Да убиеш Ботев – Искрен Красимиров

Posted on 02/06/2023

by book

Поетичният гений, пламенното революционно слово и саможертвата пред олтара на свободата отреждат на Христо Ботев най-висока и най-уважителна оценка в народната ни памет. Неслучайно въпреки всичките си кусури и грешки и независимо от обществено-политическата конюнктура за поколенията българи Ботев остава и ще продължава да бъде пример за подражание и вдъхновение. Затова и интересът към неговия кратък, но динамичен, изпълнен с митарства и изпитания житейски път, не стихва вече век и половина след гибелта му. Доказват го хилядите публикации, проследяващи съдбата му – от безгрижното детство в Калофер, през първите гимназиални трепети и изкушения в Одеса, даскалуването из Бесарабия и Влашко, хъшовските мечтания и разочарования, до героичния, но самоубийствен поход към Врачанския Балкан. Доказват го и стотиците паметници и мемориални знаци, имената на улици и площади, на училища и читалища, портретите в класните стаи и в кабинетите на управниците ни, множеството научни форуми, юбилейни вестници, художествени произведения, тържествените чествания на годишнините от рождението му, възпоменателните инициативи, посветени на смъртта му.
Малко са възрожденските дейци като Ботев, които по толкова категоричен и всевластен начин присъстват в забързания ни свят на хора от ХХI век. Сравнявайки обаче редактора на „Дума на българските емигранти“ и на „Знаме“ с по-ярките фигури от новата и съвременната ни история, без никакво колебание можем да приведем поне три аргумента, които по безспорен начин го открояват и го превръщат действително в една от най-популярните и най-обичаните личности измежду националните герои на България.
На първо място ще отбележа, че Ботев е най-радикалният измежду лидерите на родната емиграция, особено когато става дума за социалните аспекти на националната ни революция. Кой по-остро и по-последователно от него бичува еснафлъка на чорбаджиите, псевдопатриотизма на богаташите, интригантството на самозваните ни духовни пастири? Кой сред тогавашния ни елит се противопоставя на по-висок глас от него срещу социалната неправда и неравенството, срещу потъпкването и незачитането на изконните човешки свободи? Поетичният и публицистичният талант на Христо Ботев, съчетани с характерната му експресивна душевност и вулканична енергия, са впечатляващи.
Неговият бунтарски дух, решителност и всеотдайност са завладяващи. Те въздействат на по-разпалените хъшовски глави из Влашко и Южна Русия, очакващи решителния момент за разплата с вековния потисник. Те подхранват надеждите и вярата на хилядите млади българи, мечтаещи за по-достойно и сигурно бъдеще. В тези качества се корени в крайна сметка и безспорният авторитет на Ботев като последователен пропагандатор на революционните идеи и като водач на най-радикално настроената част от българската емиграция. Това прочее обяснява и защо приживе той е бил обичан, но и мразен, величан, но и обругаван, и то както от чужди, така и от свои.
Втората причина за нетленната харизма на Христо Ботев виждам в неговата необикновена личност. С цялата си революционна дейност той беше и продължава да бъде пример за това какви качества трябва да притежава големият политически лидер. За разлика от други възрожденски дейци, Ботев не успя да се сдобие с университетски дипломи, но трудният му житейски път го беше научил, че за да поведеш цял един народ на заколение по пътя на собствената му Голгота, е нужно не само да имаш визия за това какво трябва и как трябва да се направи, но и с личния си пример да покажеш, че това, за което зовеш, е наистина постижимо, че саможертвата не е само думи, но и дела, че да ръководиш, означава и да носиш отговорност.
На трето, но не и на последно място, ще отбележа идеите на Ботев за бъдещия свят. Представите на поета за бъдещето на свободна България очертават подобно на възгледите на Левски един нов, непознат и бленуван от всички българи свят, свят на истинната демократска република, на справедливостта и на равенството пред закона, свят, в който няма да бъдеш преследван за политическите си идеи или за религиозните си вярвания, свят, в който независимо от етническия си произход всички ще имат равни права и задължения, равни шансове и възможности за изява.
Убеден съм, че всеки от нас – потомците на някогашните възрожденски българи, макар и невинаги да го изричаме на глас, сме се опитвали да се доближим до духовния свят на Ботев, да го разберем, да разшифроваме неговите послания и завети, да възприемем неговия аршин за „добро“ и „зло“, за „любов“ и омраза“, „за свобода“ и „робска нищета“. От дистанцията на времето обаче като историк осъзнавам, че под благородната патина на миналото в биографията на сина на даскал Ботьо и Иванка Дрянкова има все още не една и две тайни, които чакат да бъдат разбулени и които ни пречат да разгадаем превратностите и мистериите в неговата съдба.
В книгата, която ти, любезний читателю, започваш да четеш, ще откриеш възможните отговори на поне част от въпросите, които отдавна привличат вниманието на специалисти от различни области на хуманитарното познание. Прочее, случайно или не, два от тези въпроси са като „алфата“ и „омегата“ на всяко биографично съчинение – къде е роден Христо Ботев и кой уби Войводата? Двата въпроса очертават началото и края на едно необикновено животоописание, на едно приключение назад в отминалото време на българския ХIХ век, в последните десетилетия на чуждото агарянско иго, когато изпод сянката на падишаха се прокрадват – първоначално плахо, но с годините все по-ярко и по-видимо – лъч светлина, надежда и вяра, че свободата е постижима и че за да бъдат дедите ни достойни за нея, достатъчно е да я поискат и да се преборят за нея. Един даскалски син осъзнава това и с творчеството и живота си показва по своя си неповторим по ботевски начин, че неговото символ-верую не е поредната химера.
Подобно на своя герой авторът на настоящата книга – Искрен Красимиров, не е подвластен на табутата и на разните самоограничения, служещи само като оправдание за нежеланието или страха да бъдеш инакомислещ, да оборваш наложените мантри, да спориш с набедените за авторитети, да се разровиш из травматичните рани на историческата ни памет. Вероятно част от констатациите на Искрен Красимиров няма да допаднат на всеки читател, а някои от неговите изводи ще прозвучат твърде провокативно, еретично, дори скверно. Аз самият имам своите несъгласия с автора, още повече че по свои си някакви съображения той не е отчел в пълен обем постигнатото от родната историопис през последните 30–40 години, а то не трябва в никакъв случай да се подценява. Убеден съм обаче, че възприетият от Искрен Красимиров подход при анализа и критичното осмисляне на известните до момента свидетелства за живота и делото на Христо Ботев е смел и позакъснял пореден опит да се покаже, че „статуквото“ в историческата ни наука не е непоклатимо, че миналото ни има много лица и че дълг и право на всяко поколение българи е да потърси своите отговори на отколешните и обагрени с много политическо злободневие и пристрастия дебати за националните ни герои. (Проф. Пламен Митев)

