Интервю с диктатор. Живот под портрета на Бойко Борисов – Огнян Стефанов

Думите на Огнян Стефанов за своята книга:
“Това управление си отива, то е против природата. Книгата ми „Интервю с Диктатор“ е опит да дам спасителен пояс на децата, да не потъват във водите на фалша, лицемерието, лукавството, на всички тези съблазни. Това унищожи цял народ, който не заслужава тази съдба.
За хора, които са фанатични привърженици на ГЕРБ и Бойко Борисов, сигурно ще мислят, че с книгата си „Интервю с Диктатор“,  съм направил нещо гадно и долно.  Ще мислят, че сигурно съм получил пари от дежурните заподозрени от Белград, Дубай и т. н. Пропуснах и трябваше да сложа посвещение, че тази книга искам да я посветя на децата. Само те са невинни в този случай с този диктатор.
Техните родители имат огромна вина за  диктатора. Той не просто се почувства недосегаем. Той беше недосегаем. Той /бел. ред. Бойко Борисов/  не иска да е добър, той иска да се представя за добър. Но върши това, което му е нужно и важно. Трябваше да се поровя в преживени моменти и срещи с Борисов, от които да извадя това, което наистина с времето се е наслагвало и се е ожесточавало хем към него, хем към мен. Няма да крия или да се извинявам за това,  че през 2009 г., когато стана премиер, аз му дадох доверието си.
Всички бягат от тези думи и дефиниции за диктатор. В нашето законодателство няма дефиниция за мафия. Това значи ли, че ние я нямаме?!  Та тя е навсякъде. Как го измислихте, че сме демократична държава?! Хайде да видим  колко са доказателствата, че сме диктатура и колко са, че сме демократична държава. Нима Той не вдига телефона на депутатите в НС, за да им казва какво да правят?!  Това какво общо има с демокрацията?! Да не би да имаме върховенство на закона? Да не би страните в съдебния процес да са равни?
Преди година не съм знаел, че ще има предсрочни избори, които са веднага след последното НС. Тази книга съм започнал да я пиша преди година.  Два-три пъти съм я пренаписвал. Но тази книга отдавна е в съзнанието ми. Постарах се в нея да не се излъчва ответно отношение на лошотията, която излъчваше тяхното управление. Тази книга е предупреждение.
Защо децата да живеят в нещо, което сме допуснали?! Аз се чувствам виновен. Осъзнах, че прелъстяването е много по-страшно от това физически да те наранят. При него имаш шанс да се възстановиш. Прелъстяването е деградиране до такава степен, че е  непоправимо.
Трябва да кажа, че тези свидетелства, които съм описал в книгата,  съм спрял до едно ниво. Разказите на очевидци са много по-страшни. Това е възможната литературна версия на тези разкази. Има ужасяващи неща още от периода на МВР.
До протестите поддържах контакти с него. Тогава вече имах своето категорично мнение. Аз искам да стигна до дъното, да видя тези хора. Видях как този човек с една ръка потупва, глади, а с другата размазва и убива в преносния смисъл. Няма да се учудя, ако той е знаел за убийства и в прекия смисъл.
На гости не съм му ходил. Осъзнах неговата двойственост.  Хората, които са в най-близкия му кръг – чувал съм от него какво мисли за тях. И това е умопомръчително. Тези хора с години наред вътрешно ликуват, че са негови близки. Те не подозират какво мисли за тях.
Диктатите са много привлекателни за учените, те от много години изучават този феномен. Повечето се раждат и се отглеждат от народно любов, внимание, доверие, от надежда, очакване.  Те със широка ръка раздават тези благини. Но всъщност нищо не раздават. Те заграбват цялата власт, унищожават своето население. Ни сме  на второ място, след Босна и Херцеговина, и Сирия по загуба на населението.

Въведение или как станах жаба

„Проста кърджалийска п..ка“ не е изпусната фраза, стил е!

