Кратка история на иновациите – Мат Ридли
Иновациите се случват, когато хората са свободни да мислят, да експериментират и да анализират. Случват се, когато хората могат да търгуват едни с други. Случват се, когато хората са с относително добър стандарт, не са отчаяни. Те са някак заразни, нуждаят се от инвестиции и като цяло се появяват в градовете и т.н. Но разбираме ли ги наистина? Какъв е най-добрият начин за насърчаването на иновациите? Да поставяме цели, да насочваме изследванията, да финансираме науката, да пишем правила и стандарти или да зарежем всичко това, да махнем ограниченията, да оставим хората свободни, или да създаваме право на собственост върху идеи, да предлагаме патенти, да връчваме награди и да раздаваме медали? Да се боим от бъдещето или да сме изпълнени с надежда? Всички тези политики, че и други, имат своите поддръжници, които пламенно защитават тезите си. Но най-поразителното в иновацията е колко мистериозна е все още. Нито един икономист или социолог не може да обясни напълно защо се появяват иновации, да не говорим защо се появяват на точно определени места и в точно определено време.
В тази книга ще се опитам да разреша тази голяма загадка. Няма да го правя само с абстрактна теория или с привеждане на аргументи, макар че ще има и от това, а основно ще разказвам истории. Нека иноваторите, които са превърнали техните (или чуждите) изобретения в полезни иновации, ни учат как се случват нещата чрез примерите на успехите и провалите. Аз ще разказвам историите за парните машини и интернет търсачките, за ваксините и електронните цигари, за транспортните контейнери и силициевите чипове, за куфарите на колелца и генното редактиране, за числата и тоалетните. Нека чуем какво ще ни кажат Томас Едисон и Гулиелмо Маркони, Томас Нюкомен и Гордън Мур, лейди Мери Уортли Монтагю и Пърл Кендрик, Ал Хорезми и Грейс Хопър, Джеймс Дайсън и Джеф Безос.
Дори не се надявам, че съм описал всички важни иновации. Пропуснах някои много съществени и доста добре известни без някаква конкретна причина – примерно автоматизацията на текстилната индустрия или историята на компанията с ограничена отговорност. Не съм отбелязал повечето иновации в художественото изкуство, музиката и литературата. Основните ми примери са от сферата на енергията, общественото здраве, транспорта, храната, ниските технологии, компютрите и комуникациите.
Не всички хора, чиито истории разказвам, са герои, някои са лъжци, измамници или са се провалили. Малцина са работили сами, тъй като иновацията е отборен спорт, колективно начинание, и то в много по-голяма степен, отколкото се предполага. Заслугите и авторството са объркани и мистериозни, ако не и направо нечестно присъдени. Но за разлика от повечето отборни спортове, иновациите обикновено не са предварително замислени, планирани, тренирани и ръководени. Не е лесно да бъдат предсказани, както на свой гръб са изпитали много засрамени анализатори. По принцип са резултат от проби и грешки – човешката версия на естествения отбор. Освен това много често пробивите се осъществяват, докато работиш по нещо съвсем различно, случайността е огромна.
Ще се върна назад във времето до самата зора на човешката култура, за да се опитам да разбера какво е стартирало иновациите и защо те се случват на хората, а не на червеношийките или на скалите. Шимпанзетата и враните също са иновативни, като създават и разпространяват нови културни навици, но това се случва доста рядко и процесът е бавен.
„Видите ли някъде успешен бизнес, значи някой някога е взел смело решение.“
— Питър Дрaкър
„Провалът е само възможност да започнеш отново, но по-интелигентно.“
— Хенри Форд
„Няма велика иновация, от огъня до летенето, която да не е била обругана като обида към някакво божество.“
— Дж. Б. С. Холдейн
„Свободата е родител на науката и добродетелите, а една нация ще е толкова велика и в двете, колкото е свободна.“
— Томас Джеферсън
Как работят иновациите
Основната съставка в тайната рецепта на иновациите е свободата. Свободата на обмен, на експерименти, на въображение, на инвестиции и провали, свободата да не ти отнемат и да не си ограничаван от началници, свещеници или крадци, свободата на потребителя да възнаграждава иновациите, които харесва, и да отхвърля онези, които не му се нравят. Либералите твърдят, че поне от осемнайсети век насам тази свобода води до просперитет, но аз бих оспорил, че те така и не са намерили убедително механизма, задвижващата верига, с които едното води до другото. Иновацията, двигателят с невероятностно задвижване, е предавателната верига, липсващото звено.
Иновацията е дете на свободата, защото е свободен, креативен опит за удовлетворяване на свободно изразени човешки желания. Иновативните общества са свободни, хората в тях са свободни да изразяват желанията си и да търсят удовлетворяването им, а креативните умове са свободни да експериментират, за да откриват начини да изпълняват исканията – стига да не нанасят вреда на другите. Нямам предвид „свобода“ в някакъв крайно либертариански, беззаконен смисъл, а просто като обща идея, че ако нещо не е конкретно забранено, то се предполага, че е разрешено – изненадващо рядко явление днес в свят, в който правителствата се опитват да диктуват какво можеш и какво не можеш да правиш.
Това упование в свободата обяснява защо иновациите не могат да бъдат лесно планирани – защото нито човешките желания, нито средствата за тяхното удовлетворяване са лесно предвидими в нужните подробности. В ретроспективен план изглежда неизбежна, но тогава връзката между желание и удовлетворяване е ясно изразена. Иновацията е плод на сътрудничество и обща работа, понеже един ум знае твърде малко за останалите умове. Иновацията е органична, защото трябва да е отговор на автентично и свободно желание, а не на преценката на властта какво трябва да искаме. Никой не знае как да причини иновация, защото никой не може да накара хората да искат нещо.
„Нито един икономист или социолог не може да обясни напълно защо се появяват иновации, да не говорим защо се появяват на точно определени места и в точно определено време. В тази книга ще се опитам да разреша тази голяма загадка. Няма да го правя само с абстрактна теория или с привеждане на аргументи, макар че ще има и от това, а основно ще разказвам истории. Нека иноваторите, които са превърнали своите (или чуждите) изобретения в полезни иновации, ни учат как се случват нещата чрез примерите на успехите и провалите.
Аз ще разказвам истории за парните машини и интернет търсачките, за ваксините и електронните цигари, за транспортните контейнери и силициевите чипове, за куфарите на колелца и генното редактиране, за числата и тоалетните. Нека чуем какво ще ни кажат Томас Едисон и Гулиелмо Маркони, Томас Нюкомен и Гордън Мур, лейди Мери Уортли Монтагю и Пърл Кендрик, Ал Хорезми и Грейс Хопър, Джеймс Дайсън и Джеф Безос.“
Иновацията е рекомбинативна
Всяка технология е комбинация от други технологии, всяка идея е комбинация от други идеи. Както казват Ерик Бриньолфсон и Андрю Макафи: „Автономните автомобили на „Гугъл“, „Уейз“, „Уеб“, „Фейсбук“ и „Инстаграм“ са прости комбинации на съществуващи технологии“. Но смисълът е верен и в много по-общ план. Брайън Артър първи го изтъква в книгата си „Природата на технологията: Какво е и как се развива“ от 2009 г. Той твърди, че „новите технологии се появяват от комбинацията на съществуващи технологии и (затова) на свой ред раждат други технологии“.
Рекомбинацията е принципен източник на вариация, върху която естественият отбор се проектира при биологически иновации. Сексът е средството, чрез което се осъществяват повечето рекомбинации. Мъжкият индивид предава половината си гени на ембриона, другата половина идва от женския. Това е форма на рекомбинация, но следва нещо още по-важно. Когато този ембрион се развие достатъчно, че да формира мъжки или женски белези, разменя части от генома на бащата с такива от генома на майката. Генетичната колона се разбърква и се създават нови комбинации, които ще се предадат на следващото поколение. Сексът прави еволюцията кумулативна и позволява на организмите да споделят добрите идеи.
Паралелът с човешката иновация няма как да бъде по-ясен. Иновацията се случва, както обясних преди десет години, когато идеите правят секс. Случва се там, където хората се срещат и обменят стоки, услуги и мисли. Това обяснява защо иновациите се появяват на места, където търговията и обменът са чести, а не на изолирани или рядко населени места: в Калифорния, а не в Северна Корея, в ренесансова Италия, а не в Огнена земя. Това обяснява защо Китай губи технологичното си предимство, когато обръща гръб на търговията при императорската династия Мин. Това обяснява и изблиците на иновация, които съвпадат с увеличаването на търговията, примерно в Амстердам през 1600-те години или във Финикия 3000 години по-рано.
Иновацията включва проби и грешки
Повечето изобретатели откриват, че просто трябва „само да пробват“ разни неща. Затова търпимостта към грешки е от критично значение. Струва си да се отбележи, че през първите години на нова технология – примерно железницата или Интернет – банкрутиралите предприемачи са много повече от натрупалите състояние. Хъмфри Дейви някога е казал, че „най-важното от откритията ми беше подсказано от провалите ми“. Томас Едисон усъвършенствал електрическата крушка не с вдъхновение, а с потене: с екипа му тествали 6000 различни материали за нажежаемата жичка. „Аз не съм се провалял. Просто открих 10 000 начина, които не работят“, казва той веднъж. Хенри Буут помогнал на Джордж Стивънсън да подобри „Рокет“ чрез проби и грешки. Кристофър Лейланд помогнал на Чарлз Парсънс да използва проби и грешки, за да усъвършенства дизайна на турбината. Кийт Тентлингър помогнал на Малкълм Маклийн да установи как да се подредят контейнерите на кораба пак чрез проби и грешки. Маркони използвал проби и грешки при експериментите си с радиото. Братя Райт открили чрез разбиване в земята, че профилът на крилото трябва да има плитко, а не дълбоко съотношение. Пионерите на фракинга се натъкнали на точната формула инцидентно и постепенно я подобрили чрез безкрайни експерименти.
Елементът на заиграване вероятно също помага. Иноваторите, на които им харесва да си играят, имат по-големи шансове да открият нещо неочаквано. Александър Флеминг е казал: „Обичам да си играя с микроби“. Джеймс Уотсън, съоткривател на двойната спирала, описва работата си с модели като „игра“. Андрей Гейм, изобретателят на графена, казва: „игривото отношение винаги е било отличителен белег на изследването ми“. […]
Смятам, че историята на Томас Едисон ни дава най-важния урок от всички разказани в тази книга. Той е само един от многото работили по идеята за електрическата крушка, но само той я е превърнал в практическа реалност. Постигнал го е не чрез гениално прозрение, а чрез експерименти. Както казва в няколко интервюта, геният е 1 процент вдъхновение и 99 процента потене (понякога променя цифрите на 2 и 98 процента). „Казвам ви, че геният е трудна работа – обяснява той. – Трябва да имаш здрав разум и да си упорит.“
Иновацията е дете на свободата и майка на просперитета. Тя е нещо много хубаво, ако е в баланс. Ако се откажем от нея, то възникналите опасности ще са наша отговорност. Не спира да ме изумява любопитният факт, че един вид сред всички останали някак си е развил навика да пренарежда атомите и електроните в света така, че да създава нови и термодинамично невъзможни структури и идеи, които са от практическа полза за благосъстоянието на вида. Но ме притеснява, че много хора мислят повече как да ограничат иновациите, вместо как да ги насърчават. Въодушевявам се, че на практика няма лимит на начините, по които нашият вид може да пренарежда атомите и електроните в света в невероятни структури през вековете и хилядолетията. Бъдещето е вълнуващо и именно двигателят с невероятностно задвижване ще ни отведе там.
Фейсбук и Амазон
„Фейсбук“ стартира през 2004 г. като мрежов сайт на Харвардския университет. Марк Зукърбърг бил нает предишния ноември от двама колеги студенти, Камерън и Тайлър Уинкълвос, да програмира сайт за социална мрежа, наречен „Харвард Кънекшън“, но след това разработил своя версия на име „фейсбук“. Получил финансова подкрепа от Едуардо Саверин, а по-късно от Шон Паркър и Питър Тийл и направил идеята комерсиална. Братята Уинкълвос имали основание да го съдят, но в Дивия запад на дигиталните иновации ситуацията била „който превари, той натовари“.
Социалните медии изненадали света и в друг смисъл. Не става дума за предизвестяването на ера на утопично демократично просветление, в която светът е плосък, а за това, че всички споделят, виждаме гледните точки на другите и се озоваваме захвърлени в лабиринт от ехокамери и филтриращи балони, в които прекарваме времето си в потвърждаване на пристрастията си и се надсмиване над чуждото мнение. Социалните медии ни поляризираха, ядосаха, депресираха, пристрастиха и ни огорчиха.
Ейза Раскин, един от изобретателите на „безкрайното скролване“, с което можем да разглеждаме фийда на социалните медии неограничено, днес съжалява, че го е направил. Той казва, че това е една от първите характеристики на технология, създадена „не да помага, а да те задържи“. Сега работи, за да се опита да пренасочи технологичната индустрия към по-полезни и не толкова пристрастяващи резултати. Явно няма почти никакво съмнение, че която и да е информационна технология, когато е млада, може да има силни, но безполезни ефекти, които обаче с времето се уравновесяват. Това е вярно за печатането, евтините вестници и радиото.
В книгата си „Филтриращият балон“ (The Filter Bubble) от 2011 г. Ели Перисър посочва два ключови момента във времето, когато се появява ефектът на ехото. Единият е на 4 декември 2009 г., когато „Гугъл“ обявява, че персонализира резултатите от търсенето на базата на сигнали от навиците и предпочитанията на потребителите. Различни хора биха получили различни резултати (и ги получават), когато търсят едно и също нещо. Перисър цитира случая с две негови приятелки, и двете от Източния бряг и с леви убеждения, които пуснали търсене на „Бритиш Петролиъм“ (БП) в разгара на новината за нефтения разлив в Мексиканския залив. На едната излезли екологични новини, другата получила съвети за инвестиции.
Второто събитие е четири месеца по-късно, когато „Фейсбук“ пуска „Фейсбук Евриуеър“, което позволява на потребителите да „харесат“ всичко, намерено в Мрежата, така че всичко може да бъде персонализирано: новини, реклами, информация, каквото и да е. Революцията в персонализацията е ключова и за възхода на „Амазон“. Още когато бил само онлайн книжарница, „Амазон“ използвал нова техника, наречена „колаборативно филтриране“, за да индивидуализира резултатите от търсенето, макар и доста тромаво отначало. […]
Както предрича Перисър, „Ако бъдат оставени сами на себе си, филтрите за персонализация действат като вид невидима автопропаганда, индоктринират ни с идеи, засилват желанието ни за определени познати неща и ни оставят слепи за опасностите, дебнещи в мрачната територия на непознатото“. Иновацията често атакува света от изненадваща посока.
Това не е нещо ново. Изобретяването на печатането причинява политически и социални размествания в западните общества, поляризира ги и причинява смъртта на много хора основно във войни, водени заради споровете дали тялото Христово присъства буквално или образно в Светото причастие и дали Папата е непогрешим. Печатането възвестява просвещение на знание и разум в безпрецедентни мащаби и дълбочина. Комбинацията от печатарска преса, хартия и сменящ се набор, събрана от Йохан Гутенберг около 1450 г., била иновация в информацията, довела до огромна социална промяна, която била трудна за предсказване и несъвсем добра. Както отбелязва Стивън Джонсън, пресата на Гутенберг била „класическа комбинативна иновация, повече сглобка, отколкото пробив“, като всеки от елементите ѝ вече бил изобретен от други, включително и от хора, работещи с преси за вино. Но дори да наречем Гутенберг изобретател, истинският иноватор бил Мартин Лутер, който превърнал използването на печатането от смътен бизнес, обслужващ предимно църковния елит, в операция на масовия пазар, насочена към обикновените хора. Той пише къси, лесни за четене памфлети на немски, а не на латински. През 1519 г. пуска четирийсет и пет свои работи в почти 300 екземпляра и става най-публикуваният автор в Европа. Също като Джеф Безос от „Амазон“ или Марк Зукърбърг от „Фейсбук“ той осъзнал потенциала на новата технология.
Отворения код
Съвършената форма на откритата иновация е софтуерът с отворен код. Някога това бил ексцентричен, бохемски клон на индустрията, населен от мечтатели, които искали светът да няма граници и да няма собственост. „Фрий Софтуер Фондейшън“ на Ричард Столман през 1980-те години се опълчил срещу патентования софтуер на големите фирми и заложил на идеята, че потребителите биха могли да допринесат за иновацията. Той разработил ГНУ (което е съкращение от Гну Не е Уникс), за да хвърли ръкавицата на работещите под „Уникс“ системи. През 1991 г. Линус Торвалдс изобретил операционната система „Линукс“ с отворен код, която включвала черти от ГНУ, и постепенно превзел по-голямата част от компютърния свят, сдобил се с пълно превъзходство на пазара за суперкомпютри, а наскоро колонизира и пазара на мобилни телефони чрез устройствата с „Андроид“ на „Гугъл“. През 2018 г. IBM обяви, че ще плати около 30 милиарда долара за „Редхет“, фирма, разработваща софтуер с отворен код. „Амазон“ доминира в облачните технологии чрез „Амазон Уеб Сървисис“, базирани изцяло на софтуер с отворен код. Така софтуерният свят все повече се превръща в място на открито и свободно споделяне на иновации, неоградена прерия. Ефектът не само не възпира иновациите, но явно ги насърчава. „Линукс Фондейшън“ в момента има хиляди проекти с отворен код, за да „впрегне силата на развитието на отворения код, за да подхрани иновацията с безпрецедентна скорост и мащаб“.
Съвършената иновация с отворен код е онази, създадена от самите потребители. Ерик фон Хипел от Масачузетския технологичен институт твърди, че свободната иновация от потребителя е пренебрегван сектор в икономиката, а предположението, че иновацията се движи от производителя, е подвеждащо. Той изчислява, че десетки милиони потребители всяка година харчат десетки милиарди долари за разработването или модифицирането на продукти за собствена употреба. Повечето се занимават с това през свободното си време и споделят работата си безплатно с другите. Той дава примера с „Найтскаут“, технология за следене на кръвната захар при диабетици чрез интернет. „Найтскаут“ е рожба на няколко родители на деца с диабет. Компанията „Декском“ разработила сензорите, които записват нивата на кръвната захар от лепенки по кожата и ги показват на пейджър.
През 2013 г. Джон Костик, софтуерен инженер за супермаркети от Ливония, Ню Йорк, се притеснявал как да следи нивата на глюкоза на малкия му син, докато той бил на училище, и хакнал устройството, за да вижда кръвната захар на детето през интернет, а после споделил изходния код с други чрез социалните медии. Един от виделите го бил Лейн Десбъро, инженер от Северна Калифорния, чийто син също имал диабет, и създал домашна система за показване на нивата на кръвната захар. Кръстил я „Найтскаут“. Тя пък била видяна от Джейсън Адамс, молекулярен биолог от Южна Калифорния. Неговото дете също имало диабет и той създал и „Фейсбук“ група за родители със системата „Найтскаут“. Единствено опасенията заради регулациите и интелектуалната собственост ги накарали да публикуват отворения код не толкова рано, колкото искали. Никой не търсел печалба. Последното прераждане на тази тенденция е изкуствен панкреас за диабетици със софтуер с отворен код, създаден и развит от самите пациенти.
Свободните иноватори рядко търсят патенти или авторски права, а това означава, че нямат против да споделят идеите си безплатно. Андрю Торанс, колега на Фон Хипел, смята, че според законодателството и конституцията на САЩ отделните хора имат фундаментални законни права да участват в свободната иновация, да използват иновациите си, да ги разкриват и обсъждат, тъй като има свобода на словото. Това не спира политиците да поставят нови и нови препятствия. Законът за авторското право на цифровото хилядолетие от 1998 г. е насочен срещу свободното копиране или „пиратството“, но причини жестоки странични щети, тъй като не позволява на иноваторите да работят, като хакват законно купен софтуер, посочват Торанс и Фон Хипел. Законът реално ограничава пространството за честно използване на изключенията в нарушаването на авторското право. Торанс смята, че създателите на закона очевидно не са били наясно със съществуването на свободна иновация, да не говорим какви щети може да ѝ нанесат разпоредбите.
Любопитно е, че Торанс и колегата му зоолог Лидия Хопър изтъкват, че свободната иновация от потребителите за тяхна собствена употреба е единствената, която се среща при други животни. Иначе казано, в животинския свят няма такива неща като производители и потребители.
Провалът като необходимо условие за успеха: Amazon и Google
Ако светът приеме, че всички провали в иновациите се дължат на измама, или подходи твърде предпазливо, то иновацията ще бъде спряна още в зародиш, както се е случвало в много страни и компании. В крайна сметка основният метод на иновацията са пробите и грешките. А грешката е провал.
„Амазон“ е хубав пример за провал по пътя към успеха, както често гордо изтъква Джеф Безос. „Нашият успех в „Амазон“ е функция от това колко много експерименти правим за година, за месец, за седмица, за година. Ако сгрешиш, може малко да те заболи, но ако се забавиш, ще загинеш. Ако успееш да увеличиш броя на експериментите от сто на хиляда, ще увеличиш драстично и получените иновации.“
Безос находчиво забелязал, че книгите са добър кандидат за онлайн търговия на дребно, справил се с предизвикателството на големите книжарници, които се опитали да го задушат на онлайн пазара, и през 1997 г. пуснал акции за публично предлагане. След това Безос се заел да оглави технологична компания с парче във всяка интернет торта и бързо да я развие. „Амазон“ събрал над 2 милиарда долара в дотком бума между 1998 г. и 2000 г. и похарчил повечето от тях за придобиване на дотком стартъпи. Купил сайта за продажби Exchange.com, сайта за социална мрежа PlanetAll, компанията за събиране на данни „Алекса Интернет“, филмовата база данни IMBD.com, британската фирма за продажба на книги „Буук Пейджис“ и немската онлайн книжарница „Телебух“. Както пише Брад Стоун в книгата си „Магазин за всичко“ (The Everything Store), „Амазон“ вложил и рисков капитал в други стартъпи: Drugstore.com, Pets.com, Gear.com, Wineshopper.com, Greenlight.com, Home-grocer.com и Kozmo.com. Почти всички те обаче се провалили в последвалия удар.През 1999 г. „Амазон“ отписал 39 милиона долара в непродадена стока след неудачна сделка с играчки. После Безос създал „Амазон Окшънс“, но тя не се справила с конкуренцията на „иБей“. Главният оперативен директор Джо Гали подал оставка, цените на акциите паднали, а в компанията се настанило безпокойство. Стоун описва настроението: „В зората на новото хилядолетие „Амазон“ бил на ръба на пропастта. През 2000 г. компанията била на път да загуби повече от един милиард долара“. Рави Суриа, борсов анализатор в „Леман Брадърс“, обвинил „Амазон“ в „прекомерно голямо неспособност“ и предрекъл, че фирмата ще остане без пари в брой до година. Цената на акциите продължила да пада и през 2001 г. компанията освободила 15 процента от служителите си. Ако „Амазон“ се беше провалила в онзи момент или малко по-късно – „иБей“ струвал три пъти повече дори и през 2005 г., – това щяло да бъде предупредителен знак за надменност и възмездие.
Но онова, което Субриа тълкувал като „неспособност“, било апетит за експериментиране и толерантност към провала. Сред объркалите се инициативи все се намирали някои, които се получавали. Отново и отново Безос повеждал борба с колегите си в „Амазон“ за идея, която според тях била за боклука. Едната била да се спрат парите за реклама. Другата била пускането на „Маркетплейс“, където продавачи като трета страна можели да се конкурират със самия „Амазон“. „Както обикновено положението беше Джеф срещу целия свят“, описва един негов колега. Управленският стил на Безос бил специален, той се надявал да избегне улегналото самодоволство на мениджърите от средно ниво, което задушавало иновацията в големите фирми, включително и в „Майкрософт“. Оттук и склонността му да наема хора в малки предприемачески екипи „двойна пица“ (Идеята е, че хората в екипа трябва да са толкова, че да се нахранят с двойна пица) и често да ги изправя в конкуренция едни срещу други. Безос има алергия към многолюдните срещи и презентациите на „Пауърпойнт“, но разчита на политиката на обратното вето, при която всяка идея трябва да бъде прокарвана от мениджърите нагоре, дори и само един от тях да смята, че си струва, а всички останали да са категорични, че е за боклука. Всичко това насърчава иновацията и допуска неуспех, но той преминава сравнително безболезнено. Именно този тип Дарвинов процес изведе „Амазон“ до откриването на още по-голям бизнес от продажбите на дребно, по-точно осигуряване на „облачни сървъри“ чрез „Амазон Уеб Сървисиз“. В „Гугъл“ и „Майкрософт“ забелязали със закъснение какво правят в „Амазон“ и доколко това позволява успешното задействане на стартъпи. Безос също като Едисон през XIX в. разбирал, че трансформативната променяща иновация не се състои в това да направиш нова играчка, а да създадеш нов бизнес около нуждите и желанията на реалните потребители. Достигането до този Свещен Граал изисква множество честни провали.
В „Гугъл“ също толерират и дори насърчават провала. Отделът „Х“ беше основан през 2009 г. със задача да изнамери нови възможности за голям бизнес. Повечето се провалили. Най-прочутата и най-скъпа грешна преценка на „Х“ е разработването на „Гугъл Глас“, миниатюрен екран и камера с гласово активиране, прикрепени към очила.
„Гугъл“ пусна продукта през април 2013 г. за пионери „Глас Експлорърс“, а година по-късно и като публичен продукт на цена от 1500 долара. Само седем месеца по-късно компанията спря продажбите му с обещанието да ги възобнови след две години, но така и не го направи. Какво се обърка? Цената разколеба клиентите, имаше опасения за рискове за здравето и за личната сигурност, а и липсваха някакви значителни ползи. Това е иновация заради самата иновация, заключиха потребителите, не добавя нищо към живота им, поне не и за 1500 долара.
„Гугъл“ все още търси специализирана употреба на технологията в болници и на други места, но като потребителски продукт тя е провал. Ако „Гугъл Глас“ беше проект на правителството, сигурно все още щяха да се занимават с него.
Проектът „Луун“, който целеше да качи безжичен интернет с балони, също се оказа неуспешен, когато се оказа, че от балоните все изтича газ. Проектът „Фогхорн“ за извличане на въглероден диоксид от морската вода, свързването му с водород, също извлечен от вода чрез електричество, за получаване на гориво, пак е на отдела „Х“. Звучи като перпетуум мобиле машина с течност, но в крайна сметка законите на термодинамиката показват, че превръщането на продукти от горене (CO2 и H2O) в годни за горене продукти ще отнеме повече енергия от получената. Отдел „Х“ обаче бил толкова запален по постигането на наглед невъзможното, че дори бил готов да се опълчи срещу законите на термодинамиката. Кати Ханън от „Х“ зачеркнала проекта „Фогхорн“ през 2016 г., когато осъзнала, че така и няма да постигне цената от 5 долара за галон гориво, да не говорим за пет години. Подобна липса на жалост е много важна за замислянето и провеждането на експериментите. Но Астро Телър, ръководителят на „Х“, по-скоро се хвали, отколкото да се жали с такива провали. През 2016 г. на конференцията ТЕД във Ванкувър той говори за „неочакваната полза от празнуването на провала“. Един ден „Х“ вероятно ще постигне нещо толкова зрелищно, че ще надмине дори самия „Гугъл“.
В „Локхийд Мартин“ били пионерите на идеята в рамките на компанията майка да има високорискова компания с разрешение да опитва налудничави неща, в случай че някои от тях донесат огромна възвръщаемост и ползи. През 1943 г. тя стартира своите тайни „Програми за напредничави разработки“, по-известни като „Скънк уъркс“, и произвежда някои от първите реактивни бойни самолети и шпионски самолети за голяма височина. Лабораториите „Бел“, част от „Ей Ти енд Ти“, действат по сходен начин от 1920-те години и изобретяват всякакви нови технологии, включително транзистора и лазера, но постепенно са се превърнали по-скоро в научни, отколкото в технологични лаборатории, и печелят осем Нобелови награди. Изследователският център „Пало Алто“ на „Ксерокс“ също се оказва ценна лаборатория за прилагане на нови идеи и за замисляне на нови бизнеси.
Засиленият апетит към провала е основна черта на подобни лаборатории, а в културата от Западния бряг сякаш има нещо, което им позволява да работят по-лесно. „Кодак“, „Блекбери“, „Нокия“ и много други фирми по целия свят не успяват да повторят апетита за здравословен неуспех. Трябва да се отбележи, че Западният бряг е специален в това отношение, понеже там структурата за двойна собственост на акциите е законна. При нея основателите запазват контрола върху гласуването в компанията, а инвеститорите само се наслаждават на пътуването. Така основателите могат да поемат рискове, да правят дългосрочни планове и да игнорират поне частично нетърпението или прекомерната предпазливост на акционерите. Ясно е, че това е дълбоко залегнало психологически в Силициевата долина.
В книгата си „Иновация без глупости“ (Non-Bulshit Innovation) Дейвид Роуън припомня необикновената история на „Наспърс“, консервативна компания за издаване на вестници от Южна Африка, която десетилетия наред категорично подкрепя африканерския национализъм, преди да се насочи успешно към инвестиции в технологиите през 1980-те години. По предложение на дръзкия млад мъж Коос Бекер тя изгражда първата мрежа за кабелна телевизия в Южна Африка през 1980-те години, а после и първата мрежа за мобилни телефони през 1990-те години. Нито едно от двете начинания не било евтино или лесно, и двете били доста рисковани, но се изплатили. После също като „Нокия“ „Наспърс“ стъпила накриво и загубила 400 милиона долара при сделка в Бразилия, последвала и поредица скъпи грешки с интернет в Китай, като само една от тях коствала на компанията 46 милиона долара за шест месеца.
Тук историята можело да приключи и да покаже, че при подобни хазартни ходове късметът рано или късно ти обръща гръб. Но не станало така. С едно последно хвърляне на заровете Бекер променил тактиката и потърсил обещаващ китайски стартъп, вместо да се опитва сам да започне такъв в страната. Натъкнал се на дребното предприятие „Тенсент“, управлявано от Пони Ма, син на капитана на пристанището на Шънджън. „Тенсент“ имало два милиона абонати за текстови съобщения в града, но не знаели как да извлекат печалба от тях. През 2001 г. Бекер вложил 32 милиона долара в „Тенсент“ и получил 46,5 процента от акциите. Седемнайсет години по-късно делът му струва 164 милиарда долара.
Двигателя с вътрешно горене
Но епизодът с Йелинек напомня, че в първите години на автомобилната индустрия, както и в първите години на компютрите, мобилните телефони и множество други иновации, изобретателите смятали, че разработват луксозни стоки за средната и богатата класа. Трябвало да се намеси един син на фермер от Детройт, за да превърне автомобила от луксозно изобретение в иновация за всеки – удобство по джоба на обикновения човек. Хенри Форд направил революция в индустрията след 1908 г., пратил парните и електрическите коли в историята и направил колите достъпни за масите. Той толкова дълбоко променил поведението на хората, че автомобилът, а не самолетът, е представителната технология на XX в., както парната машина е била през XIX в.
В началото ексцентричният и упорит Форд изглеждал незначителен конкурент на автомобилния пазар. В моделите му имало малко технически новости. Два пъти основавал автомобилни компании, които се проваляли, като просто се опитвал да подражава на скъпите германски и френски конструкции. Изоставил първата компания, а втората го уволнила. Третият му опит с безличния дизайн на „Модел А“ го оставил почти без пари, но успял да продаде достатъчно коли, за да се задържи над водата. Форд обаче бил истински неуморен гений в контролирането на разходите и започнал да прави автомобили, които били по-прости от повечето на пазара, сравнително евтини, а щели да стават и още по-евтини с масовото производство. „Модел Т“, прочутата „Ламаринена Лизи“, бил здрав и достатъчно надежден, за да допадне на фермерите от Средния Запад, които трябвало да ходят до градовете. През 1909 г. Форд продавал „Модел Т“ още с излизането на готовите коли от завода и мислел на едро. Имало толкова малко павирани пътища, че основната конкуренция си оставали конете. Както заявява компанията на Форд в една от рекламите си: „Старият Добин, семейният впрегатен кон, тежи повече от автомобил „Форд“. Но той има само 1/20 от силата на „Форд“, не може да върви нито толкова бързо, нито да стигне толкова далеч, разходите по него са по-големи, а колата струва почти толкова“.
Кой тогава е изобретил автомобила с двигател с вътрешно горене? Също като при парната машина и (ще го покажа по-късно) компютъра няма лесен отговор. Форд превръща колата в повсеместен и евтин продукт, Майбах ѝ придава всичките познати черти, Левасьор прави ключовите промени, заради Даймлер се движи както трябва, Бенц измисля, че може да използва петрол, Ото създава цикъла на двигателя, Леноар изработва първите груби версии, а Де Ривас предвещава историята. Но дори и в тази оплетена история пропускаме много имена: Джеймс Аткинсън, Едуард Бътлър, Рудолф Дизел, Арман Пежо и много други. Иновацията не е отделно явление, а колективна, бавно развиваща се и объркана мрежа от събития.
Успехът на двигателя с вътрешно горене е предимно термодинамичен. Както заявява Вацлав Смил, ключовата мерна единица е грамове към ват (г/В) – каква маса е нужна за създаването на определено количество енергия. Човешките същества и впрегатните животни работят при около 1000 г/В. Парните машини снижават съотношението до около 100 г/В. „Мерцедес“-ът на Йелинек работел при около 8,5 г/В, а „Форд Модел Т“ – при едва 5 г/В. Разходите продължили да падат. През 1913 г. човек със средни доходи в Америка трябвало да работи 2625 часа, за да спечели достатъчно да си купи „Модел Т“. През 2013 г. той или тя трябва да работи само 501 часа, или само 18 процента, за да си позволи „Форд Фиеста“ с предпазни колани, въздушни възглавници, странични прозорци, огледало за обратно виждане, отопление, скоростомер и чистачки. „Форд Модел Т“ нямал такива екстри.
Автоматизацията
Нещо повече, много хора не забелязват, че автоматизацията създава допълнително свободно време и вместо да го прехвърлим върху безработните, ние го споделяме доста равноправно. Ето един удивителен факт. През 1900 г. средната продължителност на живота в Съединените щати била четирийсет и седем години, хората започвали работа на четиринайсет, трудели се по шейсет и четири часа на седмица и нямали възможност да се пенсионират. Средностатистическият човек прекарвал в работа около 25 процента от целия си живот, останалото отивало за детството, за сън или за стоене у дома. Днес човек работи около 10 процента от живота си, тъй като средната продължителност е около 80 години, а половината преминава в обучение или в пенсия. За работа се отделя една трета от денонощието (8/24) и пет седми от седмицата. Половината от една трета от пет седми е малко под 12 процента. Като се сложат две-три седмици отпуск, няколко дни болнични и обичайните официални празници като Коледа, остават около 10 процента. В тях влиза и един час обедна почивка. Така че, да, като цяло обществото реши да използва породената от иновациите повишена производителност, за да даде на всички много повече свободно време. Джон Мейнард Кейс предрекъл, че хората на Запад ще работят само петнайсет часа на седмица в резултат от автоматизацията, Херман Кан предсказал, че ще минем към четиридневна работна седмица с тринайсет седмици отпуск и това не звучи толкова налудничаво, колкото бихме си помислили.
Отпорът срещу иновациите
Джума проследява как файтонджиите в Лондон яростно отхвърлят навлизането на чадърите, как акушерите дълго време отричат използването на упойка при раждане, как профсъюзите на музикантите временно забранили пускането на музика на запис по радиото, как Асоциацията по конете в Америка години наред се бори с трактора и как ледодобивната индустрия плаши хората, че хладилниците не са безопасни. Да, твърде вероятно е всяка нова технология да срещне отпор заради преплетени интереси, маскирани като предпазни мерки. През 1897 г. един лондонски коментатор се притеснявал, че телефонът ще разруши личния живот на хората, ако не бъде ограничен:
„скоро един за друг няма да сме нищо по-добро от прозрачни купчини желе“.
Страхът
Страхът, че иновациите унищожават работните места, има дълга история, която датира още от генерал Лъд и капитан Суинг в началото на 1800-те години. През 1812 г. лудитите започнали да чупят рамките на становете в протест срещу въвеждането на нови машини в текстилната индустрия, като почерпили вдъхновение, а и прозвището си от вероятно апокрифната история на някой си Нед Лъд, който уж направил същото през 1779 г. През 1830 г. в протест срещу условията в земеделската индустрия разбунтували се работници започнали да горят купи със слама и да чупят вършачки под митичното ръководство на водач на име капитан Суинг. Това също бил протест срещу ефекта от машините върху препитанието. Икономистът Дейвид Рикардо бил „убеден, че подмяната на човешкия труд с машини често вредял на интересите на класата на работниците“. Навлизането на машините съвсем не довело до ширеща се бедност в селските райони. Заплатите на заетите работници дори се повишили, а излишъкът от човешка сила бързо бил усвоен от новите работни места в градовете, създаващи стоки за хората с по-солидни доходи.
Идеята, че технологиите водели до безработица, не изчезнала. През 1930 г. Джон Мейнард Кейнс се притеснявал, че „повишаването на техническата ефективност се случва по-бързо, отколкото успяваме да се справим с осигуряването на работа“. През 1960 г. рецесия довела до повишаване на безработицата в Америка и списание „Тайм“ пише, че „мнозина експерти по труда са склонни да хвърлят вината върху автоматизацията“, и предвижда задаващо се влошаване: „много експерти по заетостта се притесняват, че автоматизацията може да възпре икономиката в създаването на достатъчно нови работни места“. През 1964 г. президентът Линдън Джонсън създава Националната комисия по технологии, автоматизация и икономически прогрес, за да разследва дали иновацията ще доведе до закриване на работни места. Докато тя завърши доклада си през февруари 1966 г., безработицата била спаднала до едва 3,8 процента. Въпреки това комисията препоръчала драстични мерки за справедливо разпределяне на заетостта, включително гарантиран минимален доход и наемане от правителството като последен ход, заради „потенциално неограниченото производство от системи от машини, които се нуждаят от минимална намеса от страна на човека“.
Накратко, идеята, че иновацията води до безработица, се появява във всяко поколение. Засега се оказва погрешна. През последните два века производителността в земеделието се е увеличила драстично, но работниците във фермите са се преместили в градовете и са си намерили работа в други индустрии. След това производителността в тях също се изстреляла нагоре и огромен брой хора намериха работа в сферата на услугите, но пак няма белези за масова безработица. Свещите са заменени от електрическо осветление, но фитилджиите си намират друга работа. Милиони жени се присъединяват към заплатената работна сила поне отчасти в резултат от иновациите в пералните машини и прахосмукачките, които им спестяват много от домакинските задължения, но заетостта нараства, а не намалява. През 2011 г. президентът Обама използва банковите служители като пример за професия, изчезваща заради появата на банкоматите. Но той греши: днес има повече банкови служители, отколкото преди банкоматите, а работата им е много по-интересна от броенето на пари. Докато пиша тези редове, процентът на заетите хора в трудоспособна възраст във Великобритания достигна рекордно високите 76,1 процента.
Днес иновацията в изкуствения интелект уж заплашва да остави много хора без работа. Този път е различно, твърдят мнозина…
Законът за иновациите
Според мен най-проницателното нещо, изричано някога за прогнозирането на иновации, е „закон“, кръстен по името на компютърния учен от Станфордския университет и дългогодишен ръководител на Института по футуристика Рой Амара. Законът на Амара постановява, че хората са склонни да надценяват влиянието на новите технологии в краткосрочен план, но да ги подценяват в дългосрочен. Не е ясно кога тази идея е хрумнала на Рой Амара. Бившите му колеги са ми казвали, че той започнал да формулира тезата в средата на 1960-те години и разбира се, в унисон с повечето иновации и тази има съперничещи си предшественици. Хора с подобно мнение се срещат още по-назад във времето, чак до началото на XX в. Често авторството се приписва на Артър Ч. Кларк, но няма никакво съмнение, че Амара заслужава най-голям дял от признанието. Примерите са изобилни.[…]
Хайп цикълът на Амара обяснява много и показва, че между ранното разочарование и последвалото подценяване трябва да има момент, когато нещата се получават. Смятам, че в наши дни периодът е около петнайсет години. В първите десет от тях очакваме твърде много от иновацията, през първите двайсет вече очакваме твърде малко, но около петнайсетата година всичко е наред. Обяснението за този модел със сигурност се крие във факта, че изобретението се превръща в практична, надеждна и достъпна иновация в течение на много години, а междувременно обещанията му остават неизпълнени.
Подозирам, че хайп цикълът на Амара днес може да бъде установен в много от историите за изкуствения интелект, технология, чиито обещания от доста време са разочароващи. Благодарение на графичните чипове, новите алгоритми и множеството данни най-накрая изкуственият интелект може би е на ръба да се запази. „Зимите на изкуствения интелект“, с които приключваха по-ранните изблици на въодушевление от обучаващите се машини, този път може и да не настъпят.
И обратното, няма как да не си помисля, че блокчейнът е в ранните дни на хайп цикъла: надценяваме значението му в краткосрочен план. Блокчейнът обещава да ни даде договори, с които да отрежем посредниците, да повиши доверието и да намали цената на трансакциите. Но няма как това да се случи за една нощ в сложната екосистема на икономиката на услугите. Почти сигурно е, че след около десет години ще има изблик на разочарование от постигнатото от блокчейна и от това колко блокчейн фирми са се провалили. Валутата „Либра“ на „Фейсбук“ може да не е истински блокчейн, но е предвестник за задаващите се неща. Защо потребителите да не преминат към валута, достъпна на една трета от световното население и която не е податлива на инфлационно изкушение и данъчната алчност на политиците?Това е още по-вярно за автономните автомобили. Все ми се случва да разговарям с хора, убедени, че само след няколко кратки години вече няма да има работа за шофьорите на камиони, таксита или лимузини и че това ще създаде такава безработица, че трябва да действаме сега, за да се справим с проблема. Това е доста преждевременно. Истината е, че автономните автомобили са възможни при доста ограничени обстоятелства и това надали ще се промени толкова бързо, колкото си мислят хората, поне не и в истинския свят. …
СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ
Не съм пророк и винаги съм твърдял, че е невъзможно да предскажеш прогреса на иновациите. Много е лесно да си твърде голям оптимист или песимист за бъдещите технологии и практики. Въпреки това няма почти никакво съмнение, че иновациите биха могли драстично да променят света в задаващите се десетилетия. Потенциалът е огромен, но няма да бъде перфектно реализиран заради предизвикателствата и изпитанията пред изобретателите. Ето някои смели предположения […]
Ако някои предсказания за потенциала на лечението на процеса на стареене се сбъднат на базата на увеличаващите се знания как да отделим застаряващите клетки от тъканите, то цената на грижите за възрастните може да спадне рязко. През 2050 г. може вече да се радваме и на дългообещаваната „компресия на заболеваемостта“, при която хората живеят по-дълго, но умират по-кратко.
През 2050 г. съм убеден, че ще сме открили причините за ръста на алергиите и автоимунните заболявания, като осъзнаем, че те се крият в липсата на паразити и липсата на разнообразие в микрофлората в стомаха и червата, а нашата имунна система е адаптирана към присъствието им и им се съпротивлява.
През 2050 г. бихме могли да имаме огромно подобрение в транспорта. Космическите пътувания едва ли ще са рутинни, но със сигурност ще има изкуствен интелект, с който да сме в безопасност на пътя и във въздуха, както вече ни помага при навигацията. Транспортът трябва също да е много по-чист, а качеството на въздуха в градовете ни вероятно ще е продължило да се подобрява, а споделянето на идеи, пътища и превозни средства може да е далеч по-ефективно.
През 2050 г. може да сме променили отношенията между правителството и парите чрез използването на криптовалута и веднъж завинаги да сме премахнали рязката инфлация. Бихме могли да използваме блокчейни, за да отстраним някои от посредниците, които струват толкова скъпо: адвокати, счетоводители и консултанти. Бихме могли да затрудним извършването на престъпления, а установяването им да е по-лесно. Бихме могли да направим данъците по-справедливи, а правителствата да не харчат толкова напразно.
През 2050 г. „генният драйв“, при която техника примерно ДНК последователност елиминира единия пол в поколението на носителя, може да е променил практиките в опазването на дивата природа, като ни позволи хуманно да се справяме с инвазивните чужди видове, които заплашват другите с унищожение, или да намалим популацията на даден вид, за да помогнем на друг, по-рядък. Генното редактиране може да ни позволи да върнем птицата додо и мамута, а генно редактирани култури биха могли да направят земеделието толкова продуктивно, че ще трябва да обработваме много по-малко земя, а така ще дадем на додото, мамута и на други видове просторни национални паркове, където да живеят.
През 2050 г. бихме могли да сме поправили екосистемите в океаните и да сме възстановили дъждовните гори чрез иновативни политики и иновативни машини. Ръстът все повече означава да получаваш повече ползи от по-малко ресурси, както се вижда съвсем ясно от дематериализирането на икономиката.
През 2050 г. иновацията ще направи възможно генерирането на достатъчно енергия, за да подхраним още повече невероятност и да осигурим просперитет за всички с далеч по-ниски, дори и отрицателни общи емисии на въглероден диоксид. Вероятно това ще означава комбинация от ефективни нови модулни форми на атомна енергия, включително синтез, както и жизнена индустрия за улавяне на въглерода на места като Северно море, по-широко използване на газ, ограничаване на въглищата, масово размножаване на планктона в океаните и допълнително залесяване на континентите.
Всичко това (а и много повече) е напълно в обсега на иновациите в следващото поколение предприемачи. Но дали ще ги оставим да го постигнат, или ще задушим златната кокошка на иновацията?
Цитати от Питър Дракър:
„Винаги, когато видите успешен бизнес, знайте, че някой някога е взел смело решение.“
„Ако искаш нещо ново, трябва да спреш да правиш нещо старо.“
„Преуспяващият човек отдава по-голямо значение на това да прави правилните неща, отколкото да прави нещата правилно.“
Мениджмънтът прави нещата правилно. Лидерството прави правилните неща.“
„Бизнесът има само две функции – маркетинг и иновации.“
„Резултати се постигат чрез използване на възможности, а не чрез решване на проблеми.“
„Плановете са просто добри намерения докато не се превърнат в упорита работа.“
Съдържание
УВОД. Безкрайното невероятностно задвижване
1. ЕНЕРГИЯ
За топлината, работата и светлината
Какво създаде Уат?
Томас Едисон и бизнесът с изобретенията
Вездесъщата турбина
Ядрена мощ и феноменът на де-иновациите
Изненадата на шистовия газ
Царуването на огъня
2. ОБЩЕСТВЕНО ЗДРАВЕ
Опасната мания на лейди Мери
Пилетата на Пастьор
Рискът с хлора, който се оправда
Как Пърл и Грейс никога не стъпиха накриво
Късметът на Флеминг
Преследването на полиомиелита
Колиби от кал и малария
Тютюнът и намаляването на вредите
3. ТРАНСПОРТ
Локомотивът и неговите линии
Да завъртиш винта
Завръщането на вътрешното горене
Трагедията и триумфът на дизела
Делата на Райт
Международно съперничество и реактивният двигател
Иновации в безопасността и разходите
4. ХРАНА
Вкусният кореноплод
Как торовете нахраниха света
Гени на джуджета от Япония
Възмездие за насекомите
Генно редактиране с CRISPR
Запазване на земя срещу споделяне на земя
5. НИСКОТЕХНОЛОГИЧНИ ИНОВАЦИИ
Когато числата бяха нови
Водният капан 84
Гофрираната ламарина завладява Империята
Контейнерът, който промени търговията
Закъсня ли багажът на колела?
Новости на масата
Възходът на икономиката на споделянето
6. КОМУНИКАЦИИ И КОМПЮТРИ
Първата смърт на разстоянията
Чудото на безжичната връзка
Кой изобрети компютъра?
Вечно смаляващият се транзистор
Изненадата на търсачките и социалните медии
Машини, които се учат
7. ПРАИСТОРИЧЕСКИ ИНОВАЦИИ
Първите фермери
Изобретяването на кучето
Големият скок напред (в Каменната ера)
Огънят направи пира възможен
Съвършеното изобретение: самият живот
8. НАЙ-ВАЖНОТО ЗА ИНОВАЦИИТЕ
Иновацията е постепенна
Иновацията е различна от изобретяването
Иновацията често е случайна
Иновацията е рекомбинативна
Иновацията включва проби и грешки
Иновацията е отборен спорт
Иновацията е неумолима
Хайп цикълът на иновацията
Иновацията предпочита фрагментирано управление
Иновацията все по-силно означава използване на по-малко ресурси, а не на повече
9. ИКОНОМИКА НА ИНОВАЦИЯТА
Загадката на увеличаващата се възвръщаемост
Иновацията е феномен с главата надолу
Иновацията е майка на науката толкова често, колкото е и нейна дъщеря
Иновацията не може да бъде наложена принудително на нежелаещи потребители
Иновацията поражда взаимозависимост
Иновацията не създава безработица
Големите компании са слаби в иновацията
Да освободим иновацията
10. ФАЛШИФИКАЦИИ, ИЗМАМИ, УВЛЕЧЕНИЯ И ПРОВАЛИ
Фалшиви детектори за бомби
Игрални конзоли фантоми
Пълният провал на „Теранос“
Провал чрез намаляване на възвръщаемостта на иновацията: мобилните телефони
Бъдещ провал: „Хиперлуп“
Провалът като необходимо условие за успеха: Amazon и Google
11. СЪПРОТИВА СРЕЩУ ИНОВАЦИЯТА
Когато новостта е пагубна: случаят с кафето
Когато иновацията се демонизира и отлага: случаят с биотехнологиите
Когато от страх се игнорира науката: случаят с хербицидите
Когато правителството не позволява иновации: случаят с мобилната телефония
Когато законът задушава иновацията: случаят с интелектуалната собственост
Когато големите фирми задушават иновацията: случаят с прахосмукачките без торбички
Когато инвеститорите отклоняват иновацията: случаят с битовете без разрешение
12. ГЛАД ЗА ИНОВАЦИИ
Как работят иновациите
Светло бъдеще
Не всички иновации се ускоряват
Глад за иновации
Моторът за иновации на Китай
Възвръщане на инерцията
ИЗТОЧНИЦИ И ДОПЪЛНИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА
За Автора
Мат Ридли е роден на 7 февруари 1958 г. в Нюкасъл-ъпон-Тайн, Англия. Защитава докторат по зоология в Оксфордския университет, след което става журналист. Работи като кореспондент по научните въпроси за „Економист“ и „Дейли Телеграф“ от 1993 г. Популяризатор на научните открития в биологията.
Автор на няколко книги, най-известната от които е „Геномът“ (Genome), 1999 г. Първата му публикувана книга проследява изборната кампания на Джордж Х. У. Буш, която Ридли отразява като сътрудник на списанието Икономист. От книгите на Ридли са продадени над 800 хиляди бройки и са преведени на 27 езика. Библиография на Мат Ридли:
- „Геномът. Автобиография на един биологичен вид в 23 глави“, 2002 г.
- „Червената царица. Секс и еволюция на човешката природа“, 2013 г.
- „Еволюция на всичко“, 2018 г.
- „Кратка история на иновациите“, 2020 г.
- „Вирус. В търсене на произхода на COVID-19“, 2022 г.
Линкове към цялата книга:
Здравейте Българи, Родолюбци и КнигоПОчитатели! :)
ЧЕСТИТ БЪЛГАРСКИ ПРАЗНИК! :)
Бъдете здрави, силни и достойни Човеци! :)
Благодаря ви за идеята, реализацията и труда, който полагате! :)
П.П.
Отлична идея за днешното име на сайта!!! :)
Хвала вам! :)