Лейди Гергана – Цветелина Цветкова

2

leidi-gergana-4eti.meТя не говори като другите жени. Нито се държи като такава. Но пък е забавна, работлива, мила и сърцата. Тя е Лейди Гергана и е от Северозападна България!
Казвам се Гергана, ама сички ми викат Кметска. Я съм от едно северозападно село. И съм кметска, що баща ми е кмет, преди него и деда̀ ми е бил кмет, а съ̀га ме гласат и мене, ама има още леб да едем, докато станем. То не е и много убаво да едем кой знае колко много леб, че че станем дебела, ама такава е приказката.У Северозапада отдавна нема живот, камо ли живи ора, але па у наше село. Ама я реших да останем. Абе не че реших, ама така се случѝ. И я съм се била кметската. Така ми и вика̀ха от малка. И се съм си правѝла кво съм си сака̀ла. У училище ако некой ми пише двойка, на другия ден му се не връщаше козата от паша. Или му не даваха леб у магазина на пирон. Така завърших пълна отличничка. Ако некое дете ми речеше нещо на̀преко, му се виждаше тесно селото. Ако не сакаше да си игра с мене, макя му и баща му го кара̀ха насила. И ги водат и викат, че они вече сакат да си играме. И они, децата ревеха, като ме видеха, ама си игрaат с мене, нема кво да прават.

Коя съм я и кои са другите
Казвам се Гергана, ама сички ми викат Кметска. Я съм от едно северо­западно село. И съм кметска, що баща ми е кмет, преди него и деда ми е бил кмет, а съ̀га ме гласат и мене, ама има още леб да едем, докато станем. То не е и много у̀баво да едем кой знае колко много леб, че че станем дебела, ама такава е приказката.
У Северозапада отдавна нема живот, камо ли живи о̀ра, але па у наше село. Ама я реших да останем. Абе не че реших, ама така се случѝ. И я съм се била кметската. Така ми и викаха от малка. И се съм си правила кво съм си сакала. У училище ако некой ми пише двойка, на другия ден му се не връщаше козата от паша. Или му не даваха леб у магазина на пирон. Така завърших пълна отличничка. Ако некое дете ми речеше нещо на̀преко, му се виждаше тесно селото. Ако не сакаше да си игра с мене, макя му и баща му го кара̀ха насила. И ги водат и викат, че они вече сакат да си играме. И онѝ, децата ре­веха, като ме видеха, ама си играат с мене, нема кво да прават.
Поизраснах така едра и у̀бава. От мама зех гъстата коса, от тате – мустака. Пробах две години да живеем у София, ама ми се не ареса и се върнах на село. Баща ми много се ядоса̀, що без диплома не можем и я да станем кме­тица, как си му е реда. И ми купѝ диплома от „Нов български университет“. И така, от по­следна у града се върнах първа на село. И ми беше добро.
Нащо село е много у̀баво. Оно е пълно с дръвчета и е зелено много. Имаме един голем бор баш на центъра и около него неколко липи. Напролет, като цъфнат тия липи, и оно мирише много у̀баво. Около тех деда ми е насадил цвеке – бело, червено, синьо, зелено. И оно радва око­то. Никой не смее да ги кине, що деда̀ ми че ги съсече е мотиката, ако пипнат. Отстрани около цело село имаме тополи. Они са напраили нещо като ограда на селото, се едно са го сгушили и оно се е свило у средата. Много е у̀баво не че е нашо.
И я добре си живеем. Сутрин станем, издо̀им козите, сбѐрем малко яйца от полога. С яйцата пръжнем сланинка на деда̀ ми и на баща ми за закуска и разтребим кво има да се разтребва. А оно има, що нали са мъже, фъргат койо ка им падне. Как едът и така си остават паницата на масата са се тро̀ите. И после Гинка Слугинката, демек я им одим по гъза им и сби­рам сичко. И джамовете отварам широко да се провѐтри, що пърдът като коньеве от тия яйца и мерише да си ебе. После идем да окосим дво­ра, да минем с фрезата неколко лехи с домати и краставици. Къде обѐд сготвим нещо на тия мърди и легнем, па четем книжка. От неколко месеца съм почнала оня шашавия – Хорхе Бу­кай, що видох у интернет, че само манекенки го четат, и викам, чекай да видим кво че стане, може па да ме прифане и да станем и я манекен­ка, ама нещо много бавно четем. Че станем ма­некенка, ама некой друг път. Мене ми се струва, че тия само викат, че са го чели, а они са нау­чили неколко стихотворения от него, къде ги е писал у фейсбук, ама айде да се не прайм и я на интересна, що и я го не разбирам.
Къде следобеда фанем, па идем у кмет­ството при баща ми, па отфърлим там малко работа. Я само минем да се напрайм на важна, що баща ми е кмет, а он вика, че прайм стаж. Ако има некоя дума от английски да се преведе, я е превеждам, що съм единствена у село, коя говори английски. Оно мойто не е баш англий­ски, ама кога нема никой, къде да откинва на ни един друг език освен българския, оно па и българския им един, ама айде. […]
Кръчмата у наше село е много важно мѐсто. Она у секо село е така, ама у наше е по-важно. Сички у селото може да се каже, че там им е фърлен пъпа. Па на повечето направо си им е фърлен. Ако мине некой с една метла покри­ва, че събере кой знае колко пъп по ония керемиди. Ората одат там да пият, на първо мѐсто, да едът, да гледат телевизор, да играат карти, да решават кръстословици, а деда̀ ми си играе на судоку. Они одат там и да си вадат зъби, да се постриг­ват, да ги обръсне некой, да по̀спат. Да се сбият, да се оплачат секи от секи. Идат да си остават при Цеца Кръчмарката – некой, къде е купѝл нещо, па нѐще да го покаже у дома на мъжа си и жена си, що че го бият или че му овикат живота. И сички се въртат там. Кой го нема у дома, начи е у кръчмата. Сичките о̀ра там живеят. А Цеца Кръчмарката е като макя на целото село. Они не са много о̀ра. Кой умрел, кой избегал, кой се оженил на друго мѐсто. Тия се връщат чат-пат. Ама па нема о̀ра. Ама тия, къде сме остана̀ли, си живееме добре.
Сека сутрин цело село пие кафе у кръчма­та. Кой кафе, кой рикия. Па некой, ако е напрайл мѐкици или бухти, фане и донесе. И ако некой го нема сутрин на кафето, значи или е умрел, или е избегал. Па си изпиеме кафето и идеме да види­ме кво става. Ако е умрел, копаме го. Ако е избег­ал, псуваме го. Ама они и не бегат вече. Седът у село, що иначе кво че прават.
Както каза̀х, у село почти нема о̀ра, а нормални о̀ра – ич. Оно, кой е норма­лен, не знам, ама тия ептем не са. Цеца Кръчмарката нема почти ни един зъб у устата си. Сгреших, има един и с него отвара бирите и тегли тапите на вино̀то, що нема тирбушон. Она е едра и у̀бава жена, има перде на едното око и почти не чуе, затава много вика. Она има двама сина – Ми­цата и Боцата, шашави са колко си сакаш. Още са ергени и она им готви и им принаса като на малки деца. А они се бият, с кой намерат. А като нема о̀ра, они се бият двамата или с животните. Некой ми беше каза̀л, че и други неща прават с тех, ама я нѐщем да вервам, що че си повърнем чѝрвата. Они са така едри къде дебели, у̀бави не са, ама ча па да са грозни. Не са лоши момчета, ама са алтави много.
Милка Мутата и мъжът ѝ Трайчо Цига­нина са нормални о̀ра. Он е открад­нал от едно торлашко село, ама баш ка си се краде булка. Он първо е сакал да е купи, как праат циганите, ама баща ѝ казал йок. Не баш йок, каза̀л е: „Да се мъйняш оттука, че че ни лимнат блъи. И че те счапим за дното, че ти изкумуням две-три ребра и че те фърлим у пърнишака“.
Трайчо не разбрал ни една дума от тава, къде му казал бащата на Милка. Само разбрал, че май нема да му е даде. Па си прибрал парите и вечерта мина̀л с една кранта, фърлил Милка на гръб, а она нали е мутa и не може да вика, па го и аресала, та само малко се подърпала колко да не е без ич и избегали къде залеза. Неколко бали със сѐно се повърголили след тех като у филм. Никой повече ги не видел. А они добре си живеят. Па кво да им е?! Он вика, она мъца и сичко им е наред.
До тех живее Николчо. Он е добър, свес­тен, ча е глупав, колко е добър. И работи, кине си гъза от работа. Скромно момче. Ние с него се знаеме от деца. Он се ми е бил зади гърбината, ако нещо стане. Я съм се била за него и он е бил о̀ра зарди мене. Като че ли, ако некога съм има̀ла приятел, е бил он. Он оди у черквата да е чисти, да бие камбаната, да плюнчи свещѝте. И кво фане у ръ̀цете си, го прай у̀баво. А он има едни ръ̀це, колко гла̀вата ми големи. И е висок къде два метра. […]
Ако има некой у село, къде знае сичко за сички, тава са баба Джеки, баба Гъца и Витанка. Они са трите, къде имат о̀чи и у̀ши насекъде. А как го прават тава, един господ знае, що они само седът на една пейка, едът семки и говорат.
Един път ги гледам и трите лазат поди пейката и дират нещо. Кога ги пи­тахме кво е, они викат, че баба Джеки кихна̀ла и си плювна­ла ченето некъде и они съга го дират. И те така си прават живота весел.
Има още неколко човека у село. Ама они са аха и да у̀мрат или са шашави по целата си глава. Останалите сме я, Гергана, баща ми Георги и деда̀ ми Георги…

За Автора:
Цветелина Цветкова е родена във Видин. Завършила е психология с дипломна работа на тема “Проблемът за сексуалността във възгледите на Фройд“. Не е работила нито един ден по специалността, но за сметка на това е работила какво ли не друго, изискващо познание върху човешката душа. Има 11-годишен опит в телевизията, където е била част от екипите на предаванията „Страх“, „Пълна промяна“, „България търси талант“ и още много други продукции.
Била е втори асистент режисьор в сериала “Седем часа разлика”, а после и в друг сериал – “Недадените”. Има стаж и като PR.
В момента работи като асистент режисьор в ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс в НДК. Пяла е в хор като солист. Обича да пътува и да е край морето колкото се може повече.


Моля купувайте и хартиени копия за да подкрепите автора и издателството!
За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте един от бутоните по-долу:
Share.

2 Comments

  1. Николай on

    Много тъпи книги качвате последно време.
    Дайте и нещо полезно от време на време.

  2. Има толкова много книги, че цял живот няма да ни стигне, да ги прочетем. Единственото което можем да направим е да подбираме само качествени. Правите толкова добри книги, наука, история, психология. Например ‘Наука за психиката’ или ‘Богатството на народите’, за Белене, на Ювал Харари. Как отделяте време и труд за такава помия като ‘Лейди Гергана’

Leave A Reply