В своята книга „Априлското въстание 1876 година“ проф. Христо Гандев също поддържа тезата, че Ботев много отдавна е бил решил да се включи във въстанието – или като войвода, или като обикновен четник. Проф. Гандев цитира писмо на Ботев до Т. Пеев от 12 февруари 1876 г.: Въпросите решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени, следователно тук не се иска молитва, а мотика… Аз се признавам вече в тоя наш общ порок и бързам да произнеса над себе си праведния приговор… Аз ще да направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан, и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите...
На 9 май 1876 г. Филип Тотю пише на Панайот Хитов: …договорът, който имахме, се унищожи. Така фактически става ясно, че четата остава без водач. За това свидетелства и писмената кореспонденция, която си разменят емигрантските дейци във Влашко и Южна Русия. В едно писмо на Тодор Пеев в Браила до Петър Енчев в Николаев от 22 май 1876 г. той известява за подвига на Ботевата чета с превземането на „Радецки“ и акостирането на българския бряг, както и за слуховете, че четата била разбита от около 4000 черкези, като едновременно с това споменава: Филип и Панайот се намерват в Сърбия… Снощи получих депеша от Филипа из Белград. Той ми казва колко по-скоро да изпроводя в Кладово колкото юнаци се намерват тъдява. В друго писмо от 17 май 1876 г. Димитър Ценович се оплаква на полк. Иван Кишелски: Както виждам, че сърбите играят някоя двулична роля. Вземаха парите на русите и още не щат да почнат, нас чакат. Видите, господине Кишелски, когато не разсъждаваме по-добре работите и се водим по всякого! Жалостно наистина за нашия народ, когато водачите му не предвиждат и да го запазят от пропастта, която му грози. Явно „дългомустакатите войводи“ Филип Тотю и Панайот Хитов са се полъгали по обещанията на сърбите и са се опитали да организират свои чети на сръбска територия. В своите „Спомени“ Никола Обретенов твърди, че главната заслуга за убеждаването на Ботев да поеме водачеството на четата е негова и на Апостолов: Щом стигнахме в Букурещ, отидохме право в печатницата на Ботйова, когото намерихме там. Разказахме му какво сме вършили през цялата зима, как народът в България се подготвя за въстание като един човек, как комитетът във Враца дава големи суми за купуване на оръжие… Обретенов и Апостолов потърсили Ботев не само поради това, че тям била известна неговата революционна дейност в последно време, но и защото сам Ботев е създател на тактиката, която предвижда помощ на въстанието с чети отвън. Горното твърдение на проф. Бурмов се доказва с думите на самия Ботев пред Иван Андонов малко след фиаското на Старозагорското въстание. А ето как в „Спомените“ Обретенов довършва разказа си за избирането на Ботев начело на дружината: Ботйов ни изслуша с голямо внимание, замисли се, стана на крака, изправи се и каза: „Аз ще ви стана войвода! Приемате ли ме?“. Тоя отговор ни толкова зарадва, щото ние скочихме на крака, прегърнахме го, целунахме се и от очите на трима ни потекоха радостни сълзи… И продължава: Ние го приехме с отворени обятия, защото съзнавахме, че за такава велика работа, да се поведе чета, трябваше и велик човек. Така Ботйов стана войвода на четата ни, а не както някои казват, че сме му целували ръцете и краката, за да го склоним да ни поведе…
Нужно е да отбележа, че според проф. Иван Унджиев Ботевата чета е била подпомогната финансово и морално от основаното през август 1875 г. в Букурещ Българско человеколюбиво настоятелство. В състава на дружеството влизали К. Цанков, Ив. Грудов, Ив. Кавалджиев, д-р Г. Странски, К. Николау и други. Неслучайно едно от писмата, които Ботев пише на 17 май 1876 г. от борда на „Радецки“, е до членовете на Българското настоятелство. В писмото си той ги уведомява за успешното изпълнение на акцията по „заробването“ на „Радецки“ и завършва: Благодаря ви, приятели, за доверието, което имахте към мене, и за любовта, която показахте към моето поробено отечество. От страна на всичката чета ви принасям най-дълбокото си почитание. Както се вижда, и тук на преден план излиза още една съществена страна от подготовката на Ботевата чета: Тя се явява като общо дело на почти цялата българска емиграция.

В разгара на битката на Милин камък Войводата се заканил на Заимов, като според Прокопий Дянков, записан от Захарий Стоянов, точните му думи били: Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Где е Заимов, тоя лъжец – със зъби да го разкъсам? Все по това време Войводата потърсил сметка и от съоснователите на четата „Св. Георги“ – апостолите Апостолов и Обретенов. Апостолов се опитал да възрази нещо и да даде надежда, но Ботйов го преварил: Махвайте се от очите ми и вие, идиоти с идиоти! Помните ли, като лъжехте във Влашко, че народът ще да ни посрещне на Дунава? Ние не сме друго нищо за тоя народ сега освен разбойници. Потвърждение на написаното от Захарий Стоянов откриваме и в „Спомените“ на Обретенов: Аз и Апостолов изядохме калая от Ботйова, който ни каза: „Това ли ви е народът, който ни чака с отворени обятия?“ .
В своята ранна, останала в ръкопис и неиздадена творба „Истинска повест: Вапорът „Радецки“ Стоян Заимов също свидетелства за подобен нелицеприятен епизод, в който Войводата е нападнал открито Обретенов: Отчаян от несполуката – да съедини дружината с населението, той (Ботев) викаше и псуваше именно Обретенова, като казваше: Това ли е приготвеното ви население за въстание? Нови детайли за отчаянието, настъпило у Войводата по време на сражението на Милин камък, когато вижда първите загинали и ранени свои другари, намираме и в спомените на самия Никола Обретенов: Ботйов за миг падна духом, особено като гледаше мъртвите и ранените си верни другари. Той слезе в малката пещеричка, подпря се на стената и почна да охка… Апостолов ме потърси в редовете на момчетата, намери ме и ми пошепна: „Ела, че Ботйов паднал много духом“.
След като се запознахме с личностите на Обретенов и Апостолов, нека направим кратка характеристика и на секретаря на Гюргевския комитет и главен апостол за Врачански революционен окръг Стоян Заимов.
Колоритно и категорично мнение за личността и способностите на апостола Заимов дава биографът на Априлското въстание Захарий Стоянов: В друга епоха и с по-спокойно разсъждение и научаване работите всеки би забелязал, че тоя ГЛАВЕН ДВИГАТЕЛ НА БУНТА В ЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ е прост лафчия и нищо повече. Защото сам известява, че огънят бил пламнал вече в Панагюрище, а той още стои и мъти яйца във Враца! . А ето как „известява“ Стоян Заимов патриотите в Румъния, че Враца е готова да въстане, с едно писмо, което подписва собственоръчно с кръвта си: Не мога повече да задържа разпалените за бой юнаци: те ще възстанат и който иска, нека им се притече на помощ. И продължава: Братя във Влашко! Новината е голяма. От голяма важност! Бунтът пламна в Панагюрище… Нам не остава нищо друго, освен да дигаме и ний. Братя!… 26 април 1876 г. С. Заимов. В книгата си „Христо Ботйов. Опит за биография“ Захарий Стоянов посочва още едно писмо, запазено от Стоян Заимов, с дата 24 април 1876 г., за което Стоянов в бележка 91 под линия отбелязва: Освен своето нахално съдържание, което показва, че авторът му разполага с корпуси войска, действително той го е подписал с кръв, която личи още. Тая собствена кръв отгде я е взел г. Заимов, по кой начин я е пуснал, дали някоя дървеница не е била посредница – ние не знаем. Само това ни е известно, че тя не е текла от чужди изнасилвания.
В книгата си „Враца и врачани в борбата за освобождение от турско иго“ Иван Ангелов разказва малко повече за ролята на апостола Стоян Заимов. По думите на изследователя „диарбекирският орел“, както е бил известен Заимов сред другарите си, е играл „решаваща роля“: Стоян Заимов действувал прикрито. Той ангажирал Врачанския комитет в работи, за които не е имало никакво решение. Така Заимов писал писмо на Бенковски в Панагюрище, в което му съобщава, че в неговия революционен окръг всичко е готово за въстание и той едва задържа момците, че във Враца съзаклятниците са добре въоръжени и даже има излишно оръжие.
От книгата на Иван Ангелов, спомените на Обретенов, както и от други източници установяваме, че Бенковски е изпратил петима души от Панагюрище с 2000 турски лири, за да купят оръжие от врачани. Пратениците останали три дена във Враца, след което отишли и до Оряхово, но се върнали в централата на Четвърти революционен окръг без нито една пушка или револвер. Отново цитирам Захарий Стоянов, който пише: Имало хора, които се усъмнили в думите и фразите. Прокопий Дянков разказва, че когато се е решило да стане минуването на Козлодуй–Враца, Сидер Грънчаров, тоя стар и горещ патриот, който предлагал четата да мине при Свищов, заплакал. „Помнете ми думите, Заимов е слаб човек, няма да направите нищо“ – казал той, но никой не послушал“.

Първият документ, в който се споменава Ботевата чета, е с дата 9 май 1876 г. и в него русенският валия предупреждава своите подопечни в Търново, че предстои да премине чета с войвода „даскал Христо“:

От тайната полиция е установено този път следното. Намиращите се разпръснато в околностите на Александрия бунтовници поради страх да не се научи местната власт, се разотишли към Гюргево и Букурещ под предлог, че ще ходят в Сърбия или Черна гора. Взето било решение да преминат под Русе или през оряховската кааза, ако не се позволи от страна на Румъния. Те носили пушки винчестер и притежавали паспорти. За войвода имали едно лице на име даскал Христо от Ловеч – едър на ръст, с полуруса брада, на около 45 години. Той ходил в Румъния, за да вземе инструкции от войводата Тотю… Да се осуети преминаването им.

