Диви разкази – Николай Хайтов

Един ден през 1967 г. Николай Хайтов се събужда със славата на класик — току-що сборникът „Диви разкази“ е пуснат по книжарниците и в печата веднага пламва литературен спор — какви са тия „дивотии“, това разкази ли са или родови случки, семейни предания, чути и записани от автора. Къде тук е съвременният герой, къде е нашето време, не е ли това бягство от действителността…
Спорът прераства в разгорещена полемика между емоционалното и рационалното схващане за това как трябва да се пише и как трябва да се тълкува написаното.
Но докато литературно критическите петли се надвикват и накудкудякват около чуждото яйце, докато вдигат шум до пълно изкукуригване, сборникът изчезва от книжарниците.
По безжичния телеграф на читателското разузнаване върви слухът, че се е появило нещо ново, доста дръзко, странно четиво с ръбати, чудновати, необичайни герои и героини.
Много бързо „непокорната“ и „дива“ книга се превръща в художествен мит. Само след година и нещо се появява и второто издание на „Диви разкази“, което е доста пъргава реакция за условията на държавната икономика, в която издателските планове се правят за година-две напред.
Оттук насетне „Диви разкази“ тръгват победоносно през годините — вече имат над 20 издания с общ тираж над милион екземпляра и отделно 28 версии на чужди езици, което прави тази книга най-четеното българско заглавие по света.

Къде е магията на тези разкази, къде да търсим разгадката на тяхната поетична прелест и покоряваща художествена убедителност? Защо те звучат тъй, че забравяме за всякакво изкуство, което е направено, стъкмено, а ги възприемаме отведнъж като нещо, в чиято автентичност не се съмняваме, което тъй си е било всякога. Сякаш авторът е срещал своите герои и само е записвал техните думи – толкова „лесни“ и безизкуствени изглеждат те. Разгадката на тази магия е в това, че Хайтов открива човешки характери с необичайни съдби и че в този свят той е напълно свой. Той знае мислите им, речта им, психологията им, интонацията им. Само като каже: „На ония, младите години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко.“ – ние вече знаем за кого става дума.
Обикновено те разказват за най-силното си преживяване, най-острия спомен – за нещо, което е равно на цял човешки живот. То може да бъде една голяма любов – драматична или трагична, една привързаност или едно наказание за малодушие и страх, за един непоправим пропуск, който тежи до смъртта. Един живот – една голяма мъдрост, един стегнат възел, който и времето не може да разплете. Понякога у героя се прокрадва носталгия по старото време, но тя е носталгия по младостта, по онези „мъжки времена“. От интонацията на разказвача израстват хора умъдрени от заплетения живот, патили и препатили, минали през много салхани, тепани от много тепавици. Те са хора с мъдрост и прямота – мъжествена прямота, с ясно мислене и твърди нравствени категории.
Мнозина преди Николай Хайтов пишеха за земята на Орфей, за нейните горди и сурови хора, за нейния зъл и нежен пейзаж, за нейните песни и легенди, но трябваше да се появи той, за, да направи Родопите свое поетично царство и да разкрие историческата съдба на тази трагична в миналото земя. Той показа нейната свенлива, скръбна усмивка. Нейната първична дива хубост. Откри на българската литература един суров, неповторим свят, в който локалните багри ни замайват със своята пъстрота и които познавахме досега като че ли само от песните и легендите, но не и от индивидуалното творчество. В този смисъл Николай Хайтов има народна мисия в литературата и мисля, че няма да пресиля, ако го нарека писател мисионер.

„Диви разкази“ на Николай Хайтов се нареждат в голямата българска литература. Неслучайно вече има над двадесет издания като са преведени на много чужди езици, включително китайски. Това е, защото тези разкази са написани от художник със силно, искрено талантливо перо, който много знае и много може:

„На ония, младите години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърбината, в пояса — нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът — ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че си не поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена — викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми — в ония мъжки времена.
Имах един комшия, харесал бе в Настан една жена, та ме веднъж извика той:
– Казвай какво ще искаш, за да я докараме до сватба!
– Дай – викам – на троица по сто лева, двеста лева отделно за пиене, та всичко петстотин, и сватбата ти е готова.
Съгласи се и след някой ден отидохме в Настан. Четирима нови хора влезнахме в селото и се позна. Казали на момата: „Тъй и тъй, ще те крадат!“ – и момата не излиза. Брат ѝ заредил пушката. „Нека ми дойдат – рекъл, – ще им сдупча тиквите!“ Бре чакахме ден, чакахме два – не излиза.
На третия ден – аратличе имам едно в Настан, Шукри, дойде и ми рече: „Отидоха – кай – да орат в Блатнище. Стягай се!“ „Ами момата?“ „Момата – и тя.“ Още по-хубаво! Там е кър и няма кой да я спасява. Верно, брат ѝ не е лесен, но той е сам, а ние – четирима.
Взехме вино, ракия и се отнесохме и ние към Блатнище. Ту в път, ту под път – прислонихме се до една водица, под едни високи ели, и зачакахме. Нивата – близо, вижда се как орат – момата и братът. „Дайте – викам – да попиеме ракия, докато стане пладнина, тогава момата ще дойде да напои воловете и ще я хванем.“
Викам си тъй, ама друго се случи. Видяло ни някакво козарче, че се тулиме край нивата, възкачило се на една борика и вика, та червата си дере:
– Ее-е-ей, аго Шебане! (И оня викаха Шебан, както и мене.) Хора, вика, има в дерето, ще крадат сестра ти, хора има-а-а-а!
Викам на моите:
– Втасахме я! Хайде да излизаме!
Брат ѝ, като ни видя, приготви се. Откачи брадвата от сливата, бутна сестра си зад него и се развика:
– Вървете си кой откъдето е дошъл, че майките ви ще разплача! – И взе да хвърля камъни въз нас да го не наближаваме. Той си хвърля, ние си вървим, вървим и му викам:
– Адаш, куртулисване от тая работа няма! Ако е за разплакване на майки – я съм по-ербап! Пусни, викам, брадвата и си гледай работата, пък сестра ти ние на лошо място няма да я водим, ще я водим в град!
– Назад! – вика. – Ще ви пръсна тиквите!
Ония, моите аркадаши, втрепераха баджаците, ама я не спирам. Едната ми ръка на ножа, другата – на ливорвера. Викам:
– Ако е за трошене на тикви, сине майчин, хайде да ги трошим! – И са пуснах да го хвана, а пък той махна с балтията въз мене и щеше да ме е съсекъл, ако не подрипнах настрана, та ме закачи само в ръката, ей на това място, под лакътя. Съсече ми доламата и – до половината месото. Отмаля ми, значи, ръката, лявата ръка. Хванах го тогава с дясната за врата и с хващането го зарових в земята. Кораво бях тогава, яко и където хванех – не прощавах. Подлегнах го с коляното, пък със здравата ръка догребах едно дърво, та го бриснах по главата и му я обелих. Одрах му я от върха до челото. Сетне му разпасах пояса, изправихме го до една борика и го вързахме да не шава, а и раната вързахме с пояса. Курдисахме го като с чалма. Тогава чак се огледахме и видяхме, че сестра му избягала. Докато ние сме се разправяли – фукнала – върви я гони. Ами сега? Викам на младоженика:
– Бе ти кьорав ли си, мамицата ти, къде са ти очите?
Нейсе, ровнахме насам-натам и я хванахме в едни габри: легнало, закачулило се – лежи и си мълчи. Рипнахме връз нея, рипна и тя и взе да се бори. Ние четирима, тя една и баз-бая ни развъртя. Но я хванахме за плитките и – клекна. Заведохме я на нивата при брат ѝ, а пък той ни се моли:
– Пуснете ме да си вървя! Пуснете ме, че ми е лошо, не ме оставяйте тука да умирам на тая борика!
И ние взехме, че го пуснахме. Съжалихме го. Че като рече тоя мъж: дръжте ма, ноги, ако си вятър – стигни го. Забрави и орало, и сестра, и всичко. Резна се в дерето и се загуби.
– Хайде – викам на невестата, – хайде сега, чоджум, да вървиш с нас да те направим ей на тоя апапин жена.
– На тоя ли, дето не си е още обрисал лигите! Птю-ю-ю! – И плю въз него. – Никогаш няма, кай, да стана негова жена!
Нахвърлихме се пак въз нея и я завлякохме нагоре въз баира, но тя не иска да върви. Имаше ситни плитки – половината ѝ ги отмъкнахме, но тя се дърпа и не ще. Най-сетне я нарамихме кой за крак, кой за ръка – и я отнесохме в Джинджов азмак, тъй – наръки, наноги. Я бех краднало и други жени, ама такова женище не бех виждало: хем силно, хем инатин, развито и на кокал, и на снага, да не приказваме за ей тука, за отпред: такова нещо, агов, бесно, та буйно, да се не нагледаш и настискаш.
От гората възвихме към Грохотно. Очаквах брата ѝ, като си отиде, да ни подгони и с други хора, та вместо по пътя за Дьовлен, ударихме през гората. Спряхме да я носим. Уморихме се. Взехме да я влачим, та шалварите ѝ станаха като листница. По едно време младоженикът вика:
– Да я пуснем бе! Това е звяр, а не жена!
– Дръж я, верицата ти! Искаш да я оставим, за да се каже сетне, че ни е надвила?
И пак надолу, надолу, та до Грохотненската река. Трябваше да минем реката, та сетне да възвием през Хамам бунар за Дьовлен. Да я минем, ама как? Реката придошла, буйна, та мътна – ври! Има мост, ама чак в селото, не е като за нас. Щем не щем, трябваше да я бъркаме. Ония помагачи, двамата, не се съгласиха с нас и се върнаха – видя им се реката страшна. Жената и тя се тегли, и тя не ще сама да бърка в реката. Рекох тогава на младоженика:
– Хвърляй я на гръб!
Хубаво, ама тя висока, а пък той едвам до шията ѝ стига, как да я „хвърли“? Викам му тогава:
– Клекни бе, клекни да те яхне!
Клекна той, ама тя пък не ще. Помъчих се да я бутна върху него, ама с една ръка – не мога. Вковала ногите – не мърда! Взех тогава ножа и го впрях на гърдите ѝ.
– Ей сегинка – викам – ще ти смукна кръвчицата! – Я понатискам ножа, тя се понавива, я впирам, тя се понавива, докато легна на гърба на младоженеца и той я понесе към водата. Нямаше как – улови го за врата.
– Цепи! – викам му на оня. – И се не обръщай, аз ще я държа за краката!
Повървя оня, повървя и току се резна в някаква си дупка и се изгуби в мътнинето. С него – и жената. Чорапите ѝ само ми останаха в ръката. „Брех! Отиде – викам си – хубавата невестица!“ Жулнах се тогава във водата. Я съм дългач и плавам, водата ма не плаши, ама тая вода не е като вода, а мешано с камънак и дърво – страхотия. Едно се впряло в корема ти, друго та ударило в рамото, трето в ребрата та престъргало – себе си ли, другите ли да спасяваш? Хайде, с две ръце да бях, ами то с една! С една – с една: улових жената за ногата – със зъбите, не с ръка – с ръката хванах някакъв корен и по него – на брега. Два часа дума не можем да продумаме, сини посинели – занемели! И тая работа на месечина става. Бъхтането с брата стана по пладнина, гоненето из гората, хващането на жената – докато да зайде слънце, а по месечина другото.
Седяхме каквото седяхме.
– Ставайте – казвам – да вървим!

Пък жената вика:
– Оттук нагоре не отивам! По-добре удавете ме в реката!
Започвам с хубавко:
– Хайде мари, Емине, недей се впира! Хайде, докато те молим с хубаво!
– Не, та не! Имам, кай, брат разбойник в Драма, той с лири ще те накичи, ако му заръчам, пусни ме, за тоя не ща да се оженя, пусни ме!
Младоженикът, уплашен, седи и чака. Гледа ма в очите.
– Ставай – казах, – ще та женим! Ето ти юнака!
– Не ща ти юнака, пусни ма! Тука умирам, ала не мърдам!
Хванах ливорвера и го впрях в нея:
– Осем убийства имам, ти ще си, казвам, деветото! Осем убийства – ти деветото, ако не станеш ей сега и да вървиш!
Сепна се тая жена и стана. Вървяхме, вървяхме – зазори се. Гледам, преваляме Хамам бунар и слизаме низ Криво било за Дьовлен. Цяла нощ сме ходили с път и без път, по папратища и през шума, превъртели сме се като през дарак, та здраво парцалче не е останало. Хайде – ние си можем и без парцали и без гащи, ами нея как да я представим в града? Викам на младоженика:
– Я ти върви да ѝ вземеш дрехи, да я не въвеждаме такава листница в Дьовлен!
Пък той ма тегли настрана и вика:
– Бива, ама остави ни малко, манечко да се понагалим, че белким стане по-кротка!
– Бива! – рекох.
Повървяхме, повървяхме и аз почнах да си разпасвам пояса.
– Карайте – викам – напред, пък я ще остана малко по себе си!
Те подминаха, я останах. Ама ги наблюдавам. Запряха се по едно време на пътеката, а комшията ѝ рече нещо и я препъна. Хвърли се въз нея и взе ногите ѝ да разпилява, ама и тя мирна не седи, като ги сви, че като ги перна напред и младоженикът се претърколи два ли, три ли пъти – не мога да ти кажа. А бре, аланкоолу, една работа, като не ти е работа, защо я барем захващаш?! Настигнах ги и тръгнахме. Изпратих комшията за дрехи, пък ние с Емине спряхме току над Дьовлен да почакаме за дрехите. Впули се тогава в мене:
– Защо ма даваш на оня лигльо да ма лигави?! Не го ща за мъж. Тука умирам, в Дьовлен не отивам!
– Ще дойдеш – викам, – ще дойдеш! На мене пари са ми броили!
– Ако ти е за пари, брат ми с алтъни ще те покрие, пусни ма само да си ида!
– Пред думата – викам – алтъните пара не правят. Ще вървиш!
– С тебе – кай – ще дойда не в Дьовлен, а през море, ама с него – не!
Бре-е-е, накъде вървеше, накъде взе, че са изгърби! Жена си имам вкъщи, вярно, ама тая – жена и половина, бяла като мляко, очите ѝ те режат като с нож, а гърдите ѝ – фурна, мили брате – хвърляй сурово тесто, печи хляб и яж!
– Искаш ли? – вика. – Ето ма!
И тогава, грях-хаир – побарах я на поляната в единия край, та сме се запрели чак в другия. Права билка, да ти кажа, не остана! Викам си: „Дотука – баш! Ами сега? Взема ли я – посрамявам занаята! Не я ли взема – право в сърцето я ранявам!“
Тя усети, че съм надве.
– Нали с тебе ще вървим? – пита, заковала ма с очите.
Вкара ми сърцето под чатала, жената с жена! В такова време ти се ще да имаш две сърца – едно за чест, друго за мерак, а то, опустялото – едно: разсечи го, разкъсай го – пак едно!
Хвърлих го на чест и рекох:
– Нема да е с мене, а с него!… Нема как.
Викна тя:
– Няма да е с него!
– С него ще е!
– Няма да е! – И фукна да бяга… Както са гледахме в очите – фукна. Хвърлих са и я вкопчих за петата. Не ми даде време нито да шавна, нито да стана – заигра като вихрушка, въртя, сука, влачи ме по камъните и по тръните, овърша тая сиромах жена цял харман, но я съм се вкопчил като кука за петата и я не пускам. Препъна се най-сетне и падна – с бяла пяна на устата. Понатъртих се и аз, но нямаше как. Починахме си, поседяхме, че ѝ викам:
– Ще вървиш ли сега?
– Оставям се – вика – на ръцете ти! …

