Тази война, която отнема живота на повече от 60 милиона души и засяга цялата планета, илюстрира безпомощността на повечето обикновени смъртни пред непреодолимите сили на историята. В безпощадния си разказ, който проследява събитията от нахлуването на Хитлер в Полша на 1 септември 1939 г. до победата над Япония на 14 август 1945 г., Бийвър описва конфликта в неговия глобален обхват с участието на всички големи държави. Резултатът е зашеметяваща със своя драматизъм и задълбоченост история на най-кръвопролитните и трагични събития на XX век.

През последните две десетилетия Антъни Бийвър се утвърждава като един от водещите световни историци на Втората световна война. Неговите многократно награждавани книги включват “Сталинград” и “Падането на Берлин през 1945 г”. Сега, в най-новата си и най-амбициозна книга, той насочва вниманието си към едно от най-кървавите и трагични събития на двадесети век – Втората световна война.

Автора прави основен преглед на събитията от войната, като се опитва да балансира между всички фронтове, да вади наяве интригуващи детайли от битието на военните и цивилните, без да изпуска от внимание проследяването на основните битки, които чертаят траекторията на войната – отстъпките пред Хитлер, атаката над Полша, фалшивата война, обръща внимание на сблъсъка при Халхин Гол, където съветският успех отклонява Япония към колониите на западните държави и в крайна сметка – до атаката над Пърл Харбър, проследява в детайли нацистките успехи над Норвегия и Дания, рухването на Франция, операция “Морски лъв” и битката в небето над Британия, балканските военни действия следствие на грандоманските заблуди на Мусолини, битките в Африка и Атлантическия океан с всичките им обрати.

Една от най-силните страни на книгата е вниманието, което отделя на китайско-японската война, избухнала през 1937 г. и след това прераснала в по-големия конфликт. За Бийвър това е „липсваща част от мозайката“ и със сигурност няма да е добре известно на повечето читатели. Той ни показва взаимоотношенията на Япония в Китай и по-голямат война като цяло. Той отбелязва, че съветската победа над Япония на монголо-манджурската граница през август 1939 г. „не само допринесе за решението на Япония да атакува на юг и да въведе Съединените щати във войната, но също така означаваше, че Сталин може да премести сибирските си дивизии на запад, за да потуши опитите на Хитлер да превземе Москва.”

Антъни Бийвър е категоричен човек на дипломацията и битките – и дори дипломатическото пазарене обикновено остава на заден план пред кръвопролитията. В някои отношения фокусът върху касапницата е полезен, като напомняне за истинската човешка цена на войната. Но също така е добре да си припомним, че наред с глупостта и убийството имаше прояви на доброта и героизъм…
Резултатът е драматична и спираща дъха драматична история, която предоставя забележително интимен разказ за войната, която, повече от всяка друга, все още привлича вниманието и публиката. Вълнуващо написан и брилянтно анализиран, грандиозният и провокативен разказ на Бийвър е предопределен да се превърне в основен труд върху този сложен, трагичен и безкрайно завладяващ период от световната история и потвърждава още веднъж, че той е военен историк от първокласен ранг.

 

Книгата на Бийвър е най-авторитетната история. Това е Втората световна война, както Толстой би я описал – в голямото и в малкото.
– Уошингтън Поуст

 

Съдържание ( с “кратки” извадки от всяка глава)

Въведение
1. Избухването на войната
2. “Цялостното унищожение на Полша”
4. Драконът и Изгряващото слънце
5. Норвегия и Дания
6. Удар на запад
7. Падането на Франция
8. Операция “Морски лъв” и Битката за Британия
9. Отражения
10. Балканската война на Хитлер
11. Африка и Атлантическият океан
12. “Барбароса”
13. Rassenkrieg
14. “Големият съюз”
15. Битката за Москва
16. Пърл Харбър
17. Китай и Филипините
18. Война по целия свят
19. Ванзее и архипелагът СС
20. Японската окупация и Битката при Мидуей
21. Поражение в пустинята
22. Операция “Блау” – възобновяването на “Барбароса”
23. Ответен удар в Тихия океан
24. Сталинград
25. Аламейн и “Факел”
26. Южна Русия и Тунис
27. Казабланка, Харков и Тунис
Съкращения
Бележки
Показалец
За автора

 

Въведение
Войната, която започва в Европа на 1 септември 1939 г., не е плод на случайност. Някои историци говорят за „трийсетгодишна война“ от 1914 до 1945 г., като дават на Първата световна война определението „първоначалната катастрофа“. Други твърдят, че „дългата война“, започнала с болшевишкия преврат през 1917 г., е продължила под формата на „европейска гражданска война“ до 1945 г. или дори до падането на комунизма през 1989 г.
Историята обаче никога не е чиста и подредена. Сър Майкъл Хауард убедително доказва, че атаката на Хитлер на запад срещу Франция и Великобритания през 1940 г. е в много отношения продължение на Първата световна война. Герхард Вайнберг също настоятелно се аргументира, че войната, започнала с нахлуването в Полша през 1939 г., е началото на Хитлеровия поход за „лебенсраум“ („жизнено пространство“) на изток – неговата основна цел. Вярно е, да – но революциите и гражданските войни между 1917 и 1939 г. неизбежно усложняват картината. Например левите винаги са били страстно убедени, че Испанската гражданска война бележи началото на Втората световна война, докато десницата твърди, че тя е встъпителният акт от друга, Трета световна война между комунизма и „западната цивилизация“. В същото време западните историци обикновено пренебрегват Китайско-японската война от 1937 до 1945 г. и начина, по който тя се слива със световната война. Някои азиатски историци, от друга страна, твърдят, че Втората световна война започва през 1931 г. с японското нахлуване в Манджурия.
Споровете по тази тема могат да продължават безкрайно, но Втората световна война очевидно е амалгама от конфликти. Повечето от тях се изразяват в противопоставяне между нации, но в много случаи с примес от интернационалната гражданска война между леви и десни, която често придобива дори доминиращо значение. Затова е важно да си припомним някои от обстоятелствата, довели до този конфликт – най-жестокия и най-разрушителния, който светът познава.

1. Избухването на войната
 […] Стратегията на Хитлер в предвоенния период не е последователна. Преди да стигне до крайното решение за нападение срещу СССР, на моменти той се надява да сключи съюз с Великобритания, след което обаче замисля да я лиши от влияние на континента чрез изпреварващ удар срещу Франция. За да защити източния си фланг, в случай че нанесе удар първо на запад, Хитлер пришпорва своя външен министър Йоахим фон Рибентроп да сондира настроенията в Полша, като и предложи съюз. Поляците, които ясно осъзнават, че е опасно да провокират Сталин, и с основание подозират, че Хитлер иска да се сдобие със сателитна страна в тяхно лице, проявяват изключителна предпазливост. Полското правителство обаче допуска сериозна грешка поради чист опортюнизъм. Когато Германия влиза в Судетска област през 1938 г., полски войски окупират чехословашката провинция Тешин, за която Варшава претендира от 1920 г. като за територия, населена с етнически поляци, и разширяват границата на Полша в Карпатите. Този ход настройва враждебно Съветите и е посрещнат с тревога от британското и френското правителство. От самонадеяността на поляците печели Хитлер. Илюзорна се оказва идеята на поляците да създадат централноевропейски блок срещу германската експанзия – „Трета Европа“, както те го наричат.

2. „Цялостното унищожение на Полша“
Планът на Вермахта е да нахлуят в Полша едновременно от север, запад и изток. Настъплението им трябва да бъде „бързо и безмилостно“ с участието на бронирани колони и Луфтвафе, които да изненадат поляците, преди да са установили надеждни линии на отбрана. Формациите на Група армии „Север“ атакуват от Померания и Източна Прусия.
[…]
Сутринта на 3 септември, неделя, сър Невил Хендерсън изпълнява буквално дадените му инструкции. Хитлер, след постоянните уверения на Рибентроп, че британците ще тръгнат на заден ход, е явно зашеметен. След като текстът е прочетен на глас, настава продължително мълчание. Накрая той се обръща ядосано към Рибентроп и пита: „А сега какво?“Рибентроп – арогантен позьор, когото собствената му тъща описва като „крайно опасен глупак“– дълго е уверявал Хитлер, че му е известно как точно ще реагират британците. Този път няма какво да отговори. След като Кулондр връчва френския ултиматум по-късно, Гьоринг казва на преводача на Хитлер: „Ако загубим войната, дано Бог се смили над нас.“
След бурята от предната нощ сутринта в Лондон е ясна и слънчева. От Берлин още няма отговор по времето, когато Биг Бен удря единайсет пъти. От германската столица Хендерсън потвърждава в телефонен разговор, че и той не е чул още нищо. В канцеларията на посолството един трети секретар спира часовника на единайсет часа и залепва за предното му стъкло бележка, на която пише, че няма да го пуснат отново, докато Хитлер не бъде победен.
В 11:15 ч. Чембърлейн произнася своето обръщение към нацията от правителствения кабинет на „Даунинг стрийт“ № 10. В цялата страна хората стават на крака, когато в края на предаването пускат националния химн. Някои се просълзяват. Министър-председателят е говорил просто и в същото време красноречиво, но мнозина забелязват колко тъжно и уморено звучи гласът му. Веднага след кратката реч започват да вият сирените за въздушно нападение. Гражданите се събират в мазета и убежища в очакване над главите им да се появят черни самолети. Тревогата обаче се оказва фалшива и скоро прозвучава сигналът за отбой.
Много от хората реагират по типично британски начин – слагат чайника, за да приготвят по чаша чай. Не във всички случаи обаче реакцията е толкова флегматична, както показва доклад на изследователския център „Мас Обзървейшън“. „Носят се слухове, че почти всички важни градове са били разрушени от бомбардировки през първите дни на войната – казва се в документа. – Стотици свидетели са видели самолети да падат в пламъци.“
Хората чуват как войниците в тритонните военни камиони, минаващи през града, пеят „Дълъг е пътят до Типъреъри“, която въпреки веселата си мелодия им напомня за ужасите на Първата световна война. Лондон облича военната си униформа. В „Хайд Парк“, срещу казармата „Найтсбридж“, парни екскаватори започват да копаят и товарят камиони с пръст, която да бъде насипана в чували за укрепване на правителствените сгради. Кралските гвардейци пред Бъкингамския дворец са свалили кожените калпаци и яркочервените кители. Вече носят стоманени шлемове и войнишки униформи с идеално изгладени ръбове. Въздушни баражи от сребристи аеростати се реят над града и променят напълно силуета му. Върху червените пощенски кутии се появяват жълти петна от индикаторна боя, която реагира на наличието на отровен газ. Върху прозорците са залепени на кръст ивици хартия, за да намалят опасността от хвърчащи стъкла. Променя се и обликът на тълпите, в които се мяркат много повече униформени, както и цивилни, носещи картонени кутии с противогази. Железопътните гари са претъпкани с евакуирани деца, стиснали в ръце парцалени кукли и плюшени мечета и със закачени за дрехите им етикети за багаж с техните имена и адреси. Нощем, когато е наложено затъмнение заради опасността от въздушна атака, градът изглежда неузнаваем. Само тук-там някой шофьор се осмелява да изкара на улицата колата си с полузасенчени фарове. Много хора просто седят вкъщи и слушат Би Би Си по радиото зад спуснатите светонепропускливи щори.
Австралия и Нова Зеландия също обявяват война на Германия до края на деня.

3.От „фалшивата война“ до блицкрига
Веднъж след като става очевидно, че няма непосредствена опасност купища вражески бомбардировачи да изравнят Лондон и Париж със земята, животът се връща почти към нормалния си ритъм. Войната има „странен, сомнамбулистичен характер“, пише един коментатор за всекидневния живот в Лондон. Като се изключи рискът да се блъснеш в някоя улична лампа заради затъмнението, най-голямата опасност е да те прегази автомобил. В Лондон през последните четири месеца от 1939 г. загиват над 2000 пешеходци. Пълната тъмнина насърчава някои млади двойки да се съвкупляват прави във входовете на магазините – занимание, което скоро става тема на вариететни шеги.
Докато войната се води вяло на сушата и във въздуха, военните действия в морето стават по-интензивни. За британците тя започва с трагедия. На 10 септември 1939 г. тяхната подводница „Тритон“ потопява друга британска подводница, „Оксли“, с погрешното убеждение, че това е германски съд
[…]
Международното осъждане на инвазията довежда до изключването на Съветския съюз от Обществото на народите – крайната мярка, която се прилага от организацията. Хората в Лондон и Париж са възмутени от това нападение едва ли не повече, отколкото от атаката срещу Полша. Германия като съюзник на Сталин също се оказва в трудно положение. От една страна, тя получава все по-големи доставки от Съветския съюз, а от друга страна се бои да не пострадат отношенията и търговията й със скандинавските страни, особено Швеция. Преди всичко нацисткото ръководство е смутено от призивите, които се чуват в Британия и Франция, да се изпрати военна помощ на Финландия. Присъствието на Съюзниците на Скандинавския полуостров създава риск от прекъсване на шведските доставки на желязна руда за Германия – висококачествена суровина, която е от решаващо значение за военната индустрия.
Въпреки всичко Хитлер по това време изпитва безметежна увереност. Затвърдило се е убеждението му, че провидението е на негова страна и го пази за осъществяването на неговата велика задача. На 8 ноември той произнася своята годишна реч в „Бюргербройкелер“ в Мюнхен, откъдето е започнал неуспешният опит за преврат на нацистите през 1923 г. Дърводелецът Георг Елзер тайно е напълнил с експлозиви една колона близо до трибуната. Този път обаче Хитлер е съкратил участието си, за да се върне в Берлин. Дванайсет минути след заминаването му в бирарията избухва страхотен взрив, който освен материалните щети причинява и смъртта на няколко „стари бойци“ от нацисткото движение. Според един наблюдател реакцията на тази новина в Лондон може да се опише накратко като „коментар за „лошия късмет“, изречен с британско спокойствие, все едно някой е пропуснал да улучи фазан“ Проявявайки неуместен оптимизъм, британците се утешават с мисълта, че е въпрос на време германците да се избавят сами от собствения си отвратителен режим.

4. Драконът и Изгряващото слънце
Страданието не е непознато преживяване за обеднялата маса на китайското селячество. То познава твърде добре глада, който настъпва след наводнение, суша, изсичане на горите, ерозия на почвата и грабежите на военните главатари с техните армии. Хората живеят в порутени глинени къщи, сред болести, невежество, суеверие и експлоатация от земевладелците, които им изтръгват между една втора и две трети от реколтата под формата на рента.
Градските жители, включително дори мнозина леви интелектуалци, не са склонни да виждат в селяните нещо повече от безлика маса товарни добичета. „Да се съчувства на народа е напълно безполезно – казва един преводач комунист на безстрашната американска журналистка и активистка Агнес Смедли. – Той е твърде многоброен.“
Животът в градовете не е по-добър за бедните, дори за онези, които имат работа. „В Шанхай – пише един американски журналист – е нещо обичайно сутрин пред вратите на фабриката да събират безжизнените тела на деца, които са работили в нея.“ Алчни бирници и бюрократи също угнетяват бедняците. В Харбин традиционният възглас на просяците е: „Дайте! Дайте! Дано да забогатеете! Да станете чиновник!“
[…]
„Войната внезапно се стовари върху нас“ – пише Агнес Смедли, която слиза от джонка на северния бряг на Жълтата река край „разхвърляния град от глинени къщи Фенлинтокоу“. „В това градче, в което се надявахме да намерим подслон за през нощта, имаше маса войници, цивилни, каруци, мулета, коне и улични търговци. Докато вървяхме по черните пътеки към града, видяхме от двете им страни да лежат дълги редици от ранени войници. Те бяха стотици, увити в мръсни, кървави бинтове, някои в безсъзнание… С тях нямаше нито лекари, нито медицински сестри или санитари.“
[…]
Китайците със сигурност познават безмилостната природа на враговете си, но дори те не могат да си представят докъде ще стигнат японците в жестокостта си. На 13 декември китайските войски се изтеглят от Нандзин само за да попаднат ненадейно в обкръжение извън него. В града влизат японски войски със заповед да убиват всички пленници. Едно-единствено подразделение от 16-та дивизия избива 15 000 пленени китайци; 1300 са жертвите на само една рота. Един германски дипломат докладва в Берлин, че „освен масовите екзекуции с картечен огън се използват и други, по-индивидуални методи на умъртвяване като например заливане на жертвата с бензин и подпалването й след това“. Японците разграбват сградите и след това ги запалват. За да се спасят от убийствата, изнасилванията и унищожението, цивилните търсят убежище в предварително обозначените „международни зони за безопасност“.

