Еволюцията на Бог – Робърт Райт
Райт демонстрира, че колкото и погрешни да са нашите традиционни представи за Бог, тяхната еволюция указва към една трансцендентна перспектива: че религиозното търсене е основателно и че съвременният научен светоглед оставя място за нещо, което би могло да бъде наречено божествено… Амбициозен и блестящ като изпълнение, сензационният научен бестселър Еволюцията на Бог ще промени завинаги нашето разбиране за Бог, за произхода му, както и за неговата и нашата посока на развитие.Началото на “Еволюцията на Бог” отвежда в ловно-събираческите общества. Райт пише: “Еволюционната психология показа, че колкото и странни да изглеждат някои „първобитни“ вярвания – и колкото и странни да изглеждат някои „модерни“ религиозни представи на атеистите и на агностиците, – те са естествени порождения на човечеството, естествени продукти на един мозък, развил се чрез естествения отбор, за да осмисля света с най-различни средства, общата продукция на които не е изцяло рационална.” Разказвайки пространно за различни религиозни практики, той набляга на факта, че не съществува туземно монотеистично ловно-събираческо общество – политеизмът е нормата, а още по-важното е, че “ловците и събирачите по принцип не почитат своите богове. Всъщност те често се отнасят с тях по същия начин, по който човек се отнася към хората – в някои дни любезно, в други не толкова”
Въпреки своята умереност и дори позитивно отношение към съвременните религи, Райт все пак е учен и показва нужното безпристрастие, казвайки: “В шаманистката фаза от еволюцията на религията можем да видим не само светлата страна на религията, но и някои от дефектите, които я сподирят оттогава насетне. Религията, произлязла от мозъците на хората, е принудена да носи, за добро или за зло, белезите на нашия вид.” И допълва: “Ролята на шамана в култивирането на антипатия и насилие както вътре в обществото, така и извън него е още по-очевидна на фона на романтическото виждане, че съвременната религията е упаднала – че тя е възникнала чиста само за да се опорочи по-късно. Явно една от най-позорните роли на модерната религия – ролята на подпалвач на конфликти между обществата – е била част от нейната същност още в началните ѝ етапи.”
Преминавайки към втората основна част, християнството, трябва да започнем с главното: “Сигурните данни за „историческия Иисус“ са оскъдни. Библейските разкази за живота и словата на Иисус – евангелията от Матей, Марко, Лука и Иоан – са били написани между 65 и 100 г.сл.Хр., тоест трийсет и пет до седемдесет години след неговата смърт.14 По това време техният суров материал, историите за Иисус, циркулиращи в устна и писмена форма, без съмнение са били формирани от психологическите и реторическите потребности на неговите последователи.”
Тезата на Райт е изненадваща, но добре защитена – истинският създател на християнството като организирана религия е Павел, който умело създава и развива доктрината за братската любов, която успяла да се наложи по чисто еволюционен път в конкурентната среда на безброй други вярвания.
Книгата е пълна с интересни факти и подробности, които определено са доста любопитни. Вижте например за един подобен на Иисус проповедник, който е имал всичко, което му е било нужно – сал един амбициозен и адаптивен Павел не му е достигнал:
“Чували ли сте за Аполоний Тиански? И той живял като Иисус през I в.сл.Хр. Според историите, разказвани от неговите поклонници, той пътувал с учениците си от град на град и вършел чудеса: лекувал парализирани и слепи, прогонвал демони. Тия свои способности дължал на особения си достъп до божественото – той бил син Божи, казвали някои – и притежавал дарбата да пророкува. Проповядвал, че хората трябва да се тревожат по-малко за материалните удобства, а повече за съдбата на душата си, и развивал една етика на споделянето. Бил преследван от римляните и след смъртта си се възкачил на небето. Това придава доста голяма симетричност на живота му, тъй като и раждането му е свързано с чудо; преди да се роди, неговата божественост била разкрита на майка му от небесна фигура.
