Българската мафия, както я видях – Анна Заркова

Posted on 27/06/2024

by book

Книгата представлява ретроспекция на случващото се в правораздавателната система на страната през последните 30 години до наши дни. Тази ретроспекция се основава на събирания в продължение на десетилетия материал от журналистката, на нейни предишни книги публикации, както и на други публични източници по големите криминални случаи в България.
В книгата говорят прокурори, съдии, народни представители, „сиви кардинали“, обикновени хора и… престъпници. Изводите остават за читателя, но ако трябва да се обобщи с една дума натрупания публицистичен матирал в книгата, то тази дума би била „безнаказаност“. Безнаказаност за извършени престъпления, независимо дали са класически криминални престъпления, каквото е покушението и срещу самата Заркова, или престъпления на „белите якички“, ощетили и ощетяващи милиони българи през годините.
Съвременните българи са свидетели на описваното в „Българската мафия, каквато я видях“. Историята обаче бързо се забравя от всички нас, новите криминални случаи се трупат и захлупват предишните. Достойнството на тази книга е, че припомня всичко случило се и неусетно свързва хора и събития помежду им. Спойката, която през десетилетията, се е случила между криминалния свят и този на белите якички, Анна Заркова нарича „мафия“.
Мафията, така, както тя е видяла през погледа на журналиста.

“Това е нашата книга, не моята книга. Сигурна съм, че всеки от вас може да напише такава книга, под такова заглавие, защото мафията е част от нашия живот и тази част става все по-голяма и по-голяма. Чувстваме се като в претъпкан автобус, в който смърди, настъпват ни, бъркат ни в чантата и ни обират, гадно и обидно е…
Това е картина на близкото ни минало и настояще. Описани са тежки престъпления, обществени катаклизми, по които често се шуми ден, два, три, после се забравят и остават без последствия.
Трябваше да минат години, представителите на групировките ВИС и СИК да се настанят в лъскави офиси, пиарите им да започнат да се обаждат, за да предлагат “важна” информация, докато се оказа, че корупцията се шири под различна форма и се е сляла с държавата. Така неотдавна за известно време напуснах в. “Труд” като реших, че повече няма да бъда вестникарка. Почувствах се засрамена от занаята, защото думите вече се използват за комплименти към властта и за… мълчание. Стана модерно като репортер да мигаш пред екрана, докато интервюираш глупак с важен пост, който не знае какво да прави с него. Обидно ми беше от услужливо дадени разследвания от службите на водещи журналисти.”

“Дописвах книгата три път и добавях нови факти – в Наказателния кодекс се наричат кражби и подкупи, в романите – афери, а в телевизията – скандали. За съжаление тази книга може да бъде многотомна. В нея бих добавила как запалиха вратата на фоторепортер от бургаска медия.
Реших да си намеря нов занаят. Причината е, че от стария ми занаят напоследък ме хваща срам. Мислех, да отворя малка книжарница. Не успях… Докато си търсех нова работа, гледах телевизия повече от всякога. Гледам, примерно, в кадър циганска махала: група полицаи бягат, а след тях летят бутилки и камъни. Друга новина: пак затворник избягал. По-рано други двама си излезли от затвора, като от лоби бар. Изключих телевизора от контакта. И седнах да пиша книга за мафията. Не че съм писателка, обаче се оказа, че не знам какво друго се прави, ако не се ходи във вестник “Труд” на работа.
Събрах спомени, дописки, важни документи, интервюта. Оказа се, че едно е да пишеш дописки в един ден, седмица, месец, а съвсем друго е да проследиш събитията в годините. Все едно, че шиеш гоблен, бод по бод и се появява картина. В случая се получи тъжна картина. Оказа се, че у нас най-добре живеят апашите, тарикатите, а нормалните хора заминават за чужбина”
Върнах се в журналистиката.
Знаете ли, когато прочетох “Кръстника” на Марио Пузо, си мислех, че мафията – това е нещо измислено, нещо толкова гадно и страховито, а същевременно бляскаво и йерархично, че няма как да го има наживо. През 1997 година бях вече криминален репортер на “Труд” и пишех всеки ден за кражби, грабежи, за проституция, за рекет и корупция, за трафик на жени и наркотици. Правех дописки за убийства, гледах трупове отблизо, интервюирах измамени и пребити, но пак не ми се вярваше, че има мафия и в България – в смисъл на организация, подобна на държавните: отгоре някой Главен – Капо ди тути капи, по-надолу ресорни босове, генерали и лейтенанти, командващи бандитски армии, а отделно – политици, охранители, счетоводители, адвокати и килъри на хонорар.
Години трябваше да минат след това, да видя как престъпните организации стават легални и да осъзная, че българската мафия е нещо реално.
В книгата говорят прокурори, съдии, народни представители, „сиви кардинали”, обикновени хора и престъпници. Книгата може обобщи с една дума „безнаказаност” – за извършени престъпления, независимо дали са класически криминални престъпления или престъпления на „белите якички”, ощетили и ощетяващи милиони българи през годините. А невидимият “герой”, за жалост, можем да изразим с едно име – Безнаказаност.”

“Написах я през едно тъжно лято, след като бях подала оставка и бях решила, че вече никога няма да бъда това, което съм, откакто се помня – криминална и съдебна репортерка, вестникарка…Решила бях да си търся нов занаят. Тъй като от стария ме беше хванало срам. И тоя срам не ме е пуснал оттогава…Не знам дали сте забелязал, но от няколко години насам занаятът на журналиста взе да се променя така, че стана неузнаваем в сравнение с това, което беше в първите години след оня Десети ноември, който избрахме за рожден ден на прехода към демокрация. В репортерския занаят от края на 1989 и 20-ина години нататък свободното слово не беше клише, каквото е сега, не беше и само вяра. Свободното слово си беше материал, от който се правеха вестници, списания, телевизионни програми. Така и не разбрахме как и кога започна подмяната му със сурогати, как го изтласкаха от големите медии в малките, а после и от тях и го завряха някъде в килера на властта. Сега в журналистиката, като такава е прието думите да се използват, ако не за пламенна възхвала на властта, то за мълчание – особено, когато когато хора с власт плещят глупости пред микрофоните и ги вършат пред камерите. За висш пилотаж в журналистиката се смята да мигаш бавно и полека, когато интервюираш някой важен глупак, като че празните приказки са най-важното нещо в света, а глупостта е привилегия на избраните да управляват държавата… Не е ли така?
И понеже е така, аз някъде през май 2017- а, се засрамих, че участвам във всичко това и се зарекох да не стъпя вече в редакция. Подадох оставка пред главния редактор на „Труд“ и реших да си отворя малка книжарница…Е, не успях. Някой бил казал, че парите са най-важното нещо в света. Не съм съгласна с него, обаче той в моя случай се оказа прав. Освен това се оказа, че не мога да бъда книжарка. А да бъда безработна не мога да си позволя. И така…докато си търсех някакво работно място, различно от това, което бях изоставила, седнах да пиша книга за мафията. Не че се мисля за писателка, но и до ден днешен не знам какво друго се прави, ако не се ходи във вестник „Труд“ на работа…Така написах книгата, за която ме питате. В нея няма нищо измислено – всичко е видяно, чуто и документирано в работата ми на журналист. Но има истини, които са пропуснати. Това са истините, които не знам. И тези, които имат обратна страна, която също не е лъжа. Надявам се книгата да си намери добри читатели. И се надявам те да ми простят за премълчаното.”

„От всяко престъпление остават следи“. От всяко престъпление остават следи, но трябва някой да тръгне по тях – някой честен полицай, прокурор или следовател, който може и знае, и не се бои, че може да стигне, примерно, до безобразията на началника си…
А за покушението срещу мен (заливането с киселина) ще говорим повече, когато спра да изпитвам от него болка. Това, боя се, няма да е скоро. Сега мога да ви кажа само, че този, който ме заля с киселина, беше син на корумпиран полицай, уволнен след моя публикация. Съдът го оправда, защото в НСБОП колегиално подмениха доказателствата и обвиниха даже невинен човек за това, което направи едно впианчено и комплексирано отроче на полицейската мафия. В книгата разказват как стана това.

Ако иска да се задържи на власт, успешният политик трябва да обещава реформи, но да не позволява никога и на никого нищо да реформира. Ако му позволи, то да не е писмено. Ако е писмено, да не се подписва. Ако се подпише, да не се изненадва от белята, която е станала.
Тази фраза се приписва както на Ноам Чомски, така и на Жак Дерида. Но който и да го е казал, той сякаш е знаел какво са се научили да правят управляващите в България.

В края на 2017 година два милиона и четиристотин хиляди българи живеят под прага на бедността, младите масово напускат страната, защото в нея получават най-ниските в Европа заплати, кариерното им развитие е независимо от техните старания, умения и знания, а успехът им извън корупционните схеми е случаен и нетраен. През 2018-а още по-лошо става. Настъпва небивала демографска криза в България. Населението пада под 7 милиона.
– Това е най-тъжната новина на най-тъжния Петровден. България е в клинична демографска смърт, тя умира!“ – коментира новината пред „Труд“ академик Петър Иванов, шеф на Демографския институт към БАН, с когото разговаря колежката ми Мариела Балева.
Данните се променят през целия ден, като точно в 16 часа показват, че в петъчния ден у нас са се родили 120 бебета, а са починали 193 мъже и жени.
– Всеки ден намаляваме с 220 души, или 9 души на час, като това намаление в действителност е минус 13 етнически българи и плюс 4 цигани (–9 = –13 + 4). Това означава, че българите намаляват с 13 и стават малцинство, а циганите се увеличават с 4 и стават мнозинство в отечеството ни. Ние сме най-бързо намаляващата нация в света – казва още академик Иванов.
Думите му, както и показанията на брояча на Организацията на обединените нации не предизвикват реакция от страна на българските държавници. В тия дни правителството отчита успехите ни в европредседателството. Вестниците отразяват с предимство казаното от премиера Борисов:
– Завиждат ни за успешното европредседателство, в което, дето се казва, една кола не е загаснала.
По това време даже и приказките за реформа не вървят, макар че обичайно у нас те се харчат като топъл хляб.
Българската реформа е уникална. Тя не се вижда, но се задава, аплодират я на старта, финишира преди края, освиркват я и тръгва отначало. Решиш ли да я наблюдаваш, ставаш разноглед, понеже тя се явява в безброй разновидности – съдебна, икономическа, здравна, социална, образователна, спортна и тъй нататък.
Като дългогодишен отговорен редактор на отдел „Право и ред“, аз следя съдебната реформа специално и никак, ама никак не скучая. Въпреки че е безрезултатна и в тоя смисъл я няма никаква, тя си има своите герои и мъченици, който забавляват публиката.
Кои са героите и мъчениците? Пуснете телевизора и ще ги видите.

На първо място е Цветан Генчев Цветанов – Цецо. Пробвал се успешно и последователно като вицепремиер, като вътрешен министър, като шеф на депутатите от управляващата коалиция и като председател на парламентарната комисия по сигурността и реда, той закономерно се пробва и като главен законодател – основен вносител на законопроекти за изменение на НПК, ГПК и Закона за съдебната власт.
По специалност Цецо е учител по физическо възпитание, но е минал следдипломен курс по право в Университета за национално и световно стопанство, така че няма проблем с алинеите и параграфите. Дава и взема от прокуратурата права, разплита заплетени казуси, като този с фалита на Корпоративна търговска банка (КТБ), поучава съдии, прокурори и адвокати и най-важното – вярва в правосъдието, защото е съден по четири дела и в крайна сметка по всичките е оправдан.

На второ място е Бойко Методиев Борисов, който иначе е първият човек в държавата и политиката. Той самоотвержено и ежедневно пише във фейсбук – не той лично, но служещите в пресцентъра му журналисти – че подкрепя всичко, което главният прокурор Цацаров одобри. Звучи по ботевски – нещо като „Мила ми Венето, после отечеството обичам теб“… Бойко после Цацаров обича реформата демек. А веднъж заяви с целия си авторитет:
– Ще надминем румънците до четири месеца!
Това беше, когато в Румъния арестуваха за корупция един след друг 11 министри. Четири месеца оттогава отдавна отминаха, но трябва да се види дали Бойко не е имал предвид в обещанието си четири години. Или четиресет. Той ще се поправи, ако е сбъркал цифрата, стига някой да го попита. На него това му е хубавото, че си поправя почти всяка грешка, преди пак да сгреши.
На трето място след героите на реформата са правосъдните министри. Но те са много, често се сменяват и няма да посочвам имената им, защото може да пропусна някого. Няма как да пропусна обаче Меглена Кунева, вицепремиерката на Бойко с европейската визия. Тя извънредно много се стараеше, особено в опитите си да направи нова служба за борба с корупцията – „от БОРКОР – КОРБОР“, както карикатуристът Христо Комарницки я нарисува. Личеше си, че се мъчи много, милата. Също като бившия правосъден министър Христо Иванов от втория кабинет на Борисов, който, след като беше принуден да си подаде оставката, се почуди какво да направи и състави партия за борба с главния прокурор Цацаров. После се мъчиха на тоя пост и Екатерина Захариева, и Цецка Цачева. Усилията им бяха обобщени най-картинно от професор Никола Филчев в едно интервю под заглавие: „Черна серия от блондинки управлява правосъдието“, публикувано в „Труд“ на 15 март 2018 година. В него той коментира искането да бъдат разширени пределите на неизбежната отбрана в Наказателния кодекс, за да може да се защити човек, когато в дома му влезе крадец. То е направено по време на демонстрации в защита на пловдивския доктор рентгенолог Иван Димитров, който застреля Плъха – известен рецидивист, влязъл в дома му посред нощ да мишкува. След като изслушвам строго юридическия му анализ, аз питам:
– Ама смятате ли, професоре, че тълкувателната дейност на Върховния съд е достатъчна, за да почнат гражданите по-успешно да се защитават от апаши?
– Не, разбира се – отвръща той. – Необходимо е да се обучават съдиите, прокурорите, следователите, разследващите полицаи и оперативните служители на МВР по проблемите на неизбежната отбрана. За това министрите на правосъдието и вътрешните работи трябва да създадат организация. Следва да се ангажира и Националният институт по правосъдие.
– Споменавате институции – отбелязвам, – но въпросът винаги опира до способностите на хората в тях.
– Да. Във върховните съдилища и прокуратури има отлични съдии и прокурори, които респектират с правните си знания и човешките си качества. Но те не са в светлината на прожекторите, не участват в суетливите наддумвания и свади по телевизиите, не викат гръмко „ура” за управляващите, не се въртят покрай големите посолства и тъй нататък. Те просто си вършат работата. И затова не са известни. В същото време в Министерството на правосъдието се наблюдава една черна серия от блондинки министри. Последните пет „министърки“ – тук включвам и Христо Иванов, който е по Истанбулската конвенция за третия пол…
– Моля ви!
– …се сливат в един образ. Правото е за тях блед спомен от студентските години. Изпитвал съм ги и знам, че няма какво много да си спомнят. Всичките министърки не са влизали в съдебна зала, но претендират да управляват успешно съдебната система и съдебната реформа. Всички те разбират от международни проекти, тоест умеят да попълват формуляри, чрез които измъкват европейски и американски пари. Всички те не разбират това, което управляват. Някои дори заплашват, че в свободното си време ще напишат нов закон и дори Наказателен кодекс. Пази боже! Добре, че няма да живея по „техния” закон.
– Много строго съдите министърките на правосъдието! Пощадете поне една.
– Вероятно те са много чаровни, но аз вече не съм толкова чувствителен към женската хубост. Ако искате да узнаете горчивата истина, направете една анкета между министърките – дали познават постановлението и практиката на Върховния съд относно неизбежната отбрана. И тогава ще разберете, че моите оценки са твърде оптимистични. Иначе много от министрите на правосъдието заслужават адмирации. Ще посоча един – Васил Гоцев. Отличен юрист. Учен. Целият му живот е минал в съдебната зала. Той е цивилист – доцент по гражданско право, но разбираше и наказателноправните проблеми. Не жалеше труд и време, за да подобри организацията на работата в съдилищата. Макар че днес е на 90 години, малцина юристи биха могли да спорят по правните въпроси с господин Гоцев. Честен гражданин на България. Почитания – заключава професор Филчев.
А аз си мисля, че е хубаво все пак съдебната реформа да си има герои, без значение кой грамотен и кой неграмотен. По-хубаво е, отколкото да не се знае изобщо кой и за какво е отговорен. Затова ги хваля тия герои във вестника или ги критикувам, обаче беззлобно – да са живи и здрави – като си идат те, други ще дойдат.

Абсолютно всеки в България може да даде идея за съдебната реформа. Необходимо е само да не познава законите. А ако е чул нещо за тях по някакъв повод, да не му мисли много.

„Всяка страна си получава цирка, който заслужава“ – тая мисъл е на Ерика Джонг, една прекрасна американска писателка. Извадих я на принтер и я забодох една вечер на корковото табло над бюрото си в редакцията с кабърче. Цецо Гемишев, който идваше винаги пръв на работа, тръгваше си последен и не изпускаше нищо от ставащото в редакцията, ме погледна въпросително. Обясних му какво си мисля:
– Испания си има коридата, Италия – папската институция, Америка – Холивуд, а България – съдебната реформа и нейното реформиране.

„Щом народът пак е недоволен, обещай му нов закон.“
Звучи като реплика от ония записи в Банкя, където отбрани гости на премиера решават дискретно разни държавни дела. Но не е. Казано е още през ХVІ век от Сюлейман Великолепни Законодателя, най-дълго управлявалия султан. По негово време (1520–1566) законите се множат, пише Педро Загребелни, един от неговите изследователи. Същевременно той разбира, че хората трябва да бъдат успокоявани не толкова със справедливи закони, колкото с обещания за тях, защото обещанието е винаги по-привлекателно от действителността. Султанът не отменя предишните закони, но неуморно измисля нови, утвърждавайки истината, че когато в обществото цари невежество, в умовете безпорядък, а във властта продажност, тогава законите се множат с такава сила, че е невъзможно не само да се изпълняват, но и да се прочитат.
Така било в Османската империя преди шест века. А не е ли така и в България днес?
И политиците, и обикновените хора обвиняват за всичко лошо, което се случва у нас, закона. Властимащите задават този тон. Те знаят, че правилата важат за простолюдието и средната класа. Големците в бизнеса и в управлението на държавата се ръководят от облагите си.
Общоприето е – и не отсега, законът да се счита за камъчето пред колата на правосъдието и вътрешните ни работи. След всяка злополука на улицата, на магистралата, в институциите или в съдебна зала именно той е главният обвиняем. И се осъжда на промяна.
По телевизията гърми поредната идея за поправка в Закона за движение по пътищата, който, между другото, 39 пъти е пренаписван, откакто го има. Тя гласи: Осем месеца без книжка и глоба 3000 лева, вместо 150 лева, за този, който шофира в насрещното платно!
Какви ли не такива идеи са заливали драгия зрител през годините назад – глоби за дамите с високи токчета, които натискат газта, конфискация на колите, които катастрофират, затвор за спътниците на пияните и други, и други. Резултатът е, че настъпва пълно объркване – кое е прието, кое отпада, само КАТ ли има право да проверява… – в крайна сметка шофьорът тегли една майна и кара както си знае, докато го хванат и след това.

Съдържание

Анотация
Заркова срещу Форсайт (Никола Кицевски)
Глава първа. Бомбата в „Труд“
Глава втора. Неразкритите убийства
Глава трета Кратуните и главанаците
Глава четвърта. Някои особености на криминалния бизнес
Глава пета. Борческата империя
Глава шеста. Киселина в очите
Глава седма. Правосъдие ли?
Глава осма. Реформата и нейните герои
Глава девета. Кръв в задкулисието
Глава десета. Мутрите, магистратите и още нещо
Глава единадесета. Ловът на октоподите
Глава дванайсета. Ало, контрабандата!
Глава тринайсета. Криминалният поминък
Глава четиринайсета. Цветни къщички за престъпността
Глава петнайсета. Записки за разни патила

Автор

Анна Заркова е дългогодишен разследващ журналист, отговорен редактор и коментатор във в. „Труд”. Избирана е за журналист на годината на изданието за 1992, 1993 и 1997 г. Удостоена е с наградата „Кристален орел“ на Международния съюз на журналистите със седалище Ню Йорк (1998), както и с приза „Първенец в професията“ на международната асоциация на жените журналистки със седалище Вашингтон (1999). Тя е главен секретар и член на Управителния съвет на Съюза на българските журналисти (2020–2024).
Анна Заркова беше залята със сярна киселина на 11 май 1998 година на автобусна спирка в столицата.
Автор е на трилогията „Големите убийства“ и на книгите „Изгаряне“, „От Вапцаров до Живков и останалите“, „Българската мафия, както я видях“, „Главните прокурори“ и „Свободни в словото“. Носителка е на „Орел“ – Голямата награда за кураж на Международния съюз на журналистите (Вашингтон), и на „Златно перо” (СБЖ, София).
Тя е майка на служебния министър на правосъдието Крум Зарков.