„Японската ярост“, furia japonica, хвърля в потрес света с ужасяващите кланета и масови изнасилвания – отмъщение за ожесточените боеве при Шанхай, толкова неочаквани за японската армия, която презира китайците. Данните за броя на цивилните жертви варират в широки граници. Някои китайски източници ги определят на 300 000, но вероятно са по-близко до 200 000. Японските военни власти в поредица от абсурдни лъжи твърдят, че убиват само китайски войници, преоблечени като цивилни, и че жертвите са малко над хиляда. Сцените на кланетата напомнят картини от ада – с гниещи трупове на всяка улица и всяко открито пространство, много от тях наръфани от полудиви кучета. Всяко езеро, поток и река са замърсени от разлагащи се тела.

Японските войници са възпитани в милитаристично общество. В знак на почит към тези войнствени ценности цялото село или квартал обикновено излиза да изпрати войник, който заминава, за да се присъедини към армията. Затова войниците са склонни да се сражават за честта на своето семейство и общност, а не за императора, както обикновено смятат жителите на западните държави. Началното им обучение е предназначено да унищожи тяхната индивидуалност. Подофицерите ги подлагат на оскърбления и бой, за да закоравеят и да ги провокират да насочат гнева си към войниците и цивилните на победения враг – нещо като ефект на доминото в областта на силовото въздействие. На всички тях още от началното училище се втълпява, че китайците стоят несравнимо по-ниско от „божествената раса“ на японците и са „по-долни от свинете”.

5. Норвегия и Дания
Окупацията на Дания се оказва още по-лесна за германците. Войските им успяват да извършат десант в Копенхаген, преди бреговите батареи да бъдат вдигнати под тревога. Датското правителство решава, че е длъжно да приеме условията, диктувани от Берлин. Норвежците обаче отхвърлят всяка мисъл за „мирна окупация“.

Белгия и Франция ще доведе до принудителна евакуация на съюзнически сили от северния фланг и респективно капитулацията на норвежки войски.

Кралското семейство и правителството на Норвегия отплават за Англия, за да продължат войната. Маниакално съсредоточен върху Норвегия, Редер заразява с това чувство и Хитлер – нещо, което ще се отрази твърде нееднозначно върху нацистка Германия. През цялата война армията не спира да се оплаква, че окупацията на Норвегия ангажира твърде много военни сили, от които би имало далеч по-голяма полза на други фронтове. От гледна точка на Съюзниците норвежката кампания е много по-катастрофална. Въпреки че британският флот успява да потопи половината миноносци на Кригсмарине, обединената операция е най-лошият пример за взаимодействие между въоръжените сили. Много от старшите офицери подозират, че неуместният ентусиазъм на Чърчил е повлиян от тайно желание да заличи спомена за своята злополучна експедиция при Дарданелите през Първата световна война. Отговорността за провала в Норвегия, както Чърчил признава по-късно в частни разговори, лежи в много по-голяма степен върху него, отколкото върху Невил Чембърлейн. Само че, по жестоката ирония на политиката, неуспехът ще го постави на мястото на Чембърлейн като министър-председател.

По френската граница „фалшивата война“ (или „странната война“, или „седящата война“, както я наричат германците) продължава много по-дълго, отколкото Хитлер е планирал. Той презира френската армия и е сигурен, че холандската съпротива ще угасне веднага. Всичко, от което се нуждае, е подходящ план в замяна на онзи, който белгийците са предали на Съюзниците.

6. Удар на запад
Четвъртъкът на 9 май 1940 г. е прекрасен пролетен ден в по-голямата част от Северна Европа. Един военен кореспондент вижда белгийски войници да садят маргаритки около своята казарма. Носят се слухове за германска атака и се говори, че близо до границата се сглобяват понтонни мостове, но в Брюксел не обръщат внимание. Много хора, изглежда, смятат, че Хитлер се готви да предприеме удар на Балканите, а не на запад. Във всеки случай почти никой не си представя, че ще извърши нахлуване в четири страни едновременно – Холандия, Белгия, Люксембург и Франция.

В Париж животът продължава както обикновено. Столицата рядко е изглеждала толкова красива. Кестеновите дървета са се разлистили. Кафенетата са пълни. Никой не прозира ирония в думите на песента Jattendrai, която е все така популярна. В Отьой продължават конните състезания; в „Риц“ е пълно с елегантни жени. Най-голямо впечатление прави, че по улицата се срещат множество офицери и войници.
[…]
В ранните часове на 10 май, петък, до Брюксел стига новината за непосредствено предстояща атака. В целия град започват да звънят телефони. Полицията тича от хотел на хотел, за да каже на портиерите да събудят всички военни, отседнали там. Офицери, които се мъчат да закопчеят униформите си в движение, бързат да хванат такси, за да се присъединят към своите полкове или щабове. На разсъмване се появява Луфтвафе. Белгийски изтребители биплани излитат, за да ги пресрещнат, но остарелите машини нямат никакъв шанс. В Брюксел гражданите се събуждат от гърмежите на зенитни оръдия.
[…]
Холандският външен министър заявява същата вечер, че убитите са 30 000 – съобщение, което хвърля в ужас Париж и Лондон. Във всеки случай холандският главнокомандващ генерал Анри Винкълман решава да обяви обща капитулация, за да предотврати гибелта на още хора. Когато научава за това, Хитлер веднага заповядва да се организира триумфален марш през Амстердам с части от СС Лайбщандарте „Адолф Хитлер“ и 9-а танкова дивизия.

Хитлер е едновременно развеселен и подразнен, когато получава телеграма от бившия кайзер Вилхелм II, който още живее като изгнаник в холандския град Апелдорн. „Мой Фюрер – се казва в писмото, – поздравявам ви и се надявам под вашето чудесно ръководство германската монархия да бъде напълно възстановена.“ Хитлер е изумен, че старият кайзер очаква от него да играе ролята на Бисмарк. „Какъв идиот!“ – коментира той пред личния си прислужник Линге.
[…]
В 7:30 ч. на следващата сутрин Чърчил е събуден с телефонно обаждане от Рейно.
– Победени сме – изтърсва френският премиер. Чърчил, още полузаспал, не отговаря веднага. – Биха ни; загубихме битката – натъртва Рейно.
– Сигурно не е възможно толкова скоро? – казва Чърчил.
– Фронтът е пробит при Седан; изсипват се на огромни пълчища, с танкове и бронирани коли. – Според Ролан дьо Маржри, съветника на Рейно по външната политика, премиерът добавил: – Пътят към Париж е открит. Изпратете ни всички самолети и войници, които можете.
Дълбоко смутен от възможността Франция да рухне, Чърчил изпраща телеграма до президента Рузвелт с надеждата да го стресне и по този начин да го подтикне към действие в подкрепа на Съюзниците. „Както знаете без съмнение, облаците бързо се сгъстяват. Ако е необходимо, ще продължим войната сами и не се боим от това. Разбирате обаче, надявам се, г-н президент, че гласът и мощта на Съединените щати може би няма да имат никакво значение, ако се сдържат прекалено дълго. Една напълно подчинена, нацифицирана Европа може да стане факт удивително бързо, а бремето може да се окаже по-тежко, отколкото сме способни да понесем.“ Рузвелт отговаря с приятелски тон, но не поема ангажимент да се намеси. Чърчил съставя ново писмо, в което подчертава твърдото намерение на Британия „да се бори упорито до самия край, какъвто и да е резултатът от голямата битка, бушуваща във Франция“, и отново изтъква нуждата от бърза американска помощ.

Все още с чувството, че Рузвелт не разбира колко неотложен е въпросът, той пише още едно съобщение на 21 май, което се колебае дали да изпрати. Макар и да твърди настоятелно, че неговото правителство никога няма да се съгласи на капитулация, той посочва друга опасност. „Ако членовете на сегашното управление си отидат и дойдат други, които да преговарят сред развалините, не трябва да сте слепи за факта, че единственото преимущество, което ще ни остане, за да се договорим с Германия, ще бъде флотът, и ако Съединените щати изоставят тази страна на съдбата и, никой няма да има правото да обвинява тогавашните управници, ако издействат най-добрите възможни условия за оцелелите жители. Извинете ме, г-н президент, за откровеното описание на този кошмар. Очевидно не бих могъл да отговарям за моите наследници, които от крайно отчаяние и безпомощност е възможно да се принудят да отстъпят пред волята на Германия.“
[…]
Чърчил, придружаван от генерал сър Джон Дил, новия началник на британския генерален щаб, и секретаря на военновременния кабинет генерал-майор Хейстингс Исмей, се приземява със своя самолет „Фламинго“, за да открие, че „ситуацията е несравнимо по-лоша, отколкото си представяхме“. На „Ке д’Орсе“ те се срещат с Рейно, Даладие и Гамлен. Атмосферата е такава, че дори не сядат. „Пълно униние беше изписано на всяко лице“ – пише Чърчил по-късно. Гамлен застава до един статив с изложена карта, на която се вижда издатина при Седан, и се опитва да обясни позицията.
– Къде е стратегическият резерв? – пита Чърчил и след това повтаря на своеобразния си френски: – Ой est la masse de manoeuvre?
Гамлен се обръща към него и „с поклащане на глава и повдигане на рамене“ отговаря:
– „Няма такъв“.
[…]
Хаосът се увеличава успоредно с нарастващите вълни от бежанци в Североизточна Франция. Около осем милиона души, включително холандци и белгийци, тръгват по пътищата това лято – гладни, жадни и изтощени, богатите – в коли, останалите – в селски каруци или пеша, като бутат пред себе си велосипеди или детски или ръчни колички, натоварени с жалките им притежания. „Това е крайно мъчителна гледка – пише в дневника си генерал-лейтенант сър Алън Брук, командващ на II корпус от БЕФ. – Жени, които куцат на подбитите си крака, дечица, изморени от пътя, но прегърнали куклите си, и всички старци и сакати, които едвам се влачат.“

7. Падането на Франция
Духът на германците едва ли би могъл да е по-приповдигнат. Танкови екипажи в черни униформи приветстват командващите си всеки път, щом ги видят, докато напредват към Ла Манш през обезлюдените извънградски райони, като зареждат танковете от изоставени бензиностанции и от френски армейски складове за гориво. Собствените им снабдителни линии са напълно незащитени. Стремителното им настъпление се забавя главно заради блокирани от повредени френски транспортни машини и колони от бежанци пътища.
[…]
Сутринта на 18 май 1940 г., само осем дни след като Чърчил е поел премиерския пост и докато германците заплашват да обкръжат БЕФ в Северна Франция, Рандолф Чърчил посещава своя баща. Министър-председателят, който се бръсне в този момент, му казва да прочете вестниците, докато го чака. После изведнъж произнася: „Мисля, че виждам начин“, и продължава бръсненето. Учуден, синът му пита:
– Имаш предвид, че можем да избегнем поражение?… или да победим копелетата?
Чърчил оставя бръснача и се обръща.
– Разбира се, имам предвид, че можем да ги победим.
– Добре, изцяло съм „за“, но не виждам как можете да го направите.
Баща му подсушава лицето си и изрича, като натъртва силно на думите:
– Ще въвлека Съединените щати.
[…]
Въпреки че британският народ няма представа за реалната сериозност на ситуацията, изведнъж се увеличават тревожните слухове: че кралят и кралицата се готвят да изпратят принцесите Елизабет и Маргарет в Канада; че Италия вече се е включила във войната и армията й навлиза в Швейцария; че на острова са се приземили германски парашутисти; и че „лорд Хо-Хо“ (известният с пронацистките си възгледи Уилям Джойс) изпраща тайни послания до германски агенти в Британия чрез своите радио-предавания от Берлин.
Тази неделя – последния ден от командването на Гамлен – френското правителство присъства на литургия в „Нотр Дам“, за да се помоли за божествена намеса. Американският посланик, франкофилът Уилям Булит, плаче по време на церемонията.
[…]
„Лицето на войната е ужасно – пише до близките си на 20 май един германски войник от 269-а пехотна дивизия. – Разрушени градове и села, разграбени магазини навсякъде, ценности, стъпкани от войнишки ботуши, домашни животни скитат изоставени, кучета обикалят унило около къщите… Живеем като богове във Франция. Ако ни потрябва месо, заколваме някоя крава и взимаме само най-хубавите парчета, останалото се изхвърля. Аспержи, портокали, марули, орехи, какао, кафе, масло, шунка, шоколад, шампанско, вино, силни алкохолни напитки, бира, тютюн, пури и цигари, както и пълни комплекти бельо – всичко е в изобилие. Тъй като се налага да изминаваме големи участъци, губим контакт с нашите подразделения. Тогава с оръжие в ръка разбиваме вратата на някоя къща и засищаме глада си. Ужасно, нали? Но човек свиква с всичко. Слава богу, че положението не е такова в родината.
„Край пътищата лежат безкрайни редици от разбити и изгорели френски танкове и автомобили – пише на жена си един ефрейтор от артилерията. – Разбира се, има и германски сред тях, но удивително малко.“ Някои войници се оплакват колко малко работа имат. „Има много, много дивизии, които не са дали и един изстрел – пише един ефрейтор от 1-ва пехотна дивизия. – А пред нас врагът бяга. Французи и англичани, равностойни противници в световната война, сега отказват да се изправят срещу нас. Нашата авиация наистина контролира небето. Не сме видели и един вражески самолет, само наши. Просто си представете. Позиции като Амиен, Лаон, Шмен де Дам падат за часове. През 14-18 [г.] за тях се воюваше с години.
Изпълнените с триумфално чувство писма до дома не споменават за случаите, когато германците избиват британски или френски военнопленници и дори цивилни. Не разказват и за по-често извършваните кланета на пленници от френските колониални войски, особено сенегалските tirailleurs, които се сражават храбро и предизвикват расистката ярост на германските войници.

