21 урока за 21-ви век – Ювал Ноа Харари

‌„21 урока за 21-ви век“ на Ювал Ноа Харари представлява визионерско проучване по най-належащите въпроси на деня в момент, когато навлизаме в неизследваната територия на бъдещето. Докато технологиите напредват по-бързо, отколкото можем да си представим, хакерството се превръща в тактика на войната, а светът се чувства по-поляризиран от всякога, Харари се изправя пред предизвикателствата на живота в лицето на постоянните и объркващи промени и повдига важните въпроси, които трябва да си зададем, за да оцелеем.
В  „Sapiens“  той изследва нашето минало, в  „Homo Deus“  поглежда към нашето бъдеще. Сега един от най-големите новатори сред мислителите на планетата се обръща към настоящето, за да намери отговор на най-неотложните въпроси.
Как компютрите и роботите променят смисъла на това да бъдеш човек? Как да се справим с епидемията от фалшиви новини? Имат ли все още значение нациите и религиите? На какво да учим децата си?
В 21 глави – едновременно провокативни и проницателни – авторът надгражда идеите, изложени в предишните си книги, като разплита политически, технологични, социални и екзистенциални проблеми и ни дава насоки как да се подготвим за бъдеще, което ще е много различно от света, в който живеем сега. Как да запазим свободата на избора, когато големите данни ни наблюдават? Как ще изглежда бъдещата работна сила и как трябва да се подготвим за нея? Как да се справим със заплахата от тероризъм? Защо либералната демокрация е в криза?
Забележителната способност на Харари да осмисля връзките между миналото на човечеството и пътя му напред завладява въображението на милиони читатели. В тази книга той ни подтиква да разсъждаваме за ценностите, смисъла на живота и личния ни принос в един шумен и несигурен свят.

Ако съществуваше нещо като задължително ръководство за политици и идейни лидери, „21 урока за 21-ви“ век заслужава сериозно внимание. В този сборник от провокиращи есета Харари решава множество сложни проблеми в опит да отговори на един постоянен въпрос: какво се случва в света днес и какъв е дълбокият смисъл на тези събития?
– Бук Пейдж

Завладяваща книга… Важен глобален разговор за това как да се справим с проблемите на 21-ви век.
– Бил Гейтс, „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“

Ювал Ноа Харари e израелски професор по история и автор на международния бестселър „Sapiens. Кратка история на човечеството”. Роден е на 24 февруари, 1976 г. Преподава в Катедрата по история на Еврейския университет в Ерусалим. Харари за пръв път се задълбочава и специализира в средновековната и военна история в проучванията си от 1993 до 1998 г. в Еврейския университет в Йерусалим. През 2002 г. завършва дипломирането си в Ийдж Колидж, Оксфорд.
Оттогава той е публикувал много книги и статии, включително „Специални операции в епохата на рицарството“, „Крайният опит: Откритията на бойното поле и създаването на съвременна война“, „Концепцията за “решителни битки” в световната история“ и др.
Сега специализира в световната история и макроисторическите процеси.

ВЪВЕДЕНИЕ
В свят, заливан от ненужна информация, яснотата е сила. На теория всеки може да се включи в дебата за бъдещето на човечеството, но да имаш ясна визия е много трудно. Често ние дори не си даваме сметка, че се води дебат или кои са основните въпроси. Милиарди от нас едва ли могат да си позволят лукса да се за­дълбочат, защото имаме да вършим по-неотложни неща, да се грижим за децата си или за възрастните си родители. За жалост, историята не прави отстъпки. Ако решението за бъдещето на човечеството бъде взето във ваше отсъствие, тъй като сте прекалено заети с това децата ви да са нахранени и облечени – и вие, и те, ще бъдете засегнати от последиците.
Като историк аз не мога да давам на хората храна или дрехи, но мога да се опи­там да им дам известна яснота, за да направя глобалната ситуация разбираема за всички. Ако това подтикне макар и шепа хора да се присъеди­нят към дебата за бъ­дещето на нашия вид, значи съм си свършил работата.
В моята първа книга Sapiens правя преглед на миналото на човечеството, про­следявайки как една обикновена маймуна се превръща във властелин на планетата Земя.
В Homo Deus, втората ми книга, изследвам дългосрочното бъдеще на живота, като размишлявам как човешките същества биха могли в края на краищата да ста­нат богове и каква може да бъде окончателната съдба на ума и съзнанието.
В тази книга искам да се съсредоточа върху тук и сега, но без да губя дългосроч­ната перспектива. Как могат прозренията за далечното минало и далечното бъде­ще да ни помогнат да осмислим настоящите дела и непосредствените дилеми пред човешките общества? Какви са днешните най-големи предизвикателства и избо­ри? На какво трябва да обърнем внимание? На какво трябва да научим децата си?
Разбира се, седем милиарда души имат седем милиарда плана и както вече бе отбелязано, голямата картина е сравнително рядък лукс. Самотната майка в мум­байски бордей, която се бори да отгледа двете си деца, мисли за следващото ядене, бежанците в лодка насред Средиземно море се взират в хоризонта с надеждата да зърнат бряг, а умиращият мъж в претъпкана лондонска болница напряга сетни сили да поеме още една глътка въздух. Всички те имат далеч по-спешни пробле­ми от глобалното затопляне или кризата на либералната демокрация. Няма книга, която да отдаде дължимото всекиму и аз не мога да давам уроци на хора в подобни ситуации. Мога само да се надявам те да ме поучават.
Моят план тук е глобален. Съсредоточавам се върху основните сили, които формират обществата по света и които вероятно ще имат влияние върху бъдещето на нашата планета като цяло. Изменението на климата може да няма нищо общо с терзанията на хората, попаднали между живота и смъртта, но в края на краищата то може да направи бордеите на Мумбай необитаеми, да изпрати огромни нови вълни от бежанци през Средиземно море и да доведе до световна криза в здраве­опазването.
Действителността е изтъкана от много нишки и настоящата книга се опитва да обхване различните аспекти на глобалната криза, без да претен­дира за изчер­пателност. За разлика от Sapiens и Homo Deus, тя не е замислена като исторически наратив, а по-скоро като подбор на уроци. Тези уроци не завършват с прости от­говори. Те целят да развиват мисленето и да помогнат на читателите да участват в някои от важните разговори за нашето време.
Всъщност книгата бе написана в диалог с публиката. Много от главите се поя­виха в отговор на въпроси, зададени от читатели, журналисти, колеги. По-ранни варианти на някои части вече бяха отпечатани в различни форми, което ми даде възможността да разполагам с обратна информация и да бъда по-точен в аргумен­тите си. Някои раздели са фокусирани върху техно­логията, други – върху полити­ката, трети – върху религията или изкуството. Определени глави възхваляват чо­вешката мъдрост, други хвърлят светлина върху съдбоносната роля на човешката глупост. Но въпросът на въпросите остава същият: какво се случва в света днес и какъв е дълбокият смисъл на събитията?
Какво означава възходът на Доналд Тръмп? Какво можем да направим срещу епидемията от фалшиви новини? Защо либералната демокрация е в криза? Върна ли се Бог? Иде ли нова световна война? Коя е доминиращата цивилизация в све­та – Западът, Китай, ислямът? Трябва ли Европа да остави вратите си отворени за имигрантите? Може ли национализмът да реши проблемите, свързани с неравен­ството и с изменението на климата? Как да се справим с тероризма?
Въпреки че перспективата в тази книга е глобална, аз не пренебрегвам отдел­ната личност. Искам да подчертая връзките между големите революции на нашата епоха и вътрешния живот на отделните хора. Например тероризмът е едновре­менно глобален политически проблем и вътрешен психологически механизъм. Тероризмът въздейства, като натиска силно бутона на страха в умовете ни и по­сяга на надеждите на милиони хора. По подобен начин кризата на либералната демокрация се възпроизвежда не само в парламентите и в избирателните секции, но също така в невроните и синапсите. Клише е да се каже, че личното е полити­ческото. Във време, когато учени, корпорации и правителства се опитват да „раз­цепят“ човешкия мозък, тази всеизвестна истина е по-зловеща от всякога. Съот­ветно книгата предлага наблюдения за поведението на отделните хора, както и на цели общества.
Глобалният свят оказва безпрецедентен натиск върху поведението и нравстве­­ността на личността. Всеки от нас е впримчен в многобройни всеобхват­ни пая­жини, които, от една страна, ограничават движенията ни, но същевременно пре­дават и най-малкото ни потрепване на големи разстояния. Нашите всекидневни обичайни дейности оказват влияние на съществуването на хора и животни чак в другата половина на света, а някои индивидуални жестове могат неочаквано да предизвикат световен трус, както стана след самозапалването на Мухаммад Буазизи в Тунис, което възпламени Арабска­та пролет. Подобен беше резултатът и от разкритията на жените, подложени на сексуален тормоз, които се обединиха в движението #МеТоо.
Глобалното измерение на живота на всеки един от нас означава, че е по-важно от всякога да разкрием своите религиозни и политически пристрастия, своите расови и полови привилегии и собственото си несъзнателно съ­участие в инсти­туционалното потисничество. Но реалистично ли е такова начинание? Как мога аз да намеря солидно етично основание в свят, който се простира отвъд моите хо­ризонти, излиза напълно извън контрола на човека и смята за заподозрени всички богове и идеологии?
Книгата започва с обзор на актуалните сериозни политически и техно­логични проблеми. В края на XX в. ни се струваше, че големите идеоло­гически битки между фашизма, комунизма и либерализма са довели до категоричната победа на либера­лизма. Демократичните политики, човеш­ките права и капитализмът на свободния пазар изглеждаха предопределени да завземат целия свят. Но както става обик­новено, историята направи неочакван завой и след като фашизмът и комунизмът рухнаха, сега либера­лизмът е притиснат в ъгъла. И така, накъде сме тръгнали?
Този въпрос е особено болезнен, тъй като либерализмът внушава все по-малко доверие в момент, когато революциите близначки в информационните технологии и биотехнологиите изправят човешкия род пред най-големите предизвикателства, с които някога се е сблъсквал. Сливането на информа­ционните и биотехнологии­те би могло скоро да изхвърли милиарди хора от трудовите пазари, да подкопае както свободата, така и равенството. Алгорит­мите за анализ на големите данни биха могли да създадат дигитални диктатури, при които цялата власт е съсредото­чена в ръцете на миниелит, а повечето хора страдат не от експлоатация, а от нещо много по-лошо – без­полезност, непригодност.
Обсъдих подробно сливането на информационните и биотехнологиите в пре­дишната си книга Homo Deus. Докато онази книга се фокусира върху дългосрочни­те перспективи, занимавайки се с предстоящото в следващите векове и дори хиля­долетия, тази книга е съсредоточена върху по-близките социални, икономически и политически кризи. Тук се интересувам по-малко от евентуалното създаване на неорганичен живот и повече от заплахите за социалната държава и за определени институции като Европейския съюз.
Книгата не си поставя за задача да обхване всички въздействия на новите тех­нологии. По-точно, макар че технологиите съдържат множество чудесни обеща­ния, аз възнамерявам тук да хвърля светлина върху заплахите и опасностите. Тъй като корпорациите и предприемачите, които оглавяват технологичната револю­ция, са склонни да сипят хвалби за творенията си, от социолозите, философите и историците като мен се очаква да бием тревога и да обясняваме как нещата може да се развият по ужасяващо лош начин.
След като скицираме предизвикателствата пред които сме изправени, във вто­рата част на книгата ние обсъждаме широк спектър от потенциални отговори. Биха ли могли инженерите на „Фейсбук“ да използват изкуствен интелект (ИИ), който да създаде световна общност, способна да гарантира на човечеството сво­бода и равенство? А може би отговорът е да върнем обратно процеса на глобали­зация и да възстановим нацията държава? Или ще трябва да отидем още по-назад и да почерпим надежда и мъдрост от изворите на древните религиозни традиции?
В третата част на книгата ние виждаме, че макар технологичните предизви­ка­телства да са безпрецедентни, а политическите противоречия – дълбоки, чове­чеството може да се издигне на висотата на положението, ако обуздава страховете си и по-спокойно отстоява възгледите си. Тази част разкрива също какво може да се направи относно заплахата от тероризма, опасността от глобална война, при­страстията и омразата, които разпалват такива конфликти.
Четвъртата част се занимава с понятието постистина и поставя въпроса до каква степен все още можем да разбираме глобалното развитие и да различаваме злосторничеството от справедливостта. Способен ли е Homo sapiens да осмисли света, който е създал? Съществува ли все още истинска граница, разделяща дейст­вителността от фикцията?
В петата и последна част аз събирам заедно различните нишки и разглеждам по-обобщено живота в един век на обърканост, когато старите истории са рухнали и нищо ново не се е появило на тяхно място. Кои сме ние? Какво трябва да направим в живота? Предвид всичко, което знаем и не знаем за науката, за Бог, за политика­та, за религията – какво можем да кажем за смисъла на живота днес?
Това може да звучи свръхамбициозно, но Homo sapiens не може да чака. Фи­лософията, религията и науката се бавят. Хората спорят за смисъла на живота от хиляди години. Този дебат не може да продължава безкрайно. Надвисналата еко­логична криза, растящата заплаха от оръжията за масово унищожение и възходът на новите подривни технологии няма да го позволят. И може би най-важното –  ИИ и биотехнологиите дават на човеш­кия род силата да прекрои и пресъздаде отново живота. Много скоро ще се наложи някой да реши как да използва тази сила, основавайки се на някаква история – съвсем ясна или може би не съвсем – за смисъла на живота. Философите са много търпеливи хора, но инженерите са далеч по-не­търпеливи, а най-малко търпение имат инвеститорите. Ако не знаете какво да направите със силата да създадете живот, пазарните механизми няма да ви чакат хиляда години да намерите отговора. Невидимата ръка на пазара ще ви наложи своя недомислен отговор. Ако не можете на драго сърце да поверите бъдещето на живота на милостта на тримесечните отчети за приходите, имате нужда от ясна идея за смисъла на живота.
В последната глава на книгата си позволявам да споделя няколко лични гледни точки, обръщайки се като един Homo sapiens към друг точно преди спускащата се завеса да скрие човешкия род и да започне съвсем различна драма.
Преди да потеглим на това интелектуално пътешествие, бих искал да изтъкна един повратен момент. В голяма част от книгата се обсъждат недостатъците на либералния мироглед и на демократичната система. Правя го не защото смятам, че либералната демокрация е еднозначно демокра­тична, а по-скоро защото съм убеден, че тя е най-успешният, най-подхо­дящият политически модел, който хора­та са разработили за справяне с предизвикателствата на съвременния свят. Той може да не се окаже най-подходящият за всяко общество във всеки етап на разви­тие, но е доказал своята стойност в повече общества и в повече ситуации от вся­ка друга алтернатива. Ето защо когато разглеждаме новите предизвикателства, пред които сме изправени, е важно да познаваме ограниченията на либералната демокрация и да открием как да адаптираме и усъвършенстваме настоя­щите ѝ институции.
За съжаление, при сегашния политически климат всяко мнение за либерализъм и демокрация може да бъде присвоено от автократи и различни нелиберални дви­жения, чийто единствен интерес е да дискредитират либералната демокрация, но не и да се включат в открита дискусия за бъдещето на човечеството. Те с ентусиа­зъм се хвърлят в дебати по пробле­мите на либералната демокрация, но не проявя­ват почти никаква търпимост, когато критиката е насочена към тях.
Като автор от мен се изисква да направя труден избор. Да говоря ли откровено, рискувайки евентуално думите ми да бъдат извадени от контекста и да бъдат из­ползвани като оправдание за процъфтяващите автокрации? Или сам да си наложа цензура? Отличителен белег на нелибералните режими е, че пречат на свободата на словото дори и извън техните граници. Поради разпространението на подобни режими става все по-опасно да мислим критично за бъдещето на човешкия род.
След известни душевни терзания аз избрах свободната дискусия пред автоцензурата. Без да критикуваме либералния модел, ние не можем да поправим греш­ките му или да отидем отвъд него. Но моля, забележете, че тази книга би могла да бъде написана само когато хората са все още относително свободни да мислят, както им харесва, и да се изразяват, както желаят. Ако оценявате книгата като по­лезна, вие би трябвало да цените свободата на словото.

ФИЛОСОФСКАТА КОЛА
Някои ще възразят, че алгоритмите никога няма да вземат важни решения вме­сто нас, защото важните решения обикновено включват нравствено измерение, а алгоритмите не разбират нравствените принципи. Все пак няма причина да смя­таме, че алгоритмите няма да бъдат в състояние да надскочат обикновения човек по отношение на нравствеността. Днес, когато устройства като смартфоните и автономните превозни средства поемат решаването на въпроси, които бяха моно­пол на човека, техните създатели вече започват да се борят със същите нравствени проблеми, които тормозят човечеството от хилядолетия.
Например да предположим, че две деца, гонещи топка, изскочат пред автономна кола. Въз основа на светкавичните си изчисления алгоритъмът, шофиращ колата, заключава, че единственият начин да не удари децата, е да завие в отсрещното плат­но и да рискува да се сблъска с приближаващия камион. Алгоритъмът изчислява, че в такъв случай съществува 70-процентна вероятност собственикът на колата, кой­то спи дълбоко на задната седалка, да загине. Как трябва да постъпи алгоритъмът?
Философите спорят за такива „трамвайни проблеми“ от край време (наричат ги така, защото христоматийните примери в съвременните философски дебати са свързани с неуправляем трамвай, летящ по релсите, а не с автономен автомо­бил). Засега техните аргументи оказват притесни­телно слабо въздействие на поведението в реални условия, защото в кризисни ситуации хората обикновено забравят за философските възгледи и вместо това се доверяват на емоциите и инс­тинктите си.
Един от най-противните експерименти в историята на социалните науки е из­вършен през декември 1970 г. с група студенти от Духовната семинария в Принс­тън, обучавани за свещеници в Презвитерианската църква. Всеки студент трябва­ло да стигне бързо до една отдалечена аудитория и да започне разговор за притчата за добрия самарянин. В нея се разказва как един евреин, пътуващ от Йерусалим за Йерихон, бил ограбен и пребит от престъпници, които го оставили да умре край пътя. След известно време минали един свещеник и един левит, но и двамата не обърнали внимание на мъжа. За разлика от тях, един самарянин – член на секта, презирана от евреите – спрял, когато видял нещастника, погрижил се за него и му спасил живота. Поуката от притчата е, че за заслугите на хората трябва да се съди по поведението им, а не по тяхната религиозна принадлежност или по философ­ските им възгледи.
Ентусиазираните млади семинаристи се втурнали към аудиторията, разсъжда­вайки по пътя как най-добре да обяснят поуката от притчата. Но провеждащите експеримента сложили на пътя им дрипав мъж, който седял изнемощял до една врата, с клюмнала глава и затворени очи. Щом минавал някой от нищо неподози­ращите семинаристи, „жертвата“ кашляла и пъшкала жално. Повечето от студен­тите дори не спрели да попитат мъжа какво му е, камо ли да му предложат помощ. Емоционалният стрес, породен от изискването да стигнат възможно най-бързо до аудиторията, заглушил моралното задължение да помогнат на непознат в беда.
Човешките емоции загърбват философските теории в безброй други ситуации. Това превръща нравствената и философската история на света в доста потискаща приказка за чудесните идеали и съвсем не идеалното поведение. Колко са христи­яните, които наистина обръщат другата буза, колко са будистите, които наистина надмогват егоистичните си натрапчиви идеи и колко са евреите, които наистина обичат ближния си като себе си? Това е точно начинът, по който естественият под­бор оформя Homo sapiens. Като всички бозайници, Homo sapiens използва чувства­та си, за да взема бързо решения на живот и смърт. Ние сме наследили своя гняв, своя страх и своята похот от милиони предци, всеки от които е преминал през най-суровите контролни тестове на естествения подбор.
За съжаление, това, което е било добро да оцелява и да се възпроизвежда в африканската савана преди милиони години, не допринася непременно за отго­ворното поведение по магистралите през XXI в. Разсеяни, ядосани и нетърпеливи шофьори убиват над един милион души в пътни катастрофи всяка година. Може да изпратим всички наши философи, пророци и духовници да проповядват етика на тези шофьори, но въпреки всичко на пътя ще надделеят емоциите на бозайника и инстинктите от саваната. Съответно семинаристите, втурнали се в надпревара, няма да забележат хората в беда и шофьорите в кризисно състояние ще премажат злочести пешеходци.
Противопоставянето между семинарията и пътя е един от най-големите прак­тически проблеми в етиката. Имануел Кант, Джон Стюарт Мил и Джон Ролс мо­гат да седнат в някоя уютна университетска зала и да обсъждат теоретичните про­блеми на етиката, но дали техните заключения ще бъдат приложени от стресирани шофьори, изпаднали в ситуация, в която секундата е от значение? Може би Ми­хаел Шумахер – шампионът от Формула 1, смятан от някои за най-добрия шофьор в историята, – е можел да мисли философски, когато е бил на пистата, но повечето от нас не са Шумахер.
Компютърните алгоритми не са оформени чрез естествен подбор и нямат нито емоции, нито инстинкти. Ето защо в критични моменти те биха могли да следват морални указания много по-добре от човеците, ако намерим начин да кодираме етиката чрез конкретни числа и статистически данни. Ако можехме да научим Кант, Мил и Ролс да пишат код, те щяха да програмират автономната кола в своя­та уютна лаборатория и да бъдат сигурни, че автомобилът ще изпълнява техните заповеди на магистралата. В резултат всяка кола ще бъде управлявана от Михаел Шумахер и Имануел Кант, събрани в едно.
Ако програмирате автономен автомобил да спира и да помага на хора в беда, той ще мине през огън и вода, за да го направи (освен ако не вмъкнете параграф, изключващ огън и вода). По подобен начин, ако вашият автономен автомобил е програмиран да свие в насрещното платно, за да спаси две деца на пътя, може да заложите живота си, че колата ще го направи. Това означава, че когато „Тойота“ и „Тесла“ създават своите автономни автомобили, те ще трансформират теоре­тичния проблем във философията на етиката в практически проблем на инженер­ството.
Разбира се философските алгоритми никога няма да бъдат съвършени. Ще про­дължат да стават грешки, водещи до наранявания, смърт и изключително сложни съдебни дела. (За първи път в историята вие може би ще имате възможността да съдите някой философ заради злополучните резултати от неговата теория, защото за първи път в историята може би ще успеете да докажете пряка причинна връзка между философските идеи и събитията от реалния живот.) Въпреки всичко не е нужно алгоритмите да са съвършени, за да поемат управлението на колата от шо­фьорите. Те ще трябва само да са по-добри от човешките същества. Като се знае, че хора зад волана убиват повече от милион души годишно, това не е толкова труд­на задача. След всичко казано дотук какво ще предпочетете – колата до вас да се управлява от пиян тийнейджър или от двойката Шумахер-Кант?

Докато ядрената война и изменението на климата заплашват само физическото оцеляване на човечеството, подривните технологии биха могли да променят самата природа на човечеството, поради което те засягат най-дълбоко чо­вешките етични и религиозни убеждения. Всеки е съгласен, че трябва да се избегнат ядрената война и екологичната катастрофа, но хората са на много различни мне­ния за използването на биоинженерството и ИИ за усъвършенстването на човека и създаването на нови форми на живот. Ако човечеството не успее да изработи и администрира глобално приети етични насоки, д-р Франкенщайн ще се развихри.
Когато става дума за формулирането на такива етични насоки, ще кажем, че национализмът страда преди всичко от липса на въображение. Националистите мислят от гледна точка на териториални конфликти, продължаващи с векове, до­като технологичните революции в XXI в. трябва наистина да бъдат осмисляни в космически аспект. След четири милиарда години органичен живот, еволюиращ чрез естествен подбор, науката отваря врата към ерата на неорганичния живот, оформен от интелигентния дизайн.
В този процес Homo sapiens вероятно ще изчезне. Днес ние все още сме май­муни от семейството на хоминидите. Все още имаме подобна телесна структура, физически и умствени способности като неандерталците и шимпанзетата. Не само ръцете, очите и мозъците ни са доста хоминидни, но също и нашите страсти, любов, гняв и социалните ни връзки. До един-два века в резултат на комбинацията от биотехнологии и ИИ може да се появят физически и умствени черти, които да нямат нищо общо с хоминидната матрица. Някои смятат, че съзнанието може да бъде откъснато от всяка органична структура и да сърфира в киберпростран­ството свободно от всякакви биологически и физически ограничения. От друга страна, ние може да станем свидетели на пълно отделяне на ума от съзнанието и резултатът от развитието на ИИ да бъде свят, доминиран от свръхинтелигентни, но напълно несъзнателни единици.
Какво ще кажат израелският, руският и френският национализъм за това? За да бъдем мъдри в избора за бъдещето на живота, трябва да отидем далеч отвъд националистическата гледна точка и да погледнем на нещата от глобална или дори от космическа перспектива.

Ние бързо се приближаваме към редица повратни точки, отвъд кои­то дори и драматично намаляване на емисиите от парникови газове няма да бъде достатъчно, за да се обърне тенденцията и да се избегне световната трагедия. На­пример глобалното затопляне топи полярните ледове, при което намалява слънче­вата светлина, отразяваща се от планетата Земя към космическото пространство. Това означава, че планетата поглъща повече топлина, температурите се качват още повече и ледът се топи по-бързо. Когато този развой прекрачи един критичен праг, той ще набере неудържима инерция и ледовете в полярните райони ще се стопят дори ако хората спрат да ползват въглища, нефт и газ. Ето защо не е достатъчно, че осъзнаваме опасността, пред която сме изправени. Съдбовно важно е наистина да направим нещо сега.
За съжаление, от 2018 г. вместо да намаляват, емисиите от парникови газове в глобален мащаб продължават да се увеличават. Човечеството разполага с много малко време, за да се откаже от изкопаемите горива. Ние трябва да започнем въз­становяването днес. Не идната година, не идния месец, а днес. „Здравейте, аз съм Homo sapiens и съм пристрастен към изкопаемите горива.“

Всеки от тези три проблема – ядрената война, екологичният срив и подривните технологии – е достатъчен, за да се превърне в заплаха за бъде­щето на човешката цивилизация. Но взети заедно, те вещаят безпреце­дентна екзистенциална криза, защото е възможно взаимно да се подсилят и съединят.
Макар например екологичната криза да заплашва оцеляването на човешка­та цивилизация, тя едва ли ще спре развитието на ИИ и биоинженерството. Ако разчитате прииждащите океани, намаляващите хранителни запаси и масовите миграции да отклонят вниманието от алгоритмите и гените, пак помислете. Със задълбочаването на екологичната криза развитието на високорисковите, високо­печелившите технологии сигурно ще се ускори.
Всъщност изменението на климата може да изпълни същите функции като двете световни войни. Между 1914 г. и 1918 г. и отново между 1939 г. и 1945 г. темпото на технологичните разработки нараства неимоверно, тъй като държа­вите забравят всякакво благоразумие и инвестират огромни средства във все­възможни дръзки и фантастични проекти. Много от тях се провалят, но някои довеждат до производството на танкове, радари, отровен газ, свръхзвукови са­молети, междуконтинентални балистични ракети и ядрени бомби. По подобен начин страни, които са изправени пред климатичен катаклизъм, може да бъдат изкушени да инвестират надеждите си в отчаяни технологични начинания. Чо­вечеството има достатъчно оправдания да се притеснява за ИИ и биоинженер­ството, но във време на криза хората предприемат рискове. Каквото и да мислите за регулацията на подривните технологии, запитайте се дали е вероятно да се спазва дори ако изменението на климата предизвика глобален недостиг на хра­нителни запаси, наводни градовете по целия свят и превърне стотици милиони хора в бежанци.
На свой ред подривните технологии могат да увеличат опасността от апока­липтични войни не само като нагнетяват глобалното напрежение, но също като дестабилизират ядреното равновесие на силите. От 50-те години на миналия век насам свръхсилите избягват конфликтите помежду си, защото знаят, че войната би означавала взаимно гарантирано унищожение. Но с появата на нови нападател­ни и отбранителни оръжия, някоя утвърждаваща се в технологично отношение свръхсила би могла да стигне до заключението, че може да унищожи враговете си безнаказано. И обратно, възможно е някоя залязваща сила да се бои, че тради­ционните ѝ ядрени оръжия ще остареят и би било по-добре да ги използва, откол­кото да ги загуби. Ядрените конфронтации приличат на свръхрационални игри на шах. Какво би се случило, когато играчите използват кибератаки, за да изтръгнат контрола върху пионките на противника и анонимни трети страни преместят фи­гура, без никой да знае, или когато AlphaZero се усъвършенства от обикно­вен шах в ядрен шах?
Както различните предизвикателства биха могли да се смесват, така също до­брата воля за противопоставяне на дадено предизвикателство може предумишле­но да бъде насочена към проблеми на друг фронт. Страни, вплетени в оръжейна надпревара, едва ли ще постигнат съгласие да се ограничи развитието на ИИ, а за страни, стремящи се да надминат технологичните постижения на съперниците си, ще бъде много трудно да участват в общ план за спиране на изменението на кли­мата. Докато светът остава разделен на съперничещи си нации, ще са необходими неимоверни усилия да се преодолеят трите предизвикателства, а провалът дори на един фронт може да се окаже катастрофален.
В заключение, националистическата вълна, заливаща света, не може да го върне към 1939 или 1914 г. Технологията променя всичко, създавайки редица глобални екзистенциални заплахи, които никоя страна не би могла да реши сама. Общият враг е най-добрият катализатор за съграждане на обща идентичност, а сега чове­чеството има най-малко три такива врага – ядрената война, изменението на кли­мата и подривните технологии. Ако въпреки тези общи заплахи човеците решат да поставят своята конкретна национална лоялност над всичко друго, резултатите може да бъдат далеч по-лоши, отколкото през 1914 и 1939 г.
Много по-добър е пътят, начертан в Конституцията на Европейския съюз, коя­то гласи, че „продължавайки да се гордеят със своята национална идентичност и история, народите на Европа са решени да се издигнат над предишните разделе­ния и още по-сплотени да изковат обща съдба“. Това не означава да се премахнат всички национални идентичности, да се забравят всички местни традиции и чове­чеството да се превърне в сива каша. Нито пък означава да се опровергават всички прояви на патриотизъм. Наистина, като създаде военна и икономическа защитна обвивка, Европейският съюз може би насърчи местния патриотизъм в такива ме­ста като Фландрия, Ломбардия, Каталуния и Шотландия. Идеята за установяване на независима Шотландия или Каталуния изглежда по-привлекателна, когато не се налага да се страхувате от германска инвазия и когато може да разчитате на общ европейски фронт срещу глобалното затопляне и глобалните корпорации.
Ето защо европейските националисти не се тревожат. Въпреки всички приказ­ки за завръщането на нацията, малцина европейци са всъщност готови да убиват и да бъдат убивани за това. Когато шотландците се опитали да се освободят от хват­ката на Лондон по времето на Уилям Уолъс и Робърт Брус, те трябвало да съберат войска, за да го направят. За разлика от тогава, шотландският референдум през 2014 г. не взе нито една жертва и ако някой следващ път шотландците гласуват за независимост, едва ли ще им се наложи да разиграват битката при Банъкбърн. Ка­талунският опит за отцепване от Испания доведе до значително повече насилие, но то въобще няма нищо общо с преживяната от Барселона сеч през 1939 г. или през 1714 г.
Останалата част от света може да се поучи от европейския пример. Дори на една обединена планета ще има достатъчно място за патриотизма, който възхва­лява уникалността на моята нация и подчертава задълженията ми към нея. Все пак, ако искаме да оцелеем и процъфтяваме, на човечеството не му остава друг избор, освен към лоялността, изпитвана към род и родина, да добави значителните задъл­жения спрямо глобалната общност. Човек може да бъде едновременно лоялен към семейството си, квартала, професията и своята нация – така че защо да не приба­вим човечеството и планетата Земя в този списък? Вярно, когато проявяваме не една лоялност, конфликтите понякога са неизбежни. Но кой е казал, че е просто? Намерете начин.
В предишните векове националната идентичност се изграждала, защото хората се изправяли пред проблеми и възможности, които надхвърляли обсега на мест­ните племена и можели да намерят решение само чрез всеобщо сътрудничество. В XXI в. нациите се намират в ситуацията на старите племена: те вече не са тази структура, която да ръководи най-значимите предизвикателства на века. Нуждаем се от нова глобална идентичност, тъй като националните институции не са способ­ни да се справят с набора от безпрецедентни глобални трудности. Сега имаме гло­бална екология, глобална икономика и глобална наука, но все още сме заседнали в националната политика. Това несъответствие пречи на политическата система да преодолява успешно проблемите ни. За да бъде ефективна политиката, ние трябва или да деглобализираме екологията, икономиката и хода на науката, или да глоба­лизираме политиката си. Понеже е невъзможно да деглобализираме екологията и хода на науката и тъй като цената на деглобализирането на икономиката вероятно ще бъде неприемливо висока, единственото реално решение би било да глобали­зираме политиката. Това не означава създаване на „глобално правителство“ – една съмнителна и нереалистична идея. Да се глобализира политиката значи по-скоро политическата динамика в страните и дори в големите градове да набляга повече на глобалните проблеми и интереси.
Националистическите сантименти едва ли ще са от голяма полза в този аспект. Може би в такъв случай да опитаме да се опрем на универсалните религиозни тра­диции на човечеството, които да ни помогнат да обединим света. Преди стотици години религии като християнството и ислямът вече мислели по-скоро в глобален, отколкото в местен мащаб и винаги се интересували от големите въпроси на жи­вота, а не просто от политическите борби на един или друг народ. Но приложими ли са все още традиционните религии? Притежават ли силата да въздействат на света, или са само реликви без стойност от нашето минало, разхвърляни тук-там от могъщите сили на съвременните държави, икономики и технологии?

Tерористите приличат на муха, която се опитва да срути ма­газин с порцелан. Мухата е толкова слаба, че не може дори да премести чаша за чай. Тогава как една муха може да разруши магазин за порцелан? Тя намира бик, влиза в ухото му и започва да жужи. Бикът се разярява от страх и ярост и разруша­ва магазина за порцелан. Това се случи след 11 септември, когато ислямски фунда­менталисти подтикнаха американския бик да разруши близкоизточния магазин за порцелан. Сега те процъфтяват сред руините. А в света изобщо няма недостиг на избухливи бикове.
Терористите мислят не като армейски генерали, а като театрални продуценти. Историческата памет за нападенията на 11 септември свиде­телства, че всеки раз­бира това интуитивно. Ако попитате хората какво се е случило на 11 септември, те вероятно ще кажат, че „Ал Кайда“ е разрушила кулите близначки на Светов­ния търговски център. Но нападението включ­ваше не само кулите, а и две други действия, и по-специално успешната атака срещу Пентагона. Защо по-малко хора помнят това? […]
През Средновековието обществената сфера е изпълнена с политическо наси­лие. Всъщност способността да се използва насилие е била входният билет за по­литическата игра и тези, които не я притежавали, нямали политически глас. Мно­гобройни благородни фамилии поддържали въоръжени сили, както и градове, братства, църкви и манастири. Когато умирал някой абат и възниквал спор кой да го наследи, съперничещите си фракции – обединяващи монаси, местни властелини и загрижени съседи – често използвали въоръжени сили, за да решат конфликта.
Тероризмът не е имал място в такъв свят. Всеки, който не бил достатъчно силен, за да нанесе сериозни щети, не бил забелязван. Ако през 1150 г. група мюсюлма­ни бяха убили неколцина граждани в Йерусалим, настоявайки кръстоносците да напуснат Светите земи, реакцията би била по-скоро присмех, отколкото ужас. Ис­кал ли си да ти обърнат сериозно внимание, било необходимо да завладееш поне един-два укрепени замъка. Тероризмът не е притеснявал нашите средновековни предци, защото имали да решават много по-големи проблеми.
В модерната ера централизираните държави постепенно намаляват нивото на насилие на своите територии, а през последните няколко десетилетия в западните страни то е почти изкоренено. Гражданите на Франция, Великобритания или Съ­единените щати могат да се борят за контрол в градове, корпорации, организации и дори в правителството, без да се нуждаят от въоръжени сили. Контролът върху трилиони долари, милиони войници и хиляди кораби, самолети и ядрени ракети минава от една група политици в друга без нито един изстрел. Хората бързо свик­наха с това и сега го смятат за свое естествено право. Ето защо откъслечните про­яви на политическо насилие, при които загиват няколко десетки души, се смятат за смъртоносна заплаха за легитимността и дори за оцеляването на държавата. Мал­ката монета в големия буркан вдига много шум.
Затова театърът на тероризма е толкова успешен. Държавата създава огромно пространство, свободно от политическо насилие, което сега действа като резо­натор, усилващ въздействието от всяко въоръжено нападение, независимо че то може да е малко. Колкото по-малко е политическото насилие в определена страна, толкова по-голям е общественият шок при извършване на терористичен акт. Уби­ването на няколко души в Белгия привлича много повече внимание от убиването на стотици в Нигерия или Ирак. Парадоксално е, но именно успехът на съвремен­ните държави в предотвратяването на политическото насилие ги прави по-уязви­ми спрямо тероризма.
Държавата заявява много пъти, че няма да търпи политическо насилие на своя­та територия. Гражданите от своя страна свикват с нулево политическо насилие. Затова театърът на терора поражда дълбоки страхове от анархия и чувството, че сякаш социалният ред е пред срив. След векове на кървави борби ние изпълзяваме от тъмната дупка на насилието, но усещаме, че тя все още е там, търпеливо очак­вайки да ни погълне отново. Няколко страшни жестокости – и ние си представя­ме, че политаме отново вътре.
За да успокои тези страхове, държавата отговаря на театъра на терора със своя собствен театър на сигурността. Най-ефикасният отговор срещу тероризма може да е доброто разузнаване и тайните действия срещу финансовите мрежи, които хранят тероризма. Но това не е нещо, което хората могат да гледат по телевизията. Гражданите са видели терористичната драма с рухването на Световния търгов­ски център. Държавата се чувства принудена да представи не по-малко зрелищна контрадрама с дори повече пламъци и пушек. Така че вместо да действа тихо и ефикасно, държавата отприщва мощна буря, която нерядко сбъдва най-лелеяните мечти на терористите.
Как тогава би трябвало да се справи държавата с тероризма? Една успешна кон­тратерористична борба трябва да се води на три фронта. Първо, правителствата трябва да се съсредоточат върху секретни действия срещу терористичните мрежи. Второ, медиите трябва да представят нещата в перспектива и да избягват истери­ята. Театърът на терора не може да успее без публичност. За съжаление, медиите твърде често осигуряват тази публичност безплатно. Те настървено отразяват те­рористичните атаки, преувеличават опасностите, защото тероризмът продава мно­го повече вестници от информацията за диабет или за замърсяването на въздуха.
Третият фронт е въображението на всеки един от нас. Терористите държат в плен въображението ни и го използват срещу нас. Отново и отново ние про­играваме терористичната атака на сцената на нашето съзнание, спомняйки си 11 септември или поредния самоубийствен бомбен атентат. Терористите убиват сто души и внушават на сто милиона да си представят, че зад всяко дърво дебне уби­ец. Нашата отговорност като граждани е да освободим въображението си от те­рористите и да не забравяме истинските размери на заплахата. Нашият собствен вътрешен ужас подтиква медиите да прекаляват на тема тероризъм и предизвиква свръхреакции от страна на правителствата.
Успехът или провалът на тероризма следователно зависи от нас. Ако допуснем терористите да завладеят съзнанието ни и след това реагираме прекомерно на собствените си страхове, терористите ще успеят. Ако освободим въображението си от терористите и реагираме балансирано и овладяно, тероризмът ще се про­вали.

Нужна е голяма храброст, за да се бориш с предразсъдъци и потиснически ре­жими, но е нужна дори по-голяма храброст да признаеш невежеството и да риску­ваш, тръгвайки към неизвестното. Светското образование ни учи, че ако не знаем нещо, не трябва да се страхуваме да признаем неведението си и да потърсим нови доказателства. Дори да мислим, че знаем нещо, не бива да се боим да се съмняваме в мнението си и да го проверим отново. Мнозина се страхуват от неизвестното и искат ясни отговори за всеки въпрос. Страхът от неизвестното може да ни пара­лизира повече от всеки тиранин. Историята разказва как хората са се тревожили, че ако не вложат цялата си вяра в някакъв набор от абсолютни отговори, човеш­кото общество ще се разпадне. Всъщност съвременната история показва, че едно общество от смели хора, готови да признаят незнанието си и да повдигнат трудни въпроси, е обикновено не само по-процъфтяващо, но също и по-спокойно от об­ществата, в които всеки трябва безрезервно да приеме един-единствен отговор. Хората, страхуващи се да не изгубят своята истина, обикновено са по-склонни към насилие от тези, които са свикнали да възприемат света от няколко гледни точки. За тях въпросите, на които не могат да отговорят, са обикновено далеч по­добри от отговорите, които не могат да поставят под въпрос.
Светските хора ценят отговорността. Те не вярват в никаква сила свише, коя­то се е натоварила с грижите за света, наказва лошите, награждава справедливите и ни пази от глад, чума или война. Следователно ние, смъртните от плът и кръв, трябва да поемем отговорността за всичко, което правим или не правим. Ако све­тът е пълен с беди, отговорността да намерим решения е наша. Светските хора се гордеят с огромните постижения на съвременните общества, като преборването с епидемии, нахранването на гладните и омиротворяването на големи райони от света. Не трябва да приписваме тези постижения на някой божествен защитник – те са резултат от знанията и състраданието, които хората сами са развили у себе си. Именно поради съвсем същата причина ние трябва да поемем пълна отговорност за престъпленията и провалите на съвременността – от геноцида до еколо­гичната деградация. Вместо да се молим за чудеса, трябва да попитаме какво можем да на­правим, за да помогнем.
Това са главните ценности на светския свят. Както вече бе отбелязано, никоя от тези ценности не е изцяло светска. Евреите ценят истината, християните ценят състраданието, мюсюлманите ценят равенството, индуси­те ценят отговорността и т.н. Светските общества и институции с радост приемат тези връзки и прегръ­щат религиозните евреи, християни, мюсюлмани и индуси, при условие че когато светският кодекс се сблъска с религиозна доктрина, последната ще отстъпи. На­пример за да бъдат приети ортодоксалните евреи в светско общество, от тях се очаква да се отнасят към неевреите като с равни. Християните трябва да избягват да горят еретици на кладата, мюсюлманите следва да почитат свободата на изразя­ването, а индусите – да се откажат от кастовата дискриминация.
За разлика от това, никой не очаква от религиозните хора да се откажат от Бога и да изоставят традиционните си обреди и ритуали. Светският свят съди за хората предимно по тяхното поведение, а не по начина им на обличане и по церемониите, в които участват. Човек може да избере най-чудноватия сектантски дрескод, да практикува най-странните религиозни церемонии и въпреки това да е дълбоко обвързан със същината на светските ценности. Има много еврейски учени, християнски еколози, мюсюлмански феминисти и индуистки активисти за правата на човека. Ако стоят зад научната истина, състраданието, равенството и свободата, те са пълноправни членове на светската общност и няма абсолют­но никаква причина да настояваме да се разделят със своите ермолки, кръстове, хиджаби или тилаки.
По подобни причини светското образование не означава, че на децата се вну­шава да не вярват в Бог и да не участват в религиозни церемонии. Светското об­разование учи децата предимно да различават истината от вярата, да съчувстват на всяко човешко страдание, да ценят мъдростта и житейския опит на всички земни обитатели, да мислят свободно, без да се страхуват от неизвестното, и да поемат отговорност за действията си и за света като цяло.