От текста на телеграмата е очевидно, че агентурната мрежа на Високата порта е била доста добре осведомена за предстоящите събития, защото в най-общи линии информацията съвпада с добре известните ни факти. Прави впечатление и много подробното описание на войводата на четата: името му, описанието на външния му вид и възрастта му. Ако предположим, че посоченият „даскал Христо“ е именно Христо Ботев, остава въпросът как турското разузнаване е знаело още на 9 май, че Ботев ще поеме лидерството на четата, след като вече стана ясно, че самият той разбира това най-рано на 10 май 1876 година.
От по-сетнешната османска кореспонденция се разбира, че бунтовниците са били напълно разгромени и наполовина изтребени още в сражението на Милин камък, откъдето оцелелите се разпръснали, а след това били залавяни или ликвидирани поединично. Докато се води генералното сражение във Врачанския Балкан (според спомените на четниците), от видинския мютесариф до великия везир e изпратена телеграма с дата 20 май 1876 г. (публикувана във в. „Източно време“ в Цариград на 5 юни 1876 г.), в която се съобщава, че четата е разгромена и окръжието вече е мирно и спокойно.
В нито една от откритите досега телеграми не се споменава генералното сражение на 20 май 1876 г. във Врачанския Балкан. Подобно премълчаване може да означава, че местната власт се е опитала да си спести критики от страна на Високата порта. А и да не забравяме, че правителството на Негово Височество султана вече е било уведомено за разгрома, който редовната турска армия е нанесла над четата още в битката на Милин камък. Още един документ потвърждава моята теза. Това е телеграма от каймакама във Враца Махмуд Съдки до Халил Рифат, мютесариф на Видин, отново с дата 20 май 1876 г., тоест, докато тече сражението в Балкана (според четниците).
И така, при отсъствието на официални документи единственият източник за убийството на Войводата остават спомените на четниците. А те, разбира се, са вторичен извор, работата със спомени винаги е субективна. Освен това е повече от видимо драстичното разминаване между официалната информация за сражението и спомените, разказани от оцелелите четници след Освобождението.

Веднага прави впечатление обстоятелството, че в мемоарите си шестнайсетимата участници в сражението съвсем накратко споменават битката в Балкана. С изключение на Спас Соколов и Никола Обретенов, донякъде и Димитър Икономов, другите 13 четници разказват за това сражение само с едно-две изречения, като шестима от тях дори не го споменават (пишат само, че участвали във „всички сражения на четата“). Озадачаващо е, че в спомените си четниците отделят сериозно внимание преди всичко на събитията, последвали разпада на четата – лутането им из Балканските дебри, при което се натъкват на овчари, каракачани и турски потери, залавянето им от турците, престоите им в арестите и съдебните процеси срещу тях. А за решителната битка, в която са се сражавали цял ден, поваляйки десетки или стотици врагове (според различни данни), не ни съобщават почти никакви подробности. Питам се: как да се тълкува това необяснимо премълчаване на битката, която според проф. Йордан Венедиков е своеобразен венец на Априлското въстание?
Прави впечатление, че спомените на четниците странно се доближават до сведенията в османските документи, според които такова сражение не е имало. И ако е лесно обяснимо защо турската власт предпочита да премълчи това неуспешно за тях сражение, то защо и участниците в Ботевата дружина постъпват по същия начин? Впечатлява и фактът, че четниците не са на едно мнение относно позициите си по време на сражението. Според различните мемоарни бележки, оставени ни от Ботевите четници, битката се е състояла „в Балкана“ (С. Колев); „на Вола“ (Ц. Минков и Н. Обретенов); „на Крушовица“ (М. Стоянов); „на Веслеца“ (пак Ц. Минков); „на Монастирище“ (П. Дянков); „при Челопек“ (А. Свещаров); на „каменистия баир“ (Н. Кючуков); „между канарите“ (Д. Икономов); „при ония три чукара, името им не зная“ (С. Соколов).
Единствените точни сведения за позициите на четниците в боя на 20 май 1876 г. са ни оставени от очевидците на Ботевата гибел: Димитър Тодоров – Димитрото и Никола Обретенов, в свои по-късни спомени, след като е приключила работата на Втората официална комисия от 1927 година. Това е интересен факт, тъй като, както ще стане ясно малко по-нататък, позициите в боя са изяснени още от Първата официална комисия през 1901 година. А в тази комисия са участвали и деветима все още живи по това време Ботеви четници, сред които и споменатият вече Спас Соколов, офицер от щаба на четата. Интересно е да поразсъждаваме защо в спомените си той не уточнява разположението си в сражението, след като през 1901 г. се е запознал „на терен“ с имената на върховете и долините.
За моето „разследване“ се оказа важно и още нещо: данните за това пред какъв враг е била изправена Ботевата чета в сражението. Но и тук мемоаристите дават разнопосочни сведения. Димитър Икономов, Цанко Минков, Прокопи Дянков и Атанас Свещаров не са конкретизирали състава на турските въоръжени сили – само отбелязват, че са били многочислени и че „турците падали като снопи по земята“ (А. Свещаров). Други пък сочат, че в редиците на враговете личат башибозуци и черкези, които всъщност са паравоенни отряди (Димитрото, Н. Обретенов, Н. Кючуков). Единствените, които изрично споменават присъствието на турска редовна армия в сражението, са Спас Соколов, Димитрото и Никола Обретенов. Тоест от 16 души, които разказват за участието си в сражението, едва трима са категорични, че срещу тях е била изпратена и редовна турска войска. Струва си да поразсъждаваме над този въпрос. И още нещо: единствено в спомените на Никола Обретенов откриваме, че в боя са участвали и две планински оръдия.

Малцина изследователи са насочвали вниманието си върху събитията след смъртта на Войводата. Те сякаш остават в сянката на кулминацията – фаталния изстрел. Но всъщност истинската драма за четата не свършва с убийството на Христо Ботев, а продължава и след това.
И докато преди мистериозната гибел на Войводата нещата не са достатъчно ясни и категорични и може много да се спори кой в Ботевото обкръжение какво е извършил, то в миговете след убийството му всичко е съвсем ясно. Свидетелства за действията на участниците веднага след като Войводата е убит получаваме отново от двамата свидетели Никола Обретенов и Димитър Тодоров – Димитрото. Ще се въздържа от цитиране на източниците, тъй като го направих по-горе, и ще се спра на продълженията на техните спомени. […]

