МАФИЯТА от КГБ до ДС – Огнян Стефанов

Кой и защо окървави и дискредитира уж демократич­ния преход, започнал с преврат на 10 ноември 1989 г. и продължил, озвучаван от изстрели, стенания на жерт­вите, взривове и шумолене на подкупи? Как стана така, че малката ни страна се прочу с поръчковите убийства, грабежите под формата на приватизация, нечуваната корупция по всички етажи на властта и политиката, и най-вече в царството на Темида, а мафията ни се нареди в Топ 10 на световната организирана престъпност, а не с розовото масло, фолклора, сиренето, доматите и ку­рортите? Кой отгледа и създаде мутрите и бруталните убийци, чии заповеди изпълняваха те и кой им дърпа конците вече повече от две десетилетия?
Този въпрос би трябвало да си задава всеки българин, който не е на смъртно легло и в психиатрична клиника. Да си го задава и да търси отговорите. Тези отговори крият и обяснението, защо сме най-бедни в Европа и от горди някога хора се превърнахме в страхливци, свити на дивана пред телевизора, мечтаещи в някой друг жи­вот да се родим поне в Етиопия или Сомалия…
Някой прокуди страстта за живот от сърцата ни. Ня­кой разстрелваше публично надеждите ни всеки ден. А когато издигахме плахо глас за справедливост, бивахме унижавани от нагло прекратяване на съдебни дела, за­митани разследвания, прикриване на престъпления и престъпници. Някой изнасилваше съвестта ни ката ден, докато я превърна в пачавра, след която не се обръщат и загорели затворници.
Остана само ехото от смразяващия писък на жертви­те, но и то сякаш повече дразнеше общественото ухо, вместо да предизвика съчувствие и гняв.
Тях, жертвите, никой не пощади, не защити, не им предложи възмездие и съчувствие.

Имайте търпението да прочетете тази книга и ще станете свидетели на ужасяващи неща. Някои от тях знаете, но на тези страници ще ви върна към преживя­ното и чутото с някои подробности, които са присъщи на Инквизицията, нацизма и сибирските лагери. Не се отказвайте и не очаквайте лирични отклонения. Няма да ги получите, защото историите, които ще ви разкажа, са пълни с бруталност, лицемерие и смърт.
Но да не ви губя времето. Животът е кратък, изнизва се подло и бързо, не ни оставя дъх. Уж е най-ценното нещо, което човек притежава, а все по-често го пращаме на майната му. За какво ни е живот, в който кучето на някакъв новоизлюпен олигарх живее по-добре от близо един милион българи? За какво ни е животецът скапан, щом не можеш да се оплачеш и някой да ти обърне вни­мание? Живот, в който държавата изглежда по-слаба от мутрите. В който правораздавателната система е корум­пирана от върха на пирамидата до последното лайно в нейното подножие. Не ми казвайте, че има и свестни магистрати. Знам това, но са точно толкова, колкото да потвърдят правилото. Живот, в който чиновникът е по-важен от майките и бащите ни, защото може да ти вгор­чи дните с един подпис или с едно кимване. Майната му на такъв живот! Затова българите почнаха да горят като факли пред очите ни, да скачат от мостове и да избиват семейството си, а накрая – и себе си. Диагнозата е: от­чаяние в последен стадий.
Аз ще бързам да си напиша страниците, а вие, ако сте луди колкото мен, ги прочетете. Ако имате да вършите нещо по-смислено, няма да ви се сърдя. Но ще загубите. Най-вече възможността да се потопите в действител­ността още веднъж, преди да сте взели важното реше­ние – дотук или напред, въпреки всичко.
„Провокация“ е думата, която съм заложил вместо хексоген. Нещо трябва да ни събуди, да ни накара да обичаме и мразим както предците ни. Да мразим днес е дори по-важно от това да обичаме. Защото омразата може да ни спаси. Тя е нашият шанс.
Основният цвят в тази книга е черният.
Основен сюжет – смъртта.
Героите – убийци, измамници и жертви. Плюс тези, които пуснаха духа от бутилката.
Тъй върви държавата ни – уж красива татковина, но всъщност клета и проклета.
Понякога ми идва да ѝ драсна клечката и да се свърш­ва. Но не мога. А и ръцете ми са слаби: строшени и по­правени. И душата ми кърви.
Роб съм на собственото си безсилие. Останаха ми само крясъкът в тъмната нощ и буквите. Как да ги под­редя…

