Хипотеза за щастието – Джонатан Хайд

Много от изворите на мъдрост са пълни с истини. Но съвременната библио­тека също е практически безкрайна и ние сме в състоя­ние да почерпим само нищожна част от мъдростта ѝ, сблъскваме се с парадокса на изобилието: количеството информация ограничава качеството на нашето знание. Промъквайки се между лавиците на огромното книжно богатство, се задоволяваме само да прелистим томове­те или да разгледаме кориците им. Може би вече сме се докосвали до Най-великата идея, късчето Мъдрост, кое­то би променило живота ни към много по-добро, ако бяхме му обърнали внимание и му се бяхме насладили, ако го бяхме допуснали до сърцето си и намерили място в живота си.

Тази книга разглежда десет велики идеи. Всяка глава на книгата е опит да разберем и осмислим една Идея, преоткривана многократно от няколко световни ци­вилизации – да я разгледаме в светлината на науката и да почерпим от нея уроци, които ще ни бъдат полезни в днешния ни живот.

Като социален психолог, аз провеждам експерименти, за да изследвам една специ­фична част от човешкия со­циален живот: моралността и моралните чувства. Ка­то препо­давател чета лекции по въведение в психоло­гията в Университета във Вирджи­ния – в курс от два­десет и четири лекции се опитвам да запозная студен­тите с всички аспекти на психологията. Заел съм се да предам познанията, придобити чрез хиляди изследва­ния – като се започне от структурата на очната рети­на и се стигне до механизмите на любовта – на всичко отгоре тая надеждата, че учениците ми ще разберат и запомнят всичко. Докато се борех с това предизвика­телство, установих, че някои идеи перио­дично се по­явяват в различни лекции, при това много от тях са би­ли добре описани от великите мислители преди нас. За да представя тезата, че нашите емоции, нашите реак­ции на житейските събития, както и много от психич­ните ни разстройства, са резултат от филтрите, през които гледаме света, не можех да го кажа по-кратко и яс­но от Шекспир: „Нищо не е добро или зло. Само мисълта ни го прави такова“. Започнах да използвам подобни ци­тати, за да помогна на студентите си да запомнят го­лемите идеи в психологията и в един момент се замис­лих: колко ли такива големи идеи съществуват?

За да си отговоря на този въпрос, прерових десетки и десетки творби, изпълнени с непреходна през векове­те мъдрост, най-вече от три важни извора на древната класи­ческа мисъл: Индия (Упанишадите, Бхагават Гита, пословиците на Буда), Китай („Беседи“ на Конфуций, „Дао дъ дзин“ на Лао-дзъ, съчиненията на Мен-дзъ и дру­ги фило­софи) и средиземноморските култури (включи­телно Стария и Новия завет, гръц­ките и римските фи­лософи, Корана). Също така задълбочено изучих много различ­ни философски трудове и литературни творби от последните петстотин години. Всеки път, когато откривах твърдение, по някакъв начин свързано с пси­хологията – твърдение за човешката природа или за ра­ботата на човешкия ум или сърце – го записвах. Всеки път, когато откривах идея, споменавана на няколко раз­лични места, приемах, че тази идея би могла да бъде ед­на от великите идеи. Но вместо механично да изброя де­сетте от най-често срещаните Идеи, реших, че е по-добре да пиша за идеи, които са съвместими, надграж­дат се една върху друга и показват как човешките съ­щества могат да намерят щастие и смисъл в живота си.

Търсенето на щастие и смисъл е главна цел на пози­тивната психология, област, която активно ме за­нимава. Тази книга разказва за древните идеи, постави­ ли началото на позитивната психология и нейните съв­ременни приложения. Много от изследванията, споме­нати тук, са дело на хора, които едва ли смятат себе си за „позитивни психолози“. Книгата представя десет древни идеи, както и множество съвременни научни открития. Намерението ми е чрез тези идеи да разка­жа, доколкото мога, за най-важните неща, които водят хората към успешен и щастлив живот, както и за пре­пятствията по пътя към него.

Разказът ми започва с описание на човешкия ум. Раз­бира се, това описание е непълно. То включва само две древни истини, върху които трябва да размислим, преди да се обърнем към модерната психология.
Първата истина всъщност представлява и основ­ната идея на тази книга: Умът ни е съставен от час­ти, често в конфликт помежду си. Като ездач на гър­ба на слон, съзна­телната, мислеща част от ума ни мо­же да упражнява сравнително ограничен контрол вър­ху поведението на слона. Благодарение на модерната психология, днес ние можем да проумеем причините за неразбирателствата между ездача и слона и знаем няколко начина да им помогнем да работят по-добре в екип.

Втората идея е на Шекспир: начинът ни на мислене е нашият свят. Нашият свят е резултат от начина на мислене. (Или, както казва Буда, „Животът е творение на ума ни“.) Можем да развием тази древна идея, като обясним защо повечето от нас имат лошия навик да си поставят ограничения и да се отдават на безполезни тревоги. Можем да направим нещо, за да променим те­зи нагласи, като използваме три техники, които ще ни помогнат да стигнем до щастието: една дребна и две нови.

Следващата стъпка в нашия разказ е посветена на социалния ни живот – отново, бих казал, обяснението е неизчерпателно, но лежи върху две широко известни, макар и недооценени истини. Взаимността, взаимо­действието с другите хора, е най-важното правило и ще ви покажа как да го използвате, за да решавате про­блеми в живота си и да не се оставяте да ви манипули­рат онези, които биха се опитали да използват тази техника срещу вас. Взаимността обаче е много повече от правило. Тя е ключ към човеш­ката ни природа и към човешките ни потребности. Повече за нея ще разбе­рем в края на книгата.

Другата идея в тази част от разказа разглежда въп­роса: защо всички ние по природа сме двулични и как това ни пречи да следваме Златното правило. Съвре­менни психологически изследвания ни помагат да разбе­рем механизмите, които ни тласкат да търсим „слам­ката в окото на ближния“, а да не виждаме „гредата в своето око“. Ако знаем как работи умът ни и защо сме склонни да гледаме света през очила, които изопачават образа и делят всичко на добро и зло, тогава можем да предприемем опити да се излекуваме от мисълта, че винаги сме прави. Това ще ни помогне да избягваме кон­фликти с другите, също толкова убедени в собствена­та си правота, колкото и ние в своята.

