Бог никога не спи – Реджина Брет

„Бог никога не спи. 50 урока за малките житейски обрати“ е вдъхновяваща книга-ръководство, събрала в себе си 50 кратки и дълбоко лични есета. Тя е топла, зареждаща и посветена на превратностите на съдбата. Авторката дава мъдри, но простички съвети за справяне с трудностите, приемане на промяната и намиране на щастието във всеки момент.

„Бог никога не спи“ е книга, която докосва читателя не само с посланията си, но и с усещането за надежда, което оставя след всяка страница. Авторът напомня, че дори в най-трудните моменти човек не е сам и че изпитанията често носят важни уроци за живота. Това е произведение, което насърчава вярата, търпението и доверието в по-висшия смисъл на събитията около нас.
Една от най страни на книгата е умението ѝ да съчетава духовни размисли с практични житейски примери. Вместо да предлага готови отговори, тя подтиква читателя сам да открие смисъла в преживяванията си и да погледне на трудностите като на възможност за личностно израстване.

Ако трябва да обобщим трите най-силни урока от книгата:

Животът не е съвършен, но все пак е дар. Една от основните идеи на книгата е, че трудностите, разочарованията и загубите са неизбежна част от живота. Въпреки това животът остава ценен и заслужава да бъде изживян с благодарност. Авторката многократно подчертава, че щастието не идва от липсата на проблеми, а от начина, по който ги приемаме и преодоляваме.

Когато не знаеш какво да направиш, направи следващата правилна стъпка. Вместо да се тревожим за цялото бъдеще, книгата насърчава да се фокусираме върху това, което можем да направим днес. Големите промени често започват с малки решения и постоянство. Този урок е особено полезен в моменти на несигурност и кризи.

Прошката освобождава повече теб, отколкото другите. Автора споделя лични истории за болка, разочарование и помирение, за да покаже, че носенето на гняв и обида само утежнява живота. Прошката не означава да оправдаеш нечие поведение, а да се освободиш от товара на миналото и да продължиш напред.

Урок 1. Животът не е справедлив, но въпреки това е хубав

Шапката винаги се връща, все още твърда, но по-избеляла отвсякога.
Франк я донесе.
Тъкмо бях преодоляла първата си химиотерапия и не можех да се възприема без коса. И тогава видях мъж с бейзболна шапка със следния надпис: ЖИВОТЪТ Е ХУБАВ.
Животът не изглеждаше никак добре и тепърва щеше да става все по-зле, така че попитах мъжа откъде има тази шапка. След два дни Франк прекоси града с кола, дойде вкъщи и ми донесе една шапка. Франк е от онези вълшебни типове. Бояджия по професия, той живее с три прости думи: Да стигнем до.
Те му напомнят да е благодарен за всяко нещо. Вместо да каже „Трябва да ходя на работа днес“, Франк си казва: „Ще взема да ида на работа“. Вместо „Трябва да отида до бакалията“, той направо взема, че отива. Вместо да си напомни „Трябва да прибера децата от бейзболната тренировка“, той просто ги прибира. И това работи във всички случаи.
Шапка за всекиго, но Франк може би не притежаваше същата сила. Беше тъмносиня с овална апликация, върху която с бели букви беше изписано посланието.
И животът се подобри. Въпреки че косата ми капеше, тялото ми отпадаше и веждите ми се изличиха. Вместо перука, като отпор на рака, носех шапката все едно е билборд, обърнат към света. Хората се вторачват в плешивите жени. И получават откатен удар за неуместното си заплесване.
Постепенно започнах да се чувствам по-добре, косата ми отново израсна и престанах да нося шапката, докато една приятелка не се разболя от рак и не се заинтересува откъде я имам. Искаше същата. Първоначално не желаех да я споделям. Беше като плюшено мече, като любимо одеялце. Но трябваше да я предам. В противен случай късметът щеше да избяга. Тя обеща да стане по-добре и да предаде шапката на друга жена. Но вместо това ми я върна, за да я предложа на следващата, която се бореше за живота си.
Нарекохме я Химио Шапка.
Не зная колко жени са я носили през последните 11 години. Изгубих им броя. Толкова много приятелки бяха диагностицирани с рак на гърдата. Арлийн. Джой. Черил. Кей. Шийла. Джоан. Сенди. Една след друга жените минаваха през него.
Когато шапката се връщаше при мен, изглеждаше все по-изтъркана и износена, но пък в очите на всяка жена искреше светлинка. Всички, които са носили Химио Шапката, са живи и жизнени.

