква неудобният въпрос: докога ще съжи­телстваме с полуистини, фабрикувани от живелите преди? Все още сраснали се с нас?
За да излезе наяве автентичността на Минало­то, трябва да се смъкнат завесите на вековете. През психотропния взор тогава оживяват разтърсващи събития. Откроява се изненадващ калейдоскопичен свят на личности от близката и далечна история.
Слава не си прави труд да ги защитава. Виж­да ги и толкова. Тя е спокоен, бих казал, хрисим психотропен изследовател. Но някои от разкрити­те от нея новости блясват. Удрят като мълнии.
Проникновенията ѝ след време се потвърждават.
Актуално за Новата епоха е проклятието на ки­тайците: „Да ти се случи да живееш в интересни времена.“
Изправени пред трудно обясним феномен, пи­таме се: какво е ясновидството? Откъде черпи сила? Докъде са границите му? Как една българ­ска касандра го осъществява?
Въпроси, отекващи в сърцевината на човешка­та психика. С повишена трудност са. Засега.
През „психотропното око“ се откроява траги­змът на живота и саможертвата на обществено значими, отдавна прекрачили границите на време­то персони. Някои от тях са „първи в класацията по безсмъртие“.
Слава ги съзира, каквито са били. Не кокетничи с тях, не ги жали, не спестява слабостите им. Не се води от емоции и лични страсти. Предава „автен­тичните им отпечатъци, съхранени в информа­ционния сейф на Вечността“.
Нима този ракурс накърнява заслуги и достойн­ства? Ще се предизвика ли гневът на Небето?…
Най-много да се стресне и смути изсушената монотонна мисъл на някой внезапно пробудил се от летаргия чиновнически мозък. Пък бил той от висок ранг.

Не, това не са скверни обстоятелства. Образи­те на героите, с които предстои да се срещнем, са възвишени, защото касаят реални хора, а после водачи и пътеводни знамена. Колкото и крупни фи­гури да са в националната и общочовешка памет. А тя задължително трябва да е чиста.
Видения, с които животът става цветен.
Проникновенията на природния уникум за отми­налите исторически епохи и онези, които се зада­ват, действат зашеметяващо.
Ще се потвърдят ли шокиращите открития в бъдеще? Някои, като тези за оперния певец Шаляпин и гениалния Страдивариус вече се случи­ха. За Гагарин, както излиза наяве, 14 години след смъртта на Слава вече е доказано абсурдно зву­чащото някога нейно твърдение – „не е първият човек, полетял в открития Космос“.
За тайния живот на Шапяпин и скритите страни от битието на Циолковски, разшифровани и толко­ва пластично предадени от пророчицата, читате­лите навярно си спомнят от предната книга за нея „Бъдете в този свят, но не от този свят“.
За други, като неизвестния код на цигулките на Страдивариус и старателно укриваните провали в Космоса на следовниците на Гагарин, ще се узнае в тази книга.
Как да не е „съмнителен учен“ нашата психотроничка? Предизвикателно точна е.
Ще получат ли право на трайност във времето и останалите нейни прозрения? Сред тях има и таки­ва с екзотичен привкус. Други засега все още зву­чат абсурдно. Трети са еретично революционни.
Последните са най-интересни.
Означава ли това, че проникновенията ѝ, за­ради непонятния си генезис, трябва да бъдат ели­минирани? Или да останат само за вътрешна консумация.
Потвърдят ли се постиженията на уникал­ния психотронен професор, Слава Севрюкова ще излезе завинаги от незаслужено забвение. Неудобният приживе феномен най-сетне ще добие подобаващо признание.

Неизвестното за известните личности

Безпристрастният взор вниква в непознати страни на популярни лица от близката и далечна история. „Реставрира“ образи, характери, картини и сцени от живота.
По точността, обхвата и задълбочеността на контакта със света на отдавна отпътувалите от нас Слава няма аналог. В страната ни и извън нея.
Обективните и исторически разследвания по пътя на психотрониката в никакъв случай не са прояви на екстравагантност. Свръхсетивните умения на харизматичния професор не задоволя­ват лични амбиции. Помага на хора, живо интере­суващи се от тези неща.
Навлизайки в бездните от тайни на известни ис­торически фигури, отговаря на въпроси, поставени ѝ от нейни гости. Голяма част от тях са най-обикно­вени хора. Но има и други – изявени учени, акаде­мици, професори, историци, писатели, киносценаристи, творци на изкуството…
Цени съкровеността на личния живот. Прониква внимателно в него. Разкрива ежедневното и епич­ното. Интересува се от дискретните трансформа­ции на героите. Убедена е – голотата на истината е валидна и за царствеността. Съзира скрити черти, убегнали на съвременниците. Домогва се до белязващото душевността им. Тънко препредава тяхна­та духовна и речева характеристика. И нарушава установеното, навярно изгодно за някои статукво на недосегаемия херметизъм на Миналото.
Допуска ни до едни затулени светове. Сякаш наблюдаваме нещо, което не би трябвало.
Какво е това? Интелектуално любопитство?
Не. Един нестандартен ракурс към човешка­та душа.
Никъде не се забелязва грубо разминаване с общоизвестното. А резултатите са разтърсващи. Развенчава, както ще се убедим, исторически, жур­налистически, криминални и дори отдавна наложе­ни по света космически митове.
Въпреки това не се приемат. Някои уче­ни пренебрежително продължават да наричат психотрониката „квази“ наука. Не е ли „квази“ лаическото им отношение към нея, кога­то се касае за свръхфеномен!
„…Нашите невероятни екскурзии във време­то и пространството започваха – спомня си за паметните срещи с хиперсензорната жена писателката Лиляна Серафимова в книгата „Маги­ята, вечната“, – Тя ни въвеждаше в отдавна отминал свят и в далечното бъдеще. Описваше с най-големи подробности външния вид на велики хора и сцени от техния живот. После, когато ровехме в биографии и литератури, оставахме удивени от точните попадения на нейното ясновидство.“
Жрицата на свръхсетивността достига до „другите лица“ на известните личности. Психотронните образи посмъртно оживяват. При някои е по-обстоятелствена (Ботев, Левски, Хитлер), другаде нахвърля откъслечни, но характерни щри­хи (Джек Лондон, Амундсен, Парацелз, Ханибал).
Част от разкритите житейски моменти все още са спорни (Александър Македонски, Ботев, Джон Ленън). При задълбочени биографични справки те­зите ѝ обаче зазвучават художествено завладява­що и исторически правдоподобно.
В резултат на психотропните изследвания под нов ъгъл се открояват Кирил и Методий, патри­арх Евтимий, Нострадамус, Леонардо да Винчи, Страдивариус, Ботев, Левски, Гагарин…
Разглеждайки ги от непознатата им страна, Слава е категорична: „Няма временни герои. Те са вечни.“
Пророчицата подхожда към миналото творче­ски. А всеки творец волю или неволю създава един нов свят. Тя прави това, възкресявайки стария, в стремежа да възвърне автентичния му блясък.
Нейният е жив, динамичен, колоритен. Поняко­га до болезненост.
Дали защото с надчовешки прозрения стои не отвъд времето, а в стенещата му сърцевина?
Послания от океана на Нетленността. Ви­дения, озарени от мълнии. Усеща се дъхът на бездната.
Прорицателката помага на живите, проучвай­ки мъртвите. Възкресява истини, стаени или изгу­бени отдавна в ъглите на устните на нашите пред­ци. В причудливите пространства, където Земята се среща с Небето, винаги съзира нещо ново.
А нима може да е различно?
Подгответе се за невероятни изживявания. С нагласа да приемете психотронните факти отговорно и безпристрастно. Критично, без пред­разсъдъци.
Изключете влиянията на доскорошни щампи. Представете поднесената информация на обсъж­дане пред Парламента на вашите мисли. Прете­глете я обективно на везните на вашите Души.
И, ако те са искрени и чисти, нещо страшно труд­но, почти невъзможно в настоящото „усилно време“ (така го определя Библията), истината ще блесне.
Оригинална, неподправена, ярка. Понякога до болка.

 

БОТЕВ
Легенди за Ботев витаят до днес. Слава Севрюкова изважда светлата му личност от тях. От психотронна позиция наложените постановки се променят. Някои от тях безвъзвратно се сриват. Изгряват други.
Пророчицата с разбиране подчертава: „Съзряното от мене за Ботев, Левски и Бенковски не е като в читанките.“
Какво пък, може би точно това ще ги превърне в още по-трогателно завладяващи.
Владетелката на Силата не се тревожи дали разкритото по свръхсензорните ѝ канали ще по­лучи гласност. За нея е достатъчно да го предаде, „без думица да промени“.
Пъстрота насища виденията ѝ. И животът е такъв.
„Гледайки човека, аз съм безпристрастна – ще сподели в едно от малкото свои интервюта. – Но нито Левски, нито Ботев или Бенковски са имали този ореол. Създаден е впоследствие.“
Не се бои да разкрие истината. Дори да е неу­добна. И понякога горчива.
За Слава: „Ботев е нежна пламенна поетич­на натура“. Без да робува на догмите, констатира: „не е професионално подготвен за отговор­ната роля на войвода но, въпреки това, сърца­то се заема с нея“.
„Преди да потеглят с четата, водачите са имали известни разногласия – цитирам жената със свръхсензорни способности, – но поетът с орлов поглед се е наложил. Смело я е повел.“
Безпристрастните исторически извори говорят – това действително е така. Старите, с многого­дишен опит хайдушки водачи Панайот Хитов и Филип Тотьо, доказали се в не една битка, в по­следния момент отказват да оглавят трескаво под­готвяната в Румъния чета. На тях им е ясно като бял ден – обречена е в зародиш. Врели и кипели в хайдушките дела, не е в стила им да рискуват на­халост. Няма да сложат глави в торбата в подкрепа на една изгубена кауза. Оплискано в кръв, сринато, опожарено – такова по онова време все повече се очертава Априлското въстание.
Сериозни опасения. Но те са безкрайно далече от експанзивния Ботев. С висок авторитет сред емигрантските среди като поет, журналист и теоретик-революционер (но не и като пълководец), той се нагърбва със свръхтежка задача.
Не е любител на прецизните изчисления и тън­ки сметки. Иначе какъв бунтар ще е?
Носи символа на Новата епоха – идеята за Свобода. Колко струва робското живуркане пред Нея? Европа трябва най-сетне да се увери, че българите я заслужават. Но кой с риск за живота си ще го докаже?
За да не се провали вече сформираната въоръ­жена дружина, която по предварителен замисъл трябвало да бъде предвождана от Панайот Хитов, а поетът да е неин писар (задача, изцяло по силите му), огненият публицист поема тежката войводска мисия.
Ще я изпълни ли без военен и пълководчески опит?
Ботев е дръзка поетична натура. Хладната пресметливост е на светлинни години от него. Хвърля се в обречената битка, пък „каквото сабя покаже“…
Сабята е оръжие. Нима е създадена, да се пише за нея, дори и поетично?
Жестоко средство за разплата. Трябва да се из­вади от ножницата и… И тогава тънкостите в бора­венето с нея ще решат изхода на боя.
Поетът владее по-мощно оръжие – Словото. Умело си служи с него, за да блесне силата на са­бята, когато „каузата е свята“.
Истина, банална и жестока като обречения жи­вот на роба (Ботев отдавна е погребал робството в душата си). Истина, изгаряща като сълзите на ра­тая, запалили хамбара на чорбаджията. Трагично примитивна проза, на космически разстояния от поезията.
Виртуозът на словото с лекота се справя с поети­ческия слог. Ще успее ли и с хладното оръжие?…
Той не пресмята. Стремглаво се хвърля в битка. Не като един от многото. Като водач.
Такава е горчивата, а както се оказва и тра­гична историческа правда. Така я вижда Слава Севрюкова.
Каква смелост е да се включиш в борба с изчис­лена до стотния процент победа? Това би удовлет­ворило милиони люде, не и родения поет, жадуващ духовно водачество. А то се заплаща единствено с цената на саможертвата.
Героите се раждат от абсурда.

