frankl_4eti.meКнигата „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл е една от най-големите книги на нашето време. Обикновено, ако една книга има един пасаж, една идея със силата да промени живота на човек, това само оправдава четенето ѝ, препрочитането ѝ и намирането на място на нечии рафтове. Тази книга има няколко такива пасажа.
Публикувана за първи път на немски език през 1946 г. като „Психолог преживява концентрационния лагер“ и по-късно наречена „Да кажем “Да” на живота, независимо от всичко“, следващите издания са допълнени от въведение в логотерапията и постскрипт относно трагичния оптимизъм или как да останем оптимисти в лицето на болка, вина и смърт.
Книгата на Виктор Франкъл вече е продадена в повече от 12 милиона копия на общо двадесет и четири езика. Проучване на Конгресната библиотека, което моли читателите да назоват „книга, която направи промяна в живота ви”, определя тази книга сред десетте най-влиятелни книги в Америка. Той е вдъхновил религиозни и философски мислители, специалисти по психично здраве, учители, студенти и читатели от всички области на живота. Рутинно се назначава на колежани, висшисти и гимназисти по психология, философия, история, литература, изследвания на Холокоста, религия и теология.
Това е на първо място книга за оцеляването. Подобно на много германски и източноевропейски евреи, които се смятали за обезопасени през 30-те години, Франкъл беше хвърлен в нацистката мрежа от концентрационни и изтреби­телни лагери. По чудо той оцелява, с библейската фраза „главня изтръг­ната из огъняНо неговата история в тази книга е не толкова за неговите премеждия, какво е претърпял и изгубил, колкото за източниците на силата му да оцелява. Няколко пъти в хода на книгата Франкъл одобри­телно цитира думите на Ницше: „Онзи, който има ЗАЩО да живее, може да понесе почти всяко КАК“. Той описва затрогващо онези затвор­ници, които са се отказали от живота, които са загубили всякаква надежда за бъдеще и неизбежно били първите, които умират. Умиращи по-малко от липса на храна или лекарства, отколкото от липса на надежда, липса на нещо, за което да живеят. За разлика от това Франкъл се запазва жив и поддържа надежда жива, като призовавал мислите на съпругата си и перспективата да я види отново и като мечтае в един момент да изнася лекции след войната за психологическите уроци, които трябва да се научат от опита на Аушвиц. Ясно е, че много затворници, които отчаяно са искали да живеят, умират, някои от болест, други – в крематориите. Но без­покой­ството на Франкъл е не е толкова в това защо повечето умират, отколкото с въпроса защо изобщо някой оцелява.
Колкото и да е ужасно, опитът му в Аушвиц подсилва това, което вече е била една от ключовите му идеи: Животът не е преди всичко стремеж към удоволствие, както вярва Фройд, или стремеж към сила, както преподава Алфред Адлер, а търсене на смисъл. Най-голямата задача за всеки човек е да намери смисъл в живота си. Франкъл вижда три възможни източника за смисъл: в работата (правене на нещо значимо), в любовта (грижа за друг човек) и в смелостта през различни времена. Страдането само по себе си е безсмислено; ние придаваме на страданието си смисъл от начина, по който реагираме на него. В един момент Франкъл пише, че човек „може да остане смел, достоен и безкористен или в ожесточената борба за самосъхранение може да забрави човешкото си достойнство и да се принизи в нещо не повече от животно.“ Той признава, че само няколко затворници на нацистите издържат и успяват да постигнат това, „но дори един такъв пример е доказателство, че вътрешната сила на човека може да го издигне над неговата външна съдба.“

Спомням си, малко по-късно ми се струваше, че ще умра в най-близко бъдеще. Но в тази критична ситуация моята грижа бе различна от тази на повечето ми другари. Техният въпрос бе: „Ще оцелеем ли в лагера? Защото, ако не оцелеем, то цялото това страдание няма смисъл.“ Мен ме измъчваше въпросът: „Има ли смисъл цялото това страдание, тази агония около нас? Защото, ако няма, тогава в края на краищата оцеляването няма смисъл; защото живот, чийто смисъл зависи от това, как ще се оцелее, в крайна сметка изобщо не си струва да се живее.“

