Ajahn Brahm - otvori sarzeto si - cover Живеем в интересни времена. Забързани, стресирани и уморени, често забравяме да се радваме на вълшебното пътешествие, наречено живот.
Настоящата книга е сборник с вдъхновяващи истории за надеждата, любовта и прошката, за превъзмогването на страха и освобождаването от страданието, които отразяват безвременната мъдрост на будизма. Авторът, монах от 30 години, е събрал много приказки, будистки притчи и мъдрости, както и истински истории, които той използва да събуди повече любов, състрадание, радост от живота и осъзнатост у своите читатели. Книгата съдържа 108 увлекателни приказки-истории. Разказани с чувство за хумор, тези приказки ще ви накарат да се замислите и да се посмеете, но най-вече ще ви помогнат да отворите сърцето си за чудото на живота.
Когато видях книгата на Аджан Брам –„Отвори сърцето си” а отдолу „будистки приказки за щастие” си казах, че това е поредната книга с будистки притчи и поучения.
Бях решила за себе си, че не желая, да чета повече книги, но все пак я разлистих.
Вътре в книгата открих един разказ, чието заглавие гласеше „И това ще мине…” и си казах ами това съм го чувала и точно тези думи са ме карали да се почувствам по–добре, даже много по–добре и ми е ставало значително по–леко, когато съм изпадала в тежки моменти.
Винаги в живота на човек има моменти в които той просто не вижда пътя пред себе си, не го вижда защото е тъмно и мрачно и светлинката просто я няма. Няма я и пътеводната светлина, няма го решението, просто няма нищо. Има притча и затова–тогава според Аджан Брам единственото, което трябва да направиш е…нищо.
Тъй като живота е непредсказуем и никога не знаеш какво ще ти се случи, просто трябва да спреш да правиш каквото и да е и нещата ще се наредят от само себе си. Разбира се и че не можеш вечно нищо да не правиш, но той пише за объркана и заплетена ситуация.
Тази и другите притчи и разкази ме накараха да погледна в друга посока в която досега не бях гледала и разкри пред мен нов хоризонт, чрез който нещата от живота изглеждат много по–добри. Незнам за другите, но аз лично намерих своето настолно четиво, а именно книгата на Аджан Брам –„Отвори сърцето си„ и след като я прочетох разбрах колко по-спокойна, по-щастлива и уверена в себе си мога да бъда. Тя е книгата, която разкри нов свят пред мен…

 

Позволи си за миг да почувстваш покой
и ще разбереш
колко безразсъдно си се лутал насам-натам.
Научи се да пазиш мълчание
и ще забележиш,
че си говорил твърде много.
Бъди добър
и ще осъзнаеш,
че прекалено строго си съдил другите.

УСМИВКА С ДВА ПРЪСТА (със съкращения)
 По времето, когато бях студент, моят пръв учител по медитация ми даде някои практически наставления, започвайки с въпроса кое е първото нещо, което правя сутрин, след като стана.
– Отивам в банята – отговорих.
– Има ли огледало там? – попита той.
– Разбира се.
– Добре. Значи всяка сутрин, преди още да си измиеш зъбите, искам от теб да се погледнеш в огледалото и да се усмихнеш.
– Господине – възразих. – Аз съм студент. Често си лягам много късно и когато стана сутрин, не съм в най-добрата си форма. Понякога ми е трудно да се погледна в огледалото, камо ли да се усмихна!
Той се засмя, погледна ме в очите и каза:
– Ако не можеш да докараш естествена усмивка, опри показалците си в ъгълчетата на устата си и ги повдигни нагоре. Ето така. – И ми показа.
Изглеждаше нелепо. Аз се изхилих. Той ми нареди да опитам. Затова опитах.
Още на другата сутрин се измъкнах от леглото и залитайки, тръгнах към банята. Погледнах се в огледалото. „Бррр!” – гледката не бе приятна.  Естествената усмивка нямаше шансове. Затова насочих показалци към ъгълчетата на устата си и ги дръпнах нагоре. Видях как някакъв глупав млад студент прави нелепи гримаси в огледалото и не можех да се сдържа да не се ухиля. Сега, когато естествената усмивка се появи, видях студента в огледалото да ми се усмихва. Така че аз се усмихвам още по-широко. Мъжът в огледалото се усмихна още по-широко. След броени секунди вече се смеехме един на друг.
Продължих да правя това всяка сутрин в продължение на две години. Всяка сутрин, без значение как се чувствах при събуждането си, след малко вече се смеех на себе си в огледалото, обикновено с помощта на двата показалеца. Напоследък хората казват, че много се усмихвам. Може би мускулите около устата ми някак са се схванали в това положение.
Номера с двата пръста можем да опитаме по всяко време на деня. Особено полезен е, когато се чувстваме болни, раздразнени или направо депресирани. Доказано е, че смехът освобождава ендорфини в кръвта, което укрепва имунната система и ни кара да се чувстваме щастливи.
Смехът ни помага да видим 998-те добри тухли в стената ни, а не само двете криви (виж Двете криви тухли).
Освен това ни разхубавява :)