Знам коя е Мата Хари. Тя не е една, нито две. Много са. Били са в леглото с него – по желание, по принуда или по работа. Получавали са пари, пода­ръци, услуги, привилегии. Някои дори работа или подкрепа за бизнес. Няколко от креватните парт­ньорки се издигат до министерски и посланически постове, представляват България в авторитетни международни институции. Няколко събувания на бикините вършат работа повече от двайсет- или трийсетгодишна кариера, усвояване на наука и опит. Защото по природа Борисов е животно, което се осланя на инстинкти и нагона. Голямото значение, което отдава на физическите удоволствия, го прави щедър към тях. По този начин им показва, че е голям мъж, богат и всесилен. С пари и подаръци е изразя­вал това и е прикривал комплекса на посредствения сикаджия, откъдето е тръгнал. Надявал се е пътят от СИК да го изведе до доходен бизнес средна ръка, е, и малко отгоре, защо не, но за самия връх не е смеел да помисли. Там са били по-смели и находчиви от него. Те отдавна са с костюми, имат легален бизнес, банки, хотели, вериги от магазини, предприятия. Поли­тиците се съобразяват с тях, а ченгета и про­курори не смеят да ги закачат. На кортовете някога, когато те са играли тенис, за да прекрачат в лигата на успелите, той е държал хавлиените кърпи и е изтри­вал потните им тела след края на играта. Сигурно е мечтал да бъде на тяхно място. Но се оказа, че някъ­де, където се кроят плановете за съдбата на този или онзи, на властта и държавата, Съдбата е подхвърли­ла името му и то е влязло в списъка с хора, които ще изпълнят задачите, поставяни от Недосегаемите. Тези, които нареждат кой какво да получи и какво ще е бъдещето. Именно те, координаторите на сис­темата, открили у него нещо, което било важно: не обичал да губи, обичал парите, но най-много харес­вал да има власт над другите. И нещо особено ва­жно: бил готов да изпълнява каквото му се възложи, без да задава въпроси. А нарцисизмът – той бил в кръвта му. Идеалният човек да оглави управление „нов политически проект“.

Заплатата на недоволния от инквизицията е смърт. Това твърдят инквизиторите Якоб Шпрен­гер и Хайнрих Крамер, които написали книгата „Чукът на вещиците“ по заръка на папа Инокентий VIII, който преди това издал була против магьосни­чеството. „Чукът на вещиците“ е определяна от све­товни авторитети като най-покварената и най-на­вреждащата книга в цялата световна литература. Причината е, че в нея се защитава потискането на волеизлиянието на отделния човек, като се нападат най-елементарни човешки права, същестуващи през XV век.
Днес сме далеч от практиката на Инквизицията от средните векове, ще ме репликират някои, но на тях няма да отговарям. На покварената фантазия на управници и прокурори у нас може да завиди дори великият Торес де Торквемада – пръв велик инкви­зитор в Испания. Той казвал: “Ние знаем, че той е еретик, и не ни трябват повече доказателства, за да го осъдим и да конфискуваме цялото му имущество.”
Да сте чули в днешна България доказателствата да означават нещо? Десетки българи лежат в арестите месеци наред без доказателства. Повдигат се ня­какви обвинения от прокуратурата и те арестуват, след което започва събирането на доказателства. Това е присъда, без да е доказана вина.
По пътя нагоре Диктатора дори не помисли за това, колко желаният връх го приближава до това да унищожаваш, когото не харесваш, и да му отнемаш всичко. Пет века и половина дистанция от Торкве­мада, а последователите му не спират да „творят“. Не ни трябват повече доказателства… Девизът на държавното обвинение.

