Рядък модел – Том Ханкс

0
tom-hanks-ryadak-model-cover-4eti.me“Рядък модел” е сборник от 17 чудесни разказа на двукратния носител на “Оскар” Том Ханкс, доказателство, че талантът му на разказвач се равнява на актьорския. От посвещението става ясно, че насърчението за писане е дошло от Нора Ефрон, с която той си сътрудничи в романтичната комедия от 1993 г. “Безсъници в Сиатъл”.
Обединяваща нишка в сборника са пишещите машини. Ханкс е страстен колекционер и притежава над 150, но не е написал разказите си на тях. При все голямото разнообразие от теми и герои, общото е чувството за хумор, носталгия по простотата в живота – не само по отношение на предметите на бита, но и на искрените, ясни отношения между хората.
Очарователната атмосфера, която обгръща читателя във всеки разказ, надали може да се припише на късмета на начинаещия. Тя е плод на един много интелигентен и наблюдателен ум, на сърдечна, открита и чувствителна душа.
Във филмографията на Том Ханкс сред заглавията ще откриете и документалния филм „California Typewriter” (2016), в който той (редом с куп други) споделя подробности за своята голяма страст по пишещите машини. Няма как човек на изкуството, събрал стотици от тези вече почти излезли от употреба романтични оръдия на писателския труд да не се изкуши сам да напише нещо. И Ханкс действително го прави. При това май му се получава завидно добре. Можете да се убедите и лично в това, разгръщайки „Рядък модел”.
Именно пишещите машини се оказват и свързващата брънка между разказите, своеобразен лайтмотив в цялата книга. Но като стил, жанр и съдържание историите са наистина разнородни. Ханкс рисува образи и ситуации, не с резки щрихи и ярки цветове, а с плавни движения и успокояващи тонове. В сборника неизменно присъства един особен вид уют, провинциална романтика, старомодно спокойствие… Персонажите са истински хора, със своите слабости и качества, с мечти и терзания. Понякога героите от един разказ се завръщат в друг, но като изключим това – всяка история е самостоятелна и самодостатъчна. Заедно обаче… „животът е като кутия шоколадови бонбони. Никога не знаеш какъв ще ти се падне”
Том Ханкс освен актьор е копродуцент, сценарист и режисьор. И работата му като писател не бива да ни изненадва. Не бива да се пренебрегва натрупаният от него близо 40-годишен опит в киното. Той се чувства при четенето на всеки негов разказ и новела от “Рядък модел” (2017). И това е логично.
В няколко интервюта Том Ханкс бегло споменава как е писал книгата. На части. Докато е чакал поредния полет на самолета или в хотелските стаи в различните световни локации, където го отвеждат неговите професионални ангажименти. Сякаш е писал скици или наброски. Не му се връзвайте на приказките. Всеки текст е внимателно обмислен и работен, с много редакции и шлифоване. Писан със страст и любов, но и с очакваната отговорност пред читателската присъда.

“Нека живеем толкова, колкото искаме, а не да искаме толкова дълго, колкото живеем.”
— Том Ханкс

“Никога не се предавай, защото не знаеш какво ще донесе приливът утре.”
— Том Ханкс
“Ако не е трудно, всеки ще го прави. Именно трудността носи удоволствие.”
— Том Ханкс

Кратки откъси:

Това са съзерцанията на сърцето ми
“Тя не търсеше да купи стара пишеща машина. Не се нуждаеше от нищо и не желаеше да се сдобива с повече притежания – нови, употребявани или антики – с абсолютно нищо. Беше се заклела да устои на неотдавнашните си лични неуспехи с период на спартански живот; нововъзприет минимализъм, живот, който да можеше да се побере в колата ѝ.
Харесваше малкия си апартамент западно от река Куйахога. Отърва се от всички дрехи, които беше носила с онзи тиквеник; готвеше си почти всяка вечер и често слушаше записи на медитация. Имаше спестени достатъчно пари, та да ѝ стигнат до Нова година, което позволяваше лениво и безцелно лято. През януари езерото сигурно щеше да замръзне и тръбите в сградата ѝ щяха да се пръснат, но дотогава нея вече нямаше да я има. Ню Йорк, или Атланта, или Остин, или Ню Орлиънс. Имаше възможности в изобилие, стига да пътуваше с малко багаж. Но методистката църква на Лейкуд беше организирала съботна разпродажба на ъгъла на Мичиган и Сикамор Стрийт за набиране на средства за обслужване на комунални програми като безплатни дневни грижи, подпомагане на възстановяващи се от зависимости и, кой знае, може би нещо като „Топли ястия на колела“. Нито беше редовен посетител на църквата, нито беше методистка, но до голяма степен беше убедена, че да се ровиш сред изложени на сгъваеми масички боклуци втора ръка няма как да е израз на набожност.
На шега за малко да купи комплект алуминиеви подноси за сервиране, но на три от тях имаше следи от ръжда. Кутиите с евтини бижута не предложиха скрито съкровище. А после зърна пластмасови формички за ледени близалки. Като дете нейна беше отговорността да налива портокалов или друг сок във формите и да пъха вътре пластмасови дръжки, а когато фризерът си свършеше работата, имаха на разположение ледени лакомства на много прилична цена. Почти успяваше да почувства горещия летен вятър в подножието на планината и как ръцете ѝ лепнеха от топящия се заледен плодов сироп. Купи комплекта срещу един долар, без да се пазари.
Пишещата машина беше на същата маса, цветът ѝ беше избеляло „поп арт червено“ – в никакъв случай не представляваше атракция. Онова, което привлече погледа ѝ, беше лепенката в горния ляв ъгъл на капака. Оригиналният собственик беше написал с малки букви и подчертано (с клавиш „шифт“ плюс клавиш 6: това са съзерцанията на моето сърце
Думите бяха напечатани преди трийсет години, когато машината е била чисто нова, току-що извадена от кутията, може би подарък за тринайсетия рожден на момиче. По-скорошен собственик беше написал „Купи ме за пет долара“ и беше поставил листа на валяка.
Машината беше портативна; корпусът беше пластмасов. Лентата беше двуцветна, червена и черна, а на мястото, където някога беше стояла марката – „Смит Корона“, „Брадър“ или „Оливети“ – имаше дупка. Вървеше с червеникав калъф от изкуствена кожа с бутон, който го отваряше. Тя натисна три клавиша – „А“, „Ф“ и „П“ – те всички удариха по листа, а после се върнаха обратно по местата си. Значи нещото работеше, горе-долу.
– Наистина ли тази пишеща машина струва пет долара? – попита тя госпожа методистката зад близка сгъваема масичка.
– Това тук ли? – попита жената. – Според мен работи, но вече никой не използва пишещи машини.
Не това беше въпросът, който зададе, но не я беше грижа.
– Ще я взема.
– Покажете ми парите.
И ей тъй на методистите забогатяха с пет долара.

Бъдни вечер 1953
Върджил Бюъл затвори магазина чак когато наближи време за вечеря и заваля лек сняг. Пътят към дома ставаше все по-хлъзгав, затова той караше бавно, което се удаваше невероятно лесно с автоматичната трансмисия на плимута. Без превключ-ване, без съединител, същинско инженерно бижу. Поднасяне извън пътя или затъване в снежните преспи тази вечер би представлявало истинско бедствие; в багажника на плимута се намираха всички съкровища от Дядо Коледа, скрити на сигурно място още откакто децата бяха обявили желанията си преди седмица. Тези подаръци трябваше да се озоват под елхата след няколко часа, а прехвърлянето им от багажника на затънала в снега кола в кабината на влекач би съсипало Бъдни вечер.
Шофирането до дома продължи по-дълго от обичайното, разбира се, но не това тормозеше Върджил. Студът му беше ненавистен. При цялата автоматична скоростна кутия той често проклинаше производителите на плимута, че не могат да създадат прилична отоплителна система. До мига, в който бавно отби към къщата, зърна през стъклото жълтата гирлянда от лампички над задната веранда и гумите изскърцаха върху чакъла на алеята при спирането, вече изпитваше лека болка от студ. Налагаше се Върджил да е изключително предпазлив, за да не се подхлъзне на предната пътека, както му се беше случвало много пъти досега, но въпреки това влезе с бързината, присъща на всеки работещ човек.
Изтръска снега от обувките си, закачи връхната си дреха и усети как тялото му се отпуска от топлината, която лъхаше към него през процепите на дрешника. След като купи къщата, сам бе инсталирал отоплителна система, надхвърляща нормите за скромен дом. Монтира също и наистина чудовищен бойлер, та божествената топла вода да задоволява ваните на децата и неговите собствени дълги душове, без никога да свършва. Получаваният комфорт си струваше зимните сметки за гориво, както и двата камиона дърва за огрев всяка зима.
Огънят в дневната гореше. Той беше научил Дейви да го пали, като му показа как да подрежда дървата с блокчетата от дървения му конструктор като квадратна къщичка около подпалките, никога като пирамида. Сега хлапето приемаше паленето на огъня като свещен дълг. Още при първите ноемврийски студове, домът на Бюъл се превръщаше в най-топлото място на километри разстояние.
– Тате! – изтича от кухнята Дейви. – Планът ни действа чудесно. Джил е в пълна заблуда.
– Добри новини, големи човече – отвърна Върджил и упражниха тайното ръкостискане, известно само на тях двамата в целия свят.
– Обещах ѝ, че ще напишем писма на Дядо Коледа след вечеря и после ще му оставим почерпка, както ми казваше ти, когато бях малък.
Дейви щеше да навърши единайсет през януари.
Джил подреждаше масата в кухнята, нейна слабост бяха салфетките и сребърните прибори.
– Татко ми се прибра, ура-ура! – извика шестгодишното момиченце и подравни и последните лъжици.
– Така ли? – попита Делорес Гомес Бюъл, застанала пред печката, а бебето Кони се беше вкопчило в лакътя и бедрото ѝ.
Върджил целуна всяка от жените в живота си.
– Да, наистина е той – каза Дел, сипа пържени картофи и лук в една чиния и ги постави на масата.
Дейви донесе на татко си кутийка бира от новия огромен хладилник марка „Келвинейтър“ и церемониално повдигна с отварачка халките на двата срещуположни отвора – друго негово свещено задължение.
Вечерята на семейство Бюъл беше истинско шоу. Дейви постоянно ставаше и се връщаше на мястото си – хлапето никога не изседяваше едно цяло хранене. Кони се гърчеше в скута на майка си, разхождаше лъжица из устата си или блъскаше с нея по масата. Дел режеше храната на децата, забърсваше разлятото, пъхваше хапка намачкан картоф в устата на Кони и от време на време хапваше и самата тя. Върджил се хранеше бавно, никога не повтаряше две хапки от една и съща храна, а въртеше вилицата в кръг в чинията и се наслаждаваше на представлението, изнасяно от семейството му.
– Казвам ти, на Дядо Коледа му стигат три бисквитки. – Дейви разясняваше на Джил фактите около пристигането на очаквания гост. – Освен това никога не допива докрай чашата с мляко. Чака го много работа. Нали така, тате?
– Така съм чувал – Върджил намигна на сина си и той се опита да му отвърне със същото, но успя единствено да сгърчи лицето си в опит да затвори едното си око.
– И без друго всички му оставят същата почерпка.
– Всички? – учуди се Джил.
– Всички.
– Не мога да разбера кога се появява той. Кога пристига? – упорстваше Джил.
– Може изобщо да не пристигне, ако не изядеш всичко в чинията си – предупреди Дел и потропа с вилицата си по нея, а след това раздалечи картофите от месото. – С всяка хапка се приближаваш до идването на Дядо Коледа.
– Щом си легнем в леглата? – попита Джил. – Трябва да сме заспали, нали?
– Може да е по всяко време между лягането и събуждането ни. – Дейви имаше отговор за всеки от въпросите на сестра си. След като беше разкрил мистерията около Дядо Коледа през лятото, Дейви си беше поставил за цел да опази вярата на малката си сестричка.
– Може да минат и часове. Ако млякото стои навън толкова дълго, може да се развали.
– Той може да го охлади само с едно докосване! Топва пръста си в чаша топло мляко, прави магията и бум! Студено мляко.
На Джил това ѝ се стори невероятно.
– Сигурно пие много мляко.
След вечеря Върджил и децата се погрижиха за съдовете, Джил стоеше върху един стол до мивката и подсушаваше вилиците и лъжиците една по една, докато Дел приспиваше бебето горе и си позволяваше така нужната кратка дрямка. Дейви отвори последната за вечерта кутийка бира на татко си и я постави на масичката с телефона до така нареченото татково кресло пред камината в предната стая. Щом Върджил се настани и отпи глътка, Дейви и Джил се излегнаха пред грамофона и пуснаха коледни песни. Лампите в стаята бяха угасени и светлините от елхата озаряваха стените с вълшебни отблясъци. Джил се покатери в скута на Върджил, а Дейви продължи да пуска песента за Рудолф отново и отново, докато не научиха и последната дума наизуст и дори започнаха да добавят и свои.
Имал много лъскав нос.
– Като крушка!
Смеели му се и го наричали какъв ли не.
– Хей, глупчо!
И щом стигнаха до изречението за оставането му в историята, извикаха:
– И в аритметиката!
Дел слезе долу засмяна:
– Ама че сте смешковци, какво направихте само с текста на „Радост за света“!
Отпи глътка от бирата на Върджил, преди да се настани в своето кътче на канапето, извади цигара от кожената си табакера, затворяйки я с рязко щракване, и я запали с клечка от кибрита, поставен до пепелника при телефона.
– Дейви, бутни малко този дънер, може ли? – помоли Върджил.
Джил скочи на крака.
– Нека аз този път!
– След мен. И не се тревожи. Обувките на Дядо Коледа са огнеупорни.
– Знам. Знам.
След като и Джил разбута огъня с ръжена, Дел изпрати децата горе да облекат пижамите си. Върджил допи бирата си, а след това отиде до дрешника в коридора и извади портативната си пишеща машина „Ремингтън“. Делорес я беше купила чисто нова за Върджил, когато беше във военната болница в Лонг Айлънд, Ню Йорк. Беше печатал писмата си до нея със здравата си ръка, преди терапевтът да го научи на така нареченото печатане чрез докосване с пет и половина пръста.
Той извади машината от калъфа ѝ на ниската масичка за кафе и нави на ролката два листа един върху друг  – винаги ползваше два листа, за да не нарани валяка.
– Оставете посланията си до Белобрадия старец или Дядо Коледа, както и да се казва – поръча той на децата, щом се върнаха ухаещи свежо на паста за зъби и чисти пижами.
Джил написа своето първа, тракаше буквите една по една, клавиш по клавиш.
мили дядо коледа мерси че идваш пак и ти благодаря за медицинския комплект и ходещата кукла които се надявам да ми дадеш весела коледа с обич ДЖИЛ БЮЪЛ
Своето писмо Дейви настоя да напише на отделен лист. Обясни на Джил, че не иска да обърква Дядо Коледа. За подравняването на двата листа му бяха нужни няколко опита.

24/12/53
Скъпи Дядо Коледа. Сестра ми Джил вярва в съществуването ти. Затова. Продължавам и аз. Ти знаеш какво искам за Коледа и повярвай ми, НИКОГА НЕ СИ МЕ РАЗОЧАРОВАЛ…! Разбира се оставям малко студено мляко и бисквитки за почерпка. Догодина ще трябва да донесеш подарък и на бебето Кони защото вече ще е достатъчно голямо, чу ли???? Ако млякото се стопли, охлади го с пръста си.
Дейвид Еймъс Бюъл

Дейвид остави писмото си в пишещата машина, като я обърна към камината, където Дядо Коледа да успее да го види.
– Трябва да подредите подаръците си на купчинки под елхата. За да е по-лесно на сутринта – каза Върджил.


tom-hanks-and-wife-4eti.me

Томас Джефри Ханкс е американски актьор и режисьор, роден в Конкорд, Калифорния, през 1956 г. Женен е за актрисата Рита Уилсън, която е от балкански произход. Играе значими роли в популярни и добре приети от критиката филми. Два пъти печели Оскар за най-добър актьор. Образите, в които се превъплъщава, варират от уязвимия „Форест Гъмп“ в едноименния филм, вдъхновяващия герой във „Филаделфия“ до упорития командир в „Аполо 13“. А също и във филмови проекти като “Спасяването на Редник Райън”, “Зеленият път”, “Корабокрушенецът”, “Терминалът”,  “Шифърът на Леонардо”, “Съли”, “Ад” и др.


Линкове:

или
Share.

Leave A Reply