Ако годините имаха имена, то 2013 несъмнено би се казвала Протест. Залети улици с народ, сякаш придошла река. Шарени орди от изтерзани лица, скандирания, не­строен, но мощен хор – „Горда Стара планина…“, зна­мена, каски и щитове, камъни и качулки, избити зъби и цветя, лъжи и отчаян възторг, наивници и провока­тори, революционери и манипулатори, бедни и богати, тарикати и малоумници, герои и антигерои с амбиции за власт, прикривани зад плакати и дрезгави послания. „Мафия! Долу! Властта на народа!“ – това е рефренът на 2013 г. Сякаш бацилът на енцефалита се е спуснал над земята на Ботев и Левски, ураган от холера и СПИН, съчетани с мученето на жертвите – ние, вие, те… Няма прошка за наивниците: да са гледали къде се раждат. От­говорността е кръст за всеки. Радостта и мъката – също. Общи са чувството за безтегловност и сивият цвят на лицата. Никакъв руж и фон дьо тен не помагат на изтер­заните. Безсилни са и пластичните хирурзи.
Погледнете назад, ако не ви е страх – погледнете и вижте с какво е осеян животът ни от онази късна есен на 1989 г. до днес. Кости, знамена, фанфари, изнасилени мечти, поругани надежди, говорещи черепи, стъпкани знамена, политически трупове, мафиотски трупове по­синели, разпарчетосани тела от взривове розово-сиви, дупки от снайпер в челата графитени, дрогирани мутан­ти, обикновени мутанти, консерви с изтекъл срок на год­ност, раздрани ризи, кръв, мозък, холандски лалета, из­търбушени грамофони, крайпътни курви, величествени метреси от силикон, смачкана гордост, спукани презер­вативи, повърнати чревца по гергьовски, обезобразени курове и путки, захвърлени самовари и стихосбирки, избити зъби и разпилени перли… С това е осеян пътят ни от онзи ден на Преврата, когато свалихме оковите вечерта и се събудихме с нови на сутринта. Отмалели, неподозиращи подмяната. А тя вече се беше настанила в старото си царство.
Ще ви кажа направо: мълчанието ни 23 години роди протестите през 2013 г. Добре го запомнете! Не бедно­тията. Тя е по нашите земи открай време и е плод на страха. Снишени и притихнали. Всяка тишина, продъл­жила повече от няколко седмици, води до социални и по­литически експерименти с мрачен край. Често фатален. Не възразиш ли срещу една лъжа, след като си я чул, значи си я приел. Страхът и мълчанието я превръщат в истина. Все едно сме подписали индивидуални договори да сеем лъжи цял живот. Няма господ, който може да ни избави от това. Както няма оправдание, което може да изпере кървавите дири на лъжата, промъкнала се в сър­цата ни. Тя, лъжата, така си и остана да стърчи в живота ни като кирка, забита в колата на някой длъжник. Като паметник, който не ни стиска да съборим. Потим се и преглъщаме, но си мълчим, защото ни е шубе да назо­вем кой ни подреди така. Най-лъганият народ в света. Всеки може да го прецака, измами, приласкае и изоста­ви. Без никакви последици. Страната ни се е превърнала в приемно гнездо за кукувици. „Може ли… такова… да си снеса отровните яйца на това място?“ – пита който и да е нахал. „Може, може и още как. Доведете и прия­телите си“ – отвръща гостоприемно българският народ, хор от 7 милиона глупци.
Ама, какво ви разказвам, сякаш не ги знаете тези ра­боти! Знаете ги и още как.
Проклетото българско мълчание и прокълнатият български страх. Те са смъртната ни присъда. Отдав­на сме задминали „Хладнокръвно“ на Труман Капоти. Там главорези избиха едно семейство, а тук убийството е масово. Гората на обесените. Задминали сме Капоти и защото нашите убийци няма да отидат никога на елек­трическия стол. У нас електричеството 45 години бе ус­ловие за комунизъм, а след това стана доходен бизнес на тарикатите, които се отрекоха от партийната си религия. Биха шута на Ленин, без да им мигне окото, както Гор­бачов би шута на Съветския съюз. Чак години по-къс­но стана ясно, че империята на Кремъл се е разпаднала заради едни 3 милиона долара, които Горби, човекът с белега (не го бъркайте с Ото Скорцени), поискал за фондацията на жена си. На толкова е оценил първият съветски президент отказа от студената война и погреб­ването на социалистическата общност. Не че тя нямаше да падне и сама под ударите на сръчните свои лидери, но си е друго да изтъргуваш историята, пък била тя и вид диктатура на пролетариата. А можеше поне един втори план „Маршал“ да изкрънка. Оттам наченаха и на­шите беди: преврат, преход, мутри и безнадеждност.
Време е завесата да се вдигне…

