Спортният ген. Какво се крие зад невероятните спортни постижения – Дейвид Епстийн

Posted on 29/06/2026

by book

Световният спорт е безспорно един от най-големите феномени на съвремието. През последния век във всяка дисциплина аматьорският ентусиазъм и романтика постепенно са заменени от свиреп професионализъм, научен подход към подготовката и неизбежните крайности като различните форми на допинг. Именно загадката на свръхпостиженията се заема да разплете Дейвид Епстийн в „Спортният ген“ – как и защо някои хора постигат изключителни резултати, кое е водещо – генетиката или подготовката, и какво всъщност отличава най-добрите спортисти от всички останали.

Дългогодишният журналист на Sports Illustrated, специализиран в спортните науки, медицината и олимпийските спортове, представя съвременните генетични изследвания по най-разбираемия начин – чрез спорта. Вместо да защитава една-единствена теза, той съчетава резултати от генетични изследвания, антропологични данни, физиология, интервюта с елитни спортисти и множество реални истории. Книгата не търси окончателен отговор, а показва колко сложна е връзката между наследствеността и тренировките.

Още в началото Епстийн поставя под съмнение някои от най-разпространените представи за таланта. Дълго време се е смятало, че най-добрите спортисти трябва да притежават средни физически данни, защото така биха били подходящи за всички дисциплини. Реалността е обратната – всяка спортна специалност постепенно започва да се доминира от хора с все по-специфични физически характеристики. Баскетболистите стават по-високи, гимнастиците – по-ниски, гюлетласкачите – по-тежки, жокеите – по-леки. Епстийн определя това като своеобразен „голям взрив на човешките пропорции“.

Същевременно авторът показва, че физическите дадености сами по себе си не са достатъчни. Тестовете за време на реакция показват, че професионалистите често не реагират по-бързо от начинаещите. Разликата е другаде. При анализ на снимки от състезания най-добрите спортисти извличат значително повече информация от всеки кадър. Подобно на шахматните майстори те не възприемат отделни елементи, а цели модели. Натрупаният опит им позволява почти мигновено да отделят важната информация от маловажната и да предвидят следващото развитие на играта.

„Важен е софтуерът, а не хардуерът“, пише Епстийн. Генетиката създава предпоставки, но тренировките, натрупаният опит и средата определят дали потенциалът ще бъде реализиран.

Една от най-интересните части на книгата развенчава прочутото правило за 10 000 часа. Самото изследване, върху което се основава теорията, никога не е твърдяло, че всеки става майстор след точно толкова практика. При шахматистите например някои достигат майсторско ниво след около 3000 часа, а други не успяват дори след 25 000. Епстийн смята, че Малкълм Гладуел неправилно популяризира тази идея в „Изключителните“. В спорта още по-рядко се срещат състезатели, които от деца тренират само една дисциплина. Много по-често бъдещите шампиони преминават през различни спортове, преди да намерят най-подходящия за себе си.

Показателна е историята на Доналд Томас, който само след осем месеца тренировки става световен шампион във високия скок. Още по-любопитното е, че въпреки последвалите години усилена подготовка почти не подобрява резултатите си. Според Епстийн това е още едно доказателство, че диапазонът на човешките способности е много по-широк, отколкото обикновено си представяме.

Голяма част от книгата е посветена на самия „спортен ген“ – или по-точно на множеството генетични фактори, които влияят върху представянето. Епстийн разглежда различните видове мускулни влакна, белтъка миостатин, който ограничава мускулния растеж, както и защо една и съща тренировъчна програма не може да бъде еднакво ефективна за всички. Някои спортисти са по-предразположени към определени контузии, други реагират по-добре на конкретен тип натоварване.

Особено интересни са главите за половите различия и тестостерона. Авторът обяснява колко по-сложна е човешката биология от общоприетото разделение между мъже и жени и разглежда случаи на спортистки с естествено високи нива на тестостерон, както и трудностите при определянето на справедливи правила за участие в състезанията. Темата е представена спокойно, аргументирано и изцяло през призмата на науката.