8. Операция „Морски лъв“ и Битката за Британия

Новите офицери от авиацията, които идват като подкрепления, нетърпеливо разпитват онези, които са участвали в боеве. Налага им се да свикнат бързо с ежедневната рутина. Сутрин ординарецът ги събужда с чаша чай; закарват ги до летището за разсредоточаване, където закусват; след това чакат да изгрее слънцето. За нещастие на британската изтребителна авиация, времето през по-голямата част от август и септември тази година е идеално за Луфтвафе, с ясно синьо небе.
Най-лошият период е чакането. Това е моментът, когато пилотите усещат сухота в устата и металния вкус на страха. След това чуват ужасния звук от пронизителния звън на полевия телефон и вика: „Тревога! Излитаме!“ Втурват се към самолетите, а парашутите се удрят в гърба им. Наземният екипаж им помага да се покатерят в пилотската кабина, където извършват проверките за безопасност. Когато двигателите „Мерлин“ забоботят, подпорите на самолетите се издърпват и пилотите ги придвижват до позиция за излитане; имат да мислят за твърде много неща, за да бъдат уплашени – поне за момента.
Щом като се издигнат във въздуха, като натоварват двигателите, за да наберат височина, новаците не бива да забравят да се оглеждат във всички посоки. Скоро разбират, че по-опитните пилоти носят копринени шалчета не от суета. Когато въртят постоянно глава, вратът им се протрива от униформените яки и вратовръзки. Непрекъснато им набиват в главите „да се озъртат постоянно на четири очи“. Ако преживеят първия си бой – а не всички успяват, – те се връщат в базата, където пак остават в очакване, като ядат сандвичи с консервирано месо и ги прокарват с канчета чай, докато наземният персонал зарежда самолетите им с гориво и боеприпаси. Повечето заспиват веднага от изтощение на земята или в шезлонгите.
Когато се върнат отново във въздуха, диспечерите за съответния сектор ги насочват към някоя формация от „бандити“. Възгласът Tally ho! по радиостанцията означава, че пилотът е забелязал формация от черни точки. Той включва колиматорния прицел и напрежението нараства. Жизненоважен елемент от дисциплината е да се контролира страхът – в противен случай той ще доведе бързо до смъртта на пилота.
Първостепенната задача е да разпръснат бомбардировачите, преди да се намеси техният „чадър“ от изтребители „Месершмит-109“. Ако срещу вражеската сила са насочени няколко ескадрили, по-бързите спитфайъри нападат противниковите изтребители, докато хърикейните се опитват да се справят с бомбардировачите. За секунди небето се превръща в хаотична сцена, където самолети се въртят, пикират и се мъчат да заемат удобна позиция за серия бързи изстрели, като в същото време се опитват да не загубят бдителност. Маниакалното съсредоточаване върху целта дава на вражеския изтребител шанса да атакува отзад, без да бъде забелязан. Някои нови пилоти, когато попаднат под огън за първи път, остават парализирани. Ако не се изтръгнат от вцепенението си, с тях е свършено.
Ако двигателят бъде улучен, назад се излива гликол или масло и покрива предното стъкло на кабината. Най-голям е страхът да не се запали моторът и огънят да се разпространи назад. От горещината капакът на кабината може да заяде, но след като пилотът го отвори със сила и се освободи от ремъците, той трябва да преобърне машината с горната част надолу, за да може да падне безпрепятствено. Много често човекът е толкова замаян и дезориентиран от това преобръщане, че трябва да направи съзнателно усилие, за да се сети да дръпне шнура за отваряне на парашута. Ако има възможност да се огледа, докато се спуска надолу, пилотът често открива, че небето, което е изглеждало пълно със самолети, внезапно е опустяло и той е съвсем сам.
При условие че не се намират някъде над Ла Манш, пилотите от Кралските ВВС знаят поне, че се спускат на родна земя. Поляците и чехите разбират, че въпреки униформите им някои ентусиазирани местни жители или членове на отрядите за самоотбрана могат да ги вземат за германци. Парашутът на полски пилот на име Чеслав Тарковски се закача за един дъб. „Дотичаха хора с вили и обръчи от бъчви – разказва той. – Един от тях, въоръжен с ловна пушка, крещеше: „Hande hoch!“ „Fuck off‘ – отговорих аз на най-добрия си английски. Навъсените лица веднага просветнаха. „От нашите е!“ – викнаха те в един глас.“ Друг поляк се приземява един следобед на територията на много уважаван тенис клуб. Записват го като гост, дават му ракета, заемат му бели спортни дрехи и го канят да вземе участие в мач. Когато идва автомобил на Кралските ВВС да го прибере, противниците му в играта са разбити и напълно изтощени.
В откровен разговор пилотите признават, че изпитват „дивашки, първобитен възторг“, когато видят как пада удареният от тях вражески самолет. След като британците са им казали, че целта не е да застрелят германските пилоти, които се спускат с парашут, поляците понякога прибягват до друго средство – летят над техните парашути, така че куполът да попадне в попътната струя на самолета, да се свие и врагът да падне и да се пребие на земята. Други изпитват моментно състрадание, когато си припомнят, че не просто унищожават самолет, а убиват или осакатяват човешко същество.
Комбинацията от изтощение и страх довежда до опасно повишаване на стреса. Мнозина сънуват страшни сънища всяка нощ. Неизбежно някои не издържат на напрежението. Почти всички преживяват паническа атака в някакъв момент, но си налагат да продължат. Някои обаче се отклоняват от участие в бой, като се позовават на проблеми с двигателя. След няколко такива случая това прави впечатление. На официалния жаргон на Кралските ВВС подобни прояви се обясняват с „липса на морална устойчивост“, а провинилите се пилоти се пренасочват към някаква неквалифицирана работа.
Огромното мнозинство от британските пилоти на изтребители са на възраст под 22 години. Те нямат друг избор, освен да пораснат бързо, въпреки че си запазват прякорите и буйното ученическо поведение по време на хранене в столовата, за учудване на колегите им пилоти от други страни. Постепенно обаче, когато атаките на Луфтвафе срещу Британия се усилват и броят на цивилните жертви нараства, сред тях се надига чувство на яростно негодувание.
Германските пилоти на изтребители също страдат от стрес и изтощение. Принудени да действат от импровизирани и неравни летища в Па дьо Кале, те претърпяват множество злополуки. „Месершмит-109“ е отличен самолет за опитни пилоти, но за набързо обучените летци е трудно да овладеят този звяр.

 9. Отражения

Падането на Франция през лятото на 1940 г. дава отражения, преки и непреки, по целия свят. Сталин е дълбоко обезпокоен. Надеждите му, че мощта на Хитлер ще бъде сериозно отслабена във война на изтощение срещу Франция и Британия, се оказват напълно безпочвени. Германия става несравнимо по-могъща, след като голяма част от транспортните средства и оръжия на френската армия преминават невредими в нейни ръце.
[…]
Агнес Смедли разпитва за ситуацията лекар от Червения кръст. Той признава, че от сто и петдесетте военни болници на централния фронт само пет са оцелели. „Ами ранените?“ – пита Смедли. „Той не каза нищо и аз разбрах отговора.“ Смъртта е навсякъде около тях. „Всеки ден – добавя тя – виждахме подути трупове на човешки същества да се носят бавно надолу по реката, удряйки се в джонките, откъдето лодкарите ги избутваха с дълги заострени прътове.“
[…]
В Европа Хитлер демонстрира удивителна лоялност към Мусолини, която често довежда до отчаяние неговите генерали. В същото време Дучето, неговият някогашен наставник, изпробва всевъзможни хитрости, за да не се постави в подчинено положение. Фашисткият ръководител иска да води „паралелна война“ отделно от тази на нацистка Германия. Той не уведомява предварително Хитлер за своя план да окупира Албания през април 1939 г., опитвайки се да го представи като съпътстващ детайл от превземането на Чехословакия от Хитлер. Нацистките ръководители, от друга страна, не желаят да споделят тайни с италианците. Въпреки това германците държат да подпишат Стоманения пакт малко повече от месец по-късно.

10. Балканската война на Хитлер

Когато разбира, че опитите му да победи Британия са се провалили, Хитлер се концентрира върху главната цел на живота си. Преди обаче да нахлуе в Съветския съюз, той има твърдото намерение да се осигури по двата фланга. Започва преговори с Финландия, но по-важни са балканските държави на юг. Петролните находища при Плоещ ще доставят гориво за неговите танкови дивизии, докато румънската армия на маршал Йон Антонеску ще служи като източник на жива сила. Тъй като Съветският съюз също счита Югоизточна Европа за своя сфера на влияние, Хитлер знае, че трябва да действа внимателно, за да не провокира Сталин, докато още не е готов.
[…]
На 17 април югославяните се предават. Срещу нахлуващите войски от австрийска територия на север, от Унгария, от Румъния и армията на Лист от България техните разпръснати сили нямат почти никакъв шанс. Германската 11-а танкова дивизия е много доволна от себе си. „За по-малко от пет дни седем вражески дивизии унищожени – отбелязва в дневника си един ефрейтор, – огромно количество военни материали завладени, 30 000 души взети в плен, Белград принуден да се предаде. Собствени загуби съвсем малки.“ Един от членовете на 2-ра СС дивизия „Дас Райх“ се пита: „Смятали ли са наистина [сърбите], че с тяхната недокомплектувана, старомодна и зле обучена армия могат да застанат срещу германския Вермахт? Това е все едно някой дъждовен червей да иска да погълне боа!“

Въпреки лесната победа австриецът Хитлер си е наумил да отмъсти на сръбското население, което все още идентифицира с терористите, отговорни за Първата световна война и всички нейни злини. Югославия трябва да бъде разделена и късчета от територията и – подарени на неговите унгарски, български и италиански съюзници. Хърватия, където на власт е фашистко правителство, става италиански протекторат, докато Германия окупира Сърбия. Суровото отношение на нацистите към сърбите ще постигне опасен обратен ефект: то довежда до извънредно ожесточена партизанска война и не позволява на германците да експлоатират суровините на страната.

11. Африка и Атлантическият океан

Рузвелт, за голямо облекчение на Чърчил, е бил преизбран за президент през ноември 1940 г. Британският премиер е окуражен допълнително от информацията за стратегическия обзор, подготвен през същия месец от главнокомандващия на военноморските сили на САЩ. „Планът Куче“, както е известен, довежда до американско-британски преговори на щабно ниво в края на януари 1941 г. Тези дискусии, които се провеждат във Вашингтон под кодовото название „ABC 1“, продължават до март. Те формират основата на съюзническата стратегия, когато САЩ влизат във войната. Като основен принцип е възприет политическият курс „първо Германия“. Това означава, че дори в случай на война срещу Япония в Тихия океан Съединените щати ще се концентрират най-напред върху поражението на нацистка Германия, защото без ангажиране на значителни американски сили на европейския театър британците просто не са в състояние да спечелят сами. Ако загубят, тогава САЩ и тяхната световна търговия ще бъдат в опасност.
Рузвелт е осъзнал заплахата, създадена от нацистка Германия, още преди Мюнхенското споразумение от 1938 г. Предвиждайки важната роля на военновъздушната мощ в наближаващата война, той бързо е започнал осъществяването на програма за производство на 15 000 самолета годишно за военновъздушните сили на американската армия.

 12. „Барбароса“

През пролетта на 1941 г., докато нахлуването на Хитлер в Югославия постига бърз успех, Сталин решава да възприеме предпазлив политически курс. На 13 април Съветският съюз подписва петгодишно „споразумение за неутралитет“ с Япония, като признава марионетния й режим в Манджоу-Го. Това е кулминацията на събитията, от които Чан Кайшъ се е опасявал още от подписването на пакта „Молотов-Рибентроп“. Той се е опитвал да води двойна игра през 1940 г. чрез показни сондажи за мир с Япония. Надявал се е по този начин да принуди Съветския съюз да увеличи значително намалената си подкрепа за Китай и така да саботира помирението с Токио. Чан обаче знае също, че ако се споразумее реално с японците, ръководството на китайските маси ще премине в ръцете на Мао и комунистите, защото този акт ще бъде възприет като потресаващо и малодушно предателство.
След като Япония подписва Тристранния пакт през септември 1940 г., Чан, подобно на Сталин, разбира, че вероятността от сблъсък между Япония и Америка нараства, а тази перспектива силно го обнадеждава. Оцеляването на Китай е в ръцете на САЩ, макар и Чан интуитивно да се досеща, че Съветският съюз в крайна сметка също ще стане част от антифашистки съюз. Той предвижда, че светът ще стигне до по-ясна поляризация. Триизмерната шахматна партия ще бъде сведена накрая до две измерения.
Колкото и да се ненавиждат взаимно, японският и съветският режим искат да си подсигурят гърба. През април 1941 г., след подписването на Съветско-японския пакт за неутралитет, Сталин се появява лично на железопътната гара „Ярославски“ в Москва, за да се сбогува с японския външен министър Мацуока Йосуке, все още неизтрезнял от мечешкото гостоприемство на съветския ръководител. Сред тълпата на перона Сталин внезапно съзира полковник Ханс Кребс, германския военен аташе (който ще стане последният началник на генералния щаб през 1945 г.). За удивление на германеца Сталин го потупва по гърба и казва: „Трябва винаги да останем приятели, каквото и да става.“ Сърдечният жест на диктатора е в контраст с напрегнатия и неестествен израз на лицето му. „Убеден съм в това“ – отговаря Кребс, след като се съвзема от изненадата. Очевидно му е трудно да повярва, че Сталин още не се е досетил за подготвяното от Германия нахлуване.
Хитлер е изпълнен с крайна самоувереност. Решил е да пренебрегне както предупреждението на Бисмарк да не нападат Русия, така и познатите рискове, които носи войната на два фронта. Аргументира се с това, че неговата отколешна амбиция да смаже „еврейския болшевизъм“ е най-сигурният начин да принуди Британия да отстъпи. Щом бъде победен Съветският съюз, тогава Япония ще бъде в състояние да отклони вниманието на американците към Тихия океан и по-далече от Европа. Първостепенната цел на нацистките ръководители обаче е да си осигурят петрола и храните на Съветския съюз, с които по тяхно мнение ще станат непобедими. „Планът на глада“, измислен от щатссекретаря Херберт Баке, предвижда изземването на съветската хранителна продукция от Вермахта, което да доведе до смъртта на милиони хора, предимно в големите градове.
[…]
„Това е война на унищожение – казва Хитлер на своите генерали на 30 март. – Командващите трябва да се приготвят да пожертват личните си скрупули.“ Единствената грижа на старшите офицери е как ще се отрази това върху дисциплината. Най-дълбоките им инстинкти – антиславянски, антикомунистически и антисемитски – са в съзвучие с нацистката идеология, макар и много от тях да не одобряват партията и нейните функционери. Казва им се, че гладът ще бъде оръжие на войната; около 30 милиона съветски граждани ще загинат от гладна смърт. Това ще прочисти част от населението, така че да останат само толкова, колкото да служат като роби в колонизираната от германците „райска градина“. Мечтата на Хитлер за „лебенсраум“ най-после изглежда постижима.
[…]
Хитлер, който, напрегнат от възбуда, очаква великия миг, се готви да замине за своята нова щабквартира край Растенбург, наречена „Волфсшанце“, „Вълчата бърлога“. Той е все така убеден, че Червената армия и целият съветски строй ще се разпаднат. „Трябва само да ритнем вратата и цялата гнила постройка ще се срути“ – заявил е Хитлер пред военачалниците си.
По-разсъдливите офицери по източните граници имат скрити съмнения. Някои са препрочели генерал Арман дьо Коленкур, който описва похода на Наполеон срещу Москва и ужасното отстъпление. По-възрастните офицери и войници, които са се сражавали в Русия през Първата световна война, също са неспокойни. Въпреки това поредицата от триумфални завоевания на Вермахта – в Полша, скандинавските страни, Холандия, Белгия, Люксембург, Франция и Балканите – вдъхват на повечето германци успокоителната увереност, че техните войски са непобедими. Офицерите казват на войниците си, че се намират „в навечерието на най-голямата офанзива в историята“. В кръстоносния поход срещу болшевизма участват близо три милиона германски войници, които скоро ще бъдат подкрепени с армии от Финландия, Румъния, Унгария и накрая Италия.
В брезовите и елови гори, в които са скрити автомобилни паркове, щабове в палатки и свързочни полкове, както и бойни подразделения, офицерите информират накратко войниците си. Много от тях ги уверяват, че ще им отнеме само три-четири седмици да разбият Червената армия. „Утре рано сутринта, слава богу, тръгваме срещу нашия смъртен враг болшевизма – пише един войник от планинска дивизия. – Що се отнася до мен, направо камък ми падна от сърцето. Най-сетне идва край на тази несигурност и човек знае къде се намира. Настроен съм много оптимистично… И смятам, че ако успеем да завземем цялата земя и всички суровини до Урал, тогава Европа ще може да се изхранва, а войната по море може да продължава колкото си иска.“ Един подофицер свързочник от СС дивизия „Дас Райх“ е още по-уверен. „Убеден съм, че унищожаването на Русия няма да отнеме повече време, отколкото на Франция, и в такъв случай предположението, че ще си взема отпуск през август, ще се окаже вярно.“
[…]
На 3 юли генерал Халдер отбелязва в дневника си, че „вероятно не е преувеличено да се каже, че руската кампания беше спечелена в разстояние на две седмици“. Той все пак признава, че огромните мащаби на страната и продължаващата съпротива ще ангажират силите за нахлуване „за още много седмици по-нататък“. В Германия в същото време в своите доклади за общественото мнение СС съобщава, че хората сключват облози колко бързо ще свърши войната. Някои си внушават дори, че армиите им вече са на сто километра от Москва, но Гьобелс се опитва да заглуши подобни спекулации. Той не иска победата им да бъде омаловажена заради впечатлението, че е отнела повече време от очакваното.
Поразителните размери на тази област от сушата, в която нахлува Вермахтът, с нейните безкрайни хоризонти, започват да оказват въздействие върху германския Landser – името, с което наричат обикновения пехотинец. Равната повърхност на този сякаш безбрежен океан от земя влияе особено потискащо на войниците от алпийските региони. Предните формации скоро откриват, че за разлика от французите, изолирани групи съветски войници продължават да се бият дори след като врагът ги е подминал. Те внезапно откриват огън от укрития сред необятните царевични полета и атакуват подкрепленията или щабовете в движение. Когато заловят някого от тези нападатели, разстрелват го веднага като партизанин.
[…]
Чувството за триумф на германските армии обаче скоро започва да помръква. Големите операции за обкръжаване, особено при Смоленск, изискват все повече усилия. Танковите формации не се затрудняват в изпълнението на своите помитащи маневри, но войниците от моторизираната пехота не са достатъчно, за да поддържат огромното обкръжение срещу атаки отвътре и отвън. Много съветски войски успяват да се промъкнат, преди изнурените германски пехотинци да наваксат изоставането си, схванати и с подбити крака от форсираните маршове със скорост до 50 километра на ден в пълно снаряжение. А обкръжените червеноармейци не се предават. Те продължават да се сражават с отчаяна смелост, макар и често под дулото на пистолет, принудени от комисари и офицери. Когато останат без боеприпаси, се хвърлят напред с рев като големи човешки вълни, опитвайки се да прекъснат кордона. Някои тръгват срещу врага хванати за ръце, докато германските картечари ги покосяват един след друг и оръжията им прегряват от непрекъснатото използване. Виковете на ранените продължават часове след битката, като обтягат нервите на изтощените германски войници.
[…]
Василий Гросман посещава една полева болница. „Около 900 ранени войници лежаха на едно малко сечище сред млади трепетлики. Имаше напоени с кръв парцали, късчета човешка плът, стонове, сподавен вой, стотици тъжни, страдащи очи. Младата червенокоса „докторка“ беше останала без глас – оперирала цяла нощ. Лицето й беше бяло, сякаш щеше да припадне всеки момент.“ Тя му разказва с усмивка как е оперирала неговия приятел, поета Йосиф Уткин. „„Докато режех, той ми рецитираше стихове.“ Гласът й едва се чуваше, тя допълваше думите с жестове. Продължаваха да пристигат ранени. Всички бяха мокри от кръв и дъжд.“
Въпреки страховитото си настъпление в различни направления и поставянето на пътепоказатели, сочещи към Москва, германската армия на Източния фронт изведнъж започва да се опасява, че победата в крайна сметка може и да не бъде постигната тази година. Трите групи армии са дали 213 000 жертви. Числото може да е едва една десета от съветските загуби, но ако битката на изтощение продължи още дълго, за Вермахта ще стане трудно да защитава своите прекомерно разтеглени снабдителни линии и да победи оставащите съветски войски. Перспективата да продължат борбата и през руската зима буди дълбока тревога. Германците не са успели да унищожат Червената армия в западната част на Съветския съюз, а сега пред тях се ширят евразийските земни простори. Фронтът от 1500 километра се удължава и достига 2500 километра.
Оценката на съветската мощ, дадена от военното разузнаване, скоро започва да изглежда печално занижена. „В началото на войната нашите разчети бяха за около 200 вражески дивизии – пише генерал Халдер на 11 август. – Вече сме преброили 360.“ Фактът, че съветската дивизия може би отстъпва значително на германската по боеспособност, не е достатъчен, за да ги успокои. „Ако разбием дузина от тях, руснаците просто извеждат напред нова дузина.“

