Смелостта да не те харесват – Ичиро Кишими, Фумитаке Кога

Написана под формата на диалози, „Смелостта да не те харесват“ дава категорични отговори на редица екзистенциални питания. В нея се разглеждат фундаментални концепции, свързани с човешката природа и личностната реализация, които почиват на теориите на Алфред Адлер – един от най-влиятелните психолози на XX век наред с Фройд и Юнг. В рамките на пет срещи философът помага на младежа да осъзнае, че всеки може да избере какъв живот да има, като се освободи от оковите на миналите травми и чуждите очаквания.
С мъдрите си послания за прошката, свободата и личната отговорност книгата открива нови хоризонти пред нас, като ни подтиква да загърбим ограниченията, които си налагаме сами, и да проявим смелост да бъдем себе си въпреки всичко.
Могат ли хората да се променят? Достатъчно ли е просто да бъдеш такъв, какъвто си? Щастието въпрос на избор ли е? Това са само част от въпросите, с които объркан млад мъж се обръща към уважаван философ.
Положена на основите на мисълта на Сократ, Платон и други древногръцки философи, адлерианската психология, която ни излагаше Кишими, разкрива Адлер като мислител, философ, чието дело далеч прекрачва границите на клиничната психология. Например твърдението „Само в социален контекст човекът става индивид“ определено е хегелианско; представянето на субективното тълкуване като по-важно от обективната истина е отзвук на Ницшевия мироглед; а идеи, напомнящи за феноменологията на Хусерл и Хайдегер, има в изобилие.
Адлерианската психология, черпеща вдъхновение от тези философски прозрения, за да заяви: „Всички проблеми са проблеми на междуличностните отношения“, „хората могат да се променят и да бъдат щастливи от този момент нататък“ и „проблемът не е въпрос на способност, а на смелост“, щеше да промени напълно светогледа на този доста объркан младеж.
Идеята за телеологията не се е появила изведнъж по времето на Адлер – тя присъства във философията на Платон и Аристотел. За мен стана ясно, че адлерианската психология е начин на мислене в духа на древногръцката философия. Освен това забелязах, че диалозите, които Сократ е водел с младите хора и които Платон е записвал за бъдещите поколения, имат много допирни точки с практиката на психиатрите днес.
Макар много хора да смятат философията за трудноразбираема, диалозите на Платон не съдържат специализиран език. Човек, който днес прочете диалозите на Платон, може би ще открие с изненада, че диалогът за смелостта например свършва, без да е стигнато до определен извод. Младежите, които разговарят със Сократ, отначало никога не са съгласни с него. Те напълно отхвърлят твърденията му. Тази книга е продължение на философската тради­ция, започнала със Сократ, и затова тя следва същия формат на диалог между философ и младеж.
Да искаш да живееш отдадено е важно, но само по себе си не е достатъчно. Адлер ни казва, че всички проблеми са проблеми на междуличностните отношения. Но ако човек не знае как да изгради добри междуличностни отношения, накрая може да стане така, че той ще се старае да задоволява чуждите очаквания. И неспособен да общува от страх да не нарани другите – дори когато има какво да отстоява, той ще се откаже от онова, което наистина иска да прави.
Човек, разбира се, може да е популярен сред познатите си и да не са много онези, които не го харесват, но накрая той ще изгуби способността да живее по свой начин. Младежите като този в книгата, който има много проблеми и вече е преживял суровото пробуждане за реалността, сигурно ще останат изненадани от схващанията, изложени от философа, за това, че светът е прост и всеки може да бъде щастлив.
„Моята психология е за всички“, казва Адлер и като се отказва да използва специализиран език, също като Платон, той ни показва как с конкретни стъпки да подобрим междуличностните си отношения.
Ако мисленето на Адлер е трудно за приемане, това е така, защото то е сбор от анти­тези на обичайното обществено мислене и защото, за да го разбере, човек трябва да го прилага в ежедневието си. Въпреки че думите му не са трудни, възможно е да има едно усещане за трудност – като тази да си представим лятната жега в мразовит зимен ден, – аз обаче се надявам, че читателят ще съумее да схване основните моменти за решаване на проблемите в междуличностните отношения.
Днес ние можем да научим за философията на Сократ, който не е оставил нищо написано, благодарение на Платон, който е записвал диалозите. Той обаче не просто е записвал думите на Сократ – неговото правилно разбиране е причина учението на Сократ да се преподава и днес.

---

Травмата не съществува
Философът: В адлерианската психология травмата категорично се отрича. За времето си този въпрос е бил много нов и революционен. Вярно, виждането на Фройд за травмата е много интересно. Според него психическите рани (травми) на човека са причина за неговото нещастие в настоящето. Когато разглеждаш живота като подробно повествование, има лесноразбираема причинно-следствена връзка и усещане за драматично развитие, което създава силни впечатления и е изключително атрактивно. Адлер обаче, когато отхвърля довода за травмата, казва следното: „Никое преживяване не е само по себе си причина за нашия успех или провал. Ние не страдаме от удара на нашите преживявания – така наречените травми, – а ги тълкуваме така, както ни изнася. Ние не биваме определяни от нашите преживявания, но чрез смисъла, който им придаваме, ние се самоопределяме.“
Младежът: Значи ги тълкуваме така, както ни изнася?
Философът: Именно. Обърни внимание на това, което Адлер казва с думите, че Азът се определя не от самите преживявания, а от смисъла, който ние им придаваме. Той не твърди, че изживяването на ужасно бедствие или малтретиране в детството, или други подобни събития, не оказват влияние върху формирането на личността – напротив, влиянието е силно. Важното е обаче, че това влияние не определя нищо. Ние сами определяме живота си според смисъла, който придаваме на тези минали преживявания. Животът не е нещо, което някой ти дава – ти сам го избираш. Ти решаваш как да живееш.
Младежът: Добре, значи, според теб приятелят ми се е затворил в стаята си, защото всъщност избира да живее по този начин? Това е сериозно. Повярвай ми, той не иска това. В най-добрия случай може да се каже, че е бил принуден да го избере заради обстоятелствата. Не е имал друг избор, освен да стане това, което е днес.
Философът: Не е така. Дори ако предположим, че приятелят ти наистина си казва: За мен няма място в обществото, защото съм бил малтретиран от родителите си, той го прави, защото негова цел е да мисли по този начин.
Младежът: Що за цел е това?
Философът: Най-непосредствена вероятно е целта „да не излиза“. Тревожността и страха той си създава, за да има причина да си седи вкъщи.
Младежът: Но защо не иска да излиза? Ето къде се крие проблемът.
Философът: Ами представи си как изглежда това през очите на родителите. Ти как би се чувствал, ако детето ти не излизаше от стаята си?
Младежът: Бих се тревожил, разбира се. Ще искам да му помогна да се върне в обществото; ще искам да е добре и ще се запитам дали съм го отгледал не както трябва. Със сигурност ще съм сериозно загрижен и ще се опитвам по всякакъв начин да му помогна да си върне нормалното съществуване.
Философът: Точно в това е проблемът.
Младежът: В кое?
Философът: Ако постоянно си седя в стаята и изобщо не излизам навън, родителите ми ще се тревожат. Цялото им внимание ще е насочено към мен. Ще са много грижливи и винаги ще ходят на пръсти около мен. От друга страна, в момента, в който прекрача прага на къщата, ще се превърна в част от безлика маса, на която никой не обръща внимание. Ще съм заобиколен от хора, които не познавам, и каквото и да постигна, ще е нещо посредствено. И никой повече няма да ми оказва специални грижи… Подобни истории за хора, живеещи в изолация, не са редки.
Младежът: В такъв случай, ако следваме разсъжденията ти, приятелят ми е постигнал целта си и е доволен от настоящото си положение?
Философът: Съмнявам се, че е доволен, и съм сигурен, че не е щастлив. Няма съмнение обаче, че действията му следват целта, която си е поставил. Това не е нещо уникално за твоя приятел. Ние всички живеем, следвайки някаква цел. Така е според телеологията.
Младежът: Няма начин. Отхвърлям го като напълно неприемливо. Виж, приятелят ми…