Дори при истинско желание повечето от нас вече не са в състояние да схванат основните морални проблеми на света. Хората могат да разберат връзката между двама събирачи, между двайсет събирачи или пък между два съседни клана. Обаче нямат нужните способности, за да осъзнаят връзката между няколко милиона си­рийци, половин милиард европейци или пък между всички взаимносвързани гру­пи и подгрупи на планетата.
Когато се опитваме да схванем морални дилеми от този мащаб и да отсъдим, ние често опираме до един от четири метода. Първият е да омаловажим проблема. За да разбере сирийската Гражданска война, все едно тя засяга единствено двама събирачи на храна например, човек си представя режима на Асад като някоя са­мотна фигура, а бунтовниците – като друг персонаж; единият е лош, а другият – добър. Историческата сложност на конфликта се заменя с прост и ясен сюжет.
Вторият метод е да се фокусираме върху трогателната човешка история, коя­то очевидно стои зад всичко. Ако се решите да обясните на другите истинската сложност на конфликта с помощта на статистиката и точните данни, ще загубите интереса им, но личната история за съдбата на едно дете активизира слъзните ка­нали, кара кръвта да кипи и създава фалшива морална убеденост. Много благо­творителни фондации отдавна са разбрали това. За отбелязване е експериментът, в който накарали хората да даряват пари в помощ на едно бедно седемгодишно момиче от Мали на име Рокиа. Мнозина се развълнували от неговата история и разтворили сърцата и портфейлите си. Но когато към тази лична история учените представили статистически данни за по-мащабния проблем на бедността в Афри­ка, благодетелите изведнъж загубили желание да помагат. В друго изследване уче­ните поискали дарения съответно за едно болно дете и за осем болни деца – даде­ните пари за единичния случай били повече, отколкото за групата от осем деца.
Третият метод за справяне с широкомащабни морални дилеми е да се изплетат конспиративни теории. Как функционира глобалната икономика, добра ли е, или лоша? Този въпрос е прекалено сложен, за да бъде обхванат. Много по-лесно е да си представим, че двайсетина мултимилиардери дърпат конците зад кулисите, контролират медиите и насърчават войните, за да се обогатяват. В повечето случаи това се оказват несъстоятелни фантазии. Съвременният свят е твърде сложен не само за нашето чувство за справедливост, но и за способността ни да управляваме.
Никой – включително и мултимилиардерите, ЦРУ масонските ложи и Сионските мъдреци – всъщност не разбира какво става в момента в света. Тъй че никой не е в състояние успешно да дърпа конците му.
Тези три метода се опитват да отрекат действително сложния ни свят. Четвър­тият и най-краен метод е да се създаде догма, да се доверим на някаква предпо­лагаемо всеобхватна теория, институция или вожд и да я следваме, накъдето ни поведе. Религиозните и идеологическите догми са все още силно привлекателни в нашия научен век точно защото ни предлагат сигурно убежище от отчайващо сложната реалност. Както споменах по-рано, секу­лар­ните движения също не са за­страховани от такава опасност. Дори да започнем с отричане на всички религиоз­ни догми и да сме твърдо посветени на научната истина, рано или късно сложната реалност ще ни обърка дотолкова, че да ни принуди да потърсим някоя доктрина, която не се поставя под съмнение. Докато подобни доктрини осигуряват на хора­та инте­лектуален комфорт и морална сигурност, може да се спори дали предлагат справедливост.
Какво да направим? …

ПОСТ-ИСТИНА
Всъщност хората винаги са живели в епохата на постистината. Homo sapiens е постистинен вид, чиято власт зависи от създаване на измислици и вярване в тях. Още в каменната ера самоутвърждаващи се митове служат за обединението на чо­вешките колективи. Наистина Homo sapiens покорява тази планета благодарение най-вече на уникалната човешка способност да създава и разпространява измис­лици. Ние сме единствените бозайници, които могат да си сътрудничат с голям брой непознати, защото само ние можем да измисляме небивалици, да ги разпро­страняваме и да убеждаваме милиони други да им вярват. Стига всеки от нас да вярва в една и съща фикция, всички се подчиняваме на еднакви закони и съответно можем да си сътрудничим успешно.
Затова ако обвинявате „Фейсбук“, Тръмп или Путин, че са въвели една нова и опасна епоха на постистина, припомнете си, че преди векове милиони христия­ни са се заключвали в един самоутвърден митологичен балон и нито за миг не са смеели да поставят под въпрос фактическата достоверност на Библията, докато пък милиони мюсюлмани са отдавали безпрекословната си вяра на Корана. В про­дължение на хилядолетия голяма част от онова, което е минавало за „новини“ и „факти“ в социалните мрежи на хората, са били истории за чудеса, ангели, демони и вещици, като смелите репортери са предавали репортажите си от най-дълбоките ями на подземния свят. Нямаме нито един факт, доказващ, че Ева е примамена от влечуго, че душите на всички неверници горят в ада, след като умрат, или пък че създателят на Вселената не обича брамините, които се женят за далити. Въпреки това милиарди са вярвали в тези разкази в продължение на хиляди години. Някои фалшиви новини съществуват завинаги.
Наясно съм, че мнозина от вас може да се раздразнят, като отъждествявам ре­лигията с фалшивите новини, но точно това е целта. Когато хиляда души вярват в някаква измислена история в продължение на месец, това е фалшива новина. Но когато милиарди вярват в същото в продължение на хилядолетия, това е религия, и ни предупреждават да не я наричаме „фалшива новина“, за да не засегнем чувствата на вярващите (или за да не предизвикаме гнева им). Забележете обаче – аз не от­ричам ефективността или потенциалната полза от религията. Напротив. За добро или лошо измислиците са едно от най-успешните средства в инструментариума на човека. Обединявайки хората, религиозните учения създават широкомащабни условия за човешко сътрудничество. Те ги вдъхновяват да строят болници, учили­ща и мостове, не само армии и затвори. Адам и Ева никога не са съществували, но катедралата в Шартър продължава да е красива. Голяма част от Библията може да е фикция, но все още може да носи радост на милиарди хора и да ги стимулира да са състрадателни, смели и съзидателни – също като други големи творби на худо­жествената литература, например „Дон Кихот“ „Война и мир“ и книгите за Хари Потър.
И отново, някои може да се обидят от моето сравнение между Библията и ис­ториите за Хари Потър. Ако сте с научни наклонности и сте християнин, бихте могли да обясните всички грешки, митове и противоречия в Библията с довода, че свещената книга никога не е била предназначена да се чете като фактически доклад, а като метафорична история, съдържаща дълбока мъдрост. Но нима това не се отнася и до историите на Хари Потър?
Ако сте християнски фундаменталист, по-вероятно е да твърдите, че всяка дума в Библията е буквална истина. Да приемем за момент, че е така и че Биб­лията действително представлява безпогрешното слово на истинския Бог. Тогава какво ще кажете за Корана, Талмуда, Книгата на Мормон, Ведите, Авеста или пък египетската Книга на мъртвите? Не се ли изкушавате да кажете, че тези текстове са сложни измислици, създадени от хора от плът и кръв (или пък може би от дяво­ли) ? И как приемате божествеността на римските императори Август и Клавдий? Римският Сенат твърди, че има способността да превръща хората в богове, а после очаква поданиците на империята да се прекланят пред тези богове. Нима това не е фикция? Всъщност имаме най-малко един пример от историята за фалшив бог, който със собствената си уста признава за тази измислица. Както отбелязах по-ра­но, японският милитаризъм от 30-те и 40-те години на XX в. разчита на фанатична­та вяра в божествеността на император Хирохито. След поражението на японците Хирохито обявява публично, че в крайна сметка не е бог.
Дори да се съгласим, че Библията е истинското слово на Бога, пак остават мили­арди благочестиви индуси, мюсюлмани, евреи, египтяни, римляни и японци, които в продължение на хиляди години искрено са вярвали в измислици. Пак повтарям, това не значи непременно, че тези фантазии нямат никаква стойност или вредят. Те пак може да са красиви и вдъхновяващи.
Разбира се, не всички религиозни митове са имали добри последици. На 29 ав­густ 1255 г. откриват тялото на едно деветгодишно английско момче на име Хю в кладенец в град Линкълн. Макар да е нямало фейсбук и туитър, бързо се разпро­стира мълвата, че Хю е бил ритуално убит от местните евреи. Колкото повече се преразказва случаят, толкова повече се разраства и Матю Парис, един от почита­ните английски хроникьори по онова време, ни предлага обстойно и ужасяващо описание за това как изтъкнати евреи от цяла Англия се събират в Линкълн, за да угоят, измъчват и накрая разпънат на кръст отвлеченото дете. Изправят на съд де­ветнайсет евреи и ги екзекутират за предполагаемото убийство. Подобни кървави клевети стават популярни и в други английски градове и водят до серия от погро­ми, в които избиват цели еврейски общности, докато накрая през 1290 г. цялото еврейско население на Англия бива прогонено.
Историята не свършва дотук. Век след прогонването на евреите от Англия Джефри Чосър – бащата на английската литература – включва такава кръвна кле­вета, моделирана по историята на Хю от Линкълн, в своите „Кентърбърийски разкази“ („Разказът на Игуменката“). Кулминацията настъпва с обесването на ев­реите. Подобни кървави клевети впоследствие стават ключови елементи на всяко антисемитско движение от Късното средновековие в Испания до модерна Русия.
Далечно ехо от тях се долавя дори през 2016 г. във фалшивите новини, че Хилари Клинтън оглавява мрежа за трафик на деца, която ги държи като секс робини в мазе на популярна пицария. Очевидно достатъчен брой американци са повярвали на тази история, че да се очерни предизборната кампания на Клинтън, а един чо­век дори се появил във въпросната пицария въоръжен с пушка, и настоял да види мазето (оказало се, че заведението няма мазе).

ОБЩЕСТВОТО И ПАРИТЕ – ХЕМ ЗНАЕМ, ХЕМ НЕ ЗНАЕМ
Сигурно бихте възразили, че поне в някои случаи е възможно хората да се организират успешно посредством някакво всеобщо споразумение вместо чрез измислици и митове. В икономическата сфера например парите и корпорациите обвързват хората много по-ефективно, отколкото всеки бог или свещена книга, макар всички да знаят, че те са просто човешка практика. В случаите със свещена книга истински вярващият ще каже: „Вярвам в светостта на тази книга“, докато в случаите с доларите истински вярващият ще каже само: „Вярвам, че другите хора вярват, че доларът е ценен.“ Очевидно е – доларът е просто човешко изобретение, но въпреки това хората по целия свят го уважават. Щом е така, защо човек не може да изостави всички митове и фикции и да се организира на основата на всеобщи практики като долара?
Подобни споразумения обаче не са съвсем разграничени от фикцията. Раз­ликата между свещените книги и парите например е доста по-малка, отколкото изглежда на пръв поглед. Когато повечето хора видят банкнота от един долар, те забравят, че това е само една човешка практика. Щом видят зеления къс хартия с изображението на мъртвия бял мъж върху нея, те го възприемат като нещо цен­но само по себе си. Едва ли някога си казват: „Всъщност това е едно безполезно парче хартия, но тъй като другите го смятат за ценно, аз се възползвам от него.“ При наблюдение на човешки мозък с функционален ядрено-магнитен резонанс ще видите, че ако дадат на някого куфар, пълен със стодоларови банкноти, тези части от мозъка, които започват да се възбуждат от вълнението, не са на скепсиса („Другите вярват, че това е ценно“), а онези на алчността („За Бога! Искам ги!“). И обратно, в повечето случаи хората започват да почитат Библията или Ведите, или пък Книгата на Мормон само след като са били дълго и редовно облъчвани с мнението на други хора, които ги смятат за свещени. Научаваме се да уважаваме свещените книги точно по същия начин, по който се учим да уважаваме и хартие­ната валута.
По тази причина на практика няма стриктна граница между това да знаем, че нещо е само човешка практика, и да вярваме, че нещо само по себе си е ценно. В много случаи хората не са наясно или пък забравят за това разграничение. Нека дам още един пример. При дълбок философски анализ на въпроса почти всички биха се съгласили, че корпорациите са измислени истории, създадени от човека. „Майкрософт“ не е сградите, които притежава, хората, които е наела на работа, нито пък акционерите, на които служи – тя е по-скоро една сложна юридическа фикция, изтъкана от законотворците и юристите. Но в 99% от случаите ние не сме потънали в дълбоки философски анализи, затова приемаме корпорациите, сякаш са реални обекти в нашия свят, точно както тигрите или човеците.
Размиването на границата между фикция и реалност може да стане поради мно­го причини – като се започне от „забавлението“ и се стигне чак до „оцеляването“.
Не можете да играете игри или да четете романи, ако поне за кратко не потиснете недоверието си. За да изпитате истинско удоволствие от футбола, трябва да при­емете правилата на играта и поне за деветдесет минути да забравите, че са просто измишльотини на човека. Ако не го сторите, ще ви се види пълен абсурд това, че двайсет и двама души тичат като луди след една топка. Футболът може да се пре­върне от начин просто да се забавляваш в началото в далеч по-сериозно нещо, как­то би потвърдил всеки английски футболен хулиган или аржентински футболен национал. Футболът може да спомогне за формулирането на персонална идентич­ност, може да циментира широкообхватни общности и дори да стои в основата на насилие. Конфликтите между нациите и религиите са нещо като съперничеството между футболни запалянковци.
Хората имат забележителна способност да знаят и едновременно с това да не знаят. Или по-точно казано, могат да опознаят едно нещо, когато наистина се за­мислят за него, но през повечето време те не мислят, затова и не го знаят. Ако действително се съсредоточите, осъзнавате, че парите са фикция. Обикновено обаче не мислите за това. Ако ви попитат, вие знаете, че футболът е измислен от човека. Но в разгорещеността по време на мача никой не пита за това. Ако отдели­те време и енергия, можете да разберете, че нациите са сложна тъкан. Посред во­енни действия обаче нямате нито време, нито енергия. Ако преследвате тоталната истина, осъзнавате, че историята за Адам и Ева е мит. Но колко често преследвате същинската истина?
Истината и властта могат да пътуват заедно само дотук. Рано или късно те тръг­ват по различни пътища. Ако се стремите към власт, в някакъв момент ще трябва да разпространявате измислици. Ако искате да знаете истината за света, в някакъв момент ще трябва да се откажете от властта. Ще трябва да признаете разни неща – например източниците на собствената си власт – и това ще разгневи съюзниците, ще разколебае последователите ви, ще подкопае хармонията в обществото. Уче­ните в цялата човешка история са били изправени през тази дилема: на кого да служат – на властта или на истината? Дали да се стремят да обединят хората, като положат усилия всички да повярват в една и съща история, или да оставят хората да открият истината дори с цената на разединението? Най-мощните властови ин­ституции – все едно дали говорим за християнски свещеници, конфуциански ман­дарини, или пък комунистически идеолози – поставят единството над истината. И затова са толкова силни.
Като биологичен вид човекът предпочита властта пред истината. Влагаме твър­де много време и усилия, мъчейки се да контролираме света, вместо да се опит­ваме да го разберем, а дори и когато се стремим да го разберем, обикновено го правим с надеждата, че като го разберем, по-лесно ще го контролираме. Следова­телно ако мечтаете за общество, в което истината е на първо място и митовете се пренебрегват, не очаквайте много от Homo sapiens. По-добре си опитайте късмета с шимпанзетата.

ПРОМИВАНЕ НА МОЗЪЦИ
Отговорност на всички ни е да вложим време и усилия, за да разкриваме своите пристрастия и да проверяваме източниците си на информация. Както отбелязах в предишните глави, не можем да разследваме всичко сами. Но точно заради това трябва поне внимателно да проверим предпочитаните си източници на информация – все едно дали това са вестници, уебсайтове, телевизионни мрежи или пък отделни хора. В глава 20 ще изследваме много по-задълбочено въпроса как да избегнем промиването на мозъка ни и как да разграничим реалността от фикцията. Тук бих искал да предложа два прости метода.
Първо, ако искате да имате достоверна информация, платете си добре за това. Ако получавате новините си безплатно, като нищо ще се окажете техен продукт. Да предположим, че някой сенчест милиардер ви предложи следната сделка: „Ще ти плащам по $30 на месец, а в замяна ти ще ми позволиш да ти промивам мозъка в продължение на един час всеки ден, като внедрявам в съзнанието ти политически или търговски пристрастия по мой избор.“ Ще приемете ли сделката? Малцина смислени хора биха го сторили. Затова сенчестият милиардер предлага малко по-различни условия: „Ще ми позволиш да ти промивам мозъка в продължение на час всеки ден, а в замяна няма да ти искам нищо за тази услуга.“ Изведнъж сделката придобива апетитно звучене за стотици милиони хора. Не следвайте техния пример.
Второто просто правило е, ако някой въпрос изглежда изключително важен за вас, да си направите труда да прочетете съответната научна литература. Под „научна литература“ имам предвид статии, рецензирани от професионалисти, книги, издадени от известни академични издателства, и публикации на преподаватели от институции с добра репутация. Науката очевидно има своите недостатъци и в миналото е направила доста погрешни заключения. Независимо от това, научната общност е най-достоверният ни източник на знания през вековете. Ако смятате, че тя греши за нещо, това със сигурност е възможно, но поне се осведомете за научните теории, които отхвърляте, и се обосновете с емпирични доказателства, за да докажете твърдението си.
Учените от своя страна трябва да са далеч по-ангажирани с настоящите об-ществени дебати. Те не бива да се боят да говорят на висок глас, когато дебатът навлезе в тяхното поле на експертност, без значение дали това е медицина, или история. Разбира се, изключително важно е да продължат академичните си търсения и да публикуват резултатите в научни списания, които малък брой експерти четат. Но също толкова важно е да правят най-новите научни теории достояние на обществеността посредством научнопопулярни книги, та дори и чрез умелото използване на средствата на изкуството и художествената литература.

Болката си е болка, страхът си е страх и любовта е любов – дори в матрицата. Няма значение дали страхът, който ви сковава, е предизвикан от някаква съвкуп­ност от атоми във външния свят, или пък от електрически сигнали, манипулирани от компютър. Страхът си е истински. Та ако искате да изследвате реалността на своя мозък, може да го сторите както вътре в матрицата, така и извън нея.
Повечето научнофантастични филми всъщност ни разказват една много ста­ра история: победата на духовното над материалното. Преди 30 000 години ис­торията е била такава: „Мозъкът си представя нож от камък; ръката създава нож; човекът убива мамут.“ Но истината е, че хората придобиват контрол над света не толкова защото изобретявали ножове и убивали мамути, а заради манипулиране­то на човешкия мозък. Мозъкът не е субект, който свободно оформя историче­ските събития и биологичните реалности; мозъкът е обект, който бива оформян от историята и биологията. Дори най-съкровените ни идеали – свобода, любов, творчество – са като каменен нож, който някой друг е измайсторил, за да убие ня­какъв мамут. Според най-добрите научни теории и най-модерните технологични средства мозъкът никога не е напълно освободен от манипулация. Няма такова нещо като автентична същност, която чака да бъде освободена от манипулативна­та хватка.
Имате ли представа колко много филми, романи и стихове сте изконсу­мирали през годините и как тези артефакти са формирали и изострили вашата идея за лю­бовта? Романтичните комедии са за любовта онова, което порното представлява за секса или пък Рамбо за войната. И ако смятате, че можете да натиснете някакво копче, за да изтриете и да изличите всички следи от Холивуд от подсъзнанието и от лимбичната си система, жестоко се заблуждавате.
Харесва ни идеята да правим ножове от камък, но не ни харесва самите ние да бъдем такива. Така че матричният вариант на старата история за мамута върви по следния начин: „Съзнанието си представя робот; ръката създава робот; роботът убива терористи, но същевременно се опитва да контролира мозъка; мозъкът уби­ва роботи.“ Но тази история е фалшива. Проблемът не е в това, че мозъкът няма да е в състояние да убие робот. Проблемът е, че съзнанието, което преди всичко си е представило робота, вече е било продукт на по-ранни манипулации. Следователно убиването на робота няма да ни освободи.

Към средата на XXI в., поради ускоряващите се промени плюс увелича­ването на продължителността на живота, традиционният модел ще остарее. Животът ще се разпъва по шевовете и ще има все по-малка приемственост между различните периоди в него. Въпросът „Кой съм аз?“ ще се задава все по-настойчиво и ще става все по-сложен от всякога.

Това вероятно ще доведе до високи нива на стрес. Промяната почти винаги е стресираща и след определена възраст повечето хора просто не искат да се проме­нят. Когато сте на петнайсет, целият ви живот е промяна. Тялото ви расте, умът ви се развива, взаимоотношенията ви се задълбочават Всичко е в движение, всичко е ново. Вие сте заети с изграждането на личността си. За повечето тийнейджъри това е плашещо, но в същото време то е и пленително. Пред вас се откриват нови перспективи, предстои ви да покорите целия свят.

Когато станете на петдесет, нямате нужда от промяна и повечето хора са се отказали да завладяват света. Бях там, направих го, взех си тениска. Вие предпочи­тате стабилността. Вложили сте толкова много във вашите умения, кариера, иден­тичност и светоглед, че не искате да започвате от началото. Колкото по-трудно сте изграждали нещо, толкова по-трудно е да се откажете от него и да намерите място за нещо друго. Може още да обичате нови преживявания и леки промени, но повечето хора, навлезли в петдесетте, не са готови да преразгледат дълбоките структури на своята идентичност и самоличност.

За това има неврологични причини. Въпреки че мозъкът на възрастните е по-гъвкав и по-изменчив, отколкото някога се е предполагало, той е по-малко подат­лив от тийнейджърския мозък. Превключването на неврони и обновяването на синапси е трудна работа. Но в XXI в. вие не можете да си позволите стабилност. Ако опитате да се прикрепите към някаква стабилна идентичност, работа или све­тоглед, рискувате да изостанете, докато светът прелита покрай вас. Като се има предвид, че продължителността на живота вероятно ще нарасне, в резултат вие ще трябва да прекарате десетки десетилетия като глупава вкаменелост. За да не се изо­лирате – не само иконо­мически, но и социално, – ще трябва постоянно да учите и да се самообно­вявате в една по-млада възраст, когато например сте на петдесет.

Когато необичайността става новото нормално, вашите предишни познания, както и предишните познания на цялото човечество няма да се смятат за надежд­ни. Хората като индивиди и човечеството като цяло ще трябва да преодоляват трудности, с които никой дотогава не се е сблъсквал, като свръхинтелигентни ма­шини, тела, подложени на инженеринг, алгоритми, които въздействат върху емо­циите ви с необичайна прецизност, внезапни, предизвикани от човека климатич­ни катаклизми и необходимостта да променяте професията си всяко десетилетие. Как да постъпите правилно, когато се изправите пред безпрецедентна ситуация? Как да действате, когато ви залива огромно количество информация и няма ни­какъв начин да я осмислите и анализирате?
Как можете да живеете в свят, в който пълната несигурност не е грешка, а особеност?

За да оцелявате и процъфтявате в такъв свят, вие ще се нуждаете от голяма гъв­кавост на ума и големи запаси от емоционално равновесие. Ще ви се налага мно­гократно да се отказвате от нещо, което знаете най-добре, както и да се научите да се чувствате като у дома си с неизвестното. За съжаление, да научим децата да приемат неизвестното, запазвайки душевното си равновесие, е далеч по-трудно, отколкото да ги научим на уравнение от физиката или кои са причините за Първа­та световна война. Човек не може да се научи на издръжливост, като прочете една книга или изслуша лекция. Самите учители обикновено не притежават душевното равновесие, което XXI в. изисква, защото самите те са продукт на старата образо­вателна система.

Индустриалната революция ни завеща теорията на образованието на конвейер. В центъра на града има голяма бетонна сграда, разделена на много еднакви стаи, всяка стая е обзаведена с редици от чинове и столове. Звънецът бие, вие влизате в една от тези стаи с трийсет други деца, всичките родени в същата година като вас. Всеки час различен възрастен влиза в стаята и започва да говори. За това пра­вителството плаща на всички тези възрастни. Един от тях ви говори за формата на Земята, друг ви разказва за миналото на човечеството, а трети ви обяснява за човешкото тяло. Лесно е да се присмеем на този модел и всички са на мнение, че независимо от миналите му постижения, вече е провален. Но засега не сме създа­ли жизнеспособна алтернатива. Със сигурност не е необходимо да е всеобхватна, защото няма да е най-разумно да се прилага и в земеделските райони на Мексико, и в богатите калифорнийски предградия.

И така, най-добрият съвет, който мога да дам на някой петнайсетгодишен, забил се в някакво старомодно училище в Мексико, Индия и Алабама е: не разчитай на възрастните прекалено много. Повечето от тях ти мислят доброто, но те просто не разбират света. В миналото е било относително сигурно да се слушат възрастните, защото са познавали света доста добре и той се е променял бавно. Но XXI в. ще бъде различен. Поради нарастващия ритъм на промяната вие никога няма да бъ­дете сигурни дали това, което ви казват възрастните, е вечна мъдрост, или остарял предразсъдък.

Е, на какво друго можете да разчитате? Може би на технологията? Това е дори още по-рискован хазарт. Тя може да ви помогне много, но ако получи прекаде­на власт над живота ви, вие може да се превърнете в заложник на дневния ѝ ред. Преди хилядолетия човеците открили земеделието, но тази технология донесла богатства на един съвсем малък елит, поробвайки по-голямата част от човешкия род. Повечето хора трябвало да работят от изгрев до залез – да плевят, да носят кофи с вода и да събират царевицата под палещите лъчи на слънцето. Това би мог­ло да се случи и на вас. Технологията не е лоша. Ако знаете какво искате в живота, тя може да ви помогне да го получите. Но ако не знаете, за технологията ще бъде съвсем лесно да определи целите ви вместо вас и да започне да контролира живота ви. Особено когато започне да усъвършенства способността да разбира хората, може да си дадете сметка, че все повече ѝ служите, вместо тя да ви служи. Виждали ли сте онези зомбита, които скитат из улиците, залепили лица в смартфоните си? Мислите ли, че те контролират технологията, или технологията ги контролира?

Трябва ли тогава да разчитате на себе си? Това звучи страхотно в „Улица „Се­зам“ или в някой стар филм на „Дисни“, но в истинския живот не е така. Дори в „Дисни“ започват да го схващат. Точно като Райли Андерсън, повечето хора едва се познават и когато се опитват да „слушат себе си“, те стават лесна плячка на външ­ни манипулации. Гласът, който чуваме в главите си, не заслужава доверие, защото винаги отразява държавната пропаганда, идеологическото промиване на мозъци и рекламите.

С усъвършенстването на биотехнологиите и машинното обучение все по-лесно ще се въздейства върху най-съкровените емоции и желания на хората и все по-опасно ще бъде да следвате сърцето си. Когато „Кока-Кола“, „Амазон“, „Бейдоу“ или правителството знаят как да подръпнат конците на сърцето ви и да натиснат копчетата на мозъка ви, ще бъдете ли все още в състояние да прецените разликата между вас самия и техните експерти по маркетинг?

За да имате успех в такава трудна задача, ще трябва да положите големи усилия, за да опознаете по-добре оперативната си система – да разберете какво представ­лявате и какво искате от живота. Това, разбира се, е най-старият съвет в книгата: опознай себе си. Хиляди години философите и пророците са призовавали хора­та да опознаят себе си. Този съвет никога не е бил по-наложителен, отколкото в XXI в., защото, за разлика от времето на Лаодзъ и Сократ, сега имате сериозна конкуренция. „Кока-Кола“, „Амазон“ „Бейдоу“ и правителството – всички те се състезават да ви хакнат. Не смартфона ви, не компютъра ви и банковата ви сметка; те се конкурират да хакнат вас и вашата органична операционна система. Навярно сте чували, че живеем в ера на хакване на компютри, но това не е дори половината истина. Всъщност ние живеем в ера на хакване на хора.

Алгоритмите ви наблюдават точно в този момент. Те наблюдават кога излизате, какво купувате, с кого се виждате. Скоро ще следят всички ваши крачки, дишане­то ви, всички удари на сърцето ви. Те разчитат на големите данни и машинното обучение, за да ви опознават все по-добре и по-добре. И когато тези алгоритми ви опознаят по-добре, отколкото сами се познавате, те могат да ви контролират и манипулират и вие няма да можете да се противопоставите кой знае колко. Вие ще живеете в матрицата или в „Шоуто на Труман“. Накрая става дума просто за емпиричен въпрос: ако алгоритмите наистина разбират какво се случва вътре във вас по-добре от вас, властта ще премине в тях.

Разбира се, за вас може да е истинско щастие да прехвърлите цялата власт на алгоритмите и да им се доверите да вземат решения вместо вас и за останалата част от света. Ако е така, просто се настанете удобно и се наслаждавайте на пъ­туването. Няма нужда да правите нищо. Алгоритмите ще се погрижат за всичко. Ако обаче искате да запазите известен контрол върху личното си съществувание и бъдещето на живота, трябва да тичате по-бързо от алгоритмите, по-бързо от „Амазон“, по-бързо от правителството и да опознаете себе си по-добре, отколкото те ви познават. За да бягате бързо, не вземайте много багаж със себе си. Оставете илюзиите си. Те са много тежки.

Опитите да се остави определено културно наследство рядко са по-успешни. Нищо не е останало от полския род на баба ми, с изключение на няколко избелели лица в семейния албум и сега, когато е на деветдесет и шест години, дори баба ми не може вече да свърже лицата с имената. Доколкото ми е известно, те не са оста­вили никакво културно творение – нито стихотворение, нито дневник, нито дори списък за покупки от бакалията. Вие може да възразите, че те имат дял в колектив­ното наследство на еврейския народ или на ционисткото движение, но това едва ли придава смисъл на живота на всеки от тях.
Ако не можем да оставим след себе си нещо осезаемо, като стихотворение или ген, няма ли да е достатъчно да направим света малко по-добър? Може да помогне­те на някого, той да помогне на някой друг и така вие допринасяте за подобряване­то на света като цяло и ставате малка брънка в голямата верига на добротата. Може да сте наставник на трудно, но умно дете, което става лекар, спасяващ живота на стотици хора. Може да помогнете на възрастна дама да пресече улицата и така ще дарите светлина за един час от живота ѝ. Макар да има своите достойнства, голямата верига на добротата прилича малко на голямата верига от костенурки – съвсем не е ясно откъде идва смисълът ѝ. Попитали един мъдър старец какво е научил за смисъла на живота. „Е – отвърнал той, – научих, че съм тук, на земята, за да помагам на другите хора. Това, което още не съм разбрал, е защо другите хора са тук.“
За тези, които не се доверяват на големите вериги, бъдещите наследства или ко­лективните епоси, вероятно най-сигурната и най-пестеливата история, към която могат да се обърнат, е любовната. Тя не се стреми да отиде отвъд тук и сега. Както безчет любовни стихове свидетелстват, когато човек е влюбен, цялата Вселена се свежда до меката част на ухото, миглите или зърното на гръдта на любимото съще­ство.
Когато се свързвате с едно-единствено тяло тук и сега, вие се чувствате свързани с целия Космос.
Истината е, че любимото ви същество е просто едно друго човешко същество, не по-различно от множествата, на които не обръщате внимание всеки ден във влака или супермаркета. Но на вас то ви изглежда безбрежно и вие сте обзети от щастието да се изгубите в тази безбрежност. Мистичните поети от всички тради­ции често обединяват романтичната любов с космическия съюз, пишейки за Гос­пода като за любим. Романтичните поети се отплащат за комплимента, наричайки любимите си богове. Ако наистина сте влюбени в някого, вие никога не се притес­нявате за смисъла на живота.
А ако не сте влюбени? Е, ако вярвате в романтичните истории, поне знаете как­ва е целта на живота ви: видели сте я в безброй филми и сте чели за нея в още тол­кова книги. Знаете, че един ден ще срещнете този необикновен човек, ще видите безбрежността в две искрящи очи, целият ви живот неусетно ще придобие смисъл и всички въпроси, които винаги сте си задавали, ще получат отговор, като повта­ряте едно име отново и отново, точно както Тони от „Уестсайдска история“ или Ромео, когато вижда как Жулиета го гледа от балкона.
Една добра история трябва да ми даде роля и да се разгърне отвъд хоризонта, но не е необходимо тя да е истинска. Историята може да бъде чиста измислица и въпреки това да ми осигури идентичност и да ме накара да почувствам, че животът ми има смисъл. Доколкото е известно на научното познание, нито една от хилядите истории, които различните култури, религии и племена са измислили в течение на историята, не е истинска. Те са просто човешки изобретения. Ако питате за истинския смисъл на живота и в отговор ви разкажат история, знайте, че това е грешен отговор. Точните подробности всъщност не са от значение. Вселената просто не може да се възприема като история.
Всъщност защо хората вярват на тези измислици? Една от причините е, че личната им идентичност е изградена върху някаква история. Хората биват учени да вярват в нея от най-ранно детство. Те я чуват от своите родители, учители, съседи и я усвояват от общата култура много преди да развият интелектуалната и емоционалната независимост, необходима, за да поста­вят под съмнение или да потвърждават такива истории. По времето, когато техният интелект узрее, те толкова дълбоко са навлезли в историята, че е много по-вероятно да използват интелекта си, за да я направят смислена, а не за да я подложат на съмнение. Хората, които започват да търсят идентичността си, приличат на децата, тръгнали да търсят съкровища: те намират това, което родителите им са скрили предварително за тях.
Второ, не само нашата лична идентичност е изградена върху някаква история, но и колективните ни институции. Следователно да се съмняваме в историята е много плашещо. В някои общества всеки, който се опитва да го направи, е прогонван или преследван. Дори и това да не стане, изискват се здрави нерви да задаваш въпроси за структурата на обществото. Ако наистина историята е невярна, тогава в света, който познаваме, няма никакъв смисъл. Държавните закони, социалните норми, икономическите инсти­туции – всички те могат да се срутят.
Повечето истории се крепят благодарение на тежестта на покрива си, а не на здравите си основи. Да погледнем християнската история. Основите ѝ са едни от най-паянтовите. Какво доказателство имаме, че синът на създателя на цялата Вселена е роден като основаваща се на въглерод форма на живот някъде в Млеч­ния път преди 2000 години? Какво доказателство имаме, че това се е случило в района на Галилея и че неговата майка е девица? Въпреки това огромни световни институции са построени върху тази история и тяхната тежест оказва натиск с такава поразяваща сила, че те държат историята на място. Цели войни са се водили за смяната на една-единствена дума в историята. Хилядагодишната схизма между западните и източно­православните християни, която се прояви неотдавна в кла­нето на хървати от сърби и на сърби от хървати е започнала заради думата filioque („и от Сина“ на латински). Западните християни са искали да вмъкнат тази дума в християнската изповед за вярата, а източните християни разпалено са се проти­вопоставили. (Теологичният подтекст за прибавянето на тази дума е толкова мис­териозен, че ще бъде невъзможно да го изясним тук по някакъв разбираем начин. Ако любопитствате, попитайте гугъл.)
Изградят ли се лични идентичности и цели социални системи върху една исто­рия, става немислимо да се съмняваме в нея – не заради доказателствата, които я подкрепят, а защото нейният срив ще предизвика личен и социален катаклизъм. В историята понякога покривът е по-важен от основите.