И в определен момент, може би ще сме готови да си зададем въпроса: Откъде идва щастието? По този фун­даментален въпрос съществуват няколко хипотези. Според една от тях, щастието е свързано със задово­ляване на потребностите ни – но ние знаем (и изслед­ванията го потвърждават), че този вид щастие е ми­молетно. По-обещаваща е хипотезата, че щастието е вътрешно състояние, което не може да бъде достиг­нато единствено чрез задоволяване на желанията ни. Тази идея е широко известна още от древността: и Бу­да в Индия, и философите стоици в древна Гърция и Рим са съветвали да не се реагира емоционално на не­предсказуемите и неконтролируеми външни обстоя­телства, а вместо това да се учи приемането на неща­та такива, каквито са. Тази древна идея заслужава ува­жение и със сигурност е вярно, че често е по-лесно да променим мисленето, отношението си към света око­ло нас, отколкото да променим самия свят. Ще се опи­там обаче да представя доказателства, че тази хипо­теза е погрешна. Съвременни научни изследвания по­казват, че има неща, за които си струва да се борим; има и редица външни обстоятелства, които могат да ни направят значително по-щастливи. Едно от тези обстоятелства са взаимовръзките, които създаваме с хората. Ще разгледам изследвания, които показват как се заражда любовта, защо страстната любов с време­то охладнява и какво е „истинска любов“. Ще обоснова идеята, че хипотезата за щастието, предложена от Буда, трябва да бъде допълнена: щастието идва и от­вън, и отвътре. С други думи: имаме нужда както от мъдростта на вековете, така и от съвременната на­ука, за да намерим точния баланс.

В част от книгата разсъждавам върху условията, не­обходими за човешкото израст­ване и развитие. Невед­нъж сме чували съждението, че всичко, което не ни убива, ни прави по-силни. Аз обаче мисля, че подобно обоб­щение е опасно. Много от нещата, които не ни убиват, могат да разрушат живота ни. Днешните изследвания върху личностното развитие след преживяна травма могат да ни помогнат да разберем къде и как хората из­растват в резултат на трудни ситуации; могат също така да ни подготвят за евентуални травматични съ­бития, или за начина да се справим с трагедиите, кои­то вече са се случили. Всички сме чували многобройни съвети упорито да изграждаме добродетели в себе си, защото добродетелта сама по себе си е награда – но това съждение също е твърде опростено. Ще покажа как понятия за добродетелта и морала се променят и с течение на времето са се стеснили и как древните идеи за добродетелта и развитието на морала може би откриват добри перспективи за нашата собствена възраст. Ще опиша как позитивната психология е за­почнала да изпълнява тези обеща­ния в съвременния свят, показвайки ни начини да открием и разбием свои­те силни човешки страни.

В края на книгата разглеждам великия въпрос за сми­съла на живота. Защо някои хора намират смисъл, цел и цялост в живота си, а други не успяват? Ще включа в тези разсъждения широко разпространената идея, че съществува вертикално духовно измерение на човеш­кото съществуване. Дали ще го наречем благородство, извисеност или божественост, няма значение – важно­то е, че хората наистина усещат святото, чистото и доброто както в другите, така и в природата. Ще представя собствените си изследвания в областта на моралните преживявания – чувствата на отвращение или на възвишеност – и ще се опитам да поясня как функционира това вертикално измерение и как то мо­же да ни помогне да разберем проблеми като религиоз­ния фундаментализъм, политическите и културни кон­фликти и човешката нужда от цел и посока. Разбира се, го има и големия въпрос: „Какъв е смисълът на живота?“ Ще се опитам да дам свой отговор, като разгледам и древните идеи за целта на човешкото съществуване, и съвременните изследвания, които доразвиват тези идеи. Отново и отново ще преразглеждам хипотезата за щастието. Бих могъл тук да я представя в съкратен вид, но не бих могъл да го сторя в този кратък предго­вор, без да я обезценя. Всъщност цялата мъдрост на света, която днес не би ни помогнала, ако не ѝ се насла­дим, ако не я премислим, ако не се усъмним в нея и ако не я направим част от живота си.
Това е моята цел в тази книга.

„Забавна и важна книга, истинско удоволствие за читателя.“
–МИХАЛИ ЧИКСЕНТМИХАЙ, автор на „Поток“

„Не мисля, че някога съм чел книга, която да описва съвременните виждания за човешкия живот толкова ясно и с толкова здрав разум.“
–Гардиън

„Наистина вдъхновяваща книга, пълна с прозрения върху най-важните въпроси в живота“
–ДЕЙВИД БУС, автор на “Еволюция на Желанието”

Джонатан Хайдт не оставя съмнение за важността на емоциите в търсенето на смисъл в човешкия живот. Прекрасна и смела книга.“
–АНТОНИО ДАМАЗИО, автор на „В търсене на Спиноза“

„Вдъхновяващо изследване, с усет към нюансите на човешката природа.“
–Списание “People”

Цитати

Кога­то хората си задават трудни въпроси (например, тряб­ва ли да се увеличи минималната работна заплата), те обикновено интуитивно са достигнали до определена позиция и чак тогава се съвещават с разума си дали тази позиция е добре обоснована. Например, човек, който смята, че минималната заплата трябва да бъде увеличе­на, се оглежда за доказателства в подкрепа на позиция­та си. Ако се замисли за леля си Фло, която работи за ми­нимална заплата и не успява да издържа семейството си, това е достатъчна причина да сметне позицията си за добре обоснована. Диана Кун, когнитивен психолог, из­учаваща мисловните процеси, открива, че хората чес­то използват псевдо­доказателства като историята за леля Фло. Повечето хора нямат никак­ви аргументи в подкрепа на позициите си, но и не търсят никакви фак­ти, които биха могли да оборят първоначалните им съждения. Дейвид Пъркинс, психолог в Харвард, подобно на Диана Кун, работи над начини да подобри мисловните процеси, и достига до подобно заключение. Той твърди, че мисловните процеси често използват правилото „В това има известна истина“, за да преустановят дей­ността си. Стигаме до някаква позиция, оглеждаме се за доказателства в полза на тази позиция, и ако намерим достатъчно данни, че позицията ни звучи смислено, преставаме да мислим. При това относно решения, кои­то не ни засягат сериозно, ако някой друг изложи при­чини и доказателства срещу позицията ни, сме в със­тояние лесно да променим мнението си: просто не ис­каме да си правим труда да го променим сами.