Хората си измислят гнева
Младежът: Вчера следобед седях и четях книга в едно кафене, когато сервитьорът мина край мен и разля кафе на якето ми. Току-що го бях купил – то е най-хубавата ми дреха. Не се сдържах и избухнах. Вдигнах му голям скандал. Обикновено не съм от хората, които повишават глас на публични места. Вчера обаче гласът ми кънтеше из кафенето, защото бях толкова ядосан, че не бях на себе си. Е, какво ще кажеш? Може ли изобщо да се открие цел в тази ситуация? Откъдето и да го погледнеш, това поведение не се ли дължи на причина?
Философът: Значи си бил подтикнат от чувството на гняв и си се разкрещял. Въпреки че обикновено си кротък, не си се стърпял и си се поддал на гнева. Случилото се е било неизбежно, не си можел нищо да направиш. Това ли искаш да кажеш?
Младежът: Да, защото се случи толкова внезапно. Думите излязоха от устата ми, преди да имам време да помисля.
Философът: Представи си тогава, че си имал нож вчера и когато ти е кипнало, си се увлякъл и си го намушкал. И това ли щеше да оправдаеш с думите: „Случилото се беше неизбежно, нищо не можех да направя“?
Младежът: Това… Стига, това е краен аргумент!
Философът: Не е краен аргумент. По твоята логика за всяко престъпление, извършено в състояние на афект, може да бъде обвинен гневът и за него вече няма да е отговорен човекът, защото ти всъщност казваш, че хората не могат да владеят емоциите си.
Младежът: Тогава как ще обясниш гнева ми?
Философът: Лесно. Не е вярно, че си побеснял и затова си се развикал. Просто си се ядосал, за да може да се развикаш. С други думи, за да изпълниш целта да се развикаш, си създал емоцията на гняв.
Младежът: Какво искаш да кажеш?
Философът: Целта да се развикаш е съществувала преди всичко останало. Тоест с крещенето си искал да накараш сервитьора да ти се подчини и да те изслуша. За да постигнеш това, си изфабрикувал емоцията на гняв.
Младежът: Изфабрикувал? Сигурно се шегуваш!
Философът: Тогава защо си се развикал?
Младежът: Както вече казах, аз избухнах. Бях изключително афектиран.
Философът: Не. Можело е да обясниш нещата, без да повишаваш тон, и сервитьорът вероятно е щял да ти се извини най-искрено, да избърше якето ти с чиста кърпа и да предприеме други подходящи мерки. Дори да уреди да го дадат на химическо чистене. И може би част от теб е очаквала, че той ще направи това, но въпреки всичко си се разкрещял. Да обясниш нещата с нормален тон ти се е сторило прекалено трудно и си се опитал да се измъкнеш от това, като накараш онзи неоказващ съпротива човек да ти се подчини. Инструментът, който си използвал за тази цел, е емоцията на гнева.
Младежът: Няма начин. Не можеш да ме преметнеш. Аз съм измислил гнева, за да го накарам да ми се подчини? Повярвай ми, нямаше и секунда време да си помисля такова нещо. Не съм помислил и после да съм се ядосал. Гневът е по-импулсивна емоция.
Философът: Точно така, гневът е моментална емоция. Чуй сега каква история ще ти разкажа. Един ден майка и дъщеря се карали разпалено. Изведнъж телефонът звъннал. „Ало!“ – казала в бързината все така гневно майката. Обаждал се класният на дъщеря ѝ. Майката веднага сменила тона и заговорила много учтиво. Цели пет минути, докато траело обаждането, тя звучала безупречно. После затворила и моментално изражението ѝ се променило и тя продължила да крещи на дъщеря си.
Младежът: Няма нищо необикновено в тази история.
Философът: Нима не виждаш? Гневът е инструмент, който може да се използва при необходимост. Можеш да го прибереш, когато звънне телефонът, и пак да го извадиш, когато затвориш. Гневът, с който майката крещи, не е нещо, което тя не може да контролира. Тя просто го използва, за да подчини дъщеря си със силата на гласа си и така да наложи своите виждания.
Младежът: Значи, гневът е средство за постигане на цел? …

Човек сам избира да е нещастен

Младежът: Няма начин. Това е неразумно.
Философът: Защо да е неразумно?
Младежът: Защо ли? Някои хора се раждат в богато семейство и имат добри родители, докато други се раждат бедни и имат лоши родители. Защото така е устроен светът. И без да искам да навлизам в тази тема, ще кажа, че нещата на този свят не са равнопоставени и различията между раси, националности и етноси са толкова дълбоки, колкото винаги са били. Съвсем естествено е да обръщаш внимание на това, с което си роден. Всичките ти приказки са само суха теория – ти пренебрегваш действителността!
Философът: Ти си този, който пренебрегва действителността. Нима като се вторачваш в това, с което си роден, ще я промениш? Ние не сме заменими машини. Трябва ни не заменяне, а обновяване.
Младежът: За мен заменяне и обновяване е едно и също. Ти избягваш най-същественото. Разбери, че е възможно да си нещастен по рождение. За начало признай това.
Философът: Няма да го призная.
Младежът: Защо?
Философът: Първо, в момента ти си неспособен да изпиташ истинско щастие. Животът ти се струва труден и дори ти се иска да се преродиш като някой друг. Но настоящото ти нещастие се дължи на твоя избор „да бъдеш нещастен“. Не на това, че си роден под нещастна звезда.
Младежът: Аз съм избрал да бъда нещастен? Как бих могъл да приема това?
Философът: В това твърдение няма нищо необикновено. То е известно още от класическата древногръцка епоха. Чувал ли си поговорката „Никой не желае зло“? Твърдението е познато като Сократов парадокс …

Хората винаги избират да не се променят

Младежът: Ти казваш, че хората могат да се променят? Че човек постоянно избира своя стил на живот?
Философът: Точно така.
Младежът: Значи, аз съм неспособен да се променя, защото постоянно вземам решението да не се променям. Не ми достига смелост да избера нов стил на живот. С други думи, не ми достига смелост да бъда щастлив и затова съм нещастен. Дотук греша ли?
Философът: Не.
Младежът: Добре, в такъв случай въпросът ми е: Какви са реалните мерки, които трябва да взема? Какво е нужно да направя, за да променя живота си? Все още не си ми обяснил всичко това.
Философът: Прав си. Сега трябва да вземеш решение да прекъснеш настоящия си стил на живот. Например по-рано ти каза: „Само ако можех да съм като И., щях да съм щастлив.“ Докато живееш по този начин, в пожелателната сфера на „нещата бяха такива или онакива“, никога няма да можеш да се промениш. Защото, като казваш „де да можех да съм като И.“, ти се оправдаваш пред себе си, задето не се променяш.
Младежът: Оправдавам се за това, че не се променям ли?
Философът: Да. Един млад човек, мой приятел, мечтае да напише роман, но никога не успява да го завърши. Твърди, че е прекалено зает с работата си и не му остава време да пише, затова не може да завърши романа си и да участва в литературни конкурси. Дали обаче това е истинската причина? Не! Той всъщност иска да продължава да си мисли: „Мога да го направя, ако се опитам“, и затова не се ангажира. Не иска работата му да бъде изложена на критика и със сигурност не иска да се изправи пред реалността да създаде нещо посредствено и да бъде отхвърлен. Иска да живее в сферата на възможностите, където може да твърди, че само ако имаше време – щеше да го направи, или че ако разполагаше с подходящите условия, щеше да пише, и че наистина има талант. След още 5–10 години вероятно ще започне да залага на други оправдания – като „вече не съм в първа младост“ или „Сега имам семейство, трябва да се грижа за него.“
Младежът: Много добре разбирам как се чувства.
Философът: Трябва просто да участва с романа си в конкурса и ако го отхвърлят, така да бъде. Ако го направи, това ще му помогне да израсне или ще открие, че трябва да си намери друго занимание. Така или иначе, ще може да продължи напред. Ето защо е важно да промени настоящия си стил на живот. Той няма да стигне доникъде, като не показва това, което е написал.
Младежът: Но това може да разбие мечтите му на пух и прах!
Философът: Дали? Постоянно да си измисляш причини да не изпълняваш елементарни задачи – неща, които трябва да се направят – да се живее така, не ми се струва лесно. Така че в случая на моя приятел, който мечтае да пише романи, очевидно е, че „Азът“ е този, който усложнява живота и пречи на щастието.
Младежът: Но… Това е трудно. Философията ти е прекалено сурова!
Философът: Вярно е, това лекарство е силно.
Младежът: Силно лекарство! Да, съгласен съм.
Философът: Промениш ли обаче стила си на живот – начина, по който придаваш смисъл на света и на себе си, – тогава начинът, по който взаимодействаш със света, и поведението ти също ще трябва да се променят. Не забравяй този момент – ще трябва да се промениш. Такъв, какъвто си, ти трябва да избереш стила си на живот. Може да изглежда трудно, но всъщност е доста лесно.
Младежът: Според теб травмата не съществува, а средата е без значение. Всичко това е багаж, а за нещастието си съм виновен аз, така ли? Добивам чувството, че съм критикуван за всичко, което съм бил и съм направил в живота си!
Философът: Не, това не е критика. По-скоро, както ни казва адлерианската психология, „каквото и да се е случило до този момент в живота ти, то не бива да има никакво отношение към начина, по който ще живееш оттук нататък“. Ти, който живееш тук и сега, си този, който определя живота си.

Младежът: Ами например миналия път признах, че не се харесвам. Каквото и да правя, откривам в себе си само недостатъци и не виждам причини да започна да се харесвам. Което обаче не означава, че не искам. Според обясненията ти всичко е свързано с цели, но какви цели бих могъл да имам в случая? Искам да кажа, каква полза бих имал от това да не се харесвам? Не мога да си представя и едно нещо, което бих могъл да спечеля.
Философът: Разбирам. Ти смяташ, че не притежаваш никакви силни качества – че имаш само недостатъци. Каквито и да са всъщност фактите, такова е твоето усещане. С други думи, самооценката ти е изключително ниска. В такъв случай въпросите са защо се чувстваш толкова нещастен? И защо имаш толкова ниска самооценка?
Младежът: Защото това е факт – аз наистина нямам никакви силни качества.
Философът: Грешиш. Ти забелязваш само слабостите си, защото си твърдо решен да не се харесваш. За да не се харесваш, ти не виждаш качествата си и се фокусираш само върху недостатъците си. Първо трябва да осъзнаеш това.
Младежът: Решил съм да не се харесвам?
Философът: Точно така. За теб да не се харесваш е добродетел.
Младежът: Защо? За какво ми е?
Философът: Може би трябва да зададеш този въпрос на себе си. Какви недостатъци смяташ, че имаш? Когато започнеш да изреждаш недостатъците си, как се чувстваш от това?
Младежът: Хей, това е гадно! Неприятно, разбира се. Със сигурност никой не би искал да общува с особняк като мен. Ако наоколо се мотаеше някой такъв досаден нещастник, и аз щях да страня от него.
Философът: Разбирам. Е, нещата са ясни.
Младежът: Какво имаш предвид?
Философът: Може би ще ти е трудно да схванеш от собствения си пример, затова ще използвам друг. Използвам този кабинет за терапевтични сеанси. Мисля, че беше преди доста години, когато при мен дойде една ученичка. Седеше, където седиш и ти сега, на същия стол. Проблемът ѝ бе страхът от изчервяването. Каза ми, че винаги, когато се намира сред хора, се изчервява и че е готова на всичко, за да престане да го прави. Затова я попитах: „Е, ако го преодолееш, какво ще направиш?“. Тя отговори, че харесва едно момче. Тайно бе влюбена в него, но не бе готова да разкрие чувствата си. След като се справеше със страха от изчервяване, щеше да му сподели, че иска да е с него.
Младежът: Хм. Е, добре, типичното нещо, заради което една ученичка ще потърси съвет. За да му признае чувствата си, първо е трябвало да се излекува от проблема с изчервяването.
Философът: Но дали с това се изчерпва всичко? Аз съм на друго мнение. Защо бе развила този страх от изчервяване? И защо състоянието ѝ не се бе подобрило? Защото тя имаше нужда от този симптом.
Младежът: Какво по-точно имаш предвид? Нали е искала ти да ѝ помогнеш да се оправи?
Философът: Според теб кое я е плашело най-много, кое е онова, което тя искаше да избегне повече от всичко друго? Отхвърлянето ѝ от онова момче, разбира се, факта, че несподелената ѝ любов ще бъде като отрицание на всичко в нея – самото съществуване и възможност на Аза. Този аспект има много силно присъствие в несподелената любов на юношите. Докато имаше страх от изчервяването обаче, тя можеше да продължава да си мисли: Не мога да бъда с него, защото страдам от този страх. Може и никога да не събереше смелост да му признае чувствата си, убеждавайки се вместо това, че той и без това би я отхвърлил. А накрая щеше да заживее с възможността, че ако страхът ми от изчервяване беше започнал да отслабва, можех да…
Младежът: Добре, измислила си е страха от изчервяване, за да оправдае неспособността си да му признае чувствата си. Или може би като един вид застраховка от отхвърлянето му.

Всички проблеми са проблеми на междуличностните отношения

Младежът:  „За да се отърве от проблемите си, човек трябва да живее сам-самичък във вселената.“? Какво искаш да кажеш? Ако живееш съвсем сам, няма ли да си ужасно самотен?
Философът: Човек се чувства самотен не защото е сам. Самотата е, когато си заобиколен от хора в обществото и общността, но имаш дълбоко усещане за изолираност. За да се чувстваме самотни, ни трябват други хора. Тоест само в социален контекст човекът става „индивид“.
Младежът: Ако си наистина сам, тоест, ако съществуваш съвсем сам във вселената, няма да си индивид и няма да се чувстваш самотен ли?
Философът: Предполагам, че самата идея за самота няма дори да ти хрумне. Няма да се нуждаеш от език, а логиката и здравият разум ще са безполезни. Но подобно нещо е невъзможно. Дори да живееше на необитаем остров, щеше да мислиш за някого далеч, далеч. Дори и да прекарваш нощите си сам, ти пак напрягаш слух, за да чуеш нечие дишане. Докато там някъде има някого, чувството на самота ще те преследва.
Младежът: Но тогава би могъл просто да го перифразираш така: „Ако човек можеше да живее съвсем сам във вселената, проблемите му щяха да изчезнат“, нали?
Философът: Да, на теория. Адлер стига дотам да заяви: „Всички проблеми са проблеми на междуличностните отношения.“ Тази концепция е в самата основа на адлерианската психология. Ако всички междуличностни връзки изчезнеха от този свят, което ще рече, ако човек останеше сам във вселената, а всички други хора изчезнеха, проблемите от всякакъв род също биха изчезнали.
Младежът: Това е лъжа! Абстрактна софистика.
Философът: Разбира се, ние не можем без междуличностни отношения. Самото съществуване на човека предполага съществуването на други хора. Да живееш напълно отделен от другите е по принцип невъзможно. Както сам посочваш, предварителното условие „ако човек можеше да живее съвсем сам във вселената“ е неразумно.
Младежът: Не говорех за това. Да, междуличностните отношения вероятно са голям проблем. Това го приемам. Но да твърдиш, че всичко се свежда до проблеми на междуличностните отношения – това вече е крайна позиция. Ами когато човек се безпокои, че ще бъде лишен от междуличностни отношения – онези проблеми, които го измъчват в качеството му на индивид, които са насочени към самия него. Отричаш ли всичко това?
Философът: Няма такова нещо като безпокойство, което изцяло се определя от индивида – така наречената вътрешна тревога не съществува. Каквото и тревожно чувство да изпита човек, в него винаги присъстват сенките на други хора.
Младежът: И все пак ти си философ. Човешките същества имат по-благородни, по-възвишени проблеми от неща като междуличностни отношения. Какво е щастието, какво е свободата? Какъв е смисълът на живота? Нима тези въпроси не занимават философите още от Древна Гърция? А ти казваш – е, и? Междуличностните отношения са всичко? Това ми се струва някак прозаично. Трудно ми е да повярвам, че един философ ще твърди подобни неща.
Философът: Е, в такъв случай, изглежда, няма нужда да обяснявам нещата малко по-конкретно.
Младежът: Напротив, направи го! Щом ми казваш, че си философ, тогава трябва наистина да ми обясниш нещата – иначе в това няма никакъв смисъл.
Философът: Толкова си се страхувал от междуличностните отношения, че си започнал да не се харесваш. Избягвал си ги, като не си се харесвал.

Чувството за малоценност е субективно предположение

Философът: Е, да разгледаме междуличностните отношения от малко по-друг ъгъл. Познат ли ти е терминът „чувство за малоценност“? Адлер пръв е използвал термина „чувство за малоценност“ в контекста, в който днес се говори за него.
Философът: Това е чувството, че не струваш, че не си достатъчно стойностен.
Младежът: О, това чувство ми е добре познато. То описва същността ми. Не минава ден, без да се измъчвам от мисълта, че животът ми няма смисъл.
Философът: Ето пример. Висок съм 155 см. Адлер е бил с горе-долу същия ръст. Имаше време – всъщност, докато не станах на твоите години, – когато се тревожех за ръста си. Убеден бях, че всичко щеше да е различно, само да бях десетина сантиметра по-висок. Все едно щеше да ме чака по-приятен живот. Споделих тези свои чувства с приятел и той каза, че това са „пълни глупости“, и изобщо не ги прие на сериозно.
Младежът: Това е ужасно! Ама че приятел.
Философът: И тогава каза: „Какво щеше да правиш, ако беше по-висок? Знаеш ли, че имаш талант да успокояваш хората?“. Вярно е, че когато човек е едър и мускулест, той лесно може да плаши само с големината си. От друга страна, когато са край някой дребосък като мен, хората се отпускат. Това ме накара да осъзная, че малкото ми телосложение е нещо желано и за мен, и за околните. С други думи, настъпи трансформация на ценностите. Ръстът ми вече не ме тревожи.
Младежът: Добре, но това е…
Философът: Изчакай да свърша. Важното в случая е, че моят 155-сантиметров ръст не беше нещо по-малоценно.
Младежът: Не е било по-малоценно?
Философът: Всъщност не беше недостатък, не беше по-незначително от нещо друго. Да, моите 155 сантиметра бяха под средния ръст и бяха обективно измерено число. На пръв поглед човек може да го сметне за недостатък. Ала въпросът е какъв смисъл придавам на тази височина – каква стойност ѝ определям.
Младежът: Какво означава това?
Философът: Чувството ми за малоценност заради ръста ми беше субективно и бе изцяло резултат от сравнението ми с други хора – тоест при междуличностните ми отношения. Защото, ако нямаше нито един човек, с когото да се сравнявам, нямаше да имам повод да си мисля, че съм нисък. В момента ти също страдаш от различни чувства за малоценност. Моля те обаче да разбереш, че това, което чувстваш, не е обективна, а субективна малоценност. Дори при проблем като височината всичко се свежда до субективност.
Младежът: С други думи, чувствата за малоценност, от които страдаме, са субективни тълкувания, а не обективни факти?
Философът: Точно така. Когато погледнах през очите на приятеля ми и видях, че карам хората да се отпускат и не ги плаша – такива аспекти могат да се превърнат в предимства. Разбира се, това е субективно тълкуване. Може дори да се каже, че е произволно предположение. В субективността обаче има нещо хубаво – тя ти позволява да избираш. Точно защото го приемам за субективност, пред мен остава отворена възможността да избера дали да гледам на ръста си като на предимство, или като на недостатък.
Младежът: Това е аргументът, че можеш да избереш нов стил на живот?
Философът: Точно така. Ние не можем да променим обективните факти, но субективните тълкувания можем да променяме колкото искаме. А ние живеем в субективен свят.

Комплексът за малоценност е оправдание

Философът: Адлер казва, че стремежът към превъзходство и чувството за малоценност не са болестни състояния, а стимули за нормални, здравословни усилия и израстване. Ако не се използва неправилно, чувството за малоценност също може да насърчи усилията и израстването.
Младежът: Чувството за малоценност е един вид трамплин?
Философът: Точно така. Като се опитва да се отърве от чувството си за малоценност, човек се променя. Настоящото му положение никога не го удовлетворява и той иска да напредне, пък било и само с една крачка. Иска да бъде по-щастлив. Няма нищо лошо в това състояние на чувство за малоценност. Някои хора обаче губят смелостта да направят и една крачка и не могат да приемат факта, че ситуацията може да бъде променена с полагането на реалистични усилия. Още преди да са направили каквото и да е, те се предават и казват: „И без това не го заслужавам“ или „Дори да се опитам, нямам шанс“.
Младежът: Е, вярно е. Със сигурност, когато чувството за малоценност е силно, повечето хора ще бъдат негативно настроени и ще кажат: „И без това не го заслужавам“. Защото това им внушава чувството за малоценност.
Философът: Не, това не е чувство за малоценност – това е комплекс за малоценност.
В самото чувство за малоценност няма нищо лошо – това го разбираш, нали? Както казва Адлер, чувството за малоценност може да стимулира полагане на усилия и израстване. Например, ако имаш чувство за малоценност по отношение на образованието си и си взел решение: Не съм добре образован, затова ще трябва да се старая повече от всички останали, това е решение в правилната посока. От друга страна, комплексът за малоценност се отнася до състояние, при което си започнал да използваш чувството си за малоценност като оправдание. Тогава си мислиш: Не съм добре образован, затова няма да успея или Не съм привлекателен на външен вид, затова няма да се оженя. Когато човек взема ежедневните си решения, воден от тази логика, че „А е положението, затова Б не може да бъде направено“, това не се вмества в категорията на чувството за малоценност. То е комплекс за малоценност…

Самохвалковците имат чувство за малоценност

Философът: Освен това имаш комплекс за малоценност заради образованието си и си мислиш: Не съм добре образован, затова не мога да успея. Казано другояче: Само ако бях добре образован, можех да съм наистина успял.
Младежът: Хм, вярно е.
Философът: Това е другият аспект на комплекса за малоценност. Когато човек изразява своя комплекс за малоценност с думи или отношение, които казват, че „А е положението, затова Б не може да бъде направено“, той всъщност иска да каже, че ако не е А, той ще е способен и стойностен.
Младежът: Това се отнася и за мен.
Философът: Да. Както посочва Адлер, никой не може да търпи чувството за малоценност дълго време. Всеки човек го има, но това състояние е прекалено мъчително, за да се понася постоянно.
Младежът: Моля? Това ми е доста объркващо.
Философът: Добре, да разгледаме нещата едно по едно. Когато човек има чувство за малоценност, това е състояние, в което той усеща, че му липсва нещо в настоящата ситуация. Тогава въпросът е…
Младежът: Как да запълниш липсата, нали така?
Философът: Именно. Как да компенсираш онази част, която липсва. Най-здравословният начин да го направиш е, като полагаш усилия и се развиваш. Например, като залягаш над учението, непрекъснато се обучаваш в нещо или работиш усърдно. Онези обаче, които нямат тази смелост, развиват комплекс за малоценност. И отново мисленето: Не съм добре образован, затова не мога да успея. С което се загатва за способността ти: „Само ако бях добре образован, можех да постигна истински успех.“ Тоест „истинският аз“, който в момента по стечение на обстоятелствата е засенчен от проблема с образованието, може повече.
Младежът: Не, в това няма смисъл – второто нещо, което казваш, прекрачва границата на чувството за малоценност. Това си е направо перчене, не е ли така?
Философът: Именно. Комплексът за малоценност може да се развие в друго специално психическо състояние. Това е „комплексът за превъзходство“.
Младежът: Комплекс за превъзходство?
Философът: Представи си човек, който страда от силно чувство за малоценност и отгоре на това няма смелостта да компенсира чрез конструктивни способи като полагане на усилия и израстване. От друга страна, той не може да понася мисленето, внушавано от комплекса за малоценност, че А е ситуацията, затова Б не може да бъде направено. Той не може да приеме своя „неспособен аз“. На този етап той се опитва да компенсира по някакъв друг начин и търси по-лесно решение.
Младежът: Какъв е този начин?
Философът: Да се държи така, сякаш наистина е по-добър, и да се отдаде на изкуствено създадено чувство за превъзходство. Друг пример. Има хора, които обичат да се хвалят с постиженията си. Вкопчили са се в славното си минало и постоянно разказват спомени от времето, когато звездата им е греела най-ярко. Може би познаваш такива. За всички тях може да се каже, че имат комплекс за превъзходство.
Младежът: Такива, които се хвалят с постиженията си ли? Да, това отношение е арогантно, но някои от тях може да се хвалят, защото наистина са по-добри. Не можеш да наречеш това изкуствено създадено чувство за превъзходство.
Философът: Е, да, но грешиш. Когато човек стига дотам да се хвали на висок глас, значи всъщност няма вяра в себе си. Адлер ясно казва: „Този, който се хвали, го прави единствено от чувство за малоценност.“
Младежът: Искаш да кажеш, че хваленето е обърнато наопаки чувство за малоценност?
Философът: Точно така. Ако човек наистина вярва в себе си, той не чувства нуждата да се хвали. Именно силното чувство за малоценност го кара да се хвали. Колкото по-силно е то, толкова повече изпитва нужда той да се перчи. В него има страх, че ако не прави това, никой няма да го приеме „такъв, какъвто е“. Това е комплекс за превъзходство в пълното му проявление.

Животът не е състезание

Младежът: Значи, животът не е състезание?
Философът: Точно така. Достатъчно е просто да напредваш, без да се състезаваш. И разбира се, не е нужно да се сравняваш с другите.
Младежът: Но това е невъзможно. Ние винаги ще се състезаваме помежду си, каквото и да стане. Нали точно оттам идва чувството ни за малоценност?
Философът: Здравословното чувство за малоценност не идва от сравняването с другите, а от сравнението с идеала ти за теб самия. Ако в основата на междуличностните взаимоотношения има съревнование, човек няма да може да избегне проблемите на междуличностните взаимоотношения и нещастието. Когато човек възприема нещата като състезание, в което има победители и победени, неизбежно е да възникне чувство за малоценност. Защото той постоянно се сравнява с другите и си мисли: Победих този човек или Загубих от онзи. Комплексите за малоценност и превъзходство са продължение на това. На този етап какъв спрямо теб е другият човек?
Младежът: Ами, предполагам, противник?
Философът: Не, не просто противник. Преди да се усетиш, започваш да възприемаш всеки човек, абсолютно всеки, като свой враг…

От борба за надмощие към отмъщение

Младежът: Тогава ще те питам за личния гняв. Няма как и ти да не се ядосваш понякога – например, ако някой те обиди ей така, без причина, – нали?
Философът: Не, не се ядосвам.
Младежът: Хайде де, признай си.
Философът: Ако някой ме обиди в лицето, ще си помисля за скритата му цел. Дори да не си от хората, които директно използват обиди, когато искрено се ядосаш на нечии думи или поведение, имай предвид, че този човек те предизвиква на борба за надмощие.
Младежът: Борба за надмощие ли?
Философът: Например детето, което дразни възрастния с всякакви лудории и пакости. Много често то прави това, за да получи внимание, и престава чак когато възрастният е на път истински да се ядоса. Ако обаче детето не спре в този момент, значи, целта му е да предизвика конфликт.
Младежът: Защо му е да предизвиква конфликт?
Философът: Иска да победи. Иска да докаже силата си, като победи.
Младежът: Нещо не го разбирам. Ще ми дадеш ли конкретни примери?
Философът: Да речем, че с твой приятел обсъждате настоящото политическо положение. Спорът бързо се разгорещява и никой от двама ви не желае да приеме различното мнение, докато не дойде момент, когато приятелят ти предприема лични атаки – казва ти, че си глупав и че заради такива като теб страната не се променя, неща от този род.
Младежът: Но ако някой ми каже това, аз няма да мога да го преглътна.
Философът: В този случай каква е целта на другия човек? Дали просто иска да обсъждате политика? Не. Тъй като те намира за непоносим, той иска да те критикува и провокира и да те накара да му се подчиниш посредством борба за надмощие. Ако в този момент се ядосаш – момента, който той е очаквал да настъпи, – взаимоотношенията ви изведнъж ще се превърнат в борба за надмощие. С каквото и да те провокира, ти не бива да се хващаш на въдицата.

Да си признаеш грешката не е поражение

Философът: Първото, което искам да разбереш, е, че гневът е форма на общуване и че въпреки това общуването е възможно без използването на гнева. Ние можем да даваме израз на мислите и намеренията си и да бъдем приемани, без да се налага да се гневим. Ако се научиш да разбираш това от опит, гневът ще спре да се появява от само себе си.
Младежът: Ами ако ме нападнат с погрешни обвинения или обидни коментари? И тогава ли не бива да се ядосвам?
Философът: Явно още не разбираш. Въпросът не е, че не трябва да се ядосваш, а че не е нужно да разчиташ на инструмента гняв. Избухливите хора всъщност не са сприхави по природа – просто не знаят, че има и други ефективни средства за общуване. Ето защо хората често казват: „Причерня ми“ или „Той изпадна в ярост“. Ние разчитаме на гнева, за да общуваме.
Младежът: Други средства за ефективно общуване…
Философът: Например езикът. Можем да общуваме чрез езика. Повярвай в силата на езика и езика на логиката.
Младежът: Разбира се, ако не вярвах, щяхме ли да водим този разговор?
Философът: И още нещо за борбата за надмощие. Във всяка ситуация, колкото и да си мислиш, че ти си правият, старай се да не критикуваш другия човек, воден от това убеждение. Това е капан, в който мнозина падат.
Младежът: И защо?
Философът: Помислиш ли си: „Аз съм прав“, вече заявяваш участието си в борбата за надмощие.

Отхвърлете желанието за признание

Философът: Да. Имаше ли време да помислиш какво е свободата?
Младежът: Всъщност да. Мислих много по въпроса. Ами не успях да стигна до никакъв отговор. Но открих това – идеята не е моя, случайно го прочетох в библиотеката, от роман на Достоевски: „Парите са олицетворение на свободата.“ Какво мислиш? „Олицетворение на свободата“ не звучи ли свежо? Сериозно обаче, много бях доволен да намеря това изречение, което предава самата същност на нещото, наречено пари.
Философът: Разбирам. Да, ако говорим в много общ смисъл за истинската същност на онова, което водят след себе си парите, може да се каже, че това е свобода. Наистина проницателно наблюдение. И все пак не би стигнал дотам да кажеш: „Следователно свободата е пари“, нали?
Младежът: Точно както ти каза, вероятно има свобода, която може да се добие с пари. И съм сигурен, че тази свобода е по-голяма, отколкото си представяме. Защото всички основни потребности в нашата действителност се решават посредством финансови сделки. Следва ли от това, че ако човек притежава по-голямо богатство, той ще бъде свободен? Не мисля, че е така – и определено ми се иска да вярвам, че не е така и че човешките ценности и човешкото щастие не могат да се купят с пари.
Философът: Да речем за момент, че си постигнал финансова свобода. И че – макар да си се сдобил с голямо богатство – не си намерил щастието. В този момент какви ще са твоите проблеми и лишения?
Младежът: Бих казал, че това ще са междуличностните отношения, за които говореше ти. Много задълбочено мислих за това. Например може да си благословен с голямо богатство, но в живота ти да няма никой, който те обича; нямаш другари, които да наречеш приятели, и никой не те харесва. Това е голямо нещастие. Друго нещо, което не мога да си избия от ума, е думата „връзки“. Всички ние сме оплетени и се гърчим в тази мрежа от обвързващи отношения. Да си принуден да си свързан с човек, когото дори не чувстваш близък например, или винаги да си нащрек за ужасните настроения на шефа ти. Представи си, ако можехме да се освободим от тези незначителни междуличностни отношения, колко лесно щеше да е! Но това няма как да стане. Където и да отидем, ние сме заобиколени от хора – ние сме социални индивиди и съществуваме в отношенията си с другите. Каквото и да направим, не можем да се откъснем от здравото въже на междуличностните отношения. Сега разбирам колко проницателно е твърдението на Адлер, че „всички проблеми са проблеми на междуличностните отношения“…

Не живей, за да задоволяваш чуждите очаквания
Философът: Това е рискът на желанието за признание. Защо хората търсят одобрението на другите? В много случаи това се дължи на влиянието на възпитанието „награда и наказание“.
Младежът: Възпитанието „награда и наказание“ ли?
Философът: Ако постъпиш правилно, получаваш похвала. Ако постъпиш неправилно, получаваш наказание. Адлер е бил много критичен към възпитанието „награда и наказание“. То води до погрешни стилове на живота, които карат хората да мислят: Щом никой няма да ме – похвали, няма да постъпя правилно и Щом никой няма да ме накаже, и аз ще върша неправилни неща. Ти вече имаш за цел да бъдеш похвален, когато започнеш да събираш боклуците. И ако никой не го направи, или ще се възмутиш, или ще решиш, че никога повече няма да чистиш. Съвсем ясно е, че в тази ситуация има нещо погрешно.
Младежът: Не е така! Иска ми се да не свеждаш нещата до тривиално ниво. Аз не споря за възпитанието. Да искаш да те признават хората, които харесваш, да бъдеш приеман от хората, които са ти близки, е нормално желание.
Философът: Жестоко се лъжеш. Виж, ние не живеем, за да задоволяваме чуждите очаквания.
Младежът: Какво искаш да кажеш?
Философът: Ти не живееш, за да задоволяваш очакванията на другите хора, нито пък аз. Не е нужно да се задоволяват чуждите очаквания.
Младежът: Това е толкова егоистичен аргумент! Да не казваш, че човек трябва да мисли само за себе си и да живее, воден от убеждението в собствената си правота?
Философът: В учението на юдаизма има разбиране, което гласи горе-долу така: Ако ти не живееш живота си, кой ще го изживее вместо теб? Ти имаш само собствения си живот. Що се отнася до това за кого го живееш, отговорът, разбира се, е „за себе си“. А ако не живееш за себе си, кой би могъл да го направи вместо теб? В края на краищата ние живеем, мислейки за своя „Аз“. Няма причина да не трябва да мислим по този начин.
Младежът: Значи, ти все пак си поразен от отровата на нихилизма. Казваш, че в крайна сметка живеем, мислейки за своя „Аз“? И че това е нормално? Що за жалък начин на мислене!
Философът: Това изобщо не е нихилизъм. По-скоро е обратното. Когато търсиш одобрението на другите и се интересуваш само от това как те възприемат, ти в крайна сметка живееш техния живот.
Младежът: Какво ще рече това?
Философът: Силният стремеж да получаваш признание ще те кара да живееш, следвайки очакванията на хора, които искат да бъдеш „определен тип човек“. С други думи, захвърляш този, който наистина си, и заживяваш като другите. И помни: Ако ти не живееш, за да задоволяваш очакванията на другите, то и другите не живеят, за да задоволяват твоите очаквания. Някой може да не постъпва така, както ти искаш, но това не е причина да се ядосваш. Напълно естествено е.
Младежът: Не, не е! Това е аргумент, който преобръща из основи обществото, в което живеем. Виж, ние изпитваме желание за признание. Но за да го получим, първо трябва ние да признаем другите. Човек получава признание от другите именно защото той показва признание към други хора и ценностни системи. Именно на тези отношения на взаимно одобрение се гради обществото ни. Твоят аргумент е ужасен и опасен начин на мислене, който ще подтикне хората да се изолират и ще доведе до конфликт. Това е зловреден опит за ненужно подклаждане на подозрение и съмнение.
Философът: Ха-ха, наистина имаш интересен речник. Излишно е да повишаваш глас – хайде да помислим заедно. Човек трябва да получава признание, в противен случай ще страда. Ако не получава признание от другите хора и от родителите си, той няма да вярва в себе си. Може ли това да бъде здравословен живот? И така, човек може да си помисли: Бог наблюдава, затова да трупаме добри дела. Само че това и нихилистичното виждане „Няма Бог, затова всичко лошо е позволено“ са двете страни на една и съща монета. Дори да предположим, че Бог не съществува и че няма как да получим Неговото признание, ние пак ще трябва да живеем по този начин. Всъщност именно за да победим нихилизма на един безбожен свят, е необходимо да се откажем от признанието на другите.

Освободи се от проблемите на междуличностните отношения

Философът: Да си представим тогава ситуация, в която родителите ти остро се противопоставят на избора ти на работа. Всъщност те са били против, нали?
Младежът: Да. Не бих казал, че се противопоставиха остро, но направиха някои подигравателни забележки.
Философът: Е, хайде да преувеличим и да кажем, че са се противопоставили остро. Баща ти е изнесъл гневна тирада, а майка ти е изразила недоволството си от избора ти със сълзи в очите. Те изобщо не одобряват това, че искаш да станеш библиотекар, и ако не поемеш семейния бизнес, както е направил брат ти, нищо чудно да се откажат от теб. Справянето с чувствата, свързани с „неодобрението“, обаче е задача на родителите ти, а не твоя. Това е проблем, за който не ти трябва да се тревожиш.
Младежът: Чакай малко. Да не казваш, че няма значение колко ги натъжавам?
Философът: Точно така. Няма значение.
Младежът: Сигурно се шегуваш! Що за философия е тази, която препоръчва непочтително към родителите поведение?
Философът: Спрямо собствения си живот това, което можеш да направиш, е да избереш най-добрия път, в който вярваш. От друга страна, каква ще е оценката на другите хора за избора ти? Това е тяхна задача и ти нищо не можеш да направиш по въпроса.
Младежът: Какво мисли някой друг за мен – дали ме харесва, или не ме харесва, – е негова задача, не моя. Това ли искаш да кажеш?
Философът: В това се състои разделянето. Ти се тревожиш, че другите хора те гледат. Тревожиш се, че ще те съдят. Затова постоянно търсиш одобрението им. Защо изобщо се тревожиш, че другите те гледат? Адлерианската психология има лесен отговор. Защото все още не си разделил задачите. Ти приемаш, че дори нещата, които би трябвало да са задача на другите хора, са твоя задача. Спомни си думите на онази баба: „Само ти се тревожиш за външността си.“ Думите ѝ сочат право към същината на разделянето на задачите. Какво мислят хората, когато виждат лицето ти – това е тяхна задача и е нещо, което ти не можеш да контролираш.

Разсечи гордиевия възел
Философът: Чувал ли си за човек на име Александър Велики?
Младежът: Александър Велики? Да, учили сме за него по история.
Философът: Той е владетел на Македония, живял през IV век преди Христа. Когато настъпвал към персийското царство Лидия, той научил, че в акропола се пази колесница. Тя била здраво завързана към стълб в храма от предишния цар Гордий и според местното поверие „този, който разплете възела, ще властва над Азия“. Възелът бил толкова сложно завързан и стегнат, че много умели мъже, макар и сигурни, че ще го развържат, не били успели. Какво, мислиш, направил Александър Велики, когато застанал пред възела?
Младежът: Ами не е ли разплел с лекота този легендарен възел, ставайки владетел на Азия?
Философът: Не, не станало така. Още щом видял колко здрав е възелът, Александър Велики извадил меча си и с един замах го разсякъл.
Младежът: Еха!
Философът: После, според източници, заявил: „Съдбата не се осъществява, като следваш легендите, а като разчистваш пречките с меча си.“ За него силата на преданията била безполезна, а съдбата си щял да кове с меч. Както знаеш, постепенно той завладял всички земи, които днес влизат в територията на Средния изток и Западна Азия. Това е известният анекдот за гордиевия възел. И така, подобни сложни възли – връзките в междуличностните ни отношения – не се разплитат по конвенционални начини, а трябва да бъдат разсечени с помощта на напълно нов подход. Когато обяснявам разделянето на задачите, винаги си спомням за гордиевия възел.

Желанието за признание те държи в плен

Младежът: Виж, аз изпитвам неудовлетворение, откакто се помня. Когато някой възрастен срещне млад човек, той му казва: „Прави нещо, което ти харесва.“ И го казва с усмивка на лицето, сякаш наистина разбира – сякаш е на страната на младия. Но всичко това е само на думи, които възрастният изрича, защото въпросният млад човек му е непознат и той няма никаква отговорност към него. Родителите и учителите пък казват: „Трябва да влезеш в този университет“ или „Трябва да си намериш стабилна работа“ – и тези конкретни и скучни указания не са просто намеса. Ние, младите, сме близки с тях и те са искрено загрижени за бъдещето ни – точно заради това те не могат да кажат нещо безотговорно като „Прави каквото ти харесва.“ Сигурен съм, че и ти ще ме погледнеш с разбиране и ще ми кажеш: „Прави нещо, което ти харесва.“ Аз обаче не вярвам на думите на чужд човек! Това са крайно безотговорни думи – все едно изтръскваш гъсеница от рамото си. И ако някой друг смачка гъсеницата, ти ще кажеш: „Това не е моята задача“, и ще си продължиш безгрижно по пътя. Що за разделяне на задачите, чудовище такова!
Философът: Дали да избере да търси признание от другите, или да избере път на свободата без признание? Това е важен въпрос – хайде да помислим заедно. Да живееш, като се опитваш да преценяваш чувствата на другите и се тревожиш как те възприемат. Да живееш така, че желанията на другите да бъдат изпълнявани. Възможно е наистина да има пътепоказатели, водещи в тази посока, но това е много несвободен начин на живот. И така, защо избираш да живееш толкова несвободно? Ти използваш термина „желание за признание“, но това, което всъщност имаш предвид, е, че не искаш някой да не те харесва.
Младежът: Че кой го иска? Няма човек на този свят, който би стигнал дотам съзнателно да иска да не го харесват.
Философът: Именно. Вярно е, че няма човек, който да желае да не го харесват. Погледни го обаче от тази страна: какво трябва да правиш, за да не бъдеш нехаресван? Отговорът е един: трябва постоянно да преценяваш чувствата на другите и да се кълнеш във вярност на всеки от тях. Ако има десет души, трябва да се кълнеш във вярност на всичките десетима. Докато го правиш, ще си успял да не бъдеш нехаресван от никого от тях. С това обаче възниква голямо противоречие. Ти се кълнеш във вярност на всичките десет души, воден единствено от желанието да не бъдеш нехаресван. Ти си като политика, който изпада в популизъм и започва да дава невъзможни обещания и да поема отговорности, които са пряко силите му. Естествено, скоро лъжите му ще лъснат. Той ще изгуби доверието на хората и ще превърне живота си в страдание. И разбира се, стресът от непрестанното лъжене има всевъзможни последствия. Моля те, разбери едно нещо: ако живееш така, че да задоволяваш очакванията на другите хора, и им поверяваш живота си, това означава да живееш, като лъжеш себе си и продължаваш да лъжеш, за да включиш в това и околните.
Младежът: Да не бъда харесван – това ли искаш да кажеш?
Философът: Искам да кажа: Не се страхувай да бъдеш нехаресван. Не ти казвам да стигнеш дотам да живееш така, че да не те харесват, и не казвам да започнеш да вършиш престъпления. Не ме разбирай погрешно.
Младежът: Тогава да сменим въпроса. Могат ли хората да понесат товара на свободата? