През 2026 година се навършват 150 години от една от най-величавите, но и трагични страници в историята на българския народ – избухването и потушаването на Априлското въстание.

„150 години от Априлското въстание. 150 герои разказват“ от проф. Атанас Семов е уникален сборник, който събира в страниците си историите на участници от Търновския и Врачанския революционен окръг. Сред познатите имена – Матей Преображенски, Цанко Дюстабанов, Баба Тонка, Стефан Стамболов, Бачо Киро и други – читателят ще открие и съдбите на дейци, чиито имена незаслужено са останали в периферията на народната памет.

Написана в стила на художествена документалистика, книгата пресъздава биографиите на героите в първо лице, стъпвайки върху исторически факти и автентични свидетелства от епохата и им придава жив, човешки глас. Това е книга за различни съдби и житейски пътища, но за един избор, изречен през бунтовната 1876 година: „Аз избрах Свободата“!

 

„Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието е във ваши ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че Вие сте варвари и тирани, че поради въстанието ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихме премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а мая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че ние победихме!
Вие като изгорихте толкова къщи и села на мирните българи, като изклахте толкова невинни старци, бабички, жени и деца, като разорихте толкова църкви и училища, трябва да знаете, че цяла Европа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще дойде да ви изгони оттук.“
— Цанко Дюстабанов пред османския съд, 1876 г.

Книгата на Атанас Семов „150 години от Априлското въстание. 150 герои разказват“ е написана с дълбоко разбиране на историческите процеси. Тя не е натруфена езиково. Напротив, написана е ясно и стегнато. Започвам с това, защо то историческите съчинения не могат да се похвалят с това качество. Често езикът в тях „изпреварва“ съдържанието, което ги прави трудни за четене.

Смислово книгата има едно много ценно качество. Тя е посветена на Северна България, където повечето дейци са позабравени. Причината за това е книгата на Захари Стоянов „Записки по българските въстания“. Тя е върхът на българската мемоаристика, но може би тъкмо поради това създава у читателя впечатлението, че Априлско въстание има само в Тракия, в IV революционен окръг. Далеч съм от мисълта да обвинявам Захари Стоянов, който от неуко котленско овчарче се издига до титан на българската писателска мисъл. Искам да похваля обаче Атанас Семов за сполучливия избор на темата. Достатъчно е да споменем, че Цанко Дюстабанов, Ботевите четници (или повечето от тях), героите и жертвите на Новоселското въстание, четниците на Таньо Стоянов, самият той и много други не са подобаващо оценени. Това е огромната заслуга на автора на настоящата книга – издига от пепелта на забравата стотици слабо известни герои на въстанието. Те също имат право на почит, тъй като дават своя, макар и по-малък принос за Освобождението.
— Проф. Христо Матанов

Тази книга не е научен текст, няма и претенция за безупречна документална точност. Тя не се цани за енциклопедия на българския героизъм. Стремежът, който ни движеше писалката, беше да се припомни и остави занапред един докосващ душата поглед към най-величавата страница на българската доблест и българския идеал.

Сведенията в нея събрах от достоверни и проверени, доколкото е възможно, източници с помощта на консултанти историци. Много умувахме какво и колко да добавим, за да е хем ярък, хем верен разказът. А и данните за мнозина от героите хич не изобилстват. Но на изкушението да си измисляме художествено, не се поддадохме.

Много умувахме и как точно да отделим от многото герои тъкмо 150 – по повод 150-годишнината от въстанието. И в какъв ред да ги разкажем. Както и в каква тоналност да ги разприкажем. Избрахме сами да разказват – и с присъщата им наглед простовата, но величава и нравствена словесност. Включили сме немалко запазени техни истински думи. Останалите са такива, каквито вярваме, че биха изрекли, ако имаше как да слязат от небесния си пантеон и да ни разкажат за ония кървави и святи времена.

Защото Априлското въстание на българския народ срещу поробителя е най-величавото събитие в българската истории. То не постига военни победи, каквито българският воин е постигал много – а някои и несравнимо велики – в по старото минало на българската държава. Но постига най-важната победа: един народ, поробен за пет века под тежка душманска власт, сам се надига и сам предизвиква, макар да не е било възможно и съвсем сам да я извоюва, своята свобода. Ще го кажа простичко: в световната история друг такъв пример няма…

И друго освен трагизма, героизма и саможертвата искахме да се усети.

Веднъж: наистина всенародният мащаб на Априлското въстание, което нерядко небрежно свързваме предимно, да не е и само, с шедьовърно описаната от Захари Стоянов епопея на юг от Балкана.

И втори път: грамадното държавническо и демократско мислене на някои от водачите на въстанието. То направи възможно робът от Балкана да обяви република много преди други мирно и работливо развиващи се европейски народи изобщо да достигнат до тази демократска идея.

В този том събрахме само спомена за Априлското въстание в Северна България. Защото той е по-слабият спомен. Севернобългарският героизъм и трагедии не бяха описани с чутовния талант и пламенната страст на Захари Стоянов, нито отразени със силната съпричастност на чуждите кореспонденти или дипломати. Ала на север от Балкана българският народ показва и героизъм, и всенародна воля, и държавническо мислене, които не просто не са по-незначителни от тези на чадата му на юг от Балкана, но и в някои отношения – по-разтърсващи и държавостроителни и заслужаващи да бъдат не само наравно помнени и изучавани, но и свято следвани.
Само там – в Ново село – се изпълнява заръката на Гюргевския революционен комитет на бунт да бъде вдигнато цялото боеспособно население. И там няма нито едно предателство. Там е Новоселската църква, чиято трагедия е съпоставима с тази на Баташката. Там е Кольо Ковача – истински Балканджи Йово, рязан жив на парчета.

Там, в Северна България, севлиевският читалищен младенец Стефан Пешев изрече най-истинския, след „Свобода или смърт!“, призив на въстаналата за светлина душа: „Продай си нивата – купи си пушка!“.

Там е Събранието под връх Бабан – северното Оборище. Там е безподобният пример на най-успял в онова време човек, жертвал съвсем наистина много, много повече от обикновеното „всичко“ на сиромаха, що няма какво да губи – съдията миролюбец Цанко Дюстабанов, оглавил бунтовна чета. Там е даскал Дабев, обявил първата българска република. Там е Стояна Драгановска – Нишанджийката, чутовен женски образ, какъвто другаде няма. Там са нечутите мъжища Поп Харитон – ослепен, връхлетял със сабя срещу башибозука, и даскалът провидец Бачо Киро, хвърлил и дъщерите си в боевете на четата на Цанко Дюстабанов.

Там е важна част от дейността на общонационалните колоси Матей Преображенски и Христо Иванов – Големия. Несъмнено и част от великото дело на Апостола.
Все там, в Северна България, парят кървавите дири на четата на Христо Ботев.

Ако е рекъл Господ, ще довършим начинанието с още една книга – за Южна България и нейните величави чада. Именно за да е ясно, че трябва не да делим спомена за героизма, а да повтаряме и утвърждаваме общонационалния мащаб на героичното българско надигане и да се вдъхновяваме от него.

Накрая: тази книга е само за въстанието. Но паметта за него е естествена част от нашия дълг и мяра за достойнство, налагащи ни да помним и признаваме и подвига на освободителя. Сами се надигнахме, но сами не можехме да преборим властта на една от все още най-големите европейски държави. Да забравяме или отричаме делото на освободителите, да се отказваме от вечна признателност към тях, е и подлост, и грях. Няма да заслужаваме свободата си, ако забравяме своите вътрешни герои и своите външни освободители. Сред тях на първо място, разбира се, руските.
Историческата памет изисква мъдрост, чест и мъжество.
Такива, с примери за каквито българската история изобилства почти като ничия друга!

— Чл.-кор., проф. Атанас Семов

В крайна сметка бях предаден и заловен. Когато ме водеха към Севлиево, отказвах да вървя и сядах на земята. Тогава турците ми отрязаха главата, сложиха я в една торба и я изпратиха в града за потвърждаване на самоличността ми. По-късно я хвърлиха в нужника на конака. След Освобождението Драгню Стойчев я погреба по християнски зад църквата „Света Троица“.
Така жестоко завърши животът ми, но се сбъднаха думите ми: „Докато се води борбата, ще се наложи някои от нас да пострадат, но които се върнат живи и здрави, вече турчин няма да ги командва!“.

— Аз съм Дядо Фильо

Мнозина от присъстващите не разбираха какво означава точно република, но вярваха, че щом я обявявам аз, учителят войвода, значи ще да е нещо добро. Същевременно поп Петко Барбул благославяше въстаниците, черешовите топчета и топчиите. Ръсеше ни с китка босилек. Народът се прегръщаше от радост, че сме доживели да си имаме наша държава. Камбаните биеха тържествено. Песни и викове огласяха мегдана. Когато завърши благословията си, свещеникът се изстъпи нависоко и с дебелия си глас викна да го чуят и най-задните: „Братя христиени! До ушите ми стигна вашето питане що е това республика. Право да ви казувам, и аз сам не зная каква е точно тая държава. Войводата Дабев казва, че съществувала някъде по света. Като идвал тука, в Ново село, Васил Левски говорел на първите ни съзаклятници, че занапред ще си създадем наша държава – „свята и чиста республика“. Щом войводата Дабев ни насочва към такава държава, трябва да му вярваме. Като е неин кръстник, дръжте здравата тоя младенец да го откърмим и възпитаме“.

Така ние, българите, вече имахме свободна република, която остана в историята с името „Републиката под Марагидик“. Ние вече бяхме не обикновени бунтовници срещу царщината. Бяхме държавници! Обявихме не просто независимост, а модерна държавност под формата на република. И първи изпълнихме мечтата на Апостола Левски. Новоселската котловина за няколко дни стана Европа. И народът с душата си, нежели с ума, усещаше, че туй народовластие, каквото и да означава „республика“, е тамън туй, което са жадували и за което са тръгнали да жертват и поминък, и дом, и живот дори.
Новоселчани, най-вече марангозчиите и кираджиите, вече се бяха срещали с республики. Пътувайки често, те бяха ги вече опознали, било и отдалеч, и това беше вече дало отражение върху тяхното самочувствие, облеклото, че и обзавеждането на къщите им.
Ново село се превърна в център и столица на свободна българска република. И я овардихме – с огън, кама и гола гръд – цели 9 дни. След пет века тирания и страшен гнет получихме девет глътки свобода.

След погрома на въстанието бях заловен и осъден на смърт. „Пропастта е изкопана“ – така казах, когато ми дадоха последната дума в съда. Вместо да ни извадят очите, турците още по-добре ги отвориха. Между българите и тяхната управия се появи още по-голяма пукнатина и с нищо те не можеха вече да я затворят.
Обесиха ме на 2 юли в Севлиево заедно с Ради Попмихов, Павли Венков, Велчо Ночев, Христо Филев и Иван Преснаков. С въжето на врата погледнах към другарите си, после извърнах глава към притиснатите помежду си българи мъже, протегнали ръце за сбогом. Поисках да ми дадат последна дума според османския закон и изрекох: „Братя, ние немаме с моите другари по участ друго богатство да ви оставим, нито слава, нито пари. Едно наследство искаме да ви завещаем – нашата вяра в утрешния светъл ден. Помнете и недейте никога забравя: след всичко онова, дето се случи, Дядо Иван нема да ни забрави. Очите на света са обърнати сега към нас. Ние спечелихме!“.
Думите ми се оказаха пророчески.

— Аз съм даскал Никола Дабев

Обичах да пея хайдушки песни. А в началото все за дете ме имаха. Току се криеха от мен, току ме заобикаляха. Пък аз очи имах и на гърба си. За едно-друго може да бях малка, но за туй, дето тайно се готвеше – изобщо. Все се заричах, че ще им покажа какво умея. Меренето го бях изучила изтънко още преди чичо Аврам да реши да ме изведе и изпробва под Марагидик. Всеки ден докопвах пушката и мерех – по кюшетата, по върхове на круши, по камъни из пътя. Карфичка на игла съм слагала да меря!

Ама той като рече „хайде“, сърцето ми щеше да се пръсне от радост. Вече наистина щях да гръмна по душманина. Разбрах, че се готви сериозна работа. Хубаво ми беше да се меся из мъжете в революционната подготовка и в тайните комитетски събрания, но най-много в стрелбата. После, когато се обяви въстанието, нарамих пушката и показах, че ненапразно ми се бяха доверили.

По време на тежките сражения в Дебневския боаз на помощ ни дойдоха габровските четници начело с войводата си Цанко – хубав и много учен момък. Дето се казва, и за връв, и за пояс става. И за хляб, и за гозба. Когато разбрахме, че бил кадия в турския съд, се стъписахме. Гледахме и не вярвахме – такъв човек да си зареже охолния пашалък за делото народно?!

Но нямаше време за чудене. Турската сган настъпваше озверяла срещу позициите ни. Когато започна погромът, благодарение на точната ми стрелба напиращите и жадни за кръв башибозуци и черкези бяха разколебани и в крайна сметка спрени. Малцина бяхме останали в горния край на ливадата Маринска, във Видимата, една ограда имаше в оня край, рехава, ама обрасла. Наредихме през 10-ина разкрача колове – да стърчат над оградата като пушки, а ние притичвахме приведени и гърмяхме ту оттук, ту оттам – да си мисли врагът, че сме голям брой!

Над 3 часа ги забавихме, та повечето от бягащите към планината хора от селото успяха да се спасят. Когато привършиха боеприпасите, скрих пушката си в храсталака. Турците ме хванаха, ама как да се договедят, че до одеве съм стреляла и аз, девойка още непипвана…

В къщата на свещеника бяха разпитани и други заловени въстаници. Те не пророниха и дума за моето участие в боя. Така ме спасиха. Тъй като не получиха доказателства за бунтовната ми дейност, бяха принудени да ме пуснат. По време на Априлския бунт аз и други жени показахме, че преди да умрем, трябва да се борим с оръжие в ръка, наравно с мъжете, със зъби и нокти, на живот и смърт. И да погубим колкото може повече османлии.

Дочаках Освобождението, но никога не забравих пожарите и кланетата от онези страшни дни, както и саможертвата на моите съселяни. Обичах да седя на трикрако столче на сайванта на старата ни къща и да бродя с поглед из планината, да си спомням за изтеклото време, в което имаше всичко – и хубаво, и лошо. Като зърна на броеница се изнизваше пред очите ми. Едно нещо се изтриваше, за да дойде друго. Както в училището на даскал Дабев. Децата пишат, а той изтрива и вика: „Не е тъй, не е тъй!“. И животът вика: „Не е тъй!“ и върви след човека да го поправя. Туй, дето човекът го сторва, времето и другите човеци едно поправят, друго развалят, и все вървят хората, и все се възкачват на нанагорното. Отвисоко да гледат, както от връх Марагидик, където ни доизклаха. В кръв подгизнаха урвите му, сълзи и писъци напоиха долищата и яровете.

Много народ се изтреби тогава, много народ си отиде. То времето си постила, за да мине – веднъж по човешко месо, друг път по слънце и зумка. Ама ние, българите, май повече из своя кръв сме газили, та дано да изгазим.

Извървяха се години, народът се измени, забравиха се повечето стари работи. Във възкръсналата ни България започнаха тържествата. И в нашия край честваха въстанието. Мен, като жена, ме викаха да прислужвам – да мия чинии, да готвя и разтребвам. Никой вече се и не сети, че съм била и аз поборник, пък и сума ти новоопечени „герои“ се бяха подредили отпред – един от друг с „по-видни заслуги“…

— Аз съм Стояна Драгановска – Нишанджийката

Бяхме общо 30-ина монахини. За издръжката ни някои от по-заможните родители на монахини даряваха земи. Бяхме крехки по естество девици, но силни във вярата си. Живеехме безбрачен и ангелски живот – в деяния и молитви, в общо дихание. Чрез общението си бяхме образец и поръчителство за добродетел на всяка една от нас.
Молехме се не само за своите души и за спасението и благото на ближните си, но и за онова, що бе в сърцето на всеки българин тогава – да се изпълни Божията воля и Отечеството ни отново да стане свободна християнска държава.

В подготовката на бунта под връх Марагидик и в борбата впоследствие се включи цялото население, включително и чорбаджиите. Особена роля изиграха жените. И нема нито едно предателство, за каквито после се разбра за въстанието на юг от Балкана. Докато ковачите правеха пушки и саби, марангозчиите – черешови топчета, а учениците начело с даскал Никола Дабев лееха куршуми, аз и другите сестри от манастира също не стояхме встрани от революционния кипеж. Помагахме с каквото можем. Кметът на селото и един от ръководителите на въстанието – Цонко Сомлев, разпореди да ни предоставят в манастира събраното за десятъка жито, за да печем хляб за бунтовниците. Тридесет монахини, прибавяйки към молитвите и служението си с крепкостта на своята богоугодна всеотдайност, не давахме сън на очите си, нито дрямка на клепачите си, но едни се редуваха в готварницата и хлебарницата, а други се грижеха за недообутите и недооблечени момчета, събирайки всичко, що може да им послужи за одежди – плетени за тях чорапи, шаяци за навои, топли фланели и ръкавици. И предусещайки близката среща с Жениха, повтаряхме думите на Псалмопевеца: „Готово е сърцето ми, Боже, готово е сърцето ми…“. До последния ден останахме в обителта, напразно надявайки се, че ордите не ще посмеят да я осквернят.

На 9 май вражеските орди, вече опожарили Кръвеник, като мътен порой се спуснаха и над Ново село. Прибавяйки към природната си демонска суровост заповедите на предводителя си Дели Неджиб ага, те, обхванати от изстъпление и желание да убиват, плъзнаха, подобно на скакалци, предавайки на смърт и поругание всичко живо, което застигнеха по пътя си. Първия удар понесе нашият девически манастир. С револвер в ръка нападателите посрещна свещеникът Георги Дългодрейски, който по това време се намираше тук заедно с жена си и децата си. Гърмя през прозореца по настъпващата сган от башибозуци и черкези. Той, като истински Христов воин, защитаваше не себе си в единоборството с агаряните, не за себе си мислеше, а как да забави пълчищата и да даде на нас, слабите и безпомощни калугерки, поне малко време, та да избягаме или да се скрием от свирепите неверници. Дома Господен пазеше той и прие посичането като благодат, защото знаеше, че чрез него получава вечния живот.

Накрая го застреляха. Но благодарение на смелостта му част от сестрите успяха да избягат. Ала някои от тях бяха заловени, бягайки през огън и нож, и жестоко поругани. До смъртта си те преживяваха своето унижение и облажаваха нас – осемте монахини, които останахме в църквата и бяхме умъртвени по особено зверски начин: ази, София Павкова, Елисавета Злийска, Ефросиния Мофтиева, Христина Христова, Сусана Чорбаджиева, Калестина и Катерина. За сетните ни мигове после ще разказват, потресени, четири от оживелите след непоносимите страдания монахини.
След цял век време светата ни Православна църква ще обяви нас осемте и йереите Никола и Георги, заедно с жертвите на баташкото клане, за свети мъченици. Паметта ни се почита на 4 (11) май всяка година, все още…

Черкезите разбиха вратата на манастира, сетне и на черквата, нахлуха вътре с коне и я оскверниха безподобно. В олтара под престола вързаха кучка с малки кученца. Вкараха добитък, заклаха го и разпръснаха вътрешностите по целия под. Поругаха иконите, избодоха очите на светците. Нас ни сякоха с ятагани, сетне ни изгориха живи в черквата. Когато започнаха да събличат дрехите наред на всички посечени и видяха, че една от сестрите е още жива, демонските слуги я ослепиха и задушиха, натъпквайки очите и устата ѝ с хоросан.

Ценните неща от църквата взеха, а другото изгориха. Оцеля само малък параклис. По вратата му завинаги останаха дупките от куршуми, свидетели на варварското злодеяние. Трагедията за съселяните ни беше голяма. Единственото спасение – обятията на Балкана.
Мъченическа смърт претърпя и старият свещеник Никола Барбулов, на когото скубаха брадата косъм по косъм. Той беше книголюбец, благополучен като учител, достоен като духовник и възпитал множество ученици. Подобно на великия патриарх Евтимий, остана докрай да пази словесното си стадо и умря в страшни мъки, без да се отрече от вярата си.

— Аз съм Сусана Сомлева

Родих се в Ново село през 1822 г. Станах заможен и авторитетен човек, бях и кмет на селото. В революционното движение влязох още през 1868-о лето, когато троянските дейци ме посветиха в борбата за свобода. Станах член-учредител на Новоселския частен революционен комитет на ВРО.
В моето кафене се взе историческото решение за избухването на въстанието.

„Да се знае какво се случи в лето 1876-о, кога се потъпка и изгори Ново село за народност…“ Неизвестен автор остави тези редове върху пожълтелите листове на черковен псалтир, за да пренесат през годините спомена за последната и трагична, но изпълнена с чутовен героизъм страница на Априлската епопея – Новоселското въстание, най-голямото, избухвало някога на север от Балкана! И най-всенародното в цяла България.
И най-неоцененото…
Ала в късния следобед на 11 май при сражението под връх Марагидик напорът на настъпващите черкези стана неудържим.
Ковачът Кольо Тодоров Матеев, оръжейникът на въстанието, излезе разярен срещу настъпващите орди. Със сабята, дето си беше сам изковал, замахна срещу двама башибозуци, изскочили срещу децата му, отряза главата на единия, грабна пушката му и застреля другия. Когато го заловиха, му отрязаха носа, ушите и ръцете и той издъхна в адски мъки. Истинският Балканджи Йово!
Отвсякъде прииждаше турска войска. Палеха къщи, умъртвяваха всички, които срещнеха по пътя си. Накрая приготвиха и дръвника. Писна мало и голямо. Не пожалиха и децата. Убивани, удавяни, изнасилвани, отвличани, те изживяха целия ужас на османските издевателства при кървавото потъпкване на устрема към свобода. Пламъци обхванаха цялата долина. Пепелищата тлееха дни наред.

Равносметката беше потресаваща: 265 убити жени, мъже и деца. Над 650 опожарени къщи. Три училища, три манастира, църкви. След героични сражения и прояви на нечувана храброст и саможертва гордите и непокорни балканджии бяха принудени да склонят глава пред многочисления противник. Пролели кръвта си на Дебневския и Граднишкия боаз и сетне под Марагидик, увиснали на бесилките в Севлиево и Търново, изгнили в турските зандани и в Диарбекир – изгорели, но запазили честта си! Извършили скок, който изравни българския род със света. Победата на варварството беше само военна. Героизмът ѝ отне славата.
Ожесточението на топора и ятагана беше проява на безсилие. Те не стигаха до сърцата. Главите лягаха на дръвника, но душите оставаха прави. Умрелите – по-живи от убийците си!

Последната битка заглъхна под връх Марагидик, но отекна в цяла Европа. Въстанието ѝ съобщи, че варварството съществува. Човешката съвест вече не можеше да мълчи. Думите на Цанко Дюстабанов пред турския съд се оказаха пророчески. Той смело беше заявил, че българите са победили в неравната битка. Организаторите на въстанието знаеха, че със сила не могат да разрушат империята, но че ще предизвикат турците да извършват зверства, благодарение на които ще покажат чудовищния си облик пред целия образован свят. Нямаше вече как цивилизована Европа да стане съучастник в престъпленията им и да продължи да ги търпи. Изгорените къщи и села, изкланите невинни старци, жени и деца, разрушените църкви и училища се превърнаха в тяхната гибел. Фактите бяха ужасни, низки и позорни. Мисионери, журналисти, консули, писатели, политически дейци написаха своите „писма от ада“ и предадоха „уроци по клане“.

През пролетта на 1876 г. обаче двата светли празника, макар и обагрени с кръв, донесоха безсмъртие. Тогава за пръв път след петстотин години владичество българите вдигнаха глави към небето, за да подирят своя нов бог, своя Бог на свободата. По целия наш Балкан се спусна кървавата пелена на борбата между поробени и поробители, между Бога и Аллаха, между балканското непокорство и кървавата власт на Империята.

Като ръководител на чета проявих изключително мъжество и безстрашие. С другарите си се сражавах на Дебневския боаз. Когато озверелите башибозушки орди превзеха позициите ни, закрилях изтеглящите се към Марагидик сиротни жени, деца и старци. По-късно бях заловен и зверски измъчван. Осъдиха ме на 15 години каторга на остров Кипър. Освободиха ме след подписването на Санстефанския мирен договор. Завърнах се в Ново село. Избраха ме за почетен член на Окръжния съд в Севлиево. Бях и народен представител във II обикновено народно събрание.

— Аз съм Драгню Стойчев

През 1871 г. Апостола основа местния революционен комитет. Сред севлиевските патриоти родолюбци бяхме аз, учителят ми поп Марин, д-р Стойчо Христов, Никола Дабев. След гибелта на Левски ни обзе за известно време отчаяние, но успяхме да възобновим дейността на съзаклятието. Дойдоха и нови членове. Аз ги заклех във вярност към делото. Клетвата се извършваше пред две кръстосани саби, знамето сред два револвера отстрани, Светото евангелие и честния кръст. Най-важното от нея беше да не се издаваме един друг, да не се самопризнаваме, в случай че ни хванат. Ако пък сме с оръжие в себе си, да се защитаваме.

Знаех, че ще измрем по Балкана, но какво от това?! Щяхме да го направим за доброто на децата ни, на братята и сестрите ни. Да погинем за вярата и народността си! Да пролеем кръвта си за спасението на България, както си проля кръвта Христос за спасението на всички ни. Българското царство вече беше на прага.
Търновският окръжен революционен комитет реши въстаническите действия да започнат в балканската част на Севлиевския окръг. По съвет на учителя си поп Марин Софрониев напуснах Севлиево и отидох в Дългодреите. Претекстът беше отпразнуването на имения ми ден Гергьовден и сватбата на шурея ми Никола Дабев.
Вече останал вдовец, с дъщеричката ми Стефанка и майка ми баба Христовица се озовахме в Новоселския манастир, където живееха около 30 монахини, посветени и те в плановете на готвещото се въстание. Заедно с тях организирах снабдяването на четниците на Цанко Дюстабанов с хляб и някои дрехи. Той самият беше настанен на квартира в къщата на поп Радион.
На 9 май настъпи краят на героичната защита на обявената за свободна българска земя. Подивели от ярост, многоброен башибозук, редовна турска армия и черкези се нахвърлиха срещу въстаниците и мирното население от жени, деца и старци. С крясъци, зурли и тъпани дивашките орди свиваха кръга около Ново село.
Скоро приближиха манастирските стени. С револвер и пушки аз застанах до прозореца и открих стрелба срещу изненаданите нападатели. Удържах ги колкото ги удържах, накрая черкезите разбиха вратите. Убиха ме, останал без боеприпаси.

Нахлуха вътре и започнаха сеч. Зверски умъртвени бяха и осемте монахини: Сусана, София, Елисавета, Фросиния, Калестина, Христина, Катерина и пак Сусана. По пода разхвърляха карантия от убит добитък – да осквернят светата обител! После я подпалиха…

По щастливо обстоятелство, майка ми и дъщеря ми се спасиха в едно от манастирските мазета.
В бунта участваха също и тримата ми братя – Нанко, Кънчо и Мичо. Кънчо беше писар на войводата Дядо Фильо. След погрома бяха заловени и подложени на жестоки мъчения в Севлиево. Успяха да оцелеят и дочакаха Освобождението.
Моя череп и тези на монахините родолюбиви българи запазиха в малък параклис-костница до югоизточната страна на манастирския храм.
И до днес са там…
Ама има ли вече кой да ги види, кой урок да извади?

— Аз съм поп Георги Дългодреев

Казвам се Цанко Христов Дюстабанов, български възрожденец, много успял за времето си богат и просветен човек, голям патриот, войвода и герой от славното Априлско въстание през 1876 г. Роден съм на 13 май 1844 г. в Габрово. Произхождам от заможно семейство на бегликчия и съм племенник на видния просветен деец Васил Априлов. По майчина линия близък роднина ми е неговият сподвижник Никола Палаузов. Завърших начално и класно училище в родния си град. През 1872 г. напуснах старопланинските дебри и заминах за Цариград, където учих в Робърт колеж. В османската столица четях много книги и периодични издания на различни езици. Така отлично овладях френския и турския език. Придобих също познания по английски, италиански и гръцки. Станах добър познавач и на османското право. Славолюбието не ми беше чуждо. Не ламтеж за богатство, а желанието ми да стоя по знания и по добри дела над всичките си другари, да бъда готов за отговор на всеки зададен ми въпрос, да се явя в обществения живот като ръководител, а не като посредствена личност.

Заедно с видния адвокат и мой съгражданин Христо Арнаудов преведохме Наполеоновия кодекс на български език. Заради доброто познаване на шериата ме избраха за член на Габровския казалийски съд. Участвах също в училищното настоятелство. Не щях предложената ми учителска длъжност, но направих безплатен пансион в дома си за придошлите от други градове деца при Априловската гимназия и станах техен възпитател.

Аз все още вярвах, че може да се намери мирно решение на настъпилата криза. По тази причина изготвих махзар до султана, подкрепен с много подписи, с цел да се реформира Турция, да се избегнат приближаващите кръвопролития, да се успокоят народите и да се заздравят държавните институции. Настоях за премахването на данъка „бедел“, който плащаха само българите заради военната охрана, която им осигуряваше правителството. Другите ми по-важни искания бяха свързани със запазване на системата за отделни училища на етносите по обща държавна програма и с признаването на българския език като втори официален език на империята. Отговор на моето прошение не се получи никога. И от реформатор Цанко кадията, Цанко чорбаджи, сайбия на ниви, гори и ливади в Габровско и Севлиевско, стана бунтовник. Същият Цанко, когото сочеха за пример помежду си не само българите, но и турците. Този Цанко, който дума нахалост не хвърляше и стъпка накриво не правеше.…

Когато се взе решение за начало на бунта, всички очи се обърнаха към мен – аз трябваше да поведе габровци! Никой друг не беше на такава обич и на такава почит в града и никой друг не бе познат още от малък с такава желязна непоколебима воля. Хладнокръвно приех. Предварително бяха приготвени униформи за четниците – бели куртки с червени ширити. Облечен в бели шаячни дрехи, обточени с червен гайтан, с водна чаша от хининово дърво в джоба, с мушама, калпак на главата и обут в чепици с лачени тозлуци върху тях, при въоръжение: сабя, револвер със сребърни украшения по дръжката, пушка и бинокъл, аз напуснах бащината си къща, изоставих дом, имане, власт и почит, за да отида и сложа главата си за свободата на България.…

Последваха дни на ожесточени сражения с многочисления противник. Най-после се случи това, което трябваше да се очаква. Въстаниците, групирани в Ново село и Кръвеник, бяхме разбити, селата – запалени, а много беззащитни жени и деца – изклани. Аз успях с разстроените си чети да се изтегля нагоре към връх Марагидик. Но преди да стигнем до скалите и бездънните пещери, където можехме да се скрием, бяхме настигнати и нападнати от много отделения черкези и башибозуци. Обградиха ни на местността Ранибунар. Захвана се отчаян пушечен и ръкопашен бой. Аз бях тежко ранен в дясната ръка. Изгубих много кръв. Гладни и жадни, бързайки из урви и долища, другарите ми ме понесоха на ръце към Габрово. Стигнахме до село Бойновци. Тук освободих съратниците си – да се укрият, че дано се спасят. При себе си оставих само писаря на четата Георги Бочаров и Христо Мацков. Страхуващи се от предателство, се колебаехме дали да влезем в селото. Накрая се реших. Все още се държах. Макар и с последни сили, се отправих към колибата на наш познат – Стоян Пенчев Врабец. Той ме посрещна братски, укри ме в тавана на плевнята си и ми даде да пия прясно издоено мляко.

През нощта обаче селото било затиснато от турци, които започнали обиски навсякъде. Откриха ме – заспал и полупримрял. Когато ме освестиха, посегнаха да ме вържат. Но аз, запазил несъкрушимия си дух, им се изсмях, че веригите им не тежат повече от моята ранена десница със строшената кост. Така на 18 май попаднах в ръцете на османската власт – тъкмо 16 дни след събирането ни в Соколския манастир.

И всички започнаха да очакват с трепет делото ми пред Турския военен съд в Търново, председателстван от нарочно пратен от Цариград юрист, някой си Али Тефик. Не бях измъчван по време на разпитите. Напротив – обграждаха ме с внимание и уважение. Турците знаеха с кого си имат работа. Дори ми поднасяха кафе с цигара, нещо невиждано при политически следствен. Слухът, че съм бил съученик със султана, и общественото ми положение вършеха своята работа. На последното съдебно заседание Али Тефик ме попита:

„Цанко ефенди, ти като си такъв умен човек, който знаеш историята и толкова други науки, па познаваш и нашите оръжия и сила, не можа ли да предвидиш, че не се изкарва наглава да се борите вие, една шепа хора, с такава силна държава като нашата. Чудно ми е как можа и ти да се увлечеш в тая глупава работа и да станеш бунтовник“.

Аз му отговорих с реч, която не само се оказа пророческа, но и прободе империята в сърцето:

„Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че ние победихме! Вашата се свърши вече. Европа, както казах, ще ви изпъди оттука. Затова стягайте се да бягате към Анадола!“.

После вместо последна дума издиктувах на съда члена и буквата от османския наказателен закон, по който трябва да бъда осъден. Съответното наказание беше „смърт чрез публично обесване“. Категорично заявих също, че съм се вдигнал срещу турското владичество съзнателно, поставяйки се начело на своя народ, за да се боря и умра, защото мало и голямо сред българите – с жени и деца – иска свобода. Настоях да бъдат справедливи и да ме съдят като революционер, а не като разбойник.

Пашата ме попита защо, като не сме престъпници, ние, бунтовниците, сме вдигнали оръжие срещу властта. Ядовито му отговорих:

„Защо са думи, господа турски съдии! Между нас, българите, и вас, турците, мостовете са дигнати – ние си искаме земята!“.

Един след друг се хванаха за брадите и веднага решиха: „смърт чрез обесване“. Същата присъда получиха Еким Цанков, поп Иван Гъбенски, Тодор Кирков и Стефан Пешев.
Когато се качих на сандъка под своята бесилка, извиках, че тя за мен не е страшна и че вярвам в бъдещето на своя народ. Беше горещият ден на 15 юни. Прекършиха врата ми, но не и волята ми. Душата ми остана права. Изгорях в Априлския пожар, но опазих честта, вярата и идеала си.
След немного време будни потомци поставили високо в Балкана, в полите на неподвижния Марагидик, на мястото на последното ни сражение, един величав паметник.
За саможертвата тоя смисъл стига: един паметник и едно свободно Отечество!

— Аз съм Цанко Дюстабанов

В тайните на освободителното дело ме посвети отец Матей Преображенски – Миткалото. Запознах се и с Апостола Левски, който лично ме провъзгласи за „главния селски учител“. През 1872 г. в Бяла черква пристигна помощникът му Ангел Кънчев. На събрание на местното съзаклятие ме избраха за негов председател. Решителен и трезвомислещ човек, бързо спечелих доверието на съратниците си. 20 години сях семето на свободата в търновския край. В който и град из България да пристигнех, най-напред отивах да се отбия в тамошното читалище, да видя вървежа му, да се поприкажа с младежите, които обичах като свои деца…
Когато се получи „Кървавото писмо“ на Каблешков в нашия революционен окръг, аз въоръжих дъщерите си с пушки и саби и ги заведох в четата на Цанко Дюстабанов: „Приеми, войводо, и моите две любими дъщери в редовете на твоята дружина, защото аз не ще имам време да стоя у дома и да ги варда от варварите. По-добре да умрат на бойното поле, отколкото да попаднат в ръцете на немилостивия азиатец!“. Така му казах. А на прощаване поръчах на Ирина и Димитра с всеки изстрел да повалят по един душманин и с всяко замахване на сабята да съсичат по един поганец.

Девойките изпълниха бащината ми заръка. Ирина се откроявала с отличната си стрелба, а Димитра въртяла сабята като истински Крали Марко. Момичетата ми успяха да се спасят от последвалите погроми. Четири месеца се укривали в Габровския Балкан. Когато османлиите се наситили на убийства и пожарите угаснали, те се върнали в Бяла черква и там дочакали Освобождението. Аз нямах същия късмет…

Преследвани от турски потери, бяхме принудени да се укрепим в основания от търновските царе Дряновски манастир, чийто игумен беше отец Пахомий Стоянов. Той още по времето на Левски през 1870 г. се съгласи светата обител да стане убежище на апостолите, център за събиране на оръжие и боеприпаси, а когато пристигнахме ние – и крепост на въстанието. Самият той имаше оръжие и беше смел, решителен, хладнокръвен и съобразителен човек. Успя да изнесе и да скрие в пещерите сандъците с манастирското съкровище. В продължение на девет дни ни обсаждаше близо единадесетхилядна редовна и нередовна войска – турци, башибозуци и черкези.

Първоначално устояхме на многобройните вражески атаки. Но свирепият генерал Фазлъ паша докара две големи „Фон Крепонски“ оръдия, които наредиха нависоко по скалите, за да могат лесно да гърмят по нас, шепата смелчаци долу в ниското, прикрили се в Дряновската обител. Виждаха ни като на длан. Сърцето ми се късаше да гледам как невинните и неопитни момчета започнаха да гинат едно след друго. Изправен под развятото в двора знаме, ушито от дъщеря ми Ирина и вече надупчено на решето от безброй турски куршуми, аз се опитвах да поддържам духа на бойците: „По-добре е да умрем славно на бойното поле, с оръжие в ръка, отколкото да се предадем в ръцете на петвековния наш мъчител. Да живее България!“…

Отец Пахомий действаше като посредник. Той даже ходи с градските първенци до вражеските позиции, лично при Фазлъ паша. Един от моите отговори гласеше: „Господа, ние не сме излезле да убиваме, обираме и разбойничествуваме. Излязохме от домовете си и потеглихме за в Балканът да дирим свободата си и човешки живот. Като влязохме в манастира си, не питахме ни Алито, ни Салито, ни Хасана, но истиннаго Бога, който е с нас, против вас. За това, кога ще излезем и как, само ние и Бог знае, а не вие, не щем да ни заповядвате да излезем, нито пък ви питаме. Колкото до оръжията ни, ще ги сложим като умрем, а ще ги носим, дорде сме живи. Не ви ги донасяме, елате ги вземете сами. Ако обичате, оставете ни…“.

Две трети от въстаниците загинаха. Малцина успяхме да се измъкнем, но по-късно бяхме предадени, заловени и осъдени на смърт чрез обесване. Башибозуците не пожалиха и нашето убежище. Картината на нечовешките им зверства и гаврата с манастирските светини – мощи, потири, кандила, икони, свещенически одежди – впоследствие пресъздаде йеромонах Пахомий в своите „Записки“. Ордите опустошили всичко и изклали калугерите. Дни и месеци продължило разграбването и разкопаването на руините в търсене на скрити в дуварите или заровени в земята пари. Накрая останали само стените на голямата черква, по които години наред личали дупките от ударите на снарядите и куршумите…

И наистина на 28 май в Търново сам се изкачих на бурето, после събрах сили, ритнах го и увиснах, горд българин до последния си дъх, защото смъртта за Отечеството е най-сладка и най-славна. Сякаш предчувствайки какво ще ми се случи, вечерта преди да изляза в Балкана, аз бях написал прощално писмо: „Сбогом, мило Отечество, сбогом, милий народе. Аз днес отивам за твоята свобода да се боря с неприятеля, че или победя, или падна мъртъв – за мен е все едно. Мисля, че си изпълнявам длъжността, като отивам за твоята свобода да умра. Стига моите потомци да знаят да оценяват, че кръвта на предните мъченици ще ги избави от тежкото робство“.

— Аз съм Бачо Киро

Баща ми беше виден и уважаван търновец, член на терзийския еснаф. Притежаваше търговски фирми и в Манчестър. След като той почина, завършил вече Търновското петокласно училище, седемнадесетгодишен, заминах да продължа образованието си в Англия. Братът на баща ми, моят чичо Михаил, пое издръжката ми и аз се записах в престижния „Оуенс колеж“, където изучавах икономически науки. През 1873 г. успешно завърших висшето училище. Можех да водя спокоен живот на търговец, но избрах да стана просветител, а после и бунтовник.
Завърнах се в поробената си родина с първоначално намерение да продължа търговската дейност на баща си. Животът ми обаче тръгна в друга посока. Въпреки че получих солидно икономическо образование, реших да се отдам на просветителска дейност. Открих училище в село Михалци….

Активно участвах в подготовката на Априлското въстание. Когато избухна бунтът, оглавих чета от 28 души, сформирана от населението на Михалци. На бойците си казах, че не може да има никакво колебание и че ако искаме да жънем, трябва да сеем. По-добре край с ужаси, отколкото ужаси без край. Като английски възпитаник добавих цитат на английския историк Маколей: „Ако хората се надяват да им се даде доброволно свобода, то те вечно ще чакат!“. Изпълнени с ентусиазъм и желание за борба, се вляхме в четата на Поп Харитон и Бачо Киро. Станах член на военния ѝ съвет.

Участвахме в тежките сражения срещу редовна турска войска при Дряновския манастир от 29 април до 7 май. По време на боевете се разболях от треска. Въпреки здравословното ми състояние не напуснах първите редици и продължих да поддържам духа на другарите си с пламенно слово. След опита за пробив през турската обсада на 7 срещу 8 май бях заловен и зверски съсечен от турския военачалник Фазлъ паша. Парчетата от тялото ми разхвърлили по храстите около светата обител. Загинах на 24 години.

— Аз съм Тодор Лефтеров

Аз останах сам. Турците ме заловиха в Драгановци, Еленско. Предаде ме Петко Добрев. Военнополеви съд в Търново ме осъди на смърт. Заедно с мен същата присъда получи Цанко Дюстабанов.
В затвора се срещнах и с революционера Захари Стоянов, който по-късно описа на страниците в своите „Записки по българските въстания“ героичното ми държане и смелостта, с които впечатлих турската полиция и съда. Не издадох никого. Обесиха ме на 24 юни, Еньовден, на централния площад „Табашки“ в Ловеч.

Докато ме водеха към лобното ми място, бях весел, бодър и неустрашим. По пътя и през моста поздравявах с глава всички познати и на всички казвах: „Сбогом, братя, прощавайте!“. В средата на площада стърчеше бесилката – като една грамадна буква П, но каченцето от катран под нея стана първото стъпало към безсмъртието. Продължавах да бъда хладнокръвен – дотолкова, че един стар турчин каза на младежите наоколо: „Ама че инает баш комита! Всички вас ще избесим, всички сте комити“. Той нямаше как да знае, че кръвта ни ще изтече върху зеленото сукно на европейските конгресни маси и че свободата е на прага…

— Аз съм Тодор Кирков

До знамето се събрахме 11 души. Надойдоха също жени и деца да го гледат, но мъжете се изпокриха. Тръгнахме през града с песен и отидохме на Ганьовия хан, дето ни чакаха войводите с още 7-8 души. Патрито ме извика настрана, каза да остана да пазя неговите хора от Нова махала да не избягат, а той с останалите влезе в Трявна, за да събере още въстаници. След близо два часа се върнаха и разказаха всичко, което бяха извършили. Забили знамето насред мегдана до градския часовник и завардили пътищата. Като видели какво се случва, заптиетата от конака се разбягали кой накъдето види. Тогава тръгнали свободно от къща на къща да събират мъжете. Доведоха сума сбирщина. Попрегледах ги и отделихме тези дето по щяха да вършат работа. Останалите пуснахме да се разотидат, но взехме носеното от тях оръжие. Тези, които говореха най-разпалено за бой с османлиите, докато се готвехме, ги нямаше…

Близо 50 човека тръгнахме за Енчовци, където се надявахме, че ще ни посрещнат много добре. Но по пътя не срещнахме дори куче. Мъжете се бяха изпокрили, като разбрали, че ще минем. Намерихме само бакалина, който ни отвори дюкяна. Там пренощувахме. Като съмна, видяхме, че някои от нашите, докарани насила, бяха изчезнали. Тръгнахме към Новата махала. В Габровски Генчовци попаднахме на попа от Етъра и още двама души с него. Започнаха да разправят, че положението било много лошо. Башибозуци навсякъде. Христо Патрито го сгълча да не приказва такива работи и ги нахока, че се страхуват като зайци.

Думите на отчето обаче си свършиха работата. Михаил Икономов и още осмина от моите хукнаха да бягат. Аз останах като гръмнат, защото всички те бяха добри стрелци. Войводата ме упрекна това ли били верните ми другари. Продължихме към Новата махала. Когато наближихме, забиха камбаните. Посрещнаха ни свещениците, учителите с учениците. В крайна сметка там се събрахме 60 души. Училището беше обърнато на казарма.

— Аз съм Цаньо Захариев

При нас „Кървавото писмо“ пристигна на 25 април. Дадох сигнал за избухване на бунта три дни по-късно. На оръжие се вдигнаха жителите на селата Мусина, Бяла черква, Михалци, Вишовград, Дичин и Русаля. Задействали шпионската си мрежа, предния ден турските власти заловиха Георги Измирлиев и Иван Панов Семерджиев в Горна Оряховица и Стефан Пешев в Севлиево. Сформира се чета от около 200 души, начело на която застанаха поп Харитон Халачев и Петър Пармаков. Отрядът се отправи към Габровския Балкан. След тежки сражения с турски потери беше унищожен.

Същата злощастна съдба сполетя и Тревненската чета начело с Христо Патрев и Тодор Кирков. В Соколския манастир се сформира Габровската чета, командвана от Цанко Дюстабанов. Тя се притече на помощ на въстаналите села – Батошево, Кръвеник и Ново село, където бунтът беше потушен с големи жестокости. Аз самият по ред причини, които ще останат недоизяснени, не участвах в боевете… След погрома бях принуден да се укривам няколко месеца в Самоводене, преди да премина Дунав през август. Впоследствие се включих в Българското централно благотворително общество в Букурещ и спомогнах за изграждането на Българското опълчение.

След Освобождението станах адвокат в Търново, многократно бях избиран за народен представител. Проявих се като един от най-решителните защитници на Съединението, водач на крайните либерали. Бях регент на България в периода 1886–1887 г. и министър-председател от 1887 до 1894 г. Седемгодишното ми управление, известно като „Стамболов режим“, получи разнородни, противоречиви оценки…

Княз Фердинанд се възползва от враждебното отношение на опозицията спрямо мен като премиер и прие оставката ми на 17 май 1894 г. Година по-късно, на 3 юли 1895 г., македонски революционери ме съсякоха насред София пред погледите на десетки минувачи. Три дни по-късно умрях от раните си. В гроба ми отделно поставиха отсечените ми ръце. На погребението ми мои политически противници играха хоро…

Оставих също значимо литературно наследство като поет, публицист и политик. Преведох книгата на Джанюариъс Макгахан „Турските зверства в България“. Най-точна оценка за своето управление дадох самият аз с известната си фраза: „И за опашката на дявола ще се хвана, ако трябва, но ще изтегля България!“. За мен американският историк У. Мънро написа: „Стамболов е най-способният държавник, излъчен от балканските нации за целия XIX век“. Английският дипломат Дж. Бюканън го допълни: „Аз бих искал в моето отечество да се ражда на 100 години по един Стамболов“. Дори в руския вестник „Ново време“ се публикува текст: „Да дава Господ на Русия по-малко приятели като Фердинанд и повече врагове като Стамболов“.

— Аз съм Стефан Стамболов

„Четирима сина загубих! Двамата са в гроба, а другите – полуживи. Но още четирима да имах, пак ще ги накарам да носят българското знаме със златния лъв!“ Тези думи изрекох аз – Тонка Тиховица Обретенова, майката на българските революционери Ангел, Петър, Никола и Георги Обретенови.

— Аз съм Баба Тонка Обретенова

През януари преминах замръзналия Дунав. В Русе се срещнах с Баба Тонка. После заминах за Горна Оряховица, център на окръга. Отдадох се на активна организаторска дейност за подготовка на предстоящото въстание. Създадох нови революционни съзаклятия в Бойчовци, Гарванов камък, Върбовка, Драгижево. Посвещавах съратниците си във военното дело.

Не успях да взема участие в бунта. Ден преди обявяването му в региона поради предателство аз и някои мои другари бяхме заловени след престрелка в Горна Оряховица. Осъдиха ме на смърт чрез обесване. Не загубих самообладание нито за миг и заявих пред комисията: „Аз съм въстанал с цел да освободя Отечеството си, това е дълг на всеки българин, това е желанието на целия български народ. Свободата е свято нещо, всички българи я ищят, без изключение!“.
Издигнаха бесилката на 28 май. Сам си сложих въжето на шията с думите: „Колко сладко е да се умре за свободата на Отечеството!“.

— Аз съм Георги Измирлиев – Македончето

В Горна Оряховица създадох революционен кръжок. Отговарях също за Поликраище, Янтра и Арбанаси, в които изградих съзаклятия. Еленка Язаджиева уши зелено атлазено знаме със златен разярен лъв на едната страна, а на другата с надпис „Свобода или смърт“. Броят ни бързо растеше. Нетърпеливи, често обличахме въстанически униформи със сабя на пояс и пушка на рамо.

Не закъсня и предателството. Местните шпиони известиха турските власти за дейността ни. Заптиетата заловиха мен и другарите ми в къщата на баба Кирияки на 22 април. Под строг конвой ни закараха в Търново. Престояхме в каменния затвор, докато не бяхме осъдени на смърт – аз и Георги Измирлиев, като ръководители на комитета. На 30 май ме обесиха заедно с даскал Бачо Киро близо до бащината ми къща, а Измирлиев – в Горна Оряховица, насред пазара.
Докато ме караха към лобното ми място, се прощавах на висок глас с хората. Когато ме качиха на бесилката, майка припадна. Татко почина 25 дни по-късно.
Увиснах на бесилката ненавършил 22 години. Бях най-буйният революционер в Горна Оряховица

— Аз съм Иван Панов Семерджиев

В последния момент, малко преди излизането на четата, русенският митрополит Григорий ме предаде на турските власти. Обвиниха ме, че готвя бунт против султана, и няколко месеца бях следствен в старозагорския затвор. Задържането ми внесе смут сред моите юнаци, но за кратко.
Истински българи, на 21 септември те се вдигнаха на борба, за да извоюват свободата. Вместо мен ги поведе Върбан Юрданов от Шумен. Знамето уши дъщерята на известната Баба Тонка – Петрана Обретенова. Поради провала на въстанието четата от 17 души не направи нищо значително, но повдигна духа на народа. Показаха му, че дори неподготвен и без оръжие, той може да се бори срещу тираните.

— Аз съм Тома Кърджиев

Ние, бедните сиромаси от Нова махала, претеглихме много страдания. Останахме на къра и ни избиха, и ни изклаха наред, без да питат кой има вина или няма. Вземат човека от работата му и го закарват в Търново. Там го връзват и оковават с четиридесет оки синджир. Тападжията от конака Хафъз ефенди дойде с многоброен башибозук и аскер. Захванаха да горят, да колят и да бият с пушки – на един българин сто пушки се хвърляха! Писна мало и голямо. Като видяхме огъня и убийствата, избягахме от домовете си навън, за да останем живи.

Преди да започнат с палежите, главорезите първо бързаха да грабят дрехи, стоки и пари – всичко, каквото имаше в къщята и в дюкяните. Запалиха и моята, с всичките неща вътре. И школото бастисаха. От черквата останаха само едни дувари и един покрив на нея. Поругаха иконите.

— Аз съм Христо Досов 

Казваха, че съм роден да бъда голям човек, предназначен от необяснимите стихии да водя подире си народа, да заповядвам и да правя епохи. Приличах на хала, способна с един размах крепости да събаря, с един поглед империи да разруши… А словото ми изригваше като вулкан, заливаше като гореща лава. Умеех да разказвам и декламирам красноречиво, убедително и чрез думите си да запалвам духовете… Оказвах силно въздействие върху околните. Не просто вдъхновявах, окрилявах. Наложих се без усилия като върховен авторитет, като лидер. Малцина можеха да издържат смелия ми орлов поглед. Умът ми се вълнуваше от социални, философски, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими. Бях страстен патриот, жертвах живота си за свободата на Отечеството доброволно, осъзнато и решително – без да се колебая нито за миг, защото глухо и страшно гърмяха оковите, а турчинът безчинстваше над бащиното огнище. Дадох пример как трябва да се защитава националното достойнство, как да се гради самочувствието на народа.
Отхвърлих смирението, изразено в максимата „Преклонената главичка сабя не я сече“, за да покажа как се зрее за саможертва и смърт по пътя към идеала – изконната човешка свобода. Живях във време на драма и доблест. Тежко, геройско време. Исках да командвам като генерал, да бъда пълководец. Според моите съвременници страдах от генералска болест. Прекланях се пред подвига на Хаджи Димитър и на Стефан Караджа, мечтаех да последвам смъртта им.
И умрях на тяхната възраст – 28 години. Саможертвата им ме вдъхнови да напиша най-знаменития си стих: „Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира!“.
Представях си революцията като взрив. Тръгнах на явна смърт. Оповестих действията си през медиите, през европейската съвест. Знаех, че кръвта ще крещи и че Европа ще я чуе. …

Дружината се състоеше от 208 души. Загинаха 94, заточени бяха 26, свободата дочакаха 76. Нашата „афера „Радецки“ стана достояние на цяла Европа. Безпогрешно изпълнената задача по превземането на едноименния австрийски параход беше още едно доказателство за моя гений. Споменаваха ни не като разбойници, а като герои. Много вестници публикуваха статии за българските юнаци, които летят към Отечеството си помощ да дадат и от тежка тирания да го отърват. Копнежът за свободата беше по-силен от страха от смъртта. Преди отпътуването изпратих телеграма до европейската преса, защото вярвах, че образованите народи и правителства ще подадат братска ръка. Подписах се като редактор. Целях да насоча вниманието на Великите сили…

Отправихме се към Врачанския Балкан с вярата, че по пътя към нас ще се притурят още въстаници, както ме бяха уверявали. Парализирани от потушаването на бунта обаче, местните дейци не успяха да ни окажат подкрепа… Едни шикалкавеха, други отказаха, трети се скриха. В едно село по пътя си не намерихме никакви мъже, всичките се бяха скрили в една мандра, лазеха долу между овцете и блееха, да ги не усетим, че са там, и да ги поведем на смърт. Тогава изстенах: „И аз за тия хора съм тръгнал да умирам…“.

Останали сами, бяхме принудени да водим ожесточени боеве срещу преследващите ни отряди от башибозук и редовна армия. Първото голямо сражение се състоя в местността Милин камък. Претърпяхме тежки загуби, някои от четниците побягнаха, накъдето видят. Аз и смелите ми съратници, които останаха до мен, успяхме да се оттеглим към връх Вола. Тук на 20 май попаднахме в обкръжение. Задържахме позициите до настъпването на вечерта. Тогава, по здрач и при обстоятелства, които тъй и ще останат неизяснени, ме намери куршум. Чий – не сварих да разбера. Не мога и не искам да повярвам и за миг, че е бил от българска ръка…
Паднах, но останах прав пред своята клетва: „… кога въстане робът, / в редовете на борбата / да си найда и аз гробът“.

— Аз съм Христо Ботев

Ползвах се с голямо уважение сред своите съратници. При спорове винаги ме избираха за съдия заради честността и чувството ми за справедливост. Случваше се и често да преминавам Дунава при уреждане на комитетски дела. Имах три деца, но не напуснах борбата. Отказвах да се примиря с тежкото бреме на робството. Може би точно този плам накара Ботев да ме избере за знаменосец на четата. Подаде ми знамето на парахода „Радецки“ с думите: „Куру, прекръсти се и го целуни! С него да паднеш; и умрял вече, душманинът да не може да го изтръгне от ръцете ти!“.

Това знаме беше от чист зелен копринен плат, с лъв от сърма по средата и със сърмени пискюли на двете краища. Осветено през 1875 г. в червеноводската черкова. С него Върбан войвода потегли оттам за към Търново. Тържествено развях байрака на палубата. Войводата и свитата му свалиха шапките, а после и момчетата, па най-сетне и хората от парахода заедно с капитана. Дружен вик „Да живей България!“ изпълни въздуха.

По указание на Ботев аз бях първият четник, който стъпи на родния бряг при Козлодуй – с байрака на свободата в ръка. Останалите ме последваха под развятото знаме. Започна краткият ни, но славен път. В решаващото сражение при Милин камък на 30 май аз и поп Сава Катрафилов бяхме тежко ранени. Знамето беше поето от Димитър Стефанов – Казака от Сливен, който се закле, целувайки дръжката му, изцапана с моята кръв. Другарите ми се оттеглиха, мислейки ни за мъртви. Ние двамата успяхме да се барикадираме в една овчарска колиба. Скоро обаче ни обгради и подпали башибозук. Сражавайки се до последно, изгоряхме живи.

— Аз съм Никола Симов – Куруто

Според идеолога на българската национална революция Георги Раковски освобождението на Отечеството трябваше да се постигне чрез всенародна въоръжена борба, осъществявана от чети от типа на хайдушките: „Мечом са българи своята свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият!“.

Още през пролетта на 1867 г. в Румъния се сформираха две чети начело с войводите Панайот Хитов и Филип Тотю, наречени „мустакатите войводи“. Първа премина река Дунав дружината на Панайот Хитов, състояща се от 30 бойци, и с бърз марш се придвижи към Сливенския Балкан. След по-малко от месец на българска територия влезе и четата на Филип Тотю, съставена от 35 души. Според плана двете дружини трябваше да се срещнат в планината и да продължат заедно. Смелите мъже имаха за цел да проучат настроенията и нагласата на българското население за бъдеща борба. Никой не вярваше, че 65 човека общо ще съборят триконтиненталната империя…

Действията бяха обречени, но героични и резултатни! Българите излязоха от дълбокото забвение. Боевете, съденето и бесенето на четниците и съмишлениците им произведоха силно впечатление в страната и чужбина, разбудиха духовете, засилиха още повече известността на Панайот Хитов, наричан „хвърковатият гяурин“. Четата на Филип Тотю, колкото и да беше скромна както по своя състав, така и по своите действия, стресна силно босфорските аги. Тя обърна вниманието на цивилизованата Европа върху българите, понесоха се слухове, че в земите ни нещо става. Постави се началото на турското пропадане!

През лятото на следващата 1868 г. една друга чета от 128 души преминала река Дунав близо до устието на река Янтра и се отправила към Балкана. Начело стояли войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Смелите младежи знаеха, че не са в състояние да прогонят поробителите и че залагат живота си, отивайки на явна гибел. Бяха с ясното съзнание, че ще станат жертва пред олтара на свободата. Но се надяваха, че чрез действията си ще разтърсят сънародниците си, ще ги въодушевят за въоръжена борба, ще подготвят почвата за решителната битка. „Защото, когато Дунава минаха, / кръстосани саби мълком целуваха, / защото на всички в гордите души / свободата сила и кураж внуши.“ Тръгвайки по пътя на храбра, самоотвержена, смъртоносна борба, те станаха мъченици на вярата и свободата.

Двамата войводи бяха родени през месец май с един ден разлика и загинаха 28-годишни.

Четниците не бяха бедни, отчаяни хора. Повечето – заможни и образовани, на възраст между 19 и 35 години. Немалка част бивши легисти, имаше и кадрови военни. Отрядът беше добре подготвен, оборудван, дисциплиниран, но пресрещнат от турски войски още при слизането си на българския бряг край Свищов. След тежки сражения с вражеските потери „бунтът бе помазан, в горските усои / паднаха убити всичките герои“. Стефан Караджа беше пленен, а Хаджи Димитър загина в Балкана. Трагичната му смърт беше обезсмъртена от Ботева.

— Аз съм поп Сава Катрафилов

Близък съратник ми стана Никола Обретенов. Впоследствие двамата се включихме в Ботевата чета. Преминахме Дунав с кораба „Радецки“ и водихме тежки сражения с преследващите ни потери. След трагичната гибел на войводата аз поведох група оцелели четници, но край Лютиброд загубих живота си в неравна битка с врага на 21 май.

Нито за миг не съжалих, че предпочетох пътя на пушката и сабята, а не този към богатство и охолен живот. Можех да отида да уча из Европата или просто да пилея семейното имане, да доживея дълбоки старини в Париж или Виена, но избрах да стигна до Лютиброд и да остана завинаги на 22 години.

— Аз съм Георги Апостолов

Като вече петдесетгодишеп, ме смятаха за стар, но въпреки това аз се сражавах храбро във всички битки наравно с по-младите. Бях един от най-опитните революционери в дружината. Имах най-голям късмет от всички 208 четници по време на боя край Милин камък. Отървах се от смъртта като по чудо. След като бях ранен, тръгнах да бягам от потерята. Проявих изключителна ловкост и сръчност. Успях да се промъкна в една скална цепнатина, където се крих шест дни без храна и вода, но оцелях. През това време четата вече се беше отдалечила на километри, преследвана от башибозуци и черкези. Аз тръгнах по маршрута ѝ.
Скитайки из Стара планина, се озовах около Троянския манастир, където се присъединих към хайдушка дружина от дванайсет души, дошла от Тракия под ръководството на Георги Попов от Сливен. След това се добрах до родното ми село, където се укрих и доживях свободата.

Краят на живота ми беше плачевен. Въпреки множеството си заслуги за България аз, върлият комита, умрях в недоимък и нищета на 1 октомври 1912 г.
В нищета завърши жизнения си път и четникът Петър Хитовски от Котел, който в последните години се пресели във Варна и стана рибар. След смъртта му оскъдните му вещи бяха продадени на търг заради дългове.

Нелеп беше краят и на друг съратник от Свищов – Андрей Матев. Него турците не можаха да го убият. Направиха го бандити в Борисовата градина, а брат му Георги загина при Веслец.

— Аз съм Гюро Начев

Произхождах от една от най-богатите врачански фамилии през XIX век. Баща ми, а впоследствие и аз се занимавахме с търговия на добитък, коприна, тютюн, вино. Заедно с него пътувах в страната и чужбина, научих и чужди езици, придобих широк кръгозор. Получих завидно за времето си образование. Това, че бях много заможен човек, не ми попречи да стана един от най-дейните участници на Българския централен революционен комитет. Тръгнах по пътя на националната революция, след като се запознах с делото и идеите на Георги Раковски. Заради провеждане на антиосманска дейност влязох в полезрението на властите и бях принуден да се установя трайно във Влашко.

Тук попаднах в средите на българската революционна емиграция, запознах се с Христо Ботев. Със собствени средства спомогнах четата да се подготви, въоръжи и облече. Материалното ѝ осигуряване обаче не ми беше достатъчно. Аз самият се записах в нея и станах съветник в щаба. Когато превзехме кораба „Радецки“, аз и Сава Катрафилов обяснявахме на капитана на немски кои сме ние и закъде сме тръгнали. Загинах в сражението при Милин камък на 18 май.

В последното си писмо бях помолил свой приятел, ако падна убит, да се погрижи за дъщеря ми Мария, която учеше в девически пансион в Букурещ. След смъртта ми турците отрязаха главата ми и я разнасяха с дни. Въпреки трагичната ми участ аз не съжалих нито за миг, че избрах саможертвата пред рахатлъка. Бидейки сериозен търговец, на сериозната, особено за онова време, 42-годишна възраст не си „гледах кефа“ и семейството, а оставих костите си във Врачанския Балкан. Можех просто да си „пийвам кайве“ с някой каймакамин или да продължа да си ходя „из Европата“, за да продавам тютюн и коприна. Но аз предпочетох да стана един от многото заможни българи, които изоставиха охолния си живот и хванаха пушката в името на свободата.

— Аз съм Давид Тодоров

Ние, севлиевци, откъснати по различни причини от родния край, не останахме безучастни към борбите за избавление на Отечеството. Не се страхувахме да изгорим в последните пламъци на Априлския пожар като четници в Ботевата дружина. Включих се в подготовката ѝ, като изработвах цървули, леех куршуми, приготвях фишеци и други боеприпаси. На родна земя водихме тежки сражения, преследвани от турски потери. Дойде и разгромът. Аз и мой другар от Нова махала, Габровско, се крихме няколко дни в непознатия за нас Врачански Балкан. Попаднахме на засада. В завързалата се престрелка бях ранен. После ни плениха. След разследване в Оряхово и Видин ме изпратиха с първата група в цариградския затвор, а оттам – в крепостта Акия с присъда доживотен затвор. Освободиха ме и успях да се включа в Българското опълчение, когато избухна Руско-турската война. Сражавах се на Шипка и Орлово гнездо.

След Освобождението се завърнах в Севлиево и създадох многочислено семейство, което трудно изхранвах с народната си пенсия и чиновническата си заплата. Действителността не отговаряше на мечтата ми за свободна България.
Отчаян и обезверен, склопих очи на 5 март 1917 г.

— Аз съм Димитър Багрянов

Наложих се като местен авторитет и водач на по-будните пирдопчани, които се събираха в дюкяна ми. Революционните ми нагласи обаче не останаха скрити от властите и бях принуден да емигрирам във Влашко. Там се запознах с Христо Ботев и влязох в средите на емигрантите революционери. Помагах в печатницата му, а после, без да се колебая нито за миг, се включих в подготвяната чета. Участвах във всички нейни битки до разгрома ѝ след гибелта на войводата. Когато се разпръснахме, аз попаднах в групата на Никола Войновски. Поехме на изток по билото па Стара планина. После се отделих и тръгнах за Пирдоп. След още няколко дни, прекарани в планината, слязох в града.

Тук се обадих на вуйчо си. Той ми отказа хляб и убежище, но все пак не ме издаде. За срам и позор, го направи родният ми баща. През комшийските дворища се прехвърлих у дома. Скрих се в плевнята, където брат ми Гошан тайно ме хранеше. Баща ми обаче забелязва, че хлябът свършва подозрително бързо. Притиска Гошан и той му разкрива за моето присъствие. Старецът се престори, че се радва на пристигането ми. Дори предложи да се скрия в зимника, за да ми е по-арно. Когато се преместих там, той ме окова, заключи вратата и ме предаде…

Най-напред заптиетата ме откараха в Златица, а оттам в София. На 1 август 1876 г. по силата на амнистията на султан Мурад V бях освободен.

— Аз съм Димитър Ночев

През пролетта на 1876 г. се записах в сформираната чета начело с Христо Ботев. След гибелта на Никола Симов – Куруто в тежкото сражение при Милин камък войводата предаде знамето в ръцете ми. То действително беше величествено: приготвено от зелен копринен плат, със сърмени ресни и пискюли и разярен лъв в средата, ушит от сърма и коприна. На другата му страна беше извезано „Свобода или смърт“. Беше ушито от сестрата на Никола Обретенов – Петрана, и от комитетския работник Тодор Чунчулов, по занятие сърмаджия, през 1875 г. за Червеноводската чета. Осветено беше от двамата селски свещеници поп Стоян и поп Кръстьо. Над него се бяха клели четниците в селската черква.

Преди гибелта си, вероятно от съображения за по-голяма маневреност на четата, войводата заповяда знамето да се откове от дръжката и да го запаша на кръста си. Когато се разпръснахме, попаднах в отделението, водено от Георги Апостолов. Впоследствие се включих в друга група от дружината и заедно с още трима четници достигнахме до Кремиковския манастир. В първите дни получихме закрила там, но скоро трябваше да го напуснем, защото подозренията доведоха турските потери в светата обител. Тримата ми другари, упътени от Геко Палев, поеха на юг, към Лозенската планина, докато аз, с тежко ранен крак, намерих временно убежище в близката гора. В резултат на предателство на хора от селото бях обграден от потерята на Малич ага. Опитах се да се измъкна, но в местността Извора турците ме заловиха и подложиха на зверски мъчения – рязаха ми ушите, чупиха ми пръстите. Аз само повтарях: „Сам съм, снощи се довлякох с последни сили в гората. Там срещнах един селянин, взех му връхната дреха и торбата със сиренето и хляба“.

Едно от заптиетата стреля срещу мен, но не можа да ме убие. Тогава Малич ага извади ятагана си и ми отряза главата. Постави я в една торба, за да я занесат при софийския паша. Заповяда също да изгорят убитото около кръста ми знаме. Години по-късно живите старци, свидетели на трагичната ми гибел, разказваха: „Сякаш и Господ не стана каил от смъртта на този юнак. Три дни отвсякъде се свличаха облаци към мястото, гдето беше убит; три дни, при страшна буря и светкавици, като из ведро валя дъжд и не можа да се измие пролятата праведна кръв, нито срамът за селото ни от предателството на наши хора, корен от които не остана…“.

— Аз съм Димитър Стефанов

Още на 13 години преживях нещо, което ме разтърси из основи и предопредели по-нататъшния ми път на поборник за свобода. При преминаването на Дунава от четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджата през 1868 г. аз бях в родното си село. Бунтовниците, след като достигнаха Балкана, бяха разгромени при Бузлуджа. Главите на убитите четници – набити на колове и разнасяни по улиците на Търново и Казанлък. Турците слязоха и в Нова махала. Донесоха и закачиха на едно дърво главите на двама 25–30-годишни бунтовници. Едната – обикновена, е малка брада, отсечена по-ниско – беше окачена за ухото. Рани по нея не се виждаха. Другата пък – голяма, отрязана високо, с отнесена част и от черепа, беше турена в кърпа. От нея се подаваха само лицето и косата. Османлиите ликуваха при тая гледка. Мълвеше се, че това е главата на Хаджи Димитър.

Зрелището потресе душата ми. Аз се заклех в себе си да заработя за избавлението на Отечеството си. Не се страхувах, че ще ме сполети участта на тези, чиито окървавени глави видях. Обещах да отмъстя на тирана за това зверско изстъпление, за тая нечовешка гавра с двамата герои, пожертвали се в името на свободата. През цялото време, докато главите стояха в селото, аз не се отделях от тях. Мечтаех да порасна по-скоро, за да взема участие и аз в борбата.

След по-малко от месец отидох в Румъния, откъдето прииждаха най-много бунтовници. Изгаряше ме желанието да видя какво се върши там за нашето освобождение. Да вляза във връзка с ония разпалени мъжаги, които говореха и мислеха само за това. Останах във Влашко да чакам деня, когато и на мен щеше да се удаде случай да помогна на злощастната си поробена бащиния. За да се препитавам, постъпих на работа в магазина на братя Тутнишеви в провинциалния град Петещ. Тук останах до 1871 г., когато заминах за Букурещ и станах надзирател на дървен склад. В румънската столица успях да вляза в революционните среди.

Така дойде бунтовната пролет на 1876 г. На 17 май слязох на родния бряг като Ботев четник. Участвах във всички сражения. След смъртта на войводата попаднах в групата на Никола Войновски и поехме към Троянския Балкан. На 15 юни го убиха. Три дни по-късно, предадени от братята Петър и Пенчо Батоша от село Шипково, аз и трима мои другари бяхме заловени от турците в един хан недалеч от Троян. Осъдиха ни на смърт. Европейски представители се застъпиха и присъдата беше заменена с доживотен затвор в крепостта Акия. Освободиха ни след подписването на Санстефанския мирен договор.
После взех участие в Сръбско-българската война през 1885 г. в защита на Съединението. По време на Балканската война бях представител на Българския червен кръст в Одрин. Станах член и подпредседател на поборническоопълченското дружество „Шипка“. Провъзгласиха ме за почетен гражданин на родното Габрово. Там и завърших живота си през 1940 г.

— Аз съм Димитър Тодоров – Димитрото

Още като юноша станах хайдутин. Турците ме преследваха и емигрирах в Румъния, тогава спасително убежище за българските революционери. През 1867 г. участвах в подготовката на четата на Филип Тотю. Не успях обаче да се включа в нейните редици, защото румънските власти ме арестуваха. После се скитах в Черна гора и Херцеговина, след което се завърнах в Букурещ. Там редовно посещавах „Хашлашкото кафене“. Станах типичен „хъш“, а прозвището Княза беше израз на самоирония предвид оскъдицата, в която живеех.
Имахме си свои правила. Парите и дори тютюнът ни бяха общи. Румънската земя ни даваше спасение, но не и дом. Бяхме немили-недраги, но смели мъже на дълга и убедени патриоти. Мечтаехме да се завърнем в Отечеството си и постоянно крояхме планове за неговото освобождение. От бедняшките ханове и влашките кафенета тръгнахме по пътя на саможертвата. Когато се сформираше Ботевата чета, се спазваше един основен принцип – с нея ще тръгнат тези, на които не тежат многодетни семейства. Такъв бях аз. Не се поколебах да се включа в славната дружина.

Запомниха ме като една от най-колоритните личности в нея, човек със сериозен опит на поборник. Накичен с ками, пищови, барутници, се кълнях, че ще обеся българина файтонджия на султан Абдул Азис. Ненавиждах и две момчета от родната Битоля, които бяха в личната му гвардия.

На козлодуйския бряг поехме към своята голгота. Аз участвах в боевете при Баница, на Милин камък и в последвалите престрелки. Раниха ме с три куршума – два в лявата ръка и един в дясната китка. След разпадането на четата се оттеглих със свои другари към връх Мургаш, където паднах убит. Гибелта ми не беше достатъчна за озверелите турци. Те завързаха тялото ми за опашката на един кон и го влачиха до София.

— Аз съм Тодор Христов – Княза

През месец май едно събитие преобърна живота ми. Срещнах се с войводата Христо Ботев, който дойде при нас да събира юнаци за четата си. Замисленото му строго и благородно лице, дълбоките му като бездна очи, „които овладяваха, поглъщаха, стопяваха, убеждаваха, заповядваха“, покориха мен, селското сираче. Чрез него усетих и осъзнах необходимостта от борба срещу петвековния поробител, който беснееше над бащиното огнище. Смело реших да го последвам. Ботев извади тефтерче, в което си записа името ми и че съм от Казанлъшко. След това ми рече да се стегна и да отида в хотел „Киселов“ в Гюргево.

Тъй като нямах обувки, главатарят ни Станчо ми даде новите си цървули и навуща. Още същия ден пристигнах на уреченото място, където имаше вече събрани и други доброволци. След известно време пристигнаха двама души и ни наредиха да вървим по двама-трима към пристанището, че параходът приближавал. Подучиха ни да казваме, че сме градинари, които отиват във Видин. Видях и Ботев, обут с хубави лъскави чизми, да приближава натам. До кораба бяха докарани сандъци с оръжие. За да могат да ги качат незабелязано, Димитър Пехливанов от Сливен хвърли един петел в реката и така се създаде смут наоколо, та четниците успяха да се промъкнат с товара, без някой да им обърне внимание. На отделни групи се качихме всички на австрийския параход.

„Когато слязохме в Козлодуй, видяхме турски пост от пет души в една будка. Другарите ми повалиха трима, а двама избягаха. Ботев даде заповед да паднем на колене и да целунем земята, на която ще мрем. По целия си път бяхме преследвани от башибозуци и черкези.“ Водихме тежко сражение при Милин камък. После се „даде заповед да вървим към връх Вола в главния Врачански Балкан. Но пътищата бяха заети от турски потери. Затова повечето от нас се пръснахме в гората от двете страни на пътя. Много четници, които вървяха по пътя, бяха избити или тежко ранени. И аз бях ранен с куршум в китката на дясната ръка“. Войводата изкачи с няколко души върха, нареждайки на едни овчари да приготвят ядене. „При изгрев-слънце стигнахме и ние, останалите назад живи четници, водени от даскал Димитър Икономов. “

Събрахме се най-после всички, но така и не успяхме да се нахраним, тъй като турците ни догониха и нападнаха. Отново се завърза битка. По едно време боят утихна. Войводата остана няколко крачки вдясно от нас, под един гол рид, самотен и замислен, отправил очакващ поглед към Враца. Явно беше разочарован от това, че не получихме помощ. След час боят се поднови. Накрая командването заповяда всеки да вземе каквото може да носи, и да отива на изток към Веслец. Тук по вечеря Ботев падна убит. Войводата ни!

Оттам насетне се разпръснахме. Аз и още двадесетина души, предвождани от даскал Димитър Икономов, се спуснахме по течението на Искър. Овчари ни преведоха през реката. След няколко сражения с преследващите ни турци останахме 15 четници. Няколко дни се скитахме из Орханийския Балкан и се хранехме с букова шума… Овчарите не ни даваха хляб, оправдавайки се, че нямат. Ядохме и от храната за кучетата им. Моята ранена и непревързана ръка ме болеше много.

Една нощ по късна доба влязохме във воденица край село Литаково. Турска потеря ни забеляза и обгради. Нямахме друг избор, освен да се предадем. Отведоха ни в София. „За една седмица ни съдиха и осъдиха на бесилка. Но в това време дойде някаква европейска комисия и ни освободи.“ Аз се завърнах в Турия, но никой не искаше в селото такъв опасен бунтовник, за да не си навлече гнева на турците. Затова доста време се скитах немил-недраг.

Едва няколко години след Освобождението, когато стана ясно, че турците завинаги са прогонени от родината ни и турска власт повече няма да има, най-сетне се установих в Павел баня, където изкарах спокойно старините си. Назначиха ме за селски пъдар. По-късно ме обявиха за почетен гражданин на общината. Водих достоен, скромен и смислен живот. Ожених се и имах две дъщери, едната от които почина много малка. Съселяните ми често ме виждаха седнал пред кафенето срещу градината, подпрян на кривата си патеричка, да гледам умислен към стария Балкан. Всяка година на 2 юни, когато се отбелязваше гибелта на войводата Ботев, събирах семейството си и правех курбан за загиналите герои за свободата на Отечеството.
Доживях до 88-годишна възраст. Склопих очи на 5 октомври 1944 г.

— Аз съм Цанко Минков

Казвам се Таньо Стоянов Куртев, наричан още Домусчиев, Уйгунсуза и Диарбекирски, български революционер.

Родих се на 5 април 1846 г. в гнездото на войводи – Сливен. Израснах в заможно и многочислено семейство. Учих в родния си град и след това станах джелепин (търговец на добитък). Бях свободолюбив и ненавиждах чуждата потисническа власт. Затова съвсем млад се включих в местния революционен комитет, основан от Васил Левски през 1871 г. Той ме определи за апостол в Търговищко, Омурташко, Котленско и Добричко. Снабди ме и с пълномощно. Не можах да разгърна дейността си обаче. Скоро бях арестуван и откаран в Цариград, а след това заточен в Диарбекир. Заедно със зет ми – комитата Георги Гиндев, успяхме да избягаме оттам на 14 февруари 1875 г.

След доста перипетии достигнах до Румъния, където се установих в Браила и продължих революционната си дейност. Когато избухна Априлското въстание, оглавих емигрантска чета, с която преминах на родна земя. Тя беше организирана по план и идея на Христо Ботев. Целта беше двете дружини, моята и неговата, да се явят от запад и изток в помощ на врачанските и сливенските въстаници и като се укрепят, да образуват по Стара планина свободна територия. Аз очаквах да поведа 200 души от Олтеница. Толкова имаше в града, но нямаха оръжие. Тръгнахме в уречения час само 28 готови бойци. Изпълнени с желание за борба, поехме своята единадесетдневна голгота. В четицата ни се оформи щаб в състав: войвода – аз, знаменосец – Велко Тишев, секретар – Петър Русков, водачи – Стефан Николов – Заралията и Йовчо Кеяпенчев и оръжейник Цанко Петранов – Тюфекчията.

Бойният ни път може да се раздели на три: първият обхваща прехода от Пожарево до гара Разград през първите четири дни, от 17 до 20 май. В своите мечти за подвиг очаквахме към нас да се присъединят въстаници от разградските села, с развято знаме да преминем през Шуменско и да увлечем селата до Котленската планина. Спряхме да чакаме на явка при трите кладенчета в гората до Исперих. Голямо беше разочарованието ни, когато дойдоха двама хърсовци и казаха, че от Хърсово и Голям извор няма да излязат въстаници. Остана да опитаме в Побит камък.

Тръгнахме на запад през водинските гори и спряхме в местността Палахча. Изпратих в селото Стефан Николов – Заралията, който познаваше местните. Целия ден на 20 май чакахме, но нито помощ идваше, нито Стефан се завърна. На другата сутрин пастирчета ни разказаха, че селяните уловили един комита и го откарали към Разград. Скочихме да завардим пътя, но вече беше късно. Сред четниците се надигна ропот. Гневът и безсилието им се превърнаха в ненавист и желание за мъст. Загубихме водача, който познаваше местата и пътищата. По-буйните дори предложиха да накажем селото. Други пък искаха да се върнем във Влашко. Три дни се лутахме между отчаянието и надеждата. Всячески се опитвах да овладея положението…

Излязохме на жп линия при спирка Кривня. Тук успях да убедя спътниците си, че ако в Разградско е спокойно, то в Търговищко селата са въстанали. Но никой от нас не знаеше пътя натам. На 23 май се озовахме над гр. Цар Калоян, на русчушкия път, откъдето се виждаха разградските казарми. През нощта минахме над с. Костанденец. Там от скалите падна и се изгуби Петър Русков. На разсъмване пресякохме Малкия Лом и излязохме на отсрещните височини пред погледите на селяните. Поехме към село Садина. Започна третият етап от пътя ни, пътя на сраженията и разгрома на четата.

При село Ломци на 25 май срещнахме първата потеря. В битката беше ранен Гено Грошов от Котел. Успели да се измъкнем, изоставихме посоката към Търговище и поехме на юг към Омуртаг. Сутринта на 26 май осъмнахме в корията при село Светлен. Гората беше неудобна за укритие и сражение, при това пълна с пастирчета. Две от тях се натъкнаха на нас. Аз ги пуснах въпреки протестите на някои от четниците. Казах, че сме тръгнали народ да освобождаваме, а не мирни хора да убиваме. Скоро турчетата доведоха потери от околните села. Отправихме се към отсрещната височина Припека. Пред нея, за зла участ, беше придошлата река Черни Лом, дълбока до гърдите. Черкезите застигнаха и заклаха ранения Гено.

Заели удобната височина, ние цял ден успешно се сражавахме. Вечерта се изтеглихме и отново поехме на юг. Пред село Априлово обаче ни пресрещна редовна войска. На Керчан баир водихме последния си бой. Дъждът не спираше, душманите бяха многобройни. Двама четници загинаха. Надвечер турците разкъсаха отбраната ни и ние се пръснахме в разни посоки. Аз поех на северозапад. В подножието ме нападна потеря, укрита в Махмудовата воденица. В отчаяна схватка убих с ятагана си шест души. Отсякоха ми дясната ръка и я отнесоха в село Конак. Отрязаната ми глава – в Разград. Върху земята, за която загинах, остана трупът ми.

Моята чета и тази на Ботев бяха последните искри на бунтовните Априлски пожари. В един и същи ден минахме Дунава – 17 май. След бляскав десант 200 четници слязоха на козлодуйския бряг. Други 28 – с каик на брега при село Пожарево, Тутраканско. Различни по брой и състав, имахме сходна трагична участ. Тръгнали с ентусиазъм и мечти за подвиг и свобода, се сблъскахме с апатията и безразличието на народа. Но в крайна сметка не се пожертвахме напразно.

Направихме мост към свободата!

— Аз съм Таньо (Атанас) войвода

Със своите 59 години бях най-възрастният комита в Таньовата чета. Аз се родих през 1817 г. в будното балканско градче Котел. Четмо и писмо усвоих в местното училище. После се изселих във Влашко и попаднах сред българските революционери емигранти. През 1866 г. със съдействието на Георги Раковски революционният комитет в Тулча създаде хайдушката чета „Златна надежда“. Със събирането на бойците се зае Стефан Караджа. Той повика мен за войвода на дружината, а Желю Чернев от село Карапча определи за подвойвода. После на няколко групи се присъединихме към четата на Панайот Хитов, която на 28 април следващата година премина Дунава при Тутракан, между Пожарево и Дунавец. Знаменосец беше самият Васил Левски.

Отправихме се към Стара планина и прекарахме известно време в района на Сливен и родния ми Котел. По същото време съратниците ни от дружината на Филип Тотю, прехвърлили се в Българско на 15 май при Свищов, водеха тежки сражения с турски потери в Балкана. Оцелелите четници се присъединиха към нас и през август заедно се оттеглихме към Сърбия. Изпълнихме целта си – стреснахме осезаемо потъналите в леност аги на Босфора. Ясно и непоколебимо заявихме, че поемаме по пътя на въоръжената борба, че ще я водим на живот и смърт и че появата ни е само началото. После продължих да живея в Румъния.

Пролетта на историческата 1876 г. ме завари в Олтеница, където се сформираше втората чета, в която взех участие. За втори път стъпих на българския бряг при Пожарево. Бях с другарите си до последното сражение. После се скитах из Балкана. През юли турците ме хванаха в близост до родния ми град. Хвърлиха ме в търновския затвор. Скоро беше обявена амнистията и ме освободиха.

Заживях в село Медово, Поморийско, където починах през 1905 г.

— Аз съм дядо Цонко Балкански

В Браила се установих като търговец и се запознах с Таньо войвода. Когато избухна Априлското въстание, заминах при него в Турну Мъгуреле, където вече се сформираше и въоръжаваше четата. Аз станах най-младият комита в нея – само на 23 години.

Голяма смелост ни беше нужна, за да се промъкнем между многобройните по онова време мюсюлмански села в Лудогорието и Поломието. Целта ни беше да увлечем бунтовници от българските земи, да подпомогнем шуменските чети и накрая да се съединим със сливенските въстаници. Нищо от изброеното не се случи. В селата вместо помощ срещахме безразличие, дори враждебност.

При нощния ни преход към Търговищко на 23 май паднах от скалите над село Костанденец и се изгубих. Четири дни по-късно турците ме заловиха при село Посабина, Поповско. Откараха ме в Разград заедно с главите на вече убитите Таньо Войвода, Кара Петър Трявналията и Гено Гроша. Съдебният процес се състоя в Русе. Получил три години затвор, бях откаран в цариградската тъмница.

По време на избухналата Руско-турска война ме преместиха на остров Родос. След Освобождението не се завърнах в родния Сливен, а останах в Русе. Никола Обретенов ми помогна да получа държавна пенсия като поборник, земя в Кубратско и място за построяване на къща. Започнах да стопанисвам хан и кръчма.

Починах на 9 септември 1926 г. Оставих спомени за бойния път на отряда. В началото той съвпадна с този на четата, ръководена от другия ми бележит съгражданин – Панайот Хитов, в която знаменосец беше Апостола на свободата Левски.

— Аз съм Петър Русков

Родих се в чирпанското село Рупките през 1853 г. В класното училище в Стара Загора се запознах с Васил Левски. Впоследствие станах член на Тайния централен български комитет. След завършен педагогически курс в Пловдив работих като учител в българското мъжко училище в Хасково и бях един от най-дейните членове на местното революционно съзаклятие. Арестуваха ме заедно с Атанас Узунов и други съратници във връзка с неуспешното покушение над хасковския чорбаджия хаджи Ставри Примо, когото подозирахме в предателство. Осъдиха ме на заточение в Диарбекир, Мала Азия.

На 25 ноември 1874 г. успях да избягам оттам и се установих в Румъния. След като се запознах с Любен Каравелов и Христо Ботев, се включих активно в дейността на българската революционна емиграция. С Георги Бенковски и още някои сподвижници заминахме за Цариград с идеята да го подпалим и да убием султан Абдул Азис. Целта беше да подпомогнем Заарското въстание. Не успяхме да осъществим акцията и се завърнахме в Букурещ…

На заседанията в Гюргево ме определиха за главен апостол на Трети (Врачански) революционен окръг. Когато избухна бунтът, той не последва примера на останалите три окръга. Във Враца научихме за събитията в Панагюрище на 24 април. Аз и съратниците ми сметнахме, че е най-подходящо да обявим въстанието на 11 май. Очаквахме появата на подготвена в Румъния чета, която трябваше да донесе необходимото оръжие и да вдигне масово на борба населението от региона.
Когато се получи известието, че Ботевата дружина е стъпила на българския бряг, в града се събрахме около 500 души. Липсата на оръжие обаче и слухът, че към Враца настъпва многобройна турска войска, ни накараха безславно да се разпръснем. Впоследствие ме обвиниха в слабост и малодушие…

Турците ме заловиха и изпратиха на доживотно заточение в крепостта Сен Жан д’Акр. Освободиха ме по общата амнистия след Санстефанския мирен договор и се завърнах в България. По-късно завърших Педагогическия институт в Москва и отново учителствах в Шумен, Варна, Кюстендил и София. Издавах сп. „Училищен преглед“. Пет години бях директор на Народната библиотека.

От 1908 г. се установих и работих в Плевен. Подобно на Захари Стоянов, спомените си пресъздадох в „Миналото“, което окончателно завърших през 1895 г. Починах на 9 септември 1932 г.

— Аз съм Стоян Заимов

Доброто образование и езиковите ми познания ми отвориха вратата към османската администрация. В хода на работата ми като посредник между официалната власт и гражданите опознах много добре турското законодателство и съдебна система. Започнах умело да ги използвам в защита на сънародниците си.
Посредничеството и застъпничеството пред търговските съдилища и пред някои административни органи беше единствената форма за упражняване на адвокатска професия по онова време. Така успях да облекча значително съдбата на попадналите в затвора видински граждани заради избухналите вълнения, свързани с изгонването на главния учител Георги Милетич от владиката Паисий. Спасих от затвор и книгоиздателя Христо Данов, който беше заловен във Видин с революционна литература. През 1869 г. получих ново, по-високо назначение – муавин (помощник-мютесариф) в София. Последваха постът на председател на Софийския търговски съд и ръководството на Исляххането (занаятчийско училище интернат).

През 70-те години вече всички се обръщаха към мен с уважителното „Илия ефенди“. Изявявах се като мъдър и вещ администратор и юрист практик. Същевременно водех оживена кореспонденция с изтъкнати дейци на църковно-националното ни движение. Бях близък с видинския митрополит Антим, бъдещия български екзарх. В делата си винаги подхождах разумно и мъдро. Така беше и по време на процесите срещу Ботевите четници. Защитата си изградих на тезата, че подсъдимите са защитавали своите човешки права и че тяхната борба е неотделима от борбата за европейско развитие на Турция: „А борбата за свобода не е престъпление, защото за свободата, за нея, за своето и на народа си благо, всеки човек трябва да се бори с всички сили“.

През 1876 г. под натиска на Великите сили Османската империя формално облагороди правилата на своето наказателно съдопроизводство. Турските власти бяха принудени вместо саморазправа със заловените оцелели Ботеви четници и други революционери, участвали в Априлското въстание, да организират съдебни процеси срещу тях. Най-ярките бяха през юли и август в Русе. По новите правила и по европейски модел защитата на подсъдимите беше задължителна.

Възникна нуждата от служебен защитник. Считайки ме за свой човек, назначиха мен. Смятаха, че ще изпълня поставената ми задача само формално, отправяйки скромно прошение за милост до специално организиран съд. Аз обаче ги изненадах неприятно. Взех работата присърце. Преодолях първоначалната забрана да проуча материалите по делото. После вложих в него цялата си образованост и висок професионализъм, подплатени с голяма смелост и патриотизъм. Пред конака в Русе се издигаха бесилки в очакване на „предизвестената“ смърт. Затворът беше пълен с бунтовници от четите на Христо Ботев, Таньо войвода и Христо Патрев. Отвън ревеше жадна за кръв, озверяла башибозушка тълпа. На 5 юли се изправих сам срещу съда, подвластните му заседатели и внимателно подбраната аудитория в залата. Успях да обърна събитията. В пледоарията си приписах на Високата порта вината за Априлското въстание. За първи път българин се осмели да заяви открито и публично пред представители на официалната османска власт, че борбата за свобода не е престъпление. За първи път българин говори публично без страх и без свян за свобода. Защитих не само живота на отделните подсъдими, но и изконното право на българския народ да бъде свободен. Революционерите го направиха с оръжие, а аз – със слово. Наблюдателите – консули и представители на Австро-Унгария, Франция, Русия и Германия, аплодираха смелостта ми. Съдът не произнесе нито една смъртна присъда. Цялата европейска преса отрази подобаващо събитието. Успехът ми окрили българите, но вбеси османските власти. Издигнаха се гласове за саморазправа с мен. В тълпата се прокрадна зловещият призив: „Гответе бесилка и за Илия ефенди!“.

Аз не се изплаших! Макар и болен, впоследствие застанах отново пред същия съд като служебен защитник на Кирил Ботев, Никола Обретенов и още 21 въстаници. По време на втория процес освен доводите за правото на свобода на преден план поставих младостта и неопитността на подсъдимите, повдигайки с известна ирония въпроса това ли са опасните за властта заговорници и нима някой вярва, че те могат да свалят султанската власт в империята. С този подход допринесох за спасяването на живота на повечето от подсъдимите, но спрямо двама бяха изпълнени смъртни присъди, което доведе до отрицателна реакция на западните държави, тъй като единият беше непълнолетен, а спрямо другия смъртната присъда се изпълни след обявената амнистия.

Успях да спася за България бележити революционери, включили се активно по-късно в изграждането на новоосвободената държава. Като пръв публичен защитник, показах на тези, които идваха след мен, пътя, който трябваше да следват, и как без страх да се борят за свобода и правда. Тези похвални думи каза за мен австрийският консул в Русе. Разбира се, смелата ми позиция не остана ненаказана. Бях отстранен от поста си в администрацията на Османската империя.

След дълго чаканото Освобождение присъствах на всички значими събития, положили основите на българската държава. На 23 декември 1877 г. на площада „Коручешме“ генерал Гурко обяви назначението на княз Оболенски за военен комендант на София, а мен – за негов заместник. Бях също председател на Видинския губернски съд и на Софийския окръжен съд, народен представител в Учредителното събрание, окръжен управител на Русе, дипломатически представител в Цариград, министър на външните работи и вероизповеданията в правителството на Петко Каравелов.

Като външен министър, през 1885 г. изиграх важна роля в изработването на Топханенския акт, с който се призна Съединението на Княжество България с Източна Румелия…

Не ме отминаха и политическите репресии. През 1891 г., след убийството на Христо Белчев по време на Стамболовия режим, бях затворен в „Черната джамия“ заедно с Петко Каравелов и други инакомислещи. Освободиха ме след година поради липса на доказателства, но ме интернираха в родния ми Видин. Отрекоха заслугите ми към България…
Завърших живота си в крайна бедност на 14 март 1901 г.

— Аз съм Илия Цанов

Заедно със сестра ми Калица платихме своята дан към Отечеството по време на подготовката на Априлското въстание, като ушихме и извезахме знамето на съзаклятниците от Трети революционен окръг. Заехме се отговорно със задачата, работихме с горещо желание и похвално родолюбие.

По това време в различни краища на България жени и девойки, повечето учителки, бяха се предали на народното дело. Денонощно шиеха байраци за бъдещите бунтовници. Нашият обаче се отличаваше от всички останали. Беше изработен от бял, зелен и син атлазен плат. В средата му стоеше гордо изправен лъв, извезан със златни конци. Над главата му изписахме само думата „свобода“, без „смърт“. Сякаш не приемахме друг развой на събитията, различен от освобождение…

Предателска робска душица, усетила, че във Враца се готви нещо, беше известила турците, че сме купили от праматарина много атлаз в различни цветове. Извикаха ни в конака да ни разпитат. Ние отговорихме на каймакамина, че шием елечета на моми и невести от селата и че хората са разни – различно ги искат: бели, зелени, сини…

Градът трескаво се готвеше за бунта. Врачани залагаха имот и добитък за една пушка. От първите плахи съзаклятници, събрани от Апостола Левски през една тъмна августовска вечер на 1872 г. при водопада Скакля, под сянката на Балкана беше израсла стройна революционна организация. Непознато дотогава опиянение и дързост владееха всички. В потайна стаичка в къщата на Йота Ангелакова се лееха куршуми, свиваха се фишеци. В същата потулена къща, бащиния ни дом, ние от бела утрин до късна доба шиехме и везехме. За заниманието ни знаеха само най-доверените люде и често се отбиваха. Разяреният златен лъв вече се беше „изправил“. Оставаше само заветната „свобода“.

Дойде и денят, когато от иглата се изниза и последната сърмена нишка. Със ситен бод напряко в долния край на знамето изписахме: „Калица и Мица К. X. Василови. 1876. 12 апр. Враца“. Късно през нощта на 18 срещу 19 май непознат дотогава шум огласи улиците на града, екнаха пушечни изстрели. Враца се вдигаше на бунт. Знамето се намираше в къщата на Йота Ангелакова. Оттам с него на ръце тръгна апостолът Стоян Заимов към определеното сборно място на въстаниците – Възнесенската църква.

Решени да пролеят кръвта си, врачани се стичаха отвсякъде. Гологлави, настръхнали, всички целуваха хладната стомана на камата и пищова, позлатения кръст в треперещата ръка на свещеник Коста Буюклийски и скъпия пряпорец със същия трепет, с който изричаха думата „свобода“!

По това време в Средногорието вече тлееха пепелищата на Априлския пожар. Кървавите усмирители на тамошното население вече бързаха на север към Дунава, за да посрещнат закъснялата помощ – Ботевата чета. Пред многобройната редовна турска войска врачанските въстаници отстъпиха. Отделно други разни обстоятелства спряха устрема им към свободата…

Няколко дни след онази драматична нощ турците претърсиха църквата, училището и домовете на бунтовниците, но не намериха нищо. Те не знаеха, че още на 19 май учителитс Дестимиров и Христо Даскалов успяха да скрият знамето, въстаническите дрехи, запасите от фишеци и барут. Арестуваха ги заедно с брата на Ботевия четник Давид Тодоров – Никола. Настъпиха тревожни за града дни. Ние прибрахме знамето и го потулихме между плочите на покрива в бащината ни къща. Турците обаче подозираха, че дъщерите на хаджи Кръстьо се занимават с комитски работи. Неканени, двама заптии не закъсняха да споходят дома ни. Единият остана долу, а другият се качи на тавана. Затършува. Ние стояхме изтръпнали от ужас – проклетникът наближаваше скривалището. Разбрахме се с поглед. Едната слезе долу, завъртя се около заптието из двора, продума му и той току извика другия. В това време знамето беше преместено в претърсената вече част на покрива. Надхитрихме турчина, но баща ни хаджи Кръстьо се изплаши. За него не беше на добро, щом турци се навъртат около дома му и надничат по мазетата и таваните. Страхуваше се, че някоя нощ ще запалят къщата и ще затрият рода му. Повика ни и строго нареди да изгорим пряпореца. А бащината дума на две не се кърши. Ние „послушахме“ повелята му, но в огнището хвърлихме стара копринена дреха. Докато тя гореше, знамето, зашито в стара непотребна пелена, висеше преметнато на дълга върлина под навеса в двора…

Загаснаха Априлските пожари. Животът потече постарому, но за кратко. През пролетта на следващата година Русия обяви война на омразната Османска империя. Градът ни беше освободен на 28 октомври 1877 г. от отряда на генерал-майор Николай Степанович Леонов. Ликуващо българско население посрещна руските войски. Опиянението беше неописуемо. Свобода след петстотин години робия! Всеки дом приемаше като скъпи гости руските войници. Техни офицери гостуваха и на нашето семейство. Празничната трапеза беше богата и шумна, но на душата на баща ми тежеше. Той се обвиняваше, че се е оставил да го победи робският страх и че ни е накарал да изгорим святото знаме. Тайно наредихме на ратайчето да го извади от пелената, да го прикове и издигне на дълъг прът. Когато ни обади, че всичко е готово, поканихме домашните си и гостите да излязат навън. Пред очите им се разкри удивителна гледка – насред двора, високо над всички, се развяваше знамето на врачанските съзаклятници.

Всички, ведно с руските офицери, плакахме от радост и умиление.

— Аз съм Мица Хаджикръстева

Съдържание

ПРЕДГОВОР
УВОД
I. ТЪРНОВСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ

Новоселското въстание

1. Аз съм Матей Преображенски – Миткалото
2. Аз съм Христо Иванов – Големия
3. Аз съм Аврам Драганов
4. Аз съм Стефан Пешев
5. Аз съм Дядо Фильо
6. Аз съм Йонко Карагьозов
7. Аз съм даскал Никола Дабев
8. Аз съм Стояна Драгановска
9. Аз съм Сусана Сомлева
10. Аз съм Драгню Стойчев
11. Аз съм Кольо Тодоров Матеев
12. Аз съм Васил Попиванов
13. Аз съм Велчо Ночев
14. Аз съм поп Георги Дългодреев
15. Аз съм свещеник Никола Барбулов
16. Aз съм Хаджи Макарий

Четата на Цанко Дюстабанов

17. Аз съм Цанко Дюстабанов
18. Аз съм Георги Бочаров
19. Аз съм Тотю Хаджидосев
20. Аз съм Цвятко Каролев
21. Аз съм Христо Конкилев
22. Аз съм Петьо Буюклиев
23. Аз съм Христо Партинков
24. Аз съм Продан Тишков

Четата на Поп Харитон и Бачо Киро

25. Аз съм Поп Харитон
26. Аз съм Бачо Киро
27. Аз съм Димитър Атанасов – Русчуклийчето
28. Аз съм Петко Франгов
29. Аз съм Петър Пармаков
30. Аз съм Тодор Лефтеров
31. Аз съм Христо Караминков – Бунито
32. Аз съм Петър Драганов

Тревненската чета на Христо Патрев

33. Аз съм Христо Патрев
34. Аз съм Тодор Кирков
35. Аз съм Станьо Гъдев
36. Аз съм Цаньо Захариев
37. Аз съм Цаньо Шишков

Други ключови деятели на Търновския революционен окръг

38. Аз съм Стефан Стамболов
39. Аз съм Баба Тонка Обретенова
40. Аз съм Георги Живков
41. Аз съм Георги Измирлиев – Македончето
42. Аз съм Данаил Попов
43. Аз съм Димитър Ценович
44. Аз съм Еким Генчев
45. Аз съм Елена Грънчарова
46. Аз съм Иван Панов Семерджиев
47. Аз съм Иван Преснаков
48. Аз съм Иван Хаджидимитров – Гарибалдето
49. Аз съм Куна Чорбаджиева
50. Аз съм Никола Саранов
51. Аз съм Никола Славков
52. Аз съм Тома Кърджиев
53. Аз съм Тома Хитров
54. Аз съм Христо Досов (Досев)
55. Аз съм Христо Бръчков
56. Аз съм Сидер Грънчаров

II. ВРАЧАНСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ

Четата на Христо Ботев

57. Аз съм Христо Ботев
58. Аз съм Кирил Ботев
59. Аз съм Петър Левски
60. Аз съм Никола Симов – Куруто
61. Аз съм Никола Обретенов
62. Аз съм поп Сава Катрафилов
63. Аз съм Александър Чендов
64. Аз съм Ангел Коджабашев
65. Аз съм Ангел Тодоров
66. Аз съм Антон Иванов – Габровчето
67. Аз съм Андон Куков
68. Аз съм Андон Танасов
69. Аз съм Атанас Горов
70. Аз съм Атанас Добрев
71. Аз съм Атанас Свещаров
72. Аз съм Васил Кировски
73. Аз съм Владимир Върбанов
74. Аз съм Георги Апостолов
75. Аз съм Георги Матев
76. Аз съм Георги Найденов Серяков – Гийо
77. Аз съм Григор Мацин
78. Аз съм Гюро Начев
79. Аз съм Давид Тодоров
80. Аз съм Димитър Багрянов
81. Аз съм Димитър Дишлиев
82. Аз съм Дако Йонков
83. Аз съм Димитър Ганчев
84. Аз съм Димитър Ночев
85. Аз съм Димитър Стефанов
86. Аз съм Димитър Тодоров – Димитрото
87. Аз съм Димитър Икономов
88. Аз съм Дончо Русинов
89. Аз съм Досю Ковачев
90. Аз съм Иван Кожухаров
91. Аз съм Иваница Данчев
92. Аз съм Илия Джагаров
93. Аз съм Йордан Йорданов
94. Аз съм Йордан Кършовски
95. Аз съм Йото Фандъшки
96. Аз съм Кольо Рачев – Черкеза
97. Аз съм Кънчо Скорчев
98. Аз съм Мито Соларски
99. Аз съм Мито Цветков
100. Аз съм Младен Павлов
101. Аз съм Младен Тричков
102. Аз съм Неделчо Кайков
103. Аз съм Никола Войновски
104. Аз съм Никола Кючуков
105. Аз съм Никола Астарджиев
106. Аз съм Никола Нанов
107. Аз съм Петър Маринов
108. Аз съм Петър Симеонов
109. Аз съм Прокопи Попалексиев
110. Аз съм Сава Букурещлията
111. Аз съм Сава Младенов
112. Аз съм Сава Пенев
113. Аз съм Саво Петров
114. Аз съм Спас Соколов
115. Аз съм Стайко Колев
116. Аз съм Стефан Газибаров
117. Аз съм Стефан поп Димитров
118. Аз съм Стефанаки Савов
119. Аз съм Стойко Колев – Фучеджи
120. Аз съм Стоян Димов
121. Аз съм Тодор Губерски
122. Аз съм Тодор Стоянов
123. Аз съм Тодор Христов – Княза
124. Аз съм Хаджи Костадин
125. Аз съм Христо Дипчиков
126. Аз съм Христо Аврамов
127. Аз съм Христо Мирвански
128. Аз съм Христо Хаджикирков – Малкия
129. Аз съм Цанко Минков
130. Аз съм Янко Атанасов

Четата на Таньо войвода

131. Аз съм Таньо (Атанас) войвода
132. Аз съм Гено Грошов
133. Аз съм Васил Михилски
134. Аз съм Велко Тишев
135. Аз съм Вельо Василев
136. Аз съм дядо Цонко Балкански
137. Аз съм Иван Абрашев
138. Аз съм Йовчо Кеяпенчев
139. Аз съм Петър Русков
140. Аз съм Русан Мирчев
141. Аз съм Стефан Николов – Заралията
142. Аз съм Стоян Шекерджията
143. Аз съм Христо Пържинов

Други ключови деятели на Врачанския революционен окръг

144. Аз съм Стоян Заимов
145. Аз съм Димитър Бошнаков
146. Аз съм Димитър Горов
147. Аз съм Илия Цанов
148. Аз съм Мито Анков
149. Аз съм Мица Хаджикръстева
150. Аз съм Йота Ангелакова

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

За автора

Чл.-кор. проф. д.ю.н. Атанас Семов е утвърден български юрист, университетски преподавател и общественик, член-кореспондент на Българската академия на науките. Професор по право на Европейския съюз в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, той е сред водещите специалисти в областта на европейското и конституционното право в България.
През годините развива активна академична и изследователска дейност, като автор на множество монографии, студии и статии, посветени на правния ред на Европейския съюз, върховенството на правото и взаимодействието между националната и наднационалната правна система. Същевременно участва активно в обществения дебат по ключови правни и конституционни въпроси.

В своето творчество Атанас Семов съчетава задълбочения юридически анализ с подчертан интерес към историята, културната памет и българската идентичност. В най-новата си книга “150 години от Априлското въстание” той насочва вниманието към значими исторически събития и личности, като ги разглежда през призмата на съвременността и националното самосъзнание. Така авторът изгражда мост между правото, историята и обществото, утвърждавайки ролята на знанието като основа за отговорно гражданско мислене.

Линкове към книгата

Изтеглете от Яндиск “150 години от Априлското въстание. 150 герои разказват” на Атанас Семов от тук

или

Изтеглете от Мега “150 години от Априлското въстание. 150 герои разказват” на Атанас Семов от тук

Други препоръчани книги:

Записки по Българските въстания. Том 1 – Захари Стоянов (2010) Убийството на Ботев. Чужд или свой е застрелял поета – Росен Тахов Васил Левски Дяконът. Черти из живота му – Захарий Стоянов Цената – Марко Семов Вълчан Войвода. Златният бог на България. Част 1 – Васил Гинев Последна спирка Аушвиц – Еди де Винд Аз живях социализма. 171 лични истории – Георги Господинов Алманах. Васил Левски – Стратег и творец на революцията Бенковски – Яна Язова Калуна-каля – Георги Божинов