Миналата година я дадох на моя приятел и колега Патрик. На 37 години му поставиха диагнозата рак на дебелото черво. Патрик получи шапката, но не съм сигурна, че тя може да се справи с какъвто и да е вид рак. Разказал на майка си за шапката и как той в момента е брънка от веригата на оцелелите. Тя открила „Животът е хубав“ ООД, фирмата производител на шапката, както и на други артикули със същото мото. Обадила им се, разказала историята на шапката и им поръчала цял кашон с шапки.
Разпратила ги на най-близките приятели и роднини на Патрик. Те си направили снимки с шапките. Целият му хладилник бил покрит със снимки на приятели от колежа, на децата им, на кучетата им, както и на градински аксесоари с надписа „Животът е хубав“.
Междувременно хората от „Животът е хубав“ ООД се развълнували от майката на Патрик. Събрали персонала и призовали служителите „в духа на пътуващата Химио Шапка, която носи късмет“ да предадат шапките си на някого, който се нуждае от подкрепа. Изпратиха на Патрик обща снимка – 175 души – и всеки от тях беше с шапка.
Патрик приключи химиотерапията и се чувства добре. Косата му не опада, само се разреди. Не се наложи да носи шапката, но я обичаше. Постави я върху маса на горната стълбищна площадка, където виждаше посланието ѝ всеки ден.
То го преведе през най-лошите дни, когато му се искаше да прекрати химиотерапията и да зареже всичко. Всеки раковоболен познава тези дни. Само хората, които никога не са се разболявали от рак, не знаят за какво става дума.
Помежду ни се извъртя не шапката, а нейното послание и то ни помогна да сме добре, както и да бъдем добре.
Животът е хубав.
Предавай нататък.

Урок 11. Помири се с миналото си, за да не ти обърка настоящето

Всеки от нас е преживявал един от онези дни, в които всичко тръгва добре и после внезапно се обръща наопаки.
Външно нищо не се променило, но всичко в теб е различно. Случило се е нещо, което не можеш да назовеш, но вътрешно се оказваш на ръба на бездна.
Трудно е да се изрази какво те е тласнало по спиралата надолу. Шум. Миризма. Коментар. Нещо съвсем незначително те запраща в твоя собствен мрак, страх и отчаяние. Става мълниеносно, сам не знаеш как си се озовал там. Друг път усещаш как бавно затъваш и си безсилен да се спреш.
Какво се е разбутало? За всекиго е различно и по-специално за онези, които са били подложени на тормоз или занемаряване като деца под някаква форма. В моя случай то е нещо съвсем дребно от рода на мирис на тебешир или мляко в картонена кутия. Видът на малко сгъваемо столче като тези, които имахме в първи клас. Кънтящ детски плач в магазина. Вбесен родител, повлякъл прохождащо хлапе през паркинга. Звукът на плът, която удря плът във филмите с насилие.
В определени дни, което и да е от тези неща, ме запокитва в бездната. Неведнъж съм се чувствала уплашена, самотна, отхвърлена. Наричам ги удари от детството. В плътта ми. Внезапно вече не съм пълноценен възрастен човек. Безсилна и уплашена съм, без да зная защо. Един терапевт, който се грижеше за ветерани от Виетнам, ми обясни, че възрастни хора, подложени на тормоз и липса на грижи като малки, понякога страдат от пост-травматичен стрес. Обидите в детството се задържат у нас с години. Подобно на шрапнел, парчетата си проправят път навън от тялото ни.
Нужни ми бяха дни, за да изпълзя от дупката. Междувременно ми се налагаше да работя, да приготвям вечеря, да си играя с детето, да се опитвам да бъда функционална; ала отвътре чувствах, че съм на ръба на емоционален срив. Ако някой изтеглеше само още една нишка, кълбото щеше да се оплете безнадеждно и аз вече никога нямаше да бъда цяла.
Всички ние пропадаме в детските дупки. Много хора имат по няколко тук и там, но те са достатъчно малки, за да бъдат избегнати или пък бързо да се излезе от тях. Други са като лунен пейзаж от дълбоки кратери, образувани някога от душевно болни родители или учители, от срещи с домашно насилие и сексуални посегателства, от удари и вбесявания на родители, самите те предмет на злоупотреба или занемаряване от страна на другиго.
Големите неща рядко те запращат в дупката. Обикновено виждаш как големите неща се задават и ги избягваш. Ако видиш, че се задава влак, излизаш от коловоза и заставаш далеч от релсите. Малките неща те запращат долу. Нещата, които не виждаш, че се приближават, докато не погледнеш в огледалото за обратно виждане.
Един ден си прибрах колата в гаража както всеки път. Мъжът ми стоеше на пътеката и ми каза да я поместя с пет сантиметра. Направих го. Той не остана доволен. Давай, още малко, настояваше той. Спокойно можех да се усмихна и да помръдна още малко или да го зарежа, или да му подам ключовете, за да направи перфектното паркиране. Вместо това почувствах как у мен се надига бяс, сякаш се запали късият фитил на гигантска бомба. Трряяс! Нещо ме експулсира в детството. Защо трябваше да съм съвършена? Защо никога не съм достатъчно добра? Защо вечно се тревожа?
Само че вместо да избухна, аз обикновено се сривам. Вместо да побеснея, потъвам в сълзи. В някогашни сълзи. Чувствам как прииждат от различни места в мен. Лицето ми подпухва, синусите ме заболяват и после имам нужда от сън.
Инцидентът с колата? Часове по-късно успях да се върна назад във времето до точния момент на дръпването на спусъка – десетилетия по-рано, когато съм на 21. Стоя на пътя за гаража в родния си дом и помагам на баща ми да постави в задната част на комбито телевизор. Тежък е, аз съм непохватна и не съобразявам как точно той си представя, че трябва и да нося, и да се промушвам в малкото местенце, посочено от него. Сграбчвам телевизора от едната страна и го плъзвам в колата. Той ми казва да го помръдна назад. Къде назад? Не разбирам какво иска. Той ми крещи. Баща ми беше и хрисим, и избухлив. Не зная защо, но на мига той ускори от 0 до 100. Гневът му почти винаги се съпровождаше от следните думи: „Небеса, какво точно не е наред с теб? Не можеш ли да направиш нещо както трябва?“.
Стоеше там, на пътеката, с телевизора и крещеше. Не можех да го пусна и да си тръгна, така че седях закована като мишена за гнева му. Никога не чух от него похвала, никога не се извини, че денят му е лош или моментът е неподходящ.
През това време се научих как да не се заковавам. Първо, трябва да признаеш, че си закован. За мен това е предупредителният знак: щом емоциите ми не съответстват на случващото се, значи става дума за нещо от детството ми. Научих се да замразявам момента точно, както се спира филм: почакайте! Дали реакцията ми се отнася именно до този момент? Или е свързана с миналото? Не съм в състояние да променя миналото. Но като променя отговора си на рецидивите от него, мога да променя настоящето си.
Един терапевт ми помогна да избягвам дупката чрез следната техника: „Състави си списък. В него включи всички доказателства, че си истински зрял човек: възрастта си, образователния ценз, степените си, професионалната си позиция, че караш кола, че си родител, гласуваш и всичко друго, което зрелите хора правят. И когато се озовеш, олюлявайки се, на ръба на дупката, извади картончето и го прочети. Остани здраво встъпил в днешния ден като порасналия ти, а не като някогашното дете. Това ще ти помогне да си възвърнеш опората.
От другата страна на картончето напиши имената на хората, които търсиш, когато се нуждаеш от помощ. Направи списък на твоите приятели за спешна помощ, които да те измъкват от дупката. Избери хора от най-вътрешния си кръг, които обичаш най-много, както и те теб; хора, които не се плашат да те търсят в мрака, които са в състояние да те издърпат на светло.“
Необходимо е усилие да преосмислиш себе си, но когато го направиш, целият живот се променя към по-добро – и най-вече интимните връзки. Ако не извършиш този тежък труд, постоянно ще пропадаш в миналото и при всяка връзка ще изваждаш най-лошото и от мама, и от тати. Преобръщането на мисленето няма да те избави от дупките в живота, но може да те предпази да не паднеш в тях.
Приятели, които се лекуват от алкохолизъм, ми разказаха следното:

Една вечер пиян си тръгва от бара и по пътя за вкъщи се препъва и пада в дълбока дупка на пътя. Не може да излезе от нея. Минувач му подхвърля Библия, цитира му пасаж от Светите писания, за да му вдъхне надежда, и си отива. Терапевт се опитва да му помогне да разбере защо е паднал в дупката. Накрая алкохоликът чул викове и замрял. „Мога ли да ви помогна с нещо?, извикал мъжът от дупката. „Да“, отвърнал трезвеникът. И скочил в дупката. Алкохоликът изкрещял: „А-а-х! Сега и двамата сме пленници в тази дупка.“ Трезвеникът се усмихнал: „Не се тревожи. Вече съм бил тук. Зная как се излиза. Ще се изкатерим заедно“.

Целта не е да блуждаеш около дупката. Или да се измъкнеш набързо. Целта е да запълниш дупката така, че вече никой да не пада в нея. А с какво да я запълниш? Бог. Което означава любов: любов към себе си, любов към другите, любов към Бога.
Последният път, когато се изкатерих от дупката „Аз не съм достатъчно добра“, се помолих: „Как изобщо някога да повярвам, че съм достатъчно добра?“ Отговорът дойде от сподавения гласец на сърцето ми: „Като помагаш на другите да повярват, че са достатъчно добри“.

Урок 50. Животът не е завързан с панделка, но въпреки това е подарък

Първо моят девер Ранди изпрати имейл за това. После един приятел. След това друг. Всички искаха да разберат дали зная тайната на живота.
Отначало пренебрегнах имейлите и линковете, но постепенно си дадох сметка, че навярно вселената иска да ми каже нещо. Каква е тайната на парите, отношенията и щастието?
Не е тайна. Можеш да го проследиш чак до Платон, Бетовен и Айнщайн. Мога да го проследя и по моите лавици с книги на Емет Фокс, Уейн Дайър, Ернест Холмс и Джеймс Алън. При Матю, Марк, Люк и Джон.
Силата е една. Законът е един. Не, не око за око или винаги давай бакшиш на сервитьора. Законът на привличането. Това е тайната. С вашите мисли вие привличате всичко, което се случва в живота ви. Вие създавате живота си със своите мисли.
Чували сте: „Вие сте това, което ядете.“ Не. Вие сте това, което мислите цял ден. Плашещо, нали? Опитайте се цял ден да мислите само хубави неща. Вече мога да изкарам цял час, без да си представям смърт, разорение и мрак, болести и епидемии.
Мозъкът ми е фабрика за страхове. Изобретява всякакви щуротии. Под леглото има убиец с брадва. Отрязана глава в сушилнята за дрехи. Жив плъх в тоалетната чиния.
Веднъж Алберт Айнщайн казал, че най-важният въпрос, който всяко човешко същество може да си зададе, е:, Дружелюбна ли е тази вселена?“ Не е, разбира се, помислих си аз. Шегува ли се? Всъщност той е гениален. И поради това този въпрос залепна за мен като лепенка.
Какво ще стане, ако разглеждам вселената като дружелюбна? Започнах да практикувам. Все едно гледах на света през нови очила. Ако мислиш за страха, привличаш безпокойството. Мисли за изобилието и ще привличаш благосъстоянието. Мисли за любов и ще привлечеш съчувствието.
Тайната не е да управляваш шефа си, банковата сметка или децата си. Тайната е да управляваш ума си. Спирам, когато онзи облак на апокалипсиса надвисне над мен, и веднага се питам: „Какво мислиш? Ако се чувстваш зле, промени мислите си, а не работата, дрехите, съпруга си.“
Айнщайн е казал: „Има само два начина да живееш живота си. Единият е сякаш нищо не е чудо. Другият е – все едно всяко нещо е чудо.“
Ето какво ще ви кажа за чудесата.
Основното е, че човек не винаги разпознава чудесата. Понякога те идват опаковани в пакети като големи тлъсти грешки. Тайната е да откриеш чудото в бъркотията. Трудно е да го направиш, особено когато се опитваш да създадеш перфектното аз.
Опитах. Изреждах решения писмено. Разделях ги на различни цели. Слагах ги така, че да ги виждам. Четях ги на глас. Вдишвах ги и ги издишвах. Представях си как всичките са постигнати.
Обещавах да ям повече пълнозърнести храни и по-малко мазнини. Плащах в брой вместо с кредитни карти. Бях по-мила съпруга. Играех гимнастика всеки ден. После започнах систематично да нарушавам всяко решение.
Повечето хора решават да влязат във форма, да намалят теглото си, да се хранят здравословно. Обещават да спрат да пушат, да пият или да се подлагат на стрес. Опитват се да платят дълга си, да пестят повече и да харчат по-малко. По-напредничавите духове добавят още нещо – доброволчество.
Чух един мъж да казва, че целият му живот бил съсредоточен върху аз, аз, аз. Опитваше да стори нещо ново, като направи живота си за нас, нас, нас. Йезуитите призовават да бъдеш човек за другите.
Какво мога да направя за другите? Не разтърсващи земята планове, които ще ме отведат в този ад почти да правя добро, а обикновените действия всеки ден, всеки момент. Веднъж писах за Дон Шчепански, който живее така. Той е просто обикновен човек. Или поне така изглеждаше.
Житейският му път също изглеждаше съвсем обикновен. Карал по един и същи маршрут 18 години, като се качвал и слизал от малък бял пощенски камион от 7 часа сутринта до 3:30 ч. следобед.
Всички в малкия град Ейвън, Охайо, го наричали Дон Пощаджията. Помахвал на хората по улицата и надувал клаксона, когато минавал край тях. Давал съвет как да оправиш неуредица с компютър, пускал най-новите снимки на внучката си и бил известен с това, че предлагал да опитат от домашната му говежда пастърма.
Винаги носел пощенско клеймо и усмивка на лицето си. Разнасял пощата от 25 години, всеки ден се отбиваше в 500 къщи и фирми.
Един ден съседът Дейвид забелязал, че Дон не обикаля по обичайния маршрут. По-късно Дон споменал, че нещо се появило в едно от изследванията му. През този ден той карал пощенския си камион за последен път.
Имал рак на бъбреците, който обхванал и белите му дробове. По думите на лекарите той вероятно никога нямало да излезе от болницата. Хората започнали да се обаждат на Дейвид и да питат за Дон. Заедно с новината за здравето на Дон се появили и историите за него. Родител разказал на Дейвид как веднъж Дон, като донесъл пощата, видял, че едно от децата получава поздравителни картички за рождения си ден, и Дон добавил към купчината картички за 5 долара.
Майка разказала колко нейният син, болен от церебрална парализа, обичал да поздравява пощаджията. Дон пускал момчето да се качи в камиона и да разглежда как действа всяко нещо. За Коледа Дон му купил малък пощенски камион.
Съседско момче споделило как Дон му показал правилния начин да хвърля бейзболна топка и го научил да носи бейзболна шапка, чиято козирка сочела „право там, накъдето си се запътил, а не настрани като на многознайко по телевизията“.
Тези истории накарали Дейвид да напише на съседите си:

„Нашият приятел (и най-добър пощаджия на всички времена) се бори с рак на бъбреците. Дон озари много от дните ни с топлата си усмивка и заразителния си смях. Време е ние да му върнем доброто. Моля, закачете тази синя панделка на пощенските си кутии, за да може всеки (особено Дон!) да я види и да помисли за него за момент в разгара на деловия ден. Моля, помислете си да изпратите на Дон бележка или картичка. Той ще се трогне от вашата загриженост. Просто оставете картичките в своите кутии (адресирани за Дон Пощаджията) или ги донесете в пощата на Ейвън.“

За няколко дни 500 сини панделки оцветиха града. Купчини картички пристигнаха за Дон.
Точно преди Деня на благодарността Дон успя да се качи в колата на сина си и мина по маршрута, който бе следвал в продължение на 18 години. Видя всички сини панделки. Почина седмица по-късно. Беше на 59 години. Приятелите почетоха паметта му на боулинг алеята с коктейли „Маргарита“ с текила и говежда пастърма.
Някои хора смятат, че ангелите са свръхестествени същества с криле. А може би те са обикновени хора като Дон Шчепански, които носят доброта заедно със сметките и пощенските картички. Дон не се нуждаеше от криле. Неговото помахване му вършеше чудесна работа.
Животът на Дон ми напомня, че няма никакво значение с какво изкарваме прехраната си, а колко живот сме вложили в нашите дейности. Моята фризьорка Хайди непрекъснато ме вдъхновява. Един ден, след като ми направи косата, тя ме погледна в очите и ми нареди с тон на свещеник:
— Тръгвай да направиш нещо възможно.
Направи нещо възможно.
Моя приятелка подписва имейлите си с припева от песента „Химн“ на Ленард Коен, в който се омаловажават перфектните дарове. Тя предпочита своите несъвършени дарове в изкуството и музиката, уверена, че всяка пукнатина в тях пропуска вътре лъч светлина.
През пукнатините на един малък ден може да премине толкова много живот: да накарате някой да се смее, да се усмихва, да се надява, да пее, да мисли. Най-важният ден в годината не е Коледа или Великден, годишнината ви или рожденият ви ден. Това е денят, който живеете, затова му вземете здравето на този ден.
Това означава, че ще се объркате, защото животът е объркан. Да, животът е подарък, всеки ден от него, но не е завързан с панделка. Преди години един йезуитски свещеник ме обвини, че се опитвам да живея твърде предпазливо. Направи следното сравнение: облякла съм хубава официална рокля, но толкова се страхувам да не я изцапам, че не отивам на парти. Няма торта, няма пунш, няма игри. Защото не искам да се обърквам.
Беше прав. Страхувах се да не падна, толкова се страхувах да не се проваля, толкова се страхувах от живота, че чаках и наблюдавах отстрани. Не и сега. Ракът ме освободи от това.
Аз отивам на парти, обърквам се, както мога… и е възможно да си тръгна последна.

Съдържание

Въведение
Урок 1. Животът не е справедлив, но въпреки това е хубав
Урок 2. Когато се колебаеш, просто направи следващата правилна стъпка
Урок 3. Животът е твърде кратък, за да пилеем времето си в омраза към някого
Урок 4. Не се вземай прекалено на сериозно. Никой друг не го прави
Урок 5. Изплащай кредитната си карта всеки месец
Урок 6. Не е нужно винаги да печелиш спора. Научи се да отстъпваш
Урок 7. Плачи пред някого. По-облекчаващо е, отколкото да плачеш сам
Урок 8. Няма страшно да се ядосаш на Бог. Той ще го понесе
Урок 9. Най-важният сексуален орган е мозъкът
Урок 10. Бог никога не ни натоварва с повече, отколкото можем да понесем
Урок 11. Помири се с миналото си, за да не ти обърка настоящето
Урок 12. Няма страшно децата да те видят, че плачеш
Урок 13. Не сравнявай живота си с живота на другите. Нямаш представа какво им е
Урок 14. Ако някоя връзка трябва да се пази в тайна, стой далече
Урок 15. Всичко може да се промени с едно мигване на окото. Но няма страшно – Бог никога не мига
Урок 16. Животът е твърде къс, за да се отдадеш на съжаления. Научи се как да живееш или как да умреш
Урок 17. Ще преминеш през всичко, което животът ти поднесе, ако здраво стъпиш в днешния ден и престанеш да отскачаш напред
Урок 18. Писател е този, който пише. Ако искаш да си писател, пиши
Урок 19. Никога не е късно да имаш щастливо детство. Но второто е твое дело, а не на някого другиго
Урок 20. Когато попаднеш на нещо, което обичаш, не приемай „не“ за отговор
Урок 21. Изгаряй свещите, използвай скъпи чаршафи, носи фино бельо. Не пази нищо за специални случаи. Днешният ден е достатъчно специален
Урок 22. Приготви се старателно. После се понеси по течението
Урок 23. Бъди ексцентричен сега. Не чакай старостта, за да носиш пурпурно
Урок 24. Започвай да спестяваш 10% за пенсия веднага щом вземеш първата си заплата
Урок 25. Никой не отговаря за твоето щастие. Ти си генералният директор на радостта си
Урок 26. Дефинирай всяка така наречена катастрофа със следните думи: „След пет години това дали ще има значение?“
Урок 27. Винаги избирай живота
Урок 28. Прощавай всичко на всекиго
Урок 29. Какво мислят другите хора за теб не е твоя работа
Урок 30. Времето лекува почти всичко. Дай време на времето
Урок 31. Независимо колко добра или лоша е ситуацията, тя ще се промени
Урок 32. Работата няма да се погрижи за теб, когато боледуваш, но приятелите ще го направят. Винаги бъди във връзка с тях
Урок 33. Вярвай в чудеса
Урок 34. Бог те обича, защото е Бог, а не защото си направил или не си направил нещо
Урок 35. Това, което не ни убива, наистина ни прави по-силни
Урок 36. По-добре да остарееш. Да умреш млад е красиво само по филмите
Урок 37. Децата ви имат само едно детство. Направете го незабравимо
Урок 38. Чети псалмите. Независимо каква е вярата ти, те обхващат всички човешки емоции
Урок 39. Излизай всеки ден. Чудесата ви чакат да ги откриете
Урок 40. Ако натрупаме проблемите си на купчина и погледнем купчините на другите, ще искаме да си запазим своята
Урок 41. Не ревизирай живота. Изяви се и направи повечето неща сега
Урок 42. Освободи се от всичко ненужно, грозно или безрадостно
Урок 43. Всичко, което има значение накрая, е, че си обичал
Урок 44. Завистта е загуба на време. Вече имаш всичко, от което истински се нуждаеш
Урок 45. Най-хубавото предстои
Урок 46. Независимо как се чувстваш, стани, облечи се и се представи на живота
Урок 47. Дишай. Това успокоява ума
Урок 48. Ако не поискаш, няма да получиш
Урок 49. Отстъпи
Урок 50. Животът не е завързан с панделка, но въпреки това е подарък

За авторa

Реджина Брет е журналист в Клийвланд Плейн Дийлър, най-продавания вестник в щата Охайо. Два пъти е номинирана за финалист за награда Пулицър в категорията есе. Всяка седмица води радиошоу. Живее в Клийвланд, Охайо със съпруга си Брус.

Историята на тази книга започва като колонка във вестник. Когато авторката навършва 50 години, написва 50 урока, на които животът я е научил. Това са дълбоко лични есета, понякога смешни, но често и затрогващи. Те уцелват в сърцето всеки, който е преминал през изпитания.

Линк към книгата:

Свалете от Яндиск книгата „Бог никога не спи“ на Реджина Брет от тук
или
Свалете от Мега книгата „Бог никога не спи“ на Реджина Брет от тук

Други препоръчани книги:

Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча – Мигел де Сервантес Сааведра Дон Кихот от Красно село – Моите жени, моите роли – Коста Цонев Умението да обичаш. Толтекска книга на мъдростта – Дон Мигел Руис Човекът в търсене на смисъл – Виктор Франкъл Когато всичко се променя, промени всичко – Нийл Доналд Уолш Кривата на щастието: За спорта, Вселената и всичко останало – Иво Иванов (допълнено издание, януари 2021) Защо мъжете никога не помнят, а жените никога не забравят – Мариaн Легато Клуб „5 сутринта“. Грабни утрото. Извиси живота си – Робин Шарма Планината си ти. Превръщане на самосаботажа в самоусъвършенстване – Бриана Уийст Седем стратегии за богатство и щастие – Джим Рон