Звучи ли ви познато?
Обаче, бихте могли да възразите, Аполоний Тиански не предлагал доктрина за междуетническа любов! Ала както видяхме, вероятно и Иисус не е предлагал такава. Доктрината била развита от религиозния предприемач Павел, който я използвал. за спойка на своето голямо предприятие.”
Третата основна част – за исляма – е най-кратка, но и не по малко интересна. Обрисувайки пространно Мохамед и анализирайки Корана, Райт открива великолепни връзки със Стария и Новия завет.
Много интересно наблюдение прави Райт за връзката между Корана и съвременната наука: “Заради това натрупване на свидетелства за Божията доброта и величие Коранът прилича повече от Библията на определението, което Дарвин дава на своята книга „Произходът на видовете“: „едно дълго доказателство“. Това не е единственото нещо, по което си приличат двете книги. И двете доказателства претендират да обясняват изключително финото съответствие между човека и неговата околна среда. Мохамед отбелязва колко благоприятна е екосистемата за човешкото благоденствие и я обяснява с това, че Бог е проектирал тази екосистема. Дарвин отбелязва същото близко сходство между хората и тяхната екосистема и постулира различно обяснение: хората били оформени така, че да съответстват на своята екосистема – не другояче.”
В тази книга използвах думата „бог“ в две значения. Първо, съществуват боговете, които населяват човешката история – богове на дъжда, богове на войната, богове-творци, богове за всякакви цели (като например авраамическия бог) и така нататък. Тези богове съществуват в главите на хората и вероятно само там.
Но в някои случаи аз изразявах предположението, че може би съществува един вид бог, който е реален. Тази перспектива бе повдигната от манифестираното наличие на нравствен порядък – тоест от упоритото, макар и колебливо, разширяване на нравственото въображение на човечеството през хилядолетията и от факта, че настоящото съхранение на социалния ред зависи от по-нататъшното разширяване на нравственото въображение, от движението в посока към нравствената истина. Наличието на нравствен порядък, казах, основателно ни позволява да допуснем, че човечеството има „по-висша цел“ в някакъв смисъл. И може би източникът на тази по-висша цел, източникът на нравствения порядък е нещо, което отговаря на изискванията, за да бъде означено с наименованието „бог“ поне в известен смисъл на тази дума.
УВОД
От една страна, аз смятам, че боговете са възникнали като илюзии и че последвалата история на представата за Бог е в известен смисъл еволюцията на една илюзия. От друга страна: 1) самата история на тази еволюция указва за съществуването на нещо, което можем смислено да наречем божественост; и 2) в хода на своето развитие „илюзията“ се е осъвременила по такъв начин, че е станала по-приемлива. В тези два смисъла илюзията е ставала все по-малко и по-малко илюзорна.
Смислено ли е горното твърдение? Вероятно не. Надявам се да стане такова в края на книгата ми. Засега би трябвало само да призная, че Бог такъв, какъвто остава приемлив след цялото това осъвременяване, не е какъвто си го представят повечето вярващи.
Има още две неща, които се надявам да добият нов смисъл в края на книгата ми. Това са два аспекта на настоящата ситуация в света.
Първият е онова, което някои наричат сблъсък на цивилизации – напрежението между юдео-християнския Запад и мюсюлманския свят, така ярко проявило се на 11 септември 2001 г. От тоя ден насетне хората се питат по какъв начин световните авраамически религии могат – ако това изобщо е възможно – да съществуват съвместно, след като глобализацията ги заставя да влязат във все по-близък и по-близък контакт.
Историята е пълна със сблъскващи се цивилизации, но и с цивилизации, които не се сблъскват. И разказът за ролята, която са играли религиозните идеи – раздухващи или потушаващи пламъците и често променящи се в този процес – е поучителен. Смятам, че той ни казва какво можем да направим, за да доведем настоящия „сблъсък“ до щастлив край.
Вторият аспект на настоящата ситуация в света, на който ще се спра, е друг вид сблъсък – широко дискутираният „сблъсък“ между наука и религия. И тоя сблъсък, подобно на първия, има дълга и поучителна история. Можем да го проследим назад във времето поне до древен Вавилон: затъмненията, които дълго време били приписвани на неспокойни и зложелателни свръхестествени същества, внезапно се оказало, че се явяват на предсказуеми интервали – достатъчно предсказуеми, та да накарат човека да се запита дали проблемът наистина е в неспокойните и зложелателни свръхестествени същества.
Оттогава насетне са се извършили голям брой подобни тревожни (от гледна точка на религията) открития, но известна представа за божественото е оцелявала винаги след срещата си с науката. Представата е трябвало да се промени, но това не е обвинение срещу религията. В крайна сметка науката се е променяла безспирно, като е ревизирала, ако не и дискредитирала старите си теории, но никой от нас не мисли, че това е обвинение срещу нея. Напротив, смятаме, че извършващата се адаптация приближава науката по-близо до истината. Може би същото става и с религията. Може би в края на краищата безпощадното научно обяснение на затруднението ни – например обяснението, с което бях изобличен от амвона на църквата, където ходи майка ми – може да се съчетае с един наистина религиозен светоглед и е част от процеса, който пречиства религиозния светоглед и го придвижва по-близо до истината.
Двата въпроса за големи сблъсъци могат да бъдат обобщени в едно изречение: могат ли религиите в съвременния свят да се сдобрят помежду си и могат ли да се сдобрят с науката? Мисля, че историята ни сочи утвърдителни отговори.
ЩО Е РЕЛИГИЯ?
Можете да получите извинение за това, че когато разглеждате религията в ловно-събираческите общества, заключавате, подобно на Джон Лъбок, че тяхната религия има малко общи черти с религията, която познаваме ние. Определено такава е била реакцията на повечето европейци от XIX в. Къде е нравственото измерение на религията им? Къде е братската любов? Къде е благоговението – а не само страхопочитанието – пред божественото? Къде е величественият ритуал? Къде е търсенето на вътрешен покой? И каква е тази бъркотия от духове и божества, вършещи неправдоподобни неща, за да контролират части от света, които всъщност се контролират от природни закони?
И все пак религиите на ловците и събирачите притежават поне две характеристики, които се срещат в един или в друг смисъл във всички велики световни религии: те се опитват да ни обяснят защо се случват лошите неща и следователно ни предлагат начин да оправим положението. Християнската молитва за тежко болно дете може да изглежда по-фин инструмент от профанната конфронтация на лечителя у племето кунг с някой техен бог, но на някакво ниво логиката е една и съща: добрите и лошите резултати се контролират от едно свръхестествено същество и това същество е обект на въздействие. А онези християни, които в духа на модернизма се въздържат да молят Бог за земни интервенции, обикновено се надяват на благоприятно отношение в отвъдния живот. Дори будистите, които не вярват в никакви богове (а повечето будисти вярват), се стремят да постигнат чрез медитация или чрез други дисциплини духовно помирение, което да ги направи по-малко податливи на страданието.
Може би изглежда цинично да разглеждаме всяка религия като обслужване на лични интереси по принцип. Но един прочут циник действително изразява по същество тази идея. X. Л. Менкен казва за религията следното: „нейната единствена функция е да даде на човека достъп до силите, които изглежда, че контролират съдбата му, и нейната единствена цел е да склони тези сили да бъдат приятелски настроени към него… Нищо друго не е съществено.“ Но и не толкова големи циници определят личния интерес като сърцевина на религията, макар и да се изразяват в по-възвишен стил. Преди около век психологът Уилям Джеймс пише в „Многообразието на религиозния опит“, че религията се „състои от вярата, че съществува невидим ред и че нашето върховно благо се състои в хармоничното ни нагаждане към него”?