(из “Мъжки времена”)

Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща. Баща ми го убоде мижу Селиховата крава, а майка ми загина от испанската болест. Раснал съм със стар бубайка и с баба, ала на баба дясната ѝ ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши и дядо впря очите си в мене да ме жени. Мене не попита. За такива работи тогава не питаха дето се женеха, ами старите си ги правеха сами. Чух ги веднъж само как си проговориха с баба.
– Младо е! – рече баба.
– Ще наякне! – рече ѝ дядо. – Само трябва да се поогледаме за някое момиче!
Какво е гледал дядо и как – не мога да ти кажа, ала веднаж като се върнах от паша, заварих у дома един адам бойлия мъж с една голяма ножица в пояса набодена.
– Рамаданчо – каза дядо, – викнал съм терзия потури да ти ушие. Вапцани ли искаш или сури?
Друго питане не ме попита. Годиха ме, жениха ме – това беше всичкото питане: „Вапцани ли потури искам или сури?“
Терзият дойде в сряда, в четвъртък потурите беха ми ушити – вапцани потури, с капаци и гайтан, а в петък дойдоха тъпанарите на двора и зачукаха даулите на сватба. Даулите бият, казаните с месото врат, пък аз още не зная коя ще ми дойде за невеста. Пресрамих се и попитах баба.
– От колибите ще бъде – вика, – не от село!
Ама коя? Каква? – нито баба да ми каже, нито аз имах кураж да питам. Коя? Каква? – вечерта се чак разбра. Припял ни беше ходжата, притупал ни беше тъпанът и дойде време да останем сами в одаята с моята невеста. Преди да влезем в стаята, дядо ме повика настрана и рече:
– Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре, на сабахлем! Ако си – вика – станал мъж – карай мъжки! Ако не можеш – с нокти или с пръсти, но да има кръв, инак цялото село ще се смее! – бутна ме в одаята и заключи.
Седял съм една половинка от саатчето като вдървен, без да смея нито да гъкна, нито булото ѝ да сваля, докато най-сетне тя самата смъкна покривалото и се показа. Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива. Вторачил съм се в нея като диво, а пък то ма гледа, гледа, а че прихна да се смее:
– Срам ли те е? – вика.
– Срам ме е!
– Защо се срамуваш? Я гледай колчави потури имаш! И какъв пояс! Искаш ли да поиграеме на пумпал? – И докато да кажа искам или не искам, хвана ме за пояса и взе да ме тегли, да ме развива и повива като пумпал… Така сме се хубаво заиграли, че не усетихме кога пропяха първите петли. Тогава ми дойде на ума за кръвта и ме налегнаха бърчините. „Ей сега ще се хубаво разсъмне и ще надойдат ония да питат за кръв. Ами сетне?“ Забеляза тя какво ми е и ме попита за какво си мисля. Казах ѝ:
– За кръв!
– Аз – вика – ще ти намеря! – Наду се момичето, та лицето ѝ стана мораво и току бликна от носа ѝ кръв. Няма да приказвам тая кръв къде и как сме я размазвали – всичко мина, замина и заживяхме със Силвина като жена с мъж. Тя беше момиче, ала и жена си бе. В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето няма си брада, за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж! Макар че кога сърцето ще се размисли за жена, то не пита ни главата, ни брадата, както се случи и с мене. Докато се развивахме със Силвина и повивахме, докато сме се смели и играли, то, сърцето, се навивало, навивало и когато изведнаж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена…

(из “Дервишово семе”)

Съдържание

Предговор. Един свят на хубост и мъжество… (Иван Цветков)
Мъжки времена
Мерак
Когато светът си събуваше потурите
Страх
Дърво без корен
Горски дух
Засукан свят
Букова глава
Ибрям-Али
Козият рог
Калинкините чанове
Катерин
Черното пиле
Гола съвест
Сватба
Изпит
Пътеки
Под свирката на локомотива
Дърво за огън
Грях
Към върха
Магьосникът от Брезе
Римска делва
Да възседнеш глиган
Палежи и грабежи
Гости на вилата
Айшовица
Дервишово семе
За автора

Автор

Николай Хайтов (1919–2002) води през 82-годишния си живот люти разпри с всичко, което боде собствената му представа за родолюбиво и справедливо дело. В продължение на четири десетилетия е сърцето и моторът на дискусии около гроба на Левски, чистотата на езика, вклинява се в полемики за екологията на природата и на душата, за политически и военни пристрастия.

 “Едно е да ти се иска, друго е – да можеш, а пък трето и четвърто да го направиш” – тази христоматийна фраза е излязла от устата на един от героите на Николай Хайтов от разказа „Мъжки времена“, но в нея сякаш е събран целият живот на писателя. Трябва наистина много да желаеш, да имаш талант и желязна воля, за да се издигнеш от лесничей, когото са обвинили, че незаконно раздава дърва на селяните, до пиедестала на живите класици на българската литература . А тези качества Хайтов ги има в изобилие. И когато пише, и когато води безкрайните си войни, и когато реши да смачка някой от многобройните си врагове.
Венцехвален, обгрижван, награждаван с най-високите възможни отличия, академик. В учебниците обаче няма да напишат другото, за което го атакуват приживе колегите му: крадец, плагиат, деспот. Обвинения, които като куршуми пронизаха общественото пространство, но дори и не одраскаха мощната снага на певеца на Родопите.

Николай Хайтов е роден на 15 септември 1919 година в Яврово. Неговият съселянин и приятел Борис Димовски разказва, че когато слязъл от планината в Асеновград, за пръв път видял възрастни жени да четат вестник. Гледката му се сторила абсурдна.
„Аз съм балканско чедо – казва пък за себе си Хайтов. Свикнало на ветровете и фъртуните. Двамата братя пасяхме кравите, козите, скитахме из гората, гледахме орлите, като огладнеехме, беряхме круши. В град не бях ходил до четиринадесет години. След завършване на прогимназията заминах за Пловдив и когато след деветмесечно чиракуване в един колониален магазин се откопчих една нощ, осъмнах призори в края на града на път за домилялото ми родно село. Бях като диво пиле в кафез. Счупих кафеза, излетях и се почувствах свободен.“
През 1951 година Хайтов вече е инженер-лесовъд в радуилския участък на горското стопанство “Боровец”. И може би животът му би продължил в посоката, която е избрал, ако в партийния орган “Работническо дело” не се бе появила статия, която го обвинява, че като използва службата си, печели незаконно. Без забавяне го осъждат на осем години затвор, уволняват го дисциплинарно и му забраняват да работи по специалността си.
По-късно присъдата е отменена, но две години лесничеят е без работа. И това се оказва големият късмет на българската литература. През 1954 година се появяват първите очерци, подписани с неговото име. Някои от тях са в същото “Работническо дело”, което замалко не го праща зад решетките. Двадесетина години по-късно на бял свят идват и „Дивите разкази“ а с тях славата, преводите, тиражите на книгите му (общо 4 млн. екземпляра), филмовите сценарии, високите позиции във властта и дори в ДС, където като агент „Горски“ стига до чин полковник.

Николай Хайтов е автор на 43 книги, 13 пиеси, 750 статии, рецензии. Участвал е в създаването на 35 научно популярни и 8 игрални филма (сред които най-успешният за голям екран „Козият рог“ и най-популярният тв сериал „Капитан Петко войвода“). Написал е 12 радиопиеси.
Една от най-големите битки, които писателят води в живота си, е за мястото на гроба на Левски. Срещу него се изправят академици, професори, капацитети, обединени в мнението си, че той не е нито историк, нито археолог и не трябва да се меси в неща, които не разбира. Сам и безкомпромисен, Хайтов пише книга след книга, за да докаже тезата си: Апостола е погребан в църквата “Света Петка”. Спорът така и остава без краен победител, или по-точно всяка от спорещите страни обявява себе си за победител.
Антон Дончев не крие, че чак след като Хайтов вдигнал шум и заговорил положително за романа „Време разделно“, той бил признат и тръгнал по възходящия си път.

Но колко са и тези, които обвиняват академика в кражби на литературни произведения и плагиатство. Тази мълва тръгва още от „Диви разкази“, пренася се в „Капитан Петко войвода“ и се скандализира най-вече около романа „Левски“ на Яна Язова. Ако се доверим на претендиращата за обективност Уикипедия, ще прочетем, че той се опитва да публикува под свое име сборника с документални разкази „Забравените от небето“ на Екатерина Томова. Когато не успява, активно се противопоставя на издаването му. Поради създалата се гласност Тодор Живков се среща с нея и решава случая в нейна полза.
През 1985 г. Петър Величков открива чернови на неиздадения дотогава роман „Левски” на Яна Язова в Централния държавен архив и публикува откъси във в. “АБВ”. Според него Хайтов е откраднал беловата на романа (която така и не е намерена) след смъртта на авторката му и го е депозирал в издателство “Христо Г. Данов” като свой авторски. След излизането на откъсите го изтегля и заличава всички следи.
Зад гърба си писателят има и богата административна биография. В средата на 60-те години е главен редактор на списание „Родопи“, член на ръководството на Съюза на българските писатели, където преминава през различни длъжности. В началото на 70-те е ръководител на издателството на Отечествения фронт, председател на столичния съвет за култура, главен редактор на списание „София“…
До 1989 г. е депутат в 9-ото НС. От 1994 г. до края на живота си е председател на СБП.

През 2003 година от Народно читалище „Николай Хайтов“, Съюза на българските писатели, вестник „Земя” и Фондация „Николай Хайтов“ е учредена литературна награда за книга с белетристика или публицистика, утвърждаваща националните традиции, нравствеността и родолюбието, духовните послания на писателя Николай Хайтов. Тя се връчва в литературния салон на читалището всяка година в навечерието на 1 ноември – Деня на народните будители.

Линк към книгата:

Свалете от Яндекс книгата “Диви разкази” на Николай Хайтов от тук
или
Свалете от Мега книгата “Диви разкази” на Николай Хайтов от тук

Други препоръчани книги:

Кукувица Кука – Георги Божинов Български Работи – Иво Сиромахов “Трънски разкази и Балканска сюита” – Петър Делчев Стопанката на Господ – Розмари де Мео Мравки и Богове – Стефан Цанев Кривата на щастието: За спорта, Вселената и всичко останало – Иво Иванов (допълнено издание, януари 2021)