miriyana-basheva-neka-da-e-lyato-4eti.meТворби, създадени с разкрепостена, оригинална мисъл с модерен изказ, адекватен на съвременното светоусещане, с характерна мелодика… В много от тях поетесата е щрихирала живота си. „Живял ли си единствено с перото – любовник, брат, тиранин и аллах, зачеркнало и хляба, и леглото? Така живях“, изповядва се тя в „Кръст“. А в „Точка“ е категорична: „Предупреждавам: Няма да умра“. И продължава: „А ако някой ден – помози бог! – откаже медицината отсрочка, не бързайте с цветя и некролог. Предупреждавам: Няма смърт. И точка“. Миряна Башева ще остане със своите произведения в златната книга на лириката. Защото е творец с висок, космополитен хоризонт, който бе с ръка на пулса на днешния ден и модерният човек се разпознаваше в стиховете й, преведени на почти всички европейски езици.

Десетки са песните по стихове на Миряна Башева, които и днес хората припяват – дори без да знаят понякога кой е написал текста. По нейната лирика песни са създавали Петър Чернев, Михаил Белчев, Стефан Димитров, Атанас Косев, Юри Ступел, Валди Тотев и др. Много от песните са популярни евъргрийни – “Дано” на Богдана Карадочева, “Тежък характер” на Йорданка Христова, “Как си ти” на братя Аргирови, “Булевардът” на Михаил Белчев…

Миряна Башева е единствената дъщеря на трагично загиналия външен министър Иван Башев. Родена е в София на 11 февруари 1947 г. Завършила е руска гимназия и английска филология, без да се дипломира. Прописала поезия сравнително късно – след 23-тата си година. Първата й стихосбирка е “Тежък характер” (1976). Следват „Малка зимна музика“ (1979), „Сто години суета“ (1992), „Ние сме безнадежден случай“ (1997)… Тя е наричана с уважение “бохемката на родната поезия”, а на широката публика Башева бе известна като “поетесата на космическата нежност”.

През 1979 г. Миряна Башева пише стиховете към филма „Войната на таралежите“ на Иванка Гръбчева. По покана на Рангел Вълчанов създава сценария на игралния филм „Последни желания“ (1983 г.), както и на няколко документални филма на именития режисьор.
Има включени стихове в антология с българска лирика, излязла в САЩ – „Глина и звезда – съвременни български поети“ (1992), подготвена за печат от българския поет и преводач Георги Белев, заедно с Lisa Sapinkop. Башева е работила в списание “Отечество”, Българската национална телевизия, Студията за игрални филми “Бояна”, списание “Факел”, вестниците „24 часа“ и „Сега“. Носител е на многобройни отличия, сред които и орден „Св. св. Кирил и Методий първа степен“ за големи заслуги в областта на културата.
На въпроса защо поезията й е толкова ръбата и предизвикателна, отговаря: „Мои изследователи твърдяха, че било несъзнателен протест срещу пригладената поезия, а също и едва ли не борба срещу казионното слово от онуй време въобще. Лаская се да мисля, че може да е било така, но на лично ниво го тълкувам като защитен рефлекс.”
“Миряна беше човек, в чиито стихотворения имаше послания – песента “Дано”, която знаят всички деца и възрастни, “Господи, дай на България” – послания за добро, за любов…
Имам чувството, че, отивайки си, тя не си е отишла, защото всъщност е оставила страхотни стихотворения, страхотна следа в нашия живот, живота на нашето поколение.”
— Стефан Димитров, композитор

МИРЯНА БАШЕВА – българска поетеса (11.021947 – 12.07.2020). Прописва в началото на 70-години. Заради оригиналната мисъл и мелодичността стиховете си става търсен автор на текстове на популярни песни. Писала текстове за песни по музика на Петър Чернев, Михаил Белчев, Стефан Димитров, Атанас Косев, Юри Ступел и др. Песните ѝ са изпълнявани от много звезди на българската естрада. Стиховете ѝ са преведени на много европейски езици.

ТЕЖЪК ХАРАКТЕР
Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош
все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш,
от глава до колене
нищо, че ме болиш!
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар –
цял живот – студ и огън,
клетва и благослов,
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.

 ТОЧКА

 Аз нямам как да стигна до финала,
да пусна тоя свят на самотек.
Мен еволюцията ми е дала
безсмъртие, защото съм човек.
Аз няма да положа тихи кости
под жалните орландовски брези
и моите опечалени гости
ще си спестят и свещи, и сълзи.
В опровержение на Чарлз Р. Дарвин,
на черните Адамови ребра,
над мене няма да програчи гарван.
Предупреждавам: Няма да умра.
А ако някой ден – помози бог! –
откаже медицината отсрочка,
не бързайте с цветя и некролог.
Предупреждавам: Няма смърт. И точка.

БЕЗНАДЕЖДЕН СЛУЧАЙ

Компетентните поколения
се напъват да ни научат
на това, че не си за мене.
Ние сме безнадежден случай.

Колко пъти? Един ли? Сто ли? –
ни разделяха с думи тежки?
Ти си моето слабоволие.
Аз съм твойта любима грешка.

И пак горестно се прегръщаме
под заслона на ветровете!
(Всяка недостроена къща
ни е ласка от райсъвета.)

Заприличали сме на хора,
дето вечно си губят ключа.
Няма да го намерим скоро.
Още сме безнадежден случай.