И накрая, най-трайното прозрение на Франкъл, към което често съм призовавал в собствения си живот и в безброй консултантски ситуации: силите, които са извън твоя контрол, могат да ти отнемат всичко, което притежаваш, освен едно нещо – твоята свобода да избираш как ще реагираш на ситуацията. Не можеш да контролираш какво ти се случва в живота, но винаги можеш да контролираш какво ще почувстваш и да правиш с това, което ти се случва.
Има сцена в пиесата „Инцидент в Виши“ на Артър Милър, в която про­фесионалист от по-високата средна класа се явява пред нацистката власт, която е окупирала неговия град и показва своите университетски степени, референтни писма от видни граждани и т.н. Нацистът го пита: „Това ли е всичко, което имаш?” Човекът кима. Нацистът го хвърля в кошчето и му казва: „Добре, досега спорехме, че никога не оставаме без нищо доколкото запазваме свободата на избор как ще реагираме…“
Моят собствен опит ми показа истинността на прозренията на Франкъл. Познавам успешни бизнесмени, които след пенсиониране загубват всякаква жажда за живот. Работата им е давала смисъл на живота им. Често това е било единственото нещо, което дава смисъл на живота им и без него прекарват ден след ден седнали вкъщи, депресирани, „без да има какво да правят.“ Познавам хора, които са се изправяли пред предизвикателството да издържат на най-страшните страдания и ситуации, стига да са вярвали, че има смисъл от тяхното страдание. Независимо дали това е било семейна важност, те са искали да живеят достатъчно дълго (дори с перспективата лекарите да намерят лек, като изучават болестта им), за да споделят своето ЗАЩО да живеят, което им позволят да понесат всяко КАК.
И моят собствен опит повтаря по друг начин Франкъл. Точно както идеите в моята книга „Когато лошите неща се случват на добрите хора“ придобиват сила и достоверност, защото са предложени в контекста на моята борба да разбера болестта и смъртта на нашия син, доктрината на Франкъл за логотерапия, чрез излекуване на душата, като я довежда до намирането на смисъл в живота, придобива достоверност на фона на терзанията си в Аушвиц. Втората половина на книгата (Част 2) без първата част (Част 1) щеше да бъде далеч по-малко ефективна.
Считам за важно, че предговора към изданието от 1962 г. на „Човекът в търсене на смисъл“ е написано от изтъкнатия психолог, д-р Гордън Алпорт, а предговора към това ново издание е написан от духовник. Така разбираме, че това е дълбоко религиозна книга. Така тя настоява, че животът е смислен и че трябва да се научим да виждаме живота като смислен въпреки нашите обстоятелства. Тя подчертава, че има крайна цел за живота. И в първоначалния си вариант, преди да бъде добавена допълнителната част, Франкъл завършва с едно от най-религиозните изречения, написани през ХХ век:

Познахме Човека такъв, какъвто е в действителност. В крайна сметка човекът е това същество, което е измислило газовите камери на Аушвиц;
но това е и същия човек, който влиза в тези газови камери изправен, с Господната молитва  на устните си

Тази книга претърпя почти 100 издания на английски, както и на още 21 други езика. Само от английските издания са продадени повече от 3 милиона екземпляра. Това са голите факти и сигурно те са причина репортерите от амери­канските вестници и особено от телевизията в повечето случаи да започват интервютата си, като след споменаването на тези факти възкликват: „Д-р Франкъл, вашата книга стана истински бестселър! Как се чувствате след такъв успех?“ На което отговарям, че на първо място това съвсем не е постижение и завоевание от моя страна, а по-скоро израз на нещастието на нашето време: ако стотици хиляди хора посягат към книга, на която още заглавието обещава да разгледа въпроса за смисъла на живота, то това трябва да е въпрос, който им пари под лъжичката.
Със сигурност за въздействието на книгата може да е допринесло и нещо друго. Нейната втора, теоретична част („Основни идеи в логотерапията“) се свежда до урока, който човек може да извлече от първата част, автобиогра­фичния разказ („Преживявания в концентрационен лагер“), докато първата част служи като екзистенциално потвърждение на моите теории. Така двете части взаимно подкрепят своята правдоподобност.
Нямах наум нито едно от тези неща, когато пишех книгата през 1945 г. Това направих в продължение на девет последователни дни с твърдото решение книгата да бъде публикувана анонимно. В действителност първо­то издание на оригиналната немска версия не посочваше името ми върху корицата, макар че в последния момент, тъкмо преди първо­началното публикуване, отстъпих пред настояването на моите приятели да позволя то да бъде написано поне на титулната страница. Отначало обаче тя бе публикувана с твърдото убеждение, че като анонимен опус никога не би могла да спечели литературна слава за автора си. Исках просто да покажа на читателя чрез конкретния пример, че животът съдържа потенциален смисъл при всички условия, дори най-жалките. Мислех, че, ако идеята бъде онагледена с такава крайна ситуация, като тази в един концентрационен лагер, книгата ми може да бъде чута. Следователно чувствах се отговорен да напиша през какво съм преминал, защото мислех, че може да бъде от полза за хора, склонни към отчаяние.И тъй, за мене е странно и забележително, че от няколкото дузини книги, на които съм автор, успех пожъна точно тази, която смятах да публикувам анонимно, та да не може никога да изгради каквато и да е репутация на автора. Затова аз отново и отново напомням на моите студенти и в Америка, и в Европа:

„Не се стремете към успеха – колкото повече се стремите към него и го правите своя цел, толкова повече ще ви убягва. Защото успехът както щастието не може да се преследва, той трябва да последва, и то само като непреднамерен страничен резултат от посвещаването на човека на кауза, по-висока от самия него, или като вторичен продукт от отдаването на друг човек. Щастието трябва да дойде, както и успехът: трябва да го оставите да се случи, без да мислите за него. Искам да слушате онова, което вашата съвест ви диктува да сторите, и да го изпълните по най-добрия начин, на който сте способни. Тогава ще доживеете да видите, че в края на краищата – в края на краищата, казвам – успехът ще ви следва тъкмо защото сте забравили да мислите за него.

Теорията на Виктор Франкъл, наречена логотерапия, представлява центрирана върху смисъла психотерапия, определят я като „трето виенско направление на психотерапията” (след тези на Фройд и Адлер). Тя разбира себе си като помощ за живот и мотивиране на търсещите съвет как въпреки страданието да придадат смисъл на битието си. Процес, който ученият е изстрадал със собственото си тяло. Смисълът на живота според Виктор Франкъл е винаги конкретен, не генерално общ, а ситуативен, зависим от ситуацията. Животът винаги поставя пред човека конкретна задача, която той трябва да изпълни. Убеждението, че животът има смисъл, е най-ефективната помощ при оцеляване в най-непосилни условия.
Смисълът не може да бъде даден от някого, нито да бъде създаден от някого, смисълът може само да бъде открит. Той има своя собствена реалност, независима от съзнанието ни, той е феномен на възприятието. Не винаги успяваме да го видим, но това не означава, че не съществува. Къде може да бъде открит? Авторът обобщава три ценностни категории, през чието осъществяване човек може да придаде смисъл на живота си. Към първата категория се причисляват „творческите ценности”, които ние осъществяваме при извършването на нашата работа и ако я извършваме съвестно. В тази ценностна област е важно да положиш себе си като личност, а не само като работник. Вторият извор на смисъла са „ценностите на преживяването”, които се осъществяват в съпреживяването на природата или възприемането на изкуството. Подобен опит, макар да е преходен, придава смисъл на живота ни. Защото във величината на един миг се измерва величината на цял един живот. И защото си струва да се изживее един цял живот заради един миг някъде в миналото. Третата категория са ценности, чието осъществяване зависи от това как човек се отнася към неизбежното страдание, когато не е в състояние да промени ситуацията. Преодоляването на страданието е процес на съзряване, в който постигаме вътрешната си свобода въпреки външната зависимост. „Следователно всеки човек по принцип, дори при такива обстоятелства, може да реши какво ще стане от него – в интелектуално и духовно отношение. Той може да съхрани човешката си доблест дори в концентрационен лагер.”

Една от диагнозите на Франкъл за днешното време е определението „екзистенциален вакуум”, негово проявление е скуката. Опитите за запълване на екзистенциалния вакуум не са кой знае колко оригинални: задоволство и наслада предлагат храната, сексът, адреналинът, властта и парите, стремежът да се заровим в работата или пък да запълним вакуума с гняв и омраза. Франкъл говори за всеобщото оплакване от „чувство за безполезност”, нарича го „усещане за бездна”.

Съществената разлика между логотерапията и другите психотерапевтични направления е, че първата е ориентирана към бъдещето, за разлика от обичайната психотерапия, която обяснява симптомите, разкривайки историята на тяхното възникване. Разбира се, и логотерапията не може да мине без биографичните измерения на човешкия живот, но тя не иска да се занимава с „археология на душата”, за да си изясни как се е формирал индивидът. По-скоро се занимава с „футурология на личността”, търси отговор на въпроса как един човек би могъл да устрои живота си. Стреми се да помогне на пациента да усети възможностите за смисъл. Наследственост, възпитание, околна среда или с една дума, миналото – са от значение, за да бъде разбран пациентът, но никой според Франкъл не трябва да бъде затворник на собственото си минало.

Животът на Виктор Франк се простира почти през целия XX век, от раждането му през 1905 г. до смъртта му през 1997 г. На тригодишна възраст той решава да стане лекар. В автобиографичните си размисли той припомня, че като младеж „би помислил за няколко минути за смисъла на живота. По-специално за значението на идващия ден и неговото значение за мен.”
Като юноша Франкъл е очарован от философия, експериментална психология и психоанализа. За да допълни своите класове в гимназията, той посещава часове за образование за възрастни и започва кореспонденция със Зигмунд Фройд, която кара Фройд да представи ръкопис на Франкъл в Международния журнал за психоанализа. Статията е приета и по-късно публикувана. Същата година, на шестнадесет години, Франкъл посещава семинар за обучение на възрастни по философия. Инструкторът, разпознал прецизния интелект на Франкъл, го покани да изнесе лекция за смисъла на живота. Франкъл казва на публиката, че

„ние сами трябва да отговаряме на въпросите, които животът задава от нас, и на тези въпроси можем да отговорим само като сме отговорни за съществуването си.“

Viktor-frankl-4eti.me

Тази вяра става крайъгълният камък на личния живот и професионалната идентичност на Франкъл. Под влияние на идеите на Фройд Франкъл решил, докато още бил в гимназията, да стане психиатър. Вдъхновен отчасти от състудент, който му казал, че има дар за подпо­магане на другите, Франкъл започнал да осъзнава, че има талант не само за диагности­циране на психологически проблеми, но и за откриване на това, което мотивира хората.
Първата консултантска работа на Франкъл била изцяло негова – той създава първата частна програма за младежки консултации във Виена и работи с проблемни младежи. От 1930 до 1937 г. работи като психиатър в Университетската клиника във Виена, като се грижи за пациенти, които се самоубиват. Той се стреми да помогне на пациентите си да намерят начин да направят живота си смислен дори и при депресия или психични заболявания. До 1939 г. е ръководител на отделението по неврология в болница Ротшилд, единствената еврейска болница във Виена.
В първите години на войната работата на Франкъл в Ротшилд осигурява на него и на семейството му известна степен на защита от заплахата от депортиране. Когато болницата бива закрита от националсоциалистическото правителство, обаче Франкъл осъзнава, че те са изложени на сериозен риск да бъдат изпратени в концлагер. През 1942 г. американското консулство във Виена го информира, че има право на имиграционна виза в САЩ. Въпреки че бягството от Австрия би му позволило да попълни книгата си за логотерапия, той решава да изпусне визата си: чувствал, че трябва да остане във Виена заради застарелите си родители. През септември 1942 г. Франкъл и семейството му са арестувани и депортирани. Франк прекарва следващите три години в четири различни концентрационни лагера – Терезиенщат, Аушвиц-Биркенау, Кауферинг и Тюркхайм, част от комплекса в Дахау.
Важно е да се отбележи, че затворът на Франкъл не са единственият тласък за написването на „Човекът в търсене на смисъл“ . Преди депортирането си той вече е започ­нал да формулира аргумент, че търсенето на смисъл е ключът към психичното здраве и процъфтяването на човека. Като затворник изведнъж бива принуден да прецени дали собственият му живот все още има някакъв смисъл. Неговото оцеляване е комбиниран резултат от волята му за живот, неговият инстинкт за самосъхранение, някои щедри действия на човешката благоприличие и хитростта; Разбира се, това зависи и от слепия късмет, например където, попаднал в затвора, капризите на пазачите и произволни решения за това къде да се подредят и на кого да се доверят или вярват. Необходимо е било обаче още нещо за преодоляване на лишенията и деградациите на лагерите. Франкъл постоянно се опира на уникално човешки способности като вроден опти­мизъм, хумор, психологическо откъсване, кратки моменти на самота, вътрешна свобода и непоколебима решимост да не се отказва или да се самоубива. Разбира, че трябва да се опита да живее за бъдещето, и черпи сили от любящите мисли на жена си и дълбокото си желание да завърши книгата си по логотерапия. Той намири смисъл и в проблясъци на красотата в природата и изкуството. Най-важното е, че той осъзнава, че независимо от случилото се, той запазва свободата да избира как да отговори на страданието си. Той вижда това не просто като опция, а като своя и отговорността на всеки човек да избере „начина, по който той носи бремето си“.
Често идеите на Франкъл са вдъхновяващи, тъй като, когато той обяснява как умира­щите и парализирани пациенти се примиряват със съдбата им. Други са амбициозни, както когато той твърди, че човек намира смисъл чрез „стремеж и борба за ценна цел, свободно избрана задача.“ Той показва как екзистенциалното разочарование провокира и мотивира нещастния дипломат да търси нова, по-удовлетворяваща карие­ра. Франкъл също използва морални увещания, за да обърне внимание на „про­пастта между това, което човек е и това, което трябва да стане“ и идеята, че „човекът е отговорен и трябва да актуализира потенциалния смисъл на живота си.“ Той вижда свободата и отговорността като две страни на една и съща монета. Когато говори с американската публика, Франкъл обича да казва:

„Препоръчвам Статуята на свободата на Източното крайбрежие да бъде допълнена със Статуя на отговорност на Западното крайбрежие.“

За да се постигне личен смисъл, според него, човек трябва да надмине субективното удоволствия, правейки нещо, което

„насочва и е насочено към нещо или към някой, различен от себе си… като се отдаде на кауза да служи или на друг човек да обича.“

Самият Франкъл избира да се съсредоточи върху родителите си, като остане във Виена, когато e можел да има безопасно преминаване до Америка. Докато е бил в същия концентрационен лагер като баща си, Франкъл успява да се сдобие с морфин, за да облекчи болката на баща си и останал до него през умиращите си дни.
Дори когато се сблъсква със загуба и тъга, оптимизмът на Франкъл, постоянното му утвърждаване и изобилство от живота, го накара да настоява, че надеждата и положи­телната енергия могат да превърнат предизви­кателствата в триумфи. В „Човекът в търсене на смисъл“ той бърза да добави, че страданието не е необходимо, за да се намери смисъл, а само че „смисълът е възможен въпреки страданието.“ Всъщност той продъл­жава да казва, че да страдаш излишно е мазохистично, а не героично“.

Франкъл набляга за важността на подхранването на вътрешната свобода, прегръ­щането на ценността на красотата в природата, изкуството, поезията и литературата и чувството на любов към семейството и приятелите. Но други лични избори, дейности, връзки, хобита и дори прости удоволствия също могат да дадат смисъл на живота. Защо тогава някои хора се чувстват толкова празни? Мъдростта на Франкъл тук си струва да се подчертае: въпрос е на отношението, което човек заема към житейските предизви­кателства и възможности, както големи, така и малки. Положителното отношение дава възможност на човек да изтърпи страдание и разочарование, както и да повиши удоволствието и удовлетво­рението. Отрицателното отношение засилва болката и задълбочава разочарованията; подкопава и намалява удоволствието, щастието и удовлетворението; може дори да доведе до депресия или физическо заболя­ване. Последващите изследвания в психо­невро­имунологията подкрепят начините, по които поло­жителните емоции, очаквания и нагласи засилват имунната ни система. Това изследване също затвърждава убеждението на Франкъл, че един подход към всичко – от животозастрашаващи предизвикателства до ежедневни ситуации помага да оформят смисълът на нашия живот. Простата истина, която Франкъл така пламенно популяризира, има дълбоко значение за всеки, който има уши да чуе.
Изборите, които правят хората, трябва да са активни, а не пасивни. При правенето на личен избор ние утвърждаваме нашата самостоятелност. „Човешко същество не е отделно нещо сред другите; нещата се определят взаимно – пише Франкъл, – но в крайна сметка човекът се самоопределя. Това, което той става – в границите на своите способности и околната среда – той е направил от себе си.“ Например мракът на отчаянието заплашва да завладее млад израелски войник, загубил двата си крака във войната на Йом Кипур Той се дави в депресия и обмисля самоубийство. Един ден приятел забелязал, че външността му се е променила и сега изразява спокойствие и надежда. Войникът приписва трансформацията си на четенето на „Човекът в търсене на смисъл“. Когато му било казано за войника, Франкъл се запитва дали „може да има такова нещо като автобиблио­терапия – изцеление чрез четене“.

Коментарът на Франкъл намеква за причините, поради които „Човекът в търсене на смисъл“ има толкова силно въздействие върху много читатели. Лицата, изправени пред екзистенциални предизвикателства или кризи, могат да потърсят съвет или насоки от семейството, приятелите, терапевтите или религиозните съветници. Понякога такъв съвет е полезен; понякога не е. Лицата, изправени пред труден избор, може да не оценят напълно доколко собственото им отношение пречи на решението, което трябва да вземат, или на действието, което трябва да предприемат. Франкъл предлага на читате­лите, които търсят отговори на дилемите на живота, критичен мандат:

той не казва на хората какво да правят, а защо трябва да го правят.

След освобождението си през 1945 г. от лагера в Тюркхайм, където едва не е починал от тиф, Франкъл открива, че е напълно сам. През първия ден на завръщането си във Виена през август 1945 г. Франкъл научава, че бременната му съпруга Тили е починала от болест или глад в концентра­ционния лагер Берген-Белсен. За съжаление, родителите и брат му всички бяха загинали в лагерите. Преодолявайки загубите и неизбежната си депресия, той остава във Виена, за да възобнови кариерата си на психиатър – необичаен избор, когато толкова много други, особено еврейски психоаналитици и психиатри, са емигрирали в други страни. Няколко фактора може да са допринесли за това решение: Франкъл почувства интензивна връзка с Виена, особено с психиатрични пациенти, които се нуждаят от помощта му в следвоенния период. Той също силно вярва в помирението, а не в отмъщението; той веднъж отбелязва:

„Не забравям нито едно добро дело, извършено към мен, и не нося оскърбление за лошото“

По-специално, той се отказва от идеята за колективна вина. Франкъл успява да приеме, че неговите виенски колеги и съседи може би са знаели или дори са участвали в неговото преследване и той не ги осъжда, че не са се присъединили към съпротивата или са умрели от героична смърт. Вместо това той беше дълбоко ангажиран с идеята, че дори един подъл нацистки престъпник или на пръв поглед безнадежден луд има потенциала да преодолее злото или безумието, като прави отговорен избор.
Той се хвърля страстно в работата си. През 1946 г. той реконструира и ревизира книгата, която била унищожена при първоначалното му депортиране („Лекарят и душата“), и същата година – само за девет дни – написва „Човекът в търсене на смисъл“. Той се надява да излекува чрез своите писания личното отчуждение и културно неразпо­ло­жение, което поразява много хора, които усещат „вътрешна празнота“ или „празнота в себе си“.
Две години по-късно се жени за Елеонора Швинд, която, както и първата му съпруга, е медицинска сестра. За разлика от Тили, която е евреика, Ели е католичка. Въпреки че това може да е просто съвпадение, за Виктор Франкъл е характерно да приема хора независимо от техните религиозни убеждения или светски убеждения. Неговата дълбока обвързаност с уникалността и достойнството на всеки индивид е илюстри­рана от възхищението му към Фройд и Адлер, въпреки че той не бил съгласен с техните философски и психологически теории. Освен това той оценява личните си отношения с философи като коренно различни като например Мартин Хайдегер, реформиран нацистки симпатизант, Карл Джаспърс, привърженик на колективната вина, и Габриел Марсел, католически философ и писател. Като психиатър Франкъл избягва прякото позоваване на личните си религиозни убеждения.

Той обича да казва, че целта на психиатрията е изцелението на душата, оставяйки на религията спасението на душата.

Остава ръководител на отделението по неврология във Виенската поликлинична болница в продължение на двадесет и пет години и пише повече от тридесет книги както за професионалисти, така и за общи читатели. Преподаваше широко в Европа, Америка, Австралия, Азия и Африка; изнася лекции като професор в Харвард, Станфорд и Университета в Питсбърг; и е Отличитлен професор по логотерапия в международеният университет в Сан Диего. Той се срещна с политици, световни лидери като папа Павел VI, философи, студенти, учители и многобройни личности, които са чели и се вдъхновяват от неговите книги. Дори през деветдесетте години Франкъл продължава да води диалог с посетители от цял свят и да отговаря лично на някои от стотиците писма, които получава всяка седмица. Двадесет и девет университета му присъждат почетни степени, а Американската психиатрична асоциация го удостоява с наградата „Оскар Пфистър“.
Франкъл е кредитиран за създаването на логотерапия като психиатрична техника, която използва екзистенциален анализ, за да помогне на пациентите да разрешат емоционалните си конфликти. Той стимулира много терапевти да търсят отвъд миналите или настоящите проблеми на пациентите, за да им помогнат да се насочат към продуктивни бъдещи избори, като правят личен избор и поемат отговорност за тях. Няколко поколения терапевти са вдъхновени от неговите хуманистични прозрения, които придобиват влияние в резултат на плодотворното писане, провокативните му лекции и ангажираща личност. Той насърчава другите да използват екзистенциалния анализ творчески, а не да установят официална доктрина. Той твърди, че терапевтите трябва да се съсредоточат върху специфичните нужди на отделните пациенти, а не да екстраполират от абстрактни теории.
Въпреки взискателния график, Франкъл също намира време да взима уроци по летене и да преследва страстта си към планинско катерене през целия живот. Той се шегува, че за разлика от „дълбоката психология на Фройд и Адлер“, която набляга на задълбочаването в миналото на индивида и неговите несъзнавани инстинкти и желания, той практикува „психология на височината“, която се фокусира върху бъдещето на човека и неговите съзнателни решения и действия. Подходът му към психотерапията под­чертава важността да се помогне на хората да достигнат нови висоти на личния смисъл чрез самотрансцендентност: прилагане на положителни усилия, техника, приемане на ограничения и мъдри решения. Целта му е да провокира хората да осъзнаят, че могат и трябва да упражнят своя потенциал, за да постигнат собствените си цели. Пишейки за трагичния опти­мизъм, той ни предупреждава, че

„светът е в лошо състояние, но всичко ще стане още по-лошо, ако всеки от нас не даде най-доброто от себе си“.

Веднъж Франкъл бил помолен да изрази с едно изречение смисъла на собствения си живот. Той написва отговора на хартия и помоли студентите си да гадаят какво е написал. След няколко моменти на тихо размишление, ученик изненада Франкъл, като казва:

„Смисълът на живота ви е да помага­те на другите да намерят смисъла на техния.“

Точно така – казва Франкъл. – Това са самите думи, които написах.

Ние, живелите в концентрационни лагери, можем да си спомним хората, които обикаляха бараките да утешават другите и им даваха последното си парче хляб. Може да бяха малцина на брой, но те са достатъчно доказателство, че на човека може да се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път. А винаги трябваше да се прави избор. Всеки ден, всеки час предлагаше възможност да вземеш решение, което определяше дали ще се подчиниш или не на онези сили, заплашващи да те ограбят от самата ти същност, от вътрешната ти свобода; решение, което определяше дали ще станеш или не играчка на обстоятелствата, отказал се от свобода и достойнство за да бъдеш претопен в калъпа на типичния лагерник.
Погледнати от тази страна, душевните реакции на обитателите на един концентрационен лагер трябва да означават за нас нещо повече от прост израз на определени физически и социални условия. Макар условия като недоспиване, недостиг на храна и различни психични стресове да предполагат, че лагерниците следва да реагират по определен начин, при последния анализ става ясно, че това, каква личност ще стане неволникът, е резултат от вътрешно решение, а не само от влиянието на лагера. Следователно всеки човек по принцип дори при такива обстоятелства може да реши какво ще стане от него – интелектуално и духовно. Той може да съхрани човешката си доблест дори в концентрационен лагер. Достоевски е казал: „Има само едно нещо, от което се страхувам: Да бъда недостоен за страданията си.“ Тези думи често ми идваха наум, след като опознах онези мъченици, чието поведение в лагера, чиито страдания и смърт свидетел­стваха за факта, че последната вътрешна свобода не може да бъде загубена. Може да се каже, че те бяха достойни за своите страдания; начинът, по който ги понасяха, бе истинско духовно постижение. Тъкмо тази духовна свобода, която не може да бъде отнета, придава на живота смисъл и цел.

Затова нека бъдем нащрек – нащрек в двояк смисъл:
след Освиенцим знаем на какво е способен човек,
а след Хирошима знаем на какъв риск е изложен.

Може ли след Освиенцим един евреин или един християнин да вярва в Бог?
Вярата в Бога или е безусловна, или не става дума за вяра в Бога. Ако е безусловна, тя ще издържи, ако шест милиона души са станали жертва на Холокоста. А ако не е безусловна, ще се предаде – нека използвам аргументацията на Достоевски – пред едно-единствено невинно дете, което умира. Защото ние не можем да преговаряме с Бог, не можем да кажем: „При шест хиляди или – от мен да мине – до един милион жертви на Холокоста запазвам вярата си в Теб, но след един милион нищо не може да се направи и съжалявам, но спирам да вярвам в Теб”

Бележка: Книгата е с ново разчитане и съдържа допълнителни Предговор и Послеслов, преведен от английски преиздания!
За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати (на Български език ) използвайте бутона по-долу:
СВАЛЕТЕ “Човекът в търсене на смисъл на Виктор Франкъл на български език от тук
Ако изисква регистрация, може де е преминат лимита от сваляне (поради голямо търсене !!!), пробвайте с този линк:
или