13. Rassenkrieg (Расова война)

Германските войници, които са били ужасени от нищетата на полските села през 1939 г., изразяват още по-силно отвращение от видяното на съветска територия. Като се започне от избиването на затворниците от НКВД и се стигне до примитивните условия в колхозите, впечатленията им от „съветския рай“, както го нарича Гьобелс с унищожителен сарказъм, потвърждават техните предразсъдъци. Нацисткият пропаганден министър със сатанинския си гений разбира, че само презрение и ненавист не са достатъчни. Комбинацията от омраза и страх е най-ефикасното средство да вдъхновят нагласата за унищожение. Всички епитети, които използва – „азиатски“, „предателски“, „еврейски болшевики“, „скотски“, „подчовешки“ – сочат към тази цел. Хитлер е убедил повечето войници, че евреите са започнали войната.
Атавистичният, пропит със страх интерес, който много, ако не повечето, германци изпитват към източните славяни, е усилен, естествено, от сведенията за невероятните жестокости от революцията и гражданската война в Русия. Нацистката пропаганда се стреми да експлоатира идеята за културен сблъсък между германския ред, от една страна, и болшевишкия хаос, мизерия и безбожие – от друга. Въпреки повърхностните сходства между нацисткия и съветския режим идеологическото и културно разделение между двете страни е дълбоко и засяга всички сфери на живота, от най-значимите до най-маловажните.
През горещите летни месеци германците често карат мотоциклетите си само по къси панталони и очила. В Белорусия и Украйна възрастните жени са шокирани от изложените им на показ тела. Още по-голям е потресът им, когато германски войници се разхождат голи из къщите им и закачат младите жени. Въпреки сравнително малобройните изнасилвания от германски войници, разквартирувани в селата близо до фронта, много повече подобни случаи има в тила, особено срещу млади еврейки.
Най-тежкото престъпление е извършено с официално одобрение. Млади украинки, белорускини и рускини са задържани и изпращани принудително в армейски публични домове. Това робство ги подлага на постоянни изнасилвания от войниците в свободното им време. Ако се съпротивляват, германците ги наказват жестоко и дори ги разстрелват. Въпреки че половите сношения с „подчовеци“ са нарушение на нацистките закони, военните власти виждат в тази система прагматично решение от гледна точка както на дисциплината, така и на физическото здраве на техните войници. Младите жени могат поне да бъдат редовно преглеждани за заразни болести от лекарите на Вермахта.
Все пак германските войници понякога изпитват съжаление към съветските жени, които са били изоставени при отстъплението и трябва да се справят без мъже, работни животни или машини. „Понякога дори виждаме две жени, впрегнати в домашно изработен плуг, докато трета го насочва – пише един ефрейтор от свързочните войски в писмо до близките си. – Цяла тълпа жени ремонтират пътя под надзора на човек от „Организация Тот“. Задължително използва камшика, за да внуши покорство! Едва ли има семейство, в което мъжът да е още жив. В 90% от случаите отговорът на въпроса е: „Съпругът загинал във войната!“ Страшно е. Руснаците безспорно са загубили ужасно много мъже.“
Много съветски граждани, особено украинци, не са очаквали ужасите на германската окупация. В Украйна много селяни първоначално посрещат приятелски германските войски с традиционния дар от хляб и сол. След извършената от Сталин принудителна колективизация на стопанствата и ужасния глад от 1932-1933 г., в резултат от който загиват около 3,3 милиона души, омразата към комунистите е масова. По-възрастните и по-религиозни украинци се обнадеждават при вида на черните кръстове върху германските бронирани машини, които навяват мисли, че са тръгнали на кръстоносен поход срещу безбожния болшевизъм.
Офицери от Абвера смятат, че като се има предвид колко обширни области трябва да завладеят, най-добрата стратегия на Вермахта би била да наберат украинска армия от един милион души. Тяхното предложение не се приема от Хитлер, който не иска да раздават оръжия на славянските „унтерменшен“, но армията и СС започват скоро да игнорират мнението му и да вербуват войници. От друга страна, германците забраняват Организацията на украинските националисти, чиито членове са им помагали непосредствено преди нахлуването. Берлин иска да смаже надеждите им за независима Украйна.
След всички пропагандни твърдения за съветския индустриален триумф украинците и хора от други етноси са изумени от качеството и разнообразието на германската техника. Василий Гросман описва как селяните се струпали около пленен австрийски мотоциклетист. „Всички се възхищават на неговата дълга и мека стоманеносива кожена куртка. Всички я пипат, като поклащат глави. Това означава: как изобщо можем да се борим с хора, които носят подобни куртки? Самолетите им сигурно са също толкова добри като куртките.“
В писмата до дома германските войници се оплакват, че в Съветския съюз няма почти нищо за плячкосване освен храна. Пренебрегвайки подаръците, които получават в началото, те ловят гъски, пилета и рогат добитък. Мачкат кошери, за да вземат меда, и не обръщат внимание на молбите на жертвите, които им казват, че няма да им остане с какво да преживеят зимата. Германските пехотинци си спомнят с тъга за кампанията във Франция и богатите печалби от нея. Освен това, за разлика от французите, войниците от Червената армия продължават да се бият, отказвайки да признаят поражението.
Всеки германски войник, който покаже състрадание към мъките на съветските пленници, си навлича присмеха на своите другари. За огромното мнозинство от тях стотиците хиляди военнопленници не са нищо повече от човешка сган. Жалкото състояние и мръсотията им – резултат от отношението към тях, – само усилват предразсъдъците, насадени от пропагандата през предишните осем години. По този начин жертвите стават обект на дехуманизация и предварителните очаквания лесно се потвърждават от практиката. Войник, който охранява колона съветски военнопленници, пише на семейството си, че те ядат „трева като добитък“. А когато минават през поле с картофи, „се хвърлят на земята, изкопават ги с пръсти и ги ядат сурови“. Въпреки че битките за обкръжаване са основният елемент в плана за „Барбароса“, германското военно ръководство умишлено е пропуснало да се подготви за огромния брой пленници. Колкото повече умрат от липса на грижи, толкова по-малко ще трябва да бъдат изхранвани.
Един френски военнопленник описва пристигането на група съветски пленници в лагер на Вермахта в Генералното губернаторство: „Руснаците идваха в редици по петима, хванати за ръце, защото никой от тях не можеше да върви сам – „ходещи скелети“ всъщност беше единственото подходящо описание. Цветът на лицата им не беше дори жълт, той беше зелен. Почти всички примигваха, сякаш нямаха сили да фокусират погледа си. Падаха ред по ред, по петима наведнъж. Германците ги блъскаха и удряха с приклади и камшици.“
По-късно германските офицери се опитват да обяснят отношението към трите милиона души, взети в плен до октомври, с липсата на достатъчно войници за охраната им и недостига на транспорт, необходим за изхранването им. Истината обаче е, че хиляди червеноармейски пленници умират при форсирани маршове просто защото Вермахтът не иска неговите камиони или влакове да бъдат „заразени“ от „смрадливата“ човешка маса. Няма подготвени лагери, затова натикват хилядите мъже в участъци, заградени с бодлива тел, под открито небе.
Доставят им оскъдни количества храна или вода. Това е част от нацисткия „План на глада“, предназначен да унищожи три милиона съветски граждани, за да премахне проблема с „пренаселеността“ на окупираните територии. Ранените се оставят на грижите на червеноармейски лекари, които обаче нямат никакви медицински средства. Когато германските пазачи хвърлят през телената ограда крайно недостатъчни количества хляб, те се забавляват да гледат как хората се борят за него. Само през 1941 г. над два милиона съветски военнопленници умират от глад, болести и непоносими условия на живот.
Съветските войници отвръщат със същото, като убиват пленници с куршуми или щикове в гнева си, предизвикан от неочакваната инвазия и безмилостните военни методи на германците. Във всеки случай невъзможността да се хранят и пазят пленниците в хаоса на отстъплението означава, че малко от тях ще се спасят. Старшите командири са раздразнени от загубата на „езици“, които да бъдат разпитани с разузнавателна цел.

14. „Големият съюз“

Чърчил се е прочул с невъздържаното си бълване на идеи за продължаване на войната. Както един от неговите колеги отбелязва, проблемът е, че не знае кои от тях имат някакъв смисъл. Чърчил обаче не е просто лисица, както го определя Айзая Бърлин. Той притежава и характеристиките на таралеж и от самото начало има една голяма идея. Великобритания сама няма шанс срещу Нацистка Германия. Британският премиер знае, че трябва да привлече американците във войната, както е предвидил и в разговора със сина си Рандолф през май 1940 г.
Без някога да се отклонява от тази цел, Чърчил не закъснява да сключи съюз с болшевишкия режим, който винаги е ненавиждал. „Няма да се отрека от нито една дума, която съм казал по въпроса – заявява той в реч по радиото на 22 юни 1941 г. след новината за германското нахлуване в Съветския съюз. – Всичко това обаче бледнее пред спектакъла, който се разгръща сега.“ По-късно отбелязва пред своя частен секретар Джон Колвил, че „ако Хитлер нахлуе в ада, аз най-малкото ще кажа някоя добра дума за дявола в Камарата на общините“. В своята реч тази вечер, подготвена с американския посланик Джон Г. Уайнънт, той обещава на Съветския съюз „всяка техническа или икономическа помощ, която е по силите ни“. Това прави добро впечатление в Британия, в САЩ и в Москва, макар и Сталин и Молотов да остават убедени, че британците продължават да крият истинския характер на мисията на Рудолф Хес.