Нека сега да дигнем залога. Клиентът е обвинен в да­нъчна измама. Той се обажда на адвоката си. Не призна­ва престъплението и казва: „Направи нещо“. Адвокатът трескаво започва да работи, преглеждайки доказател­ствата срещу клиента, и търси начини, примерно, да аргументира личните разходи като разходи на фирма­та. Тоест, адвокатът е получил поръчка: направи всич­ко възможно да ме защитиш. Изследванията върху „мо­тивираното мислене“ показват, че хората, които имат изгода от достигане до определено заключение, едно­странчиво търсят информация в подкрепа на първона­чалната позиция. Хора, които току-що са научили за сла­бото си представяне на тест за емоционална интели­гентност, лесно намират причини да омаловажат тес­та. Хора, които току-що са научили, че някои от нави­ците им са вредни (например, консумацията на кафе), веднага намират пропуски в изследването, пропуски, които примерно въздържателите на кафе не установя­ват. Десетки изследвания доказват, че хората са гото­ви да тръгнат на кръстоносен поход, за да защитят своето мнение или действие. И обикновено мисията им е успешна. Толкова успешна, че продължава да поддържа илюзията ни за обективност. И ние наистина вярваме, че позицията ни е рационално и обективно обоснована.

Бенджамин Франклин е достатъчно мъдър, за да забележи те­зи общочовешки трикове и да хваща себе си точно в мо­мента, в който ги използва. Макар и по принцип да е ве­гетарианец, по време на дълго презокеанско пътешест­вие той долавя изкусителния мирис на риба, печаща се на скара, и устата му започва да се пълни със слюнка.
“За известно време се опитвах да балансирам принци­пите си с моментното си желание. Тогава си спомних, че когато чистеха рибата, от корема ѝ извадиха мал­ки рибки. Помислих си: „След като вие, рибите, се ядете една друга, не виждам защо ние да не ви ядем“. След тази мисъл с чисто сърце се насладих на прекрасната печена риба и продължих да ям месо, като само от време на време се връщах към вегетарианската диета.”

Франклин заключава: „Толкова е удобно да си мислещо същество, защото това ти дава възможност да наме­риш или измислиш добро основание за всичко, което ис­каш да направиш“.

В колежа имах постоянни спорове с моите съкварти­ранти. Аз бях донесъл голяма част от обзавеждането на апартамента ни, включително и особено важния за мен хладилник. Аз бях този, който най-често почистваше об­щите помещения. След известно време ми писна да чис­тя повече от всички останали и оставих общите части да изпаднат в безредие и мръсотия, така че някой друг да се сети да почиства. Никой не го направи. Но пък всички почувстваха моята неприязън и това ги обедини в омразата им към мен. Следващата година, когато вече не живеехме заедно, станахме добри приятели.
Когато баща ми докара (мен и хладилника ми) до ко­лежа в началото на първата ми година, той ми каза, че най-важните уроци, които ще науча, няма да бъдат пре­подадени в учебните аудитории. Беше прав. Отне ми много години съвместен живот със съквартиранти, за да осъзная какъв глупак съм бил през онази първа година. Разбира се, че ще си мисля, че върша най-голямата част от домакинската работа. Знаех отлично за всичко, кое­то правех, но не и за нещата, които хората около мен вършеха. Дори и правилно да събирах числата в собст­вения си отчет, пределно егоцентрично оценявах кои колонки в „отчета“ имат значение. Аз вършех работа­та, която смятах за важна, например чистенето на хладилника, и се оценявах с шест плюс в тази графа. Както и при другите видове социално сравнение, неяс­нотата ни помага да измисляме правила на играта, как­вито ни изнасят, и да намираме доказателства, че вър­шим най-важната работа. Изследвания на този тип „не­съзнателно надценяване“ показват, че когато съпрузи дават оценка за онази част от домашната работа, коя­то вършат, сборът от работата на средната семейна двойка надхвърля 120%. Когато студенти в учебни гру­пи по четирима измерват собствените си заслуги за ра­ботата на групата, сборът е около 140%. Когато сме част от сътрудничество в група, която често би мог­ла да ни донесе взаимна облага, егоцентричните ни склонности често ни докарват до взаимна омраза.

… Нараненото самочувствие би могло да обясни голяма част от проявите на насилие на личностно ниво, но за да обясним масовото насилие, трябва да разберем друга­та сила – идеализма, вярата, че насилието е оправдано от определена морална цел. Две от най-значимите про­яви на насилие през XX век бяха предизвикани до голяма степен от двама мъже, които се опитаха да създадат утопия, а също и от хора, които вярваха, че защитават родната си страна от чужда атака. Идеализмът често е опасен, защото носи в себе си убедеността, че целта оп­равдава средствата. Ако се бориш за Бог или за доброто, значение има крайният резултат, а не средствата. Хо­рата изпитват силен респект не толкова към правила­та, колкото към моралните принципи, залегнали в осно­вата им. Но когато моралните принципи и установени­те правила се разминават, хората обикновено предпо­читат да следват принципите. Психологът Линда Сит­ка изтъква, че когато хората изпитват силни чувства относно даден морален въпрос, когато притежават, та­ка да се каже „морален мандат“, те са склонни да не об­ръщат много внимание на съдебните процедури. Прос­то искат „добрите хора“ да бъдат оневинени при всич­ки положения, а „лошите хора“ да бъдат осъдени във всички случаи. Затова не е чудно, че администрацията на Джордж Буш често одобряваше смъртни или дожи­вотни присъди без съдебно следствие, включително и физическото насилие спрямо затворниците – според не­го – като част от борбата срещу тероризма.

