От сърцето – Джеймс Алън

Posted on 24/06/2026

by book

Мъдрост

Посоката на живота ни се определя от нашите мисли и избори. Но проявленията на ума възникват първо в сърцето. Силата, слабостта, навиците, дори характерът – всички те се зараждат именно там.

В тази малка книжка, продължение на „Мислещият човек“, мъдрецът Джеймс Алън ни учи как да извлечем от изворите на сърцето си най-доброто, на което то е способно. И да го следваме по осветения от него път.

Каквото е сърцето, такъв е и животът. Вътрешното неспирно се превръща във външно. Нищо не остава неразкрито. Скритото стои стаено само до известно време; след това узрява и се проявява. Семе, дърво, цвят, плод – това са четирите етапа на вселенския ред. Външните обстоятелства в живота на човека произтичат от сърцето. Мислите му разцъфтяват в действия, а действията му раждат като плод характера му и съдбата му.
Животът се разгръща отвътре навън и се разкрива на светлината; мислите, покълнали в душата, накрая се материализират в думи, действия и изпълнени дела.
Както фонтанът блика от невидим за окото извор, така и животът на човека струи от тайните кътчета на сърцето му. Това, което е и което ще бъде, се заражда там. Всичко, което прави, и всичко, което ще направи, извира пак оттам.
Скръб и щастие, страдание и радост, страх и надежда, омраза и любов, невежество и просветление – тези състояния не се намират някъде навън, а са изцяло вътре в душата.
Човек е сам пазач на своето сърце и надзирател на ума си. Той е единственият страж на цитаделата на живота си. Някои са усърдни в тази роля, други – немарливи. Усърдният се стреми да се грижи за сърцето си все по-прилежно. Той следи ума си все по-зорко и го поддържа чист, като пропъжда всички недостойни мисли. Това е пътят към просветлението и щастието.
Немарливият живее разпуснато и нехайно, като пренебрегва висшата задача да подреди правилно живота си. Това е пътят към самозаблудата и страданието.
Ако човекът осъзнае, че животът в своята целокупност се определя от съзнанието, пред него изведнъж ще се отвори пътят към блаженството! Ще открие, че има силата да управлява ума си и да го настройва в съответствие с идеала си. Ще избере да следва твърдо и неотклонно онези пътеки на мисълта, които водят към правилни действия. Ще осъзнае, че животът е красив и свят, и рано или късно ще прогони всички нещастия и злини, терзания и страдания. Защото не е възможно този, който усърдно и неуморимо охранява дверите към своето сърце, да не постигне свобода, просветление и душевен мир.

Конфуций казва, че самоусъвършенстването на личността е в основата на прогреса и моралното развитие на човечеството – проста и практична максима, но изключително дълбока и всеобхватна. Няма по-сигурен път към знанието и към подобряването на света от самоусъвършенстването. То е най-благородното занимание и най-висшата наука. Човекът, който се учи как да живее безукорно, който се стреми да изчисти сърцето си и да развие спокоен, мъдър и проницателен ум, се е заел с най-възвишената задача на света. Резултатът от усилията му ще се изрази в добре уреден, блажен и красив живот.

— Джеймс Алън

Съдържание

Предисловие
Първа глава. Сърцето и животът
Втора глава. Същността и силата на ума
Трета глава. Изграждане на навици
Четвърта глава. Практика и знание
Пета глава. Първи стъпки към Висшия живот
Шеста глава. Душевни състояния и следствията от тях
Седма глава. Призив
Спомен за Джеймс Алън

За автора

Спомен за Джеймс Алън

от съпругата му Лили Л. Алън публикуван в списание „The Epoch“ (Февруари–Март 1912 г.)

Отдай се на чисто духовно посвещение;
чрез съвършеното съзерцание идва съвършеното действие.
Праведните по сърце се възвисяват –
още по-сигурно, защото не търсят лична изгода –
освобождавайки се стъпка по стъпка от оковите на тялото,
към най-висшите обители на блаженството.

Джеймс Алън е роден в Лестър, Англия, на 28 ноември 1864 година. Баща му, който по едно време бил много заможен производител, изпитвал особена привързаност към „Джим“. Преди големите финансови неуспехи да го сполетят, той често гледал нежното и изискано момче, потънало в книгите си, и казвал:
— Сине мой, ще направя от теб учен.
Бащата бил човек с висока интелектуална култура и запален читател, затова можел да оцени явния стремеж към образование и знание, който виждал у своя тих и прилежен син.
Като малко дете Джеймс бил много крехък и чувствителен. По време на ученическите си години често понасял неизказани страдания заради суровостта и неразбирането на някои свои учители и други хора, с които бил принуден да общува. Въпреки това той винаги пазел най-топли спомени за други – особено за един-двама свои учители, които вероятно тогава все още били живи.
Обичал да остава насаме с книгите си. Много пъти ми е рисувал ярка картина на часовете, които прекарвал с любимите си книги в предпочитаното си кътче край домашното огнище. Срещу него седял баща му, когото той дълбоко обичал, в креслото си, също напълно погълнат от любимите си автори.
В такива вечери момчето задавало на баща си въпроси за дълбоки мисли, които бушували в душата му – мисли, които едва успявало да облече в думи. Бащата често не можел да отговори. Тогава дълго го гледал над очилата си и накрая казвал:
— Сине мой, сине мой, ти си живял и преди.
А когато момчето с нетърпение, но и с благоговение предлагало свой собствен отговор на въпроса си, бащата потъвал в мълчание и размисъл, сякаш долавял бъдещия мъж и неговото предназначение, докато слушал думите му. Нееднократно го чували да казва:
— Такова знание не идва само за един кратък живот.
Понякога момчето тревожело близките си до такава степен, че те започвали сериозно да се безпокоят за здравето му и го молели да не мисли толкова много. В по-късните години той често се усмихвал, когато си спомнял как баща му казвал:
— Джим, ако продължаваш да мислиш толкова много, скоро ще те изпратим на гробището.
Това не означава, че бил различен от останалите момчета по отношение на игрите. Той играел прескочи-кобила и топчета не по-зле от всички останали. А онези, които го познаваха като възрастен човек и имаха привилегията да го посещават в нашия дом ще си спомнят колко сърдечно умееше да се отдава на игрите. Особено обичаше бадминтона през летните вечери или винаги когато се чувстваше достатъчно добре.
Около три години след нашата женитба, когато малката ни Нора беше на около осемнадесет месеца, а той на тридесет и три години, забелязах голяма промяна у него. Разбрах, че се отказва от всичко, което повечето хора считат за най-скъпо, за да открие Истината и да поведе изморения, измъчван от грехове свят към Мир.
По това време той започна да става много рано сутрин, понякога дълго преди разсъмване, за да излиза по хълмовете – подобно на Един от древността – и да общува с Бога, размишлявайки върху божествените неща.
Не твърдя, че напълно го разбирах в онези дни. Светлината, в която живееше и се движеше, беше твърде чиста и сияйна за моите земни очи и едва започвах да долавям нейния отблясък. Но знаех, че не бива да го спирам или задържам, макар че понякога сърцето ми на жена отчаяно копнееше да го направи, желаейки го само за себе си и все още не разбирайки неговата божествена мисия.
След това се появи първата му книга – “From Poverty to Power.” („От бедността към силата“). Мнозина я смятат за най-доброто му произведение. Тя премина през множество издания и десетки хиляди екземпляри бяха продадени по целия свят – както официални, така и пиратски издания. Вероятно малко автори са били пиратствани толкова често, колкото Джеймс Алън.
Като личен секретар той работеше от 9 сутринта до 6 вечерта и използваше всяка свободна минута извън службата, за да пише книгите си. Скоро след публикуването на „От бедността към силата“ излезе “All These Things Added” („Всичко това ще ви се прибави“), а след това и „Мислещият човек“ (“As a Man Thinketh”) – книга, която вероятно е по-известна и по-широко четена от всяка друга, написана от него.
По същото време беше основано списанието „Светлината на разума“ (Light of Reason), и той посвети цялото си време на редактирането му, като едновременно с това водеше обширна кореспонденция с търсачи на Истината от всички краища на света.
С течение на годините той продължаваше уверено напред и нито веднъж не се обърна назад, нито се отклони от пътя на святостта. О, каква благословия беше да бъда избрана да вървя до неговото земно тяло и да наблюдавам как славата на духа му постепенно се разкрива!
Той проявяваше жив интерес към много научни области и винаги с нетърпение четеше за най-новите открития в астрономията. Особено обичаше геологията и ботаниката. Сред любимите му книги откривам произведенията на Шекспир, Милтън, Емерсън, Браунинг, „Бхагавад Гита“, „Дао Дъ Дзин“ на Лао Дзъ, „Светлината на Азия“, „Евангелието на Буда“, творбите на Уолт Уитман, „Космическо съзнание“ на д-р Бък и Светата Библия.
Ако беше пожелал, би могъл да пише по най-различни теми. Често го молеха да подготвя статии по въпроси извън неговата основна работа, но той неизменно отказваше, посвещавайки всичките си мисли и усилия на проповядването на Евангелието на Мира.
Когато физическото страдание го сполетя, той нито веднъж не се оплака. С достойнство и търпение понасяше болката си, скривайки я от хората около себе си. Само ние, които го познавахме и обичахме толкова добре, както и неговият добър и грижовен лекар, знаехме колко силно страдаше.
И все пак не спираше. Продължаваше да става преди изгрев, за да размишлява и да общува с Бога. Продължаваше да седи на писалището си и да пише онези думи на Светлина и Живот, които ще отекват през вековете, призовавайки мъжете и жените да се отвърнат от греховете и скърбите си и да намерят мир и покой.
Макар физически да беше нисък на ръст, той беше силен в своята зряла мъжественост. Беше толкова нежен, колкото и силен. Никой никога не чу гневна дума от тези добри устни.
Хората, които му служеха, го обожаваха. Онези, които имаха делови отношения с него, му се доверяваха и го почитаха.
Ах, колко много ми се иска да разкажа за неговия себеотдаден живот, за нежните му думи, за добрите му дела, за неговото знание и мъдрост. Но защо? Нима книгите му не говорят сами? Нима те няма да продължат да говорят и на поколенията, които тепърва ще дойдат?
Около Коледа започнах да забелязвам промяната, която настъпваше, но не я разбирах – бях сляпа за това! Не можех да повярвам, че той може да бъде отнет от мен и аз да остана сама.
Но ние тримата – сякаш предчувствахме – се привързахме още по-силно един към друг и се обичахме с още по-голяма любов, ако това изобщо беше възможно.
Погледнете неговия портрет, публикуван в януарския брой на The Epoch и отпечатан отново тук, и ще видите, че още тогава нашият Обичан, нашият Учител и Водач, вече постепенно се освобождаваше от връзката си с физическото тяло.
Той ни напускаше, а ние не знаехме това.
Често го молех да прекъсне работата си за известно време и да си почине, но той винаги ми отговаряше едно и също:
— Скъпа моя, когато спра, ще трябва да си тръгна. Не се опитвай да възпираш ръката ми.
И така той продължи да работи до онзи ден – петък, 12 януари 1912 година. Около един часа следобед седна на стола си и, поглеждайки ме с дълбоко състрадание и копнеж в благословените си очи, извика, протягайки ръце към мен:
— О, свърших! Свърших! Не мога да продължа повече. Завърших своето дело.
Нужно ли е да казвам, че беше направено всичко, което човешката помощ и човешкото умение можеха да направят, за да го задържат още при нас? За последните няколко дни едва се осмелявам да пиша. Как би могло перото ми да ги опише? Когато разбрахме, че краят е близо, той положи милите си ръце върху главата ми за благословия и ми повери своето дело и своите обични последователи, възлагайки ми задачата да ги благославям и подпомагам, докато и аз не бъда призована да предам своето служение.
— Ще ти помагам – каза той. – И ако мога, ще идвам при теб и често ще бъда с теб.
Това бяха благословени думи на любов и утеха. Често от устните му излизаха думи, предназначени само за моето сърце. А когато нашата малка Нора идваше да го целуне и да му каже нещо мило, върху бледото и спокойно лице винаги се появяваше нежна усмивка, а тихият му глас ѝ отвръщаше:
— Моето малко съкровище!
Така спокойно, мирно и тихо той ни напусна в зори в сряда, 24 януари 1912 година. „Напусна ни“ ли казах? Не. Само външната одежда е изчезнала от смъртния ни поглед. Той живее! И когато огромната скръб, която разкъсва сърцата ни при раздялата, се успокои и утихне, вярвам, че ще осъзнаем, че той все още е с нас. Отново ще се радваме на неговото присъствие и духовно общуване.
Когато гласът му вече отслабваше и едва се чуваше, забелязах, че шепне. Наведох се, за да уловя думите му, и чух:
— Най-после… най-после… у дома… скитанията ми свършиха…
След това не чух повече, защото сърцето ми се късаше от болка. За него наистина беше „Най-после у дома“. Но за мен… И тогава, сякаш беше прочел мислите ми, той се обърна към мен и отново протегна ръце:
— Имам само още едно нещо да ти кажа, любима моя: обичам те и ще те чакам. Сбогом.
Пиша тези спомени за онези, които го обичат; за онези, които ще ги прочетат с нежни и любящи сърца и със сълзи в очите; за онези, които няма да съдят строго начина, по който се опитах да разкажа от самотното си сърце тази кратка история за неговия живот и заминаване – за неговите ученици, които са и мои приятели.
Облякохме тленните му останки в чисто бяло ленено облекло – символ на неговия светъл и чист живот. И така, с фотографията на човека, когото обичаше най-много, положена върху гърдите му, те предадоха на погребалната клада всичко, което беше останало от земното му тяло.

За автора

Джеймс Алън е една от пионерските фигури в движението за самопомощ и в съвременната вдъхновяваща мисъл. Философски писател и поет, той е най-известен със своята книга „Както мисли човек“. Пишейки за сложни теми като вяра, съдба, любов, търпение и религия, той притежаваше уникалната способност да ги обяснява по прост и разбираем начин. Често пише за причината и следствието, както и за преодоляването на тъга, скръб и мъка.
Алън е роден през 1864 г. в Лестър, Англия, в работническо семейство. Баща му заминава сам за Америка, за да търси работа, но е убит само дни след пристигането си. Сега, когато семейството се изправило пред икономическа катастрофа, Алън (само на 15 години) е принуден да напусне училище и да започне работа, за да ги издържа.
По време на работа като личен секретар и продавач на канцеларски материали той открива, че може да изразява духовните и социалните си интереси чрез журналистика, пишейки за списанието „The Herald of the Golden Age“.

През 1901 г., когато е на 37 години, Алън публикува първата си книга „От бедността към силата“. През 1902 г. започва да издава свое духовно списание „Светлината на разума“ (което след смъртта му е преименувано на „The Epoch“). Всеки брой съдържа съобщения, редакционна статия, написана от Алън по различна тема всеки месец, както и множество статии, стихове и цитати от известни автори на времето, а също и от местни, неизвестни писатели.
Третата му и най-известна книга „Мислещия човек“ е публикувана през 1903 г. Нейната умерена популярност му позволява да напусне секретарската си работа и да се посвети изцяло на писане и редакторска дейност. Той написва общо 19 книги, като публикува поне една всяка година, като същевременно продължавал да издава списанието си до своята смъртта.
Алън пише само когато има послание — такова, което сам е преживял и знае, че е истинно.
През 1905 г. той организира абонатите на списанието си в групи (наречени „Братството“), които се събирали редовно, като за срещите се публикували отчети всеки месец в списанието. Алън и съпругата му Лили Луиза Орам, за която се оженил през 1895 г., често пътуват до тези срещи, за да изнасят речи и да четат статии.
Сред любимите му автори и често цитирани от него са Шекспир, Милтън, Емерсън, Библията, Буда, Уитман, Трайн и Лао Дзъ.

Алън умира през 1912 г. на 47-годишна възраст. След смъртта му Лили, с помощта на тяхната дъщеря Нора, поема редактирането на „Светлината на разума“ вече под името „The Epoch“. Лили продължава да издава списанието, докато влошаващото се зрение не ѝ попречва да работи. Животът на Лили е посветен на разпространяването на делото на съпруга ѝ до нейната смърт на 84 години.