Мемоарите на Никола Обретенов, член на щаба на четата, се приемат за едни от най-автентични­те свидетелства за последните дни преди гибелта на нейния лидер. В документално-историческата му книга „Спомени за българските въстания“ се натъкваме на впечатляващи факти. Те убедително подкрепят изложената от психотроничката теза.
Първо – акостирали на Козлодуйския бряг, ентусиазираните Ботеви четници са грабнати от обаянието на напетия снажен войвода.
Нека си го представим. Той е в стихията си. Рес­пектира с блестяща униформа и красива стройна осанка. Покорява с огнен поглед.
Да се вслушаме в бликналите възторжени слова. Поетът се вълнува. Пламенната му реч за избавле­нието на роба и сладостта на свободата взривява.
Вижда как България гори и стене в стихията на бунта. Поробените братя се сражават и трепетно търсят подкрепа. С радост, с усмивка, с оръжие ги­нат за Родината] Там жени берат цветя и плетат венци, да закичат барутните пушки… Там…
…Лее се, лее вълшебното слово на екзалтира­ния войвода. Тръпчиво, завладяващо, като полета към независимостта. Възпламенява сърца. Окриля души.
Поетът умее това повече от всеки друг.
Четниците са очаровани. От оживелите пред тях героични картини. От обреклия се на саможертва магнетичен водач, повел ги към изгряващата Сво­бода.
Просълзени са. И опиянени.
Пролет е. Дърветата упоително избухват в бели и огнени цветове. Природата е в стихията си. От това още по-силно възвира и кипи буйната кръв в жилите на момчетата. Сладостно тръпчив е досе­гът с раззеленената родна земя. Тя, която скоро ще попие неукротимата бунтовническа кръв и майчин­ски завинаги ще приюти младите им тела.
Войводата стремително предвожда дружината. Снажен, с грабваща окото хусарска униформа, с перо на самурения калпак. С кобур, сабя на кръста и високи черни лъскави чизми.
При Ботев е обратно – одеждите му са блестящи. Излъчват приповдигнатост и някаква странна тър­жественост. Сякаш е поел не на смърт, а на парад.
Второ – едва дебаркирали на Козлодуйския бряг, върху четниците твърде бързо се стовар­ват нелеки прозаични проблеми. Точната дума е трагични.
Не проблясва искрица въстание отвъд Дунава. Врачанската кааза е утихнала повече от всякога. Населението е не само мирно, но и жестоко на­плашено от чудовищните зверства на поробителя. Дистанцирано, хладно. Някъде дори враждебно.
Там, където ги има, мъжете и жените са се из­покрили и заключили по домовете. Повечето за по-голяма сигурност са далеко извън тях.
Трето – задават се не по-малко мъчителни, вече битови проблеми. Новите лъскави чизми на напе­тия войвода бързо се превръщат в бреме за него. Стягат, подбиват краката му.
Нима в напрегнатия продължителен поход той, предвождащият дружината, трябва да куца?
Героично понася несгодата, но се налага члено­вете на четническия щаб, загрижени от началото за него, да го снабдят с кон, а по късно и с цървули, за да превъзмогнат стоварилите се неудобства.
Четвърто – когато на пътя на четата се изпречват група черкези-кавалеристи, експлозивният Бо­тев с извадена шашка, пришпорил коня, полита срещу тях.
(Съпоставяйки го с Апостола, Слава Севрюкова констатира: „За разлика от Левски, той е не­практичен. Като всеки роден поет, във висша степен е идеалист.“)
За втори път щабът на четата в лицето на опит­ния ѝ военен ръководител Никола Войновски спеш­но се намесва. С тактически маньовър отблъсква нападателите. Запазва преждевременно да не по­гине войводата с барутен характер. А после благо­разумно охлажда бликналия му ентусиазъм.
Това са факти. Доказват – гениален поет, жур­налист и революционер, Ботев не е подготвен като военни знания и практика. Затова трудно се адаптира към нелекото изкуство на четническата стратегия.
Пламенен публицист, не притежава, като някои от участниците в четата, боен и хайдушки опит.
Практическите умения в тази ситуация са много по-ценни от ентусиазма, колкото и зарази­телен да е той.
Какво ли би коствало това на четата?
Възниква сериозен проблем – има ли войвода­та качества успешно да я води?
Инициативният комитет, подготвил изпращането ѝ в разтърсеното от бунта сърце на Отоманската империя далновидно е предвидил изход. Нелека­та стратегическа задача е възложена на военния ѝ командир Никола Войновски. Като офицер на руска служба, той притежава добра подготовка.Друг безспорен факт.
Нека отново се върнем към прорицателката с непогрешим психотронен взор.
Неведнъж тя подчертава: „Напетият войво­да е с чувствителна, нежна, ранима духовна настройка на поет, но е лишен от пълководчески качества.“
След мъчителен поход четниците са въвлечени в унищожителни обезкръвяващи ги огнени схватки. Ожесточените сражения взимат все повече жерт­ви. Дружината редее. Кръвопролитните битки при Милин камък, Вола, Камарата и Околчица сериоз­но я разтърсват и обезсилват.
Все по-често се долавя приглушеният, засил­ващ се тътен на назряващо недоволство. Понася се гневен ропот срещу невъстаналото население на Враца, изпокрилите се окръжни апостоли и без­действието на революционния комитет там. Опас­но е искрата на брожение да не се раздуха и прех­върли срещу водачите на четата и най-вече срещу войводата.
С камшичното си слово той е обещал възторже­но посрещане на шепата храбреци. При героичния поход към Балкана обаче все повече се разбира – каузата им е обречена. Поели са към предизвес­тена смърт.
Дали всички с охота са готови да се превърнат в кървав курбан в името на Свободата?
Как ще реагира на това войводата с душа на поет? Може ли да бъде безразличен?
Такъв навярно би бил всеки друг, не и Ботев. Зареден с драматизъм, дълбоко изживява стовар­ващите се сриващи събития над малцината оцеле­ли бунтовници. Виждайки как един по един загиват четниците, чувствителен, болезнено раним, той, според пророчицата, изпада в неприкрит емоци­онален смут.
Бързо топящата се дружина навлиза все и все по-навътре в Балкана, а вест за въстание няма и няма. Не пристига помощ ни от Враца, ни от окол­ните села, както горещо се е очаквало.
На път е да се реализира най-жестокият кош­мар. Противникът, зверовит бошибозук, настървен и все по-многоброен, подкрепен от редовна войска, затяга смазващ обръч. Жертвите растат.
Без спасителен изход за обречената чета, във върховните мигове на напрежение първоначална­та възторжена екзалтация на войводата отстъпва. Задава се полюсно противоположна – на покруса и черно отчаяние.
Да се учудваме ли? – Сякаш навлизаме в съкро­вената територия на Ботевия лирико-драматичен свят.
Ако си послужим със съвременни понятия, мла­дият войвода доброволно е поел роля на „българ­ски камикадзе“, врязал се в болната снага на раз­падащата се Отоманска империя. Но и това едва ли е най-точно определение. Той не е фанатик, а бунтарска душа, обрекла се на Свободата.
Истината – Ботев няма практическа подго­товка да бъде водач на четата, но любовта му към Родината го тласка към саможертва.
Има ли обаче право да обрича на това своите подчинени?
„В мигове на свръхчовешко напрежение – забелязва психотроничката – той не съумява да потисне обзелите го крайно мрачни чувства и настроения. Оживява поетът в него. В разрастващите се етапи на сътресение, достигащи ло­гичната си кулминация, фината му изящна душа допуска груби тактически грешки.“
Това ли е вината на войводата – че е аристо­крат на духа?
Нека се опрем отново на спомените на Никола Обретенов за боя при Милин камък. Летописе­цът представя пред нас автентичния вид на мла­дия войвода – посивял за дни от стоварилите се мрачни изживявания, почти неузнаваем:
„Ботьов за миг падна духом, особено като гледаше мъртвите си и ранени другари. Слезе в малката пещеричка, подпря се на стената и за­почна да охка. Апостолов, Давид Тодоров, Геор­ги Митев и Петър Йорданов го насърчаваха, но нищо не помагаше.
Апостолов ме потърси във веригите на мом­четата. Намери ме и пошепна: „Ела, че Ботьов паднал много духом.“ Извикахме и Войновски. Смъкнахме се в пещерата и отново взехме да увещаваме войводата.
Най-сетне той се съвзе и доби първото си настроение. Излязохме всички горе. Четниците нищо не разбраха.
Ботьов извика: „Дръжте се момчета! Стре­ляйте на месо!“
Със задружни усилия на щаба кризата успешно е преодоляна. Възвърнато е „бойкото настрое­ние“ на войводата.
Но дали е намерен изход за все по-очертава­щата се, надвисваща със страшна сила черна орис над обречената дружина?
Войводата за пореден път помръква, когато повторно изпраща призивно писмо за подкрепа до Врачанския революционен комитет по свой че­тник, а няма ни вест, ни кост от поредния весто­носец. Не се забелязват и най-малки признаци на въстание.
„Ботьов почна да се тревожи – спомня си Ни­кола Обретенов за този трагичен епизод след края на сражението при Веслец, – макар никой да не ни безпокоеше.“
Изправен пред суровата прозаична реалност, лиричният войвода все повече се угрижва. И не прави опити да го прикрие.
Третият, документиран от летописеца вече вър­ховен етап на разтърсваща покруса, е от реакцията на овчаря, доброволно дал шилета, да се нахранят и подкрепят прегладнелите омаломощени четници.
При вида на настъпващата потеря „се изправи пред Ботьова овчаря, от когото бяха взети агнетата. Подпрян на тоягата си, с един дивашки тон зах­вана да вика: „Хайде, платете ми шилетата, за­щото потерята наближава!“
Ботьов си повдигна главата и просълзен, с болка в душата каза: „И аз съм дошъл народ да освобождавам!“
В тоя сюблимен миг страданието на поета про­личава повече от всякога. Ефектът е опустошите­лен за фините струни на оголената му чувствител­ност.
Трябва ли да се премълчават и подминават с безразличие тези ярки свидетелства, така красно­речиво открояващи болезнените разочарования на войводата? Сривовете в неговото настроение са психологически обясними. Верижна последица от апатията на населението от Козлодуй до все по-оч­ертаващия се погром във Врачанския Балкан.
Такива са фактите, съхранени от свидетелите на разигралите се събития Никола Обретенов, Ди­митър Икономов, Никола Кючуков и други четни­ци. Подобно на Обретенов – съвестен летописец и член на четническия щаб – те също подхождат към тях изключително отговорно.
В потвърждение на изнесеното дотук, ето какво пише Димитър Икономов за сражението при Милин камък: „Нашият войвода Ботев отслабна духом. Като виждаше какви млади и здрави момци падат от куршумите на врага и какви мъки и страдания изпитваха всички, неговата поетическа душа се покърти и той се почувства сломен. Голямо разо­чарование и разкаяние терзаеше душата му.“
Ако хроникираните събития на посочените оче­видци изглеждат пристрастни, нека се обърнем и към спомените на Никола Кючуков, отразяващи физическото и психическо състояние на водача на четата след битката при Милин камък, само ден преди смъртта му: „Войводата ни Ботев бе физи­чески отпаднал. Краката му се бяха подбили, тя­лото му изнемощяло. Той не беше привикнал да понася несгодите на хъшлашкия живот. Толкова време без сън, пресилено пътуване, глад, убива­не духом и телом, това, разбира се, не беше лес­но поносимо от кого и да е, тъй че беше вече на конец. Нито ботуши, нито цървули, нито езди, нито пеш да продължава можеше. Страшно се възмущаваше, дето силите му го бяха напуснали и не му се подчиняваха.
Но той направи напън на последните остатъ­ци от сили и продължи.“
Нека отново се върнем към развихрилите се драматични събития, но разкрити вече през психотронния взор на Слава Севрюкова.
Тя забелязва – ропотът в дружината срещу това, че няма и следа от въстание и срещу онези, които са я повели (и подвели), става все по-явен.
Расте, неуправляемо се усилва. Назрява остра реакция срещу водачите.
Ботев с изострените си рефлекси не може да не го забележи. Още по-невъзможно е да не откликне. Поетът в него в тези кризисни трагични мигове все по-често проговаря в скръбни тонове.
Какво ли ще му коства?
Членовете на щаба, според психотронния феномен, след една от поредните покруси, за се­тен път отново и още по-решително се намесват в стремежа, поддържайки духа на войводата, да възвърнат сплотеността на оцелелите от четата.
Ботев е отчаян. И вече не прави каквито и да са опити да потисне и прикрие чувствата си.
Близките му съмишленици изтеглят изпадналия в униние войвода-поет встрани, до уединена ска­ла. Сурово предупреждават:
„Замълчи, войводо!“
„Всичко се срина!… Избиха момчетата… Наха­лост… Нахалост…“ – Ботев рухва.
Най-близкият по чин до него неочаквано изваж­да револвер. Заплашително го размахва.
В тоя решителен миг на крайно напрежение и безизходица – Слава вижда – не са издържали и неговите нерви.
Свръхафектиран, без опит във военното дело и психология, войводата не съумява да се овладее:
„Аз ли да мълча, аз?!… Избиха момчетата!… Подведоха ни… Враца мълчи… Защо?!…“
Всеки може да изпадне в моментна слабост.
(Драмата се разиграва при едно от ожесточе­ните сражения. В оглушителния, развихрил се на живот и смърт кървав бой, никой извън щаба не забелязва все по-заплашващата да се стовари тра­гедия над обречената дружина.)
…Сражението приключва. На групи, на групи бунтовниците се оттеглят.
Тревожно напрежение витае, съпроводено с чув­ство за мрачна безизходица. Какво да се предпри­еме? Дали оцелелите четници да се насочат към отстоящата недалеко спасителна Сърбия? Или да продължат все и все по-навътре в непристъпните спасителни дебри на стария хайдушки Балкан?
На труден кръстопът са. А всеки кръстопът е едно разпятие.
Това обсъжда войводата със своя щаб зад при­критието на невисока канара. Без да се стигне до единно решение.
Ботев се изправя, за да види къде е поела дру­жината. В тоя фатален за него и четниците миг изтрещява пушка.
Пронизан в гърдите, войводата рухва.
Прорицателката забелязва – куршумът е изсвистял откъм гърба.
Кой е стрелял?
С психотроничните си умения Слава „забавя“ и внимателно проследява ракурса в пространство­то на светкавично протеклите събития: „Добре прецеленият куршум, отпратил извисената душа на поета в други светове, не е турски. На четник е – висок едър мъж…“

Има ли покушение срещу войводата? Ако да, кои са доказателствата за това?
След неговия край остатъкът от дружината се разпада на части. Поведени са от отделни членове на щаба и редови четници с повече опит: Никола Войновски, Георги Апостолов, Димитър Иконо­мов, Никола Кючуков…
Не издава ли липсващото единно ръковод­ство все по-пролазващите дълбоки вътрешни сътресения и разногласия? А, може би – раз­растващо се тягостно вцепенение? Неодобрение на станалото?
Малцината очевидци на покъртителната сцена едва ли са съзрели успокояващи знаци в зловещата, непредвещаваща нищо добро кървава развръзка.
Как е трябвало да реагират? Имали ли са друг изход?
Дали при не особено вещ във военното дело войвода е било задоволено чувството за водаче­ство на най-близкото му обкръжение, част, от което е имало все пак някакъв боен опит?
В спомените на Никола Кючуков се откроява странен епизод, на който дълго време, кой знае защо, никой от по-късните изследователи на съби­тията не обръща внимание. Касае се за внезапно настъпило охладняване в отношението към Ботев на един от щаба на четата, отказващ да изпълнява заповедите му, по-късно повел част от нея. Събити­ето е непосредствено преди смъртта на войводата.
За какво говори това?
Дни след покъртителното събитие екзекуторът на войводата и повечето от заменилите го по си­лата на обстоятелствата на свой ред ще погинат в неравна битка.
Не е ли тук причината малцината доживели Ос­вобождението очевидци на страшната трагедия да запазят и отнесат в гроба една зловеща кървава тайна? Казано е: „за мъртвите – добро или нищо.“
Краят на един голям революционер през погле­да на психотроничката.
С горест и тъжна почуда се взира в него. Изне­надана. Веднъж, два, три пъти… С тягостно чувство го разкрива. Повече от ясно е – това е истината.
Но е разигралата се гибелна катастрофа просветва и нещо оптимистично – изгрява Ботевото безсмъртие.
…Столетие и половина по-късно за развихрила­та се ужасна развръзка може само да се гадае.
„След време го издигат в кумир – констатира от разстояние на годините Слава Севрюкова. – Това бе допуснато, защото от величав пример за са­можертва се нуждае всяко племе.“
Трагично жестоки са събитията през психотропния поглед на жената с феноменални способности. Събужда мъчителни картини, стенещи в кръвта ни.
Мистериозният куршум, изсвистял уж неизвест­но отде и пронизал гърбом поета-войвода, най-вероятно е на…
Всъщност има ли значение на кого?
По-важният въпрос е – трябва ли тази горчива информация да е достъпна за малцина?

Не е лесно да се публикуват подобни редове.
Поклон пред националния гений! – Повече от светиня е за мене.
Редом с това неведнъж съм проверявал способ­ностите на друг гений, в друга област – психотроничния професор българката Слава Севрюкова.
Оказвала се е винаги безупречно точна и права.
Ще ми се този път да греши.
Но нима толкова важно е от чия ръка погива войводата? Дори да е така, както ни го предава жената-чудо? Затъмнява ли се блясъкът и чис­тотата на героичната саможертва?
Ни най-малко. Разраства се величавият тра­гизъм на поета-войвода.
Обидно ли ще е да се знае как е прекършен неговият пламенен живот? Ще се омаловажи ли подвигът му? По-малък герой и гений ли ще е, ако в миг на върховно напрежение, съзнавайки липса­та на пълководчески опит, е дал изблик на разди­ращите чувствителната му душа упреци, смаз­ващи самообвинения и тъжни предчувствия?
Психологически обясними логични действия и реакции.
И още по-логични, предвидими и, както се оказва, страшни последици.

Поемайки с четата за България, Ботев саможертвено дебаркира на козлодуйския бряг да мре за свободата на Отечеството. За войводата е ясно като бял ден: въстанието в повечето райони е зверски потушено и вече окъпано в кръв.
Въпреки това рискува, завладявайки парахода „Радецки“. С акт толкова показен и явен, че в ника­къв случай не може да бъде пренебрегнат, незабе­лязан и потулен.
Ботев има усет за историческото значе­ние на извършващото се. Ведно с това съзна­ва – обречената му чета е финалната акция на Априлското въстание. Камбанният му звън…
Двадесет и осемгодишният поет пророкува:

„Пътят е страшен, но славен,
аз може млад да загина…“

 Логично е да се запитаме: дали владетелят на камшичното слово, прозорливо предсказал и поетично описал своя край, е имал далновидност­та да предвиди и необяснимо странната реакция на Великите сили?
Чрез недвусмислени решителни действия с об­речената си дружина дава ясен знак на прогресив­на Европа, че борбата на българите за свобода не е угаснала. Цели да провокира намесата ѝ срещу погрома на един нечовешки репресиран народ-мъченик, доказал с безумна храброст, че заслужава независимост.
Нелеки мисли тегнат като камбана в душите на участници и съвременници на онзи епохален акт, а комай и в нашите, изкушени и объркани от съблазните на двадесет и първия век. И тая камбана, която повече от столетия е мълчала, ще се разлюлее и проговори, заработи ли Гласът на съвестта. А тътенът на гневния и вопъл е винаги над девета степен по Рихтер…
Дори развилите се събития да са такива, както са представени от жената със свръхизострени се­тива, нищо не може да принизи и срине войводата от величествения му пиедестал. Завинаги ще е в Пантеона на народната памет.
Поел трънливия път към върховна саможертва, Ботев загива не другаде, а във вихъра на битка срещу врага. Да, срещу врага. Трагична битка.
Останалото са детайли. Щрихи към образа на колосална, труднообхватна личност.
След него животът на народа ни никога вече няма да е същият. И любовта, и омразата…
На гения се прощава всичко. Дори грешките. Нима не са пророчески?
Нека не забравяме – Христо Ботев, българ­ският компас и съвест във вековете, е велико­лепен поет, а не пълководец. И като такъв ос­тава в народното съзнание, в литературата, в историята.
Какво от това, че не е професионално подготвен за войвода? Нали не друго, а „без­умието и пиянството на народа“ предизви­каха намесата на Великите сили. И родиха Свободата.
Нима с новоразкритите прозрения ще се отнеме славата на героя?
Никой никога при никакви обстоятелства не би могъл да го направи.
Показаното по психотронен път не е петно върху поета и величавия му подвиг. Напротив – в най-висша степен го виждаме като автентично чо­вешко същество. Лишен от изкуствено привнесена статуйна
героика.
Независимо от чия ръка е поразен, Ботев е поел на бой срещу врага. И загива не срещу дру­гиго, срещу поробителя, както горещо се е клел.
Слава, известна с милосърдието, но и с неукро­тимия си порив към истината, вероятно немалко се е измъчвала от видяното.
Веднъж внимателно под сурдинка сподели:
„Стане ли дума, че българин провали Ботьовата чета, вие ще възразите: „Турчин е“.
Знам, не е турчин. Но, за да се затвърди вя­рата на младото поколение, да заобича повече своята Родина, все пак кажете: „Турчин предаде Ботьова.“
Ако прецените, последвайте съвета ѝ.
След изнесените психотронични факти това е само подробност.
Нима се засенчва ореолът на войводата? – Нищо подобно – изгрява пред нас още по-величест­вен и мъченически. По-правдоподобен и човешки.

 

ЛЕВСКИ
Знаменитата психотроничка не е покорен слу­га на времето. Непобедена от него, застава над безжалостните му опустошения. Полита с крилата на хилядолетията. Контактувайки със сенки на Ми­налото, надмогва закостенели истини.
„Има хора, чиито живот е толкова безинтере­сен, че сякаш никога не са излизали от смъртта“ – ще въздъхне с тъга.
Те не я интересуват. Левски е в другия полюс. Светът е в сетивата ѝ. Изучавайки Човека, готова е за среща с всякакви изненади и предизвикателства.
Нека с методите на психотрониката се до­коснем до Левски – възкресителя на нашата дър­жава, най-съкровения ни Месия. Това ще обогати представата за великия българин. Ще го съзрем и от потайните му страни. А те при него никак, ама никак не са малко.
С риск да срине традиционните представи, Слава разкрива непознати или слабо известни качества на Апостола – най-знаменитият, спо­ред мнозина, неопетнен и неопетним българин за всички времена.
Банална истина е – кристално чисти могат да бъдат само имената на хора, за които почти нищо не се знае. Разширявайки представата за Дякона, владетелката на свръхсетивността не го накър­нява. Напротив, още повече утвърждава нравстве­ната му непоквареност.
Той като, че е единствената личност в родна­та история, за която няма два диаметрално про­тивоположни възгледа.
Кой е подмолният демон на тихата ни националноосвободителна революция?
В търсене емблематичния знак на Левски, Слава се стреми да го идентифицира почти до степен на „пръстови отпечатъци“. Представя го „оголен“, ис­тински. Без щадене. В натуралната му специфика.
Зрителният ракурс е различен, задължително по-пространствен, отколкото на обикновения на­блюдател. Така прониква в невидимото.

На въпроси на журналистките В. Колева и В. Бо­жинова за становището ѝ за Апостола („Попитах Левски как вижда положението в България“ – в. „Диалог“, бр. от 08. 03. 1991 г), Слава Севрюкова отвръща: „Ще ви кажа, пък вие внимателно пре­ценете. Помислете това може ли, нужно ли е да се пише. Защото така, както аз го виждам, не е като в читанките.“
Дали пророчицата се тревожи от резонанса, който проникновенията и биха могли да нанесат на обществената психика? Избягва героизацията, защото е нож с две остриета – преувеличава удоб­ните личностни аспекти и анулира другите.
Забелязва: „Достигналият до нас образ на Ва­сил Левски през годините дълго и съзнателно е филтриран от човешки черти. Постепенно е иде­ализиран до степен на средновековен светец“.
Слава възвръща истинските му качества.
Въпреки съществените различия с общоприета­та представа за гениалния практик на националноосвободителното ни движение, журналистките публикуват версията ѝ.
Позволявам си също да я оглася.
Прорицателката неведнъж получава визуали­зации за Апостола. В тях познати и за пръв път от­крояващи се картини и събития оживяват под нови ракурси от мрака на неизвестността.

Първо – съзира го в ранна възраст: „С потурки, сини очи, свилено светла коса и кръгло лице. Яде коматче хляб, топейки го във водица.“
По-късно го вижда като ученик – задълбочен, прилежен.
Вече в зрелия период на Левски и се отдава да вникне в мислите му. С уважение констатира: „Го­лям, надарен ум. Води го любовта към племето. По-силна е дори от тази към родната майка. Две чувства го направляват – всеотдайност към на­рода и мъст към потисниците.“
Интересно съотношение на паралелните двой­ки: Левски – майка, Левски – Родина.
Уловени са и гениално претворени не от друг, а от приятеля му Ботев. Синхронът в мислите и чув­ствата на тези две сходни натури е поразителен.
И бликат гениални стихове:

„О, майко моя, родино мила…“

Ако Ботев е воден от огнени страсти, при Лев­ски е хладният разум. Там, където ги има, емоцио­налните елементи са силно приглушени, задължи­телно под контрол.
Между двамата национални колоси съществу­ват и немалко свързващи характерологични еле­менти. При Ботев пламенните пориви на духа се изливат в гениална поезия. При Левски, този „нечут характер“ – в сладкогласи песни.
Събирателно звено между тях е изкуството. Обединяващо – любовта към Родината. На Свобо­дата ѝ обричат живота си.

Второ – образът на бъдещия гениален конспиратор след години се откроява пред прорицателката – вече дякон Игнатий в манастир.
Разкрива: „Много близък е с един възрастен монах. Виждам го – умен старец с големи кафя­ви очи.“ – Слава забелязва. – „Дал му е извест­на насока за организиране на революционните комитети.“

Трето – жената с изострени сетива вниква във времето, когато Апостолът обикаля поробе­ните земи, създавайки революционни комитети. Пред нея се изправя елегантен господин с изиска­но облекло и достолепен вид: „Движел се е всякога изрядно облечен. Много добро впечатление оставя в обществото, особе­но пред непознати и случайни хора.“
Този представителен негов образ няма нищо общо с дрипавия прашен шоп от популярния худо­жествен Вазов разказ, продаващ въглища на ули­цата. Слава никъде не съзира Левски като такъв.
(Изложената теза е исторически достоверна – с перфектно одеяние и изтънчени маниери вездесъ­щият демон на империята по-малко би привличал вниманието на армията шпиони, стражари и копои на султанската власт, отколкото, ако бе някакъв дрипльо. В техните очи тогава би изглеждал много по-опасен за режима.)
Предлагайки тази оригинална версия, ултрасензорният уникат не преобразява историята, а внимателно и отговорно я допълва.

Четвърто – в конспиративните срещи и съза­клятия Апостолът не се заобикаля с кого да е. Преобладават представители на заможните прослойки сред будния народ. Гениално е прозрял – те са двигател за икономическа, политическа и духовна свобода.
Цитирам психотроничката: „А той никога не се е движел с бедни хора – никога, никога. Домове­те, в които влизаше, бяха много богати. Софра­та – препълнена. Людете в скъпи дрехи – потури в тъмносиви, много красиви гайтани…“
С тези люде основава революционни комитети.
От техните списъци се набива на очи – почти навсякъде начело са попът и даскалът, по онова време първенци на града и селото.
Какъв по-светъл и вдъхновяващ знак – коми­тети, поведени в святото дело от просветени духовни лица на народа – свещеници, учители.
Отново – желязна логика.
„Свише му се дава ритуалът на клетвата в името на Свободата – върху Евангелието кръс­тосани пищов и кама“ – заговорнически уточнява Слава Севрюкова.

Пето – Апостолът при обиколките из поробе­ната Родина, според психотроничката, е носил у себе си „една тъмновиолетова фъкана кесия, пълна до средата. И все злато“.
Налага се преосмисляне на трайно наложения мит за бродещия от град на град, от село на палан­ка беден Дякон, броящ последната лепта за налчета на похабените си обувки: „два гроша за хляб“, „за илач“, „за нощувка“… И съвестно до педантичност описващ това в комитския тефтер.
Истината безспорно е такава, каквато е изповя­дана в безпристрастния бележник на Апостола, но той, според прорицателката, „е разполагал с не­малко пари. Те неведнъж са го спасявали от хищ­ните зъби на надвисналата опасност“.
Размислим ли необременено, извън насаде­ните във времето канони и клишета, ще осъзнаем – шансът това да е действително така, е много по-вероятен.
В свое писмо до чорбаджиите Апостолът се ар­гументира: „Без пари нищо не може да се направи“.

Шесто – пренасяйки се в отминали епохи, го­лямата пророчица съзира в детайли личности с известни, слабо познати или незнайни за нас по­стъпки. Въпреки огромната дистанция на времето, вниква в техните умове. „Чете“ съкровените им мисли.
За Левски разкрива:
„Той беше младеж особен, небогат, средна ръка, бих казала. Но в него имаше едно „АЗ“. Аз трябва да дам, аз трябва да се издигна.“
Възниква въпросът – дали дълбоко в съзнание­то си Апостолът изповядва идеята, така горе­що прокламирана е популярната художествена Вазова творба: „Когато се освободи Отечест­вото, ще ида да се боря за свободата на други поробени народи…“
Тази негова позиция е обоснована и в едно писмо до Филип Тотьо. Там скромно споделя за полагащата му се роля след Свободата: „Аз съм се обещал жертва за Освобождението, а не да бъда кой знае какъв.“ В подкрепа на това пак там самоиронично подхвърля: „Па ако щат ма нареди патки да паса“…
Според проникновенията на Слава Севрюкова, истината е друга. „Най-големият враг на султана – твърди тя – се е надявал след Освобождението да бъде някой“… Да е сред водачите на независи­ма България.“
Не звучи ли това много по-достоверно?
Както ще узнаем по-нататък, тези мисли из­граждат духовната умонастройка на големия българин до сетните мигове на обречения му страдалчески път.
В пълно съзвучие с идеалите и душевните из­живявания на Апостола, според жената, свобод­но пренасяща се във времето, остава безсмъртна­та му сентенция: „Ако печеля, печеля за цял народ. Ако губя, губя само мене си.“

Седмо – срива се и друг мит – за абсолютна­та самота и монашеско-аскетичен живот на Дя­кон Левски в съкровен личен план.
„В живота му – забелязва прорицателката – присъства девойка, скрита зад изящен воал. Има­ше една жена, бегло се мерна някаква кокона…“
Не е безразличен към нея. Но е толкова потаен, че и най-близките му никога нищичко не узнават за романтично-интимните увлечения на „тази желяз­на личност“.
Една от съкровените тайни на Дякона. Така той изгражда за себе си обаяние на свръхчовек, за ко­гото саможертвата пред олтаря на Отечеството е над личния живот, любовта и абсолютно всичко.
Носител на духовен сан, обяснимо е защо йеродякон Игнатий запазва тая своя сакрална връзка в абсолютна секретност.
Коя е избраницата на сърцето му? Монахинята сестра Христина? Вярната сподвижница Мария Сиркова? А, може би, Йовка от село Войнягово? (Има свидетелства, че е бил влюбен в нея, докато учителствал там.)
Без съмнение Левски е бил магнетична личност. Синеок, очарователен, с дар-слово. Сладкогласен певец. С други думи омайвал е хората. Невъзмож­но е да не е привличал трепета на някое нежно сърце.
И така – коя е мистериозната жена до него?
Слава мълчи. Имена не ѝ се дават.
Мълчи и Небето…

Осмо – Апостолът е силно практичен, но как­то неведнъж се отбеляза, твърде бдително и рев­ностно съхранява неприкосновеността на личния си периметър.
„Идеята за мрежата, за конспирацията не я е измислил сам – твърди чародейката. – Аз виждам трима-четирима. Там някъде имаше шепа хора. Тя (идеята) бе на един от тях – ето, гледам го – но не само негова… Разискваха нещо подобно. После Левски започна да събира – оттук, оттук, оттук…
Той бе толкова дискретен… Другите не биваше да знаят кой е, къде отива, какво има в себе си…“
Тази версия съвпада с общоприетата. Апосто­лът е с неудържим размах в борбата. Безкрайно предпазлив в конспиративните дела, строго преме­рен в личния живот.
Пророчицата описва най-близкия му съратник: „Един калугер – много е кръстосвал България. Лице кръгло, червендалесто, немножко више. Ра­менете – малко ей тъй напред.
Той само му помагаше да се настани и отсед­не. В друго нищо не му помагаше.“
Досещате се – визира отец Матей Преображенски.

Девето – психотроничният взор навлиза все по-дълбоко в мисловно-психологическата съкровеност на великия българин.
След разигралата се трагедия в Къкрина Дяко­нът е заловен.
Слава съзира: до сетния час в душата му тлее упование да се отмени смъртното наказание с до­животно заточение.
С прочитане на присъдата беглата искрица на­дежда гасне. Но Апостолът и тогава не изпада в униние. Саможертвено заявява: „Бесете ме.“
Моментната слабост е преодоляна. Тя е само в мисълта.
Вездесъщият демон на империята се държи достойно. Навсякъде. И най-вече пред бесилото.

Владетелката на свръхсетивността вни­ква в ума на Левски в сетните секунди, преди да му нахлузят въжето. Пред психотронния ѝ взор се излива съкровената изповед на душата му: „В изтляващия миг на живота съжали, че не е довършил святото дело, че племето му още не е готово…“
Слава забелязва: „След като го залавят и с рехава, почти символична охрана повеждат от Ловеч към Търново, в мислите на Левски се стаи разочарование – нима организираните от него комитети не можеха да го освободят?… Обзе го горчивина – дорасъл ли е народът за Свобода…“
„Всеотдаен борбен дух, подкрепящ онеправдани­те – забелязва пророчицата. – С тая мисия е на Зе­мята. Така ще е и в следващата му поява в плът.“
Чий преждевременен край не е трагичен?
Задава се горчива Голгота. Самотен, на брега на своето съвършенство, Апостолът поема към бесилото – извечната българска светилница. До края на пътя си той, според прорицателката, ос­тава вярващ християнин.

Десето – за смъртта на Дякона открай време та чак до наши дни се разпространяват какви ли не версии. Най-сензационната е, че бил обесен негов двойник. Защитава се понастоящем от ст. н. с. от БАН Георги Александров.
Големият наш революционер наистина е имал почти идентичен двойник – Дидьо Пеев (Пощата). Той удивително приличал на него. Левски невед­нъж конспиративно си е служил с личното му тескере. Освен това при последната грандиозна хайка на турската полиция, както сочат безпристрастните исторически факти, са арестувани още трима него­ви физиономични двойници.
Интерпретирайки исторически документи от по­следните дни на Апостола (най-вече спомени на съвременници), Г. Александров твърди, че провесеният на бесилото, както го описват малцината очевидци на последния акт от биографията му, е „черноок, тъмнокос, мургав“. Следователно „е ня­мал нищо общо със светлоокия рус Дякон“.
Ако е екзекутиран двойник, редно е да се за­питаме: каква е съдбата на оцелелия като по чудо най-голям враг на султана? Къде се губят оттам насетне следите му?
Той, според посочения научен сътрудник, „тай­но и полека“ се бил отново замонашил, но вече в един от Атонските манастири. И повече нищо не се било чуло, ни видяло за него.
Слава Севрюкова никъде не съзира подобна мистификация.
Категорична е: на 19.02.1873 г. (нов стил) е обе­сен самият Васил Иванов Кунчев, наречен Левски.
За радост или не, пророчицата и този път е права.
От документите на съдопроизводството срещу демона на империята, ще забележим – Левски много хитро и ловко се измъква от неудобните въ­проси при съдебното дирене. Това не би било по силите на непосветен в революционните дела не­гов двойник.

Единадесето – предаден ли е Апостолът от поп Кръстьо?
Това е дълго лансирана версия. Дали поради недоглеждане на фактите от страна на някои ис­торици или отново на литературното влияние на Вазов?
Изключително популярна, тя се срасна повече от столетие с народната памет.
На въпроса на Слава към духа на Дякона: „Кой е изменникът? Поп Кръстьо ли?“, отговорът е ка­тегоричен. „Мене не издаде попа, а оня, който тегли браздата….“
Левски дълго се е готвил за върховната мисия – да работи за отхвърляне на омразното иго. Ако бе успял в дръзкото начинание, навярно би спомо­гнал за сриване на една от най-мощните светов­ни империи.
Би ли могъл действително да го направи?
Тези и други въпроси като че остро прозират от питанките, които многозначително е поставил след синовно милото, почти интимно обръщение „Народе????…“
Слава споделя събитията такива, каквито се разкриват пред психотронния ѝ взор.
Развръзката на героя е коварна и жестока. Поел след ареста и разкритията на Димитър Общи през мразовитата зима на 1872-73 година да прибере комитетските книжа от Ловеч, извън града среща някакъв непознат. От съображения за сигурност конспиративно променя посока.
За зла участ, пътят му се кръстосва със случаен безпризорен скитник. Бедняк, с опърпана аба и по­тури, цял живот изкарвал мизерна корица хлебец по чужди ниви.
Едва разминал се със съмнителното лице, ве­рният поданик на падишаха, останал без препи­тание през зимата, на часа дотърчава в конака да наковлади мистериозния пътник. Да получи грош бакшиш и благоразположи местните заптиета. Щом предателството се заплаща, значи е работа. Той, техният герой, омерзително се е превърнал в жа­лък родоотстъпник.
„Безкрайно честен, Левски е издаден за пари“ – твърди в прозренията си психотроничката.
Изумително. Не съвпада ли в това съдбата на Апостола с тази на един световен Месия?…

 

ХРИСТОС
– …Виждала съм блудният син – чия рожба е, как изглежда. На вас това може да ви се струва красива поучителна приказка или притча, наречете я както щете. За мене тук прозират реални истори­чески личности, случки и събития.
– Разкажи за блудния син, лельо Славе! Разка­жи! – Молим в един глас, предусещайки вълнува­щия разказ на вълшебната сладкодумница.
Неведнъж е доказвала умението си да контакту­ва със сенки на хора, изминали отдавна земния си път. Ще успее ли да възкреси линията на живота и на тази емблематична личност?
– …Имало е наистина такова момче. Имало…
– Кимва енергично. – Видях го. В бяла туника. Ей тук бе голо (посочва надолу от коленете и около шията си). Тук (кръстосва напречно пред глезените изопнатите пръсти на ръцете си) такива бяха връзките на сандалите му. А тук (сочи своята шия) бе със златна верижка. Златотъкано везмо блестеше в краищата на изящната му скъпа дреха.
Красив, червенобузест, усмихнат. Любимец на всички – такъв бе блудният син. – Пророчицата разбулва отколешни мистерии. – Помнете, най-го­лемите изпитания са за природно най-надарени­те. Ударите, причиняващи болка, не озлобят ли, силно оттласкват напред и нагоре. За полет.
Животът е посвещение за душите. Не само да понасят трудности и страдания. Шанс е ду­ховно да се облагородят от тях и поемат пътя към доброто.
И друго – човек е не само туй, до което се до­могва, а най-вече онова, което му липсва. И от което се лишава в името на нещо по-висше. За­това толкова се цени постигнатото с много-много труд. И още, помислете: с какво богатите на притежание превъзхождат богатите на же­лание? Изгубеният покрив над главите не ни ли приближава до звездите?…
Мълчим. Нима е лесно да се вникне в наситения поетично-образен философски слог на Слава?
– Видях и бащата на момчето – продължава в тих унес пророчицата. – Имаше парещ укор в очите. Събитията в живота никога не са лоши. Лош е начинът, по който ги възприемаме. Родителите бъркат, ужасно бъркат, когато волно или неволно манипулират рожбите си.
Има ли по-големи учители от децата? Какви са правата ни над тях? Те са не само наши, на майката и бащата, а най-вече – творения небесни.
– Помнете – завещава за пореден път Слава Севрюкова, – това е истинска случка, превърнала се по-късно в покъртителна притча. История за пристрастията на любовта и за парите, изгарящата чума на всички времена. Те не ни правят богати, а само прекомерно заети и отделящи по-малко грижи за ближните. Стара истина е: „Не притежаваш ли нищо, от нищо няма да си притежаван“. Защото – помислете върху това – ние печелим и тогава, когато не желаем придобивка на всяка цена… Но, когато грешим (а то е почти непрестанно), има ли по-извисен и мъдър подарък от прошката?…
Невероятната Учителка млъква. С ръка на духовния морз, идващ от неизвестността.
Тоя ден е в приповдигнато настроение. Миг след това се усмихва с разбиране:
– Човекът е като татула. Зависи как гледаш на него – може да се превърне в унищожителен яд, може и в целебно биле… Не е изключено страда­нието, което приемаме за отрова на живота, в умерени количества да е нашият цяр… – Тъжно умислена, въздиша, надничайки в розовата бездна на сърцето.
– …Та съзрях аз патилата на блудния син. Вяр­но са предадени в Библията. Помнете, в привидно малките люде е солта на планетата… Колкото до словото в Светото писание, то е двуостър меч. Зависи кой как го тълкува. И за какво го ползва.
– Видях блудния син и в края на пътя му – споде­ля съкровените тайни на душите – вече препатил тъжен старец. Умъдрял – пребогат на страдания, преобразувани в опрощаваща доброта. Какво ли не прави от нас животът, това сиамство от радости и скърби… И знаете ли що – най-важно е човек сам себе си да разбере. Другото, другото е суета.

Човекът ще е толкова Христос, колкото Христос е в него. Така съзирам Второто при­шествие.
Разбирате ли? А не, както се тълкува, че Спаси­телят щял да дойде втори път в плът и кръв при нас. Да раздава правосъдие с „огнен меч“. Отново да напътства, да проповядва.
Докога? Защо? Нима две хилядолетия не взе­хме поуки от Великия Негов Урок? Не се ли усъ­вършенствахме? Мъничко поне не поумняхме ли? Казано е: „Вратата, зад която кротко ни очаква добродетелта, трудно се отваря; вратата, зад която изкусително ни тегли порокът, трудно се затваря…“
– Чуйте… – Снишава глас. – Не красотата, до­брото у човека ще спаси света. Има ли нещо по-обаятелно на тази Земя от него?
– Няма утъпкана пътека към Бога – завършва хрисимо Учителката. – Той е Състрадание и Любов. В нас и с нас ще е, ако сме съхранили Човечността. Плодовете на доброто, което сме сторили, тогава никога не ще ни се отнемат. Никога, никога. Ни в това съществувание, ни в следващо. Но, ако пътят ни тръгва от сърцето, да не се надяваме да е равен и спокоен…
Мълчим. С души в душата на пророчицата. Някои осъзнават мигновено казаното. Други ще го разберат след няколко живота…

– Как изглеждаше Исус в своето земно проявление, лельо Славе? Вярно ли е, че част от богатите си познания е усвоил в далечния Изток, в Индия и Тибет, където, както се твърди, е пребивавал в ранната си младост? Това се опитват да докажат някои съвременни изследователи – питаме колебливо.
Тръпнем. Напрежението расте.
– Не предполагам, със сигурност знам. Чуйте добре. Съзрях Божия син в човешкото му проявление на Земята.
С туника. Ръст висок, строен. Топли кафяви очи. Кестеняви коси почти до раменете – чупливи и меки. Брада с леко червеникав отенък. Нежни, изящни ръце.
Благородни черти. Обаятелен, пленително красив. Точната дума е магнетичен. Съзреш ли го, не можеш да откъснеш дори за миг поглед от Него.
Такъв бе Иисус, понесъл мировото страда­ние, събрало „всичката сол на земята“…
Разгледах го внимателно – двете половини на лицето му бяха идеално симетрични. При ни­кой смъртен не е тъй.
Знайно е: двете съставки на човешкия лик не са напълно еднакви. Твърди се – лявата половина се унаследява от майката, дясната – от бащата. Пре­насяйки се във времето, аз виждам: лявата поло­вина на лицето се предопределя от предход­ния живот. Дясната генетично се приема от сегашните родители.
Лицето на Иисус бе свръхсъразмерно. Две­те половини – абсолютно еднакви. Досещате се защо, нали?
– Защото никога преди това не е идвал в плът на Земята – пояснява пророчицата. И продължава.
– Тази невероятна симетрия му придаваше неотра­зим чар и привлекателност. Неповторимо излъчва­не. Привличаше хиляди хора, в захлас заслушани в словата му.
Такъв изглеждаше Божият син на земната твърд – най-красивият евреин на света!
Макар да е странстващ проповедник, никъде не съзрях да е ходил до Индия или Тибет. Освен при­нудителното пътуване като дете в Египет, за което говори Библията, все на еврейска земя е.
– А Йоан Кръстител? – Дълбаем я с очи.
– Видях и срещата му с Йоан Кръстителя. Аурата на Йоана бе ярка. Сияеше на трийсетина сантиметра около него.
Впечатляваща гледка. Хората я забелязваха, спираха пред Предтечата. Дивяха се.
Многократно по-силно бе въздействието на Сина Божий – целият окъпан в светлина. Аурата му имаше божествено излъчване.
– …Видях Иисус как пише с пръчка на пясъка – потопена в завладелия я блян, продължава. – Заобиколен бе от следовниците си.
Гледаха го с интерес, но и с подозрение. Плахи, несигурни. Не му вярваха. Извършваше чудеса ей тъй, пред очите им. Но в сърцата си те се съмнява­ха. Трудно го разбираха. Говореше за Царството небесно. Пък те наивно очакваха да стане всеси­лен земен властелин. И усърдно се готвеха за не­гови наместници.
Най-ревностният апостол Петър дори три пъти, в мигове на върховни изпитания, се отрече от Него. А после до края на живота горко се разкайва.
Настанал бе часът на Просветлението.
Едва когато разпнаха Спасителя и мъчител­но издъхна на кръста, а после чудодейно въз­кръсна, осъзнаха – сред тях не е било човешко същество, а въплътено проявление на Всемир­ната душа.
Възкресението – необяснимо космическо съби­тие – ги изуми. Изживяното ги разтърси.
Стъписаха се. И искрено покаяха.
И едва тогаз повярваха в онова, което доскоро им се струваше невероятно.
То проникна в озарените им души. Срасна се, стана част от тях. За да превърнат те на свой ред света в една необикновена реалност. И, просветле­ни, да дадат живота си за предречените от Христа Нови времена.
…Съзрях и чудото на Възкресението. Истина е. Не човешко, а Божествено дело.
Едва при вида на това свръхвелико събитие уче­ниците на Иисуса се сепнаха. Извисеният му при­мер проникна в душите им. Дотогава бяха страшно объркани.
С Просветлението в умовете им настана гран­диозна промяна. Разбраха – Всемощна Сила бди над нас. И не друг, те са били белязани с редкия щастлив шанс да я докоснат. Да се извисят и сле­ят с Нея.
И тогава вдъхновени, храбро се хвърлиха по стъпките на Учителя. И поеха към своята Голгота – да се пожертват в името на Иисуса. Заради все­могъщата Сила, обновяваща света. За Човечест­вото, което предстои да се промени в Негово име.

 

Съдържание

ВЛАДЕТЕЛКА НА ДУХОВНОСТТА
СТРАНИЦИ ОТ АВТЕНТИЧНАТА БИБЛИЯ

Бягството на евреите от Египет, истината за Потопа, Христос, „огненият потоп“, блудният син, Страшният съд

ПСИХОТРОННИЯТ ДАР – ПЪТ ПРЕЗ ЕПОХИТЕ
НЕИЗВЕСТНО ЗА ИЗВЕСТНИ ЛИЧНОСТИ

Гибелта на Ботев
Митове за Левски. Къде е погребан?
Чудото с Патриарх Евтимий
Обликът на Кирил и Методий
Тайнственото покръстване
Непознатият Александър Македонски
Царица Дидона и Ханибал
Още за Парацелз
Нови разкрития за Нострадамус
Прототипът на Мона Лиза
Скритите послания на Микеланджело
Ключът към Страдивариус
Разбулване смъртта на Амундсен и краха на полярната експедиция на Нобиле
Мистерията Джек Лондон
Превъплъщението на Сталин
Прероден ли е Хитлер?
Тайната на диктатора на пречупения кръст
Нов поглед към смъртта на Джон Ленън
Гагарин – първи космонавт?
Астронавтите на луната – несподелими срещи
За някои прераждания на Слава

НАСЛЕДСТВОТО НА ФЕНОМЕНА
ПОСЛЕСЛОВ

За авторa

Христо Нанев  е автор, езотерик, изследовател и специалист в областта на регресията вече над 15 години. Роден в Пловдив. Писател на книги посветени на българските феномени и пророци. Той е от малкото допуснати в близкия кръг на пророчицата Слава Севрюкова и впоследствие създал серия от книги за нея.
Христо Нанев изследва феноменалните способности на човека – ролята на енергийното поле и влиянието му върху здравословното състояние на човека, енергийните атаки, разкодиране на информация по фотография, човешка ръка, лице и други. Изследва хиромантията, френологията, енергоинформационния обмен и скритите програми в човека – минало, настояще, бъдеще. С регресии възстановява спомени от предходни животи за преодоляване на трудно решими проблеми в настоящето. С прогресии разпечатва програмата на бъдещето.
Като езотерик и изследовател на паранормалното Христо Нанев работи върху “Хроники на подсъзнанието” (2021), които се очакват да се издаде в 5 тома. Има две книги посветени на пророка Дядо Влайчо и три книги за Любомир Лулчев. Книгите за Слава Севрюкова са шест:

Линк към книгата:

Свалете от Яндиск  книгата “Прозрения. Свръхфеноменът Слава Севрюкова” на Христо Нанев от тук
или
Свалете от Мега книгата “Прозрения. Свръхфеноменът Слава Севрюкова” на Христо Нанев от тук

Други препоръчани книги:

Бъдете в този свят, но не от този свят. Книга 1 – Христо Нанев Слава Севрюкова. Оракулът на България – Яна Борисова Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 2 Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 1 Съвършената. Преподобна Стойна, неканоничната светица – Неда Антонова