От така описаните събития се налагат няколко извода.
Първо, поведението на групичката около току-що застреляния войвода е неадекватно според правилата на бойното поле. По мнението на оръжейния и военен експерт доц. д-р инж. полк. Георги Маринов те е трябвало да постъпят по различен начин: „…вместо да залегнат, да погледнат откъде е дошъл изстрелът, да се укрият и да отвърнат на стрелбата, те започват да му взимат вещите: картата, бинокъла, часовника и парите, а някои казват, че Апостолов бил взел и шашката и мундира на Ботев“.
Второ, групичката на Никола Обретенов, Димитър Тодоров – Димитрото и Сава Пенев фактически е оставила тялото на Христо Ботев на произвола на дивите зверове и в ръцете на врага безименно и лишено от знаците на войводското му достойнство.
Трето, свидетелите на убийството нарушават устава на четите, известен като „Привременен закон за народните горски чети от 1867 лято“, изготвен от Г. С. Раковски. В него четем следното: В случай смърти (не дай Боже!) Главнаго войвода, второстепенний войвода ще постъпи на негово място и ще следова същий ход на делата, който е следовал он. Но в такъв случай прописаната клетва трябва да се подновява.
Подвойводата Петър Симеонов – Перо Македонеца, присъствал също на Ботевата гибел, е трябвало да бъде избран за войвода от членовете на щаба и да поеме цялата отговорност за по-нататъшната съдба на четата. В действителност в спомените си Обретенов и Димитрото признават, че вместо това е взето решение да запазят в тайна смъртта на четоводеца. Това може би обяснява защо на другия ден след сражението четата се разпилява на отделни групи, които поемат към смъртта, затворите и заточението. Свидетелство за това откриваме в спомените на Никола Нанов, който пише: …разбягахме се кой накъдето види. Питам се още: защо групата четници около Обретенов не са се погрижили за погребението на своя „скъп и непрежалим войвода“, което е морален дълг на всеки човек?
Тук отново сме изправени пред необяснимо противоречие в сведенията на Обретенов. Докато в по-ранните си свидетелства той заявява, че се „заклели да не казват на другите за смъртта на войводата“, то през 1939 г. той променя версията си: Дойдоха всички четници, целунаха за последен път своя скъп и незаменим водач и съкрушени от ненадейната смърт и отчаяние, се пръснаха на различни страни. Ако му повярваме, че цялата чета е дошла да си вземе сбогом с Войводата, то това е още по-непростимо поведение за хора, клели се във вярност на четоводеца. В този смисъл, ако не можем със сигурност да посочим виновника за трагичния край на Христо Ботев, то можем с точност да назовем хората, отговорни за разбиването на четата: Никола Обретенов, Георги Апостолов, Димитър Тодоров – Димитрото и Сава Пенев. Разказите на Димитрото и Обретенов не оставят и капка съмнение в това. Защо тук изключвам Петър Симеонов – Перо? Отговорът може да бъде само един – защото той е използван като изкупителна жертва. Първо да приспи бдителността на самия Ботев с обещанието за среща с Войновски, а след това върху него да хвърлят вината за убийството на войводата.

Накрая на жизнения си път Обретенов резюмира по следния начин Ботевия подвиг и своето участие в една от най-големите мистерии в нашата история: Има събития в живота на хората, които се врязват в паметта им и докато са живи, не могат да ги забравят, винаги са ясни, като че са преживени вчера. Такова събитие в моя живот е Ботевата чета. Никой не е гледал на тоя поход с такова внимание, както съм гледал аз, защото като организатор на четата и един от тия, които увлякоха Ботева да стане войвода на четата, считам себе си за виновен пред тия хора, които изложих на явна смърт, особено пред Ботева. Затова винаги бях в първите редове и никога не се отделях от него, за да бъда убит заедно с Ботева, но съдбата друго решила! Не да умра заедно с него, но да доживея 50 години след неговата смърт, та кога младото поколение потърси истината „де и как е загинал Ботйов“, да мога с готовност да кажа всичко, което знам, което е запечатано в паметта ми, макар че никога не съм искал да дигам шум около себе си.

Проф. Александър Бурмов обаче изразява съмнения в искреността на твърденията на Никола Обретенов. В статията „Съдбата на Ботевата чета след смъртта на войводата ѝ“ той пише следното: Спомените на Обретенов са писани от 1926 г. нататък, тоест петдесет години след събитията. В такъв случай имаме повече основание да вярваме на Кършовски и на Боянов, чиито спомени са записани през 1890 г., отколкото на късните спомени на Соколов и Обретенов, и особено на последния, в които се срещат толкова много противоречия. Прокопий Дянков, Ботев четник, допълва мнението на проф. Бурмов: Обретенов, и той не помни. Говори много неверни работи… В подкрепа на тези разсъждения ще цитирам и проф. Пламен Митев, който казва: „Когато най-достоверният източник на тези спомени в лицето на Никола Обретенов многократно променя своите версии, логично е да си зададем въпроса: коя от всички тези версии е вярната? И когато има съмнение, то нормално би било да се подложи на критично осмисляне цялата информация, с която разполагаме“.

Накрая нека си припомним обстоятелствата, които съпътстват убийството на Войводата: единичен изстрел (от който загива единствено Христо Ботев), липса на свидетели (освен групата около Обретенов и Апостолов), лоша видимост (пълен или настъпващ мрак), наличие на мотив (изчезналите пари за оръжието на врачани и провала на въстанието във Враца) и наличие на средство (оръжие) за престъплението. „…Би могло да се подходи и с терминологията на криминалистиката, защото, когато липсват веществени доказателства, бихме могли да се опитаме да реконструираме възможния ход на събитията по логичен път, анализирайки всички косвени и преки податки, с които разполагаме.“

Първата жертва: Давид Тодоров Савов
Тук ще изтъкна следната поредица от обстоятелства, при които загива Давид Тодоров и които неизменно ще се повтарят и при следващите пет жертви от състава на Ботевата чета: Христо Ботев, Петър Симеонов, Петър Йорданов, Никола Войновски и Стоян Господински. Те са следните: единичен изстрел; убийство по мрак или при лоша видимост; липса на други свидетели (освен Обретенов и Димитрото); липса на ответна реакция от четата и бойни действия…

Веднага се набива на очи първото ясно разминаване между версиите на Обретенов и Димитрото. Според Обретенов убийството на Давид Тодоров е станало при преминаването на шосето за Враца, където е възможно да ги е стигнал конен патрул, а според Димитрото Давид Тодоров е убит още в полите на Милин камък, при някакво изворче. Интересно е и как в тази „тъмна и безлунна нощ“ Обретенов е видял в детайли и е разбрал, че става въпрос за „войскови конен патрул“? В същото време Димитрото казва, че дори „път не се виждаше никакъв“. Всички гореизброени факти ни карат да се запитаме: дали обстоятелствата около убийството на Давид Тодоров не са твърде съмнителни?
Приликата във външния вид между четоводеца Христо Ботев и Давид Тодоров позволява да се допусне, че незнайният стрелец е взел „на мушка“ Войводата, а не неговия съветник и близък другар, с когото са били неразделни. Тъй като Ботев е отправил директно обвинение към виновниците за провала на въстанието в Трети революционен окръг – Заимов, Обретенов и Апостолов, дали пък не може да се допусне, че последните двама веднага са побързали да се отърват от справедливия му гняв с мистериозната стрелба в тъмното?

Втора жертва: Воеводата
От заключенията на трите официални комисии за установяване лобното място на Войводата (1901, 1927 и 1953) можем да откроим следните обстоятелства около убийството на Христо Ботев, които така и никога не са били публикувани в своята цялост:

— Единичен изстрел при отсъствие на бойни действия: сражението е приключило и противниковите сили са се изтеглили към околните подбалкански селища.
— Отсъствие на други свидетели освен Обретенов и Димитрото: всички бойци от позициите по боевата линия са поели към отдалечения на около 2 километра Крушовишки извор. В момента на смъртта на Ботев от мястото отсъстват военният командир на четата Войновски, както и останалите офицери от щаба – Соколов, Икономов, Ванков и П. Йорданов.
— Убийство при лоша видимост: настъпилият пълен мрак по време на убийството на Войводата.

От изложеното дотук следва, че турската тръба е свирила за отбой и сражението е прекратено. Цялата чета е отишла да пие вода на извора, като Войводата е останал в компанията на Обретенов, Апостолов, Димитър Тодоров – Димитрото, Сава Пенев и Петър Симеонов – Перо Македонеца, в мрака на Йолковица, на почти два километра от останалите четници. Този факт научаваме единствено и само от Никола Обретенов. Той обаче не уточнява дали Ботев е дал някакво разпореждане какво да предприеме четата, след като утоли жаждата си. Този момент е необяснимо пропуснат от всички изследователи. Липсата на такъв важен детайл в разказа на Обретенов ни кара да предположим, че Ботев е имал намерение да последва четата към извора. Какво обаче му е попречило да го направи? Защо се е оказал толкова далече от дружината си?

Трета жертва: Петър (Перо) Спасов Симеонов – Македонеца

Както вече бе изтъкнато, повечето изследователи не анализират последвалите събития след смъртта на Ботев, както и убийствата на четници – членове на щаба на четата, случили се при мистериозни обстоятелства. Факт е, че Петър Симеонов, Петър Йорданов и Никола Войновски загиват също от единичен изстрел, при лоша видимост, както и при липса на други свидетели освен Обретенов, Димитрото и Сава Пенев. Започвам разследването на убийството на подвойводата с предварителната уговорка, че данните за него са далеч по-оскъдни от свидетелствата, с които разполагаме за разстрела на Христо Ботев. […]
Както вече бе изтъкнато, повечето изследователи не анализират последвалите събития след смъртта на Ботев, както и убийствата на четници – членове на щаба на четата, случили се при мистериозни обстоятелства. Факт е, че Петър Симеонов, Петър Йорданов и Никола Войновски загиват също от единичен изстрел, при лоша видимост, както и при липса на други свидетели освен Обретенов, Димитрото и Сава Пенев. Започвам разследването на убийството на подвойводата с предварителната уговорка, че данните за него са далеч по-оскъдни от свидетелствата, с които разполагаме за разстрела на Христо Ботев. Ще работя единствено със спомените на Никола Обретенов и Димитър Тодоров – Димитрото, тъй като други четници не са оставили свидетелства по този случай. Ще подложа на критично осмисляне мемоарните данни, като взема предвид природните, времевите и теренните обстоятелства, при които загива подвойводата на Ботевата чета. […]

Оцеляването на Перо след смъртта на Ботев означава само едно: той трябва да поеме ролята на войвода и да се погрижи за четата. Съмнителната му гибел обаче поставя въпрос, на който има поне три възможни отговора. Въпросът е: защо групата заговорници са решили съзнателно да разбият Ботевата чета? Първият възможен отговор: защото Перо е инициатор на решението на щаба за спасяване в Сърбия. Което означава подвеждане под отговорност на виновниците за провала на въстанието в Трети революционен окръг. Вторият възможен отговор: ако четата все пак не се разпръсне, а се събере на определеното от Войновски място – Черепишкия манастир, тогава щабът в пълен състав може да поиска да се спази уставът и Перо все пак да стане войвода. Вероятно това е хрумнало на групата на Обретенов и Апостолов и те са решили да отстранят тази евентуална заплаха. Третият отговор е: защото Перо е очевидец на убийството на Войводата и всеки момент може да каже на останалите четници истината за гибелта на Христо Ботев и по този начин да разобличи изменниците. Подобна версия развива и адвокат Илия Стоилов от Пловдив: Перо Херцеговинецът е онемял от престъпното дело на другарите си и изгубената едничка надежда за спасение на своя живот. Затова не Перо „съветва“, а Обретенов „нарежда“ – да приберат всичко от Ботйова. А каква е по-нататъшната съдба на Перо? Единствено знаем, че е убит. От кого – можем само да гадаем…
И така, стигаме до установените обстоятелства около убийството: единичен изстрел (в областта на сърцето), липса на други свидетели (Апостолов, Обретенов, Димитър Тодоров и Сава Пенев), лоша видимост (на разсъмване, по здрач) и най-вече – наличие на мотив. Какъв по-голям мотив от това, че Перо е пряк свидетел на саморазправата с Войводата Ботев? Достатъчно сигурна възможност се е разкрила и за онези неколцина (Обретенов–Апостолов–Дим. Тодоров–С. Пенев), които изчаквали сгоден момент, за да се отърват от опасния очевидец на Ботевата гибел Перо Симеонов, за чието по-нататъшно поведение не можело да има никакви гаранции.
В заключение можем да твърдим, че часове след мистериозната гибел на Ботев не по-малко мистериозно загива и подвойводата Перо, и то в обкръжението на същите тези хора, които са били около Войводата в последните минути от живота му. Загадката става още по-голяма, тъй като в ранните часове на 21 май 1876 г. от групата се откъсва другият очевидец на Ботевата гибел – Георги Апостолов. За този инцидент научаваме от спомените на Никола Обретенов, който пише: „Колко го молих да се не делим, но той остана непоколебим! Взе със себе си 14 момчета, които пожелаха, и бяха повече от Сливен и Стара Загора. У тях беше знамето. Те тръгнаха по пътеката към селата Челопек и Лютиброд.
Логично е да предположим, че Апостолов не се е поддал на увещанията на Обретенов, защото се е боял да не го застигне съдбата на Перо. Той не е могъл веднага да избяга сам, и то през нощта, и в същото време да се надява, че ще оцелее. Апостолов трескаво е използвал нощните часове, за да събере група около себе си. И едва тогава е дръзнал да се откъсне от обкръжението на Обретенов. Илия Луканов пише: Защо именно след случилото се при Кривулю, а не по-рано Георги Апостолов е избягал така неудържимо от неразделния си побратим, с когото (по думите на последния) винаги всичко са вършили заедно? Най-вероятният отговор би бил: дезертирал е каналията от страх пред срещата „очи в очи“ с Войновски и останалите офицери, а най-вече от ужас, че съдбата на Перо може да го сполети още преди това!

Четвъртата жертва: Петър Недев Йорданов
Логичен е и въпросът: има ли основание за наличие на мотив за убийството на Петър Йорданов? Според мен – има. Отстранен е важен и авторитетен свидетел, който би могъл да обърка сметките на Никола Обретенов, пък и не само неговите. Признавам си, когато започнах да пиша тази книга, имах в главата и в тефтерчето си план и структура за нея. Успях да открия мотив за убийствата на Давид Тодоров, на Перо, на Войновски, та дори и на Стоян Ловчелийчето. Както и не един мотив за убийството на Христо Ботев. Но ми се изплъзваше логичното обяснение: защо групата на Обретенов е посегнала и на Петър Йорданов?
Най-вероятно първоначалните планове на Обретенов–Димитрото–Пенев не са включвали ликвидирането на Йорданов. Това обаче очевидно е станало наложително след неразбориите и скандалите, които са съпроводили отделянето на групата около хаджи Петър Берковски и другите момчета, които поели към Сърбия.
Петър Йорданов е „съорганизатор“ на четата заедно с Обретенов и Апостолов, самият Обретенов признава за това. И като такъв той неминуемо е бил в течение на всички неуредици и неразбирателства около нея, включително и на „Лоената афера“. П. Йорданов категорично е бил наясно с много от неизправностите в емигрантското счетоводство и със срамотиите на паричните злоупотреби при подготовката на четата. Освен това той имал да свидетелства за „организаторската“ дейност на Апостолов и Обретенов, а защо не и за убийствата на Перо и Ботев, тъй като именно той е бил командирът на основната четническа група от около 40 души, която се е отървала от заподозрените за замесеност в убийството на Войводата, изоставяйки ги сами още на Околчица!
Ето го основния мотив за отстраняването на нищо неподозиращата четвърта жертва, издебната отново в условията на влошена видимост, при липса на други свидетели, убита с единичен изстрел и завинаги лишена от възможност да свидетелства за убийствата и другите престъпления.
Хронологията продължава с мистериозната смърт на военния командир на Ботевата чета – Никола Войновски. Същия, който пръв заема непристъпните позиции във Врачанския Балкан и така спасява четата от сигурно унищожение.

Петата жертва: Никола Дончев Войновски
Веднага изниква следният въпрос: защо войводата Никола Тихов Обретенов и неговата група изчакват две седмици, преди да намерят начин да се отърват от Никола Войновски? Обяснението е, че са имали нужда от неговия военен опит и от картографските му познания, за да ги преведе по безопасен път.
Относно техните умения в ориентирането нека си спомним как са се лутали цял ден на Околчица, преди да намерят верен път към Черепишкия манастир. Но понеже вече стигат до познатите места на Димитър Тодоров – Димитрото, който е от недалечното Габрово, Войновски става ненужен. Групата на Никола Обретенов разбира, че въстанието е потушено, и единственият начин да оцелеят е да се предадат. А докато Войновски е с тях, той никога няма да позволи това да се случи. Което в крайна сметка е довело до неговото елиминиране. Нега подложим на анализ различните версии на очевидците […]

Единственото разминаване с досегашната схема е единичният изстрел: сега срещу тях има залп от страна на турската потеря, който обаче не улучва никого. Но пък Димитрото твърди, че след яловата стрелба една пушка изгърмя от турска страна и точно този изстрел пронизва единствената жертва. Позволявам си да отбележа, че след въпросния залп на помаците им е било необходимо време за презареждане и няма как единичният изстрел да е дошъл от тяхна страна. И както винаги досега – другите участници като по чудо оцеляват. Така отново схемата се допълва с прословутия единичен изстрел, който досега е улучил със снайперистка точност и е убил Давид Тодоров, Христо Ботев, Перо и Петър Йорданов, а сега и Никола Войновски.
Не може да не ни направи впечатление и репликата Дръжте се момчета!, сложена в устата на умиращия Войновски. Нея вече някъде сме я чували – със същите думи пада убит и Перо пред очите на вечно оцеляващите Обретенов–Димитрото–Пенев. Дали с този бодър възглас Обретенов не се опитва да се сдобие с алиби пред жертвата – че присъстващите момчета не са виновни за гибелта му и той ги зове да продължат борбата? Но защо е било нужно на Обретенов и групата около него да ликвидират Войновски точно в този момент? Отговорът е логичен – за да дадат на потерята така нужната ѝ изкупителна жертва, чиято глава помаците да разнасят по села и градове „за бакшиш“ и да се хвалят с плячката си! Само по този начин оцелелите са можели да се надяват, че преследвачите им ще се откажат. И точно това се случва – след убийството на военния командир потерята загубва интерес към останалите четници и никой повече не ги преследва.
И те дотолкова си връщат присъствието на духа, че добиват кураж да се върнат на мястото на убийството както за да вземат войводските знаци на Войновски, така и да приберат собствените си вещи. Особено място в спомените заема калпакът на Обретенов, за който той жали повече, отколкото за Войновски. Искам изрично да подчертая, че единствената вещ, която Обретенов уточнява, че не са взели от убития Войновски, е окървавената карта на Европейска Турция: Простихме се с Войновски, откак прибрахме бинокъла му, оръжието му и раницата, а картата на България, окървавена цяла от раната му, оставихме на гърдите му… Две седмици по-рано те я прибират от още топлия труп на войводата Христо Ботев, а сега я зарязват на произвола на съдбата. Питаме се: защо?
Отговорът на този въпрос ще ни даде представа що за хора са били Обретенов, Димитрото и Сава Пенев. Първата причина, поради която те не вземат картата, е чисто прагматична: те я оставят, защото е окървавена и не им върши никаква работа, както признава сам Обретенов. За какво обаче ни говори този факт на нас днес? За липса на уважение към своя войвода и на историческо съзнание и чувство за историческа памет. Втората причина е, защото и тримата не могат да работят с нея, не са способни да я разчетат. И това е доказано – до този момент те са разчитали на познанията на Войновски, за да ги води напред. Третата причина е, защото тя просто не им е трябвала, тъй като вече са взели своето решение. Няма да продължават борбата, а ще се предадат на турските потери. Може да бъдат открити още противоречия в четирите версии на двамата четници за едно и също събитие, но надали има смисъл, защото и така е очевидно, че и двамата не казват цялата истина.
Групичката около Обретенов ликвидира методично водачите на Ботевата чета – при внимателно подбрани времеви отрязъци, природни обстоятелства, при липса на странични свидетели, с наличие на цел, мотив и средство за извършване на престъпленията. И не на последно място – при липса на алиби.

Шестата жертва: Стоян Господински – Ловчелийчето
В двете версии отново се откриват няколко противоречия. Няма разминаване единствено и само за мястото на последната трагедия. Това е Балювият хан на братята Пенчо и Петър Багоша, недалеч от с. Бели Осъм. Както и във факта, че групичката на Обретенов е била обсадена от турците. От тук нататък обаче започва пълната мистификация: как може двама души да дават коренно противоположни версии за едно и също събитие? […]
И тук те са извършили своето шесто и последно убийство от кървавата серия, започнала още на 18 май 1876 г. с разстрела на Давид Тодоров, продължила с екзекуциите на Христо Ботев и Петър Симеонов (Перо), с покушенията над Петър Йорданов и Никола Войновски и приключила с убийството на Стоян Господински на 17 юни 1876 година. Кратка и ясна оценка на действията на вечно оцеляващата група Обретенов–Димитрото–Пенев дава Захарий Стоянов: …отворила се стрелба, наобиколили зданието и чак тогава се предали нашите приятели, освен главата на Стояна, която счела това за унижение!
На последно място трябва да отчетем следното твърдение на Обретенов: Да скрием патроните, колкото имахме, заровихме ги в средата на зданието. Един цитат от същия мемоарист, от същите негови „Спомени“, влиза в директно противоречие с горното твърдение: …като в двете големи сражения патроните ни се бяха свършили. Това са думи на Обретенов от свидетелствата му за убийството на Ботев, състояло се на 20 май 1876 година. Сега линията на разследването е достигнала 17 юни 1876 година. А патрони още има и те даже ги заровили в средата на зданието. Финалът на драмата е покъртителен: Искахме да махаме с бяла кърпа, но такава нямахме. Затова Димитрото откъсна от ризата си едно бяло парче и като отворихме вратите, почна да маха. Ето това е славният край на вечните оцеляващи Обретенов–Димитрото–Сава Пенев, които за пореден път престъпват клетвите си. На някого това може да изглежда и като край, но за мен е по-скоро първата крачка в новото им битие в Нова България, в следосвобожденската действителност. Те ще станат герои и на тяхно име ще бъдат кръстени улици и площади… Но това е друга тема.

От заключенията на трите официални комисии за установяване лобното място на Войводата (1901, 1927 и 1953) можем да откроим следните обстоятелства около убийството на Христо Ботев, които така и никога не са били публикувани в своята цялост:

— Единичен изстрел при отсъствие на бойни действия: сражението е приключило и противниковите сили са се изтеглили към околните подбалкански селища.
— Отсъствие на други свидетели освен Обретенов и Димитрото: всички бойци от позициите по боевата линия са поели към отдалечения на около 2 километра Крушовишки извор. В момента на смъртта на Ботев от мястото отсъстват военният командир на четата Войновски, както и останалите офицери от щаба – Соколов, Икономов, Ванков и П. Йорданов.
— Убийство при лоша видимост: настъпилият пълен мрак по време на убийството на Войводата.
От изложеното дотук следва, че турската тръба е свирила за отбой и сражението е прекратено. Цялата чета е отишла да пие вода на извора, като Войводата е останал в компанията на Обретенов, Апостолов, Димитър Тодоров – Димитрото, Сава Пенев и Петър Симеонов – Перо Македонеца, в мрака на Йолковица, на почти два километра от останалите четници. Този факт научаваме единствено и само от Никола Обретенов. Той обаче не уточнява дали Ботев е дал някакво разпореждане какво да предприеме четата, след като утоли жаждата си. Този момент е необяснимо пропуснат от всички изследователи. Липсата на такъв важен детайл в разказа на Обретенов ни кара да предположим, че Ботев е имал намерение да последва четата към извора. Какво обаче му е попречило да го направи? Защо се е оказал толкова далече от дружината си?
Историците Петър Чолов и Николай Пачев са категорични: Четата била далеч напред. Други очевидци на смъртта на Ботев освен Н. Обретенов, Г. Апостолов, С. Пенев и Д. Тодоров няма. Убийственият куршум е изпратен из неколцината, обкръжаващи Христо Ботев. Други изследователи, като Иван Райкински, обаче изразяват своето несъгласие с това твърдение: Те [П. Чолов и Н. Пачев] проявяват усърдие в разкриване неподозираните факти и създаване на още „по-убедителни“ хипотези. Те си служат с вероятности, но ограничават безкритично (и дори преднамерено) вероятностите в желаната от тях посока.
Във втори том на „История на Априлското въстание 1876“ Йоно Митев също е категоричен, че подобна теза е несъстоятелна: За кончината на Ботев са писали десетки автори – историци, мемоаристи и негови биографи. Съставяни са протоколи от комисии. Установено е откъде е дошъл вражеският куршум, който прекъсва живота му и фактически слага край и на легендарната чета. И въпреки това десетки години наред се разпространяват мълви, разбира се, от любителите на сензации.

Когато Н. Обретенов каза, че Ботйов им е предложил да се промъкнат за Сърбия и веднага процитира думите на Перо, то всички останахме изумени, затуй едногласно го запитахме: „Ама как така, само четирмата ли да избягате, или цялата чета?“. Тогава той поясни: „Ботйов искаше ние да избягаме и да оставим четата сама!“, и неколкократно това натърти, а ние всички кипяхме от негодувание срещу тази клевета… Нашата вяра в неговите думи вече бе сериозно разклатена!… Председателят на комисията П. Т. Първанов се обърна към Н. Обретенов с думите: „Ако действително последните думи на Ботйова са били тези, които вие ни казахте, то ние сме за съжаление като народ, защото и този ни единствен кумир ще бъде разрушен!“. Обретенов не отговори нищо… От всичко видено и чуто вадим несъмненото заключение, че в това, което разправяше и сочеше Н. Обретенов, се влагаше преднамерено желание да се развенчае Ботйовия подвиг и съкруши обаянието от него в българския народ.