Удовол­ствието от постигнатата цел често е мимолетно. Мечтаеш да получиш повишение, да бъдеш приет в пре­стижен университет или пък да завършиш голям про­ект. Успяваш и ако имаш късмет, изживяваш един час, а може би един ден, изпълнен с еуфория, особено когато ус­пехът е бил неочакван и си разбрал за него в точно опре­делен момент. По-често обаче не изпитваме чувството за еуфория. Когато успехът расте постоянно пред очи­те ни и определено събитие просто потвърждава очак­ваното от теб, тогава усещането е по-скоро за облек­чение – удоволствието от изпусна­тото напрежение. В такива случаи мисълта рядко е от типа „Ура! Фантас­тично!“, а по-скоро: „Добре! А оттук насетне накъде?“
Липсата на ентусиазъм при успехи всъщност е нор­мална и смислена от еволюционна гледна точка. Живот­ните получават доза допамин, невротрансмитера на удоволствието, когато направят нещо, което помага на еволюционните им интереси и им дава предимство пред останалите животни. Храната и сексът носят та­къв тип удоволствие, а от своя страна удоволствието засилва склонността им да правят нещата, които носят това удоволствие – например търсенето на повече хра­на и секс. За хората, разбира се, играта е по-сложна. Хо­рата печелят в играта на живота, когато достигнат до висок статус и добра репутация, създават приятелства, намират партньори, натрупват ресурси и отглеждат децата си така, че те също да станат успешни играчи. Хората имат много цели и следователно много източ­ници на удоволствие. В такъв случай изглежда, че те би трябвало да получават голяма доза допамин с трайно действие всеки път, когато достигнат важна цел. Но това е трикът на допаминовия механизъм: той работи най-добре, когато удоволствието пристигне секунди – не минути или часове – след действието. Ако не вярва­те, опитайте да дресирате кучето си да гони пръчка, като му давате пържола десет минути, след като ви е донесло пръчката обратно. Няма да успеете.

Ричард Дейвид­сън, психологът, който пръв анализира афективния стил и нервните системи, които ни карат да подхож­даме към нещата, разказва за два вида положителни емоции. Първия тип емоции чувстваме, когато се при­ближим към някоя цел. Втория вид емоция чувстваме, когато изпълним тази цел – усещането е за отпускане, краткосрочна почивка с понижена мозъчна дейност. С други думи, когато говорим за стремеж към важни це­ли, пътуването има по-голямо значение от крайния ре­зултат. Ако си поставите каквато и да било задача, ще забележите, че по-голямо удоволствие ще изпитвате от самия деятелен процес с всяка стъпка, с която се при­ближавате към целта си. Чувството на облекчение на­края не е по-вълнуващо от момента, в който свалите ра­ницата от раменете си след дълъг планински преход. Ако сте се решили на този преход само заради момента на облекчение в края, значи сте глупаци. Но хората често го правят. Работят усилено по някакъв проект, очак­вайки да изпитат еуфория, когато постигнат целта си. Но постиг­нали успех и почувствали кратко или пък не много силно радостно усещане, те се питат: и това ли е всичко? Успехите започват да губят стойността си, а човек наистина си мисли, че е гонил вятъра.
Това е принципът на прогреса: по-голямото удовол­ствието идва от напредването към целта, а не толко­ва от крайния резултат. Шекспир го казва много добре: „Нещата, които са свършени, остават назад, радост­та на душата е в действието…“