 

Имаме бурно начало, но ни чака безславен край. Ме­чове са свистели над конските гриви, смели сърца са заселвали планини и долини. Звучи епично или поне така ни се иска. Народ, разчитащ на историята, защото настоящето му е черно, а бъдещето в най-добрия слу­чай – неясно. Да живеят митовете! Ние сме център на Вселената. Траките са по-мъдри от древните гърци, по-богати от древните египтяни, по-силни от римските ле­гиони. Ах, колко ни се иска да сме велики наследници на велика империя! Но тракийска империя няма и не е имало. Живеем под чардака на клишето за славно ми­нало, разказваме фантасмагории за царе и битки, а не познаваме дори родословното си дърво. Още по-лошо – нямаме такова. Не знаем кои сме, дори не смеем да поровим в старата ракла, защото ще открием, че дедите ни са били потурковци, а бабите – кротки машини за раждане и слугинаж. Живеем като поток, който се бие в бреговете и търси място да покаже силата си. А такова все не се появява.

Изгорели деца във фургон са новина за ден и поло­вина. Блудство на педофил – желана вест, достойна за репортаж и интервю. Триумф на мафията е триумф и за медиите. Но виж, неработещата правосъдна система е досадна тема, неинтересна. Пък и да не си навираме носа, където не ни е работа, защото утре може система­та да се стовари и върху нас.

Умирал съм и знам какво прави кадифеният мрак, сграбчил в прегръдка живота. Той милва, изпъжда бол­ката с един знак, дарява ухание от детството, разгръща албума на дните и годините, през които си дишал с пъл­ни гърди, обичал си и си бил обичан. Извайва любимите образи и ги вплита в съзнанието, разпиляло се като на филмова лента. Дава ти знак, че те чакат, че си желан ня­къде другаде. Впръсква в страха ти вярата, че смъртта не е краят. След това те понася този брат – кадифеният мрак – някъде нагоре, нагоре, нагоре. Или надолу, надо­лу, надолу…
„…Из полето аз се скитам, малките цветенца питам: ах, къде е, ах, къде е тя?…“ – гласът на мама носи този рефрен на Дворжак нейде в тъмата, в която влизаш като у дома – приласкан и желан. Майчиния глас не мо­жеш да сбъркаш: той е повече от звън на камбана, от песента на гората, от шепота на реката. Всеобхватен, гальовен, вечен. Мракът, който върви крачка в крачка със смъртта, носи тези божествени звуци, стенания и копнеж.
Не е страшно, когато човек си отива. Страшно е, когато си отиват всички, забравили онова животворно възклицание на Олдъс Хъксли в „Прекрасният нов свят“: „Протяжното самоунищожение по единодушното мне­ние на всички моралисти е най-противното човешко за­нимание. Ако си постъпил глупаво, разкай се, пребори се с вината и насочи съзнанието си към това следващия път да постъпиш правилно. В никакъв случай не се пре­давай на безкрайна скръб за греховете си. Да се само­унищожаваш е лош способ да се прочистиш.“ Следвайте съвета на Хъксли.
„Ако търсиш паметник, огледай се наоколо“ – казват римляните.
Да смяташ загубата за нещо неотменно е прощаване с бъдещето. Това е моят скромен принос към теорията за смъртта.