Сред най-запомнящите се истории са тези за ямайските спринтьори и кенийските маратонци. Епстийн не отрича ролята на наследствеността, но показва, че тя никога не действа сама. При ямайците проследява историята на мароните – потомци на избягали роби, а при кенийците обръща внимание на племето календжини, чиито представители са непропорционално силно представени сред най-добрите бегачи на дълги разстояния. Огромно значение имат културата, начинът на живот, традициите и фактът, че в тези общества почти всяко дете спортува активно.

Колкото и да може да се разкаже за „Спортният ген“, това е само повърхността на книгата. Подобно на най-добрите популярни научни автори, Дейвид Епстийн съчетава десетки истории за невероятни спортисти с огромно количество научни данни, без никога да губи интереса на читателя. Книгата е едновременно увлекателна, провокативна и отрезвяваща. Тя не предлага лесни отговори, а показва, че човешките способности се формират от сложно взаимодействие между наследственост, тренировки, среда, култура и шанс. Именно това я прави ценна не само за любителите на спорта, а за всеки, който се интересува от границите на човешкия потенциал.

Никой не идва на този свят с дарбата да предвижда бъдещето. Когато Абърнети изследвал движението на очите на елитни и неопитни състезатели по бадминтон, установил, че дилетантите гледат точно където трябва, но чисто и просто не разполагат с нужните знания, за да извлекат полза от видяното. „Ако имаха такива знания – казва Абърнети, – щеше да е дяволски по-лесно да ги обучиш. Ще можеш да им кажеш: Следи ръката. А най-полезният съвет за бейзболния батър съвсем не е „следи топката“, а „гледай рамото“. Но кажеш ли нещо такова на неопитен състезател, само ще влошиш нещата.“

„В американския футбол едрият здравеняк играе на една позиция, а бързакът – на друга, и двамата тренират различно. Но в европейския футбол всички тренират еднакво. Постоянно чувам треньорите да се оплакват: Не можем да го ползваме, вечно е контузен. Щом вечно е контузен, значи бъркаме с тренировките и трябва да променим подхода. Не можем да си позволим да губим най-бързите играчи.“
Въпреки значителните финанси и интереси в международния футбол, не е изключено треньорите да губят най-пъргавите си играчи още преди да са достигнали професионално ниво. Безсмислено е да предписваме едно и също лекарство за всеки спортист. За някои ще е по-полезно да прилагаме по-малки дози.

Високият ръст определено е предимство в баскетбола. Но нима фактът, че Майкъл Джордан е имал късмета да се роди с гени, предразполагащи към по-висок ръст от средния за пигмеите (както впрочем и от повечето мъже по света), омаловажава успехите му? Не познавам учен или почитател на спорта, който да не отдава заслуженото на упорития труд и таланта на Джордан само заради високия му ръст. Напротив, в спортните среди преобладава обратната крайност – да се пренебрегват генетичните заложби, сякаш не съществуват.

Признаването на таланта и гените, влияещи върху спортните резултати, по никакъв начин не омаловажава огромния труд, необходим за трансформирането на този талант в реални постижения. Проучванията на К. Андерс Ериксон (бащата на „правилото“ за десетте хиляди часа) и последователите му не отчитат генетичните заложби, тъй като се фокусират върху субекти, които вече са пожънали успехи в музиката или спорта. А когато едно изследване изключва огромна част от населението, то заключенията му надали отчитат природните дарби.

Истината е, че всяко тълкуване на спортните успехи, залитащо или към природните дадености, или към средата, се опира на изначално погрешна логика. Ако всички спортисти на този свят бяха братя близнаци, тогава единствено заобикалящата среда и усърдните тренировки щяха да определят кой ще стигне до олимпиадата. И обратно, ако всички спортисти тренираха по един и същи начин, единствено гените ще ги отличават на терена. Но нещата не стоят така. Редките случаи на еднакви гени, съчетани е еднакви тренировки, доказват тезата. Присъствах на финала на 400-те метра на Лондонските олимпийски игри, когато белгийците Кевин и Джонатан Борле – еднояйчни близнаци и партньори в тренировките – финишираха с разлика от две стотни, въпреки че тичаха в двете крайни ленти на пистата. С други думи, спортистите неизменно се различават както по тренировъчна среда, така и по гени.

В някои случаи, като например свръхчовешките рефлекси на бейзболните батъри, всъщност става дума за заучена умствена база данни. (А когато базата данни е налице, състезател с превъзходен зрителен „хардуер“ ще постигне още по-впечатляващи резултати.) В други, като способността за бързо адаптиране към голямо натоварване, гените са тези, които способстват напредъка, постигнат чрез упорити тренировки. Склонността ни да приписваме уменията си на вроден талант или на самодисциплина вероятно зависи от това кое обяснение подхожда повече на личната ни „история“.

Стив Джобс упорито твърдял, че характерът му е изцяло продукт на житейския му опит, докато не се запознал с писателката Мона Симпсън, негова сестра, за чието съществуване не подозирал. Останал смаян от сходствата помежду им, макар да били израснали в различна среда. „Бях убеден, че характерът се дължи на възпитанието, ала сега съм точно на обратното мнение – казва Джобс пред „Ню Йорк Таймс“ през 1997 година. – Този обрат се дължи на Мона и на раждането на децата ми. Дъщеричката ми е едва на четиринайсет месеца, но характерът ѝ вече е напълно оформен.“

С развитието на генетиката ще откриваме все повече доказателства – и малки и големи – за значението на гените в спорта. И все пак не бива да очакваме, че науката ще ни даде всички отговори, и то не само защото средата и тренировъчният режим са толкова важни фактори. Да си припомним, че дори за една лесно измерима черта като човешкия ръст учените изследват няколко хиляди субекти и стотици хиляди участъци от ДНК кода, за да обяснят едва половината от вариациите при възрастните индивиди. Става все по-явно, че много от човешките характеристики са резултат от взаимодействието на голям брой варианти в ДНК. С други думи, учените се нуждаят от стотици и дори хиляди доброволци, за да разгадаят генетичните „корени“ на тези характеристики. Уви, елитните спринтьори далеч не са толкова многобройни. Да не говорим, че генетичните вариации, отговорни за бързината на дадена спринтьорка, могат да са напълно различни от тези, които помагат на също толкова бързата ѝ опонентка в съседната лента. Нека не забравяме, че повечето генни варианти, причиняващи хипертрофична кардиомиопатия, представляват „частни“ мутации, тоест са открити само в едно семейство. А това означава, че до едно и също физическо проявление могат да водят различни генетични пътища.

Ала що се отнася до спортните гени, към момента учените дори нямат представа кои версии на гените да подберат. Вярно, съществуват единични гени – като генът за EPOR или миостатиновият ген, – които сами по себе си оказват огромно влияние върху спортните резултати, но такива гени са по-скоро изключение. В близко бъдеще е малко вероятно да създадем съвършения спортист (поне в генетично отношение). Ще се наложи спортистите да „извадят късмет“ с подходящи версии на гените за съответния спорт.

И все пак, има една категория елитни състезатели, които не разчитат на късмета: породистите коне. Тъй като спортните умения изискват сложна смесица от гени, състезателните коне са плод на внимателно чифтосване на чистокръвни екземпляри. С колкото повече гени се свързва дадена спортна характеристика, толкова повече поколения селекциониране са нужни, за да се създаде потомство, натрупало нужните генни варианти, за да стигне до ранга на победител. Единственото сигурно нещо при конните надбягвания е, че не само родителите, но и прародителите на добрите състезателни коне също са чистокръвни състезателни коне.

Действително, през годините селекционерите са постигнали изумителни резултати – най-добрите породисти коне пробягват милята за минута и половина. Въпреки това през последните десетилетия победителите не стават по-бързи. Явно са достигнали максималната възможна скорост или в популацията им вече не се срещат „нови“ спортни гени.

Или, по думите на Пициладис, за да бъдеш най-добрият в света, трябва внимателно да избереш родителите си. Той, естествено, се шегува, понеже това няма как да се случи. Партньорите си също не подбираме след старателно проучване на генетичния им профил. Напротив, изборът ни е по-скоро случаен, като топче от рулетка, което отскача от няколко гнезда, преди да се успокои в някое от многото подходящи местенца. Според Уилямс, един от подходите (чисто хипотетичен) за създаването на спортист с повече „правилни“ гени, е да измамим генетичната рулетка, като използваме „топче“, чиито родители и прародители са доказани спортисти и по всяка вероятност притежават голям брой спортни гени. Яо Мин, един от най-високите играчи в НБА с ръст 226 сантиметра, е син на най-високата двойка в Китай – бивши баскетболисти, събрани от Китайската баскетболна федерация. В книгата си „Операция Яо Мин“ Брук Лармър твърди, че: „Две поколения от предците на Яо Мин са селектирани от властите заради внушителния им ръст, а майка му и баща му са привлечени в спорта противно на желанията им“. Все пак умишленият съюз между спортисти с цел създаване на бъдещ супершампион е рядко срещано явление.

А дори това не гарантира спортните успехи на потомците. Всъщност колкото по-големи успехи са пожънали родителите, толкова по-малко вероятно е детето им да ги настигне. Когато става дума за характеристики, които се влияят от множество гени, статистически е малко вероятно детето да има късмета на родителите си. Терминът „регресия към средната стойност“ е изобретен именно в хода на изследване върху човешкия ръст. Естествено, детето на двуметрови родители вероятно ще бъде по-високо от връстниците си, но едва ли ще се извисява над тях колкото родителите си. По същия начин детето на изключително даровити спортисти вероятно ще притежава повече гении комбинации, допринасящи за спортни резултати, но надали ще има късмета на майка си и баща си.

Като цяло човечеството ще продължава да разчита на шанса, а спортът ще продължава да бъде сцена на невероятното биологично разнообразие на човешкия род. Докато гледате грандиозната церемония по откриването на следващите Олимпийски игри, обърнете внимание на крайностите в човешката физика. Гимнастици с ръст 145 сантиметра редом до 150-килорамови гюлетласкачи, над които стърчат 208-сантиметрови баскетболисти с 230-сантиметров размах на ръцете. Или 193-сантиметровият плувец и сънародникът му, 175-сантиметров бегач, обути в еднакъв номер панталони.

Етническата, географската и семейната ни история е обусловила генетичната информация, която носим в ядрото на всяка своя клетка, и съответно е оформила и телата ни. Поразително е, че от генетична гледна точка всички ние сме едно голямо семейство, макар пътищата, поети от прародителите ни, да са ни направили толкова различни. В последното изречение на своя „Произход на видовете“ Чарлс Дарвин пише следното по повод откритието си, че всички биологични вариации имат общ произход: „…от едно толкова просто начало са се развили и продължават да се развиват безкраен брой най-чудни и прекрасни форми“.

И понеже всеки от нас е уникален, генетиката ще продължи да доказва, че не съществува нито универсално лекарство, нито универсална тренировъчна програма. Ако не постигате успех в даден спорт или с конкретен тренировъчен метод, причината може да не е в тренировките. Обяснението може да се крие дълбоко във вас, в най-буквалния смисъл.
Не се страхувайте да опитате нещо ново. Доналд Томас и Криси Уелингтън не са се поколебали, а да не забравяме, че Юсейн Болт първоначално мечтаел да постигне величие в крикета.

В началото на двайсети век, преди Големия взрив на човешките пропорции, учителите по физическо възпитание смятали, че „средното“ телосложение е идеално за всички спортни начинания. Колко са грешали! Днес генетици и физиолози трупат доказателства, че ефективните тренировъчни режими могат да бъдат толкова различни, колкото и спортуващите.

Преследването на спортни постижения означава да се впуснем в търсене на тренировъчен план, който да пасва на уникалната ни биология. Както показва проучването HERITAGE, всяка тренировъчна програма води до широк и силно индивидуален диапазон на подобрение на дадена физическа характеристика.
Както елегантно се изразява Дж. М. Танър, изтъкнат експерт по растежа и състезател по бягане с препятствия от световна величина: „Всички сме с различен генотип. Следователно за оптимално развитие… трябва да имаме различна среда“.
Приятни тренировки!

Не помня друга книга, която да ме е омагьосала, образовала и провокирала колкото „Спортният ген“. Епстийн завинаги променя начина, по който гледаме на елитните спортисти и техните постижения.
— Малкълм Гладуел

Ярък, жив и предизвикващ размисъл текст, който представя науката по разбираем за редовите почитатели на спорта начин.
— Бони Форд, ESPN

Прецизността, с която Епстийн търси отговори и информация, е не по-малко впечатляваща от огромното количество километри, които очевидно е изминал в хода на изследванията си… книгата му е забележителна, изпълнена с изключително ценна информация и прозрения.

— The Guardian

Епстийн разглежда в дълбочина причините за елитните постижения в спорта и ни запознава с герои и истории, които са толкова увлекателни, че читателят дори не усеща как преминава курс за напреднали по генетика, физиология и спортна медицина.
— Кристи Ашванден,The New York Times

Задължително четиво за спортисти, родители, треньори и за всеки, който иска да разбере какво е нужно, за да бъдеш велик.
— Джордж Дорман, автор на Play Their Hearts Out

Това е книгата, която чакам още от началото на шейсетте. Сигурен съм, че всеки, който се интересува от спорта и най-вече от въпроса: „Как най-добрите спортисти стават най-добри?“, ще остане очарован.
— Амби Бърфут, победител в Бостънския маратон през 1968 г., Runner’s World

Съдържание

Въведение
Да те надвие момиче
Повест за двама състезатели на висок скок
Зрение, достойнство за Висшата лига, и най-голямата извадка от деца спортисти в света
Защо мъжете имат зърна на гърдите
Талантът, наречен тренируемост
Супербебета, свръхмускулести хрътки и тренируемостта на мускулите
Големият взрив на човешките пропорции
Виртувианският състезател от НБА
Всички сме чернокожи (до известна степен)
Теорията за воините роби и ямайските спринтьори
Маларийна треска и мускулни влакна
Всички календжини ли умеят да бягат?
Най-голямата цедка за таланти – висока надморска височина
Впрегнати кучета, ултамаратонци и мързеливи гени
Генът сърцеразбивач
Златната мутация
Епилог: Съвършеният атлет
Послеслов към изданието с меки корици
Благодарности
Бележки и избрана библиография

За автора

Дейвид Епстийн е американски журналист, писател и изследовател, известен с работата си в областта на спортната наука, човешкото представяне и развитието на таланта. Завършва висшето си образование в Колумбийския университет, а по-късно придобива магистърска степен по екология.

В продължение на години Епстийн е част от екипа на списание Sports Illustrated, където отразява теми, свързани със спортните науки, спортната медицина, генетиката и олимпийските спортове. Неговите задълбочени журналистически разследвания и анализи печелят множество професионални отличия и привличат вниманието както на спортната общност, така и на широката публика.

Самият той е активен спортист. Като студент се състезава успешно в леката атлетика за отбора на Колумбийския университет и постига отлични резултати в Източната университетска дивизия. Личният му опит като бегач допринася за интереса му към въпросите за човешките способности, тренировките и факторите, които определят спортните постижения.

Книгата „Спортният ген“ е неговият първи голям литературен труд и се превръща в международен бестселър. В нея Епстийн разглежда взаимодействието между наследствеността и тренировките, като представя научни доказателства и истории на елитни спортисти, за да покаже как гените и средата оформят човешкия потенциал.

След успеха на книгата той продължава да пише и изследва теми, свързани с ученето, развитието на умения и човешкото представяне. Дейвид Епстийн живее в Бруклин, Ню Йорк.