Пътеписи за душата на България – Ивинела Самуилова

Неочакваните срещи по пътя, поетичното преживяване на приро­дата, провокативният поглед към историята, задълбоченото вникване в традицията, споделените съкровени мисли и искрената емоция ни повеждат към дълбините на душата на България.
Поднесени увлекателно, затрогващо, но и с типичния за авторката свеж хумор, петнайсетте истории завладяват, вдъхновяват за пъте­шествия и разпалват любовта към родното.

„Пътеписи за душата на България” излиза през 2019 г. след възторжения прием на книгата „Бабо, разкажи ми спомен” от 2016 г. Въпреки че книгата е различна по жанр от досегашните книги на авторката, събраните в нея истории от местата и хората на България сякаш са точно това, от което читателите имат нужда – различен поглед върху темата за традициите и страната ни.

„Пътеписи за душата на България“ не е пътеводител. По-точно не е само пътеводител, както казва самата авторка. Това са разкази за места из нашата родина, написани с любов, случки, преживени в сърцето, а не само на листа. А всички герои в тези истории, намиращи се в най-различни краища на страната ни, са душата – душата тази книга, както и душата на България. „Душата на едно място не е в обектите от туристическите справочници, а в духовното съдържание, което посетителят отнася със себе си“ – с това започва тази книга, а завършва с една мечта за пътуване. Пътуване из България, из природата на родината ни, пътуване назад във времето, към историята, към забравените светове или към по-малко познатите, към хората, живеещи далеч от големия град, чието ежедневие за много от нас е непознато. Пътуване към самите себе.

Героите на този прекрасен сборник с разкази са самата Ивинела Самуилова, нейният спътник в живота (хаймана, както самата авторка казва), Венци и, разбира се, всички хора, с които двамата се срещат по пътя на тази книга. С всеки разказ техните истории стават наши истории, уникалното перо на авторката ни позволява да ги съпреживеем по най-добрия начин.

След приключването на „Бабо, разкажи ми спомен“ с мен се случи нещо необичайно. За пръв път нямах желание за писане. Тоест, нямах желание да пиша друго. Обикновено още преди да представя поредната си нова книга, вече живея с идеята за следващата. Бързо се пренастройвам. Махала Небесна обаче се оказа пространство, от което не исках да си тръгна. Исках да продължавам да пиша тази книга и така да остана на това чудно място, което, както казва баба Жива, човек не може просто да прибере в куфара си като сувенир и да отнесе в някакъв друг живот Историята ни, мирогледът, културата, традицията, музиката, вярата, ценностите, природата… губят от своята жизненост, когато не се преживяват на мястото, от което са част Вдъхновението да започна нова книга се появи по време на едно пътуване, когато ме осени прозрението, че махала Небесна може да бъде открита навсякъде. Защото, ако тя е алегория за душата на България, то тази душа не е само под любимия ми връх Марагидик в сърцето на Балкана, а може да бъде усетена из много други кътчета на родината. И така, вместо да го пълня със сълзи, сложих в куфара малко багаж и превърнах страстта си да пътешествам из България в литературна мисия.
Така че, уважаеми читатели, макар и различен по форма, лично за мен сборникът „Пътеписи за душата на България“ е естествено и логично продължение на историите от махала Небесна. За разлика от романа обаче, историите в него са истински и дават възможност на всеки от вас реално да се докосне и да съпреживее богатствата на българската земя и душа.
Бих искала обаче да направя едно-две уточнения.
Този сборник не е пътеводител, или поне не само. Пътешествията са разказани като истории, във всяка от които има и послание, защото душата на едно място не е в обектите от туристическите справочници, а в духовното съдържание, което посетителят отнася със себе си. Освен това, умишлено съм включила дестинации, които не са сред най-популярните у нас, а ако все пак някои са такива, историите и поуките от тях едва ли ще намерите другаде.
Бих искала предварително да се извиня, ако някъде информацията, която съм дала, не съвпадне с това, което ще заварите, ако решите да посетите някои от посочените места. Все пак писането на пътеписи е трудоемко, а с времето нещата се променят Надявам се обаче повечето промени да са положителни. Повечето ми пътувания са от 2016–2017 г., но има и от 2015-а, а това до Равногор е от 2014 г.

— Авторът

“…поемаме към Мостово, откъдето планираме да се качим на Караджов камък.
Завиваме при отбивката за селото и почти веднага спираме. Гледката отвисоко е запленяваща! Като картичка е! Къщите са накацали над реката, сред зелената длан на малко плато, в уютното подножие на някакъв връх и заобиколени от море от безкрайни родопски хълмове. Малката река в ниското с неподозирана сила и упорство е пробила скалите, образувайки точно на входа на селото каменен мост, който е дал името му…”

Из пътеписа “Белинташ и Караджов камък: История за вратата, която се отваря отвътре”

“…Малко преди Лилково отново се появява асфалт, но ние почти не забелязваме. Защото картината, която внезапно се разкрива пред очите ни при последния завой към селото, буквално ни спира дъха. Научно доказано или не, Лилково напълно отговаря на поетичното си име: високо село край божествени ливади! Не знам какъв образ изплува във вашето съзнание, когато чуете „Родопи“, но моето винаги е рисувало тази планина именно така: огрени от слънце ливади, ширнали се по меки хълмове, от които можеш да докоснеш небето, а краят им се губи във величествени борови гори. На най-слънчевия склон –бели каменни къщи, скупчени около стара църква, от чиято камбанария тук, в този момент, сякаш за да ни поздрави с „добре дошли“, се разнася звън. Различен звън. Плътен по родопски, каба звън, който отеква в душата и като звука на гайдата те кара да настръхнеш с нотките на някаква дълбока, изстрадана тържественост…”

Из пътеписа “До Лилково и Ситово: История за „високото село край ливадите божествени“и за „селото, прославящо Бога“”

“…Решили сме да съзерцаваме пълнолунието от скалите на може би най-романтичната крепост в България. Преживяването е омагьосващо! Застанала под силуета на чудната крепостна арка на ръба над скалите, ми идва да хукна по ширналата се пред мен лунна магистрала към безкрая… Добре че Венци ме е хванал здраво през кръста.
Оставаме при крепостта до късно. Романтично е да седим тук, на високите скали над морето, в топлата, озарена от вълшебна луна лятна нощ и да бистрим тайните на битието между глътки свежо розе. Всъщност Венци се опитва да ми обясни влиянието на Слънцето и Луната върху приливите и отливите. Нищо не разбирам от всички тези проценти, диаметри и гравитационни полета, но облегнала глава на рамото му, слушам очарована. Сред този фантастичен декор дори инженерните му обяснения звучат като вълшебна приказка. А напълно непонятната за мен формула на Нютон за някакви гравитационни взаимодействия е като абракадабра. Тайнствено заклинание с огромна сила – такава, която ражда и поддържа живот. Силата на la mar. Женската сила… ”

Из пътеписа: “Северното Черноморие: История с ухание на смокини, гурме вкусове и омагьосваща луна”

“Винаги съм била съзерцател на природата. В смисъл – възхищавала съм се на красотата й като зрител. Всяка чудна природна картина за мен е била по-скоро като картичка, която наблюдавам отвън. Веднъж ми се случи да се усетя като част от пейзажа, да вляза в картичката.
Когато един ден Венци ми се обажда с думите: „Искам да ти подаря едно място“, определено не очаквам подобно преминаване през рамката на картината край помашко село. Бабинци – така се нарича селцето, кацнало на баира над Тетевен, където се осъществява първата ми – толкова отблизо – среща с Тетевенския Балкан. Неслучайно Иван Вазов е възкликнал: „Ако не бях дошъл в Тетевен, и аз щях да остана чужденец на Майка България. Вашият край е пълен с толкова прелести, че аз съм слисан! Ходил съм и в Швейцария, и по други места из Европа, пребродил съм и България, но не съм видял по-вълшебен край!“…”

Из пътеписа: “Между Тетевен и Троян: История за местата, които ни карат да преосмисляме живота си”

” Ако в България има място, което в съзнанието ми да е обвито в мистерия, това е Странджа планина. Почти не съм стъпвала по този край, но за сметка на това съм чела и съм чувала невероятни истории. Странджа планина за мен е като някаква Шамбала – онази загадъчна земя, в която са скрити нечувани тайни за живота, но която никой никога не е видял. Има ли я, няма ли я? Сякаш самата Странджа, убежище на толкова отхвърлени не само от науката, но и от ортодоксалната вяра феномени (като нестинарството, гробницата на Бастет, странни извънземни същества и пр.), е някаква географска мистификация. И също като уж бродещото из горите й Йети, се разтваря пред погледа на зрителя и изчезва в миг, за да остави посетителя объркан и в недоумение дали наистина е бил там, или е сънувал странен сън…”

Из пътеписа: “Пътуване из Странджа: История за Бога, слънцето и огъня”

“…Руините и сега говорят за някогашното величие на катедралата. Тук Самуил е бил коронясан за цар. Тук е и погребан – в преддверието на храма, до дясната стена. Всъщност гробовете – каменни саркофази, са три на брой. От снимки в интернет знам кой е царският – третият от входа навътре. Ако не сте проверили, няма как да го разпознаете: гърците са изтрили надписа „Самуил, цар български“. Но… О, колко мило! Предишен посетител е поставил на надгробната плоча стрък лопен вместо букет. В жълтите цветчета по издължените стъбла на растението сякаш виждам сноп запалени свещи. И се разплаквам. Не знам дали защото съм трогната от жеста на родолюбивия българин, или заради дупката в каменния саркофаг, от която стърчат тръни. Като гротеска на днешна България, мисля си. На съвременната държавност, която паразитира върху почвата на великото ни минало. Липсва само гарван, който да „грачи грозно, зловещо“. Но пък има крави, които, пуснати сред свещените за нас руини въпреки преградата отпред, са осрали навсякъде.
Разхождам се между стените на храма, който всъщност е построен още от цар Борис Покръстител. Самуил го обновява основно и пренася тук от Лариса мощите на свети Ахил. Когато успяваме да прогоним кравите от вътрешността на храма, се изкачвам по стъпалата до извитата стена на апсидата, където има три прозоречни арки с изглед към езерото. Настанявам се в една от тях и там, в това свещено олтарно пространство на българската история, дълго съзерцавам омиротворяващата картина на притихналото сред околните планини езеро. Каква прекрасна българска земя! Каква непрежалима загуба…”

Из пътеписа “Из Егейска и Вардарска Македония: история за душата на една изгубена България”

“Хората, които обичат разходките в планината, вероятно ще се съгласят с мен, че всяка от нашите планини има лична, уникална душа. Всяка притежава собствена атмосфера и предизвиква усещания и емоции, които я отличават от останалите. И ако запазената марка на Балкана е уютът, на Родопа планина – просторът, на Пирин – непокорството, на Странджа – мистерията, то според мен усещането, което най-добре описва Рила, е за святост. Иван Вазов споделя за Рила следното: „Не знам защо, но тази планина винаги е обладавала за мен едно странно обаяние, каквото никоя друга в отечеството ни, дълго време преди да я видя. Струвала ми се е като един друг свят, непознат и непристъпен. Виждал съм във въображението си някакви недосегаеми върхове, загубени в небето. Между тия върхове – един манастир. Нищо повече. Някаква тайнствена завивка е метната въз тая планина… Свети Иван Рилски, първият й заселител, ревниво я е запазил от нахлуването на световните мълви и на живота, тя стои под неговия покров и се е превърнала от планина на светиня…“…”

Из пътеписа: “Из Рила: История за пет врати към планината светиня и една молитва за България”

“… Ако не се чувствате подготвени за високата планина, тук, в Говедарската котловина, има достатъчно места за по-лежерна разходка на сравнително равен терен. Слънчевите поляни над селото ще ви отведат към маркирания маршрут към хижа „Мечит“, до която се стига по широк път сред борова гора за около час. Оттам планинарите могат да продължат и до връх Мечит. Аз съм стигала само до хижата, но гледките от върха, казват, са космически. Маршрутът е еднодневен.
Друг чудесен вариант за разходка, особено с велосипеди, е по асфалтовия път от другата страна на реката. За да се отбиете към него, минавате покрай манастирчето „Света Троица“, в чийто двор има аязмо. Манастирът е изграден през XX век около извора с лековитата вода, която, както твърдят местните, „лекува всичко“. Ако е отворено, непременно се отбийте. После пресичате моста над реката, а след него – и още един, над река Лакатица, и продължавате по асфалтовия път, чиято дължина е около 15 км. Лакатица се вие живописно край (на места доста разбитото) шосе, а в началото може да се движите и по успореден коларски път сред поляните. Ако имате късмет, ще чуете най-невероятния симфоничен концерт за хлопки, които с различен тембър, но в удивителна хармония, звънят от шиите на всяка от кротко пасящите по ливадите сред долината десетки крави. Пастирът им със сигурност е композитор по душа, осъществил таланта си по необичаен, но великолепен начин. Никога няма да забравя преживяването, когато чувам хлопките за пръв път. Отначало ни е необходимо известно време, за да разберем произхода на тази дивна „музика“. А после, като хипнотизирани от нея, спираме, слизаме от велосипедите, лягаме на тревата под меките лъчи на слънцето и опиянени от аромата на бял бор и мащерка, оставяме звуците на неземната хармония от хлопки да проникнат в нас и да ни синхронизират с онзи непостижим сред суетата на ежедневието ни порядък на битието, чието бледо описание е думата „блаженство“.

Из пътеписа: “Из Рила: История за пет врати към планината светиня и една молитва за България”

“…Продължаваме към Флорентин. То е последното село от днешната ни обиколка. Интересното му име идва от наименованието на римска крепост – Флорентиана. За нея има известия от XIV век, а местоположението й е източно от селото, върху хълм над реката. Едва ли има връзка, но точно в тази посока, в края на Флорентин, над реката върху хълм, се издига гробище с каменни кръстове, някои доста стари – от XIX век. Подминаваме го, но моля Венци да се върнем. Има нещо особено в тази гледка – в различните по височина, килнати сред пожълтелите сухи треви кръстове от камък. Приличат на каменни хора, които надничат през рамената си, за да съзерцават залеза над реката. Не е злокобно – напротив. Утешително е по-скоро – сякаш отвъдното добива земни черти…”

Из пътеписа: “Сон шон жмо: история за нивото на река Дунав в сантименти”

“…Бабинци – така се нарича селцето, кацнало на баира над Тетевен, където се осъществява първата ми – толкова отблизо – среща с Тетевенския Балкан. Неслучайно Иван Вазов е възкликнал: „Ако не бях дошъл в Тетевен, и аз щях да остана чужденец на Майка България. Вашият край е пълен с толкова прелести, че аз съм слисан! Ходил съм и в Швейцария, и по други места из Европа, пребродил съм и България, но не съм видял по-вълшебен край!“.
Като омагьосана съм и аз – от купите сено, от звъна на хлопките, от зелените през октомври ливади, от обагрената в есенни цветове гора към връх Трескавец, от развълнуваните като море дипли на Стара планина, от наситения с фин аромат на билки и пушек въздух, от белия параклис, кацнал на връх Острич над нас…”

Из пътеписа: “Между Тетевен и Троян: История за местата, които ни карат да преосмисляме живота си”

“…Скоро стигаме отбивката за Чипровския манастир „Свети Йоан Рилски“. Още щом прекрачвам прага на дървената порта, ме грабва онова усещане, за което говорих по-горе. Не мога обаче да разбера причината. Наистина от трите манастира този изглежда най-автентично и уютно. Не е обстановката обаче, която ме привлича. Дълго стоя в църквата, която ни отваря една жена – майка на единствения монах в обителта. Тя, разбирам също, поддържа манастира. Църквата е чиста и подредена, макар и в стила на кичозната „естетика“, с която сме свикнали по храмовете у нас – килимчета, каренца, изкуствени цветя. И въпреки това не ми се излиза. Обхождам храма за пореден път и изведнъж откривам източника на усещането. Скрита под евтина покривчица, частица от мощите на най-големия български светец и небесен закрилник на българския народ – свети Йоан Рилски, изпълва мястото с благодатно присъствие…”

Из пътеписа: “Българският Северозапад: История за богатствата на най-бедния край”

“…Цялата обредност на древните е отразявала прехода между светлината и мрака, небитието и битието, смъртта и живота, духа и материята. Освен че в древността култовите места са били едновременно „обсерватория“ за наблюдаване движението на слънцето бог и храм, където да се извършват ритуали в негова чест, те са били възприемани и като „врата“.
Това, което за мен е особено интересно обаче, е, че денем траките са олицетворявали бога слънце със самото слънце, а през нощта – с огъня. Когато паднел мракът, образът на бога е бил изобразяван на земята чрез огнен кръг. И именно това е същината на нестинарските танци – да бъде „свалено“ небето на земята, а чрез кръга на жаравата да бъде пресъздадено слънцето. Дали тези ритуали не показват всъщност, че нестинарската традиция е мостът, чрез който, макар и променени, част от автентичните тракийски ритуали са успели да достигнат до наши дни? По същия начин, по който запазените над седем хилядолетия символи на богинята майка предават чрез шевиците по ризите на бабите ни информация за сакралния мироглед на онази древна култура…”

Из “Пътуване из Странджа – история за Бога, слънцето и огъня”

“…С влизането в двора на Роженския манастир ни обгръща неземно спокойствие. Покой – за пръв път усещам толкова пълно смисъла на тази дума. Завладява отвън и отвътре. Минаваме през църквата, за да се поклоним пред чудотворната икона на Богородица Портаитиса, а после дълго седим в двора, притихнали. Подобно омиротворяващо чувство съм изпитвала само на Рилския манастир, но и тук, може би защото в момента няма други хора, е много силно. Ушите ми заглъхват, но не от тишината. Има нещо друго – някакво благодатно, свято присъствие, което прониква през тялото, превзема душата и сякаш очиства сърцето…”

Из пътеписа “Мелник. История за крайности, които се преглъщат само с вино”

“…За пръв път участвам в дегустация и ми е много интересно. По принцип обичам вино, но максималното, което мога да кажа, е: „Много е добро“, „Става“ или „Не ми харесва“. Нямам обаче познанията да обясня „защо“ по изискания начин на сомелиерите. На масата има дегустационно меню, от което става ясно, че нощес вероятно ще пъшкам от преяждане. Първо ни сервират зелена салата, гарнирана с печен октопод и домати. С нея опитваме бялото вино Ramos Pinto Duas Quintas Branco (последният да затвори вратата), реколта 2013. Няма да ви лъжа, че съм научила марката наизуст – мушнах менюто в чантата си и сега преписвам. Докато отпиваме, аниматорката ни разхожда из Португалия, като ни прожектира кадри от мултимедия, разказва ни интересни факти и ни представя виното: „…с бистър и искрящ цвят, с лимоненожълти отблясъци, това вино впечатлява на нос (!) с нотки на цитрусов плод, барут (!) и лек цветен нюанс. На вкус е плътно, с ронлива свежест (!), със запазени цитрусови и минерални нюанси“. Ето, този изискан език имах предвид – направо поезия. „Впечатлява на нос“ ме кара да усетя камбата в средата на лицето си по нов, аристократичен начин, а „ронлива свежест“ звучи страхотно и със сигурност ще го набутам в някое мое стихотворение. Само това с барута много не го разбрах – дано да не се разгърмим, че ще стане страшно. Следва традиционно за Португалия предястие от филе на риба треска, поднесено с друго бяло вино. После идват пилешки филенца, пак по традиционна рецепта, този път с червено вино, което, според познавачите, е изключително. О, да! Хич не е лошо, да се изкажа и аз. И накрая за десерт – прочутият португалски „Пастейш де Ната“ (нещо като кошничка от фино тесто, пълна с ванилов крем), с който получаваме по чашка от превъзходното ликьорно вино „Мадейра“ и като бонус – по още една чашка, но бяло „Порто“. Драматичните трели на фадото, което аз иначе харесвам, след изпитото вино започват да звучат малко неуместно. На никого не му се реве, напротив – настроението е на друг градус, при това в други географски ширини, по като за „Морен сокол пие“. Така де – Португалия си е Португалия и виното им не е лошо, но в тая фаза на купона тук пеят: „Къде и да одиш, къде и да шеташ, не се срами, не се плаши българин да си…“

Из пътеписа: “Между Пирин и Родопите – История, която започва с вино, преследва змей и завършва с живота, който не може да бъде измислен”

“…Винаги съм търсила хармонията между онова отвън с това, което нося отвътре. И досега винаги съм имала чувството, че онова отвътре някак успява да овладее света около мен. Тук обаче величието отвън е толкова голямо, че не мога просто „да разперя тесните си ръце и да прибера рая“, както казва Емили Дикинсън.
Наистина мястото е такова, че човек като че ли получава прозрение, което не успява да формулира на мига, може би защото то, в известен смисъл, е шокиращо. Градския човек имам предвид – местните хора са наясно. Това прозрение касае важното в живота и неговия смисъл. Станал част от божествената картина наоколо, изведнъж разбираш, че онези преходни неща, заради които си вярвал, че си струва да се живее, изобщо не те интересуват. Просто нямат значение. Единственото, което искаш, е по някакъв начин да съучастваш в тази мистерия на сътворението, да добавиш нещо към него, но със смирение. Да бъдеш съработник на Бога, но без да претендираш, че си Бог…”

Из пътеписа: “Равногор – История за жива вяра сред родопски необят”

“…„Даскалоливницата“ в Елена е място, което ме пленява по особен начин. Има атмосфера, която времето не е успяло да заличи – сякаш енергията е акумулирана и е останала завинаги запечатана на някакво друго, по-фино ниво на битието. Може би новите училища трябва да се изграждат върху старите – по същия начин, по който храмовете се издигат върху стари светилища. Духовното, макар и невидимо, се усилва в натрупването – разпръскването е пагубно за него. Какво ли е да учиш на такова място, питам се. Да имаш такава ярка личност като Петко Славейков за съученик? Или за преподавател? Каква умствена мощ, каква неизчерпаема енергия има този човек! Какъв колосален труд за България е делото му! Именно той е дал името, с което еленското – първото българско класно училище, е останало в историята: „даскалоливница“. Място за „леене“ на учители, разпръскващи светлината на знанието – по аналогия с важните за онова време „свещоливници“, понеже не е имало електричество да осигурява светлина. В „Даскалоливницата“, сред другите експонати, може да видите „съвети за пазене на здравето“, написани от основателя на училището – Иван Момчилов. Може да ги прочетете и в „Бабо, разкажи ми спомен“ – плениха ме и съм ги включила в една от историите. Изобщо Иван Момчилов заслужава по-голямо внимание. Истински просветител, реформатор и патриот, човек със силен и много здрав усет какво трябва да е образованието, така че, освен да дава знания, да формира личности със здрави ценности, стабилни познания, духовни опори и национално самосъзнание. Книжовник, който има голям принос за изработването и отпечатването на учебници на роден език, съзнавайки, че езикът има изключително значение за това националният дух да не бъде поробен. Неговите наставления звучат като божии заповеди по родолюбие: „Обичай Отечеството си и никога да не пожелаеш и предпочетеш друго отечество от твоето. От всичките езици на света предпочитай бащина си и майчина си език, що си най-напред в живота си него чул и научил от тях…“.

Из пътеписа: “До Севлиево през Елена, Велико Търново и Трявна – история, която дълго обикаля, преди да стигне у дома, за да обхване с обич „целий свят“”

“…Преди време в интернет бях попаднала на някаква дискусия за България – не помня точно темата, но не съм забравила предизвикателството, което един от участниците беше отправил към друг: „Дефинирай ми понятието „българщина“. Замислих се какво би могло да е определението на тази дума, с която често обобщаваме това, което ни кара да се идентифицираме като българи. И си дадох сметка, че такова определение не е нужно, защото то е категория на сърцето, а не на разума. Българщина не е ли това, което кара кожата ни да настръхне, когато чуем звука на родопската гайда? Което ни полюшва в един ритъм на хорото. Което ни разплаква, когато видим българския флаг да се вее гордо. И още толкова други неща, които не могат да бъдат дефинирани, защото самите те определят нас…”

Ивинела Самуилова в “Пътеписи за душата на България”

Съдържание

Предговор
Равногор. История за жива вяра сред родопски необят
Българският Северозапад. История за богатствата на най-бедния край
Пътуване из Странджа. История за Бога, слънцето и огъня
Подбалканско пътешествие. История за това как лъжата може да обиколи света, докато истината още си връзва обувките
Между Пирин и Родопите. История, която започва с вино, преследва змей и завършва с живота, който не може да бъде измислен
Сон шон жмо. История за нивото на река Дунав в сантименти
До Лилково и Ситово. История за „високото село край ливадите божествени“ и за „селото, прославящо Бога“
Враца и Врачанският Балкан. История за спомени, спорове и един личен въпрос за България…
Белинташ и Караджов камък. История за вратата, която се отваря отвътре
Между Тетевен и Троян. История за местата, които ни карат да преосмисляме живота си
Северното Черноморие. История с ухание на смокини, гурме вкусове и омагьосваща луна
Мелник. История за крайности, които се преглъщат само с вино
Из Егейска и Вардарска Македония. История за душата на една изгубена България
До Севлиево през Елена, Велико Търново и Трявна. История, която дълго обикаля, преди да стигне у дома, за да обхване с обич „целий свят“
Из Рила. История за пет врати към планината светиня и една молитва за България
За автора

Автор

• Животът може да е чудо. Книга 1 (2011)
• Ако животът не е чудо. Книга 2 (2012)
• Жената, която търсеше любовта. Книга 3 (2013)
• Къде отиваш, пътнико? Книга 4 (2014)
• „Гатанки от небето“ (2015)
• Бабо, разкажи ми спомен (2016)
• „Пътеписи за душата на България (2018)
• „Тъй рече баба Ега“ (2019)
• „И замириса на бабини гозби и спомени“ (2020)
• “От върха на перото” (2023)

Други препоръчани книги:

Бабо, разкажи ми спомен – Ивинела Самуилова Мистичните Родопи. Родописи от душата на планината – Иво Георгиев Духовните дарове на България. Историзмът в Българските земи. Том 2 – Ваклуш Толев Селата в България. Посоки за туризъм и култура – Гаврил Гаврилов, Анна Пелова, Михаил Михов Къде отиваш, пътнико? Книга 4 – Ивинела Самуилова Ако животът не е чудо. Книга 2 – Ивинела Самуилова