Епитафия за един народ. Не се сещам за по-тъжно нещо. Колкото и оригинални думи да намериш по та­къв повод, все ще напомнят как ужасното се случи. Ще изгаря очите ни мисълта, че сами си посегнахме и се отдадохме на злото. Пуснахме го в нас, наивни и голи, беззащитни в глупостта си, алчни за щастие, придобито по втория начин. Когато ни завладя, вече беше късно да се отървем от него. Не смеем да се протегнем, макар да знаем, че там някъде е свободата – желана и опасна.
За тази драма искам да поговорим. Някои я грими­раха, както погребални агенти поредния труп, и я наре­коха Демокрация. Други я кръстиха Преход. А то си е спускане на гърба на полуделите коне на българските страсти. Гибелен галоп, който можехме, но не спряхме.

Повечето българи вярват, че престъпността не се ин­тересува от тях, че са имунизирани срещу злото. Случи ли им се нещо, веднага обвиняват за това държавата. От нея очакват и възмездие, и справедливост. А какво пра­вят те? Бездействат, чакат и негодуват. Това дава сили на престъпниците, защото не срещат обществен отпор. Той е толкова важен, колкото и действията на съответ­ните институции.
Все някога трябва да започнем да казваме и да спо­деляме какво се случи и продължава да се случва с нас. Трябва да започнем отнякъде…

 

“Хората, които си затварят очите за реалността, сами предизвикват унищожението си; и всеки, който държи да си остане в невинността дълго след като тази невинност си е отишла, се превръща в чудовище.”
Джеймс Болдуин

 

„Не търси истината там, където се е родила лъжата“,
казва японският самурай

 

“Извърших престъплението, взех подкуп,
защото моралът на обществото не е добър.
Хванаха ме – това е лошият ми късмет.”
Ли Гуоуей, бивш директор на администрация „Магистрали“,
провинция Джянгши
и
“Щом делото стигне до Върховния съд, въпросът ще бъде решен. Там има наши хора. Присъдите ще отпаднат и момчетата ще бъдат свободни.”
Български политик

 

“В борбата с мафията са необходими песимизмът на разума и оптимизмът на волята. Ние се намираме в момент на обратна еволюция на мафията. Тя се скри, почти не убива и изглежда, сякаш е изчезнала. В действителност обаче продължава да контролира територия, като рекетира всички търговци и взима проценти от тях, както и от всички обществени поръчки, управлявайки директно всички търгове. Мафията изчезна от първите страници на вестниците, но в момента се реорганизира и рано или късно ще бъде толкова силна, колкото бе и преди време. По тази причина в момента няма интерес към борбата с нея и много хора мислят, че с нея може да се съжителства спокойно. Но и днес мафията има връзки в политическите и икономическите среди, чрез които успява да променя насоката на общественото мнение, след което и на законодателната и съдебната дейност. И всъщност хората не разбират, че насилието е част от генетичното наследство на мафията и веднага щом тя успее да се реорганизира, ще се върне за челен сблъсък с държавата.”
Алфонсо Сабела, италиански магистрат

 

…Знам, че борбата с мафията не е величествена и оцелели герои в нея рядко се срещат. Защитниците на обикновените човешки стойности в нея не падат героично като спартанците при Термопилите, нито като батачани през онзи кървав април, нито като воините от Девета плевен­ска дивизия при Дойран… Жертвите на мафията си отиват тихо, поня­кога омаскарени и компрометирани. Съдба на мъченици. Общест­вото рядко ги почита, отказва им дори елементарно съчув­ствие.
И затова е тази книга.
Писането е моят начин да изразя болката, страданията, съмненията и копнежите си. То е моята съпротива.
— Огнян Стефанов

Въведение

Има много хора за убиване. Мутри, изнасилвачи, пе­дофили, рекетьори, мафиоти. Понякога дори този, който те е засякъл на магистралата, заслужава да му пуснеш един куршум. Такова е времето. Мътно и недоволно. Всеки ден някой политик също кандидатства за „черния списък“. Виждаш го как лъже, манипулира и извърта от трибуната на парламента. Прицелваш се, обираш мекия спусък и…
Мечтая за пушка, с която мога да поразя враговете си отдалеч. Бам! – и между очите им се появява дупка. Като във филм за Карлос Чакала.
Не е трудно да се снабдиш с подходящо оръжие. Ако имаш парите, винаги ще се намери познат, който да ти помогне.
Получаваш снайпера.
Започваш да се готвиш. Например трябва да знаеш, че в центъра на прицела се намира основният ъгъл, по кой­то се прицелваме на дистанции до 1000 метра. Под него са допълнителните ъгли за стрелба съответно на 1100, 1200 и 1300 метра. Встрани от основния ъгъл са разпо­ложени по 10 вертикални чертички – това са хилядните. С тяхна помощ може да се пресмята изпреварването при стрелба по подвижна цел. В лявата долна част на полето на прицела се намира графичен далекомер – парабола. С него определяш разстоянието до целта. Това става по следния начин: под хоризонталната линия на графичния далекомер се виждат цифрите 1,7 – това е средният ръст на човешкото тяло, и т.н.
Старателно се обучаваш, тренираш и след десетина дни си готов. За месец можеш да станеш добър. За три си готов за истинско действие в реални условия, а сте­пента да се справиш успешно е над 80 процента.
Готов си.
Имаш мотив, имаш оръжие, имаш воля. „Дотук доб­ре“ – казва Мечо Пух, падайки два клона по-надолу…
Един ден ти и твоят снайпер произвеждате изстрел. Ако си с флоберова пушка, можеш да минеш и без заг­лушител. Куршумът излита с 900 м/с и лети към целта. След миг пробива сърцето на мишената.
Прибираш снайпера. Вечерта го разглобяваш на час­ти, които потъват в различни водоеми.
Отнел си човешки живот?
Нарушил си закона – станал си убиец?
Въздадена е справедливост?
Зъб за зъб, око за око?
Ти избираш този разговор със съвестта.
Повръщаш…
Ликуваш…
Губиш съня си…
Обзема те спокойствие.
Всичко това си ти.
Човек със снайпер.
Живот за живот.
Смърт за живот.
Кой определя цената?
Кой я плаща?
Ако имах снайпер… Въпрос, който всеки си е задавал поне веднъж в живота.
Понякога сълзите капят върху приклада, оптиката е замъглена.
Не се натиска лесно спусък.
Понякога един куршум е равен на свобода и носи из­бавление.
Всяка жертва е мечтала за снайпер. Повече от всеки наемен убиец.

***

Много сравнения са измислени за мафията. В ита­лиански сайт обаче попаднах на нещо наистина ориги­нално. Някой бе сравнил ндрангетата (калабрийската мафия) с Лернейската хидра от древногръцката мито­логия. Лернейската хидра е чудовище от аргоския град Лерна, с 9 глави, едната от които била безсмъртна. Ней­ни родители са сторъкият великан Тифон и чудовище­то Ехидна, погубвало всичко живо с отровния си дъх. Убиването на Лернейската хидра е един от дванадесетте подвига на Херакъл. Когато започнал да отсича главите ѝ, той видял, че на мястото на всяка отсечена израствали две нови. Тогава затиснал със скала безсмъртната глава, а мястото на всяка отсечена обгарял, за да не израснат нови.
Мафията като Лернейската хидра. В ролята на Хера­къл в Италия отдавна се подвизава правосъдието.
В руски медии пък прочетох, че мафията била като Кошчей Безсмъртни – онзи зъл магьосник от руските народни приказки, който никой не можел да убие. Сами­ят Кошчей обичал да се хвали: „Моята смърт е недос­тижима: далеч, далеч в океана има един остров, на този остров расте грамаден дъб, в корените на този дъб има заровен железен сандък, а в сандъка има заек, в заека – патица, в патицата – яйце, а в яйцето е скрита моята смърт.“
Трудна задача, както сами се убеждавате.
Струва ми се, че и двете сравнения са подходящи за българската мафия. Но понеже сме патриоти, можем да я сравним с нашенската триглава ламя, която краде злат­ните ябълки на братята и тяхната бедна майка.
Но да оставим митовете и легендите настрана.
И нашата мафия си има остров, захвърлен нейде на балканския кръстопът, има си дърво закрилник (полити­ческата класа), в неговите корени е железният магист­ратски сандък, в него е криминалният заек, в него пък – подкупните патици, а в тях – яйце, криещо тайната на мафиотската кончина. Пита се в задачата как общество, което иска да се избави от бруталния Кошчей, да стигне до яйцето и да го строши с един удар.
Това се питам и аз. Питам се от години. Но всеки път, когато ми се струва, че съм открил пътя, на него излиза пратеник на Кошчей или самият той и ми разбива физиономията. После пак опитвам, отново и отново… Целият съм в рани, безсилие стяга сърцето ми като мен­геме, мозъкът ми не активира смелостта, а духът ми е сломен и унизен.
Българската мафия не е Робин Худ и няма нищо общо с народните хайдути, както сама се опитва да извая об­ществения си образ. Това трябва да е ясно на всеки чо­век, иначе битката ще е обречена. В тази книга се опит­вам да проследя живота на мафията – от раждането ѝ до нейното възмъжаване. Колкото повече вървя по следите ѝ, толкова повече имам усещането, че си имам работа и с руския гад Кошчей, и с противната Лернейска хидра, към които се е присъединила триглавата ламя.
[…]
„Страшно е, че загубихме мечтите си“ – въздиша Тони, верен другар от ученическите години, с когото понякога смесваме огнена вода със салата в опит да раз­гадаем капаните на съдбата. Иска ми се да му вдъхна оп­тимизъм с думите на Андре Жид, че не е важно колко пъти си падал, а колко пъти си се изправял, но самият аз не съм съвсем уверен, че това е лесна работа. Падания­та понякога са много тежки.
На една бензиностанция малко преди Ябланица, до­като зареждах гориво, се приближиха мъж и жена и ме поздравиха. Оказаха се варненци, които са чели книгата ми „Кома“. След това следели писанията ми във „Фрог нюз“ и вестник „Уикенд“. Споделиха, че също са пре­живели неприятности с организираната престъпност, но възмездие така и не дочакали от съдебната ни система. Въпреки това имали желание да се борят и да не оставят нещата на забравата. Поговорихме си и се разделихме.
Имам голямо доверие на такива хора.
Затова съм убеден, че всички опити за съпротива си струват, колкото и слаби да изглеждат те. Срещу нас има стена, железобетонен бункер, крепост. Има армия от наемници, пари, подлости и предатели. Но има и кон­трамафия. Става дума за война, а не просто за битка. Едната страна е въоръжена с чукове, автомати, подкупи и лъжи, а другата – е порива за нормален живот. Силите изглеждат неравни, но така е само на пръв поглед.
Които предадоха нашите, утре ще предадат и вашите. Има такъв надпис в сградата на ЦРУ в САЩ. Мафио­тите да си го запишат това на челата, да си го татуират, защото един ден ще им се случи. Рано или късно.
[…]
Тази книга, както и всеки ред, публикуван в медии­те, ще посвещавам винаги на тях, както и на близките ми. Казвам го, защото за мен това е важно. Приемете го като обяснение в любов.
Те ми върнаха желанието за живот и битка.
Написването на тази книга е част от пътя на помъдря­ването. Той е безкраен, но движението по него е важно. Можете да го приемете или да не го приемете, да се пос­меете на ентусиазма ми или да се отнесете снизходител­но. Ваше право. Моето е да вървя.
Може и снайпер да се намери….

[…]

Някои не доживяват  да види края на процеса.
Други от жертвите живеят в страх.
Трети имат нужда от медицински грижи.
Всички те са с психически травми, които ще ги преследват до края на дните им. До гроба.
В началото споменах какво би направил човек, ако има снайпер. Снайперът не означава непременно смърт. Той дава възможност чрез оптиката да се видят някои мишени отблизо.
Толкова сме напатили през келявия преход, който ни набутаха, че свикнахме да се възприемаме като мишени. Време е положението да се промени.
Лъжливите политици и управници, както и престъпниците също могат да бъдат мишени. Даже им е ред.
Обществото може и е по-силно от всички тях. Просто трябва да осъзнае силата си. Да ги вземем на мушка и да разтупкаме мишите им сърца.
Затова ни е снайпер.
Смъртта не е нашият занаят.
Животът е.

 

„Чисти дрехи върху немито тяло“ – казват англичани­те. Умен народ.
Кралят на трилъра Бари Айслър казва по подобен повод в книгата си „Рейн сан: заложник на съдбата“: „Наистина е безумно. До голяма степен, защото те не мислят за хилядите хора, които ще бъдат тероризира­ни, изгорени, осакатени, травмирани и убити, за да бъде положена основата за осъществяване на този план. И тъкмо за това не бива да го допуснем.“
Нямам какво да допълня. Мракът погълна зората.
Ако не ми вярвате – погледнете през прозореца. Или попитайте децата си. И ако не са напушени или обидени, или в чужбина, или на улицата, на борсата или в някоя чалготека, ще ви кажат и те:
Мракът погълна зората…

 

Народът казва: „Крушката си има опашка.“
Уолтър Скот е още по-ясен: „Лошите последици от престъпленията живеят повече, отколкото самите прес­тъпления.“
Така е! Много съдби са променени и съсипани. Дано магистратите, в чиито ръце попада случаят с „Наглите“, знаят какво правят. Дано и обществото знае какви поуки да извлече.

 

Съдържание

Анотация
Въведение. Ако имах снайпер
1. История на последното робство
2. Изворът на Кадри
3. „Белите якички“
4. Поздрави от Сингапур
5. Една лъжичка „Софарма“ по три пъти на ден
6. След него не пониква трева
7. Дай парите и посочи човека – другото от нас
   „Килърите“
   Куршум от упор, обувки с пари за смърт
   Само факти
8. Нагли, по-нагли… пробити магистрати
9. Важна вест за „Октопода“
10. Послеслов или гроб
Благодарности

За Авторa

Огнян Стефанов е роден през 1954 г. в Плевен. Завършва журналистика в бившия СССР, в гр. Лвов. Работи като журналист във в. „Българска армия”, след това в сп. „Български воин“, а след 1990 г. – в редица печатни издания, сред които вестниците „България“, „Стандарт“ „Новинар“, „Континент“ и „24 часа“. Огнян Стефанов е създател и главен редактор на електронното издание frognews.bg, както и на в. „Торнадо“. Автор е на сценарии за документални филми и съавтор на книгата с интервюта, посветени на прехода след 10 ноември 1989 г. – „Да живей България!”. На 22 септември 2008 г. Стефанов е жестоко пребит от неизвестни нападатели и дълго време е в кома. Оживява по чудо и благодарение на екипите медици от ВМА. Преживяванията си, както и събитията, които предшестват нападението над него, той разказва в документалния трилър „Кома“. В „Мафията от КГБ до ДС“ Стефанов изразява болката и страданието си, както и своята съпротива срещу случващото се в страната.

 

---

Линк към книгата: