Винаги има надежда. 150 притчи за изкуството на живота

0

vinagi-ima-nadejda-4eti.meАко държите в ръцете си тази книга, вероятно сте поели по пътя на духовното и лично усъвършенстване и вече сте се докосвали до мъдростта на кратките поучителни истории, наречени притчи. Или може би преживявате труден период от живота си, загубили сте посоката, търсите себе си и се нуждаете от малка подкрепа.Независимо от причината, се надяваме, че тази колекция от 150 притчи ще се превърне във ваш незаменим пътеводител по пътя на личните ви търсения.
В притчите е вплетена хилядолетна мъдрост на различни народи, култури и религии. Голяма част от тях са достигнали до нас през вековете, предавани от уста на уста, преписвани и преразказвани от поколение на поколение, много често интерпретирани и променяни в духа на времето.
Облечени в кратка иносказателна форма тези истории ни разказват за всичко от заобикалящия ни свят – за отношенията между хората, за човека с неговите слабости и грешки, за търсенето на пътя към Бога, за любовта, за надеждата, за превратностите на съдбата… Посланието, което се съдържа в тях, в повечето случаи не е поднесено директно, а е преплетено в разказа, така че всеки човек може да открие своя поука в зависимост от собствените си търсения, ценности и мироглед.
В много от притчите ще намерите въпроси, чиито отговори сте търсили дълго време. В други може да припознаете проблеми, преживявания и персонажи от своя живот. Тогава те ще придобият за вас по-особен, личен смисъл, ще ви помогнат да откриете точните отговори и решения на конкретен проблем.
Понякога, препрочитайки една история след време, е възможно да уловите нюанси и послания, които са ви убягнали при първия прочит. Може би тогава сте били на друг етап от личностното си израстване или просто сте „взели“ точно това, от което сте се нуждаели в момента.
Затова четете тази книга бавно. Наслаждавайте ѝ се като на чаша топло ободряващо кафе в неделна сутрин. Отпивайте малки глътки мъдрост, вдишвайте от аромата му и оставете вашето въображение и интуиция да ви отведат на необикновено пътешествие из далечни земи и времена. Както и на едно вълнуващо пътуване към самите вас.

Учителят критикувал всички, които постоянно се оплакват от своите недостатъци и грешки.
— Не е страшно да допуснеш грешка – казвал той. – Страшно става, когато започнеш упорито да напомняш за нея.
Богатството не намалява алчността.
–Салустий

Нищо не е по-смело от глупостта.
–Менандър

За да бъдат възприети и осмислени по-добре, притчите в този сборник са преразказани и систематизирани в няколко тематични раздела:
  • винаги има надежда;
  • пътешествието, наречено живот;
  • човекът в търсене на себе си;
  • пътят към Бога;
  • доброто и злото. Изборът;
  • силата на думите;
  • любовта;
  • блясъкът на златото;
  • и Бог създаде жената;
  • ум царува, ум робува.

Спасителният сал

Имало някога един човек. Той бил любознателен и търсещ, искал да опознае света. И тръгнал на път. Минавал през различни земи, през гори и планини. Веднъж, пресичайки една гора, на пътя му се изпречил буен поток. Спрял се човекът и се зачудил какво да прави. Не можел да остане в гората, защото била пълна с диви животни, които можело да го разкъсат. Стоял на своя бряг, пълен с опасности, и виждал отсрещната страна, на която се простирала приказно красива, плодородна равнина. Трябвало да премине на другия бряг! Но наблизо нямало нито мост, нито лодка. И той решил да си направи сал. Сковал го набързо и се спуснал в буйните води. Започнал отчаяно да гребе с ръце, с последните си сили се опитвал да се задържи на повърхността без да потъне. Накрая, с огромни усилия успял да стигне до спасителния бряг.
Но преди да продължи пътя си, човекът започнал да мисли какво да направи със сала: „Този сал ми свърши огромна работа. Без него никога нямаше да достигна до безопасния бряг. Не мога да го захвърля просто така. Ще го взема със себе си.“
Сложил сала на гърба си и продължил, превивайки се под тежестта му. Не след дълго срещнал един старец.
– Защо носиш със себе си този тежък сал, синко? – попитал старецът. – По нашите земи няма реки и езера, няма да ти трябва. Защо не го оставиш?
– Той ми спаси живота. Благодарение на него успях да стигна до тук. Не мога просто да го изхвърля – отговорил човекът.
– Позволи ми да ти дам един съвет – продължил мъдрият старец. – В живота има неща, които ни помагат в определен период, за да продължим напред. Те са единственото решение за този момент, те ни отвеждат от брега, пълен с опасности, до новия бряг с нови възможности. Те ни помагат да преодолеем препятствие, да се спасим от трудна ситуация, да преминем от един до друг етап от живота си и да продължим напред. Но те са били нашият спасителен сал за този момент и за тази ситуация. Не е нужно да ги носим цял живот със себе си. Просто трябва да благодарим и да се разделим с тях. Важен е пътят напред и лекотата, с която се движим по него.

Ходът на живота

Един богат и влиятелен човек помолил известен майстор-калиграф да изрисува красиво послание, което да постави на входа на дома си – да го украсява и отдалече да показва на всички, че минават покрай дом, изпълнен с щастие и просперитет.
– Искам написаното да се предава от поколение на поколение – казал човекът, – да олицетворява мира и благоденствието, които царуват в моето семейство.
Когато майсторът бил готов и донесъл табелата, стопанинът с почуда видял, че на нея било изписано следното послание: „Баща умира, син умира, внук умира.“
Като видял това, той се разгневил:
– Ти шегуваш ли се с мен?! Аз те помолих да напишеш нещо за щастието на моето семейство, а ти ми говориш за смърт!
– Не, това не е шега – отговорил калиграфът. – Няма по-голямо нещастие от това детето ти да си отиде от този свят преди теб. А нима няма да се разбие сърцето ти, ако внукът ти умре преди теб и преди твоя син? Аз просто написах формулата на естествения ход на живота. И ако всички в твоето семейство, от поколение на поколение, умират в този ред, то това ще бъде истинско щастие и благословия за вас.

Винаги има надежда

Живял някога един приказно богат човек. Но независимо, че имал всичко, което може да се притежава на земята, той бил нещастен. Винаги бил тъжен и умислен и дори имал вид на болен човек. Ходил при известни и знатни лекари, но те го намирали за абсолютно здрав и не виждали никаква причина за постоянната му тъга. Богаташът опитвал най-различни неща, за да се почувства по-щастлив – пътешествал по света, започвал все нови и нови занимания, ходил на обучение при известни мъдреци. Нищо не помагало. Той се чувствал все така нещастен.
Един ден отишъл за съвет при един духовен учител.
– Проблемът е в това – казал учителят, – че ти не споделяш богатството и успеха си с никого. Ти, доколкото чувам, никога не си давал дори и милостиня на бедните. Ако искаш да си щастлив, помагай на другите.
Това вече било нещо ново! Зарадвал се богатият човек и си помислил: „В края на краищата защо да не пожертвам част от богатството си за бедните и нуждаещите. Ако това е решението на моя проблем, чудесно!“.
Но много скоро разбрал, че тази задача не е толкова лесна. Тъй като не бил свикнал да дава пари за нещо, от което той няма полза, се оказало, че не знае дори от кого да започне. Да, много хора действително изглеждали бедни, но дали наистина са бедни или се преструват, мислел си той. От друга страна пък, тези, които наистина се нуждаят от помощ, може да се срамуват от бедността си и да я крият от гордост. „Не, не трябва да давам пари на когото ми попадне… Може да се окажат недостойни хора, които да ги използват за някакво недобро дело“, заключил богаташът.
Трябвало да се намери начин, който да му покаже кои са наистина нуждаещите се хора. Мислил, мислил и накрая го осенило прозрението. Ще дава пари на хора, които са изгубили всякаква надежда. Ето това е истинската нищета!
Тръгнал той да обикаля по приюти, по затвори, по улици и бедняшки къщи. Но уви! Говорил с много хора – с болни, със самотници, с възрастни, с просяци, с разорени и изоставени от всички хора. Но от никой не получил отговора: „Вече нямам никаква надежда!“.
И така, докато обикалял по улиците, един ден чул протяжен стон, който идвал от някаква порутена къща. Веднага се запътил натам и сред развалините открил човек в одърпани дрехи, целият покрити с рани, мръсен и отчаян. Несретникът изглеждал на предела на силите си.
– Какво се е случило с теб? – загрижено попитал богаташът.
– Ох, не питай… – проплакал нещастникът. – Голяма беда ме сполетя. Изгубих всичко, което имах – работата си, дома си, семейството си, парите си. Нямам дори какво да сложа в устата си. Подслоних се в тази стара съборетина, но от мръсотията сега се разболях от някаква болест и целият съм в рани…
– А мога ли да те питам нещо, човече? – оживил се веднага богаташът. – Имаш ли надежда?
– Разбира се, че имам! Докато съм на земята, докато не отида в гроба, имам надежда. Знаеш ли, запомни едно: Само тези, дето са на гробищата, само те нямат надежда!
„Гробищата?!“, повторил си богаташът. Ако само тези, които са на гробищата, нямат надежда, значи трябва да дам парите си на тях! Е, вярно, че това не е същото като да помагаш на бедните, но мога да опитам. Поне ще съм сигурен, че парите няма да попаднат в лоши ръце.
Изчакал нощта, взел една торба с пари и се запътил към гробищата. Разкопал първия попаднал му гроб и заровил парите в него. И изведнъж се почувствал по-добре. Сякаш камък му паднал от плещите. Най-после намерил някой, който нямал никаква надежда.
Минали години. Богаташът забравил за този период от живота си и за торбата с пари, заровена в гроба. И може би никога повече нямало да си спомни за нея, ако животът му не се бил обърнал на 180 градуса. Дошло време, когато успехът и богатството му обърнали гръб. Най-напред изгубил малка част от притежанията си, после претърпял по-сериозно поражение и накрая бил напълно разорен. Изведнъж се оказал на ръба на нищетата. Вече нямал покрив над главата и дори какво да яде. Тогава си спомнил за заровените пари.
Това била последната му надежда! Както преди много години, той изчакал да стане полунощ и се отправил към гробищата с лопата в ръце. Намерил гроба и започнал да копае. Изведнъж чул зад себе си глас:
– Не мърдай! Бавно остави лопата и се изправи!
Изпълнил нарежданията и се озовал лице в лице с градската стража.
– Значи си дошъл посред нощ, за да крадеш от мъртвите! – извикал стражарят.
Опитал се бедният човек да обясни нещо, но от страх и паника загубил ума и дума. Откарали го в затвора, а на следващия ден го отвели в съда. Някогашният богат и успял човек, сега стоял беден и презрян, като обикновен престъпник, пред съдията.
Самият той осъзнавал, че историята му звучи нелепо и че е почти невъзможно да му повярват, но единственото, което не спирал да си повтаря, били думите на онзи нещастник от порутената къща преди много години: „Докато съм на земята, докато не отида в гроба, имам надежда.“
След като чул обвинението, съдията се обърнал към него и го попитал:
– Какво можеш да кажеш за свое оправдание?
– Ваша чест, нещата не са такива, каквито изглеждат. Аз не съм искал да ограбвам гробовете на мъртвите. Преди много години зарових едни пари в този гроб, защото търсех човек, у когото не е останала никаква надежда. Тогава исках да даря пари на някой наистина нуждаещ се, но така и не намерих човек, който е изгубил и последната капка надежда. И един ден, сред едни развалини срещнах беден и изпаднал човек, целият покрит с рани. Той беше изгубил всичко, но и до ден днешен помня думите му, че единствено тези, които са на гробището, нямат никаква надежда. Затова закопах парите в един гроб. Но сега самият аз съм изпаднал и реших да ги взема обратно.
– Извинете, Ваша чест – намесил се стражарят, – но този човек очевидно лъже. Никога не съм чувал нещо по-абсурдно от това. Нима му вярвате?
– Да, вярвам му – промълвил съдията и погледнал съчувствено към подсъдимия. – Този човек казва абсолютната истина. Пуснете го да си върви.
Оказвайки се на свобода, бившият богаташ щастливо крачел по улицата, дишайки с пълни гърди свежия въздух и забравил за всичките си беди.
„Какво щастие, че този съдия ми повярва! Между другото, лицето му ми е много познато… Къде ли съм го срещал преди?“ – мислел си той.
„Как се обръща животът… – мислел си съдията след като освободил подсъдимия. – Никога няма да забравя лицето на онзи човек, който така настойчиво ме питаше дали имам надежда.“

Най-важното

Живял някога един цар. Всичко си имал – голямо и богато царство, пълна хазна, предани съветници, красива жена и прекрасни деца. Той често размишлявал върху живота и света и години наред се измъчвал от три въпроса:
Кой е най-важният момент?
Кой е най-важният човек?
Коя е най-важната работа?

„Ако знам отговорите на тези три въпроса, мога да покоря целия свят! В тези отговори е скрита цялата мъдрост на света.“ – мислел си царят.
На кого ли не задал своите въпроси. Допитал се до най-известните мъдреци и учени, беседвал с най-просветените хора в царството, но никой не могъл да му даде отговор на тях.
Един ден царят дочул за някакъв мъдър отшелник, който живее в отдалечена планинска колиба. Решил да отиде лично при него и да му зададе своите три въпроса.
Отправил се на път и след няколко седмици успял да го намери. Когато пристигнал, той видял една порутена колиба с малка градина отпред, в която се трудел самият стопанин. Той бил грохнал старец, който едва стоял на краката си, но не спирал да работи.
Царят скочил от коня си, поклонил се на стареца и казал:
– Извървях дълъг път, за да дойда при теб, защото ти си последната ми надежда. Чух за твоята мъдрост и искам да те помоля да ми помогнеш да намеря отговор на три въпроса, които ме измъчват от години: Кой е най-важният момент? Кой е най-важният човек? Коя е най-важната работа?
Старецът го изслушал, но нищо не отговорил и продължил мълчаливо да копае в градината си.
– Виждам, че си уморен. Нека ти помогна – предложил царят, след като видял, че стопанинът му не е много разговорлив.
Взел мотиката и започнал да прекопава градинските лехи. Не минало много време и от гората изведнъж излязъл някакъв човек. Той бил в ужасно състояние. Дрехите му били изпокъсани, лицето му било в рани, а от единия му крак течала кръв. Царят веднага се притекъл на помощ на нещастника, донесъл му вода, превързал раните му и заедно с отшелника го въвели в колибата и го сложили да легне.
На сутринта царят станал и заварил стареца вече да работи в градината си.
– Старче, не искам да ти досаждам – учтиво започнал царят, – но отново те моля, ако можеш да ми отговориш на моите въпроси.
– Нима ти вече не си отговори на тях? – отвърнал старецът.
– Как така? – учудил се царят.
– Когато ти пристигна тук, най-напред видя, че аз съм изнемощял и уморен и предложи да ми помогнеш. Ако вместо да ми помогнеш, беше продължил пътя си, най-вероятно щеше да се натъкнеш на същите разбойници, които са ограбили и ранили онзи пътник, който излезе от гората. Така че най-важният момент за теб беше времето, когато ти копаеше в моята градина. Най-важният човек в това време бях аз. А най-важното нещо – твоята помощ към мен. А когато се появи раненият пътник, в този момент най-важният човек беше той, а най-важната ти работа – да му спасиш живота.
Царят слушал стареца и постепенно започнал да осмисля думите му. Отшелникът продължил:
– Запомни това за цял живот. Най-важният момент е днес. Най-важният човек е този, който е до теб в този момент. А най-важната работа е да правиш добро на тези, които са до теб. Затова живее човек на този свят. Това е смисълът на целия живот.
Като казал това, старецът продължил работата си над своите лехи, а царят се сбогувал с него и потеглил към дома.
Той никога не забравил срещата и думите на стареца. През целия си живот следвал тази мъдрост. И дълги години по света се носела славата му на най-добрия и справедлив владетел.

Стъпки в пясъка

Веднъж един човек сънувал странен сън. Ходел по пясъка на морския бряг, а до него вървял Господ. През цялото време пред него преминавали различни случки от живота му и след всяка от тях той забелязвал на пясъка два чифта следи – едните от неговите стъпки, а другите – от тези на Господ.
Докато наблюдавал отстрани целия си житейски път, човекът забелязал, че при някои от най-тежките и нещастни моменти от живота му, стъпките в пясъка били само едни. „Знаех си… – казал си той. – Наистина тогава си мислех, че Господ ме е изоставил. И сега виждам, че е било точно така.“
Натъжил се човекът и решил да попита Господ защо го е изоставял в най-трудните му мигове:
– Господи, нали казваше, че никога няма да ме изоставиш? Сега видях, че твоите стъпки липсват до мен точно в най-трудните периоди от живота ми… Защо ме забрави, когато най-много имах нужда от теб?
– Грешиш, мило дете. Аз те обичам и никога няма да те изоставя. Когато в живота ти идваха най-големите изпитания и страдания, наистина следите по пътя бяха само едни – това бяха моите стъпки, защото тогава те носех на ръце…

Бог е във всичко

В една гора живеел мъдрец, който имал много ученици и последователи. В своите беседи той ги учел: „Бог е навсякъде, във всичко живо около нас. Затова трябва да се прекланяте пред всичко, което срещнете.“
Веднъж един от учениците му тръгнал в гората за дърва. На връщане изведнъж видял, че срещу него се движи огромен слон.
– Махни се от пътя! – провикнал се човекът, който бил на гърба на животното. – Махни се по-бързо, защото слонът ще те убие!
Но ученикът, вместо да послуша съвета на пастира, си спомнил урока на своя учител и си казал: „Щом Бог живее във всичко живо, значи той е и в този слон. Така че аз трябва да му се поклоня.“ Така и направил. А когато слонът се приближил до него, хванал го с хобота си, вдигнал го високо във въздуха и го запратил с всичка сила на земята.
Младежът оживял по чудо, но получил тежки наранявания. За щастие другите ученици скоро го намерили и го отнесли у дома. Когато след няколко дни той се възстановил, разказал какво се е случило в гората и как той до последно е следвал думите на техния учител. А мъдрецът му отговорил:
– Млади момко, аз действително ви казах, че Бог живее във всеки. И това е истина. Но все пак той е бил не само в слона, а и в неговия пастир. Защо не обърна внимание на неговото предупреждение?

 

Ако материала ви харесва, моля закупете книгата на хартиено копие!
За да прегледате и свалите цялата книга в различни е-формати използвайте един от бутоните по-долу:
Share.

Leave A Reply