Iskam-da-buda-svoboden-Levski-4eti.me-coverЗапознайте се с българина Васил Иванов Кунчев. Опознайте Васил Левски като човек, а не като “икона”. Той не се нуждае от боготворене. Напротив! В шестнадесетте разказа, Васил Левски е представен от различни гледни точки, като желанието на автора е по този начин да се постигне завършен и цялостен образ на Апостола.
Тази завършеност се проявява може би най-добре със следните думи от разказа „Върви, българино!“:
„Роденият да бъде човек винаги стига до простото „Искам да бъда свободен!“.
Това не е книга само за Апостола. Това е задълбочено изследване върху манталитета на българите, в една гранична епоха, когато османските тертипи на мислене и живеене се разпадат и когато бавно и мъчително си пробива път идеята за освобождение. Става дума за манталитета, обременен от привичките на досегашното битие и постепенното проглеждане и осъзнаване през мъглата от предразсъдъци и закоравели навици, че има и друг начин на живот – свободния.
За всеки един от шестнайсетте разкази Димитър Дишев се е подготвял като учен, пред съдбовна експедиция. И най-малката подробност е огледана, и най-незабележимият човек е получил достойно място в структурата на всеки текст. А броят на тези незабележими човеци, е лавината, под която идеите на хора като Васил Левски се разсейват, пречупват се през дребни сметки, битови несгоди и закоравели навици, за да породят в препатилите им глави съмнения, недоверие и страхливост.
Авторът има ясно поставена цел: да спаси образа на Левски от банализираното славословие на инерцията, да го постави в ситуации на взаимоизключващи се интереси, на внезапни битови или житейски казуси, в които той, все още наричан Дякона, и възприемащ се от околните като един от тях, постъпва не като призван и велик.
Дишев има таланта да въвлича читателя в потока на тогавашния живот естествено и неусетно. Всеки един от тези разкази започва с битов детайл, реплика или разсъждение, които отвеждат направо към сърцевината на сюжета, в който хората, житейските случки и битовите подробности се разтилат като път през зелена морава. И разбира се, всеки разговор, оценка, или изказано съмнение е подчинено на поставената тема – Левски. Началните изречения на повечето от разказите започват внезапно, с някаква битова или закачлива подробност:“Все с Яким Шишков споделяше тревогите си, защото той беше човек сърдечен и отвътре му идеше готовността за отглас на чуждата болка…”
“Йордаки Хаджиминчович и Васил Левски не се бяха карали и почти не бяха говорили…”
“…През 1884 година управителят на най-големия от чифлиците му се яви пред него с малка книжка в ръце и забързано и угодливо започна да хули списователя Захарий Стоянов и дори го напсува, защото окепазил с писанието си почтени българи и на първо място уважавания господин Иванчо Хаджипенчович…”
“Найден Геров, останал в съзнанието на просветените българи като автор на първата българска поема “Стоян и Рада” и на големия речник на българския език….живя 22 години след Освобождението и 27 години след смъртта на Левски, но не написа спомени за него.”Защо тъй, господин Геров? – го питаха. – Та нали към тебе се обърна Дякона с писмото си от 1868 година…”

Всеки един от разказите носи своята историческа достоверност, характерологическа оцветеност на въвлечените лица и психологическа оправданост на поведението им. Димитър Дишев е проучил епохата, събитията и по-дребните житейски случки като историк, но ги възпроизвежда като писател. Това е голямото му предимство пред множеството днес претенциозни тълкуватели на далечната и близката ни история, които със замах изваждат от потока на познавателния процес някакъв факт и го абсолютезират като феномен, непроменящ се през хилядолетията и вековете.
Най-общо книгата на Димитър Дишев предлага три гледни точки: на потъналите в османското всекидневие българи, на богатите и образовани българи и на турските властници.

Ще дойде свободата в Българско и друго ще е слънцето над тази земя, друг ще е вятърът и други ще са лицата на людете български.
Невести и моми са тръгнали нанякъде и се смеят както никога не са се смели жените в Българско. Чуваш този смях и ти се доплаква от възторг. Велико нещо е свободата!
За това работих, байно и не съжалявам, нищо че учени хора ще търсят след време грешки в работата ми и ще ги намират. („Върви, българино!“)

Ето какви са мислите на Левски в разказа “Върви, българино!”, докато седи затворен в стаичката в софийската казарма по време на процеса срещу него:
„Ще дойде свободата в Българско и друго ще е слънцето над тази земя, друг ще е вятърът и други ще са лицата на людете български.

Невести и моми са тръгнали нанякъде и се смеят както никога не са се смели жените в Българско. Чуваш този смях и ти се доплаква от възторг. Велико нещо е свободата!
За това работих, байно и не съжалявам, нищо че учени хора ще търсят след време грешки в работата ми и ще ги намират.“

От този миг насетне животът му се промени.
Пак мислеше за Левски, но вече свободно и незаслепено и това откри друг простор за мисълта му. „Сега не го гледам отдолу нагоре, а като равен. – си помисли. – Ако кажа на някой колега за това, той ще се възмути и ще рече „Как се осмеляваш да се смяташ за равен с великия българин!” Ядоса се и изрече отговора: „Аз и за равен с бога се смятам, байо! Изпълнявам десетте му заповеди не защото той ми е наредил и се боя от гнева му, а защото не по-зле от него и не с негова помощ съм разбрал как трябва да се живее.”(Откъс от разказа „Здравей, българино Кунчев!“)

Самият Васил Левски седеше в този ден (денят на подписване на смъртната му присъда) замислен на миндера в една стая в софийската казарма и мислеше за съдбата си. Беше си спомнил как при пътуването от Търново за София след залавянето в Къкринското ханче каза на Николчо Цветков: “Ще се потурча даже, само да остана жив и пак да работя!”. Сега беше доволен, че на процеса не се и опита да се прави на някакъв, а след началното почти подигравателно “Исках да отида в столицата, да намеря големци като вас и да им кажа какво е дереджето на българите.” можеше на следващите разпити да стои спокойно и да дразни цариградския паша с независимия си вид.
Намръщи се, когато си помисли за държането на останалите подсъдими. “Защо тъй, братя? – искаше да попита. – Защо не се изправихте така срещу съдиите, та те да разберат, че имат работа с мъже българи, а не с поплювковци? Защо угодничехте и издавахте и неща, за които не ви питаха?” Поклати глава, когато си представи хитрия отговор на някой от тях “Защото и ние като тебе показвахме готовност да се направим на турци, за да останем живи и да работим за делото.” Усмивката му беше тъжна.
Васил Левски беше обесен на 6 февруари същата година.
(Откъс от разказа “14 Януари 1873”)

Прочетете и прегледайте онлайн в различни формати ‘„Искам да бъда свободен” от тук