Karadjata - ebookCover„Хаджият… Хаджият… оня, дето… Хаджи Димитър бре!..  Хаджи бре, като как е там… из Българско? Кажи един лаф по народните работи!…” И Хаджията тогава ще огледа бавно всичките, ще си заръча едно каймаклия кайве алатурка, приготвено в горещ пясък. На голтаците и дрипльовците наоколо ще заръча по цяла половница цветясало вече вино, което за оцет е слабо, а за вино е киселко. Никой няма да му придирва на виното, голтаците само това чакат, някой да ги почерпи – те с това и поминуват, като се черпят един друг. Ще дръпне тогава Хаджията една дебела, шумлива глътка от кафето. И ще почне бавна, умна, достолепна реч за големи неща – като съдбините на България, високите цели на борбата, нуждата от жертви пред олтара на отечеството поробено. И прочее. От време на време Хаджият ще размятва празните ръкави на своя бабаитски чепкен, наоколо му хъшовете ще го слушат, зяпнали в благоговение, ще подпитват сам-там нещо по закона за четите, той ще отговаря, те ще пият думите му. И ако досега не са виждали истински, жив, оригинален български войвода – има да въздъхват, има да преглъщат и барем ще се нагледат: е, тѐ това е! Тѐ така да бъдем веднъж като Хаджията – па после, ако ще да умрем… И ще бъдат готови да скочат в огъня и да умрат, щом само той им каже…Младият, двайсетгодишен Ботев така е видял Хаджията тая пролет. Такъв го е и запомнил, и вече няма да преодолее очарованието от него, ще остави това очарование в баладата си; после чрез тая балада ще го даде на нас, които веднага след майчиното мляко сме засукали „Жив е той…“ – дълго преди да можем да сричаме: „…тоз, който падне в бой за свобода…“ Но то е вече друга работа. А Хаджият е юнак, доказвал го е неведнъж, може да го докаже още веднъж. И сега в четата комай няма друг, който по-ясно от него да разбира големия смисъл на тоя поход, величието на предстоящите юнашки трудове. Та даже и предчувствие някакво за историчността на подвига. „Малко сме, братя – ще каже той в своето слово. И ще поклати глава. – Малко сме, трябаше повечко да се съберат. Но и с вас ние ще да се наемнеме… да покажем на братята си българи как се умира зарад отечество…“
***

И ще тръгне Караджата, ще почне обратния си поход към Дунава. За да спре най-сетне в къщата на старата Тиховица. Дето е и сега буйната му глава. И последната мисъл, последната истина, която светеше там, в тая буйна луда глава, и угасна заедно с нея — най-последната и пълна истина беше: не смърт – борба; никоя борба не пропада…

ЦЯЛ НАРОД СЕ НАДИГАШЕ.
Защото никоя свята борба не пропада, никоя!

Пътниче, ако някога ти се случи да минеш по тия места, когато вървиш по пътя от Вишовград за Добромирка и стигнеш четвъртия мост – свърни надясно. Това е мостът на Черната мома, на това място ще да е бил. От моста тръгва пътечка нагоре и тая пътечка ще те изведе до разклона на Канлъ дере. Там е и оная рътлинка, стои си още такава, Каквато била. Свали шапка на това място и постой в тишината му. Гургулици мъркат в усоето наблизо, там, дето спала четата. Шумата я секли, тя расла, пак секли – пак расла. Сто години… Сега пак е гъста и млада. Каквато била тогава. Далече на изток се виждат зелени лозя, бели стърнища, изпънати редове на овошки. Мир и безмълвие наоколо. Само един триклонест, стар, хралупат дъб стои в дъното на рътлинката един той останал същински от онова време. Казват, в тая кухина се бил скрил Караджата. Не вярвай на това, което казват. Вярвай на Караджата, той не може да се крие. Той паднал там, дето стоиш. Тревата там е скоро окосена, земята напукана от сушата и отдавна изпила кървите.

Мир и безмълвие.

… И все така е зелена и тиха оная поляна там, над клонатото дере, в зелените шуми. Стои си тя, обърната към изгрев-слънце и ласкава, цъфти си там и увяхва тихо. А когато вечер изгрее месецът и птиците млъкнат, и звездите обсипят гъсто небесния свод, когато заспят далечните звуци и далечният лай и стане още по-тихо – само щурците тогава остават, църкат с тънки и дебели свирчици и мерят вечността. Тогава навярно и тук идват самодиви. Играят те щурчовите вечни песни, ронят росни капки плач по тревите.

И търсят духа на Караджата.

***

„Караджата“ не е изгубено по рафтове книжле, а е част от преоткрито, пестеливо по обем белетристично наследство – самороден къс двадесет и четири каратов епос, пътеписни нанизи по нишката на избродени пътеки, сребърен обрус от лице на мъченик и езикови мъниста седеф, янтар и бисери.

Георги Божинов поби жалони в три жанра. След „Калуня-каля“ дано читателите хлътнат вдън гората Дикчам, да продължат по неговите пътеки през Юлен, покрай Доспат дере, чието православно име Рата (от „рат“ – сражение) припомня само той. Да го последват по римския калдъръм, изкъртен за градеж на джамии и дувари – от Брезница, през Корница до Лъжница… Та чак към Тревненския балкан. Той пътува без бързане, с озъртане, с взиране в далечното и в близкото, чете изписаното върху пръстта, запомненото от земята, вслушва се в шепота на треви и билки, в трепета и уплаха на птици… И какво що чуе или зърне, записва, за да го сподели по-късно с онези, които нямат време за губене, не признават ищах без файда, нямат обоняние за дивеч и кураж срещу зверове. От Божиновите пътеписи навява спомен за Дядо-Вазовите шетания из Българската велика пустиня, за патриаршеското му сладкодумие, за взирането му отвъд хоризонта и за просълзяващото негово умиление. Третата изненада в Божиновото наследство е самотна творба, наподобяваща военна дописка за сражения отпреди сто години, а всъщност е биография на един войвода. В народното ни съзнание като в иконостас има два неразделими равноапостолски образа – Хаджията и Караджата. Заради единия Ботев ни е дарил великата балада със стиха „Тоз, който…“, изсечен върху безброй паметници. Заради другия Каравелов ни е заклел в девиза „Свободата не търси Екзарх, иска Караджата!“.

Георги Божинов беше смогнал да извае от топка глина малка пластика на Караджата и да ѝ вдъхне излъчване. Божинов си е харесал „образ невъзможен“, не окован в хроники, не извехтял в спомени, защото е дух, а не плът. Ни сърдито слънце го е пекло, ни вълк е близал лютите му рани. Уловим само от безплътни самодиви и луди глави, обречени за отсичане. А как се рисува дух? Няма ерминия (наставление към иконописци) за такова умение.

В Божиновите страници няма раздели и глави, няма цитати, няма измислен персонаж. Те са задъхано свидетелство на жив наблюдател за едно сражение, Макгаханова кореспонденция, изпратена по телеграф към днешния ден.

Късно ми попадна есето на Вирджиния Улф, където срещнах директното ѝ питане: „Нима биографията е изкуство? Въпросът може да изглежда глупав и несправедлив, като знаем каква наслада са ни доставяли някои биографи… Липсват шедьоври… От всички изкуства изкуството да се пише биография е най-окованото… Белетристът е свободен; биографът е обвързан… Като ни излага истинските факти, като отсява дребното от едрото и като извайва цялото така, че да обхване очертанията, биографът прави много повече, за да разпали въображението, отколкото всеки поет или романист“. Ще припомня отново редове от Вирджиния Улф: „…Единственият съвет, който може да се даде за четенето, е да не се приемат никакви съвети, да се следва собственият инстинкт, да се използва собственият разум, да се стига до собствени заключения… За да не се спъне онази независимост, която е най-важното качество, необходимо на един читател… „Хамлет“ по-хубава пиеса ли е от „Крал Лир“? (Хрониката за „безсмъртния смъртник“ или народната мълва за Стефан Сърната, ще допълня аз, В.К.) Никой не би могъл да каже. Всеки трябва да го реши за себе си“.
Който смее – нека да го рече по-добре.

“… Хора няма, народ няма, българи няма, и турци няма. Балканът е в България, но Балканът не е България… Нашият Балкан е народът. И дирим го тоя Балкан, а намираме равно поле. …. Какво сме виновни ние, че сме се родили в това неузряло време, което ни държи за гърлото и ни души? Нека направим най-доброто, което можем! Навярно във всяко време може да се направи най-доброто. Опитахме вече. Остава да умрем. Може и това да е най-доброто”

“Свърши големият миг, мигът, който ще стане вечност. Търсеше смърт, проста смърт. Намери безсмъртие, което не му трябваше…”

„Тоз, който падне в бой за свобода, той умира, разбира се… Умира си както всички умиращи. Само за разлика от всички останали смъртни и умиращи, над смъртта му раззеленява живот…“

A oткъс от аудио книгата “Караджата” на Георги Божинов: https://youtu.be/Dyvf1xnvYX4