ДВЕТЕ КРИВИ ТУХЛИ (със съкращения)

След като купихме земята за манастира през 1983 година, останахме без пукнат грош. Бяхме задлъжнели. В имота нямаше нито една постройка, нито дори навес. Не можехме да си позволим да наемем строители, материалите бяха достатъчно скъпи. Затова трябваше да се науча да строя: да градя основите, да полагам бетон и да редя тухли, да издигам покрив, да инсталирам водопроводни тръби – абсолютно всичко. Преди да стана монах, се занимавах с теоретична физика; бях преподавател и не бях привикнал на ръчен труд. След няколко години станах доста добър в строителния занаят и дори наричах екипа си “Би Би Си” (Будистка бригада по строителство). В началото обаче ми беше много трудно.

Да редиш тухли изглежда лесно: плясваш хоросан отдолу, после леко потупваш оттук-оттам. Когато се заех да зидам, почуквах единия край, за да изравня тухлата, и тогава другият край щръкваше. Когато почуквах него, тухлата се разместваше. След като я побутнех, за да я изравня, първият край отново щръкваше. Пробвайте и ще разберете за какво говоря.
Като монах, разполагах с огромен запас от търпение и време. Стараех се всяка тухла да е съвършено положена, каквото и да ми струваше това. Когато най-после завърших първата си тухлена стена, отстъпих назад, за да й се порадвам. И тогава забелязах – о, не! – бях изкривил две тухли. Всички останали бяха безупречно наредени, а тези двете стояха накриво. Изглеждаха ужасно. Разваляха цялата стена. Съсипваха я.
По това време циментовият хоросан вече се бе втвърдил и не можех да извадя тухлите, затова помолих настоятеля да ми разреши да съборя цялата стена и да започна отново – най-добре направо да я взривя. Бях я оплескал и се чувствах ужасно неловко. Настоятелят беше категоричен: стената остава.
Когато показвах новостроящия се манастир на първите посетители, винаги се опитвах да пропусна моята тухлена стена. Изобщо не исках никой да я вижда. Един ден, три или четири месеца след завършването й, развеждах един посетител и той я видя.
– Хубава стена – подхвърли той непринудено.
– Господине – отвърнах изненадано, – да не сте си забравили очилата в колата? Или имате проблеми със зрението? Не виждате ли онези две криви тухли, които развалят цялата стена?
Неговият отговор промени изцяло виждането ми за стената, за мен самия и за живота въобще.
– Да, виждам двете криви тухли – потвърди той. – Но виждам и останалите 998 безупречни тухли.
Стоях като зашеметен. За първи път от месеци виждах другите тухли, отделно от двете “сгрешени”. Отгоре, отдолу, отляво и отдясно на тях имаше все прекрасни тухли, съвършени тухли. Нещо повече, съвършените тухли бяха много, много повече от двете, които ми “бодяха” очите. Досега погледът ми оставаше вперен в моите две грешки – за всичко друго бях сляп. Затова и не исках да поглеждам стената и още по-малко – да я показвам на други. Ето защо исках да я разруша. Сега, когато виждах равните редици тухли, стената вече не изглеждаше толкова лоша – както посетителят бе казал, това бе една “хубава тухлена стена”.
Двайсет години по-късно тя все още си е там, а аз дори съм забравил къде точно се намират онези две изкривени тухли. Буквално не мога да открия къде са грешките.
Колко хора слагат край на връзката си или се развеждат, защото виждат в партньора си единствено “двете криви тухли”? Колко от нас изпадат в депресия и дори мислят за самоубийство, защото виждат в себе си само “двете лоши тухли”? Всъщност добрите, съвършените тухли са неимоверно повече – отгоре, отдолу, отляво и отдясно на слабостите – но понякога не ги забелязваме. Вместо това, погледът ни всеки път се втренчва в грешките. И понеже виждаме само недостатъците, упорито мислим, че освен тях няма нищо друго, и ни се иска да ги унищожим. И за съжаление, понякога наистина разрушаваме една “много хубава стена”.
Всички имаме своите две криви тухли, но съвършените тухли в нас са неизмеримо повече от “сгрешените”. Когато прогледнем за тях, нещата вече не изглеждат толкова лоши. Тогава можем не само да живеем в мир със себе си, без да изключваме недостатъците си, но и да се радваме на съжителството с партньор. За адвокатите по бракоразводни дела това е лоша новина, но за вас е добра.