Диктатора много държи в информациите, които се изпращат до медиите, той да бъде свързван задължително с политическо лидерство, смелост, любов и бащинска загриженост. Поощрява фамилиарниченето, затова не се дразни да се обръщат към него на малко име.
Държи също така да бъде възприеман като силен воин, победител. Затова до него са каракачанските овчарки и онзи вълк, за който ви говорих.
Вече създал си такъв ореол, той може спокойно да каже: „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“. Силният намигва на слабия и последният се радва.
Диктаторът използва инструменти от класиците. Той помни от престоя си в Школата в Симеоново, че Карл Маркс е казал: „Религията е опиум за народа“. Ленин и Сталин са мултиплицирали тази фраза, като са издигнали до ранг на религия идеите на комунизма. Уставът на партията е станал новата Библия за революционния пролетариат. Това е изиграло своята роля и империята на комунистическо управление в СССР продължи 70 години, а в страните от Източна Европа – 45 години.
Диктатора наш е осъзнал полезността на тази фраза. За десетина години той забърка на пръв поглед примитивен философски коктейл, чрез който да държи субектите под контрол.

Ода за Генерала

 

Роди се във България

водачът ни велик

Достоен генерал

и дипломат, и политик

 

Работещ неуморно

за роден интерес

Пред никого за нищо

не клатещ своя фес

 

Борисов е икона

Борисов е светец

изгря на небосклона

дори не е летец

 

Без трон и без корона

е нашият отец

Пазител на закона

окичен със венец

 

Обича го народа

Защото той строи

Радетел за свобода

И доходите утрои

 

Така през бъднините

Със тебе ще вървим

И ще катерим планините

И комунистите ще победим

(Анде Ажъл)

Учените отдавна изучават явлението „Диктатор“. Един от важните въпроси е дали диктаторът се раж­да такъв, или се създава впоследствие. Не открих еднозначен отговор. Разбрах обаче, че съществу­ва известно генетично предразположение. Когато Диктатора ни залива с разкази и спомени за своето семейство, той неволно ни дава известна представа за чертите, които е наследил. Още в детството, ко­гато е тичал с филията с мас в Банкя, той е носил чертите, които ще определят бъдещите му нагласи в живота. Следващите етапи са били свързани с въз­питанието, което е формирало вътрешната струк­тура на личността му. Най-често диктатори са деца, които са получили ранни непоносими разочарова­ния, или деца, които изобщо не са ги имали. Той не го съзнава – притежава го.
Фрустрациите са определени забрани, които пра­вят възможно формирането на човешката психика и напредването в нейното развитие. Добре, че всич­ко е в някакви рамки. Необходими са забрани, но те трябва да бъдат преносими. Ако са твърде много или изобщо не, получаваме личност с изразени ме­ханизми на примитивни защити, които предопре­делят основните черти на характера, присъщи на тази категория хора. Следователно, дори ако детето има генетично качества, присъщи на диктаторите, образованието и околната среда могат да ги проме­нят в социално приложим режим и никой няма да бъде ощетен от това. Ако непосредствената среда по всякакъв възможен начин е допринесла за това, че деспот е израснал от дете, в края на веригата ще по­лучим завършен деспот.
Защо обаче се оказваме неподготвени всеки път, когато се сблъскаме с подобен тип хора? И не само това, много хора следват Диктатора, подражават му, подкрепят го. Науката е категорична, че диктато­рите не идват случайно. По правило в обществото винаги съществуват обективни причини, които от­варят широко вратите за посрещането на появилия се диктатор и възкачването му на върха на властта. Реакцията, че от пожарникар нашият човек е стиг­нал до Диктатор, не е убедителна или по-точно е неаргументирано обяснение. Той може да дойде от всякаква среда, особено когато обществото ни е уморено, хората са демотивирани, изгубили надеж­да, а реформите и бъдещето са нещо пожелателно. Диктатора се появи след мрачния период на Жан-Виденовото управление (подчертавам, че самият Виденов имаше добри намерения и положи усилия да ги осъществи, но други фактори – вътрешнопар­тийни и отвън, не му дадоха възможност), последва­щите трудни и непопулярни реформи на кабинета „Костов“, който изправи икономиката и стабили­зира управлението, но плати тежка цена. Симеон Сакскобургготски пристигна на жълтите павета като Радецки на Шипка – с гръм, но не можа да се справи с огромните очаквания, с които го натовари обще­ството. Тройната коалиция, която дойде след него, но с негово участие, направи нелоши неща, но бъл­гарите вече гледаха и се сравняваха с останалите от Европейския съюз, където бяхме приети повече на добра воля, отколкото за заслуги и резултати. Но не това е темата сега. Силовите групировки изживява­ха своя ренесанс, държавата не можеше да се справи, надеждите, че ще станем част от европейските стан­дарти, се топяха като лоена свещ.
И хората спонтанно започнаха да търсят изход от неотложните си проблеми. В такива моменти идеята, че силен, властен лидер може по някакъв начин да ги спаси, лесно си пробива път. Когато в такъв момент се появи строен, амбициозен и пре­менен в генералска униформа човек – населението лесно тръгва след него. Той не се появи от нищото, а бе старателно готвен и „събиран“ като продукт, който да олицетворява голям, силен баща. Месия дори. Като цяло всички ние често се държим като деца. И ни се струва, че някой, който е по-силен от нас, ще бъде наш закрилник и приятел и ще реши проблемите ни. Това е присъщо на незряло обще­ство като нашето. Сега сме нервни, ядосани сме, че Диктатора върши пред очите ни истински безоб­разия, държи се като примитивен господар на го­рата, но забравяме, че ние му дадохме властта. И получихме своя Шир Хан, злия тигър, който завла­дя джунглата, а ние като Маугли търсим спасение от свои приятели.
Ние, всеки един от нас, даде своя принос в съз­даването на Диктатора в мига, когато помислихме, че е Спасител. Сега се опитваме да се отървем от кошмарите си, но и това не правим както трябва. Обществото има определена вина. Не знам дори дали е дошъл моментът на осъзнаване. През лятото на 2020 година, когато десетки хиляди излязоха на протест срещу Диктатора и кликата му, бях готов да се закълна, че се ражда нещо, което най-сетне ще ни присъедини към истинските демокрации. И наистина поривът към премахване на статук­вото и извоюване правото на бъдеще бяха автен­тични и прекрасни! Българската неспособност за обединяване обаче за пореден път ни изигра лоша шега. Той беше изплашен, дори паникьосан, но из­пуснахме момента. Не проявихме за пореден път воля и устойчивост. Поддадохме се на внушенията за мирен протест и погрешно очаквахме Дикта­тора да прояви разбиране, каквото той няма как да прояви. Имахме специалните обстоятелства в ръцете си, за да подготвим съзнанието на хората за радикална промяна, но изпуснахме момента. Така му дадохме възможност да се пренастрои и да контраатакува.
Руският политолог Александър Морозов сравня­ва подобни ситуации, когато обществото и дикта­торът се изправят един срещу друг, с книгата „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдиг. Диктаторът се държи като 14-годишен, но тези срещу него на­помнят 11-годишни. Цялата ситуация е инфантил­на. Получава се нещо като предизвикателство: „Ако ударите първи, аз ще отвърна и всички ще се окажем в ада“. Можеше да разсъждаваме по-зряло и да пред­видим последиците – и щяхме да ударим!
Той направи друго: започна да ни внушава, че ако не бъде ударен, и той няма да удари и всички заедно ще се окажем в рая. Разбирате ли? Той ни излъга ко­варно. Позволихме му да ни измами, съзнавайки, че е патологичен лъжец! Издънихме се.
Да се бяхме сбили поне – бяхме заедно с де­цата и внуците си, а това е непобедима армия! Не-по-бе-ди-ма!
Един ден и това ще стане, но минава ужасно мно­го време – времето, отредено ни да живеем.
Понякога съм склонен да оправдая донякъде за­губените битки с това, че ние и той с неговата банда мислим различно. Все още вярваме, че е цивилизо­вано да призоваваш някой да подаде оставка, като изреждаш аргументи в подкрепа на искането си. Отсреща обаче никой не възприема тези аргументи. Плюят на нашите аргументи.
Американският психиатър Джеймс Фелън от Ка­лифорнийския университет отдавна изучава дикта­торите. Той е стигнал до категоричното заключение, че в съзнанието на диктаторите и изявените прес­тъпници има много сходни черти. Сред тях са сло­воохотливост, чар, самовлюбеност, самочувствие, коварство, липса на чувство за вина, безсърдечност, емоционалност, хиперсексуалност, отмъстителност. Повечето от тях проявяват лош вкус към изкуство­то, презрение към интелигентните хора, убийствен нарцисизъм, садизъм, добра памет, огромен апетит и похотливост. Професор Фелън посочва още, че пътят към тъмната област на мозъка на едните и дру­гите е еднакъв.
Изправени сме срещу хора с очевидни белези на пси­хопатия. Противопоставянето трябва да е адекватно.
Юнг вярвал, че диктатурата е болест. Съвремен­ната психиатрия и психоанализата потвърждават това. Обикновените хора знаят, че проблемите им могат да бъдат решени по различни начини. Но дик­таторът е убеден, че това може да стане само чрез притежаване на власт.
Освен това психически здравият човек изпитва чувство на вина в различни ситуации. Това е не­познато за Диктатора. Българските пенсионери са най-бедните в Евросъюза, но той не страда от това. Нещо повече, решава, че с отпускани еднократни помощи от по 50 лева прави страшно много за тях­ното благополучие и дори открито призовава въз­растни хора да му благодарят.
Гражданите по принцип са възпитани да спазват законите и се страхуват да ги нарушават. Насилни­кът диктатор няма такъв проблем. Законът – това съм аз, е неговият девиз. Той притежава силата, ма­сата се страхува, значи е недосегаем.