Ако ви дам десет секунди да назовете най-хубавото и най-лошото, които биха могли да ви се случат, може би ще си помислите за тези две: печалба от лотарията на стойност 20 милиона долара и парализа от шията на­долу. Печалбата от лотарията би ви донесла свобода от толкова много грижи и ограничения; би ви дала въз­можност да изпълните мечтите си, да помагате на близките и обичаните хора и да живеете в комфорт. В такъв случай печалбата би трябвало да ви донесе дъл­готрайно щастие, вместо еднократна доза допамин. Да загубите тялото си при една тежка парализа, от друга страна, би ви донесло повече ограничения от до­животна присъда в затвор. Ще ви се наложи да се прос­тите с всичките си цели и мечти, да забравите за сек­са, да разчитате на помощта на други хора при основ­ните ви физиологични нужди. Мнозина биха си помис­лили, че предпочитат смъртта пред пълната парали­за. Но грешат.
Разбира се, далеч по-добре е да спечелите от лота­рия, отколкото да счупите врата си, но разликата не е толкова голяма, колкото мислите. Защото каквото и да се случи, най-вероятно ще се приспособите към него, макар и да ви е трудно да повярвате в подобно твър­дение. Хората не са твърде умели в предсказването на чувствата си. Склонни сме да преувеличаваме силата и продължителността на емоционалните си реакции. След година примерно, повечето парализирани хора и спечелилите от лотарията до голяма степен се връ­щат към предишното си ниво на щастие. Спечелилият от лотарията си купува нова къща и кола, прекъсва скучната си работа и започва да се храни по-добре. В на­чалото се радва на контраста с предишния си живот, но след няколко месеца контрастът избледнява и удо­волствието си отива. Човешкият ум е изключително чувствителен към промени и относително безчувст­вен към обичайното ниво на живот. Радостта на спе­челилия от лотарията идва от промяната, а не толко­ва от новото статукво, и след няколко месеца новите удобства се превръщат в ново базисно ниво. Човек за­почва да взема нещата за даденост и няма много пове­че място за радост. В по-лошия вариант парите могат да се отразят зле на взаимоотношенията с другите хо­ра. Приятели, роднини, отчаяни бедняци или всевъз­можни измамници се скупчват около новозабогатели­те, съдят ги и се опитват да изкопчат от тях какво­то могат. (Нека да не забравяме егоистичната пре­дубеденост на хората: всеки може да измисли нещо, за което новобогаташът му е длъжен.) Печелившите чес­то са преследвани до такава степен от другите, че се налага да се преместят в друг град, да прекратят опре­делени връзки и дори да се обединят в неформални гру­пи за взаимопомощ на хората с късмет. (Все пак тряб­ва да отбележим, че повечето печеливши въпреки всич­ко се радват, че са спече­лили.)
Да разгледаме и другата крайност, когато внезапно парализираният човек изведнъж изгубва голяма част от щастието си. Започва да си мисли, че животът му е приключил и трябва да се прости с всичките си пре­дишни мечти. Но както и при печелившия от лота­рията, умът на парализирания човек е по-чувствителен към промяната, отколкото към определено състояние, така че след няколко месеца той започва да се прими­рява със ситуацията и да си поставя по-скромни цели в живота. Може би научава, че физиотерапията може да възвърне част от функциите на тялото му. Той е дос­тигнал дъното и оттук насетне може да върви само нагоре, което му носи радост (да не забравяме принци­па на прогреса), физикът-математик Стивън Хокинг е окован в напълно неподвижно тяло от 21-годишна въз­раст, когато е диагностициран със заболяване, засяга­що моторните му неврони. Въпреки това той продъл­жава живота си, решава важни проблеми в космология­та, печели много награди и пише най-продаваната на­учнопопулярна книга в историята – „Кратка история на времето“. Когато в интервю пред „Ню Йорк Таймс“ е запитан как поддържа духа си, той простичко отго­варя: „Очакванията ми се сринаха до нулата, когато бях на 21 години. Всичко след това е като подарък“.
Това е принципът на адаптацията в най-чист вид: отношението на човек към новото му състояние е ба­зирано на сравнение със състоянието, с което е свикнал. Адаптацията е отчасти свойство на невроните, които отговарят силно на нови стимули, но с времето при­викват и започват да изпращат по-слаби сигнали в от­говор на вече познати стимули. При хората адаптация­та е много по-силна. Ние не просто привикваме, а изця­ло се пренастройваме. Изпълваме живота си с цели и пос­тигнем ли една, бързо преминаваме към друга. След ня­колко успеха започваме да се целим по-нависоко, а след ог­ромна загуба, например счупен врат, свикваме да се це­лим по-ниско. Вместо да следваме съветите на Буда и стоиците – да се разделим с привързаността си към външния свят и да оставим нещата да се случват около нас – ние се заобикаляме с цели, надежди и очаквания и чувстваме радост и болка, свързани с прогреса към тях.
Когато комбинираме принципа на адаптацията с от­критието, че средното ниво на щастие е до голяма степен генетично предопределено, достигаме до не­приятна хипоте­за: в дългосрочен план няма много голя­мо значение какво правиш с живота си. Незави­симо от успехите и провалите, винаги се връщаме до нивото на щастие, което гените ни са предначертали. През 1759 година, дълги години преди началото на генетиката, Адам Смит достига до това заключение:
“Във всяка устойчива ситуация, когато няма веро­ятност нещата да се променят, умът на всеки човек рано или късно се връща към естественото и обичайно ниво на спокойствие. При успехи, след известно време, се приземяваме до това ниво. При трудности, след из­вестно време, се изкачваме до него.”
Ако това становище наистина е вярно, тогава всич­ки сме като бегачи по подвижна пътека. На такава пъ­тека за бягане, каквато има във всеки фитнес център, можем да бягаме, без да помръдваме от мястото си, не­зависимо с каква скорост се движат краката ни. В ис­тинския живот нещата изглеждат по подобен начин: макар че можеш да се трудиш усилено, да събираш бо­гатства, да садиш плодни дървета и да колекционираш любовници, не можеш да спечелиш надбягването. Прос­то защото не можеш да промениш „естественото и обичайно ниво на спокойствие“, всичките богатства, които би могъл да натрупаш, просто ще повишат очакванията ти, но ще са безполезни за дълготрайното ти щастие. Независимо от това, без да разбираме кол­ко безполезни са усилията ни, продължаваме да се бо­рим, опитвайки се да спечелим играта на живота. Ви­наги искаме повече, отколкото имаме, и бягаме към це­лите си, подобно на хамстери във въртележка.

Условието от външната среда с най-силно влияние върху хората е силата на връзките им с другите. Добрите взаимоотношения правят хора­та щастливи, а щастливите хора имат повече и по-доб­ри взаимоотношения отколкото нещастните. Този ефект е толкова голям, важен и интересен, че ще го опиша в цялата следваща глава. Засега само ще спомена, че конфликтите във взаимоотношенията, например спорове с неприятен колега, или продължително съпру­жеско неразбирателство, са между най-сигурните начи­ни да се почувствате нещастни. Хората никога не се адаптират напълно към конфликти с другите и всеки ден от живота им се вгорчава, дори и онези дни, в кои­то не се виждат с въпросния човек (защото си мислят за конфликта). Да не забравяме един от най-важните уроци от предишната глава: адвокатът вътре в нас е винаги на пост, пледирайки по делото в наша полза до­ри и когато съдебната зала е празна.
Има много други начини да увеличите щастието си чрез промяна в условията на живот, особено във взаимо­отношенията с хората, в работата ви и в чувството за контрол върху източниците на стрес в живота ви. Така че в нашата формула на щастието, У има значение и ня­кои от външните явления са важни. Има неща, към кои­то си струва да се стремим, и в това отношение пози­тивната психология може да помогне да ги открием. Раз­бира се, Буда би се приспособил към шум, трафик, липса на контрол и телесни недостатъци по-ефективно, от­колкото който и да било съвременен американец, опит­ващ се да промени заобикалящата го среда. Но винаги е било много трудно за обикновените хора, дори и в древ­на Индия, да станат като Буда. В днешния западен свят е още по-трудно. Някои съвременни поети и писатели дори ни подканват да обърнем гръб на будисткия път към щастието: „Превзето е да се каже, че хората би трябвало да се задоволят само с мир и спокойствие. Те искат да действат и се опитват да намерят това, кое­то им липсва“ (Шарлот Бронте, 1847).