Наследникът на Ботевия брат Кирил – Боян Ботйов, председател на Общонародната фондация „Христо Ботйов“, обобщава: „Саможертвата на нашите герои не е напразна. В крайна сметка за един народ се съди по това кого и как почита и какви духовни ценности пренася от историческото ни минало към днешни дни“

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Когато започвах работата по тази книга, си поставих задача освен спомените на очевидците, както и на другите Ботеви четници, да потърся и мнението по темата „Кой уби Ботев“ на доказани историци. Сравнявайки обаче написаното през годините от авторитети в историческата и литературната наука като акад. Михаил Димитров, проф. Боян Пенев, Иван Унджиев, Йоно Митев, проф. Христо Гандев, проф. Александър Бурмов и прочие, установих, че разминаване в техните версии почти липсва.
Проф. Бурмов: „Както е общоприето, Ботев е загинал привечер на 20 май 1876 г. след прекратяване на сражението, когато четата е слизала към Крушевишкия извор. Още докато Ботев е бил жив, пред него и щаба му бил поставен за разрешение въпросът за изтеглянето към юг или запад – към същинска Стара планина или пък Сърбия. Това трябвало да стане на всяка цена, тъй като четата била почти напълно обкръжена от турските сили и на следния ден я очаквало сигурно унищожение. След кратко съвещание четата оставила мъртъв войводата си и тръгва напред.
Проф. Иван Унджиев (в книгата си „Христо Ботев – живот и дело“, написана само три години след участието му в Третата официална комисия) също засяга съвсем накратко въпроса за убийството на Ботев, като преповтаря сведенията на Никола Обретенов, дадени от него пред членовете на Втората официална комисия: „Но привечер, когато боят затихнал и войводата се изправя в целия си ръст, за да види не застрашава ли някаква опасност четата, неприятелски куршум пронизва сърцето му… Тука, в подножието на източния склон на върха Камарата, от който през деня ръководи боя, загива великият революционер и поет. Неговата заветна мечта се сбъдва: „…кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът!“.
Невероятно сходство намирам и в написаното от проф. Христо Гандев в „Априлското въстание 1876 година“: „Въстаниците отблъснали множество атаки и принудили неприятеля привечер да се изтегли в полите на планината. Но тъй като мунициите се привършвали, а сражението щяло да се поднови на другия ден, щабът на войводата след отбоя обмислял как да се действа по-нататък. По време на това съвещание в мрачината неизвестно откъде изгърмяла пушка и Ботев паднал мъртъв, пронизан в сърцето от турски куршум, в местността Околчица под възвишението Камарата. Изпълнил се революционният завет на великия поет – „В редовете на борбата да си найда и аз гробът…“. Проф. Гандев очевидно бърка Околчица с Йолковица, като сочи лобното място на Войводата, и то половин век след работата на Третата официална комисия и разпространяването на официалния протокол. Но друго негово твърдение намирам за крайно любопитно: че на следващия ден сражението щяло да се поднови. В нито един друг източник не откривам данни за потвърждението на тази хипотеза. Имало е решение на щаба за спасително изтегляне на четата в Сърбия по билото на Балкана, което е щяло да се състои още същата нощ или най-късно на сутринта, след кратка почивка от целодневното сражение. Откъде проф. Гандев уверено твърди, че Ботев и четниците са планирали да провеждат неколкодневни сражения във Врачанския Балкан?
Професорите Константин Косев, Николай Жечев и Дойно Дойнов (в „История на Априлското въстание 1876“) излагат поредна версия на събитията, но отново поразително сходна с предишните разкази: „По време на разговора Ботев се изправя, за да види къде е четата. В същия миг неприятелски куршум пронизва сърцето му. Паднал на гърба си, той само изхърква, без да може да продума нищо. Смъртта настъпва моментално. Куршумът, прострелял смъртоносно Ботев, идва от северна посока, откъдето през деня нападали турците… Изпълва се заветната мечта на поета революционер: „В редовете на борбата да си найда и аз гробът!“.
През 1938 г. изследователят Трифон Христовски издава брошурата „Смъртта на Христо Ботев“. Тя е подминавана от мнозинството историци въпреки много точните забележки, които авторът отправя към работата на официалните комисии и към разминаванията в спомените на Никола Обретенов: „Заявяваме: въпросът за установяване истината около смъртта на великия поет революционер е въпрос обществен и не може да се гледа хатъра никому. Заслугите на г. Обретенов са известни нам и на българския народ. За тях му е отдадено дължимото. Но той не трябва да си служи с тях като с щит, за да отбегне отговора на въпросите, които му се поставят. В неговите изказвания ние откриваме неправдоподобност и противоречия. И го обвиняваме в укриване на истината. Той дължи пред нашата културна общественост ясен отговор: „Кой и защо уби Ботев?“.
Проф. Йоно Митев (в своята тритомна „История на Априлското въстание. 1876), защитавайки официалната версия за черкезка засада, погубила Войводата, не спестява своите критики към Н. Т. Христовски и други „търсачи на истината“, както ги характеризира авторът: „Така за Ботев се създават мълви, че бил убит от четник или четници… Намериха се автори като Т. Н. Христовски, П. К. Чинков и др., които направо пишат за „смъртта мистерия“ на Ботев и че Обретенов „укривал истината“ за тази мистерия. Това са все желания за сензации“.
Проф. Иван Ангелов, дългогодишен изследовател на подвига на Христо Ботев и неговата чета, резюмира темата по следния начин: „Ако съпоставим състоянието на работите във Враца по подготовката на въстанието, усилията на Врачанския комитет да изясни положението в Гюргево и задкулисната дейност на Заимов, ще стане ясна историческата отговорност за събитията във Враца през май 1876 г. и виновниците за трагичната съдба на Христо Ботев и неговите другари“.
Не мога да пропусна и някои от по-новите изследвания по въпроса след 1989 година. Историкът Стефан Влахов-Мицов е категоричен: Ботев е убит от своите четници. Влахов-Мицов дори сочи конкретно Обретенов като убиец на Войводата: „Организаторът на убийството по всичко изглежда е Обретенов! То може да е съгласувано с някои от останалите в групата, но може в известна степен да ги е изненадало… Обретенов и другарите му осъществяват физическото отстраняване на войводата… И така, Ботев се превръща в изкупителна жертва на разгорели се страсти в щаба на четата“.
За завършек на моето изследване ще използвам думи на Никола Обретенов от статията „Де и как е убит Ботьов. Ценното свидетелство на неговия другар Н. Обретенов“ от 1926 г., както и мнението на бившия Ботев другар, а след Освобождението и министър-председател: Стефан Стамболов.

НИКОЛА ОБРЕТЕНОВ: „Кой уби Ботйова? На този въпрос не може с положителност да се отговори, освен с предположения… ний вече не видяхме никакъв неприятел, никакъв черкезин и никаква пушка повече не пукна…“.

СТЕФАН СТАМБОЛОВ: „Ботев имаше буен, избухлив темперамент и беше несдържан и в словах и в целях. Той обичаше да настоява на своето, искаше да му се подчиняват, беше честолюбив… и сега, ако той бе останал жив, той би се борил за политическа кариера, за това – да бъде водач на партия или министър, или, обратно, безграничната му крайност би го завела на бесилката“.

Някои читатели може би ще ме упрекнат, че с тази книга развенчавам ореола на войводата Христо Ботев и другите жертви на заговорническата група. Мнозина ще кажат: не пипайте ореола на Христо Ботев, оставете го с героичната му саможертва в народната памет. Росен Тахов, изследовател на Ботевата гибел, е на друго мнение: „Войводата няма да стане по-малко герой, ако се докаже, че е убит от своите“. Мога да добавя, че същото важи и за останалите петима, намерили смъртта си при мистериозни обстоятелства: Давид Тодоров, Петър Симеонов, Петър Йорданов, Никола Войновски и Стоян Господински. Защото те едновременно се изправят както срещу петвековния поробител, така и срещу предателските куршуми и по този начин стават два пъти герои.
В края на 2021 г. в научните среди изтече информация за новооткрит документ. Пръв за това съобщи проф. Пламен Митев, който разбрал за него от покойния акад. Константин Косев. Документът представлява ръкописно изявление от Никола Обретенов, подписано от него на смъртния му одър, в което той заявява, че Христо Ботев е събрал щаба в долината Йолковица и е поискал от тях да го разстрелят. В момента са в ход експертизи за потвърждаване на автентичността на въпросния документ, но ако се докаже неговата оригиналност, това няма да опровергае моята теза, дори напротив. Така ще се официализират убийците на Войводата – Н. Обретенов, Г. Апостолов, С. Пенев и Д. Тодоров, каквито и да са били техните мотиви.
Смятам написването на тази книга за свой изпълнен дълг към Отечеството и към паметта на Христо Ботев, защото той самият беше написал: „Истината е свята, свободата е мила!“. Истината и само истината ще ни спаси.

Плач по Ботев

Ето ме – на същия бряг.
Коленича.
Целувам земята, целуната от теб.
Разсъмва се. Измамно тихо е наоколо…

Христо Ботев,
член на Централния Революционен Комитет,
кажи ми:
с мерцедес ли стигна до Околчица?

Воеводо,
на когото ботушите стискаха, защото бяха шити за друг, но той
се оказа благоразумен и остана да държи речи из браилските
кафенета, ти нахлузи ботушите му и тръгна –
кажи ми:
с музика ли те посрещна населението?

Поете, кажи:
колко ти платиха за твоите стихове,
изпълняваше ли напътствията на редакторите?

Кажи ми още:
ходил ли си на лов из русенските резервати,
лаел ли си като куче,
за да подгониш сърната към мушката на своя началник?

Кажи ми,
защото ме мъчат яростни сравнения!

Ние те величаем,
без да съзнаваме,
че всяка разхвалена от нас твоя черта
самите нас
зачертава.

Знам, ще ми кажат мъдро: сега времената са други.
И тогава са казвали мъдро:
сега времената са други.
и въпреки всичко –
сега времената са други:
в челата ни никой не се цели,
ние сме сити и цели,
постигнахме своите цели,
не спим във запустели воденици,
мълчим със затлъстели езици,
и го няма Левски
да пее –
да се надпява с вятъра…
Няма го стария свят, ура!

Няма го. Но има един жесток закон:
алчният заменя идеята за кон.
Оре, окопава се, огражда се – почва
да пуска корени в плодородната почва:

“Опасна е всяка крачка напред!
Всеки мечтател метежник е,
глупак е всеки поет.
Все едно, воденицата на времето имената ни ще смели.
Умни сме – излишно е да бъдем смели!..”

Тогава е все едно – живи ли сме, не сме ли.
Защото и за днешните – и за времената бъдни
Ще бъдат нужни хора безразсъдни:
Не за изгода тлъста, а за гола правда
Срещу куршум да тръгват
Да лягат под брадва!

Защото време е, време е да разберем,
че на тоя свят дошли сме
не само да ядем;
че повече от всякога днес подвигът е нужен –
до смърт бъди самоотвержен, а не послушен;

че по черепа земен и във всяка глава
боят не е стихнал –
рано е за тържества;
че не по кръстовищата – в душите са разпятията
и бягство е уюта, предателство – апатията;

и епохата наша всекиму два избора сочи:
трийсет сребърника –
или Околчица!

Стефан Цанев, 1972

Съдържание

ПРЕДГОВОР
ВМЕСТО УВОД
ПЪРВА ГЛАВА. „Който нож вади…“, или безумният гняв на един апостол
ВТОРА ГЛАВА. По парите ще ги познаете, или алчността на гюргевските апостоли
TРЕТА ГЛАВА. „Тя се видя работата“, или бойкотът на „вехтите войводи“
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. Ботев влиза в „зоната на здрача“, или как започва серията от убийства
ПЕТА ГЛАВА. Кой затвори „тая уста, дето не млъква“, или кой уби войводата Ботев?
ШЕСТА ГЛАВА. „В случай смерти главнаго войвода“, или как се погазва клетва?
СЕДМА ГЛАВА. „Дръжте се, момчета!“, или как продължава серията от убийства
ОСМА ГЛАВА. „Да помнат, мене да търсат“, или паметта за Христо Ботев
ДЕВЕТА ГЛАВА. „Родното ми село Осен, до Вратца“, или спорът за родното място на Христо Ботев
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
БИБЛИОГРАФИЯ

За авторa

Искрен Красимиров е доктор по кинознание и киноизкуство (НБУ) и магистър по история (Софийски университет). Основател е на проекта „Незабравимата България“. Автор е на над 20 исторически художествено-документални филма. Провел е уроци по родолюбие в множество училища и читалища в страната и чужбина.
Д-р Искрен Красимиров от 10 години проучва живота и делото на Христо Ботев. Като негов двойник и на външен вид, и по дух и воля изследователят от Мездра се въплъщава в образа на великия поет революционер в различни възстановки, патриотични мероприятия, исторически и журналистически ленти. Навръх 2 юни 2022 г. Красимиров представи новата си книга “Да убиеш Ботев”. В нея той хвърля светлина по въпросите кой, защо и как погубва войводата, а пред “България Днес” за първи път повдига завесата преди официалното представяне на дългогодишното му проучване.

Бележка

Очаквайте следващата книга, която ще e на неповторимата Слава Севрюкова “Прозрения. Свръхфеноменът Слава Севрюкова” с още повече детайли за гибелта на Ботев. Следва кратък откъс:

С камшичното си слово той е обещал възторжено посрещане на шепата храбреци. При героичния поход към Балкана обаче все повече се разбира – каузата им е обречена. Поели са към предизвестена смърт.
Дали всички с охота са готови да се превърнат в кървав курбан в името на Свободата?
Как ще реагира на това войводата с душа на поет? Може ли да бъде безразличен?
Такъв навярно би бил всеки друг, не и Ботев. Зареден с драматизъм, дълбоко изживява стоварващите се сриващи събития над малцината оцелели бунтовници. Виждайки как един по един загиват четниците, чувствителен, болезнено раним, той, според пророчицата, изпада в неприкрит емоционален смут.
Бързо топящата се дружина навлиза все и все по-навътре в Балкана, а вест за въстание няма и няма. Не пристига помощ ни от Враца, ни от околните села, както горещо се е очаквало.

“В мигове на свръхчовешко напрежение – забелязва психотроничката – той не съумява да потисне обзелите го крайно мрачни чувства и настроения. Оживява поетът в него. В разрастващите се етапи на сътресение, достигащи логичната си кулминация, фината му изящна душа допуска груби тактически грешки.”

Свръхафектиран, без опит във военното дело и психология, войводата не съумява да се овладее:

“Аз ли да мълча, аз?!… Избиха момчетата!… Подведоха ни… Враца мълчи… Защо?!…”

Всеки може да изпадне в моментна слабост.

(Драмата се разиграва при едно от ожесточените сражения. В оглушителния, развихрил се на живот и смърт кървав бой, никой извън щаба не забелязва все по-заплашващата да се стовари трагедия над обречената дружина.)

…Сражението приключва. На групи, на групи бунтовниците се оттеглят.
Тревожно напрежение витае, съпроводено с чувство за мрачна безизходица. Какво да се предприеме? Дали оцелелите четници да се насочат към отстоящата недалеко спасителна Сърбия? Или да продължат все и все по-навътре в непристъпните спасителни дебри на стария хайдушки Балкан?
На труден кръстопът са. А всеки кръстопът е едно разпятие.
Това обсъжда войводата със своя щаб зад прикритието на невисока канара. Без да се стигне до единно решение.

Ботев се изправя, за да види къде е поела дружината. В тоя фатален за него и четниците миг изтрещява пушка.
Пронизан в гърдите, войводата рухва.
Прорицателката забелязва – куршумът е изсвистял откъм гърба…