Ако всички вярват, че сте равен на Бог по ста­тут, малко хора ще искат да оспорят вашето пър­венство. Това ви дава неограничена политическа власт. В края на краищата, да оспориш властта, си е като да оспориш природните закони. В съ­щото време възникването на култа към личността може да се счита за неизбежно. „Властта корум­пира, абсолютната власт корумпира абсолютно“, пише лорд Актън през 1887 година. Авторът на тази фраза заслужава малко отклонение, за да на­влезем по-уверено в полето на диктатурите. Лорд Актън е всъщност Джон Емерик Едуард Далберг Актън – първи барон Актън на Алденхам. Изклю­чително интелигентен историк, почетен професор по история в Мичиганския университет. Считан е за най-информирания и последователен наблю­дател и анализатор на ставащото в Америка през 19-и век. Той предупреждава още преди повече от сто години: „Най-голямата заплаха за свободата са абсолютизмът на централизираното правителство, тиранията на мнозинството, бюрократичната ад­министрация, демокрацията и социализмът“. Коя от тези заплахи липсва в оръжейния „комплект“ на Диктатора? И не му липсва лорд Актън, дори въобще, защото си има „Винету“ – простата, но ра­ботеща схема „вожд – племе“.
Диктатор, който е управлявал достатъчно дъл­го, в крайна сметка започва да вярва на собствената си пропаганда. Като начало нека разгледаме ня­колко трика, които Дикта­тора използва, за да из­дигне своята персона. Във всички офиси на ГЕРБ, в министер­ствата и други институции има негови портрети. Няма значение дали на кален­дар, в рам­ка, или снимка с автограф.