Разликата между формулировките на Менкен и на Джеймс е важна. Според версията на Менкен целта на играта е да променим поведението на свръхестествените същества. Версията на Джеймс не изключва напълно тази възможност, но набляга повече на нашата промяна; ние трябва да се „нагодим хармонично“ към „невидимия ред”. Джеймс, изглежда, изразява модерното допускане, че невидимият ред – божественото, както казват днес хората – е по природа добро; че разнобоят между божествените намерения и нашите собствени цели отразява недостатъци от наша страна.
Разбира се, религията е винаги свързана с личен интерес в един или друг смисъл. Религиозните доктрини не могат да оцелеят, ако не са привлекателни за психологията на хората, чиито мозъци ги приютяват, а личният интерес е мощен източник на такава привлекателност. Но личният интерес може да приема много форми и може да се съчетава (или да не се съчетава) с много други интереси: интересът на семейството, интересът на обществото, интересът на света, интересът на нравствената и духовната истина. Религията почти винаги прави връзка между личния интерес и някои от тези други интереси, но с кой и как се свързва този личен интерес – това се променя с времето. И с времето – в крайна сметка, гледано по-общо – в тази промяна се е образувал модел. Религията се е приближила повече до нравствената и духовната истина и освен това е по-съвместима с научната истина. Религията не просто се е развила; тя е узряла. Една от предпоставките в тази книга е, че историята на религията, започвайки от каменната епоха, е до известна степен движение от Менкен към Джеймс.
Необходимо е религията да узрее още повече, ако светът иска да оцелее в добра форма – и ако религията иска да привлече вниманието на хората с критичен интелект. Но преди да разгледаме тези въпроси, нека повдигнем въпроса за това как е достигнала тя до сегашната си зрялост: как от религиите на ловците и събирачите, които са били нормата преди 12 000 години, сме стигнали до монотеизма, стоящ в основите на юдаизма, християнството и исляма. После ще сме в състояние да разсъждаваме за бъдещето на религията и да обсъдим въпроса колко истинна е или може да бъде тя.
Поне някои физици смятат, че електроните са неща. Фактът, че всъщност никой не е виждал електрон и че опитът ни да си го представим обърква ума ни, е накарал някои физици и философи на науката да зададат въпроса дали електроните действително съществуват. Би могло да се каже, че по въпроса за електроните, също както по въпроса за Бог, има вярващи и има скептици.
Вярващите вярват, че има нещо някъде там – някакво „нещо“ в някакъв смисъл на думата „нещо“, – което съответства на думата „електрон“; и че макар ние да можем да схванем това „нещо“ в най-добрия случай несъвършено и дори по заблуждаващ ни начин, в схващането му по този начин има повече смисъл, отколкото да не го схващаме изобщо. Те вярват в електроните, като същевременно признават неспособността си да „узнаят“ действително що е електронът. Бихме могли да кажем, че те вярват в електроните дори когато им липсва доказателство, че електронът сам по себе си съществува.
Макар да приемат, че това несъвършено схващане на субатомната реалност е валидна форма на познанието, много от тези физици не биха се съгласили с вас, ако се опитате да извършите подобна маневра в теологичен контекст. Ако кажете, че вярвате в Бог, макар да признавате, че нямате ясна представа какво е Бог – и че дори не можете действително да докажете, че Бог сам по себе си съществува, – те ще ви кажат, че вашата вяра е необоснована.
И все пак каква е разликата между логиката на тяхната вяра в електроните и логиката на вярата в Бог? Те възприемат модели във физическия свят – като например поведението на електричеството – и постулират източник на тези модели, и наричат този източник „електрон“. Вярващият в Бог възприема модели в нравствения свят (или най-малкото нравствени модели във физическия свят) и постулира източник на тези модели, и нарича източника „Бог“. „Бог“ е онова неизвестно нещо, което е източникът на нравствения порядък, причината за съществуването на нравствено измерение в живота на Земята и нравствена посока във времето на Земята; „Бог“ е отговорен за факта, че животът е съзнателен, способен на добри и лоши усещания и оттук нравствено значим; „Бог“ е отговорен за еволюционната система, която е поставила високо съзнателния живот на траектория в посока към доброто или поне към тестове, предложили му възможността и стимула да осъзнае доброто; в този процес „Бог“ е дал на всеки от нас нравствена ос, около която да организираме живота си, ако трябва да избираме. Бидейки човешки същества, ние винаги ще схващаме източника на този нравствен порядък по заблуждаващо примитивни начини, но същото би могло да се каже и за схващането на електроните. И така, ние се опитваме да направим с източника на нравствения порядък онова, което физиците правят със субатомния източник на физическия свят, като например с електрона – опитваме се да си го представим, доколкото ни е възможно, и се проваляме. Поне това е съвременното, научно базирано доказателство, което би могъл да развие вярващият в Бог.
В края на краищата човешкият нравствен апарат се е развил в контекста на човешкото общество като средство за навигиране в социалния релеф; нашите нравствени чувства се активират по природа заедно суважение към другите същества; „проектирани“ сме от естествения отбор да бъдем добри от дълг към другите, от страх от неодобрението на другите, стремейки се да бъдем оценени от другите. И за много хора пренасянето на тези отношения на свръхестественото ниво работи добре. Те са подобри хора и често по-щастливи хора, понеже си представят един Бог, който съзнава всекидневните им битки и им предлага утешение, потвърждение или порицание; те могат да се подравнят най-добре с нравствената ос на вселената, като мислят за Бог, като молят Бог да им помогне да бъдат справедливи, като се стремят да получат прошка от Бог за своите прегрешения. Хубаво е, че някои хора могат да бъдат образци на добродетел, без да получават този вид помощ, а по начин, който е изненадващ; естествена човешка природа е да обосноваваме своя нравствен живот със съществуването на други същества и колкото по-вездесъщи са съществата, толкова по-здраво е основанието.
С други думи: при дадените ограничения на човешката природа вярващите в Бог взаимодействат с нравствения порядък толкова плодотворно, колкото им е възможно това, като схващат неговия източник по особен начин, колкото и несъвършен да е той. Не прилича ли това на начина, по който физиците взаимодействат с физическия порядък толкова плодотворно, колкото им е възможно това, като схващат неговите субатомни източници по особен начин, колкото и несъвършен да е той?
Всъщност дори бихме могли да определим двете форми на взаимодействие като вид комуникация. Ученият въздейства на реалността по начини, които имплицитно казват: „Мисля, че субатомният свят има определена структура“ и после реалността му отговаря, като му дава положителна или отрицателна обратна връзка. Научният прогрес – еволюцията на научните идеи – е дълъг диалог с природата. Както видяхме, еволюцията на Бог и съпътстващата я еволюция на нашето нравствено въображение също би могла да се определи като дълъг диалог с природата; в хода на своята история нашият вид е получавал обратна връзка, която е била равнозначна на нравствено възпитание, обратна връзка, която го е насочвала към нравствената истина. Именно дълбоката целенасоченост на тази еволюция кара вярващите да подозират, че източникът на тази обратна връзка е някак по-дълбок от природата сама по себе си.
Средностатистическият учен атеист, ако бъде накаран да стигне до тази точка, вероятно пак ще отрича паралела между физика и теиста и ще настоява, че има разлика между това да схванеш несъвършено един електрон, който фактически съществува, и това да схванеш несъвършено един Бог, който не съществува.
ВЯРНО ЛИ Е ЧЕ БОГ Е ЛЮБОВ?
Някои хора имат доста абстрактна представа за Бог, но същевременно са си запазили някои от психологическите предимства на вярата в по-персонален бог. Ключът към този техен успех е изборът на абстракцията. Вероятно най-честата успешна абстракция е любовта: Бог е любов.
Вярно ли е това? Любов ли е Бог? Като всички определения на Бог и това предполага повече прозрение, отколкото притежавам лично аз. Но определено има резон в идеята, че любовта е свързана и всъщност произлиза от вида Бог, за чието съществуване правим догадки тук.
Връзката произтича от връзката на любовта с нравствения порядък, източник на която е този Бог. Този нравствен порядък се е разкривал посредством все по-разширяващите се кръгове на ненулевата сумарност, която е тласкала хората към нравствената истина, осигурявана от взаимното уважение. Както видяхме в глава деветнайсета, това е нравственото въображение, чийто растеж често пъти е изглаждал пътя към тази истина, и то прави това посредством разширяването на един вид симпатия, субективно отъждествяване със ситуацията на другия. И когато симпатията се усили, се превръща в любов. Любовта, бихме могли да кажем, е апотеозът на нравственото въображение; тя може да подпомогне най-интимното отъждествяване с другия, най-интензивното вникване в нравствената стойност на другия.
Понякога, докато ни води към тази нравствена истина, любовта подхранва по-светски истини. Да си представим, че сте родител и а) виждате, че малкото дете на някой друг родител се държи лошо, и после б) виждате, че вашето дете прави същото. Вашите предсказуеми реакции са съответно: а) „Ама че невъзпитано дете!“ и б) „Това му се случва, когато не се е наспало.” Често б) е вярно обяснение, докато а) дори не е обяснение. Така в този случай любовта води до истината. Същото става и когато родител види, че детето му се перчи, и прави извода, че парадирането се дължи на неувереност. Това често пъти е вярно обяснение – за разлика от следното: „Детето на съседите все се перчи“ – и помага за разбирането на човешката природа. Безспорно любовта може и да изкриви нашите възприятия – случва ни се всеки ден. И все пак любовта дава по-вярна оценка за другия, тя носи емпатично разбиране, което се приближава до нравствената истина на уважението и дори почитта към другия.
Нещо повече, това емпатично разбиране, което стои в основата на нравственото въображение, може би никога нямаше да се активира, ако на нашата планета не се беше появила любовта. Много преди възникването на историята и много преди възникването на човешките същества животните са изпитвали нещо като любов към рода си. И със сигурност може да се каже, че животните са изпитали любов за пръв път тогава, когато за пръв път са били способни в някакъв смисъл да се идентифицират с друго животно. Нека изкажем това на езика на физиологията: сигурно любовта е отговорна за първите „огледални неврони“, вероятна биологична основа за нравственото въображение и следователно важен елемент от инфраструктурата на нравствения порядък.
Съществува и по-дълбока връзка между любовта и нравствения порядък. Разширяващият се морален компас, отговорен за който е нравственият порядък, както видяхме, е проявление на ненулевия резултат, на факта, че културната (и по-конкретно технологичната) еволюция довежда все повече и повече хора до ситуацията да влизат във взаимодействие от все по-големи и по-големи разстояния. И се оказва, че изобретението на естествения отбор, любовта, сама по себе си е била проявление на ненулевия резултат. Любовта е била изнамерена, защото от гледна точка на генетичното разпространение – гледната точка, от която работи естественият отбор – близките роднини имат толкова много общи гени, че имат общ дарвинистки „интерес“ да си предават един на друг гените в следващите поколения.
Разбира се, организмите не съзнават този „интерес“. Дори в нашия вид – интелигентен, както изглежда в сравнение с другите видове – дарвинистката логика не е съзнателна логика; ние не мислим: „Любовта ми към моята дъщеря ще я поддържа жива и здрава, докато тя достигне репродуктивна възраст; така чрез любовта моите гени ще живеят в нея“ Всъщност целият дарвинистки смисъл на любовта е тя да бъде заместник на тази логика; любовта ни кара да се държим така, сякаш разбираме логиката; възникването на любовта в животно преди много милиони години е било начин природата да накара тъпите организми да се стремят към резултат „аз печеля – ти печелиш“ (от гледна точка на гена) – въпреки тяхната неспособност да го правят като съзнателна стратегия. И в този момент са били посети семената на симпатията – естествен резултат от любовта и ключова съставка на нравственото въображение.
После, след като се умножила чрез този биологически ненулев резултат, симпатията могла да бъде използвана от една по-късна вълна на ненулев резултат – вълна, движена от културната и по-конкретно от технологичната еволюция. Когато взаимната зависимост, а оттук и социалната структура надраснали границите на семейството – а после и границите на ловно-събираческата група, на вождеството, на държавата, – пътят бил изравнен от разширенията на симпатията. Не било нужно тази симпатия да включва първоначалния си организатор, любовта; не е необходимо да обичаш някого или да го смяташ за свой сънародник, за да търгуваш с него. Необходимо е обаче да има достатъчно нравствено въображение, достатъчно съобразяване, базирано на симпатия, за да го изключиш като „враг“; в известен смисъл ти трябва да го смяташ за един от своите.
И точно както видяхме, че любовта може да подпомага истината в семейството, това движение на симпатията отвъд семейството също благоприятствало каузата на истината. Защото е факт, че другите хора са като нас. За добро или за зло, те биват движени от същите чувства, надежди и илюзии, които движат и нас. Когато поставяме хора в категорията „враг“, ние го правим освен другото и поради упорита слепота за това сходство.
Това е наистина забележително: изобретяването на любовта от естествения отбор – в някое си животно преди много милиони години – е било необходимо условие за нравственото въображение, чието разширение тук и сега би могло да задържи света на правия път; необходимо условие да схванем истината, от която зависи спасението на света: обективната истина да виждаме нещата от гледната точка на другия и нравствената истина да съобразяваме, че благополучието на другия е важно.
Макар да не можем да схванем Бог повече, отколкото можем да схванем електрона, вярващите могат да приписват свойства на Бог донякъде по начина, по който физиците приписват свойства на електроните. Едно от по-приемливите такива свойства е любовта. И може би в тази светлина доказателството за Бог се подкрепя от органичната връзка на любовта с истината – от факта, че действително понякога тези две свойства почти се сливат в едно. Бихме могли да кажем, че любовта и истината са двете основни проявления на божествеността, в които можем да участваме, и че чрез участието си в тях ние ставаме по-истински проявления на божественото. Бихме могли и да не го кажем. Но не е нужно да сме луди, за да го кажем.
ЗА АВТОРА
Робърт Райт е американски журналист, писател и учен, роден през 1957 г. Пише на теми като еволюция, психология, религия, история. Автор на „Why Buddhism is True: The Science and Philosophy of Meditation and Enlightenment“ (2018), „Еволюцията на Бог“ (2013) „Nonzero:The logic of human destiny“ (2000), „The Moral Animal: Evolutionary Psychology and Everyday Life“ (1994) и „Three Scientists and Their Gods: Looking for Meaning in an Age of Information“ (1988). Той е старши научен сътрудник в фондацията „New America Foundation”. Това е неправителствена организация с лява ориентация, която се занимава с въпросите на образованието, икономиката, здравеопазването, технологиите и др. Райт е споделял, че е атеист и определя Бог като „продукт на човешкото въображение”.
Преподавал е философия в Принстън и религия в Пенсилванския университет и е сътрудничил на „Нюйоркър“, „Атлантик“, „Ню Йорк Таймс“, „Слейт“, „Тайм“ и „Ню Рипъблик“. Спечелил е Наградата на националните списания за есе и критика. Книгите му се продават в многохилядни тиражи и са преведени на повече от дузина езици.
За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати (стандартен шрифт Times New Roman ) използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Еволюцията на Бог“ на Робърт Райт от тук
Ако предпочитате по-леки шрифтове ви предлагаме същите материали, но със шрифт CALIBRE. Разбира се всеки би могъл да смени текста поне на форматите doc/docx и epub:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Еволюцията на Бог“ на Робърт Райт от тук