ЧЕРНОВА ЗА ПИСМО ДО ЛЮБИМИЯ

Отдавна подозирам принца
от приказките –
в демагогия.
Не се преструвай на единствен.
Отдавна зная, че сте много.
Поединично и погрупово
илюзиите
лягат ничком.
Сбогувам се и с тях.
От упор.
Аз мога да прежаля всичко.
Кажи, че няма вече Истина.
Не бой се.
Няма и да охна.
Отдавна не кърви неистово
сърцето,
голо като охлюв.
От любовта
ще вържа фабула.
От истините –
митология.

Аз вярвам в тях,
понеже трябва.
Обичам те,
защото мога.

Хей,
аз съм протеже на музи,
с които в тъмно съзаклятие
са най-добрите ми илюзии
за принца
и за свободата.


МАХМУРЛУК

Неврози. Микроинфаркти.
Гърмят бушон след бушон.
Пие се като в Антарктика.
До състояние гьон.

Една приятелка (бивша)
днес ми удари нож.
Водка, мъгла и киша.
Мръсна софийска нощ.
Един приятел (зарязан)
не ме удари и днес.
И аз съм свиня, ви казвам!
А кой смее да бъде трезв?

„Мога да копам, а мога и
да не копам“ – зъл анекдот?
Народопсихология?
Тъмен балкански народ…
Икономически кризис.
На културния фронт – лайна.
Извинете за мекия израз.
Аз все пак съм жена.

Аз все пак ви обичам…
Взехте ли диазепам?
Въпросът е риторичен.
Друг няма да ви задам.

Аз просто така си пиша.
Не с кръв. С по-друг състав:
с водка, мъгла и киша.
С мръсен софийски нрав,
а той не става за маркетинг…
И рейтингът ми е един…
Пусто е като в Арктика.
Ни водка, ни вопъл, ни СПИН.


НЕПРИМИРИМИТЕ

Много са малко.
Все пак ги има.
А пък аз точно такива харесвам –
дето ги няма.
Непримирими.
И към земята строго отвесни.
Биват прочути
и забранени.
Те са измислили дясно и ляво
и мислят
петото измерение.
Непримирими към бог и дявол.
Все са поети –
без варианти.
И политици да ги направиш,
В своите черни
служебни чанти
ще носят само лирични държави!
Обикновено
не са щастливи.
(В простия смисъл, прост като „здрасти“.)

А им завиждат,
и то – красиво –
всички, които си имат щастие.
Още са малко.
Чакаме нови!
Трябва да дойдат, ако сме хора!
Ако сме дух,
материя, слово –
с божествена аудитория.

И кой ги знае
отде се взимат…
Е, пак оттам, отдето и всички.
Но и с природата
са НЕПРИМИРИМИ!
А пък аз точно такива обичам.


АЗ СЪМ ФУТУРОЛОГ

Като изтърсени от кош,
валят звезди. Изящна вечер.
И без понятие за грош
спи половината човечество.
Милиарди влюбени не спят –
от сън и разум се изключват.
Не спи Дежурният по Свят –
той бди. И препрочита Тютчев.
(Дежурството е лек, но кръст –
понеже няма много работа…
С приспивен Микроземетръс
Дежурните се забавляват.)

И пак е ден. Добре върви
опитомената галактика.
В града е шумно – с’еst la vie!
но никой не напредва с лакти:
тук всеки има и талант,
и възпитание на Гьоте.
За всички тук е оправдан
един античен израз – „gotini“.
И аз съм тук! Но не – така
сама, не както нявга – някоя…
На раменете ми – ръка:
интелигентна, нежна, яка!

А пътят – опнат като нерв.
Животът – пак неразгадаем!
Последният милиционер
над Омир слънчево ридае …


КЪДЕ ОСТАНА ДЕТСТВОТО?

Мъжът има винаги право
той сам си е майка, баща
и може спокойно да прави
цял куп забранени неща.

Не можеш му кажеш – Я стига!
След гостите кой ще мете?
Мъжът може истински тигър
да купи на свойто дете.

Какъв ли ще стана ме питат?
със сигурност още не знам,
обаче едно предпочитам
да стана, да стана голям.

Какъв ли да стана се питам?
със сигурност още не знам,
обаче едно предпочитам,
да стана, да стана голям.

Къде ми са детските книжки,
кажи ми мой прашен сандък?
Закусиха сивите мишки
с вълшебните букви – язък!

Къде ми е класната стая,
къде е коравия чин,
а, б, в, тире, запетая,
забравих ги вече – амин!

А днес моят собствен наследник
извършва геройски бели
не съм се изгубил безследно
щом той ме повтаря нали?

Къде е момчешката дързост,
след мене защо не върви,
отминаха стъпките бързи
и ехо не чувам дори.

Къде ли се водят войните
за мойте наивни мечти
дали пък не са ми сърдити
че съм ги отрекъл почти?


ЛЯТО

Да е лято, само да е лято!
Топло и зелено
като горски мъх,
да струи тревата –
силна, некосена –
искам да е лято
до последен дъх.
Да е тихо, тихо над земята,
на кравайче свито
времето да спи,
да звучи в нивята
пеещото жито –
нека да е лято
милиони дни.Да е лято! Още да е лято –
дълго като зима,
топло като гръд,
тежко като злато,
звънко като рима,
вечно да е лято –
за последен път.


Линкове към книгата в различни формати: