Самота в мрежата – Януш Вишневски
С@МОТА В МРЕЖАТА е необикновен роман. Той ни оплита в мрежа от чувства, мисли, догадки, асоциации и хрумвания. Интернет мрежата е само основата на сюжета с многото си обвързващи клопки, с неочакваните не/случайни контакти, водещи до колкото извечни, толкова и невъзможни любови.
По силата на изпепеляващите чувства романът е опорна точка за емоционалните ни колебания и съмнения, а по лекотата на прекрачваните граници между реалното и виртуалното, между високото изкуство и солидната наука е съвременен, четивен и задъхан като нашето напрегнато ежедневие, изпълнено с еротика и чувственост, породени от Словото.
С@АМОТА В МРЕЖАТА е роман „въпреки”. Въпреки обема от енциклопедични факти и интерпретации и въпреки спиралния си наратив с нанизани мотиви от микросюжети и минитеми. За ерудита и интелектуалеца той е предизвикателство със съдържанието си. За литературоведа той е загадка със структурата и шрифтовете, а чрез тях с авторството на отделните фрагменти през разказите в разказ, през отклоненията от сюжета в името на глобалния сюжет. За лингвиста той е поразителен с преобразяването на електронния диалог в компактен, свързан монолог, безкомпромисно откровен. Въпреки заложените предизвикателства романът е разбираем, осезаем, уютен.
“Самота в мрежата” е съвременна повест – с интернет, електронни самолетни билети, декодиране на генома и есемеси, и същевременно безкрайно традиционна, като класическа любовна история. Повест за любовта в мрежата – тази последната, за която мечтаем, която “ни разплаква и спира дъха в гърдите”.
Предимството на пейката пред компютъра бе очевидно и неопровержимо. Главно заради близостта, уханието и допира. На пейката думите остават на втори план. Това не го подлагаше на съмнение. Смяташе обаче, че с думи могат да бъдат заместени мирисът и докосването. С думи също може да се докосва. Дори по-нежно, отколкото с длани. Миризмата може така да се опише, че да придобие вкус и цвят. А когато вече нежността е в думите и миризмата е в думите, тогава… тогава най-често трябва да изключиш модема. На пейката най-често разсъдъкът тогава се изключва.
Стократно би предпочел да седи на тази пейка.
Започваше да става опасно. Започна обезпокоително да се доближава до състоянието, когато един мъж отново запълва целия ѝ свят. Не го искаше. Това трябваше да е приятелство. Не любов! За пръв път използва тази дума мислейки за Якуб. Не искаше никаква любов. Любовта носи страдание сама в себе си. Неизбежно, дори само при разделите. А нали те се разделяха всеки ден. Приятелството – не. Любовта може да съществува и несподелена. Приятелството – никога. Любовта е пълна с надменност, егоизъм, алчност и неблагоарност. Не признава заслуги и не раздава дипломи. Любовта освен това много рядко завършва с приятелство. Това не бива да е никаква любов. Най-много безсимптомна връзка. Тя постоянно ще ги сближава, без да ги награди с докосване.
Помисли си, че интернет трябва да бъде почитан наравно с огъня и виното, просто гениално нещо! Коя поща ще работи в два часа сутринта?
Никога досега не беше чела подобно нещо. И вероятно никога вече нямаше да прочете. Разговор с жената, която си беше отишла. Беше го изоставила. Помолила за прошка. Той ѝ беше простил, но не бе забравил. Затова ѝ бе писал имейли. Всеки ден. Като че ли я има. Без дума на обида. Без дума на упрек. Въпроси без отговори. Отговори на въпроси, които тя не бе задала, но той го бе направил вместо нея. Имейли, изпращани от компютри във Вроцлав, Ню Йорк, Бостън, Лондон, Дъблин. И най-често от Мюнхен.
Писма до жената, която не ги чете. Пълни с нежност и загриженост. Пре-красни истории, разказвани на някого, който продължава да ти е най-важен. Без упреци, без оплаквания.
Четенето винаги помага в чакането …
Знаеш ли, че книгите могат да бъдат като бинт или като гипс?
„За да плачеш, трябва да си спокоен. Само тогава плачът ти носи радост“.
ТОЙ: Да чакаш. Това ли е копнежът?
ТЯ: Не. За мен – не. Когато чакам, не се будя в 5 часа сутринта, преди най-прекрасните сънища. Не идвам на работа преди 7 часа. Когато чакам, млякото не загубва вкуса си. Когато копнея – да.
И това май беше най-култовото в интернет. Това, че всичко изглеждаше на съседната пряка.
Жените живеят със спомените си. Мъжете – с това, което са забравили.
Знаеш ли, че самотата в представите на хората е най-ужасният вид страдание? И това важи за целият свят. Kакто в Ню Йорк, така и в Нова Гвинея хората се страхуват от самотата и изоставянето.
Даваше ми всичко, без да иска нещо в замяна. Съвсем нищо. Никакви клетви, никакви обещания, че „само той и никой друг“. Просто нищо. Това беше единственият му ужасен недостатък. Няма за една жена по-голямо терзание от мъж толкова добър, толкова верен, толкова обичащ, толкова неповторим, който не очаква от нея никакви обещания. Той просто съществува и ѝ дава сигурност, че ще съществува вечно. Страх те е само, че тази вечност – без стандартните обещания – ще е кратка.
Моята вечност продължи 88 дни и 16 часа.
В 17-ия час на 88-ия ден започна моето чакане. Още там на летището.
От вратата на терминала тръгна автобус. После той бавно се качи на стълбата на самолета и когато стигна горе, точно преди да премине вратата, се обърна и погледна в посока на летищната тераса, на която стоях – той знаеше, че там ще стоя – и сложи дясната си длан върху лявата си гръд. Цял момент стоя така и гледаше към мен. А после изчезна вътре в самолета.
Повече не го видях.
Първите 3 дни от гладуването са нищо в сравнение с това, което преживях през първите 3 месеца след неговото заминаване. Не ми писа. Не се обади. Знаех, че самолетът е кацнал във Варшава, защото седмица след неговото мълчание се обадих в бюрото на „ЛОТ“ в Лондон, за да се уверя в това.
Просто сложи длан върху сърцето си и изчезна от моя живот.
Страдах като дете, което са оставили за седмица в детски дом и са забравили да го вземат обратно. Тъгувах. Невъобразимо. Обичах го и не можех да му пожелая нищо лошо, и още повече страдах. След време, като отмъщение, престанах да слушам Шопен. После, като отмъщение, изхвърлих всички плочи с оперите, които слушахме заедно. После, също като отмъщение, намразих всички поляци. Всички, освен един. Именно него. Защото всъщност не мога да отмъщавам..
Впрочем цялата история е един договор. За всеобща измама. Договарят се, че именно тази, а не друга измама ще се преподава в училище.
Напоследък ѝ се струваше, че сексът с нея за мъжа ѝ носеше настроението – как можа да ѝ хрумне такова нещо?! – на католическа служба. Просто отиваш там веднъж седмично, за нищо не мислиш, но си осигуряваш спокойствие за цялата седмица.
Кликна и го прочете. Почувства, че се задушава. Безпокойство, страх и тежест в гърдите. Ръцете му се разтрепериха. Смяташе, че това вече е отминало, затрупано с дебелия слой пясък на събитията в живота му, изкупено с излишъка от всичко, което бе преживял през онези дни. Но записът на болката в една зона на паметта не можеше да бъде заличен от записите на щастие в другите.
Прочете изречението и всичко се върна. Със същото отчаяние, с болките, със сълзите, неконтролираното примигване, стиснатите юмруци и безсилието. Точно както тогава усети соления вкус на кръв от прехапаните си устни. Кратко, повърхностно дишане. Всичко се върна абсолютно същото. Дори с непреодолимото желание да запали цигара. А не пушеше вече седем години.
Има моменти, когато болката е толкова силна, че не можеш да си поемеш дъх. Това е един хитър механизъм. Май многократно про-верен от природата. Задушаваш се и започваш инстинктивно да мислиш за спасението си и за момент забравяш за болката. Страхуваш се от завръщането на задушаването и благодарение на това можеш да оживееш. Там, при гроба аз спрях да дишам. Тогава това ми се случи за първи път.
Липсата на въздух не е единственият механизъм. Другият начин е да изпиташ истинска физическа болка. Но трябва да си я причиниш сам на себе си. Това не е ежедневната болка, съпътстваща отчая-нието. Това не е болката, която започва веднага след събуждането, започваща от края на нокътя на палеца на крака и стигаща до корените на косата ти. Не, това трябва да е друга болка. Контролирана и целенасочена.
Дори не моля да ми простиш. Това, което направих е непростимо. Това може само да се забрави.
Забрави.
ЗА АВТОРА
Януш Вишневски (род. 1954) е завършил физика, икономика и информатика. Автор на научни трактати и статии в периодичния печат. Въпреки “софтуерното” си всекидневие в международна химическа фирма във Франкфурт, той е известен автор на много разкази и романи (в т.ч. “Самота в мрежата” – 2001, преведен на английски – Loneliness on the Net By Janusz L. Wisniewski, немски, руски, хърватски, чешки, литовски и албански).
През 2004 г. излиза поредната повест “Повторени съдби”, която влиза в списъците на бестселърите още преди да стигне в книжарниците. Януш Вишневски е автор и на бестселърите “Интимна теория на относителността” (2005) и “Нужни ли са на света мъжете” (2007).
“По принцип през целия си живот се занимавам с наука. Писането дойде много по-късно. Когато се захванах с това, бях вече 44-годишен и изобщо не си давах сметка, че ще остане някаква следа – тоест, книги, които ще бъдат превеждани на различни езици. „Самота в мрежата“ излезе в Полша преди 7 години (през 2001 г.) и това е моят литературен дебют. Мислех, че ще е първата и последната ми книга, но се оказа, че не е така. Бих казал, че науката е съпругата ми, а литературата е любовницата. Като повечето мъже, и аз се надявам, че съпругата ми не подозира за любовницата.”
–Януш Леон Вишневски
“Интернет – той не сближава. Това е струпване на самота. Нещо като заедно, но всеки е сам. Илюзия за общуване, илюзия за приятелство, илюзия на живот!”
–Януш Леон Вишневски
Интервю на Януш Вишневски за самотата и живота прочетете тук!
или