Ошо – Библия – Том 1

0

coverИма две възможности. Или ще си затвориш очите и ще станеш догматик, ще станеш християнин, хиндуист или мюсюлманин… ще станеш като щраус. Това няма да промени живота ти, а просто ще ти затвори очите. Просто ще те направи глупав, неинтелигентен. В своята неинтелигентност ще се чувстваш сигурен – всички идиоти се чувстват сигурни. Всъщност само идиотите се чувстват сигурни. Истински живият човек винаги ще се чувства несигурен. Може ли изобщо да има сигурност?

Животът непрестанно се движи с хиляда и една неустановености. В това е неговата свобода. Не я наричай несигурност.

Свободата създава страх. Хората говорят за свободата, но се страхуват. А човекът още не е човек, ако се страхува от свободата. Аз ви давам свобода, не ви давам сигурност. Давам ви разбиране, не ви давам знание. Знанието ще ви направи установени.

Самата готовност да останеш в неустановеност е смелост, упование. Интелигентният човек е този, който остава буден в каквато и да е ситуация – и откликва на нея с цялото си сърце. Не че знае какво ще се случи; не че знае: „Направи това и ще се случи онова“. Животът не е наука, той не представлява причинно-следствена верига.

Животът не слуша твоята логика; той си върви необезпокояван по своя път. Ти трябва да слушаш живота, него не го интересува логиката ти.Този, който е готов да предприеме изследването, наречено истина, трябва да бъде готов да върши много грешки, неправилни неща – трябва да може да рискува.

Страхът е този, който те прави роб – твоят страх. Когато си безстрашен, вече не си роб; всъщност, твоят страх е това, което те кара да правиш другите роби, преди те да могат да се опитат да те заробят.

Истината е преживяване, не е вярване.

Просто да съществуваш не винаги означава, че си жив. Погледни живота си. Можеш ли да го наречеш благословия? Можеш ли да го наречеш дар, подарък от съществуванието? Би ли искал този живот да ти се дава все отново и отново?

Не слушай писанията – слушай своето сърце. Това е единственото писание, което препоръчвам: слушай го много внимателно, много съзнателно, и никога няма да сгрешиш. А като слушаш сърцето си, никога няма и да си в раздвоение. Слушайки сърцето си, ще започнеш да се движиш в правилната посока, без дори и да мислиш за това кое е правилно и кое погрешно.

И помни, аз не ти гарантирам, че той винаги ще те води в правилната посока. Много пъти ще те води в погрешна посока, защото за да дойде до правилната врата, човек трябва първо да почука на много погрешни врати. Така стоят нещата. Ако изведнъж попаднеш на правилната врата, няма да можеш да я разпознаеш. Затова помни: в крайна сметка никое усилие не отива напразно, всички усилия допринасят за върховната кулминация на твоето израстване.

Затова не се колебай, не се притеснявай прекалено за това, че можеш да сгрешиш. Това е един от проблемите: хората биват учени никога в нищо да не грешат, и така стават толкова колебливи, толкова уплашени, толкова стреснати да не би да сгрешат, че застиват неподвижно. Не могат да се движат, да не би нещо погрешно да се случи. Затова стават като камъни, загубват всякакво движение.

Върши колкото се може повече грешки, като помниш само едно нещо: никога не извършвай една грешка два пъти. И така ще израстваш. Това е част от свободата ти да се отклониш, част от достойнството ти да вървиш дори и против Бога. Апонякога е прекрасно да вървиш дори и против Бога. Ето така ще започнеш да имаш гръбнак – иначе има милиони безгръбначни хора.

Но моето разбиране е това, че винаги, когато се дават заповеди, те създават трудности за хората, тъй като още по времето, когато се дават, те вече са остарели. Животът седвижи толкова бързо; той е динамика, не е статичност. Той не е застояла локва, той е Ганг, той непрестанно тече. Той никога не е един и същ в два последователни момента. Затова едно нещо може да е правилно в този момент, а да е неправилно в следващия.

Няколко извадки от книгата са приложени по-долу:

*****
Отвърнах му: “Нека се споразумеем, че въпросите, които ви задавам и на които няма отговор, само условно се наричат “въпроси”. Как може да се нарича “въпрос” нещо, на което няма отговор?”
Бог – съвършен, абсолютен, всемогъщ, всезнаещ, всепроникващ – такова определение за Бога дават всички религии. Но този Бог е мъртъв, просто не може да бъде жив, не може да диша. Отхвърлям съществуването на подобен Бог, защото той е нещо мъртво и сътворената от него вселена също ще бъде мъртва.
Истински божественото има съвсем различно измерение.
Измерение, в което и зеленината на дървото, и цъфтенето на розата, и полетът на птицата имат своето място.
Измерение, в което Бог не се различава от вселената. Той е самата душа на вселената.
И цялата вселена вибрира, пулсира, диша с божественото…
Затова не определям себе си като атеист, но не съм и теософ. Има и трета възможност – “агностик”.
Агностици са хора като Сократ и Бертран Ръсел. “Агностик” означава: “Не знам дали има или няма Бог”.
Агностиците са по-честни от теософите в църквите, синагогите, храмовете и джамиите – онези лицемерни и фалшиви хора, които не знаят дали има Бог, но продължават да му се кланят.
Сърцата им са пусти, молитвите – неискрени. Те не казват това, което мислят и всъщност не знаят какво правят. Просто подражават на предците си. Те са кукли на конци в ръцете на традицията.
Подобни хора са хипнотизирали от собственото си общество, култура, цивилизация. Мисленето им е обусловено от техните учители, свещеници и родители. Това, което изричат, не са собствените им мисли, а нещо заимствано от други хора.

*****
Каква ти любов, пълен фалш! Точно това става и в синагогите, храмовете и църквите.
Някой друг е написал вашите молитви още преди хиляди години. Те не са част от собственото ви съществуване, не са възникнали спонтанно във вас. Не са носител на вашата любов. Не пулсират с ритъма на сърцето ви.
Не знаете към кого отправяте молбата си, не знаете има ли кой да я чуе. А в същата книга, от която черпите молитвите си, е написано, че Той съществува.

*****
И не бива да забравяте, че Мойсей спрял не защото най-после намерил Израел. Спрял, защото и на него пътуването му дошло до гуша, бездруго все някога и някъде трябвало да спре. Вече знаел, че не е трудно да поведеш хората след себе си, лесно е да ги накараш да мечтаят, да им вдъхнеш кураж и надежда, но никак не е лесно да осъществиш обещанията си. Той непрекъснато им вдъхвал надежда – това бил единственият наркотик, благодарение на който продължавали да живеят и да се влачат из пустинята. Казвал им: “Не се тревожете, нашите мъки не са отишли напразно. Стигнахме Обетованата земя.”
И до каква земя стигнали? Йерусалим не е нищо друго, освен гола пустиня. А хората си представяли реки от мляко и мед. Представяли си рая – това им обещал Мойсей. Най-после спрели в Йерусалим. Били полумъртви и отказали да се придвижат и крачка по-нататък… Край, стига толкова. Четирийсет години насилваш някого да върви и непрекъснато му повтаряш: “Още малко, пристигаме. Още малко, само няколко дни път ни остават”.
Някои от хората му толкова се отчаяли, че се откъснали от групата. Оттам е дошла приказката за изгубеното племе – то не е изгубено, просто хората си тръгнали, след като се убедили в безсмислието на цялото начинание. Тръгнали си скришом и по чиста случайност успели да се доберат до много по-добро място – областта Кашмир в Индия. Мойсей бил уморен, а и хората му били напълно изтощени.
Непрекъснато им вдъхвал надежда – та нали това е работата на всеки водач, всички водачи правят все това открай време – да дават опиума, наречен надежда, че утре ще бъде по-добре от днес. “Забравете миналото, свършено е с него, не се тревожете и за настоящето, то също си отива. Мислете за утре, нека дойде утрешния ден, тогава всичко ще бъде наред”. А утрешният ден все не идвал.
И с Мойсей било същото. Казвал на хората си: “Не се тревожете, най-после стигнахме”. Дълбоко в себе си обаче бил убеден, че напълно се е провалил и волно или неволно е подвел горките хора. В старата си родина те наистина живеели в нищета, но не чак в такава, в каквато се оказали благодарение на него след дългите години скитане. Но не можел да си признае това, едно признание би довело до фатален край. Можел само да повтаря: “Стигнахме мястото. Стар съм вече. Но скоро ще дойде месията, Бог ми обеща – ще изпрати месия, който ще изкупи всичките ни грехове и ще ни спаси”. И за да прикрие истинските си мисли, дипломатично добавял: “Аз трябва да се върна и да потърся изгубеното племе”.
Простичка стратегия да се избяга от действителността, с която се сблъсквали ежедневно. Не се отворили райските порти и гневът се натрупвал в душите на хората. Възможно е дори да са искали да убият Мойсей. Такава опасност би била твърде реална, нали той бил причината за всичките им страдания. Ако не бил той, все някак щели да преживеят в старата роди-на. И бездруго били свикнали да приемат съдбата си,
Познавам много бедни хора, изключително бедни, хора, които нямат нищичко и не винаги успяват да се хранят и веднъж на ден. Случва се понякога само да пият вода и да спят, водата запълва празния стомах и създава усещане за ситост. Но по свой начин те са доволни, приемат съдбата си и не очакват нищо повече. Можете да поведете такива хора след себе си. Много лесно можете да разпалите сред тях пламъка на собствените си идеи, просто трябва да им вдъхнете надежда. Но рано или късно те ще ви разобличат, ще ви питат “Къде остана надеждата?”
Точно това се случило, когато Мойсей оставил своя народ, след като го водил в продължение на четирийсет години. Извинението му било: “Ще се върна да потърся хората, които изгубих по пътя”. Така и не се върнал, умрял някъде в Индия. Ходих на гроба му. Може би не знаете, случайно или не – и Мойсей, и Исус са починали в Индия. Гробовете и на двамата са на едно и също място в Кашмир.
Хората, които успели да преживеят прехода, се присъединили към дълъг керван и стигнали до много по-добро място. Ако Мойсей се бе обърнал към Кашмир, може би щеше да каже на своя народ, че това е раят. Кашмир наистина е рай. Такава невероятна красота. Тези, които се откъснали от собственото си племе, така и не си дали труд да се запитат къде са отишли другите и какво е станало с Мойсей. Стигнали до Кашмир и се заселили там. Кашмир е чисто еврейски край, по-късно евреите били принудени да приемат исляма, станали мохамедани, но еврейският им произход продължава да личи в чертите на лицата им и в начина им на поведение. Толкова е очевидно, че никой не ги смята за индийци. Не са арийци, не са и мохамедани – те си остават евреи. Преди няколко дни убиха Инди-ра Ганди. Тя бе потомка на тези евреи, личи от формата на носа ѝ.
Само Мойсей носи отговорността за идеята за бъдещия месия. Не само Исус, мнозина са претендирали, че са божии пратеници. И всички са страдали. Исус е най-драстичният случай. Твърдял, че тъкмо той е обещаният от Бога пратеник. И в това е неговото прегрешение. Защо евреите са смятали думите му за престъпление? Според мен са били прави.
Не мога да кажа дали са били справедливи, когато са решили да разпънат Исус на кръста, отхвърлям всяка проява на насилие, а в случая става дума тъкмо за това. Биха могли да го изтърпят, да го оставят на мира… Човекът си пътувал на магаренцето от едно място на друго и твърдял, че е божи пратеник; какво толкова, човек може просто да се засмее, дори да се порадва на такъв човек. А и какви са хората, които тръгнали след него? Неколцина, все простовати, без образование, хванали се на неговата въдица и повярвали, че той ще изкупи греховете им, ще им посочи правия път и ще ги отведе при Бог. Били много малко, едва ли наброявали и стотина. Исус не представлявал никаква опасност за юдеите.
Въпреки това разбирам защо евреите не са могли да го понесат. Ако го бяха изтърпели, той щеше да изглежда като една бутафорна личност – хората щяха да се посмеят и да си кажат: “Вижте го само тоя пратеник божи! Седнал на магарето, а след него дванайсет слабоумни вярващи! И той бил месията, обещаният от Бога пратеник!”
Причината за разпъването му на кръста е чисто психологическа. Евреите не искали някой да се бърка в техните надежди. Не бива да забравяме, че те не приемали самата идея за божиите пратеници. След Исус се опитвали и други, но така и не успели.
Евреите никога не биха приели идеята за божии пратеници, защото това означава да изгубят надеждата си, а след толкова много страдания им е останала единствено тя.
Исус бил добър човек, но психически неуравновесен. В противен случай би могъл да помогне на хората да станат по-организирани, по-съсредоточени върху своята цел, по-мислещи, да им помогне да се приспособяват по-лесно към действителността. Ако е имал какво да даде на хората, трябвало е да се научи как да го прави. Не е трябвало да се обявява за месия и да предизвика сам едно ненужно разпъване на кръста.
Като че ли в него имало подсъзнателен стремеж към самоубийство. Съзнавал напълно какво прави, зна-ел и че ще бъде разпънат на кръста. Знаел го предвари-телно. На последната вечеря с апостолите казал: “Утре ще ме заловят. Утре ще бъда разпънат на кръста”. Защо тогава е отишъл в Йерусалим? Ако знаеш, че ще те хванат и ще те качат на кръста… Не е трябвало да ходи в Йерусалим. Но нещо го е притегляло нататък, при-тегляло го като магнит и това в крайна сметка го довело до разпятието.
Исус е имал склонност към самоубийство и аз не мога да му простя това. Бил едва трийсет и три годишен – би било по-приемливо, ако беше прехвърлил седемдесетте, тогава човек може дори да приветства идеята за смъртта. Но той бил на трийсет и три, в разцвета на живота си. И проповядвал само три години. Какво можеш да направиш за три години? И колко хора е успял да убеди в собствените си идеи? Колко са тръгнали по неговия път? За три години не е могъл да изгради дори собствената си философска система, една цялостна идеология и методология за човешката трансформация – нищо…
Оставил след себе си някои простички максими, които повече или по-малко могат да бъдат почерпени от мъдростта на вечността. Нищо ново не ни казват, нищо ново няма в тях. Да, той неизменно повтаря: “Древните пророци ви казват – око за око, зъб за зъб, или нещо в този дух, ала аз ви казвам друго – ако те ударят по едната буза, подложи и другата. Казвам ви -обичай врага си като самия себе си”. Идеите му изглеждат задълбочени, но в тях няма нищо оригинално.

*****
“Вчера ти ни говореше за хора, които са те питали дали не си аватар, тиртанкара, паигамбара и така нататък. Искаш ли да ни кажеш още нещо по този въпрос?”
Да, има още нещо, за което искам да ви говоря. Не бих искал да бъда поставен сред хора, които се наричат месии, паигамбари, аватари или тиртанкари. Аз съм обикновен човек и подобна компания ми се вижда доста противна.
Позволете ми да ви дам няколко примера. Индуистите вярват, че Парасурама е едно от превъплъщенията на Бог. Парасурама убил собствената си майка, защото баща му започнал да се съмнява в нея…
Всеки съпруг се съмнява в добродетелта на жена си. Същото се отнася и за жените. Бракът съществува, защото не вярваш на другия, затова прибягваш до закона. Иначе любовта между двамата е напълно достатъчна.
Никой не се доверява напълно на любовта, а няма причина да не вярваме в нея. Розата цъфти, прецъфтява и умира. Не се ражда и не умира само цвете, направено от пластмаса.

Аз не съм аватар. Предпочитам да остана обикновен човек.
Има много красота в това да бъдеш обикновен, много мир, радост и благословеност, защо му трябва на някой да става месия? Кой би искал да бъде паигамбара?

*****
Да разгледаме преди всичко възкресението – такова нещо никога не е имало, най-малкото защото Исус не е умрял на кръста. Всичко било инсценирано.
Юдея била под римско владичество и Пилат бил назначен за наместник на цезарите, губернатор на Рим в Юдея. Пилат нямал нищо против Исус. Едва ли е гледал на него като на нещо повече от млад човек с гореща кръв, чиито прояви били съвсем естествени и нормални за младите. Той не вършел престъпления, нито подтиквал другиго да престъпи закона, затова и разпъването на кръста (най-тежкото наказание, налагано само за при убийство) изглежда твърде пресилено. Пилат бил културен човек, опитал се да убеди юдейския първосвещеник с думите: “Не мисля, че този човек е извършил престъпление. Дори и да твърди, че е син божи, какво от това? Това не вреди никому. Най-много да е малко луд, но това не е причина да го разпънете. Дори и да казва, че е месията, когото евреите чакат от векове… Ако не мислите, че е месия, просто не го приемайте като такъв, но той е в правото си да говори това, което мисли. Не може да ви наложи собственото си мнение, не е нужно да го смятате за месия. Не е убил никого, не е и казвал, че ще убие онези, които не го следват.”
Според мен Пилат Понтийски бил съвършено прав. Заедно с един заможен последовател на Исус организирал заговор за освобождаването му. Всъщност, може би дори изпитвал определена симпатия към този млад човек, след като – макар и преоблечен – ходел на неговите проповеди, слушал какво говори и идеите на Исус му допадали, допадал му и авторитетния тон на младия човек. Пилат бил слушал много други оратори, самият той владеел добре ораторското изкуство. Исус не умеел да говори. Казвал простички неща, но те успявали да докоснат сърцето на губернатора. Направил силно впечатление на Пилат Понтийски, който бил склонен да се поддаде на неговото влияние.
Съпругата на Пилат също ходела да слуша проповедите на Исус – и тя преоблечена, разбира се, защото било недопустимо губернаторът и съпругата му да слушат речите на един син на беден дърводелец и да седят сред обикновени и невежи хора. Исус направил силно впечатление и на нея, думите му ѝ направили | впечатление. Притежавал харизматичен чар, излъчвал I магнетична сила на привличане, така че на човек му се искало да вярва дори и в най-нелогичните му твърдения. Определено имал хипнотично въздействие. Не бива да се стряскате от думата “хипнотично”, “хипнос” всъщност означава “сън”. И когато ви казвам, че е имал хипнотично въздействие, това означава, че докато го слушали, вместо да мислят, хората изпадали в дрямка. Главите им започвали да клюмат още преди да чуят какво им говори.
Преди разпъването Пилат Понтийски го поканил В двореца и се опитал да му внуши: “Не бива да говориш за божието царство, това само всява смут сред тях. Говориш за някакво царство Божие след смъртта нейде В небето. Но това плаши политиците – Божие царство, какъв ужас, и събираш около себе си хора, които искат да завладеят царството Господне. Като че ли говориш Твърде завоалирано и се опитваш… От първосвещеника разбрах,” казал му губернаторът, “че си бунтарски настроен, че си политик и че се опитваш да освободиш страната от римляните.” Първосвещеникът твърдял това, за да убеди губернатора, че Исус е опасен в политическо отношение и трябва да бъде разпънат на кръст.
Пилат Понтийски помолил Исус: “Забрави тези думи, можеш да кажеш нещо просто – говоря ви за духовни измерения. Нямам нищо общо с политиката и с царството.” Не е необходимо да казваш, че си божи син, при това единственият, заченат от Бога. Това кара равините и свещениците да ти завиждат и да си мис-лят, че се поставяш над тях. Те са само равини, а ти -син Божи! Ненужно си създаваш врагове. Остави тези неща, говори открито това, което искаш да кажеш на хората.”
Добър човек бил Исус, но и страшен фанатик. Те-зи неща не си противоречат, човек може да бъде добър по душа и въпреки това да е пълен фанатик в опреде-лени отношения. И Исус бил такъв. Каквото и да ка-жел, не можел да чуе и дума против собствените си
твърдения. Накрая Пилат Понтийски разбрал, че е невъзможно да се разбере с този млад човек и казал: “Искам да ти задам само още един въпрос – каква е тази истина, за която говориш непрекъснато? Какво е истината?” Едва ли може някой да отговори на този въпрос – някой, който знае, който се е опитвал да открие отговор поне донякъде, някой, който е търсил истината.
Сократ признал: “Не знам какво е истината”. Не допускайте тези думи да ви подведат.
Бодидхарма казвал: “Не зная какво съм дори аз самият.” Не се подвеждайте по такива думи. Хората, които са ги казали, определено са имали представа за тези неща. Разбирали са чудесно, че за истината не може да се говори, тя просто не може да бъде изказана на глас.
Исус не отговорил на Пилат Понтийски. Не казал нищо, неговият отговор бил мълчание. Пилат бил чо век културен и образован, умеел да си служи с думите и не приел мълчанието на Исус за отговор. За него мълчанието означавало, че Исус не знае какво да каже И тогава приел становището на първосвещеника, но не могъл да не се съгласи и с онзи богат последовател на Исус (а той наистина ще да е бил състоятелен, защото само богатите имали достъп до губернатора).
*****

Остава една-единствена възможност, която аз проповядвам – медитацията.
Медитацията не изисква да вярваме в някакъв Бог. Наличието на такава вяра може само да попречи.
Като начало медитацията изисква липсата на вяра – каквато и да е, тъй като вярата може да се превърне в хипнотичен фактор.
Ако вярвате прекалено много, ако не преставате да вярвате в нещо, ще започнете да получавате халюцинации, свързани с него.
Християни са виждали Христос, индуистите -Кришна, будистите – Буда, а всъщност не е имало нищо за гледане. Всичко е проекция на собственото ни мислене. Тяхната вяра създава образ, а образът, на свой ред усилва вярата. Така се стига до порочен кръг. След като видиш Исус, вярата ти в него става още по-силна. Той става по-реален и започва да ти говори… тогава вярата ти в него става абсолютно безпрекословна. Но това е само игра на ума. Ти си играеш със собственото си мислене.
Не бива да приемаме на доверие нищо, за което не сме сигурни, че съществува. Ако го приемем безусловно, няма как да не го намерим. И точно в това е проблемът. Ако мислиш, че Исус съществува, няма как да не го видиш. Исус казва: “Вярвай в мен и аз ще ти се явя.” Вярата създава явлението.
Медитацията е възможно най-научният метод. Тя не се нуждае от вяра в Бога или от предварителни убеждения. Тя просто е процес на търсене. А за да бъде научно, търсенето изключва вярата и предразсъдъците.
*****

Но човекът неизменно отговарял: “Всеки от тях казваше, че той е Уинстън Чърчил и иска да се свърже с по-висшестоящи от мен. На кого да вярвам? Защо не вземете четиримата да се разберете помежду си.”
Цяла нощ министър-председателят бил принуден да прекара в компанията на още трима Уинстън Чърчиловци, които абсолютно, до най-малката подробност приличали на него. Самият той започвал да се пита: “Дали тези хора не са прави?”
*****

Тъмнината изчезва при появяването на светлина. И не че тъмнината бяга – просто не съществува тъмнина. Съществува единствено липсата на светлина.
Егото е също като тъмнината – само по себе си то не съществува. Налице е единствено липсата на осъзнаването на този факт.
Затова ви казвам не да отхвърлите егото, а да го следите зорко. Дори един светец може да бъде егоист, макар и в твърде изтънчена форма. Бъдете нащрек, непрестанно се взирайте в него и ще се изненадате, когато видите колко многопластово е то.
Политикът е груб егоист. Светецът може да бъде такъв, но в изтънчена форма. Той обаче не представлява по-голяма опасност от политика, защото грубото е по-достъпно за сетивата от изтънченото. Познавам както най-вулгарните политици, така и най-префине-ните светци, и съм наясно за всички категории, които стоят между тези две крайности. Срещал съм такива хора и ги познавам.
Смисълът на моя живот се определя от целта да открия основния проблем на човешкия род.
И след като бъде открит основният проблем на човечеството, няма да бъде трудно да бъде преодолян. Самото определяне на проблема, неговото назоваване, само по себе си съдържа и решението, защото осъзнаването на проблематиката само по себе си е светлина.
Не мога да кажа, че съм месия или аватар, защото познавам тънкостите в играта на егото. Единственото, което мога да кажа за себе си, е че съм човек като всеки друг – един обикновен човек.
За съществуването и най-малкото стръкче трева е не по-малко значимо красиво от най-прекрасната звезда. В тези неща няма градация. Никой не стои по-ниско или по-високо от всички останали.
Не се противопоставям на никого. Основната ми цел е да изложа пред вас всички болести и видове робство, за да не им се поддавате, да останете свободни и да постигнете безпрепятствено сливане със съществуването. А егото е единственото ви препятствие. То може да се прояви в толкова много форми, че наистина непрекъснато трябва да бъдете нащрек за начините, по които може да ви измами. Може да бъде толкова фино и недоловимо, като сянка, която неизменно върви до вас, а вие не я забелязвате.

*****
Аз ви уча да живеете пълноценно, да изпитвате върховна наслада от живота във всяко отношение – физическо, интелектуално, духовно. Трябва да живеете така, че да осъществите докрай възможността да се радвате на живота. Извличайте от всеки миг възможно най-голямата наслада, цялото възможно щастие, за да не съжалявате после: “Ето, този миг отлетя, а аз не можах да се възползвам от него.” Не мислете за миналото, за другите животи или за Божието царство – всичко това е чиста глупост. Утрешният ден не съществува. Винаги е днес – неизменно и завинаги днес. Съществува единствено настоящият момент. Уловете го. Извлечете от него всичко възможно. Ако успеете да го постигнете, няма да се сетите за миналото. Нима е нужно да си спомняте за его? Просто миналото ще престане да оставя във вас своите следи. Само неизживените мигове от миналото могат да се превърнат в тежко бреме за вашата психика.
Позволете ми да повторя още веднъж – мигновенията, които не сте изживели, а сте могли да изживеете докрай; начинанията, които са могли да процъфтят, но са оставили недоразвити; песните които сте могли да изпеете, но са останали дълбоко във вас поради някаква глупава причина и не са изпети докрай… Само неизживяното минало се превръща в огромна тежест за духа. И с всеки изминал ден тя става все по-страшна и непосилна. Затова старците стават все по-раздразнителни. Те не са виновни. Не могат да осъзнаят защо всичко ги дразни, защо все нещо им е криво и нищо не ги радва, докато на другите им е весело, децата около тях пеят, танцуват, скачат и се радват на живота, а те самите търсят спокойствието на тишината… Защото всичко това за тях вече е отминало.
Става дума за съвсем просто психологическо явление – тормози ги неизживеният докрай живот, тяхното минало. Неизживяното детство се обажда някъде дълбоко, когато гледат как децата наоколо танцуват. Нещо им е попречило да изживеят детството си пълноценно, нещо им е попречило да танцуват, когато са бил деца – може би родителите, по-големите братя или сестри, или самите те по някакви причини са се въздържали от криворазбрано уважение към по-възрастните. Може би са ги представяли на съседите с думите: “Вижте го колко е кротък и тихичък, не прави пакости и не досажда.” На времето това било напълно достатъчно да удовлетвори егото му. Но детството му така и си останало неизживяно. И на стари години човек усеща това и не може да търпи щастливи деца около себе си. Това, от което го боли, е всъщност неизживяното детство. То е оставило в него незарастваща рана.
Колко рани носи в себе си човек… Хиляди една след друга. Колко мигновения в живота си сте оставили неизживени?
Хората, които идват да видят нашата комуна, пристигат полуживи, пренесли дотук единствено телата си. И изпадат в шок, когато видят, че вие сте живи. Много биха се зарадвали, ако открият сред хвойновите храсти насядали аскети – голи, гладни, неизменно отправящи молитви към Бога, който не съществува. Много биха се зарадвали, защото те са много по-мъртви, отколкото вие някога сте били. Струва им се, че в сравнение с тях вие сте взели много повече от живота. Щяха да изпитват към вас дълбоко уважение, ако ги бяхте накарали да се чувстват по-добре.
Когато полуживи хора идват при вас и видят как живеете, чувстват се празни и безсмислено опустошени. А от това боли. Много боли. Затова ви питат: “Защо живеете толкова богато?”
Богатството ти принадлежи по право! То е следствие от самия факт на раждането ти.
Човек не се появява на белия свят с написана на челото си съдба. Можеш да отидеш при някой хирург и да го помолиш да види какво има в главата ти. Там няма нищо написано, не е написано нищо и в линиите на дланта ти.
Човек идва на белия свят като съвършено чиста, все още ненаписана, отворена книга.
Ти си този, който пише собствената си съдба, никой друг не прави това вместо теб. Кой би могъл да го направи? Как ще стане? И защо?
Човек идва на света като цялост от неосъществени потенциални възможности. И единствено той определя своята съдба. Всеки трябва да осъществи сам себе си.
Никой не се ражда с наготово изградена личност. Човекът се ражда също като семето, покълнало в земята и умира също като него. Но междувременно израства и цъфти цвете или дърво…
А цветето и дървото раждат милиони семена. Разбирате ли какво имам предвид под изобилие и богатство на съществуването? Едно семе може да обвие в зеленина цялата земя, цялата вселена… Земята не е нищо в сравнение с вселената! Едно единствено семенце… Какви потенциални възможности се крият в едно мъничко семенце! Но човек може да го скрие в сейфа или в банковата си сметка и да мисли, че живее нещо, което изобщо не е живот.
Аз съм за богатството във всичките му възможни форми. Не бива да забравяте, че богатството е възможно само ако допуснете неговото многообразие.
Не се подлъгвайте по онази остаряла представа, според която човек ще се обогати духовно, ако подлага тялото си на лишения, че физическото мъчение води до духовно обогатяване. Това просто не е истина. То противоречи изцяло на науката. Виждал съм хора, които цял живот са подлагали на мъчения тялото си и това ни най-малко не ги е обогатило духовно. Дори по-лошо – душата им е отлетяла дълго преди да се стопи тялото.
Тялото и душата не са врагове. Те съществуват в пълно съзвучие помежду си.
Човекът е една хармонична цялост. Всичко в него е свързано. Не можеш да унищожиш нещо за сметка на друго, така въздействаш върху цялата система – можеш да я накърниш, но можеш и да я развиеш. Трябва да осъзнаеш, че си неделима цялост.
Затова живей, и живей пълноценно! Запали факлата на живота си и от двете страни. Само тогава можеш да си отидеш от този свят с усмивка и в блаженство.

*****
Един Учител бил на смъртното си ложе, броени мигове го делели от смъртта… Всичките му ученици били около него. Един от тях попитал: “Учителю, ти ни напускаш. Какво ще ни кажеш на раздяла?”
Учителят отворил очи, усмихнал се и рекъл: “Чувате ли катерицата на покрива?” Затворил очи и си отишъл. Учениците му съвсем се объркали – какво ли биха могли да означават последните му думи? “Чувате ли катерицата на покрива…”
И това е всичко, което им оставил – думите миг преди смъртта.
В този миг се радвал единствено на стъпките на катерицата върху покрива. Кой го е грижа за смъртта? И за какво му е да мисли за последните си думи? Мигът означава – тук и сега. Това означават и последните му думи – не е нужно да ходите някъде и да търсите нещо, всеки миг трябва да се изживее тук и сега, дори мига преди смъртта. Човекът просто се радвал на звука от лапичките на катерицата върху покрива.
Такива хора пият докрай от сладостите на живота, живеят пълноценно, имат невероятно богат живот и няма за какво да съжаляват. Хранят в себе си дълбока признателност за всичко преживяно и си отиват с усмивка на уста – какво го е грижа за някакви си заветни думи? И една усмивка е напълно достатъчна. А усмивката пред прага на смъртта е възможна само ако не носиш със себе си безкрайна върволица от неизживени моменти, които те дърпат назад и те питат: “Ами аз…?” Неизживените, пропуснати мигновения.
Ако нищо не е оставено недовършено, ако всеки миг е изпълнен докрай, тогава няма какво да те дърпа назад – има само тишина. Ако всеки миг е бил пълен, не остава и нищо за бъдещето, защото бъдещето само по себе си е недовършено и чака следващия ден – ако не си осъществил мига вчера, осъществи го утре.
Но ако няма неосъществени вчерашни дни, не съществува и проекция за утрешния ден. И тогава всеки миг е изживян докрай.

 

Внимание: Изложеното от ОШО е израз на ЖИВО слово, той не е написал нито ред, всичко е послепис на неговите лекции и семинари, изведен от “слушателите” му.  Като живо слово то е различни форми на беседи – в смисъл “ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ”. Характерен похват при това е формирането на отговор, който да съотвества на “нивото и особеностите на зададения въпрос” – с цел отговореното да “стигне” до питащия – като провокация или едно “ниво” на виждане… В този смисъл въобще не е било важно отговорите да съотвестват на една генерална концепция и линия, а най-важното е било самия човек и ангажимента ДА БЪДЕ ПРОВОКИРАН САМ ДА ОТКРИЕ ПЪТЯ СИ и да върви по него… Като израз на това формалните противоречия въобще не е нужно да се търсят в неговите записани беседи – веднъж е казал едно, друг път – друго.  Един път изрича по-твърди думи към Исус, друг път го определя като най-милосърден ( из ‘Следвай ме. Том 1-4: Беседи върху притчите на Исус” – една от моите любими книги). Така, че не вземайте всяка дума за чиста монета. Местата, хората, географските райони и самия ОШО са се променяли през годините и най-важното си е оставало да достигне до “самия човек”.

 

Изберете си формат и свалете цялата книжка свободно:

Download/Свали от тук
Share.

Leave A Reply