Позовавайки се на работата на Чиксентмихали, Се­лигман разбива тезата, че същест­вува основна разлика между удоволствието и удовлетворението. Удовол­ствията се базират на физически усещания и емоции, каквито бихме могли да изпитаме по време на хранене, секс, масаж, хладен бриз в горещ ден… Удовлетворение­то се постига чрез действия, които напълно те поглъ­щат, изтъкват силните ти страни, и ти дават възмож­ност да загубиш съзнателно усещане за себе си. Този вид дейности често водят до усещането за носене по тече­нието. Селигман предполага, че съзнателните дей­ности могат да доведат до щастие. Можем да подре­дим дните и средата си така, че да увеличим удовол­ствията и дейностите, които ни носят удовлетворе­ние. Удоволствията трябва да бъдат разделени във вре­мето, за да запазят силата си. Но ако погълнеш един ки­лограм сладолед или ако изслушаш някакъв нов албум два­десет пъти подред – това би било сигурен начин да пре­дозираш приятното чувство и да станеш безчувствен към следващи удоволствия. Понеже слонът има склон­ността да предозира, от време на време ездачът тряб­ва да го накара да спре и да премине към друга дейност. […]
Многообразието наистина е солта на живота, защото е естествен враг на привикването. Консумирането на по-големи порции, от друга страна, усилва степента на привикване до максимум. Епикур, един от малкото древни философи, които вярват в те­лесните удоволствия, се оказва в пълно единомислие с французите, като твърди, че мъдрият човек „избира не най-пълната чиния, а най-вкусното ястие“.

Преди време зададох на 350 студенти от моя курс теста на Селигман и седмица по-късно им дадох чети­ри други задачи, всяка – за по няколко минути. Едната от задачите бе да поглезят сетивата си, като някой следобед си дадат почивка за сладолед и му се насладят в пълна степен. Това бе най-приятната от всички зада­чи, но както е с всички удоволствия, бързо избледня. Другите три задачи имаха потенциал да донесат по-дълготрайно удовлетворение на студентите: да посе­тят лекция, на която иначе не биха отишли; да напра­вят нещо добро за приятел, който е тъжен и има нуж­да от малко радост; да си отбележат няколко причини да изпитват благодарност към определен човек и после да му се обадят или да го посетят, за да изразят благо­дарността си. Най-малко приятната от четирите за­дачи бе посещаването на лекция, освен за онези студен­ти, чиито силни страни включваха любопитство и лю­бов към знанието. Те изпълниха задачата с удоволствие. Най-важното откритие беше, че най-дълготрайното подобрение на настроението бе предизвикано от гри­жата за приятел и от благодарствената визита, вмес­то от дейностите, насочени към личността на самите анкетирани. Макар да бяха най-нервни, докато изпълня­ваха именно тези две задачи (до известна степен те бя­ха свързани с нарушаване на социални норми и с някои неловки ситуации) именно хората, които изпълниха за­дачите се чувстваха много по-добре през целия ден. Много от студентите дори разказаха, че приятните чувства продължили няколко дни по-късно – никой не го спомена по отношение на задачата със сладоледа. Освен това, положи­телните усещания бяха най-силни при хо­рата, чиито силни страни включваха доброта и благо­дарност.
Задачата да правим по едно произволно доб­ро дело всеки ден може да ни доскучее, но ако сте наясно със силните си страни и можете да си направите списък от поне пет дейности, които използват тези силни страни, тогава със сигурност можете да добавите през деня поне една дейност, носеща удовлетворение. Експе­риментални изследвания поставят задачата на участ­ниците да правят поне по едно добро дело на седмица, или да записват добрите неща, случили им се всеки ден в продължение на няколко седмици. Тези дейности водят до малко, но дългосрочно повишение на субективното усещане за щастие.
Поемете инициативата! Изберете си дейности, които ще използват силните ви страни и ще ви доне­сат удовлетворение, правете ги често (но не толко­ва често, че да ви омръзнат) и повдигнете нивото на щастието си.

Една от аксиомите в съвременната икономика гласи, че хората преследват интересите си рационално и това преследване стимулира пазарите да работят ефектив­но. Това е „невидимата ръка“, описана от Адам Смит. Но в последните двадесет години, неколцина икономисти започнаха да се интересуват от психология и да откри­ват важни закономерности в някои от най-разпростра­нените икономически модели. Един от водещите ико­номисти в това начинание е Робърт Франк, чиято кни­га „Разумни страсти“ анализира някои от нещата, кои­то хората правят в разрез с икономическите модели, основани на егоизма (преследването на собствените си интереси), например като даване на бакшиши в ресто­ранти, в които човек никога няма да се върне, вярност към приятели и съпрузи, дори когато имаме по-добри възможности. Според Франк, този вид поведение може да бъде обяснено най-добре като продукт на моралните чувства – любов, срам, вина, мъст – а тези морални чувс­тва са най-лесно обясними като резултат от еволюция­та. Еволюцията, изглежда, ни е направила „стратегичес­ки ирационални“ в много случаи за наше добро.
В една от по-късните си книги „Треска за лукс“ Франк използва същия подход, за да разбере един друг вид ира­ционалност: енергията, с която хората преследват це­ли, възпрепятстващи личното им щастие. Франк започ­ва с въпроса защо гражданите на държавите, чиито бо­гатства нарастват с времето, не стават по-щастливи. Той предлага хипотезата, че след като задоволят основ­ните си нужди, хората не могат да купят много повече щастие с повече пари. След като внимателно разглежда наличните аргументи и данни обаче, Франк заключава, че хората, убедени, че парите не могат да купят щас­тие, просто не знаят къде да пазаруват. Някои „покуп­ки“ почти не се поддават на принципа на привикването. Франк се опитва да разбере защо хората харчат толкова много от парите си, за да купуват луксозни стоки и други неща, към които напълно се адаптират, отколко­то за неща, които могат да ги направят по-щастливи за много години напред. Например, хората биха били по-щастливи  и по-здрави, ако си вземат повече ваканция и я прекарат със семейството и приятелите си, но амери­канците вземат все по-кратки ваканции, а тенденцията започва да се пренася и в Европа. Хората биха били по-щастливи , ако съкратят пътуването си до работа, до­ри и да означава да живеят в по-малки жилища, но те си купуват все по-големи къщи, все по-далеч от работните си места. Хората биха били по-щастливи и по-богати в дългосрочен план, ако си купуваха обикновени домакински уреди, автомобили и ръчни часовници и инвестират па­рите си в преживявания, но американците харчат поч­ти целите си заплати, а понякога и повече, за да закупят стоки за настоящо потребление, често плащайки ог­ромни надценки за дизайнерски марки или за уреди с не­потребни, неизползваеми опции.
Обяснението на Франк е доста просто: видимото и невидимото потребление следва различни психологични принципи. Видимото потребление включва всичките неща, които другите могат да забележат и се смятат за белези на успеха. Тези стоки са оръдия в битка за надмо­щие с другите и тяхната стойност идва не толкова от обективните им свойства, а от това, което говорят за собственика си. Когато всички в офиса носят евтини китайски часовници, първият човек с часовник Ролекс изпъква. Ако обаче всеки си купи Ролекс, стремящият се да достигне висок статус трябва да похарчи двадесет хиляди долара за Патек Филип – ролексът вече не задо­волява неговите нужди. Този вид консумация е като игра с ограничен брой точки: когато един човек напредне, това обезценява ходовете на всички останали играчи. Невъзможно е да убедиш групата да спре играта, макар и всички да предпочитат да се върнат към времето, ко­гато всички носеха обикновени часовници. Невидимото потребление, от друга страна, се отнася до онези сто­ки и дейности, чиято стойност е в самите тях. Те обикновено се консумират извън погледа на другите хо­ра и не се купуват с цел да покажат статуса на собстве­ника си. Поне американците не печелят престиж, кога­то вземат по-дълги ваканции или пътуват по-малко до работа, затова тези невидими разходи не са част от иг­рата.

Повечето хора биха предпо­чели да пазаруват в супермаркет с десет възможности за избор на всяка стока, вместо в по-малък магазин с по две разновидности на стоките. Повечето хора биха предпочели да инвестират парите си чрез компания, която им дава избор от 40 възможности, отколкото в компания, която им дава четири. Но когато хората имат много възможности пред себе си, те по-рядко из­бират една от тях, и когато изберат, се чувстват по-малко удовлетворени от избора си. Колкото повече из­бор имаш, толкова повече очакваш да намериш точно това, което търсиш. В същото време, колкото по-го­лям е изборът, толкова по-малко вероятно е да си на­правил най-добрия възможен избор. Напускаш магазина по-несигурен в избора си, по-вероятно е да почувстваш съжаление, и да продължаваш да си мислиш върху други­те възможности, които навярно си пропуснал. В този момент би предпочел да не се е налагало да избираш. Психологът Бари Шварц нарича това явление „парадокс на избора“: ценим възможностите за избор и търсим си­туации, в които имаме избор, но самият избор често пречи на щастието ни. Шварц и колегите му обаче от­криват, че този парадокс действа най-вече при хора, които те наричат „максимизатори“ – хора, които ви­наги се опитват да оценят всички възможности, да по­търсят повече информация, и да направят възможно най-добрия избор (или да увеличат до крайност своята полза и материално удоволствие). Другият тип хора, „задоволителите“, се напрягат по-малко, когато изби­рат: преглеждат редица от възможности, докато на­мерят една, която е задоволително добра, и преуста­новяват търсенето си в същата минута. Задоволите­лите не се притесняват, когато са изправени пред го­лям и сложен избор. В края на краищата, изборът на мак­симизаторите е съвсем малко по-добър от този на за­доволителите (усилията за събиране на допълнителна информация наистина помагат), но в същото време максимизаторите са по-недоволни от избора си и по-често страдат от депресия и хронична тревожност.
В едно остроумно изследване максимизатори и задо­волители получават задачата да решават анаграми, до­като седят един до друг с втори участник (всъщност експери­ментатор под прикритие), който решава ана­грамите или много по-бързо, или много по-бавно от обикновено. Задоволителите не се интересуват много от човека до тях. Тяхната оценка за собствените им способности и за това доколко са харесали експеримен­та не зависи от другия участник. Но максимизаторите почти изпадат в паника, когато забележат, че човекът до тях е по-бърз. Впоследствие те докладват по-ниски оценки за собствените им възможности и по-високо ниво на отрицателни емоции. (За разлика от това, по-бавният съперник не помага на максимизаторите да се почувстват по-добре – още един пример как отрица­телните усещания са по-силни от положителните). Най-важната поука от цялата история е, че максимиза­торите се впускат по-често в социално сравнение и са по-склонни да бъдат привлечени към видимото пот­ребление. Пара­доксалното в случая е, че максимизато­рите получават по-малко удоволствие от всеки похар­чен долар.
Модерният живот е пълен с клопки. Някои от тях са поставени за нас от маркетингови специалисти, които знаят какво иска мозъка, а това не е щастието на личността (Аза).

Мисля си, че ако имам деца, ще бъда като повечето ро­дители по света, които искат да предотвратят всич­ки трудности от живота на децата си. Дори и да съм убеден, че травма, изпитана от дъщеря ми на 24-го­дишна възраст, ще я научи на важни уроци и ще я на­прави по-добър човек, бих си помислил: „Добре, а не мо­га ли просто да я науча на тези уроци предварително?“ Няма ли начин да се сдобием с ползите, без да премина­ваме през бедите? Една от важните световни мъдрос­ти е, че най-важните уроци за живота не могат да бъ­дат предадени директно. Марсел Пруст казва:

“Не можем просто да получим мъдростта наготово, трябва да я открием за себе си, след пътешествие през дивите гори, което никой друг не би могъл да предпри­еме от наше име, и никой не може да ни спести, понеже мъдростта ни е гледната точка, от която в края на краищата виждаме света.”

Модерни изследвания на мъдростта подкрепят теза­та на Пруст. Знанието има две важни форми: явното и неявното. Явното знание се състои от ясни факти, не­зависимо от контекста. Например, където и да съм по света, аз знам, че столицата на Франция е Париж. Явно­то знание се преподава в училищата. Ездачът възприема знанието и го нарежда по лавиците си, готово за по-на­татъшна употреба. Но мъдростта се базира – според водещия психолог Робърт Стърнбърг – на неявното зна­ние. Този тип знание е „процедурно“ (да знаеш „как“ а не „какво“), обикновено се научава без помощта на други хора, и е свързано с целите, които човек си е поставил. Тези знания се състоят от уменията, които слонът ус­воява постепенно, в течение на живота. Тези знания са зависими от контекста: няма универсални „правила“, как е най-добре да преустановиш романтична връзка, как да утешиш приятел или да разрешиш вътрешен мо­рален спор.
Мъдростта, казва Стърнбърг, е неявното знание, което дава възможност на човека да балансира две не­ща. Първо, мъдрите хора са способни да балансират личните си нужди, нуждите на другите участници във взаимоотношенията и нуждите на хората и нещата, които не участват директно в тези взаимоотноше­ния (например институции, околната среда и други хо­ра). Невежите хора виждат всичко в черно и бяло (на­пример, те често се водят от мита за истинското зло) и по принцип следват най-вече собствения си ин­терес. Мъдрите обаче умеят да видят нещата и от гледната точка на другите, да оценят нюансите на си­вото, и да изберат действия, които са най-добри за всички в дългосрочен план. Второ, мъдрите хора са спо­собни да балансират три вида реакции към ситуации­те: адаптация (промени в човека с цел да се пригоди към околната среда), действеност (промени на околна­та среда чрез активност) и избор (решение да се смени средата). Това е свързано с прочутата „молитва за спо­койствие“: „Господи, дай ми спокойствието да приема нещата, които не мога да променя, смелостта да про­меня нещата, които мога, и мъдростта да различа­вам едните от другите“. Ако вече знаете тази молит­ва наизуст, то тогава ездачът ви я знае. Ако живеете с тази молитва, тогава слонът ви също я познава, и вие сте един мъдър човек.
Идеите на Стърнбърг показват защо родителите не могат директно да научат децата си на мъдрост. Най-доброто, което те могат да направят, е да дадат на децата си възможност да преминат през различни преживявания, които да им помогнат да развият неиз­казани знания за живота. Могат също така да станат и модел за мъдрост чрез собствения си живот и нежно да подтикват децата си да се замислят за различни си­туации, да приемат чуждата гледна точка и да дости­гат баланс в трудни ситуации. Разбира се, добре е деца­та да се предпазват, докато са млади, но ако пазенето продължи и през юношеската и младежката възраст, то детето би могло да се предпази не само от болки­те, но и от растежа и мъдростта. Страданието чес­то прави хората по-състрада­телни и им помага да пос­тигнат баланс между себе си и другите. Страданието често води и до активна промяна (промяна на външни­те обстоятелства), преосмисляне (адаптацията, коя­то Стърнбърг описва) и промени в житейския план (из­бора според Стърнбърг). Посттравматичният рас­теж следователно включва развитие на мъдростта.

Щастието е някъде между

Интересът ми към смисъла на живота обаче продъл­жи, така че в колежа реших да изучавам философия. В нея обаче не намерих много отговори. Модерните философи се специализират в анализа на думи, но освен екзистен­циалистите (които на първо място предизвикаха моя проблем), те не казваха много за значението на живота. Едва след като започнах докторантурата си по психоло­гия, разбрах защо модерната философия ми е изглеждала стерилна: поради липсата ѝ на дълбоко разбиране на чо­вешката природа. Много от древните философи са били добри психолози, както споменах неколкократно в тази книга, но когато модерната философия започва да се кон­центрира върху логиката и рационалното мислене (как­то стана дума в Глава 8), тя губи интереса си към психо­логията и към връзката си със страстната и сложна чо­вешка природа. Не е възможно да се анализира „смисълът на живота“ в абстрактен смисъл, или за някое хипоте­тично съвършено рационално същество. Само когато имаме възможно най-голяма яснота какво всъщност представляваме като същества със сложната си умст­вена и емоционална архитектура, можем да започнем да разбираме какво бихме могли да смятаме за смислен жи­вот. (Все пак трябва да признаем, че в последните годи­ни философията започва да се променя и да става по-пси­хологически настроена и по-човешка.)
Продължавайки изучаването на психология, както и изследванията ми върху моралността, аз открих, че психологията и свързаните с нея науки са разкрили тол­кова много за човешката природа, че отговорът на въ­проса изглежда възможен. Всъщност, голяма част от отговора е бил пред очите ни през последните сто го­дини и голяма част от последните частици на пъзела са се подредили през последните десет. Тази глава е моята версия на отговора, който психологията би да­ла на най-важния въпрос.

Какво можеш да направиш, за да живееш добър, щаст­лив, пълен и смислен живот? Какъв е отговорът на въп­роса за смисъла в живота? Мисля, че можем да намерим отговора само когато разберем що за същества сме, толкова различни едно от друго по толкова много при­знаци.
Индивидуалният подбор ни мотивира да бъдем себич­ни същества, които се съревновават за ресурси, удовол­ствие и уважение, а груповият подбор ни вкарва в ко­шер, където нагласата е да се изгубим в чувството за не­що по-голямо от самите нас. Ние сме социални същест­ва, които имат нужда от любов и привързаност, тру­долюбиви същества, които искат да променят света около себе си, и сме способни да създадем жизнени връз­ки с работата си. Ние сме и ездачът, и слонът, и умс­твеното ни здраве зависи от синхрона между единия и другия, от способността на единия да използва силните страни на другия. Не мисля, че съществува вдъхновяващ и истински отговор на свещения въпрос: „Какъв е сми­сълът на живота, погледнат отстрани?“ Но позовавай­ки се и на древната мъдрост, и на съвременната наука, можем да намерим важни отговори на въпроса за смисъла в живота. Последната версия на хипотезата за щастие­то е, че щастието идва между. Щастието не е не­що, което можеш да вземеш, намериш или достигнеш директно. Трябва просто да намериш правилните усло­вия и да чакаш. Някои от тези условия са вътре в теб, например създаването на хармония между отделните части и нива на личността ти. Други условия са извън теб – както растенията се нуждаят от слънце, вода и почва, за да се разбиват, и хората имат нужда от любов, работа и свързаност с нещо по-голямо от самите тях. Струва си да се опитваш да създадеш правилните връз­ки между себе си и другите, между себе си и работата си, между себе си и нещо по-голямо от теб. Ако успееш да постигнеш баланса в тези връзки, ще получиш чувство за цел и смисъл в живота.

Други препоръчани книги:

Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 2 Източно тяло, западен ум – Енодия Джудит Откраднат фокус. Защо вече не можем да се концентрираме – Йохан Хари Да откриеш щастието вътре в себе си – Деян Раднев – Ширинан Мощ срещу Сила. Скритите фактори, определящи човешкото поведение – Дейвид Хокинс Покоряване на щастието – Бъртранд Ръсел