 15.Битката за Москва

Хитлер най-после се е върнал към идеята за голяма офанзива срещу Москва. Неговите генерали изпитват смесени чувства. Огромното обкръжение източно от Киев им е възвърнало чувството на триумф, но въпреки това необятните простори на сушата, дължината на техните комуникационни линии и неочакваният размер на Червената армия им внушават безпокойство. Малко от тях все още смятат, че ще постигнат победа тази година. Те се страхуват от предстоящата руска зима, за която са извънредно зле екипирани. В пехотните им дивизии не достигат ботуши след стотиците километри, които са извървели войниците, и не са взети мерки да им се осигурят топли дрехи, защото Хитлер е забранил темата изобщо да се обсъжда. Танковите части изпитват недостиг на резервни танкове и двигатели след техническите повреди, причинени от наслоения прах. Въпреки това, за ужас на техните командири, Хитлер не желае да отпусне резервни запаси. Голямата офанзива срещу Москва, операция „Тайфун“, не е готова до края на септември. Забавянето се дължи на това, че Четвърта танкова група на генерал-полковник Ерих Хьопнер е стигнала до мъртва точка около Ленинград.
[…]
На 30 септември, в мъглата на ранната есенна утрин, започва предварителната фаза от операция „Тайфун“ с атака на Втора танкова армия на Гудериан на северозапад, към град Орел, който се намира на повече от 300 километра южно от Москва. Небето скоро се изяснява, което позволява на Луфтвафе да осигури близка поддръжка на танковия авангард. Внезапната атака причинява паника в селските райони.
„Мислех, че съм виждал отстъпление – пише Василий Гросман в бележника си, – но никога не съм виждал нещо подобно на това, което виждам сега… Масово изселване! Библейски изход! Превозните средства се движат по осем в един ред, чува се свирепото ръмжене на десетки камиони, които едновременно се опитват да изтръгнат колелата си от калта. Огромни стада от овце и крави, подкарани през полетата. Следват ги процесии от каруци с конски впряг, хиляди фургони, покрити с цветно зебло. Има и тълпи от хора, които вървят пеша, с торби, вързопи, куфари… Детски глави, светли и тъмни, надничат изпод импровизираните покривала на каруците, подават се и брадите на еврейски старейшини, и чернокосите глави на еврейки – момичета и жени. Колко мълчание в очите им, колко мъдра печал, какво чувство за съдба, за всеобща катастрофа! Вечерта слънцето се показва от слоевете синкави, черни и сиви облаци. Лъчите му са широки, протягат се от небето до земята, като в картините на Доре, изобразяващи онези страховити библейски сцени, в които небесни сили връхлитат Земята.“
[…]
„Положението с храната тук е много лошо – отбелязва Василий Чуркин в края на октомври, когато участва в отбраната на фронтовата линия край Шлиселбург на Ладожкото езеро. – Получаваме 300 грама хляб, който е черен като земя, и водниста супа. Храним конете си с брезови клонки без листа и те умират един след друг. Местните хора от Берьозовка и нашите войници оставят само костите от падналия кон. Режат парчета месо и ги варят.“
Войниците са в несравнимо по-добро положение от цивилните и тези, които имат семейства в града, очакват зимата с растяща тревога. Разпространяват се ужасяващи истории за канибализъм. Чуркин пише: „Нашият ефрейтор Андронов, висок, широкоплещест момък, пълен с енергия, направи грешка, за която плати с живота си. Началникът по снабдяването го изпрати с кола в Ленинград по някакъв повод. По това време в Ленинград гладуваха повече от нас, а повечето от нас имаха семейства там. Колата с Андронов била спряна по пътя. В колата намерили консерви, месо и зърнени храни, които бяхме отделили от нашите оскъдни дажби [за да ги изпратим на семействата си]. Трибуналът осъди на смърт Андронов и неговия началник. В Ленинград беше съпругата му с малко дете. Хората казват, че техен съсед изял детето и жената загубила разсъдък.“
Гладуващият град се нуждае от силни студове, за да може ледът по Ладожкото езеро да се втвърди достатъчно, за да издържа тежестта на камиони за доставка на хранителни припаси по „ледения път“. През първата седмица на декември се поемат големи рискове. „Видях един камион „полуторка“ – пише Чуркин. – Задните му колела бяха пропаднали през леда. В него имаше чували с брашно, те бяха сухи… Кабината сочеше нагоре, предните колела бяха стъпили на леда. Минах покрай дванайсет „полуторки“, натоварени с брашно, които бяха замръзнали в леда. Това бяха първите, потеглили по „пътя на живота“. При камионите нямаше никой.“ Жителите на Ленинград ще трябва да почакат още малко за събраните вече запаси. Край селото Кабона до езерото Чуркин вижда, че „по целия бряг, на толкова километри, че краят им не се виждаше, лежаха натрупани огромно количество чували с брашно и сандъци с храни, приготвени, за да бъдат изпратени по леда до гладуващия Ленинград“.
[…]
Докараните от Западна Европа впрегатни коне за артилерия и транспорт не са привикнали към студа и за тях не достига фураж. Хлябът се доставя съвсем замръзнал. Налага се войниците да го разрязват с ножовки и да го държат в джобовете на панталоните си, докато се размрази, за да могат да го ядат. Отслабналите пехотинци не могат да изкопават траншеи в твърдата като желязо земя, ако не я размекнат преди това, палейки големи огньове. Не са получили достатъчно ботуши за замяна на старите, които са се разпаднали на парчета след толкова маршируване. Не достигат и подходящи ръкавици. Случаите на измръзване вече са повече от броя на ранените в битка. Офицерите се оплакват, че войниците им са заприличали на руски селяни, защото крадат зимните дрехи на цивилните и понякога дори ги заплашват с оръжие, за да ги принудят да им дадат ботушите си.
След като извеждат насила в снега жени, деца и старци от техните дървени къщички, т.нар. изби, войниците разбиват подовете, за да търсят запаси от картофи. Това е може би по-жестоко, отколкото ако убиваха жертвите си, вместо да ги обричат на гладна смърт или замръзване, оставяйки ги полуоблечени навън в свирепата зима, каквато не е имало там от години. Най-лоши са условията за съветските пленници. Те измират с хиляди от изтощение, докато са принудени да вървят на запад през снега, както и от глад и болести, предимно коремен тиф. Някои стигат до канибализъм, след като ужасяващите страдания подкопават човешката им същност. Всяка сутрин пазачите им ги карат да изминат тичешком няколкостотин метра, като ги удрят при това. Застрелват веднага всеки, който рухне. Пълната власт над същества, които са научени да презират и мразят, превръща жестокостта им във вкоренен навик.
[…]
Червената армия все още страда от недостиг на танкове и артилерия, но с новите армии вече почти се изравнява по сила с германците на московския фронт. Нейното главно предимство е елементът на изненада. Германците са игнорирали напълно докладите от пилоти на Луфтвафе за движение на големи военни формации в тила. Нямат и резерви. А при положение че на югоизток от Ленинград се водят тежки сражения, а Група армии „Юг“ се е изтеглила до Миус, Бок не може да получи подкрепления от фланговете. Чувството на несигурност стига дори до един старши ефрейтор от снабдителната част на 31-ва пехотна дивизия. „Не знам какво не е наред – пише той на близките си у дома. – Просто имаме неприятното чувство, че тази огромна Русия не ни е по силите.“
Към 7 декември битката за главния клин се развива добре. Изглежда, като че ли усилието на съветските войски да преградят пътя на Трета танкова армия и част от Четвърта има шанс да успее. Настъплението обаче върви бавно за крайно неудоволствие на Жуков. Участващите в него армии се задържат по пътя заради опитите да елиминират всички опорни точки на врага, отбранявани от импровизирани германски бойни групи, Kampfgruppen. Два дни по-късно Жуков заповядва на командващите да прекратят фронталните атаки и да подминават центровете на съпротива, за да навлязат стабилно в германския тил.
На 8 декември германски войник записва в дневника си: „Дали ще се наложи да се изтеглим? Тогава дано Бог се смили над нас.“ Те знаят какво ще означава това сред снега на открито. Отстъплението по целия път е белязано от горящи села, запалени, докато войниците се изтеглят мъчително през дълбокия сняг. Земята зад тях остава покрита с транспортни машини, спрели заради липса на гориво, коне, умрели от изтощение, и дори ранени, оставени да лежат в снега. Гладни войници режат парчета замръзнало месо от хълбоците на конете.
Сибирски скиорски батальони изскачат от мразовитата мъгла за набези и атаки. С мрачно задоволство отбелязват напълно неподходящата екипировка на германците, принудени да се увиват в ръкавици и шалове, ограбени от селата или свалени направо от гърба на стариците. „Студовете бяха люти – пише Еренбург, – но сибиряците от Червената армия ръмжаха: „Сега ако стегне истински студ, ще ги умори веднага.“.“
[…]
В германските полеви болници се налага да ампутират все повече крайници, защото нелекуваното измръзване води до гангрена. При температури под минус трийсет градуса кръвта замръзва в раните моментално и много войници получават стомашни проблеми от това, че спят на твърда като леда земя. Почти всички страдат от диария, която е особено мъчителна в подобни условия. Тези, които не могат да се движат самостоятелно, са обречени. „Много от ранените се застрелват“ – отбелязва един войник в дневника си.
Замръзналите оръжия често отказват да работят. Налага се да изоставят танкове поради липса на гориво. Шири се страх, че пътят им ще бъде отрязан. Все повече и повече офицери и войници започват да съжаляват за отношението си към съветските военнопленници. Все пак, въпреки постоянните мисли за 1812 г. и чувството, че Вермахтът е вече прокълнат като Великата армия на Наполеон, отстъплението не се превръща в безредно бягство. Германската армия, особено на ръба на катастрофа, често изненадва противниците със своя отпор. Импровизирани бойни групи, съставени под дулото на пистолет от полевата жандармерия, която задържа изостанали от своите части войници, под ръководството на решителни офицери и подофицери оказват твърда съпротива със смесени сили от пехотинци, сапьори и разнородни оръжия като зенитни оръдия и тук-там някое самоходно оръдие. На 16 декември една група, след като успява да пробие обкръжението си, най-сетне стига до германски позиции. „Огромен брой хора страдат от нервно разстройство – отбелязва в дневника си един от тях. – Нашият офицер плаче.“
Хитлер първоначално отказва да повярва на новината за съветската офанзива, след като си е внушил, че докладите за нови армии са заблуда. Той не може да разбере откъде са дошли. Унизен от този напълно неочакван обрат на войната след доскорошните заявления за победа над славянския „унтерменш“, фюрерът е разгневен и объркан. Той инстинктивно се опира на ирационалното си верую, че волята ще пожъне триумф. Фактът, че войниците му нямат подходящо облекло, боеприпаси, хранителни дажби и гориво за бронираните машини, за него е почти без значение. Обсебен от мисълта за отстъплението на Наполеон от 1812 г., той е решен да не допусне повторение на историята. Нарежда на войските си да се задържат на място, въпреки че не могат да изкопаят отбранителни позиции в твърдата като камък земя.

 16.Пърл Харбър

На 6 декември, точно когато започва съветската контраатака около Москва, дешифровчици от военноморските сили на САЩ успяват да разчетат съобщение между Токио и японския посланик във Вашингтон. Макар и последната част да липсва, смисълът е от ясен по-ясен. „Това означава война“ – казва Рузвелт на Хари Хопкинс, който е в Овалния кабинет същата вечер, когато е донесено съобщението. Президентът току-що е изпратил лично съобщение до император Хирохито, в което настоява страната му да се оттегли от конфликта.
Във военното министерство началникът на разузнаването предава прихванатата информация на бригаден генерал Ленард Джероу от Отдела за военно планиране с указания да предупреди базите в Тихия океан. Джероу обаче решава да остави нещата така. „Смятам, че получават един куп предупреждения“ – бил коментарът му според свидетели. Причината е, че щабовете на флота и армията на САЩ в Тихия океан са били информирани на 27 ноември, че войната е неминуема. Тези сведения също се основават на прихванати съобщения от японския дипломатически съобщителен трафик.
Любопитно – или може би показателно – е, че от Кремъл не идва предупреждение въпреки желанието на Рузвелт да помогне на Съветския съюз. Може само да правим догадки за мотивите на Сталин, но той отказва да предаде на американците сведенията, получени от Рихард Зорге преди Битката за Москва, че японците планират да предприемат изненадваща атака срещу американските войски в Тихия океан. В същото време едно от най-поразителните съвпадения от Втората световна война е, че на 6 декември 1941 г., деня преди японското нападение, президентът Рузвелт взема решение да започне проекта за разработване на атомно оръжие…
[…]
В 6:05 ч. на 8 декември, неделя, на полетната палуба на „Акаги“ размахват зелена лампа. Пилотите нагласят своите „хачимаки“ – бяла лента за глава със символа на изгряващото слънце на челото, знак, че са се зарекли да умрат за императора. От наземните екипажи се откъсва насърчителен вик „Банзай!“. Въпреки силното мъртво вълнение, от шестте самолетоносача в ударното съединение излита първата вълна от 183 самолета
[…]
Фучида е стреснат от бързата американска реакция, когато самолетите му се насочват към кораба „Невада“ на 3000 метра. Той вече съжалява, че е решил да атакуват в линеен строй. Ударите срещу тях продължават, докато американският кораб „Аризона“ избухва в мащабна експлозия, при която загиват повече от хиляда души на борда. Черният дим от горящия нефт е толкова гъст, че много от самолетите подминават целта и се налага да се върнат за нов заход.
Пърл Харбър далеч не е единствената цел. Бомбардировачи от Императорския военновъздушен флот чакат да излетят от остров Формоза (Тайван), за да атакуват американските летища на Филипините – само че гъстата мъгла ги задържа на земята.
[…]
Хотел „Рафълс“ продължава да предлага танцови вечери през повечето дни с идеята, че ако всичко продължава по обичайния начин, това ще поддържа духа на хората. Само че за офицерите, които се връщат от боевете на Малайския полуостров, тази практика напомня повече за свирещия оркестър на борда на „Титаник“. Под безмилостните японски бомбардировки голяма част от града е в развалини.

Китай и Филипините

Ърнест Хемингуей и Марта Гелхорн, която отскоро е негова съпруга, пътуват в Китай по това време и нищетата и мизерията наоколо са смазващи дори за безстрашната Гелхорн. „Китай ме излекува – не искам да пътувам никога вече – пише тя на майка си. – Реалният живот на Изтока е агония, когато го наблюдаваш, и ужас, когато го споделяш.“ Мръсотията, миризмите, плъховете и дървениците си казват думата. В националистическата столица Чунцин, която Хемингуей описва като „сива, безформена, кална, съвкупност от безлични циментови сгради и бедняшки коптори“, те обядват с мадам Чан Кайшъ и генералисимуса; по-късно им казват, че е било голяма чест да ги приеме без изкуствените си челюсти
[…]
Корупция със сигурност има в националистически Китай, но в различна степен при различните армии и офицери. Щабни офицери от старата школа в Петнайсета армия използват военни камиони, за да доставят опиум от Съчуан, който продават в долината на Яндзъ, но не всички националистически офицери следват традиционното поведение на военни диктатори. Докато някои се облагодетелстват безсрамно, като крадат и продават дажбите на собствените си войници, други, с по-модерни и либерални възгледи, купуват от джоба си медицински материали за своите хора. Комунистите скоро доказват, че не са по-добри. Те произвеждат и продават опиум, за да създадат военен фонд за финансиране на борбата им с националистите по-късно. През 1943 г. съветският посланик оценява продажбите на опиум от комунистите на 44 760 килограма, чиято стойност по това време е 60 милиона долара
[…]
През февруари 1942 г. генерал Маршал избира генерал-майор Джоузеф Стилуел за командващ на американските сили в Китай и Бирма. Стилуел е заемал поста на американски военен аташе в Нандзин при националистическото правителство, когато е започнала Съпротивителната война срещу Япония през 1937 г. Затова във Вашингтон минава за познавач на Китай. „Джо Оцета“ обаче смята китайските офицери за мързеливи, двулични, коварни, прикрити, лишени от военни качества, корумпирани и дори глупави. Възгледите му, общо взето, се припокриват със схващанията от XIX в. за Китай като „болния човек на Азия“. Той явно не е разбирал добре реалните трудности, пред които се изправя режимът на Чан Кайшъ, особено проблемите на снабдяването с храни, които са наложили изтеглянето на много войски към по-богати земеделски райони просто за да се предотврати рискът да дезертират от глад.

Война по целия свят

Въпреки че войната с Германия и войната с Япония протичат като отделни конфликти, те оказват много по-голямо влияние една върху друга, отколкото изглежда на повърхността. Съветската победа при Халхин Гол през август 1939 г. не само допринася за решението на японците да атакуват на юг и да въвлекат Съединените щати във войната; благодарение на нея Сталин получава възможност да придвижи своите сибирски дивизии на запад, за да осуети опита на Хитлер да превземе Москва.
Нацистко-съветският пакт, който е бил голям удар за Япония, дава отражение и върху стратегическото й мислене. Ситуацията се усложнява от удивителната липса на съгласуваност между Германия и Япония, която сключва своя пакт за ненападение със Съветския съюз точно два месеца преди Хитлер да започне нахлуването в СССР. В Токио се налага фракцията за „удар на юг“ – не само срещу привържениците на война със Съветския съюз, но и срещу онова крило в японската Императорска армия, което иска най-напред да завършат войната в Китай. Във всеки случай съветско-японският пакт за неутралитет означава, че САЩ вече стават основният снабдител на китайските националисти. Чан Кайшъ все така се опитва да убеди президента Рузвелт да окаже натиск върху Сталин да се присъедини към войната срещу Япония, но той отказва да се пазари за програмата „Ленд-лийз“. Сталин е категоричен, че Червената армия може да се справи само с един фронт.
[…]
Японците никога не биха посмели да нападнат Съединените щати, ако Хитлер не беше започнал войната в Европа и Атлантическия океан. Войната в два океана им предлага единствения шанс срещу военноморската мощ на САЩ и Британската империя. Точно по тази причина през ноември 1941 г. те искат уверение от нацистка Германия, че ще обяви война на Съединените щати веднага щом японците атакуват Пърл Харбър. Рибентроп, без съмнение под влияние на обидата от отказа на Япония през юли да тръгне срещу Владивосток и Сибир, първоначално реагира уклончиво. „Рузвелт е фанатик – казва той, – така че е невъзможно да се предвиди какво ще направи.“ Японският посланик генерал Ошима Хироши задава директно въпроса как ще постъпи Германия.
„В случай че Япония бъде въвлечена във война срещу Съединените щати – принуждава се да отвърне Рибентроп, – Германия, разбира се, ще се присъедини към войната веднага. Няма абсолютно никаква възможност Германия да сключи сепаративен мир със САЩ при подобни обстоятелства: Фюрерът е категоричен по този въпрос.“
Японците не са уведомили Берлин за плановете си, така че съобщението за атаката срещу Пърл Харбър идва „като гръм от ясно небе“ според Гьобелс. Хитлер посреща новината с дълбока радост. Японците ще ангажират американците, съобразява той, а войната в Тихия океан сигурно ще доведе до намаляване на американските доставки за Съветския съюз и Британия. Той преценява, че Съединените щати неизбежно ще влязат във войната срещу него в близкото бъдеще, но няма да бъдат в състояние да се намесят в Европа по-рано от 1943 г. Хитлер не знае нищо за основния принцип „Германия първо“, възприет от американските и британските началник-щабове по общо съгласие.
[…]
Голямото постижение на Червената армия в Битката за Москва през декември скоро е подкопано от самия Сталин. Вечерта на 5 януари 1942 г. той свиква съвещание на Ставката и Държавния комитет за отбрана в Кремъл. Опиянен от мисли за възмездие, съветският ръководител си внушава, че е дошъл моментът за общо настъпление. Германците са в безпорядък. Те не са се подготвили за зимата и няма да са готови да отблъснат голяма атака, преди да е дошла пролетта. Докато крачи напред-назад в кабинета си и пафка с лулата си, той настоява на своя план за започване на масирани операции за обкръжение на централния фронт срещу Москва, на северния покрай Ленинград – за снемане на обсадата, и на южния – срещу армията на Манщайн в Крим, в Донбас и за връщане на Харков.
[…]
Германската армия наистина е разнебитена и страда жестоко. Премръзналите, брадясали войници с олющени носове и възпалени от студа бузи, в дрехи, отмъкнати от селяните, сякаш не са същите, които са настъпвали на изток предишното лято с маршови песни. Германските войници възприемат местната практика да режат краката на мъртъвците и да ги разтопяват на огън, за да свалят ботушите. Увиват обувките с плат, но дори това е недостатъчно да ги предпази от измръзване, когато са на пост. Измръзналите крайници, ако не се лекуват веднага, скоро гангренясват и се налага да бъдат ампутирани. Ранените са толкова много, че военните хирурзи в полевите болници просто хвърлят отрязаните ръце и крака на купчини в снега отвън.
Противниците обаче винаги са подценявали способността на германската армия да се съвзема след поражение. Дисциплината, която е била на крачка от разпадане, скоро е възстановена. По време на хаотичното отстъпление отделни офицери са формирали импровизирани бойни групи от пехотинци, към които се прибавят самоходни оръдия, сапьори и няколко танка. Към първата седмица на януари по настояване на Хитлер войските превръщат села в укрепени пунктове. Когато земята замръзва и става прекалено твърда, за да копаят траншеи, използват експлозиви или снаряди, за да издълбаят ями, или подготвят минометни позиции и огневи точки зад купчини сняг и лед, укрепени с дънери. Понякога се налага да ринат сняг с прикладите на оръжията си. Германските войници още не са получили никакво зимно облекло. Надеждата им е да успеят да свалят ватенките на убитите съветски войници, но в силните студове това рядко се оказва възможно. Дизентерията, от която страдат почти всички войници, е двойно проклятие, когато трябва да смъкват панталоните си при подобни температури. А яденето на сняг вместо вода обикновено влошава състоянието.
[…]
Условията в обсадения Ленинград са неизмеримо по-лоши. Германската артилерия обстрелва редовно града по четири пъти на ден. Отбраната обаче се държи, главно благодарение на военноморските оръдия, част от които са демонтирани, а други още са на корабите от Балтийския флот – във военноморската база в Кронщат или закотвени в Нева. Оцеляването на града в този момент зависи повече от неговия несигурен снабдителен път.
Дори след повторното превземане на Тихвин ленинградчани са толкова отслабнали от глад, че много от тях припадат на замръзналите улици, докато обикалят безцелно в търсене на топливо или храна. Веднага се намира кой да открадне купоните им за храна. Случва се някой да грабне хляба от ръцете на хора, които се връщат от фурната. Нищо не разрушава моралните устои по-бързо от глада. Когато умира член на семейство, останалите често скриват трупа в леденостудения апартамент, за да продължат да получават дажбата на починалия.
Въпреки опасенията на властите обаче, рядко има опити за щурмуване и разграбване на хлебарници. Вероятно само партийните босове и онези, които са в пряка връзка с продоволствената верига – заетите в пласмента и продажбите, – биха имали сили за това. Хората на социалното дъно, които не работят във фабрика и съответно нямат достъп до субсидирана столова, са със слаби шансове за оцеляване. Те видимо се състаряват толкова бързо, че и близък роднина може да не ги познае. Най-напред започват да ядат врани, гълъби и чайки, след това – котки и кучета (дори прочутите кучета от експериментите на Павлов в Института по психология) и накрая – плъхове.
Почти всеки, който се опитва да отиде пеша на работа или да се нареди на опашка за храна, трябва да спира за почивка на всеки няколко метра – толкова слаби са хората. Детските шейни се използват, за да се превозват дърва за горене. Скоро започват да служат за пренасяне на трупове (наричани „мумии“, защото са увити в хартия или парцали от плат) до масовите гробове. Не може да се отдели дървен материал за ковчези. Той е необходим за отопление, за да продължат другите да живеят.
От 2 280 000 души население през декември 1941 г. общо 514 000 са евакуирани на „материка“ до пролетта, а 620 000 умират. За по-възрастните жители на града обсадата е вторият период на страшен глад, който преживяват – първият е започнал през 1918 г. с Гражданската война. Мнозина отбелязват, че около 48 часа преди човек да издъхне, у него възниква предчувствие за близката смърт. С последни сили много хора се явяват на работното си място, за да предупредят, че няма да се върнат повече, и да помолят началника си да се погрижи за семейството им.
Ленинград, който се гордее с интелектуалното си наследство, превръща хотел „Астория“ в болница за писатели и художници. Там им дават витамини под формата на пресни борови шишарки, стрити в горчива напитка. Има опити да се осигурят грижи за сираците. „Те вече почти не приличат на деца – казва един старши учител. – Необичайно тихи са, с някакъв съсредоточен израз на лицето.“ В някои институции обаче кухненските работници крадат от храната за собствените си семейства и оставят децата да гладуват.
[…]
През януари 1942 г. температурата в Ленинград пада понякога под минус 40 градуса. Много хора просто си лягат, за да се стоплят, но после ги обзема немощ. Гладната смърт настъпва тихо и неусетно. Полубитието преминава в небитие. „Не знаете какво беше – казва една жена пред британски журналист скоро след това. – Просто прескачахме трупове по улиците и по стълбите! Престанахме да обръщаме внимание.“

Причина за смъртта в повечето случаи е комбинацията между глад и студ. Хипотермията и стресът в съчетание с гладуване до такава степен разстройват метаболизма, че човек не може да усвоява както трябва дори малкото калории, които поема. На теория войниците имат гарантирана много по-добра дажба от цивилните, но в много случаи дажбите им изобщо не се появяват. Офицерите ги крадат за себе си и семействата си.
„Хората се превръщат в животни пред очите ни“ – пише авторът на един дневник. В официалната съветска история не се говори за канибализъм, но неофициални и архивни източници показват друго. Около 2000 души са арестувани за „използване на човешко месо за храна“ по време на обсадата, 886 от които през първата зима на 1941-1942 г. „Трупоядство“ означава консумиране на месо от човек, който вече е мъртъв. Някои хора дори отмъкват трупове от моргата или от масовите гробове. В покрайнините на Ленинград някои войници и офицери стигат до там да ядат трупове и дори ампутирани крайници от полевите болници.
„Човекоядството“, което е по-рядко, означава умишлено убийство на човек с цел канибализъм. Нищо чудно, че родителите държат децата си вкъщи от страх какво може да им се случи. Говори се, че най-крехка е плътта на децата, а след това – тази на младите жени. Въпреки купищата истории за банди, които продават човешко месо, смляно на кюфтета, почти всички прояви на канибализъм се случват в апартаментите, където полудели родители изяждат собствените си деца или други обитатели на жилищния блок отвличат децата на съседите си. Гладуващи войници от 56-а стрелкова дивизия от 55-а армия нападат от засада разносвачи на дажби, убиват ги, вземат храната, заравят тялото в снега и по-късно се връщат, за да го ядат къс по къс.
Въпреки че гладът става причина да се прояви най-лошото у човек, има примери на самопожертвователен алтруизъм към съседи и дори напълно непознати. Децата, изглежда, оцеляват по-често от родителите си, вероятно защото възрастните дават на потомците си част от своите собствени дажби. Жените обикновено живеят по-дълго от мъжете, но често рухват след смъртта на съпрузите си. Освен това са изправени пред ужасната дилема дали да отстъпят пред молбите на децата си, или самите те да ядат достатъчно, за да поддържат силите си и да могат да се грижат за семейството. Раждаемостта спада рязко, отчасти заради недохранването, от което менструацията на жените спира, а мъжете стават безплодни, но също и защото повечето мъже са далече на фронта.

19. Ванзее и архипелагът СС

Енергичен заместник на Хайнрих Химлер е обергрупенфюрерът от СС Райнхард Хайдрих. Той ръководи Главното управление за сигурност на Райха (РСХА), откъдето се управлява растящата империя на СС. За Хайдрих – висок антисемит с безупречна външност, който свири на цигулка – се говори, че има немалък процент еврейска кръв, което, изглежда, само усилва омразата му.
През лятото на 1941 г. Хайдрих започва да се дразни от немарливите, импровизирани подходи за справяне с „еврейския въпрос“ и „отсъствието на централна програма“. Наред с кланетата на евреи, извършвани от местните представители на службата за сигурност в източните територии, някои сатрапи от СС започват да експериментират с по-индустриални методи на унищожение. Във Вартегау са направени незадоволителни опити с напомпване на отработени газове в запечатани фургони. В Генералното губернаторство полицейският началник от СС Одило Глобочник започва да строи лагер за унищожение в Белжец близо до Люблин. Химлер в това време няма търпение да разреши проблемите с психологическия стрес, на който са подложени айнзацгрупите в резултат от тяхната работа.
[…]
Въпреки че опити с „Циклон Б“ са правени в Аушвиц през септември 1941 г., първият лагер за унищожение с функционални газови камери, построен под ръководството на Пол, е Белжец. Работата е начената през ноември 1941 г., два месеца преди конференцията във Ванзее. Скоро след това започва подготовката и на други. От голяма полза за работата на лагерите за унищожение са знанията и опитът на онези, които са участвали в програмата за евтаназия под ръководството на райхсканцеларията.
Някои твърдят, че конвейерният метод на работа на лагерите за унищожение е силно повлиян от Хенри Форд, който на свой ред е заимствал идеите си от чикагските кланици. Форд, който от 1920 г. е яростен антисемит, се ползва с голямото уважение на Хитлер и други нацистки ръководители.
[…]
До края на 1942 г. близо четири милиона евреи от Западна и Централна Европа и от Съветския съюз ще бъдат избити в лагерите за унищожение заедно с 40 000 роми. Активното участие на Вермахта, високопоставени служители от всички министерства, голяма част от индустрията и транспортната система разширяват вината до степен, която германското общество дълго отказва да признае през годините след войната.

 20. Японската окупация и Битката при Мидуей

Японската окупация на Хонконг е започнала с намерения за умерен режим, но насилието и липсата на контрол се налагат бързо. Докато европейците там страдат сравнително малко, пияни японски войници не спират да изнасилват и убиват местните жители, с което подчертават лицемерието на своя лозунг „Азия за азиатците“. Японците показват известно уважение към своите колеги империалисти, британците, но никакво – към другите азиатски народи, особено китайците. Има данни, че старши офицер е наредил екзекуцията на деветима войници, изнасилвали британски медицински сестри в болницата в Щастливата долина. Нищо не се прави за ограничаване на жестокото насилие над китайски жени.
[…]
На 9 април 1942 г., точно преди генерал-майор Едуард Кинг-младши да предаде американските и филипинските войски на полуостров Батаан, той пита полковник Накаяма Мотоо дали към хората му ще се отнасят добре. Накаяма отвръща, че те не са варвари. Японските офицери обаче не са очаквали да вземат толкова много пленници на Батаан. След като от деня, когато са влезли в армията, в духа на кодекса Бушидо са им втълпявали убеждението, че войникът никога не капитулира, за тях всеки враг, който се предава, е недостоен за уважение. Удивителен парадокс е, че изпитват още по-силен гняв към противниците, които са се отбранявали яростно срещу тях.
От общо 76 000 американци и филипинци поне 6000 са твърде болни или тежко ранени, за да вървят. Вече потънали в мръсотия, измършавели и изтощени, след като са се сражавали толкова дълго и са се хранили крайно оскъдно, около 70 000 души са принудени да маршируват сто километра до лагера „Кемп ОДонъл“. „Смъртоносният поход от Батаан“ е в гротескно противоречие със заявлението на Накаяма. Бити и ограбени от всичките си притежания, измъчвани от жажда и лишавани от храна, мушкани с щикове, за да вървят напред, затворниците са целенасочено подлагани на жестокости като форма на мъст и унижение. През следващите дни рядко се случва пазачите да им позволят да си починат на сянка или да легнат. Повече от 7000 американски и филипински войници от Батаан умират.
[…]
С преминаването на Бирма в ръцете на японците през пролетта на 1942 г. предлагането на ориз в Индия намалява с 15%. Цените се повишават. С надеждата да предизвикат още по-голямо поскъпване търговците трупат запаси и това слага началото на инфлационна спирала. Бедните просто не могат да си позволят да се хранят. Правителството в Ню Делхи не прави нищо, за да обуздае произвола на черния пазар. То просто прехвърля отговорността на регионалните администрации, които реагират с „безумен провинциален протекционизъм“. Областите с излишъци, като Мадрас например, отказват да продават на тези с остър недостиг на зърно.
Бенгалия понася главната тежест на назряващото бедствие. Най-малко 1,5 милиона души умират като пряко следствие от глада, който започва в края на 1942 г. и продължава през цялата следваща година. По приблизителни пресмятания още толкова загиват от болести – холера, малария и едра шарка, – защото са останали без съпротивителни сили от недохранването. Чърчил, вече разярен срещу Индия, отказва да се намеси с програмата за доставки, за да облекчи ситуацията. Едва когато фелдмаршал Уейвъл става вицекрал през септември 1943 г., правителството на Индия се заема да разреши проблема с твърда ръка, като използва войски за разпределяне на хранителните запаси. Уейвъл става още по-неприятен на Чърчил с провеждането на тази политика. Целият епизод е може би най-срамният в историята на британския Радж. Ако не друго, той напълно опровергава аргумента на империалистите, че британското управление защитава бедните в Индия от богатите.
В японското нападение срещу Пърл Харбър има един светъл лъч за американците. През този фатален уикенд в пристанището са се намирали техните линейни кораби, а не самолетоносачите. Адмирал Ямамото, най-далновидният от висшето японско командване, не споделя общото ликуване след атаката именно по тази причина.

21.Поражение в пустинята

След унизителното си отстъпление през Киренайка през януари и февруари 1942 г. британците също дават своята лепта за мита „Ромел“, разпространяван с голямо усърдие от Гьобелс. Легендата за „Пустинната лисица“ е твърде некоректен опит да обяснят собствените си неуспехи. Хитлер посреща този героичен култ с изумление и радост. Това подхранва убеждението му, че британците, след всичките им поражения в Далечния изток, са на път да рухнат.
Той все пак е готов да дръпне юздите на любимия си генерал, за да успокои италианците. Положението на Мусолини е заплашено от надигащата се опозиция сред членовете на италианското върховно командване, които смятат, че Мусолини твърде много играе по свирката на Хитлер

22. Операция „Блау“ – възобновяването на „Барбароса“

Веднага щом снеговете започват да се топят през пролетта на 1942 г., скритите ужаси на зимните боеве излизат наяве. Съветски военнопленници са принуждавани да погребват труповете на своите другари, убити по време на януарската офанзива. „Сега, когато през деня става много топло, труповете се вмирисват и е време да ги заровим – пише до дома един германски воиник върху хартия, взета от джоба на мъртъв комисар. Войник от 88-а пехотна дивизия съобщава, че след като превзели едно село през период на бързо топене, телата на „около осемдесет германски войници от един разузнавателен батальон с отрязани крайници и строшени черепи се показаха изпод снега. Повечето от тях бяха изгорени“.
Само че след като брезите се разлистват, а слънцето започва да изсушава подгизналата земя, духът на германските офицери възкръсва по удивителен начин. Като че ли ужасната зима не е била нищо повече от лош сън и те отново ще започнат да жънат победа след победа. Танковите дивизии са преоборудвани, частите се попълват с подкрепления и се подготвят складове с боеприпаси за лятна офанзива.
[…]
Минават още два дни, докато Сталин разреши отмяна на офанзивата, но дотогава по-голямата част от съветските 6-а и 57-армия е обкръжена. Войниците правят отчаяни опити да пробият обкръжението, дори го щурмуват, хванати за ръце, и резултатът е ужасно клане. Пред германските позиции се издигат купчини от трупове. Небето се е прояснило, което осигурява идеална видимост на Луфтвафе. „Стотици наши пилоти работят денем и нощем – пише войник от 389-а пехотна дивизия. – Целият хоризонт е забулен от дим.“ Въпреки битката Юрий Владимиров се заслушва в песента на чучулигата в горещия безоблачен ден. После обаче чува вик: „Танкове! Идват танкове!“ и хуква да се скрие в окопа.
Краят е близо. За да се спасят от незабавна екзекуция, комисарите свалят отличителните си униформи и обличат дрехите на мъртви червеноармейци. Освен това избръсват главите си, за да приличат повече на обикновени войници. Когато се предават, войниците забиват щиковете на оръжията си в земята. „Приличаха на вълшебна гора след голям пожар, в който всички дървета са останали без листа“ – пише Владимиров. Минава му мисълта за самоубийство – мръсен и пълен с въшки, той знае какво предстои, – но се оставя да го пленят. Между изоставените каски и противогази войниците събират ранените и стъкмяват за тях импровизирани носилки от платнища. После германските войници подкарват гладните и изтощени мъже в колони от пет души в редица.
Пленени са 240 000 души заедно с 2000 полеви оръдия и по-голямата част от наличните танкове. Един командващ на армия и много други офицери се самоубиват. Както Клайст забелязва след битката, мястото е толкова задръстено от трупове на хора и коне, че щабният му автомобил едва успява да мине между тях.
Втората битка за Харков е страшен морален удар за Съветския съюз. Хрушчов и Тимошенко са сигурни, че ще бъдат екзекутирани. Макар че са приятели, те започват да се обвиняват взаимно, а нервите на Хрушчов явно са разстроени. В характерния си стил Сталин просто го унижава, като изтръсква пепелта от лулата си върху плешивото му теме и казва, че според римската традиция командир, който е изгубил битка, трябвало да си посипе главата с пепел в знак на покаяние.
[…]
Германците са изминали целия път от Дон до Волга за един-единствен ден и това изглежда голямо постижение. Вече са стигнали до това, което смятат за границата на Азия и в същото време – крайната цел на Хитлер, линията Архангелск-Астрахан. Много от тях смятат, че войната почти е завършила. Фотографират се в триумфални пози на танковете си и снимат стълбовете дим, които се издигат от Сталинград. Един от асовете в изтребителната авиация на Луфтвафе и неговият придружаващ пилот, когато забелязват танковете на земята, завъртат самолетите си около оста в поздрав за победата.
Един командир, застанал отгоре на танка си на високия западен бряг на Волга, се взира отвъд реката през своя бинокъл. „Загледахме се в необятната степ, простряна към Азия, и тя ме зашемети – спомня си той. – Тогава обаче не можех да мисля много дълго за това, защото трябваше да атакуваме друга противовъздушна батарея, която откри огън срещу нас.“ Храбростта на младите жени се превръща в легенда. „Това беше първата страница от отбраната на Сталинград“ – пише Василий Гросман, който научава за случилото се от свидетели съвсем скоро след това.

23. Ответен удар в Тихия океан

След взетото през юли 1942 г. решение на Западните съюзници да отложат нахлуването през Ла Манш и вместо това да извършат десант във Френска Северна Африка, адмирал Кинг се възползва от възможността да подсили тихоокеанската област. Той възнамерява, доколкото е възможно, да държи войната срещу Япония под контрола на американския флот, като използва американската морска пехота като авангард за десантни операции. Американската армия в същото време планира да изпрати в региона близо 300 000 войници, повечето от които ще бъдат под командването на генерал Дъглас Макартър и неговия щаб в Австралия, който ръководи действията в югозападната част на Пасифика. Кинг не споделя възхищението на американската общественост от Макартър – той всъщност го ненавижда. Дори генерал Айзенхауер, който е бивше протеже на Макартър, съжалява, че последният е бил евакуиран от Филипините.
Макартър си създава образ на вицекрал във военна униформа, заобиколен от придворни в лицето на раболепни щабни офицери, известни с прозвището „Батаанската шайка“. За разлика от скромния адмирал Нимиц, грубоватият красавец Макартър е майстор на рекламните пози и обича да се снима, докато пуши лулата си от царевичен кочан, с поглед, зареян в тихоокеанския хоризонт. Той не зачита особено желанията на своето политическо ръководство, което се състои от демократи. Презира Рузвелт и през 1944 г. сериозно обмисля да се кандидатира срещу него на президентските избори.
[…]
Най-лошото са нощите, през които очакват неизбежната японска контраатака. Разни внезапни шумове – били те от големи сухоземни раци, от диви свине в шубраците, птичи крясъци или тъпият звук от кокосов орех, паднал на пясъка – са достатъчни, за да подплашат часовоя да даде изстрел в тъмното. Войниците прекарват дните в дейности за укрепване на отбраната, въпреки че голяма част от материала още е на борда на транспортните кораби, които адмирал Търнър се е почувствал длъжен да изтегли след заминаването на Флечър и катастрофалната битка в Айрънботъм Саунд.
[…]
Американците трудно могат да утолят глада си със запасите от червясал ориз, които са взели от японците. Най-лошите им врагове обаче са тропическите трески, дизентерията и загниващите рани от тропически язви, следствие от изключително влажния климат. Смелостта е ресурс, който се изчерпва. Няколко души рухват от напрежението заради непрекъснатия обстрел, за огромно смущение на своите другари. „Всички гледаха настрани като милионери, ужасени да видят как член на техния клуб заема пет долара от сервитьора“– пише същият пехотинец, бивш спортен репортер.

24.Сталинград

Сталин се вбесява, когато разбира, че съветските войски са били изтласкани до покрайнините на Сталинград. „Какво им става? – избухва той по телефона пред генерал Александър Василевски, когото е изпратил на юг, за да докладва за ситуацията на Ставката. – Не разбират ли, че това е не само катастрофа за Сталинград? Ще загубим главната си водна артерия, а също и петрола!“ Докато войските на Паулус заплашват северната част на града, двата танкови корпуса на Хот настъпват бързо от юг.
Василий Гросман, първият кореспондент, който стига до съсипания от Луфтвафе град, се тревожи, както и всички останали. „Тази война на границата на Казахстан, по долното течение на Волга, създава ужасното чувство за дълбоко забит нож.“ Докато оглежда бомбардираните сгради с избити прозорци и изгорелите трамваи по улиците, той сравнява развалините на града с „Помпей, връхлетян от бедствие в ден на пълен разцвет“.
На 25 август 1942 г. в Сталинград е обявено обсадно положение…
[…]
Чувствата на германските войници са много смесени, както показват писмата им до дома. Някои ликуват от предстоящата победа, други мърморят, че за разлика от Франция, тук не могат да купят нищо, което да изпратят на близките си. Съпругите им се интересуват от кожи, особено астраган. „Моля те, изпрати ми подарък от Русия, няма значение какъв“ – умолява една от тях. Новините от Германия, с продължаващите нападения на британската авиация, не действат ободряващо. Роднините се оплакват, че все повече хора се налага да постъпват във войската. „Кога ще свърши тази свинщина? – пише в писмо, изпратено до редник Мюлер. – Скоро ще започнат да изпращат в бой шестнайсетгодишни.“ Неговата приятелка му съобщава, че вече не ходи на кино, защото и е „много тъжно да гледа кинопрегледите с новини от фронта“.
[…]
Хрушчов като негов главен политически офицер викат генерал-майор Василий Чуйков в щаба си на източния бряг на Волга. Това е човекът, който ще поеме командването на 62-ра армия в Сталинград.
– Другарю Чуйков, как разбирате вашата задача? – пита Хрушчов.
– Ще защитим града или ще загинем, докато се опитваме – отговаря Чуйков.
Ерьоменко и Хрушчов казват, че е разбрал правилно. Чуйков, с мъжествени руски черти и буйна къдрава коса, се доказва като безмилостен водач, готов да удари или разстреля всеки офицер, който не изпълнява дълга си. В атмосферата на паника и хаос той почти със сигурност е най-подходящият човек за поставената задача. В Сталинград не е необходим стратегически гений: само селско лукавство и безмилостна решителност. Германската 29-а моторизирана дивизия е стигнала до Волга от южния край на града, като по този начин отрязва 62-ра армия от съседната й 64-та армия, командвана от генерал-майор Михаил Шумилов. Чуйков знае, че трябва да издържи, като изтощава силите на германците, независимо от жертвите. „Времето е кръв“ – така го формулира по-късно той с брутална яснота.
За да попречи на зачестилите опити на войниците да се измъкват с бягство през Волга, Чуйков нарежда на полковник Сараев, командващ на 10-а стрелкова дивизия от НКВД, да разположи постове на всеки пункт за преминаване на реката, за да разстрелват дезертьорите. Той знае, че моралът се разпада. Дори един помощник-политически офицер непредпазливо е споменал в дневника си: „Никой не вярва, че Сталинград ще издържи. Не мисля, че някога ще спечелим.“
[…]
„Сталинград изглежда като гробище или купчина смет – пише в дневника си войник от Червената армия. – Целият град и районът около него са черни, като че ли са боядисани със сажди. Униформите на бойците от двете страни е трудно да се различат, защото са просмукани с мръсотия и прах от зидария. В повечето дни димът и прахолякът са толкова гъсти, че слънцето не се вижда. Смрадта от тела, които се разлагат сред развалините, се смесва с вонята на екскременти и обгоряло желязо. Най-малко 50 000 цивилни (200 000 според един доклад на НКВД) не са успели да прекосят Волга или са били възпрепятствани, защото в този момент евакуацията на ранените е с приоритет. Те се свиват, жадни и изтощени от глад, в мазетата на разрушените сгради, докато над тях вилнее битката, а земята се разтърсва от експлозии.
Несравнимо по-тежък е животът на онези, които са се оказали в капан зад германските позиции. „Още от първите дни на окупацията – докладва по-късно Специалното подразделение на НКВД – германците почнаха да избиват останалите в града евреи, както и комунисти, комсомолци и хора, за които подозираха, че са партизани. С издирване на евреи се занимаваха главно полевата жандармерия и украинската спомагателна полиция. Предатели измежду местното население също играеха значителна роля. За да открият и избият евреите, те претърсваха апартаменти, сутерени, скривалища и землянки. С търсене на комунисти и членове на комсомола се занимаваше тайната полева полиция, активно подпомагана от предатели на родината… Имаше и случаи на жестоко изнасилване на съветски жени от германци.“
Много съветски войници не могат да издържат на психичното напрежение от битката. Общо 13 000 са екзекутирани като страхливци или дезертьори по време на Сталинградската кампания. Заставят арестуваните да се съблекат, преди да ги разстрелят, за да могат униформите им да се използват повторно без обезсърчаващи дупки от куршуми. За тези затворници войниците казват, че са получили своите „девет грама“ олово – една последна дажба от съветската държава. Онези, които си затварят очите за опитите на свои другари да дезертират, също подлежат на арест. На 8 октомври Сталинградският фронт докладва на Москва, че след налагането на строга дисциплина „пораженското настроение е почти елиминирано, а случаите на измяна намаляват.
Съветските войници имат пламенна вяра в пропагандния лозунг: „За защитниците на Сталинград не съществува земя от другата страна на Волга.“
[…]
През деня психологически натиск се упражнява от снайперски групи. Първоначално снайперската дейност е импровизирана и без ясен план. Скоро обаче съветските дивизионни командири осъзнават потенциала й да всява ужас сред враговете и да повдига духа на собствените им войници. „Снайперизмът“ е издигнат в култ от политическите офицери, затова трябва да сме много предпазливи по отношение на твърденията за техните стахановски постижения, особено когато пропагандата превръща снайперските асове в приблизителен еквивалент на футболни звезди. Най-прочутият снайперист в Сталинград, Василий Зайцев, макар и да не е с най-висок резултат, става популярен вероятно заради принадлежността си към сибиряшката 284-та стрелкова дивизия на полковник Николай Батюк – формация, към която Чуйков има особена слабост. Командващият на армията завижда за известността на 13-а гвардейска стрелкова дивизия на Родимцев, затова нейният „звезден“ снайперист Анатолий Чехов получава по-малко внимание.
Пресеченият терен на разрушения град и близостта на фронтовата линия са идеални условия. Снайперисти могат да се скрият почти навсякъде. Високите сгради предлагат много по-обширна огнева зона, но измъкването след това е много по-рисковано. Василий Гросман, кореспондентът, на когото войниците се доверяват най-много, дори получава разрешение да придружи деветнайсетгодишния Чехов в една от неговите експедиции. Чехов – тих, затворен младеж – разказва преживяванията си на Гросман в дълги интервюта. Той описва как избирал жертвите си според униформата. Офицерите са приоритетна цел, особено артилерийските наблюдатели. Такива са и войниците, които носят вода, когато германците се измъчват от жажда. Има данни дори, че снайперистите имали заповед да стрелят по гладуващи руски деца, които германски войници подкупват с коричка хляб, за да напълнят манерките им с вода от Волга. Съветските снайперисти без угризения са готови да стрелят и срещу рускини, ако ги видят с германците.
Както при риболов, Чехов заема старателно избрана позиция преди разсъмване, за да бъде готов за „изгрева на утрото“. От първата си жертва той предпочитал изстрелите, насочени към главата, и удовлетворителната гледка на шуртящата от нея кръв. „Видях как нещо черно избликна от главата му, той падна… Когато стрелям, главата веднага клюмва назад или на една страна, той изпуска това, което държи, и се свлича… Така и не можаха да пият от Волга!“
Попадналият в плен дневник на един германски подофицер от 297-а пехотна дивизия малко по на юг от Сталинград разкрива, че дори извън градските руини снайперистите имат деморализиращ ефект. На 5 септември той пише: „Войникът, който ни носеше закуската, беше застрелян от снайперист точно преди да слезе в траншеята.“ Пет дни по-късно отбелязва: „Току-що бях в тила и не мога да изразя колко е хубаво там. Човек може да върви изправен, без да се бои, че ще бъде застрелян от снайперист. Измих си лицето за първи път от тринайсет дни.“ Когато се връща на фронта, той пише: „Снайперистите не ни дават отдих. Стрелят дяволски точно.“
Стахановският манталитет е дълбоко вкоренен в Червената армия и офицерите се чувстват принудени да преувеличават или дори да измислят истории, както обяснява един младши лейтенант. „Трябваше всяка сутрин и вечер да се изпраща доклад за причинените на врага загуби и за героизма на войниците в полка. Аз трябваше да нося тези доклади, защото бях назначен като офицер за свръзка, след като батареята ни остана без оръдия… Една сутрин от чисто любопитство прочетох документ с щемпел „Секретно“, изпратен от нашия полкови командир. В него се казваше, че полкът е отблъснал вражеска атака и е повредил два танка, прекратил е огъня на четири батареи и е убил дванайсет хитлеристки войници и офицери с артилерия, стрелково оръжие и картечен огън. Аз обаче знаех с абсолютна сигурност, че германците си седяха мирно в окопите по цял ден и че нашите 75-милиметрови оръдия не са изстреляли и един-единствен снаряд. Всъщност не мога да кажа, че този доклад ме изненада

25. Аламейн и „Факел“

През октомври 1942 г., докато Жуков и Василевски подготвят голямото обкръжение на Шеста армия при Сталинград, Ромел се намира в Германия в отпуск по болест. Той страда от стрес, има ниско кръвно налягане и стомашни проблеми. Последният му опит да пробие позициите на Осма армия в Битката при Алам Халфа е завършил с неуспех. Много от неговите войници също са болни, освен това отчаяно се нуждаят от храна, гориво и боеприпаси. След като всичките му мечти за завладяване на Египет и Близкия изток са се превърнали в прах, Ромел отказва да поеме лична отговорност.
[…]
Още по-потискащо въздействие върху Ромел има самодоволството, с което се сблъсква в Берлин, когато получава своя фелдмаршалски жезъл. Гьоринг демонстрира пренебрежение към съюзническата авиация с думите: „Американците могат да произвеждат само ножчета за бръснене.“ „Хер райхсмаршал – отговаря Ромел, – иска ми се да имахме такива ножчета.“
[…]
Скоро след пладне на 3 ноември Хитлер изпраща до Ромел заповед: „В положението, в което се намирате, не може да има друга мисъл, освен да се държите твърдо, да не отстъпвате нито крачка и да хвърлите в битката всяко оръжие и войник, които са налице.“ Обещава поддръжка от Луфтвафе и припаси и завършва така: „Това няма да е първият път в историята, когато твърдата решителност ще надделее над по-силните батальони на врага. Има само един избор, който можете да предложите на войниците си: победа или смърт.“
Ромел е потресен и смаян от безумието на тази заповед. Самозалъгванията на Хитлер, които му дават възможност да се абстрахира от факта на поражението, ще се повторят много скоро след това по отношение на генерал Паулус в Донската степ западно от Сталинград. Въпреки целия си инстинкт на военен Ромел решава, че трябва да се подчини. Той дава заповед да се спре изтеглянето.

Южна Русия и Тунис

В замръзналата Донска степ мълвата за съветското обкръжение се разнася бързо из Шеста армия. На 21 ноември 1942 г. Паулус и неговият началник-щаб излитат от щабквартирата си в Голубински с двата им останали леки самолета „Физелер-Щорх“ за Нижнечирская извън „котела“. Там на следващия ден провеждат съвещание с генерал Хот от Четвърта танкова армия, за да обсъдят ситуацията и да се свържат по сигурна линия с Група армии В. Хитлер обаче, щом научава къде е Паулус, го обвинява, че е изоставил войниците си, и му нарежда да се върне обратно в щаба си в Гумрак, на петнайсет километра западно от Сталинград. Паулус е дълбоко огорчен от това нахокване и се налага Хот да го успокоява.
Двамата обсъждат заповедта на Хитлер за Шеста армия да се задържи на място въпреки заплахата от „временно обкръжение“. С предположението, че Хитлер скоро ще се вразуми, те се съгласяват, че е необходимо спешно да попълнят по въздуха запасите на Шеста армия от гориво и боеприпаси, за да може да пробие обсадата. Командващият на VIII въздушен флот обаче ги предупреждава, че Луфтвафе просто няма достатъчно транспортни самолети, за да доставя припаси за цяла армия. Паулус е наясно, че при липсата на достатъчно гориво за танковете и коне за пехотните дивизии Шеста армия ще трябва да изостави цялата си артилерия и със сигурност – ранените, за да може да се измъкне. Неговият началник-щаб, генерал-лейтенант Артур Шмит, „мъж с бичи врат, малки очички и тънки устни“, отбелязва, че „това би означавало да свършим като Наполеон
[…]
Червената армия е обкръжила общо около 290 000 души в сталинградския „котел“, в това число повече от 10 000 румънци и над 30 000 руски „хиви“. Хитлер не позволява да съобщят новината в Германия. Комюникетата на ОКВ умишлено фалшифицират реалното положение на нещата, но в страната започват да се носят слухове. Хитлер е готов да обвини за съветския триумф всеки друг, но не и себе си. Във „Волфсшанце“ в Източна Прусия, в яростна словесна престрелка с маршал Антонеску, Хитлер се опитва да прехвърли отговорността за катастрофата върху румънските армии по фланговете. Антонеску гневно изтъква, че германците са отказали да снабдят войниците му с достатъчно противотанкови оръдия и че всичките им предупреждения за предстояща атака са били пренебрегнати. Той не знае, че Шеста армия вече отказва да доставя дажби на неговите войници. Германските офицери казват: „Безполезно е да храним румънците, защото те се предават така или иначе.“
[…]
Съветските офицери не си представят напълно и твърдата решимост на германците да устоят. Обещанието на фюрера, че ще получат помощ за излизане от обсадата, се приема като свята истина, особено от по-младите войници, възпитани в духа на националсоциализма. „Най-лошото е минало – пише до дома войник от 376-а дивизия с наивен оптимизъм. – Всички се надяваме, че ще излезем от котела преди Коледа… Веднъж щом тази битка на обкръжаване приключи, ще свърши и войната в Русия.“ Офицерите от интендантската служба, които вече са намалили дажбите до между половината и една трета от нормалното количество, разсъждават по-реалистично. Недостигът на фураж означава, че малкото останали коне ще трябва да бъдат заклани.
[…]
Реалността не може да бъде отричана за дълго. От два дни не са пристигали снабдителни полети заради съветската танкова атака срещу летището „Тацинская“. Шеста армия постепенно умира от глад, след като единствената им останала храна е т.нар. Wasserzuppe, „водна супа“ – няколко късчета конско месо, сварени в разтопен сняг. Патологът на армията, д-р Ханс Гиргензон, който е пристигнал със самолет в „котела“ в средата на декември, скоро стига до тревожно откритие, след като е извършил петдесет аутопсии. Войниците умират от глад много по-бързо, отколкото това би станало в други обстоятелства. Това, заключава той, е резултат от комбинираното въздействие на стрес, продължително недохранване, липа на сън и силен студ. Тези фактори предизвикват нарушения на метаболизма. Въпреки че войникът може да е поел храна, равняваща се на няколкостотин калории, неговата храносмилателна система усвоява само малка част от тях. Слабостта, произтичаща от това, намалява и способността му да се пребори с болестта. Дори онези, които не са болни, са твърде слаби, за да се опитат да се измъкнат от обкръжението през дълбокия сняг, а и във всеки случай Паулус няма смелост да пренебрегне заповедта на Хитлер.
Условията в полевите болници са невъобразимо ужасни. Кръвта от откритите рани замръзва дори в палатките. Гангренясалите от измръзване крайници се ампутират с трион. За пръстите се използват клещи. Няма повече обезболяващи средства, а хората с рани в стомаха и сериозни рани в главата са оставени да умират. Хирурзите, смъртно уморени от работа, са принудени да сортират безмилостно пациентите. „Германският войник страда и умира храбро, без да се оплаква – пише свещеникът на 305-а пехотна дивизия. – Дори хората с ампутирани крайници запазваха самообладание.“
[…]
Германският народ още не знае, че Шеста армия е обкръжена, а войниците, които пишат писма до дома, са заплашени със сурово наказание, ако разкрият този факт. Един изпраща у дома рисунка за Нова година, но в ъгълчето е написал на френски с миниатюрни букви: „От двайсет дни сме в обкръжение. Ужасно е да седим тук в този капан. Казват ни „Дръжте се, дръжте се!“, но получаваме 200 грама хляб на ден и малко супа от конско месо. Почти нямаме сол. Въшките са цяло мъчение и е абсолютно невъзможно да се отървеш от тях. В блиндажите е тъмно, а навън е минус двайсет или трийсет градуса.“ Писмото му обаче така и не стига до дома, защото е попаднало в чувал с полева поща на един от свалените транспортни самолети. Разузнавателният отдел на Донския фронт използва германски комунисти и дезертьори, за да пресяват заловената поща. Друг войник пише саркастично: „На първия ден от празниците ядохме гъска с ориз на вечеря, на втория ден – гъска с грах. Отдавна ядем гъски. Само че нашите гъски имат четири крака и копита.“
[…]
На 22 януари щабът на Шеста армия получава съобщение от Хитлер. „Капитулацията извън въпрос. Войските да се сражават докрай. Ако е възможно, удръжте Крепостта в по-малки граници с войски, които са още боеспособни. Храбростта и издръжливостта на Крепостта предоставят възможност да установим нов фронт и да предприемем контраатаки. Така Шеста армия дава своя исторически принос в най-великия пасаж от германската история.“ В Сталинград, където някои войници са допълзели на четири крака „като диви животни“, условията в мазетата са още по-лоши, с около 40 000 ранени и болни от останалите живи в Шеста армия.
[…]
Хитлер изслушва новината за предаването им мълчаливо, като гледа втренчено зеленчуковата си супа. На следващия ден обаче се разразява гневът му срещу Паулус, задето не се е застрелял. На 2 февруари генерал Щрекер, командващият на оределите остатъци от XI корпус в развалините в северната част на Сталинград, също се предава. Червената армия открива, че е взела в плен 91 000 души – много повече от очакваното. Най-вече поради тази неподготвеност известно време пленниците не получават никаква храна и медицинска помощ. Почти половината измират, преди да е дошла пролетта.
Съветските жертви за цялата Сталинградска кампания възлизат на 1,1 милиона, от които близо половин милион загинали. Германската армия и нейните съюзници също са загубили над половин милиона души, убити и пленени. В Москва камбаните на Кремъл бият победоносно. Сталин е представен като великия архитект на тази историческа победа. Репутацията на Съветския съюз по света силно се повишава, в резултат от което комунистическите съпротивителни движения привличат много нови членове.
В Германия на радиостанциите е наредено да излъчват тържествена музика. След като упорито е отказвал да признае, че Шеста армия от ноември е в обкръжение, Гьобелс сега се опитва да внуши, че цялата Шеста армия е загинала в последен сблъсък: „Те загинаха, за да живее Германия.“ Само че този опит за създаване на героичен мит скоро предизвиква обратен ефект. В Германия, най-вече сред хората, които слушат тайно Би Би Си, се разнася новината, че Москва е съобщила за пленяването на 91 000 души. Поражението има съкрушително въздействие в Германия. Само фанатичните нацисти все още вярват, че войната може да бъде спечелена.

27. Казабланка, Харков и Тунис

На 15 януари младата преводачка Ирина Дунаевская минава през замръзналата Нева, за да стигне до полесражението. Тя вижда мъртви войници „под прозрачна ледена кора, сякаш в стъклен саркофаг“. В един превзет германски щаб заварва червеноармейци, който си свиват цигари от списъци с препоръки за награждаване с медали. Прякорите им подсказват, че това са престъпници, прехвърлени на фронта от Гулаг. Отвън се виждат „откършени върхари и клони на земята, повалени дървета, сняг, почернял от сажди, и тела на войници, поотделно или на купчини, главно вражески, но също и наши, конски трупове, пръснати боеприпаси и счупени оръжия – твърде много за женския поглед… Трупът на съвсем млад рус германец лежеше на пътя в много естествена поза, като че ли беше още жив. Три обгорели трупа на германски войници още седяха на предната седалка на техния огромен автомобил. Пак се видяха трупове на наши войници под леда на шосето, сякаш под стъкло, смазани и сплескани от тежките машини, които бяха минали през тях неотдавна… Далече от нас пейзажът изглеждаше сивобял, стволовете на боровете бяха сивокафяви. Всички цветове бяха мрачни, студени и самотни.“
„Твоите молитви сигурно ме пазят в битките – пише един водач на танк до майка си у дома, – защото четири или пет пъти минавам невредим през минно поле, където бяха взривени много танкове, а един снаряд, който избухна в танка и уби командира и мерача, не ме нарани. Тук човек става голям фаталист и крайно суеверен. Станал съм много кръвожаден. Радвам се за всеки убит фриц.“ На 18 януари двете съветски армии покриват останалото разстояние помежду им с цената на 34 000 жертви. Обкръжението на Ленинград е пробито, макар че земният мост от града до „материка“ е с широчина не повече от дванайсет километра. На този ден Сталин повишава Жуков в чин маршал на Съветския съюз
[…]
Мощта на Вермахта на Източния фронт намалява и заради прехвърлянето на войски в Тунис, както и във Франция, в случай че Съюзниците предприемат нахлуване. Операциите в Средиземноморието продължават да причиняват тежки загуби на Луфтвафе, а към тях се прибавят и ефектите от кампанията за стратегически бомбардировки срещу големи германски градове и самолетни заводи. Необходимостта от защита на Райха е довела и до изтеглянето на изтребителни ескадрили и противовъздушни батареи, вследствие на което Съветите за първи път получават преимущество във въздуха. Към пролетта на 1943 г. силите на германците възлизат на 2 700 000 души, докато в Червената армия служат почти 5 800 000 души; тя има 4,5 пъти повече танкове и три пъти повече оръдия и тежки минохвъргачки. Червената армия притежава и по-голяма мобилност благодарение на постоянните доставки на джипове и камиони по американската програма „Ленд-лийз“.
Нарасналата мощ на Червената армия се дължи отчасти на набирането на млади жени във войската, които достигат 800 000. Въпреки че много жени служат от по-ранен етап на войната и над 20 000 са участвали дори само в Битката за Сталинград, масовото им записване започва през 1943 г. Ролите им във войската вече излизат много извън границите на длъжности като лекари, медицински сестри, телефонистки, свързочници, пилоти, въздушни наблюдатели и екипажи на противовъздушни батареи. Храбростта и способностите, показани от жените, особено в Сталинградската битка, насърчават съветските власти да набират повече от тях във войската и в Червената армия служат повече жени, отколкото в която и да е друга редовна армия по време на войната. Въпреки че и по-рано е имало известен брой снайперистки, прославени със своите смъртоносни умения, основният приток започва със създаването на женска снайперска школа през 1943 г. Смята се, че жените са по-издръжливи на студ от мъжете и имат по-стабилна ръка. Тези безстрашни млади жени обаче трябва да се справят също и с вниманието от страна на другарите си мъже и особено началниците. „Тези девойки навяваха спомени за абитуриентски балове, за първа любов – пише Иля Еренбург. – Почти всички, които срещах, идваха направо от училище. Често трепваха неспокойно: наоколо имаше твърде много мъже с гладни очи.“ Някои се виждат принудени да станат „походни жени“ на някого от старшите офицери, или ППЖ (съкратено от „походно-полевая женщина“), защото абревиатурата напомня на ППШ, съкратеното название на картечния пистолет, използван масово в Червената армия.
Често се използват груби методи на принуда. Един войник си спомня как някакъв офицер заповядал млада жена от техния свързочен взвод да се включи в боен патрул просто защото отказала да спи с него. „Изпращаха много от тях в тила, защото забременяваха – пише той. – Повечето войници не мислеха лошо за тях. Такъв беше животът. Всеки ден гледахме в лицето смъртта на фронта, така че хората искаха да получат малко удоволствие.“ Мъжете обаче много рядко признават отговорността си и правят всичко възможно да избягнат срещата с разплакалите си жертви, когато те заминават. Василий Гросман, който е приятел и колега на Еренбург, се ужасява от очебийната злоупотреба с положението с цел набавяне на сексуални услуги. За него явлението „походна жена“ е „големият грях“ на Червената армия. „Все пак около тях хиляди девойки във военни униформи се трудят усилено и с достойнство“– добавя той.
В скалистите хълмове на запад от град Тунис Първа армия на Андерсън с мъка удържа позициите си. Усилията и са затруднени от обърканата структура на военното командване, от липсващата концентрация и лошата координация на войските и от досадните сръдни между британски, френски и американски офицери. Съюзническите войски не са равностоен противник на германците с техните контраатаки, които с високо професионално умение съчетават пикиращи бомбардировачи „Щука“, артилерия и танкове.
И двете страни се оплакват ужасно от проливния дъжд, мръсотията и калта. „Не е за вярване какво трябва да търпи човек“ – пише до дома един германски ефрейтор, който явно няма представа колко по-лоши са условията на Източния фронт
[…]
Опитите на Мусолини да убеди Хитлер да сложи край на войната в Съветския съюз удрят на много твърд камък. Капитулацията при Сталинград и загубата на Либия са сериозен удар за самочувствието на Дучето. Той уволнява своя зет граф Чано от поста на външен министър, ляга си и се отдава на депресията в опит да избяга от действителността.
[…]
Хитлер си внушава, че не е сгрешил, като е продължавал борбата в Северна Африка до самия край, за да забави нахлуването на Съюзниците в Южна Европа и да задържи Мусолини на власт. От друга страна, така е загубил сили, от които ще се нуждае отчаяно в бъдещи битки.


За авторa

Антъни Бийвър е най-известният британски историк и бестселъров автор, чиито книги са преведени на 32 езика и са продадени в над 7 милиона екземпляра. Роден е на 14 декември 1946 година в Лондон в семейството на офицер от разузнаването. През 1967 година завършва Кралската военна академия – Сандхърст, след което служи в армията, уволнявайки се през 1970 година със звание лейтенант. През следващите години преподава в Лондонския и Кентския университет.
Бийвър е носител на множество престижни литературни награди, между които са призът за военна литература „Прицкер“ – за цялостен принос към писането на военна тематика; наградата „Самюъл Джонсън“; историческата награда „Улфсън“; Наградата на Лонгман.
Притежава множество държавни отличия (на Франция, Белгия, Естония, Испания) и почетни докторски степени на различни университети. Творбите му се смятат за най-добрите образци на военната литература. Бийвър е служил в кавалерията на британската армия и е бил командирован по служба в Германия. Книгите му се отличават със задълбочено проучване на темите, прецизност при боравене с фактите и много жив и увлекателен стил на писане.

Книги от автора:

  • Сталинград. Съдбовната обсада 1942 – 1943. Изд. Изток-Запад, 2018
  • Падането на Берлин (1945). Изд. Изток-Запад, 2019
  • Битката за Испания. Испанската гражданска война 1936 – 1939. Изд. Изток-Запад, 2020
  • Втората световна война. Том 1. Изд. Изток-Запад, 2021
  • Втората световна война. Том 2. Изд. Изток-Запад, 2021

 

Линк към книгата:

Свалете от Яндиск  книгата “Втората Световна Война. Том 1” на Антъни Бийвър от тук
или
Свалете от Мега книгата “Втората Световна Война. Том 1” на Антъни Бийвър от тук