СМИСЪЛ
Всички истории, които ни дават смисъл и идентичност, са измислени, но хората имат нужда да вярват в тях. Очевидно е защо човеците искат да вярват в истори­ята, но как наистина вярват? Какво правим, за да чувстваме историята истинска? Жреци и шамани намират отговора на този въпрос преди хиляди години: ритуа­ли. Ритуалът е магическо действие, което превръща абстрактното в конкретно и измислицата в истина. Същината на ритуала е магическото заклинание „Фокус-бокус!“
Как да направим Христос истински за неговите поклонници? При божестве­ната литургия свещеникът взема парче хляб и чаша вино и обявява, че хлябът е Христовата плът, а виното е Христовата кръв и като отхапват и отпиват, вярва­щите постигат духовна връзка с Христа – какво би могло да бъде по-истинско от това да вкусите Христа с устата си? Традиционно свещеникът изричал тези смели думи на латински, древния език на религията, закона и тайните на живота. Пред смаяните погледи на събралите се селяни свещеникът вдигал високо парче хляб и възкликвал: „Нос est corpus!“ – „Това е тялото!“ В ушите на неграмотните селяни, които не говорели латински, „Нос est corpus!“ звучало като „Фокус-бокус!“. Така се родило могъщото заклинание, което може да превърне жабата в принц и тиква­та в каляска.
Почти всичко може да бъде превърнато в ритуал, като се вдъхва дълбок религи­озен смисъл в земни действия, например палене на свещи, биене на камбани или броене на зърна. Същото важи и за физически движения, като навеждане на гла­вата, просване на тялото на пода, прилепване на двете длани. Различните покри­вала за глава – от тюрбана при сикхите до хиджаба при мюсюлманите – са толкова натоварени със смисъл, че стават причина за политически борби и дори за кръво­пролития.
Храната също може да носи духовно значение далеч отвъд хранителната си стойност, било то великденско яйце, символизиращо нов живот и възкресението на Христос, или горчиви билки и безквасен хляб, какъвто евреите ядат на Пасха, за да им напомня за робството в Египет и чудотвор­ното им бягство. Едва ли има ястие по света, което да не се тълкува като символ на нещо. В първия ден на нова­та година евреите ядат мед, за да бъде годината сладка; рибешки глави – за да са плодовити като рибите и да вървят напред; и нарове – за да се множат добрите им дела като семките на нара.
Подобни ритуали се използват и с политически цели.
[…]
Принципът е толкова актуален в XXI в., колкото е бил в Древен Китай. Силата на „Фокус-бокус!“ е жива и здрава в нашия модерен индустриален свят. За много хора през 2018 г. две дървени пръчки, заковани на кръст, са Бог, многоцветен пла­кат на стената е революцията, а парче плат, веещо се на вятъра, е нацията. Вие не можете да видите или чуете Франция, защото тя съществува само във въображе­нието ви, но със сигурност можете да видите трикольора и да чуете „Марсилеза­та“. Като развявате разноцветно знаме и пеете химн, вие превръщате нацията от абстрактна история в осезаема реалност.
Преди хиляди години набожни индуси са принасяли в жертва драгоценни коне; сега те инвестират в шиенето на скъпоструващи знамена.
[..]
Това действа и в комерсиалния свят. Ако купите на старо фиат за 2000 долара, вие сигурно ще искате да се оплачете на всеки, който е готов да ви слуша. Но ако купите чисто ново ферари за 200 000 долара, ще го хвалите наляво и надясно не защото то е толкова хубава кола, а защото сте платили толкова много пари и тряб­ва да вярвате, че това е най-прекрасното нещо на света. Дори в любовта всеки на­порист ромео или вертер знае, че няма истинска любов без жертви. Жертвата не е само начинът да убедите любимото същество, че сте сериозни; тя също е начин да убедите себе си, че наистина обичате. Защо според вас жените искат от избрани­ците си да им подаряват диамантени пръстени? Когато любимият направи такава голяма финансова жертва, той трябва да се убеди, че целта е била достойна.
Саможертвата е изключително убедителна не само за мъчениците, но и за тези, които ги наблюдават. Малко богове, нации или революции могат да се утвърдят без мъченици. Ако можете да си позволите да поставите под съмнение божествена­та драма, националистическия мит или революцион­ната сага, веднага ще ви обуз­даят: „Но благословените мъченици умряха за това! Ще дръзнете ли да кажете, че те са пожертвали живота си за нищо? Смятате ли, че тези герои са били глупаци?“
За мюсюлманите шиити космическата драма е достигнала своята кулминация в деня Ашура, което е било на десетия ден от месец мухарам, 61 години след Хиджра (10 октомври, 680 г. по християнския календар). На този ден в Кербала, Ирак, войници на злия узурпатор халиф Язид убиват Хусеин ибн Али, внук на пророка Мухаммад, заедно с малка група негови последователи. За шиитите мъченичество­то на Хусеин е символ на вечната борба на доброто срещу злото и на потиснатите срещу несправедливостта. Както християните възпроизвеждат многократно дра­мата с разпъването на кръста и Христовите страсти, така шиитите възпроизвеж­дат драмата в Ашура и Хусеиновите страсти. Милиони шиити се тълпят при све­тилището в Кербала, намиращо се на мястото, където е бил убит Хусеин; на този ден шиитите по целия свят извършват траурни ритуали, като на някои места се самобичуват с вериги и се порязват с ножове.
Значимостта на Ашура не е ограничена до едно място и един ден. Аятолах Ру­холах Хомейни и много други шиити неведнъж подчертават пред последователи­те си, че „всеки ден е Ашура и всяко място е Кербала“. Така мъченичеството на Хусеин в Кербала придава смисъл на всяко събитие, където и да е, по което и да е време и дори за най-обикновените решения се смята, че оказват въздействие на голямата космическа битка между доброто и злото. Ако дръзнете да се усъмните в тази история, веднага ще ви припомнят за Кербала; а да се съмнявате или да се присмивате на мъчени­чеството на Хусеин е възможно най-голямото престъпле­ние, което може да извършите.
[…]
Когато мислим за човешката саможертва, ние обикновено си представяме ужасните ритуали в храмовете на ханаанците или ацтеките – някои твърдят, че мо­нотеизмът е сложил край на тази потресаваща практика. Всъщност монотеисти­те са правили жертвоприношения с хора в много по-големи мащаби от повечето политеистични религии. Християнството и ислямът са убили много повече хора в името на Бога от последователите на Баал или Уицилопочтли. По времето, когато испанските конквистадори слагат край на жертвоприношенията в името на бого­вете на ацтеките и инките, Инкви­зицията изгаря безброй хора в Испания.
Жертвоприношенията могат да бъдат с различни форми и размери. Те невина­ги са свързани със свещеници, размахващи ножове или кървави погроми. Юдей­ството например забранява да се работи и да се пътува в свещения ден шабат (буквалното значение на думата „шабат“ е „прекратил дейност“, „покой“). Шабат започва в петък по залез слънце и продължава до събота по залез слънце. В този промеждутък ортодоксалните евреи се въздържат от почти всякакъв вид работа, дори от късането на тоалетна хартия от ролката в тоалетната. (По въпроса се во­дят дискусии между най-учените равини, според които късането на тоалетна хар­тия би нарушило табуто; следователно благочестивите евреи, които искат да си избършат задника по време на шабата, трябва да си приготвят предварително куп­чини с накъсана хартия.)
В Израел религиозните евреи често се опитват да принудят светските евреи и дори крайните атеисти да спазват тези табута. Тъй като ортодоксалните пар­тии обикновено са балансьорите в израелската политика, в течение на годините те успяват да утвърдят много закони, които забраняват всякакви дейности по време на шабат. Въпреки че се провалиха в опита да обявят извън закона из­ползването на лични МПС, те успяха да забранят обществения транспорт. Тази религиозна жертва в национален мащаб засяга предимно най-слабите слоеве от обществото, тъй като събота е единственият ден от седмицата, когато хората от работническата класа са свободни да пътуват и посещават далечни роднини, приятели и туристически забележи­телности. Една богата баба няма проблем да посети с колата си своите внуци в друг град, но бедната баба, която няма кола, не може да го направи, защото автобусите и влаковете не се движат по време на шабат.
Като създават такива затруднения на стотици хиляди граждани, религиозните партии утвърждават и доказват непоколебимата си вяра в юдаизма. Макар да не се пролива кръв, благосъстоянието на много хора продължава да се жертва. Ако юдаизмът е просто измислена история, тогава е жестоко и безсърдечно да не поз­воляваш на една баба да посещава внуците си или на бедния студент да не отиде на плажа, за да се позабавлява. Като правят това въпреки всичко, политическите партии обявяват пред света и пред себе си, че наистина вярват в еврейската исто­рия. Как мислите, дали изпитват удоволствие да нараняват хората без каквато и да е причина?
Жертвоготовността не само заздравява вярата ви в историята, но също често замества всичките ви задължения към нея. Повечето големи истории на човечест­вото създават идеали, които повечето хора не могат да изпълнят. Колко християни наистина съблюдават стриктно Десетте божи заповеди и никога не лъжат и не по­желават нещо, принадлежащо на ближните им? Колко будисти са се отърсили от егото? Колко социалисти работят с все сили, без да вземат повече от това, което им трябва?
Неспособни да живеят съобразно идеала, хората се обръщат към жертвата като решение на проблема. Един индус може да участва в данъчна измама, да посеща­ва понякога проститутка и да не разбере правилно възрастните си родители, но той се убеждава, че е много набожен човек, защото подкрепя разрушаването на джамията „Бабри“ в Айодхя и даже е направил парично дарение да се изгради индуистки храм на нейно място. Точно както в древността, така и в XXI в. човек търси смисъла и това доста често завършва с поредица от жертви.
[…]
Едва ли има човек само с една идентичност. Никой не е само мюсюлманин или само италианец, или само капиталист. Но от време на време се появява някакво фанатично кредо, според което хората трябва да вярват само в една история и да имат само една идентичност. Сред недалечните поколения най-фанатичното кредо от този род беше фашизмът. Фашизмът изискваше хората да не вярват в никоя дру­га история освен във фашизма и да нямат друга идентичност освен националната.
Не всички националисти са фашисти. Повечето националисти вярват дълбоко в историята на своята нация и изтъкват нейните уникални заслуги и изключител­ните задължения, които имат към нея, но все пак признават, че в света съществува повече от една нация. Аз мога да бъда лоялен италианец със специални задълже­ния към италианската нация и въпреки това да имам други идентичности. Мога да бъда също социалист, католик, съпруг, баща, учен и вегетарианец и всяка от тези идентичности предполага допълнителни задължения. Понякога няколко от моите идентичности ме дърпат в различни посоки и някои от моите задължения влизат в конфликт помежду си. Но кой е казал, че животът е лесен?
Фашизмът идва тогава, когато национализмът иска да направи живота си съв­сем лесен, като отрече всички други идентичности и задължения. Напоследък съ­ществува голямо объркване около точното значение на фашизъм. Хората наричат фашист почти всеки, когото не харесват. Терминът е застрашен да се превърне в универсален термин за оскърбление. Какво всъщност означава той? Накратко, на­ционализмът ме учи, че моята нация е уникална и че аз имам задължения към нея, а фашизмът казва, че моята нация е най-висша и че аз имам изключителни задълже­ния към нея. Не бива да поставям интересите на която и да е група или индивид над интересите на моята нация, независимо какви са обстоятелствата – дори ако моята нация е готова да получи макар и малка печалба, причинявайки огромни беди на милиони непознати в една далечна страна. Аз не бива да имам никакви угризения, че подкрепям моята нация. В противен случай ще бъда презрян предател. Ако мо­ята нация поиска да убия милиони – аз трябва да убия милиони. Ако моята нация поиска да предам истината и красотата – аз трябва да предам истината и красотата.
Как фашистът оценява изкуството? Как фашистът знае дали един филм е до­бър? Много просто. Има само едно мерило. Ако филмът служи на националните интереси – филмът е добър. Ако филмът не служи на националните интереси – това е лош филм. А как решава фашистът на какво да учи децата в училище? Той използва същото мерило. Учи децата на това, което служи на интересите на нация­та; истината няма значение.
Преклонението пред нацията е особено привлекателно не само защото опро­стява много трудни дилеми, но защото кара хората да мислят, че принадлежат към най-важното и най-красивото нещо на света – тяхната нация. Ужасите на Втората световна война и Холокоста свидетелстват за жестоките последици от такова мис­лене. За съжаление, когато хората говорят за злините на фашизма, често не вършат добра работа, защото са склонни да го описват като отвратително чудовище, но не могат да обяснят какво е примамващото в него. Ето защо идеите на фашизма днес понякога се приемат, без хората да си дават сметка за тях. Човек си казва: „Учили са ме, че фашизмът е грозен, а когато погледна в огледалото, виждам нещо красиво, така че не може да съм фашист.“
Това прилича на грешката, която правят холивудските филми, когато предста­вят отрицателните герои – Волдемор, лорд Саурон и Дарт Вейдър – грозни и под­ли. Обикновено те са жестоки и гадни дори към най-лоялните си привърженици. Когато гледам такива филми, изобщо не мога да разбера защо някой би се изкушил да последва такъв отвратителен злодей като Волдемор?
Проблемът със злото е, че в реалния живот то не е непременно грозно и дори може да изглежда много красиво. Християнството е знаело това по-добре от Холи­вуд, което обяснява защо традиционното християнско изкуство обикновено об­рисува сатаната като привлекателен мъжага. Ето защо е толкова трудно да се устои на изкушенията на сатаната. Ето защо е трудно също да се разправиш с фашизма. Когато погледнете във фашисткото огледало това, което виждате там, въобще не е грозно. Когато германците са погледнали във фашисткото огледало през 30-те години на миналия век, те са видели Германия като най-хубавото нещо на света. Ако днес руснаците погледнат във фашисткото огледало, те ще видят Русия като най-хубавото нещо на света. Ако израелците погледнат във фашисткото огледало, те ще видят Израел като най-хубавото нещо на света. Тогава ще поискат да се сле­ят с този хубав колектив.
Думата „фашизъм“ произлиза от латинската fastis, което означава сноп пръчки. Този символ звучи доста прозаично за една от най-жестоките и най-смъртоносни идеологии в световната история, но има дълбоко и злокобно значение. Една пръч­ка е много крехка и лесно можете да я счупите на две. Ако обаче съберете много пръчки заедно във fastis, става почти невъзможно да ги счупите.
Това означава, че отделният човек не струва нищо, но докато колективът е сплотен като събраните в сноп пръчки, той е много могъщ. Следователно фа­шистите вярват в привилегированите интереси на колектива над тези на отдел­ния човек и повеляват нито една пръчка да не дръзва да нарушава единството на снопа.
Разбира се, никога не е ясно къде свършва един човешки „сноп от пръчки“ и къде започва другият. Защо да приемам Италия като сноп от пръчки, към който принадлежа? Защо да не бъде моето семейство или Флоренция, или областта То­скана, континентът Европа или целият човешки род? По-меките форми на нацио­нализъм ще ми кажат, че аз наистина мога да имам задължения към семейството си, Флоренция, Европа и цялото човечество, редом с моите задължения към Италия. Разликата е, че италианските фашисти изискват пълна лоялност само към Италия.
Въпреки всички усилия на Мусолини и неговата Национална фашистка партия, повечето италианци приемат доста хладно идеята да поставят Италия пред своята famiglia. В Германия нацистката пропагандна машина свършва много по-усърдно работата си, но даже Хитлер не успява да накара хората да забравят своите алтер­нативни истории. Дори в най-тъмните дни на нацистката ера те остават верни на своите предишни истории. Това става съвсем ясно през 1945 г. Човек би помис­лил, че след дванайсет години промиване на мозъци много германци не са били в състояние да осмислят следвоенния си живот. Те са вложили цялата си вяра в една голяма история – как да постъпят, когато историята се е взривила? Въпреки всич­ко повечето германци се възстановяват удивително бързо. Някъде в съзнанието си те са запазили други истории за света и щом Хитлер се застрелва, хората в Берлин, Хамбург и Мюнхен приемат нови идентичности и намират нов смисъл за живот.
[…]
Дори и самоубийството не доказва пълната принадлежност към една-един­ствена история. На 13 ноември 2015 г., Ислямска държава извърши няколко само­убийствени нападения в Париж, при които 130 души загубиха живота си. Екстре­мистката групировка заяви, че така отмъщава за бомбардировките на френските ВВС срещу активисти на Ислямска държава в Сирия и Ирак, надявайки се по този начин да възпре извършването на подобни бомбардировки в бъдеще.
В този дух Ислямска държава обяви също, че всички мюсюлмани, убити от френските въздушни удари, са мъченици, които сега се наслаждават на вечно бла­женство на небето.
Тук някак се губи смисълът. Ако мъчениците, убити от френските ВВС, са на­истина на небето, защо някой трябва да отмъщава за тяхната смърт? По-точно, отмъщение за какво? За изпращане на хора на небето? Ако разберете, че вашият обичан брат е спечелил един милион долара от лотарията, ще започнете ли да взривявате лотарийни пунктове, за да отмъстите? Защо да започвате да вилнеете из Париж само защото френските ВВС са дали на вашите братя еднопосочен би­лет за рая? Дори ще бъде по-лошо, ако вие успеете да възпрете французите да не извършват повече бомбардировки в Сирия, защото в такъв случай по-малко мю­сюлмани ще отидат на небето.
Може да рискуваме да направим извода, че активистите на Ислямска държава всъщност не вярват, че мъчениците отиват на небето. Затова са гневни, когато ги бомбардират и убиват. Но ако е така, защо някои от тях се препасват с колани с експлозиви и с готовност се взривяват на парчета? Както изглежда, отговорът е, че те вярват на две истории, които си противоречат, без да се замислят много за непоследователностите. Както бе отбелязано по-рано, някои неврони просто не си говорят.
Осем века преди френските ВВС да бомбардират крепостите на Ислямска дър­жава в Срия и Ирак, друга френска армия нахлува в Близкия изток със Седмия кръстоносен поход. Предвождани от крал Луи IX, кръстоносците се надявали да завладеят долината на Нил и да превърнат Египет в християнска крепост. Те обаче претърпяват поражение в битката при Мансура и повечето кръстоносци са пле­нени. По-късно в мемоарите си рицарят кръстоносец Жан де Жоанвил пише, че когато битката била загубена и те решили да се предадат, един от неговите бойци казал: „Аз не мога да се съглася с това решение. Моят съвет е да се оставим да ни убият, защото така ще отидем в рая.“ Жоанвил отбелязва сухо: „Никой не обърна внимание на съвета му.“
Жоанвил не обяснява защо са отказали. В края на краищата всички те били мъже, оставили удобните си замъци във Франция за дълго и пагубно приключение в Близкия изток главно защото вярвали в обещанието за вечно спасение. Защо то­гава, когато са били само на крачка от вечното блаженство в рая, те са предпочели мюсюлманския плен? Очевидно, макар и да са вярвали пламенно в спасението и в рая, кръстоносците са избрали по-сигурната реалност.

От край време почти всички хора вярват в няколко истории едновременно и нико­га не са напълно убедени в истината на някоя от тях. Тази несигурност разтърсва повечето религии, които смятат вярата за основна достойнство и съмнението за възможно най-лошия грях – сякаш има нещо истински добро да вярваш без до­казателство. С развитието на модерната култура обаче ролите се сменят. Вярата започва да изглежда все повече като душевно робство, докато съмнението почва да се възприема като предварително условие за свобода.
Някъде между 1599 г. и 1602 г. Уилям Шекспир написва своята версия на „Цар лъв“, по-известна като „Хамлет“. Но за разлика от Симба, Хамлет не затваря кръ­говрата на живота. Той остава скептик, изпълнен с противоречия до самия край, без да открие смисъла на живота и без никога да реши да бъде или да не бъде. От тази гледна точка Хамлет е парадигматичният модерен герой. Модерността не от­хвърля излишеството от истории, наследени от миналото. Вместо това тя отвори супермаркет за тях. Модерният човек е свободен да взема мостри от всичките, да избира и да комбинира каквото приляга на неговия вкус.
Някои хора не могат да понесат толкова много свобода и несигурност. Модер­ните тоталитарни движения, като фашизма, реагираха ожесточено срещу супер­маркета от съмнителни идеи и надминаха дори традиционните религии, изиск­вайки абсолютна вяра в една-единствена история. Повечето модерни хора обаче харесват супермаркета. Какво да правите, когато не сте наясно какъв е животът? Заставате на пътеката в супермаркета, усещате силата и свободата да изберете как­вото ви харесва, разглеждате наредените пред вас стоки и… Ето, това е кадърът, стоп и край. Финални надписи.
Съгласно либералната митология, ако прекарате достатъчно дълго време в този голям супермаркет, рано или късно вие ще преживеете либералното просветление и ще прозрете истинския смисъл на живота: всички истории на рафтовете на су­пермаркета са фалшиви, имитация. Смисълът на живота не е готов продукт. Няма никакъв божествен сценарий и нищо извън мен не може да даде смисъл на моя живот. Аз – не друг – изпълвам всичко със смисъл чрез моите свободни предпочи­тания и чрез моите собствени чувства.
Именно нашите човешки пръсти са написали Библията, Корана и Ведите и на­шите умове са тези, които вдъхват сила на историите. Няма съмнение, че истории­те са красиви, но красотата им е само в очите на този, който ги вижда. Йерусалим, Мека, Варанаси, Бодх Гая са свещени места, но само заради чувствата, които хо­рата изпитват, отивайки там. Сама по себе си Вселената е тюрлюгювеч от атоми. Нищо по своята същност не е красиво, свещено или секси; човешките чувства го правят такова. Единствено човешките чувства правят червената ябълка привлека­телна, а изпражненията – отвратителни. Махнете човешките чувства – и оставате с куп молекули.
Ние се надяваме да намерим смисъл, като се впишем в някоя готова история за Вселената, но съгласно либералната интерпретация на света истината е точно обратната. Вселената не ми дава смисъл. Аз осмислям Вселената. Това е моето кос­мическо призвание. Аз нямам определена съдба или дхарма. Ако се окажа на мяс­тото на Симба или Арджуна, мога да избера да се боря за короната на кралството, но не съм длъжен. Може просто да се присъединя към пътуващ цирк, да отида на „Бродуей“ да пея в мюзикъл или да се преместя в Силициевата долина и да си учре­дя нова фирма. Свободен съм да създам моята собствена дхарма.
Като всички космически истории, либералната също започва с наратива за съз­даването. В него се казва, че непрестанно нещо се създава и че аз съм създателят. Каква е тогава целта на моя живот? Да създам смисъл, като чувствам, мисля, желая и изобретявам. Всичко, което ограничава свободата на човека да чувства, желае и изобретява, ограничава смисъла на Вселената. Следователно свободата от такива ограничения е най-висшият идеал. На практика тези, които вярват в либерална­та история, живеят в светлината на две заповеди: създавай и се бори за свобода. Творчеството може да се прояви, като напишете стихотворение, изследвате сек­суалността си, изобретите нов приложен софтуер или откриете неизвестен досега химически елемент. Битката за свобода включва всичко, което сваля вашите соци­ални, биологични или физически ограничения, било то като протестирате срещу брутални диктатори, учите момичета да четат, намерите лекарство срещу рака или построите космически кораб. Либералният пантеон на героите подслонява Роза Паркс и Пабло Пикасо редом с Луи Пастьор и братята Райт.
Това звучи изключително вълнуващо и дълбокомислено на теория. За съжале­ние, човешката свобода и човешкото творчество не са това, което либералната ис­тория си въобразява, че са. Доколкото е известно на науката, няма никаква магия зад нашия избор и творчество. Те са резултат от действието на милиарди неврони, които обменят биохимични сигнали и дори ако вие освободите хората от игото на Католическата църква и Съветския съюз, техните предпочитания все така ще се диктуват от биохимичните алгоритми, точно толкова безжалостно, колкото от Инквизицията и КГБ.
Либералната история ми дава указания да изразявам и да осъществявам себе си. Както собственият ми Аз, така и свободата са митологични химери, заимствани от вълшебните приказки на древността. Либерализмът има особено объркана пред­става за „свободната воля“. Хората очевидно имат воля, имат желания и понякога са свободни да ги осъществят. Ако под „свободна воля“ имате предвид свободата да избирате това, което желаете, тогава не, хората нямат никаква свободна воля.
Ако сексуално ме привличат мъже, аз може да съм свободен да осъществявам моите фантазии, но пък не съм свободен да изпитвам привличане към жените. В някои случаи аз може да реша да овладея сексуалните си пориви или дори да опитам репаративна терапия, но самото желание да сменя сексуалната си ори­ентация е принуда от страна на моите неврони, породена може би от културни и религиозни предразсъдъци. Защо някой се срамува от своята сексуалност и се стреми да я промени, докато друг ликува и не изпитва ни най-малка вина? Може да кажете, че първият вероятно има по-силни религиозни чувства от втория. Но нима хората избират свободно дали да имат силни, или слаби религиозни чувства? И още: някой може да реши да ходи на църква всяка неделя, опитвайки се съзна­телно да засили слабите си религиозни чувства, но защо един се стреми да бъде по-религиозен, а друг се чувства съвсем добре като атеист? Това може да е резултат от различен брой културни и генетични предраз­поло­жения, но никога – от „свободна воля“.
Това, което е вярно за сексуалното желание, е вярно за всяко желание и всъщ­ност за всички чувства и мисли. Обърнете внимание на следващата мисъл, която ви хрумва. Откъде е дошла? Свободно ли я избрахте и чак тогава ли се вглъбихте в нея? Със сигурност не е така. Процесът на самоизследване започва с прости неща и постепенно става по-труден. Най-напред осъзнаваме, че не контролираме света извън нас. Аз не решавам кога да вали. След това осъзнаваме, че не контролираме това, което става вътре в тялото ни. Аз не контролирам кръвното си налягане. По­сле разбираме, че не ръководим дори мозъка си. Аз не казвам на невроните кога да предават информация. Това е по-трудно. Накрая би трябвало да осъзнаем, че не контро­лираме желанията си или дори реакциите си спрямо тези желания.
Това ще ни помогне да се фиксираме по-малко върху собствените си позиции, чувства и желания. Ние нямаме свободна воля, но можем да бъдем малко по-сво­бодни от тиранията на нашата воля. Хората обикновено отдават толкова голямо значение на желанията си, че се опитват да контролират и да оформят целия свят съобразно тях. В преследване на стремленията си хората летят до Луната, водят световни войни и дестабилизират цялата екосистема. Ако разберем, че желанията ни не са магически проявления на свободния избор, а по-скоро продукт на био­химични процеси (повлияни от културни фактори, които също са извън нашия контрол), бихме могли да не им отделяме толкова голямо внимание. По-добре е да разберем сами себе си, разсъдъка си и желанията си, отколкото да се опитваме да осъществим всяка хрумнала ни фантазия.
И за да разберем самите себе си, най-важното е да признаем, че „Аз“ е измисле­на история, която сложните механизми на съзнанието непрекъснато произвеждат, актуализират и пренаписват. В ума ми има разказвач, който обяснява кой съм аз, откъде идвам, накъде вървя и какво се случва с мен точно сега. Както правител­ствените експерти, които обясняват полити­ческите катаклизми, моят вътрешен разказвач непрекъснато обърква нещата, но рядко или никога не си признава. И точно както правителството изгражда национален мит със знамена, икони и па­ради, моята пропагандна машина създава личен мит с ценни спомени и съкровени травми, които често имат съвсем малка прилика с истината.
Във века на фейсбук и инстаграм този процес на митотворчество може да се наблюдава по-ясно от всякога, защото част от него представлява аутсорсинг от съзнанието в компютъра. Хипнотично и ужасяващо е да виждаш как някои хора часове наред създават и разкрасяват до съвършенство себе си онлайн, като се при­страстяват към собствената си креатура и погрешно я приемат за истинска. Ето как семейна ваканция, изпълнена с тежък трафик, дребни караници и напрегнато мълчание се превръща в колекция от красиви панорами, страхотни вечери и усмих­нати лица; 99% от това, което ни се случва, никога не става част от историята ни.
Заслужава си да отбележим, че нашият фантазиращ Аз е склонен да бъде доста визуален, докато истинските ни преживявания са твърде веществени. Във фанта­зията вие наблюдавате сцена във въображението си или на екрана на компютъра. Стоите на тропически плаж, синьото море е зад вас, на лицето ви грее широка усмивка, в едната ръка държите коктейл, а с другата сте прегърнали любимата. Рай. Това, което снимката не показва, е досадната муха, хапеща ви по крака, болките в стомаха ви от изядената леко развалена риба, напрежението в челюстта ви от голямата фалшива усмивка и грозният скандал, който красивата двойка е имала преди пет минути. Ако можехме само да почувстваме какво са чувствали хората на снимките, докато са ги правили!
В случай че искате наистина да разберете себе си, не се идентифицирайте с про­фила си във фейсбук или с вашата вътрешна история. Вместо това би трябвало да наблюдавате същинското поведение на тялото и посоката на ума си. Ще видите какви мисли, какви емоции и желания се появяват и изчезват без всякакви команди от ваша страна, точно както ветровете духат от една или друга посока и разрошват косата. И точно както вие не сте ветровете, така също не сте и бъркотията от мис­ли, емоции и желания, които преживявате, и със сигурност не сте дезинфекцира­ната история, която разказвате за тях. Вие ги преживявате, но не ги контролирате, не ги притежавате и не сте тях. Хората питат: „Кой съм аз?“ и очакват да им се разкаже история. Първото нещо, което трябва да знаете за себе си, е, че вие не сте история.
[…]
Макар всички тези големи истории да са измислици, генерирани от нашите собст­вени умове, няма причина да изпадаме в отчаяние. Действителността все още съ­ществува. Вие не можете да играете в една съчинена драма, но защо въобще бихте искали да го направите? Големият въпрос, пред който хората са изправени, не е „Какъв е смисълът на живота?“ а по-скоро „Как да спрем да страдаме?“ Когато се откажете от всички измислени истории, вие ще можете да наблюдавате действи­телността с далеч по-голяма яснота от преди, и ако наистина знаете истината за себе си и за света, нищо не може да ви направи нещастни.
Ние, хората, покоряваме света благодарение на способността да създаваме из­мислени истории и да вярваме в тях. Следователно не ни бива да разпознаваме измислицата от реалността. Пренебрегването на тази разлика е въпрос на оцеля­ване за нас. Ако въпреки всичко искате да знаете разликата, трябва да започнете от страданието.
Когато се сблъскате с някоя голяма история, един от ключовите въпроси е да попитате дали главният герой в историята може да страда. Например ако някой ви разкаже историята на полската нация, помислите за минута дали Полша може да страда. Адам Мицкевич, големият поет романтик и баща на модерния полски национализъм, нарича Полша „Христос на народите“. През 1832 г., десетилетия след като Полша е разделена между Русия, Прусия и Австрия и малко след като Полското въстание (1830-1831) е потушено от Русия, Мицкевич изрича знаме­нитите думи, че ужасяващото страдание на Полша е жертва в името на цялото чо­вечество, сравнима с жертвата на Христа, и че Полша ще възкръсне за нов живот точно както Христос.
Може ли един народ наистина да страда? Има ли народът очи, ръце, сетива, чув­ства и страсти? Ако го убодете, ще почне ли да кърви? Очевидно не. Ако го победят във война, изгуби провинция или дори му отнемат независимостта, народът пак не може да изпита болка, тъга или някакво друго нещастие, защото няма тяло, няма разум или каквото и да е чувство. Само във въображението на някои човеци Пол­ша е реална същност, способна да страда. Полша устоява, защото те ѝ дават назаем телата си – не само служейки като войници в полската армия, но като въплъщават радостите и мъките на народа. Когато през май 1831 г. във Варшава достига вестта за полското поражение в битката при Остроленка, човешките стомаси се свиват от бедата, гърдите се изпълват с болка, от човешките очи потичат сълзи.
Разбира се, всичко това не оправдава нахлуването на руснаците, нито пък под­копава правото на поляците да създадат независима държава и да решават сами какви ще бъдат собствените им закони и митата им. Все пак това значи, че в края на краищата действителността не може да бъде историята на полския народ, тъй като самото съществуване на Полша зависи от образи в човешките умове.
И обратното, помислете за съдбата на една варшавянка от онова време, която е ограбена и изнасилена от нахлулите руски войници. За разлика от метафоричното страдание на полския народ, нейното страдание е било съвсем истинско. То би могло да бъде причинено от човешки вярвания в различни измислици, като руския национализъм, православното християнство или мачо героизма, които, взети за­едно, са вдъхновили руските държавници и войници. Но въпреки всичко породе­ното страдание е било 100% истинско.
Винаги когато политиците започват да говорят с мистични фрази, бъдете на­щрек. Възможно е да се опитват да замаскират и да оневинят причинено страда­ние, опаковайки го с грандиозни, неразбираеми думи. Бъдете особено внимателни за следните четири думи: „саможертва“, „вечност“, „чистота“, „изкупление“. Ако чу­ете някоя от тези думи, бийте тревога. И ако живеете в страна, чийто лидер рутин­но изрича неща като: „Тяхната саможертва ще изкупи чистотата на нашата вечна нация“ знайте, че сте в голяма беда. За да запазите здравия си разсъдък, винаги се опитвайте да превръщате такива глупости в реални образи: войник, който плаче в агония, жестоко пребита жена, дете, треперещо от страх. Така че ако искате да зна­ете истината за Вселената, за смисъла на живота и за собствената ви идентичност, най-добре е да започнете да наблюдавате страданието и да го изучавате.
Отговорът не е някаква история!

Други препоръчани книги:

Homo Deus. Кратка история на бъдещето – Ювал Харари Sapiens. Кратка история на човечеството – Ювал Ноа Харари Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 2 Мощ срещу Сила. Скритите фактори, определящи човешкото поведение – Дейвид Хокинс Богатсвото на народите – Адам Смит Митът за нормалното. Травмата, болестта и изцелението в една токсична култура – Габор Мате, Даниел Мате