Знание от сърцето. Уроци за живота, любовта и вслушването – Даниел Готлиб

Posted on 06/03/2025

by book

„Какво означава да бъдеш човек?“, пита забележителният психолог и радиоводещ Даниел Готлиб в началото на тази книга.
С внимателен насочваш, глас, станал скъп на милиони читатели и слушатели, Даниел описва как най-значимите уроци идват неочаквано в живота ни. Класически разказвач, Даниел предлага нежни и дълбоко затрогващи уроци, които разкриват собствената му човешка уязвимост, както и любовта, и щедростта на другите.
Откровението идва от писател, преживял много форми на загуба в своя живот. От мига, в който претърпява травма на гръбначния стълб, което на тридесет и пет годишна възраст го оставя напълно парализиран, Даниел Готлиб се изправя пред въпроси, с които повечето хора се сблъскват постепенно през целия си живот. Докато гради отново кариера, семейство и живота си, Даниел прави открития за общото между хората, включително копнежа за любов, разбиране и сигурност. И научава, че скоростта на живота само ни отдалечава от онова, за което копнеем.
Даниел Готлиб щедро споделя мислите и чувствата си, които докосват живота на мнозина. От „Нашето сиротство“ (защо универсалността на самотата ни кара да се чувстваме по-малко самотни) и „Ние, ранените“ (как раните може да са неизбежни, но изцелението – също) до „Какво виждат децата ни“ (как родителският стрес може да формира бъдещето на детето) и „Денят, в който държах ръката на майка си“ (трогателно възпоменание за смъртта на родителя), Готлиб размишлява за предизвикателствата, с които всички ние, се срещаме и за чувствата, на които твърде често не позволяваме да изплуват. А накрая Даниел успява да отговори на главния въпрос: Какво означава да бъдеш човек?
Отговорите му, предизвикателни и успокоителни, закачливи и замислени, със сигурност ще докоснат сърцето на всеки читател.

Въведение
20 декември 1979 година бе ясен, мразовит ден, който започна като всички останали. Аз бях тридесет и три годишен психолог, който добре се справяше с работата си на директор на кабинетна програма за наркотично зависими. Бях благословен с прекрасна съпруга и две малки дъщерички, които тъкмо отиваха на училище. Целунах ги за довиждане и тръгнах по замръзналата морава към своя додж дарт. И днес още чувам скърцането на тревата под краката си. Помня звука, понеже това бяха последните стъпки в живота ми. Един час по-късно, докато карах по „Пенсилвания Търнпайк“, вдигнах поглед към небето и видях към предното ми стъкло да лети огромен черен предмет. Следващото, което си спомням, е как се събуждам в болница „Ефрата“ и научавам, че съм парализиран.
Не ще и питане, преживях всички емоции, които хората изпитват след травма – шок, мъка, гняв и, разбира се, ужас. Гледайки назад обаче, осъзнавам, че най-болезнено и страшно беше чувството, че съм откъснат от другите хора. През следващите няколко седмици започнах да се питам какво всъщност означава да бъдеш човек. Мога ли да бъда наистина човек, ако не мога да отстоявам убежденията си? Ами ако не мога да правя любов като нормалните мъже, нито дори да танцувам с жена си? Човек ли съм, ако съм зависим от медицински сестри и лекарства, и ако трябва да прекарам целия си живот в инвалидна количка?
За да се справя с това кошмарно чувство на отчуждение, започнах просто да обръщам внимание какво правят хората – другите и аз. Как се държим и как реагираме, как се проявяват чувствата и как мислите и емоциите надделяват едни над други. Просто забелязвах, без да съдя и анализирам. Имах нужда от това, за да разбера какво в действителност означава да бъдеш човек, и за да се успокоя, че все още съм един от тях. Но въпреки всичко дълбоко в себе си знаех, че макар и да съм един от тях, от този миг нататък съм различен.
Докато лежах в болничното си легло, започнах да забелязвам, че повечето хора, дори лекарите, се чувстват неудобно край мен. Личеше си по начина, по който леко повишаваха тон, когато говореха с мен, избягваха да ме гледат в очите, говореха бързо. Виждах колко са нервни, когато се опитваха да ме накарат да се чувствам или да мисля другояче по отношение на парализата.
Направи ми впечатление, че хората се притесняват, когато се изправят пред някого или нещо необичайно. Правят какво ли не, за да прикрият неудобството и тревожността си. Някои се опитваха да ме направят по-щастлив. Други се мъчеха да убедят и мен, и себе си, че положението не е толкова лошо, колкото си мисля. Трети пък (като най-близкия ми приятел) повече никога не видях. Но всички правеха едно и също: чувстваха се неудобно и се мъчеха да го променят. Това е присъщо на нас, хората.
Когато бях заедно с тези притеснени хора, сърцата на всички ни бяха затворени заради това неудобство. Притеснението затваря сърцето, ума, та дори и очите ни. Това ми изглеждаше много човешко, тъй като хората, изпитващи тревожност и притеснение, страдат, а ние искаме всячески да намалим страданието. Като се вгледах в себе си, установих, че е заразно. Когато бях с притеснени хора, аз се затварях. Открих, че или споря с казаното от тях, или просто кимам, без да слушам. Но дори докато не слушах, чувствах. И когато хората се мъчеха да ме накарат „да се чувствам по-добре“, аз обикновено се чувствах самотен, неразбран и изплашен.
Седнал в кабинета по трудова терапия около шест седмици след катастрофата, си спомням какво огромно отчаяние изпитвах, вдигнал очи към сивата мрачна стена. Казах, без да говоря на никого конкретно: „Кой би си помислил, че ще стигна до това място, за да умра?“
Терапевтката ми, която седеше до мен, бързо отвърна:
– Не, Дан, не си тук, за да умреш, тук си, за да живееш.
В определен смисъл тя, разбира се, беше права. Но и аз бях прав. Знаех, че преди да се изправя пред живота, ще трябва се справя със смъртта. И заради това нейно изявление се почувствах още по-изолиран и неразбран.
Видях обаче, че има и хора, които не се чувстваха неудобно край мен. Така и не разбрах защо, понеже този въпрос не ме занимаваше. Аз само наблюдавах. И забелязах, че когато съм заедно с хора, които не изпитват притеснение, те питат за мен и слушат. И ми разказват за себе си. Усещах, че единствената им цел е да бъдат с мен. Те не искаха да променят нищо. С тях се чувствах спокоен и отпуснат. И не толкова сам.
Имаше и една трета категория хора, които се чувстваха неудобно, но го съзнаваха и говореха с мен за това. Някак си съумяваха да бъдат в мир със себе си, дори когато бяха притеснени. С тях също се чувствах спокоен. Имаше даже и допълнително измерение: когато ми разказваха за притеснението и страданието, което изпитват по повод моята катастрофа, аз чувствах огромна любов и състрадание към тях. Неведнъж държах в прегръдките си хора, които плачеха за случилото се с мен.
Изправени пред неочаквана трагедия хората реагират по най-различни начини. И по различни начини се справят. Когато хората около мен бяха притеснени, и аз се притеснявах. Когато бяха открити и подкрепящи, аз се чувствах сигурен и спокоен. А когато те се чувстваха уязвими, аз ги подкрепях и заедно се чувствахме по-добре.
В онези първи дни започнах да научавам, че емоциите са заразни. Дори и непочувстваните.

За кого се мислим?
Когато Марли, любимото трикрако куче на Али, идва на някое семейно събиране, ние се отнасяме с нея като с човек. А и в много отношения тя наистина е като човек. Усещам обаче, че Марли е сляпа за факта, че нещо ѝ липсва. Да, има три крака вместо четири, но това като че ли няма значение за нея.
Марли наистина не обръща внимание на липсващия си крак. Когато Али я извежда на разходка, хората реагират по интересни и предсказуеми начини. Склонни са да изпитват жал към нея (особено ако са деца). Искат да знаят какво ѝ се е случило, как е изгубила крака си. След като погледат Марли няколко минути обаче, разбират, че на кучето не му пука. Нито пък на Али.
Али казва, че Марли ѝ напомня на мен.
Загубата на крак и счупването на врата са наранявания, които аз наричам нарцистични. Но обърнете внимание: животните и хората реагират по много различен начин на подобни телесни увреждания. Ние, хората, имаме представа за себе си и за това, какъв трябва да бъде животът ни. Ако изгубим крак или си счупим врата, представата ни за себе си се променя. Животните нямат подобно чувство. Когато са ранени, това за тях нищо не значи. Те, разбира се, знаят дали ги боли или не, и се чувстват по-добре, когато не ги боли. Но тъй като нямат его, нараняванията и уврежданията са просто факти.
Не искам да излезе, че завиждам на Марли, но наистина ми се струва, че животът без представа за себе си, без его, е много по-различен от онова, което преживяваме като хора. Наблюдавал съм кучетата и ето какво съм научил от тях: те пълноценно обичат живота. Ние като че ли ценим живота, но повечето от нас не го съзнават в ежедневието си. Кучетата като че ли знаят, че животът е хубав. Кучетата познават и алтруистичната любов. Тъй като нямат его, те сякаш обичат да обичат. Когато ние, хората, обичаме, повечето от нас се свенят да открият изцяло сърцето си. Егото се чуди: „Ще бъда ли наранен? Ще отвърнат ли на любовта ми? Ще бъдат ли нуждите ми удовлетворени или ще бъда изоставен?“ Кучетата не си задават подобни въпроси. Те просто обичат.
Смъртта също не изглежда такъв проблем за животните. Те обичат живота, но не се страхуват от смъртта. Смъртта е проблем за нас, понеже е върховното нарцистично оскърбление. Как е възможно да умра? Как е възможно светът да продължи да се върти и всичко да си е същото, ако мен ме няма?
Смъртта е груба. Но за Марли и нейните братя и сестри загубата на живот е като загубата на крак.
Част от това да си човек е да развиеш самоличност. Тригодишните деца преминават през етап, в който започват да бягат от родителите си. Обикновено хукват на кратко разстояние, после спират и поглеждат дали ги гонят. Това, разбира се, е само началото. В действителност така те започват да си изграждат самоличност, отделна от тази на своите родители.
Правим го постоянно. „Кой съм аз? Кой се очаква да бъда? Кой трябва да бъда?“
Как си отговаряме на тия въпроси в свят, който казва: „Бъди всичко, което можеш да бъдеш?“ (Или, както наскоро чух в една реклама: „Да бъдеш достатъчно добър вече не е достатъчно добре!“) Как откриваме самоличността си в свят, който твърди, че самоличността се определя от постиженията, от красотата, от властта, от младостта?
Хората полагат много усилия, за да станат такива, каквито смятат, че трябва да бъдат, и още повече усилия, за да не станат такива, каквито се боят, че могат да станат, и така търсенето на самоличност продължава и продължава…
В това има нещо смешно. Самоличността бездруго е илюзия. Дори и да работим много усилено за нея, тя е илюзия. Да имаш самоличност е все едно да имаш шепа вода: щом си помислим, че сме уловили нещо, то се изплъзва между пръстите ни.
Кой сте вие в този момент? Вие сте читател, интелектуалец и изследовател. В този момент. Кой още сте в този момент? Може би човек, търсещ информация, която ще потвърди илюзията му за самоличност или системата му от убеждения. И ако я откриете в тази книга, вероятно ще кажете, че книгата е хубава.
Но всички тези етикети могат да се променят, когато започнете да правите нещо друго, или когато съзнанието ви поеме в нова насока, или се окажете в друга среда. Всичко се променя, включително и вие. Но все пак имаме нужда да открием самоличността си. Трябва да разберем какво ни кара да страдаме и какво ни лекува. Имаме нужда да изследваме границите, в които започва и свършва властта ни. Всичко това е част от същото бягане, поглеждане назад и пак бягане. (Психолозите го наричат „първична детска автономия“.)
Част от мъдростта е разбирането, че можем да се разделим със самоличността си. Това става, когато осъзнаем, че местоимението „аз“ е изписано с невидимо мастило.
Хората ме представят като психолог, терапевт, писател, родител, паралитик и какво ли още не. Но този, който наистина съм аз, е същество, което диша, което изпитва и страх, и копнежи, и любов, и омраза, и отвращение, и срам. Всичко това е част от водата, изтичаща между пръстите ми. Аз усещам, когато не съм на мястото си, и откривам страх, после тъга, накрая – покой.

Райнер Мария Рилке има една поема, в която се казва: „Твърде малък съм в този свят, но не толкова, че да бъда за вас просто обект и предмет.“ Как да живеем, ако не сме толкова големи, колкото смятаме, че трябва да бъдем, ако нямаме здрава котва да ни държи на мястото ни? Кои сме ние, ако се откажем от етикети като „родител“ или „добър“, или „предан и любящ“, или „груб и упорит“? Как да живеем без самоличност, на която да се опираме?
Марли знае.
През годините съм работил с много хора с най-различни заболявания. Някои от тези със сравнително незначителни заболявалия бяха съкрушени, а други с извънредно тежки заболявания се справяха доста добре. Тази динамика се демонстрира добре от две двойки, за които съм писал и преди, а едновременната им терапия ми даде урок, който никога няма да забравя. И при двете двойки проблемът беше парализата. Първата двойка бяха на двадесетина години, наскоро оженили се. Това бяха двама души в процес на изграждане на собствената самоличност – започваха кариерата си, мислеха за изграждането на семейство. Младият мъж учел за военен, но попаднал в автомобилна катастрофа и беше напълно парализиран. Бяха съсипани. Мъжът бе озлобен, младата му съпруга – тежко депресирана. Връзката им се разпадна.
През същата година работих с една двойка около шестдесетте, които бяха женени от почти четиридесет години. Съпругът карал строителен камион, който се обърнал, и мъжът си счупил врата. По случайност фрактурата беше на същото място, както на по-младия мъж, така че парализата им беше еднаква.
Терапията с по-възрастната двойка отне само няколко сеанса. Искаха да знаят как да се любят. Жената искаше да знае дали е проблем да оставя съпруга си сам, за да отиде на пазар. Каза, че се чувства виновна, когато отива на кино с приятелките си. Обсъдихме някои практически стъпки, които щеше да се наложи да осъществят, за да се справят с парализата.
И това бе всичко. Приключихме само за няколко сеанса.
За по-възрастната двойка катастрофата беше просто житейско събитие. Тя не променяше личността им, нито любовта им един към друг. При по-младата двойка парализата на съпруга разби живота им. И двете двойки се бореха с едно и също събитие и бяха изправени пред едни и същи физически предизвикателства, но за всяка от тях парализата означаваше съвсем различно нещо.
Не можем да кажем, че едната двойка е силна, а другата – слаба. Не можем дори да кажем, че едната двойка е по-издръжлива. Разликата е в размера и формата на тяхното „Аз“. При по-възрастната двойка, както при повечето благословени с мъдрост хора, Азът е по-малък и мек. А катастрофата е просто събитие.

Аз продължавам
Моята теория е, че всички си имаме теории, които не съзнаваме: „Ако отслабна, ще бъда по-доволен от себе си“ или „Ако партньорът ми се промени, ще имаме щастлив семеен живот“. „Ако получа повишението, всичко ще бъде наред.“ „Ако детето ми влезе в „Харвард“, ще има предимства, с които аз не съм разполагал.“ „Ако се движа с преуспели хора, и аз ще преуспея.“
Има и негативни теории: „Ако не си свърша работата, ще си изгубя мястото“; „Ако не започнем да печелим повече пари, няма да можем да си плащаме сметките и…“
Всички тия теории са неизменно погрешни. Не искам да кажа, че не бива да ги има – те са присъщи на всички нас. Имам предвид, че това са просто теории. Понякога си създаваме собствени теории, но често те са ни предадени от родителите или религията. Понякога теориите произтичат от културни тенденции. Тези теории могат да структурират живота ни и да ни помогнат да изпитваме по-малко тревожност. Но дори когато теориите са неефективни, повечето хора не ги променят. Просто работят още по-усилено върху старите. И често тези теории ни вкарват в задънена улица.
Как да се измъкнем?
Винаги, когато съм в дистрес или съм силно разтревожен по повод някакво бъдещо събитие, аз си представям най-лошото, което може да се случи. След това се опитвам да измисля как да живея при този вариант. Веднъж, когато редакторът ми във „Филаделфия Инкуайърър“ строго разкритикува една моя статия, аз изпитах ужасно неудобство и срам. Оставих страховете ми да опишат възможно най-лошия сценарий и си представих как ме уволняват или се налага да напусна работата, която обичам. Следващите няколко дни живях така, все едно вече не водя рубриката. Естествено, страхът доста бързо се стопи.
Преди операциите се питах: „От какъв изход се страхувам най-много?“ Предоперационният страх неизбежно е свързан със смъртта. Затова си представях как децата ми живеят без мен. След като прекарах известно време с този кошмар, вместо да избягам от него, тревожността изчезна.
Когато поставиха на внука ми Сам диагноза „аутизъм“, аз си представих положението, при което той има най-силно изразени симптоми, и какъв ще бъде животът за него, за родителите му, за мен. Сега, когато някой пациент ми каже: „Не бих могъл да живея без…“, аз го поощрявам да си довърши изречението. Ами ако теорията ви греши? Ако все пак можете да живеете без онова, без което смятате, че не можете?
Джон, мъж на средна възраст, с когото работих, бе израснал в голямо семейство с избухлив, алкохолизиран баща. С годините Джон започнал да смята, че е негова отговорност да опази семейството си цяло. Ако не си свършел „работата“ като семеен закрилник и умиротворител, всичко щяло да се разпадне (такава беше теорията му). И това се мъчел да прави. Грижел се за братята и сестрите си, за племенниците и племенничките си, по-късно и за остаряващите си родители. Придържаше се към теорията, че е единственият. Трябвало да прави всичко това, че иначе! И наистина си подредил живота около тази теория. Не можел да спи заради нея. Изтощавал се, понеже непрекъснато пътувал из страната, за да се грижи за членовете на семейството си, което иначе щяло да се „разпадне“.
Джон дойде при мен с депресия. Бракът и здравето му бяха застрашени. Докато разговаряхме за неговата теория, която той почти не осъзнаваше, Джон разбра колко твърдо е убеден в абсолютната ѝ правота.
Затова го накарах да си представи най-лошото – как семейството му се разпада. И той го направи. Докато проиграваше последствията, си представи как един от братята му умира, друг попада в болница, а сестра му е така отчуждена, че повече не проговаря на останалите. Поседяхме така известно време и се опитвахме да разберем какъв ще бъде животът му, ако това се случи, ден по ден.
Кошмарът на Джон стана по-поносим. Не приятен, просто по-поносим. Това му даде куража да преразгледа теорията си. Ако можеше да живее с вероятност семейството му да се разпадне, дали не можеше да рискува и да се порадва на възможността да не се разпадне?
Това е най-трудната част от проблема с теориите. Придържаме се към теориите си, защото друго си нямаме. Освобождаването от нещо, в което винаги сме били убедени, изисква силна вяра – да се доверим на нещо, което няма как да знаем. Мисля, че задачата на всички ни е да вярваме в собствената си издръжливост. Тогава ще ни се открият много повече възможности.
Между другото, по време на работата ми с Ан, която търсеше подходящото дърво за изкачване, тя усети, че открива нещо значимо. Разбра, че всъщност не търси щастие, а се катери, просто защото е катерач – изследовател – и че винаги е била такава. Осъзна, че се катери по дървета, защото обича да търси и да се учи. Щом се отърси от старата си теория (че на върха на подходящото дърво ще открие щастието), вече не съдеше за себе си според успехите и провалите. А когато престана да съди, животът ѝ се превърна в нещо, което трябваше да се живее, а не да се управлява.

За прошката
Непосредствено след катастрофата изпитвах силен гняв към шофьора на камиона, който я предизвика. Мечтаех си да можех да грабна една бейзболна бухалка и да му счупя врата, та и той да се парализира. Доста време храних подобни фантазии.
Естествената ни реакция към неправдата и към всяка нанесена ни вреда е гневът. Гневът върши добра работа. Мобилизира реакцията „бий се или бягай“, която ни помага да оцелеем. Предпазва раните ни. Когато стиснем юмруци, затворим сърце и се защитим от следващо нараняване, негодуванието и гневът ни се превръщат в коричка, която пази нежната рана от инфектиране. Но ако коричката се задържи твърде дълго, раната отдолу може никога да не заздравее.
Всеки е бил нараняван. Раната може да бъде някаква проста неправда – строг и неразумен родител, например, или агресивен брат или сестра. Раната може да бъде и дълбока, скрита, загнояла.
Преди години работех с Черил, жена, която бе претърпяла кошмарен тормоз от страна на баща си. Това, което ѝ бе сторил, беше отвратително. Заплашвал я с насилие, след което я карал да седне на стол и да гледа как нанася свиреп побой над братята ѝ. Разказът ѝ имаше такъв силен ефект върху мен, че се наложи два-три пъти да я прекъсна, само за да мога да се опитам да си представя какво е преживяла.
Следващия път, когато се видяхме, направих нещо, което рядко правя в терапията: попитах Черил какво е означавал за нея предишният ни сеанс. Попитах я, отчасти, защото исках да поговорим какво е означавал за мен.
– За първи път някой проявява готовност да помирише емоциите ми – отговори Черил.
Разговаряхме какво се случва, когато държиш заключени омразата и негодуванието си. Черил години наред си мислела, че крие тормоза. И в началото успявала. Но скрит така, той атрофирал и загнивал. Негодуванието започнало да се разлага и да вони. Това носеше сега тя в себе си – не само спомена от тормоза, но и всички чувства на ярост, които се бяха наслоили върху това потресаващо преживяване. С времето бе добило смрадта на разложена плът.
Детето, което бе живяло в ада, бе затворило сърцето си, за да го предпази. Когато се чувстваше в безопасност, изпитваше гняв срещу онзи мъж. Гневът ѝ даваше илюзия за сила. Казваше си: „Ако задържа омразата, ако стискам юмруци и не откривам сърцето си, ще бъда защитена.“ И тридесет години бе защитавала тази нежна част от себе си.
Предвид ужасяващата природа на действията на баща ѝ, нямаше нужда Черил да се сдобрява него. Но през последните тридесет години тя страдаше от непоносимото негодувание. Какво можеше да се направи?
Уебстърският речник дефинира прошката като „освобождаване от негодуванието“. Само толкова. Нищо общо с другия.
В Черил беше заключено едно страдащо дете. Това дете никога не бе получило състрадание, нито от някой от родителите си, нито дори от самата себе си. Така и не бе установила истински контакт със страданието си. Наложило се бе да се затвори за него. Както бях научил от собствения си опит с гнева, много трудно е да изпитваш в сърцето си едновременно такава омраза към някого и състрадание към себе си. Щом Черил успееше да започне да изпитва състрадание към детето, което беше, към жената, в която се бе превърнала, тогава може би тя щеше да оплаче загубите си и дълбоко да почувства болката. Това щеше да бъде началото.
Когато бащата на Черил е наранявал децата си, той дори не е осъзнавал, че го върши с човешки същества. Не е съзнавал човешката същност на дъщеря си и синовете си. Може и все още да не ги съзнаваше. Можеше ли тази жена, неговата дъщеря, да открие човещината у него? Тя научи повече за живота му – за собствените му страдания, за слепотата му, защо бе нападал нея и братята ѝ. Откри, че баща ѝ е наблюдавал как неговият баща биел майка му, а после редовно и него самия. Баща му напуснал семейството си, когато бащата на Черил бил на дванадесет. Когато разбра как баща ѝ е изгубил цялото си семейство още като момче, Черил се опита да си представи преживяното от него.
С излизането на тези обстоятелства наяве, светът на Черил стана по-малко черно-бял. Когато Черил се почувства достатъчно сигурна, за да открие сърцето си и да почувства състрадание, тя вече не гледаше на себе си и баща си като на насилник и жертва, злодей и жертва, чудовище и жертва. Сега тя виждаше как едно човешко същество може да нарани друго. Все още не бе простила поведението на баща си. Но превръщайки го в човек, тя отне силата му.
Прошката няма нищо общо с помирението или дори с признаването на извършителя за невинен. Прошката е процесът на освобождаване от негодуванието или гнева към друг човек.
Има една будистка история за монаха, който бил заплашен с оръжие и обран на автобусната спирка. Веднага след това той почувствал силен страх. Няколко мига по-късно изпитал силен гняв срещу престъпника. Тези емоции продължили да го заливат и когато се прибрал вкъщи, заплакал. Когато монахът разказал на своя ученик какво му се е случило, ученикът попитал: „След всичко, което си преживял, защо плачеш?“. Монахът отвърнал: „Осъзнах, че ако бях отгледан в семейството на тоя човек и ако бях имал неговите преживявания, аз щях да съм този с оръжието.“

Дарът на безнадеждността
Спомням си, че когато съпругата ми Санди дойде в спешното отделение след катастрофата, ѝ казах: „Бях лошо ранен и никога няма да се оправя.“
Дълго плаках. В цялото си отчаяние и безсилие се нуждаех от някаква възможност за избор. Затова казах на близките си, че ще живея така две години. И тогава ще реша дали мога да продължа. Тази възможност ми даде илюзията, че имам известен контрол върху един живот, който ми се струваше извън контрол.
В края на двете години се затворих в стаята си и проведох един дълбок, замислен разговор с… ами, не знам. С Бог? С моя бог? Със собствената ми истина? Както и да е, разговорът протече горе-долу по следния начин:
„Добре, ще живея така, ако ми дадеш надежда, че някой ден ще проходя.“
А в отговор чух:
„Не. Няма надежда. Живей или умри. Сам избери.“
Затова казах:
„Дай ми надежда, че няма да бъда толкова болен.“ (Здравето ми бе изключително крехко – исках просто някакво успокоение, че ще се чувствам по-силен и ще мога да отблъсквам инфекциите.)
И получих същия отговор:
„Или живей, или недей. Нищо няма да се промени.“
На всяка своя молба неизменно получавах същия отговор.
Този миг не ми донесе кой знае какво прозрение – то дойде по-късно. Тогава чувствах по-скоро конфронтация и объркване. Тихият ми вътрешен глас казваше: „Ох, мамка му, какво да правя сега?“
Двете години бяха изминали; бях се опитал да сключа сделка, да съзра изход, да получа някакво обещание за надежда – някаква мъничка утеха, че нещо ще се подобри. Но обещания, естествено, нямаше. Нямаше и надежда. А аз все пак трябваше да направя своя избор.
Избрах живота.
Не го направих, защото съм герой. Всъщност, отначало бях сигурен, че ако имах куража, щях да си отнема живота. После си казах, че избирам живота заради децата си. Сега обаче, като гледам назад, вярвам, че съм избрал живота, защото така правим. Когато имаме избор, избираме живота.
Това беше моето велико прозрение. Но сега знам, че имаше и още нещо, също толкова важно, ако не и повече. Това беше дарът на безнадеждността. Никога нямаше да избера живота, който имах, ако си бях запазил някаква надежда, че ще имам живота, който искам. Когато лъжливата надежда си отиде, аз избрах живота, който имах.
Вярвайте ми. Тази велика мъдрост никога не би настъпила, ако не бе предшествана от момента на „Ох, мамка му“. Струва ми се, че това важи за много от нас. Имаме си своите мигове на силно отчаяние. Питаме се: „Как ще живея така?“ Едва по-късно, ако имаме късмет, стигаме до разбирането, че нямаме никаква надежда да си върнем живота от вчерашния ден. Този миг и неговите последствия всъщност представляват истината за нас самите.
Лекувал съм много хора, които са били изправени пред отчаяние, и много, които са го избягвали до последния възможен миг.
Харолд беше физически силен мъж, който обичаше да кара ски, да пътува и да майстори неща по къщата си. Когато дойде при мен, от няколко години живееше с болки в гърба. Въпреки това той живееше живота си пълноценно. Болките обаче се усилваха. Беше посетил няколко лекари, много от които му бяха препоръчали операция. Беше направил доста проучвания и беше получил много други мнения, преди да се реши на операция.
Почти веднага след операцията видял, че болката намалява, но не можел да движи единия си крак. Хирургът му обяснил, че причината е в оток около гръбначния стълб, и че когато отокът спадне, Харолд вероятно ще си възвърне функциите на крака. Интернистът се съгласил с хирурга. И така, те препоръчали на Харолд да си сложи шина на крака, да ходи с бастун, да инсталира парапети и да намали активността. Той обаче не направил нито едно от тези неща, понеже все още се надявал, че животът ще бъде същият, както преди.
В опити да възобнови обичайната си физическа активност, Харолд на няколко пъти паднал. Притеснил се. Всеки път, когато отивал на лекар, чувал: „Все още има шанс.“ Междувременно обаче Харолд все повече се депресирал.
Накрая интернистът му казал: „Ако досега не си възстановил двигателността, вероятно няма да успееш.“
При липсата на всяка надежда Харолд почувствал отчаянието, което през цялото време се таяло у него. И това бил неговият миг „Как ще живея така?“.
Но, по думите на Харолд, когато докторът отхвърлил надеждата, той всъщност изпитал облекчение. При липсата на надежда той можел да оплаче загубата си и да се изправи лице в лице с бъдещето. Неговото велико прозрение ли? Осъзнал, че няма защо да се чуди как да понесе физическите ограничения. Вече знаел как. Бил живял така осемнадесет месеца. А след като престанал да се съпротивлява, можел да си вземе помощни средства, които да му улеснят живота. Каза ми, че научил повече за издръжливостта си, както и че надеждата може да бъде и хубаво, и лошо нещо.
Преди няколко години лекувах жена на име Карълайн, на която бе поставена диагноза метастазирал рак. В първия момент, след като чула диагнозата, почувствала две неща: „Първо изпитах заслепяващ ужас („Ох, мамка му.“), а след това голяма яснота какво искам от живота си. Знаех, че искам да прекарвам повече време с хората, които обичам, и не исках вече да работя на същото място.“
Каза ми, че през следващите шест месеца се борила с въпроса: „Как ще живея така?“ Агресивно атакувала рака и пътувала из цялата страна, за да получи различни мнения. Междувременно можела да запази работата си, но не и да прекарва много време с близките си.
Накрая, след едно посещение при лекаря, където научила, че въпреки всички лечения ракът продължава да се разпространява, тя се отказала от надеждата. И като Харолд и мен, Карълайн загубила всички изгледи някога да си възвърне живота, който имала до вчера. С това обаче дошло и великото прозрение – сега тя била свободна да живее живота, който имала днес. Напуснала работа, прекарвала повече време с хората, които обичала, и дори можела да посвети известно време да чете на децата в кварталния дневен център.
Надеждата винаги е за бъдещето. И не винаги е нещо хубаво. Понякога надеждата може да ни държи в плен на вярата или очакването, че в бъдещето ще се случи нещо, което ще промени живота ни. По същия начин и безнадеждността не винаги означава отчаяние. Безнадеждността може да ни спре в настоящия момент и да отговори на най-трудните житейски въпроси. Кой съм аз? Къде съм? Какво означава това? А сега – какво?

Какво научих за Рая
Знаех, че за парализата ми лечение няма. За плешивостта ми – също. Но на другия край на линията беше лекарят по инфекциозни заболявалия, който ми се обаждаше заради инфекции на отделителната система. Досега винаги ги бяхме лекували и затова, въпреки че този път изглеждаше много по-сериозно, реших, че отново ще се справим.
Затова бях доста зашеметен, когато той каза: „Не мисля, че ще успеем да я излекуваме, Дан.“
Инфекциите на отделителната система са неизбежен страничен ефект на нараняването на гръбначния стълб, тъй като пикочният мехур е парализиран. Обикновено получавам по няколко инфекции всяка година и след няколко седмици на антибиотици се оправям. Тази обаче продължаваше цяла година. Дори казах на приятелите си, че ще изведа инфекцията си на вечеря, за да отпразнуваме първата си годишнина!
В този миг, по телефона, с насълзени очи, шегата не ми се струваше толкова смешна. След известно проучване установих, че това не е надвиснала смъртна присъда. Означаваше обаче, че трябва да вземам антибиотици до края на живота си, иначе щях доста да се влоша. А продължителната употреба на антибиотици, естествено, не е добра новина за който и да е организъм.
Това телефонно обаждане бе нова глава в моя живот, глава, която не бързах да започвам.
Аз вярвам в съвпаденията и участвах в едно щастливо съвпадение, когато приятелката ми Ейми намина да ме види два дни преди телефонното обаждане. В един момент тя ме попита дали вярвам в рая. Без да мисля, отвърнах: „Да. Сега си там.“
Видях озадаченото ѝ изражение, което често виждам, когато правя подобни изявления, затова продължих: „Какви са били шансовете точно този сперматозоид да оплоди точно тази яйцеклетка, създавайки твоя живот? А какви са били шансовете да преживееш всички тези години, които си преживяла в сравнително добро здраве? И каква е била вероятността в живота си да имаш толкова много хора, които да обичаш и които да те обичат? Каква е била възможността да можеш да погледнеш през почти който и да е прозорец и да видиш прелестите на природата? Дали е рай? Определено.“
Разбира се, моят вариант на рая не е онзи, идеалният, за който четем в митологията и в който мнозина вярват. В този особен рай има много болка, страдание и загуба. Но дълбоко в себе си повечето знаем, че раят, животът, е безценен. Просто е нужно да му обърнем внимание.
Маргарет знаеше колко безценен е животът.
Запознах се с Маргарет, жена малко над шестдесет, в една група за двойки. Имаше рак. Когато ѝ поставили диагнозата, тя се стремяла изключително настървено към лечение. Консултирала се с множество лекари и следвала съветите им – спазвала лечението, променила начина си на живот. Състоянието ѝ обаче се влошавало и тя започнала да осъзнава, че умира. Тя и семейството ѝ се обадили в хоспис. Това било признание от страна на всички, че вероятно не ѝ остават повече от шест месеца живот.
Тя като че ли го приемала добре. Почти от самото начало Маргарет размишлявала за живота си и когато станало ясно, че сравнително скоро ще умре, престанала да се съпротивлява. Двамата със съпруга ѝ изглеждали спокойни. Искали максимално да оползотворят времето, което им оставало – не като заминат на почивка, а като четат заедно, хранят се бавно, излизат на разходки. Знаели, че дните им заедно са безценни.
Когато започнали грижите от хосписа, оттам изпратили представител, който да се запознае със семейството. На уречения ден служителят се срещнал с Маргарет, със съпруга ѝ, с трите ѝ деца и с няколко съседи, близки на семейството. Скоро след това аз посетих Маргарет в дома ѝ. Болестта бе сложила своя отпечатък върху външността ѝ. Кожата ѝ бе пепелявосива, очите ѝ – хлътнали, а косата суха и безцветна. Но докато ми разказваше за срещата със служителя от хосписа, очите ѝ пламтяха, а на лицето ѝ се изписа почти ангелско изражение.
– Излязох от срещата, за да отида до тоалетната – припомни си Маргарет, – и на връщане оттам минах покрай мокрото помещение. Видях, че някой ми е сгънал прането! – тя се усмихна. – Не съм ли щастливка?
Наистина. Щастлива бе да знае, че е щастлива.
Ако нямаме смърт, не може да имаме живот. Не можем да разберем какво означава да живеем.
Опитваме се така усърдно да избегнем смъртта, понеже животът е безценен. Затова така здраво сме се вкопчили в живота. Затова изпитваме толкова много тревожност, дори гняв, когато нещо заплашва нас или любимите ни хора. Но ето какво е противоречието: ако се мъчите твърде усърдно да избегнете смъртта, няма да имате време да почувствате колко е безценен всъщност животът. Няма да бъдете способен да го почувствате. Ще го знаете с ума си, но не и в сърцето си.
Наскоро по време на една екскурзия имах щастието да посетя Големия Каньон. Не съм толкова даровит писател, та да опиша величествените гледки. Достатъчно е да кажа, че когато повечето хора го видят за първи път, се трогват до сълзи. Не от тъга, а от благоговение.
В края на деня се събраха няколкостотин души, за да гледат как слънцето бавно се спуска отвъд каньона. Всички седяха безмълвно, докато природата си вършеше своето. А в мига, когато слънцето сложи край на деня, всички заръкопляскаха. С още повече благоговение.
Тогава си помислих: слънцето залязва всеки ден и навсякъде. И където и да залязва, то е не по-малко великолепно. Единствената разлика бе в нагласата, която всички имахме, докато гледахме.

Нашето сиротство
Наскоро чаках в приемната на един лекар, където седяха още двама или трима души, мълчаливо зачетени в списанията си. След малко в стаята влезе мъж на средна възраст, седна и въздъхна дълбоко, нарушавайки тишината. Както обикновено се случва в такива ситуации, никой не погледна директно мъжа, който въздъхна, но съм сигурен, че и другите в чакалнята го забелязаха също като мен.
Мина известно време и мъжът отново въздъхна.
Отначало си бях помислил, че въздишката е израз на някаква емоция – може би на тъга, тревога или стрес. После разбрах, че въздишката е много повече, отколкото си мислех. Това бе социален израз. Човекът в чакалнята изразяваше тези емоции към нас. Опитваше се да ни каже нещо за себе си.
Замислих се какво би станало, ако всички се бяхме заслушали внимателно и той можеше да ни разкаже за себе си. Какво ли би казал? Как щеше да обясни какво се случва в сърцето и главата му? И какво щеше да стане с неколцината изолирани души в чакалнята? Щяхме ли да се почувстваме по-свързани помежду си?
Една велика мислителка е казала: „Божественото дете е винаги сираче“.
Прекарах по-голямата част от младостта си, усещайки това и опитвайки се да го поправя, като стана по-добър или различен човек. Но това не стана. Онази част от нас, която наричаме своя душа, винаги е сирак.
За добро или лошо, семейството ни вероятно ни дава първото усещане за това кои сме. По-късно разбираме, че семейството може да ни каже откъде идваме, но никой не може да ни каже кои сме и какво има вътре в нас. Копнеем за разбиране, което никога не можем да постигнем.
Чувствайки тази фундаментална самота като момче и млад мъж, аз си мислех, че ако правя нещо по различен начин, ще успея да я коригирам. А когато се парализирах и осъзнах, че никога няма да мога да я коригирам, болката бе почти непоносима.
С времето се научих да толерирам чувството, че в определен смисъл винаги ще бъда сам на света. Нито родителите ми, нито който и да било друг не могат да ме разберат изцяло.
После открих нещо много интересно. Не бях единственият, който се чувства така. Срещнах хора, които имаха здрави семейства, социални връзки, които бяха част от сплотени общности или участваха в конгрегация, споделяйки обща религия, но въпреки тази явна „свързаност“, част от тяхното същество се чувстваше сиротна и невероятно сама.
И сега, когато погледна другите хора, когато се заслушам в техните въздишки и думи, виждам, че те неизбежно изпитват болката на самотата. Много от нас правят всичко по силите си, за да намалят тази болка. Изпитвам силно състрадание към копнежите на хората и дълбока връзка с тях. В сърцевината си всички си приличаме. Това е танцът на човешката същност, който съм наблюдавал.
Жадуваме да бъдем разбрани, да видят другите кои сме. Това е основен принцип на живота. Същевременно една частица от нас знае, че никога не можем да бъдем напълно опознати. Това е един от главните ни страхове. Ако напълно се открия, как ще оцелея, в случай че ме отхвърлят?
В един от монолозите си комикът Джеки Мейсън пита своя психиатър: „Какво прави психиатърът?“ Психиатърът отговаря: „Ще ти помогна да опознаеш своето подсъзнание.“ На което Джеки отвръща: „Моето подсъзнание не ми влиза в работата!“ Смешно е, защото е вярно. Вратата никога не се отваря докрай. Ето защо между нас и другите съществува бариера. Не можем да опознаем някого изцяло, дори себе си.
Шегата обаче има и тъжна страна. Затваряйки част от себе си, ние губим начин да се свържем с другите. Една от целите на пътуването ни, както го виждам аз, е да се откриваме малко по малко, първо пред себе си, после пред другите. Да, ние сме сирачета. Но колкото повече се разкриваме, толкова по-свързани се чувстваме.
Когато се замисля как би могло да се случи това, живо си спомням едно интервю с писателката Кристина Вандзилак в моето радиопредаване. Кристина тъкмо бе публикувала мемоарите си, озаглавени „Изгубените години“. В книгата тя хронологично описваше затъването си в наркоманията, което започнало на тринадесетгодишна възраст. През следващите десет години живяла на улицата, била изнасилена, продавала тялото си за наркотици.
Когато интервюирах Кристина, тя беше на около тридесет и пет. В края на интервюто я запитах как се чувства, когато съпругът ѝ чете такива подробности от миналото ѝ. Тя ми отвърна, че много години живяла в страх какво ще се случи, ако някой открие тъмната ѝ страна. „Постоянно се страхувах, че ако открие най-съкровените ми тайни, той ще ме напусне“, отговори тя.
Кристина сподели, че докато съпругът ѝ четял ръкописа, сърцето ѝ се свивало от страх. Чувствала се така, сякаш буквално оголва душата си и позволява на съпруга си да види части от нея, които никога не е виждал. Дали ще я обича, след като прочете всичко това? Или ще бъде отвратен?
Когато свършил, съпругът на Кристина я поздравил със сълзи в очите. „Сега те обичам още повече“, казал ѝ той.
Замислих се за големия риск, който Кристина беше поела. Малцина от нас се осмеляват да се разкрият така и всички се страхуваме, че скритите ни части ще се окажат неприемливи и невъзможни да бъдат обикнати. Дори когато чуваме думите „Обичам те“, дълбоко в себе си мислим: „Само ако знаеше!“
Аз живея сам. През по-голямата част от времето не съм самотен. Понякога съм. Каква е разликата? Мога много да разсъждавам за факторите, които допринасят за самотните ми дни, но не съм сигурен, че това гадаене би помогнало. В края на краищата, може да е болка за някого или нещо, което ми липсва, или просто в този ден серотонинът ми да е паднал. Затова, когато се чувствам самотен, правя същото, каквото съм правил през последните двадесет и седем години. Вглеждам се. Осъзнавам, че страдам, и просто чувствам това, което чувствам. Това е всичко. Не е приятно. Подобно на всички други емоции, отминава. Ако започна да се съпротивлявам, да се самосъжалявам или да се гневя на хората, които не ми се обаждат, или отчаяно да търся връзки, тази самота би продължила много по-дълго.
Често, когато свърша с медитацията си, виждам една катеричка през прозореца и разбирам какво общо имаме ние – тази жизнена сила, тази енергия да преследваме сигурност, да бъдем живи. Понякога се чувствам такава неделима част от вселената, че мога съвсем спокойно да приема сиротството си. Чувствам любов, чувствам се част от нещо много по-голямо. В тези мигове мога да се свържа с нещо божествено – независимо дали е вътре в мен, в сиропиталището или отвъд него – не знам и не ме интересува. Но когато това се случи, не се чувствам сам.
Интимната връзка с един любящ Бог може да помогне за намаляването на самотата при много хора. Но дори без религиозния елемент чувството за свързаност с по-големия свят може да свърши същата работа. Ако сте в състояние да обърнете внимание на жизнената сила на света около себе си, рано или късно ще започнете да виждате себе си като част от този свят. А може би и ще успеете да разпрострете чувството си за принадлежност към другите сирачета. Може би ще чуете техните въздишки, ще се натъжите и няма да се страхувате.

Какво научих за желанията
За мен не е необичайно да оставам сам вкъщи продължително време. Имам доста лесен достъп до всички места в къщата и мога сам да се грижа за основните си нужди. Но когато нещо се обърка, няма кой да ми помогне.
Един ден бях малко гладен и знаех, че имам пликче гевречета в чекмеджето със закуски, затова се отправих към кухнята. Чекмеджето е на около четиридесет и пет сантиметра под количката. Трябваше да се наведа, за да го отворя. Като се наклоних на една страна, с възглавничката на дланта си успях да подхвана пликчето и да го плъзна нагоре по крака си. Точно преди да го докарам до скута си, то падна и гевречетата се пръснаха по пода.
Какво да сторя? Колкото повече гледах гевречетата, толкова повече огладнявах. Сестрата щеше да дойде чак след няколко часа. Междувременно нямаше никакъв начин да вдигна пакетчето от пода.
Отначало изгладнях като вълк и ми се струваше, че няма да оцелея още два часа, без да хапна. После се вбесих на тази неправда и унижение… което отприщи пътя на самосъжалението. Тогава ми хрумна: това, което изпитвах, бе по-силно от какъвто и да е действителен глад. Това беше емоцията на желанието. Седях в кухнята, гледах гевречетата по пода и „виждах“ как емоцията танцува между стомаха и съзнанието ми.
Преди десетина години препрочетох „Сидхарта“ на Херман Хесе, една книга, която за първи път бях чел като млад.
Хесе предлага приблизително следната интерпретация на пробуждането на Буда. Буда бил роден като принц, обграден с нежни грижи. Един ден се разхождал около двореца и междувременно открил дълбините на човешкото страдание. Бил така потресен от преживяването, че решил да посвети живота си на разбирането на това страдание и на намирането на начин то да бъде облекчено.
За да постигне просветление, Буда живял с различни групи хора с авторитет на мъдреци. Сред тях имало отшелници, хора, които смятали, че просветлението идва от лишението. В преследване на така жадуваното просветление те се лишавали от храна, сън и други неща, които повечето от нас смятат за основни.
Когато прочетох „Сидхарта“ за първи път, много размишлявах каква ли е стойността на това самоналожено страдание. Дори когато я препрочетох години по-късно, отново не успях да разбера. Но онзи ден в кухнята ми стана ясно. Целта на лишението е да се научим как да се справяме с желанието.
Какво имам предвид?
Всеки ден в кабинета си виждам хора, които искат нещо, което нямат. (Предполагам, че ако не са искали, изобщо нямаше да ми се обадят.) Много хора говорят пред мен за желанието си да бъдат нещо различно от това, което са. Чувам съпрузи, които искат повече секс, и съпруги, които искат повече любов. Чувам как една млада жена ми казва колко много иска майка ѝ да отстоява себе си пред властния ѝ баща. В друг сеанс чувам как един баща иска синът му да се старае повече и да се представя по-добре.
И всички, които са преживели травма или загуба, ми казват, че искат онова, което са имали вчера.
След катастрофата единственото, което исках, беше да ходя. Не стана. После исках само да имам сетивност. Не. След това исках само да мога да си движа пръстите. И това не бе измежду раздадените ми карти. Сведох желанията си до това, да мога сам да пикая. И знаете ли какво? И това не стана.
Сигурно съм решил, че ако желанията ми са по-малки, имам по-голям шанс да получа някое от тях. Но не, не получавах никое от нещата, които желаех.
Затова разбирам, когато съпругата на един алкохолик ми казва: „Дори не го моля да спре да пие. Единственото, което искам от него, е да не разбива колата. Това е всичко! Струва ми се разумно.“
Разбира се, че е разумно. Това е една съвсем скромна молба. Но докато съпругът ѝ пие и има достъп до колата, разумното ѝ желание сигурно никога няма да се осъществи.
Често питам хората какво искат. Списъкът е доста дълъг. После ги моля да си представят живота, без да получат никое от нещата от списъка. Това, естествено, е кошмарът на всеки човек. Мнозина се разгневяват, само като чуят въпроса.
Понякога, когато приключат с изброяването на нещата, които им идват веднага наум, ги питам какво наистина искат.
Опитайте се да си представите какво би било, ако настоятелността на исканията ви просто изчезне. Какво ще стане, ако животът ви е точно такъв, какъвто е в момента, но исканията ви се превърнат в прости пожелания? Не настойчиви изисквания за нещо, което ви се струва спешно и наложително, а само тихичко пожелание за нещо, което не е налице.
Това, което аз лично искам, е да не искам. През оставащото ми време искам да съм там, където съм, за добро или лошо. Знам, че няма да стане, но го искам.
Случката с гевречетата ме научи на нещо. Когато по-малко се вкопчваме в желанието, искането се превръща в копнеж, а после в тъпа болка. Вече не изпитвам нужда да ходя или да танцувам, но от време на време чувствам тази тъпа болка. Не знам дали важи за всички хора, но аз открих, че колкото повече се научавам да живея с копнежа си, толкова повече покой ме спохожда.
Може би това е научил Буда. Желанието е просто симптом на страдание, а не импулс за действие.

Понякога много се тревожа какво се случва с мен и имам чувството, че животът ми се спуска стремглаво надолу. В такива случаи инстинктът ми е да отговарям на електронни писма, да звънна няколко телефона, да си пусна филм или…
Но когато мога да седна редом със страха си, без да се опитвам да го отблъсна, изпитвам голяма тъга – напомня ми, че моят живот, като всяко ценно нещо, е преходен. Тази тъга е някак си по-реална и по-истинска от тревожността. Така е, защото, колкото и да е неприятна, тревожността ми помага да не чувствам онова, което всъщност чувствам. Но когато усетя тази тъга, аз се чувствам по-жив, по-любящ, по-състрадателен. В тези моменти мога истински да живея живота си, без да го категоризирам като добър или лош, лесен или труден. Когато мога просто да живея живота си в цялата му крехкост, всичко ми изглежда по-ярко. Чувствам удоволствието, когато съм с някого. Като погледна от прозореца или изляза на двора, преживявам чистите цветове на дърветата, тревата, листата и небето. Чувствам с открито сърце любов към хората, към самия живот, към всеки дъх. Изпитвам признателност и състрадание дори към собствения си мехур, понеже се е трудил усилено толкова много години. Когато изпитвам тези емоции, аз истински изживявам живота в неговата пълнота, миг по миг.
Понякога се чудя колко ли време ми остава. Тогава си спомням за една неизлечимо болна жена, с която се запознах по време на курс по медитация. Усвояването на медитацията е дълъг процес, за който може да са необходими години обучение. Един ден я попитах защо изобщо е започнала, след като може да не ѝ стигнат годините.
Тя ми отвърна:
– Цял живот, където и да съм била, все бях другаде. През времето, което ми остава искам да съм там, където съм.
Аз също.

Животът – добрата новина и лошата новина
Та така с живота – оказва се нещо като глупав виц. Нещо като анекдотите, които започват с думите „имам една добра и една лоша новина“.
Когато се раждаме, добрата новина е, че въпреки всички трудности, ще имаме живот. Лошата новина е, че най-вероятно ще бъдем отгледани от родители, които не знаят какво правят, но се преструват, че са наясно.
Добрата новина? Мнозина от нас откриват любов и сигурност в дома, в който израстват. Лошата новина? Почти половината от нас ще преживеят развод на родителите си и известно време ще живеят без баща. (Някои ще го преживеят и два пъти.)
И така цял живот. Всичко има и добра, и лоша страна – съзряване, сексуалност, брак, отглеждане на деца, остаряване. Дори и една травма като моята автомобилна катастрофа носи добра и лоша новина. Страдам, разстройвам се и понякога се депресирам, но в парализата има и нещо хубаво.
Какво ѝ е хубавото на парализата ли?
На първо място, очевидното – добри места за паркиране.
После, помислете за обувките. Няма нужда да харча цели състояния за удобни обувки, а моите издържат, колкото си поискам.
Чудесната новина за парализата обаче е, че няма нужда да ставам да пикая посред нощ. Така че късно вечерта, докато вие седите или стоите, аз ще си спя. (Пък казват, че аз съм имал специални нужди!)
Сега сериозно – това увреждане ми помогна да стана човекът, който съм. Представата, която ме съпътства почти тридесет години, е, че когато вратът ми се счупи, душата ми започна да диша. Заради различността си аз не съм застрашен от порива да бъда като всички останали. Ако не беше тази травма, можеше и да не стана човекът, който съм днес.
Преди няколко години за консултация при мен дойдоха един младеж и майка му. Той беше седемнадесетгодишен, поразително красив, парализиран от три месеца. Както можете да предположите, изглеждаше уплашен, объркан и потиснат, майка му – също.
Често ми се налага да го правя, така че бях доста сигурен, че търсят някакви насоки. Искаха да почувстват, че бъдещето е възможно.
Консултацията мина добре. Тримата разговаряхме известно време за техните тревоги, страхове, технически проблеми (смяна на катетри, изхождане, ремонт на количката и прочие). После двамата с младежа си поговорихме на четири очи. Беше се разделил с приятелката си малко след инцидента и се чудеше как стои въпросът със сексуалността. Казах му, че можем да правим любов с очите си, с гласа си, с пръстите си, с устата си. Сексът не е такъв, какъвто е бил преди, казах му аз, но все пак е прекрасен. Споделих с него, че самият аз съм се чувствал близо до оргазъм, докато съм прегръщал партньорката си и тя е изпитвала същото.
След като си поговорихме с младежа, майка му се върна и аз ги разведох из къщата ми. Показах им как са устроени банята и спалнята, къде отсядат медицинските сестри – така че да имам осигурени някакви граници, и как си приготвям храна. После им показах вана, който управлявам самостоятелно. Очите на младежа светнаха.
В края на сеанса майка и син изглеждаха много по-добре, отколкото в началото. Когато ми благодаряха, се усмихваха. Съзряха надежда, че в бъдещия им живот има потенциал за щастие. И аз се усмихвах, доволен, че са получили онова, от което имаха нужда.
А когато си тръгнаха и затвориха вратата, се разплаках. Плачех за всички страдания, които щеше да понесе този красив младеж. Плачех за годините на безсилие и самота, които щеше да изживее. Плачех за всички копнежи, които щеше да изпитва, а нямаше да може да удовлетвори. Плачех за него, плачех за себе си, плачех за всички нас.
Лъжех ли, когато премълчах тези чувства? Не мисля. Дори не ги съзнавах, докато младежът и майка му бяха при мен. И всичко, което им казах, беше вярно. Животът ми беше хубав и безценен. Обичам почти всичко в него. Чувствам повече признателност, благоговение и любов от повечето хора, които познавам. Животът ми е благословия.
И въпреки това страдам. И понякога изпитвам отчаяние.
Дори смъртта носи със себе си и добра, и лоша новина, и аз съм лекувал много хора, загубили родител, с когото са имали усложнени взаимоотношения.
Наскоро работих с един мъж, чийто баща беше алкохолик, с тираничен нрав и понякога упражняваше насилие спрямо семейството си. С възрастта пациентът ми се опитваше да се помири с баща си, но само с частичен успех. Синът бе попил страх и негодувание до мозъка на костите си. А когато баща му почина, изпита облекчение. Също така обаче изгуби всяка надежда някога все пак да се свърже с бащата, когото винаги бе копнял да има.
Когато моята майка почина, баща ми страда неимоверно много. Не можеше да спи, изпитваше силно чувство за вина и по цял ден мислеше за нея. След време забеляза, че страданието му е намаляло и че има мигове, в които не мисли за нея. Тогава пък чувстваше вина, че не страда. Живот, смърт, добри новини, лоши новини.
Колкото повече остарявам и отделителната ми система започва да отслабва, чувствам, че изживявам последната глава от живота си (с надеждата да е дългичка). Когато се замисля за смъртта си, естествено, откривам и добри, и лоши новини. Лошите новини? Никога вече няма да мога да прегърна децата и внука си. Няма да мога да обичам всички хора и неща, които правят живота ми толкова богат. Добрите новини? Няма да има повече инвалидни колички, катетри, лекарства и прочие. Никога вече няма да се налага да гледам как хората танцуват и да се преструвам, че не ми пука, че аз не мога.
В йога има една пословица: „Да изживяваш значи да живееш. Да обясняваш значи да лъжеш.“
Когато успявам цялостно да изживявам живота си, аз чувствам страданието и лишението, както и бавния, но сигурен упадък на моето тяло. Чувствам и съкровищата на живота, които изживявам всеки божи ден. Тогава, когато усещам как смъртта ме целува по едната буза, а животът – по другата, аз съм напълно буден, напълно жив и чувствам отчаяние, безсилие, страдание, любов, признателност и благоговение.
И знам, че това, което се случва в моя ум, в моето тяло и в моята душа, е същото, което се случва и с другите хора. Единствената разлика може би е в това, че аз мога да почувствам всички тези неща. А това е и хубаво, и лошо.
Но въпреки че смъртта носи и добри, и лоши новини, поръчал съм на един от приятелите ми да каже следното на моето погребение: „Сред всички в тази зала, Дан е прецаканият в ковчега!“

Един стар хасидски равин попитал учениците си как ще познаят кога е свършила нощта и е настъпило утрото (момент за определени молитви).
– Не е ли това времето, когато виждаш животно в далечината и можеш да познаеш дали е овца или куче? – попитал един ученик.
– Не – отвърнал равинът.
– Не е ли това времето, когато, като погледнеш едно дърво, можеш да кажеш дали е смокиня или круша?
– Не – отново казал равинът.
След няколко опита учениците помолили:
– Кажи ни кога е?
– Утрото настъпва, когато погледнете лицето на който и да е, мъж или жена, и видите, че те са ваши брат или сестра. Дотогава все е нощ.

Съдържание

Въведение
Какво научих за любовта
За кого се мислим?
Аз продължавам
Под камбаната
Слушането – великият лечител
Денят, в който държах ръката на майка си
Думи за мир
За разнообразие – не правете нищо
Какво виждат децата ни
Тревожност в национален мащаб
Да даваш и да получаваш в грижата за другите
Мечтите на децата и вярата на родителите
За състраданието
Кой има специални нужди?
Светлата страна на смъртта
За прошката
Дарът на безнадеждността
Какво научих за рая
Кога настъпва утрото?
Нашето сиротство
Любовта не винаги е красива
Вярата
В търсене на мира
Ние, ранените
Какво научаваме от децата си
Правилата, когато си родител на възрастни деца
Какво научих за желанията
Мирът идва, едва когато престанем да се борим
Единадесетата заповед
Животът – добрата новина и лошата новина
Заключителни мисли
Послеслов
Любов след любовта

За Автора

Даниел Готлиб, практикуващ психолог и семеен терапевт, е специалист по душевно здраве, радиоводещ, автор на рубрика, лектор и писател от национално значение. Предишната му книга, „Писма до Сам: уроци за любовта, загубата и даровете на живота“, е преведена на единадесет езика и се продава на всички континенти. Бил е гост в CNN и „Глътка свеж въздух“ с Тери Грос. Неговото спечелило награди радиопредаване „Гласовете в семейството“, което се излъчва по WНYY, филиал на Националното обществено радио във Филаделфия, отбелязва своята двадесет и първа годишнина. Популярната рубрика на Готлиб, „Отвътре навън“, се публикува във в. „Филаделфия Инкуайърър“. Готлиб е автор и на „Гласовете в семейството: един терапевт говори за слушането, откритостта и изцелението“, „Гласовете на конфликта“ и „Гласовете на изцелението“, сборник с публикувани в рубриката му статии. Има две дъщери и един внук, Сам (на когото посвещава предишната си книга).
Всички авторски хонорари от продажбата на „Знание от сърцето“ се даряват на организации за детско здраве и фондации.