ОАЕ приютиха депутата Делян Пеевски. Упори­то се говори, че той е изнесъл основна част от бизне­са си в Арабския полуостров и оттам дърпа конците на делата и контолираните от него държавни струк­тури в България.
Относно срещата на Цацаров и Маринов в ОАЕ, сайтът „Афера“ пише: „През януари 2018 година влезе в сила за първи път споразумение между САЩ и ОАЕ за правна помощ, според което, ако подго­нят някого в САЩ, ОАЕ трябва да дадат сведения за фирми и банкови сметки и да блокират сметките по искане на американски съдилища“.
Това ме кара да си мисля, че Цацаров и Маринов неслучайно се оказват по трасето, по което се при­движва и насочва контрабандата на цигари от Бъл­гария към Турция и Арабския свят. Същото трасе е използвано и за пласиране на каптагона. Както и за доставки на оръжие за някои от воюващите страни в Сирия. Затова си мисля – тези ще да са били ва­жните теми за обсъждане. По-важно е какви обеща­ния са дадени от Диктатора в София, за да остане скрито мръсното бельо – може само да гадаем.
Трябва да сме ядосани, дори гневни за задкулис­ните действия на Диктатора и институциите, които граничат, а някои откровено са финансови и дори криминални престъпления. Но не сме. Защото сме овце, което развързва ръцете на овчарите да се дого­варят с вълка.
Вече знаех: ако проблемът беше вътрешен, на Диктатора и компания, няма да научим нищо. Ако беше извън кръга, щеше да се свика пресконферен­ция или най-малкото провластовите медии щяха да надуят тръбите. Въпросът винаги е бил „непослуш­ните медии“ да не надушат процеждащото се злово­ние. Не всеки път успяваха да предотвра­тят това. И се озлобяваха.

Разследването срещу Домусчиев и Пеевски е стартирало през април 2020 година. Основен ак­цент в него е незаконната търговия на криминални организации от Източна Европа с каптагон. Става дума за мафиотска мрежа за производство и дистри­буция на каптагон за Близкия изток. Американците смятат, че има сериозни основания да се смята, че чрез тази търговия се финансират терористични структури.
Един от основните обекти в разследването на американските спецслужби е българ­ската компания „Биовет“, за която се смята, че е контролирана и уп­равлявана от българските бизнесмени Делян Пеев­ски и Кирил Домусчиев.
Логично е да си зададем въпроса: Как така Дик­татора и Гешев, които се хвалят непре­къс­­нато с големите успехи в борбата с корупцията и органи­зираната престъпност, не са направили нищо да се пресече тази мафиотска структура?
Диктатора неведнъж се е хвалил публично, че е най-награждаваният български политик от чуж­ди служби и държави. С какво е заслужил тези на­гради? С неразкритите 150 поръчкови убийства, докато се подвизаваше в МВР на най-високия професионален пост? За снимките на чекмеджето с пачките и пищова? За заметения скандал с цига­рената контрабанда от „Булгартабак“ или за „ус­воения“ 1 милиард от сделката по продажбата на „Виваком“? За бездействието по ограбването на активите на фалираната КТБ? Май че тези награ­ди и похвали са формални и повече израз на ди­пломатичност, отколкото за конкретни резултати и заслуги.
Домусчиев е председател на КРИБ – Конфеде­рация на работодателите и бизнеса в България, и Диктатора често се среща с него да обсъжда важни въпроси в областта на икономиката. Лично Дикта­тора откри нов сектор на частния стадион на До­мусчиев в Разград и дори отпусна над 5 млн. лева за строителството. Сега излиза, че държавата е налива­ла пари на човек, който има вероятност да се е зани­мавал с незаконна дейност, от която се финансират терористични организации …

През спалнята на демократичния балкански крал са минали доброволно и не толкова доброволно съпругите, гаджетата и дъщерите на много негови приятели и партньори. В това отношение той води на Амин Дада, защото със сигурност не знае броя на жените, задоволявали „човешките му нужди“, нито имената на децата, които са се родили от кре­ватните вакханалии на Нереза. Сюжетът с чекме­джето и Мата Хари е само щрих от неговия живот като Нерез, крал на малка и бедна европейска дър­жава, който се слага на Великите сили по всякакъв начин и мечтае да управлява света. Той наистина вярва, че подобно нещо му се полага. И какво тук значи някаква си фуста, на която той се стоварил между краката с всичките си 130 килограма? Той наистина не проумява какъв е проблемът, защото вярва, че това, да е Нерезът на държавата, е титла, която му се полага, както му се полага служебна кола. По-ла-га му се на изрода! А вие, вие трябва да го харесате и обичате. Както го обича „проста­та кърджалийска п…а“ – въпреки всичко, напук на всички и защото така трябва. Всички вие, които го държите на раменете си, сте прости кърджалийски п…и, които се прекланят пред Нереза с развързан кочан в панталона. Звучи ви грубо? Ако чуете той как ви нарича вас, щяхте да разберете, че думите, които си поволявам тук, са нещо като музиката на Чайковски в „Лебедово езеро“ в сравнение с него­вия език и словесно съдържание… Имам съмнения, че подози­рате това, но не го признавате, за да не се сгромолясате в собствените си очи. Късно е – вече летите надолу. Щастливо пропадане. Без вас ще бъ­дем една по-добра България.
Прекалено съм вулгарен? Не сте чели Чарлз Бу­ковски и Педро Хуан Гутиерес. Един от своите ге­рои Гутиерес нарича „тропическо животно“, което е всеядно по отношение на жените и пиячката, но ние тук отгледахме истинско политическо животно с инстинкти на убиец, хитър и зъл звяр, който, за да не хаби сили и енергия в ловуване, ни принуди да му принасяме себе си под формата на плячка, гото­ва да бъде изядена. Нещо като Хензел и Гретел, но доброволци.
Освен това Тиранът наш бе комунист, бе толкова предан на партията, че отказа да предаде партий­ния си билет и напусна МВР. Сега е десен политик, водач на дясна партия от бивши комунисти, който ходи в Брюксел и пали свещи в офисите на Европей­ската народна партия. Какъв Буковски, какъв Гути­ерес, по-брутална вулгарност от тази не мога да си представя.
Отново си представям лицата на партийци­те край Титана от Банкя и приемащите „и вие сте прости“, вглеждам се в тях и не откривам ни радост, ни храброст. Знаеха ли тези хора колко са ощетява­ни ден след ден? Не ги мразя, не им се сърдя, но ме е яд, че виждаме едно и също, а реагираме различно. Колко много ни липсва днес някой като Дядо Ва­зов, под чийто прозорец да се съберем българите и да чуем думите, които ни трябват. Днес, ако споделя това открито, ще получа подигравки и презрение. Но знам, че съм прав. Вашият идол ви научи да ми­слите, че светът е останал в прегръдките на пропа­гандата и през прозореца на джипката ви показва китни картини и магистрали, както княз Потьом­кин радвал очите на Екатерина II с нарисувани на големи табла китни селски къщи край пътя, зад кои­то руските селяни газели кал до колене и се кръсте­ли подир поредния ковчег.
Не знам как да го кажа, но ми се струва, че сме гара и чакаме влак, който е минал отдавна и повече няма да го видим и стигнем. Висим на перон, който не фигурира в графика на сегашното време, и чакаме влак, който е брат на Годо… Идеалната почва за все­ки доморасъл Диктатор.

Борисов и тези край него признават една-един­ствена своя грешка: Не успели доста­тъчно добре да докажат на хората колко много са направили за тях. Което е директна препратка към друг известен на­цист – д-р Йозеф Менгеле, действал в Аушвиц. Той казвал: „Колкото повече правим за вас, толкова по-малко ви се струва, че това е вярно“.

Помнете тези неща, хора! Ние допуснахме Дик­татора, не му дадохме истински отпор дванайсет го­дини, позволихме да ни заблуди, искахме да бъдем заблудени… Платихме отвратителна цена. Децата трябва да знаят това. Искам да напиша на всички тях по едно писмо в мрежата, за да ги предупредя да не допускат нашите грешки. Да бъдат по-смели и умни. Да са готови да се бият с всеки, който се опита да диктаторства в тази страна. Защото диктатурата, мили деца – ще им кажа, – осакатява: душевно и фи­зически. Хората се съгласяват да са наведени и да се гордеят с миналото, а не с настоящето. Това е мрак, който поглъща светлината!…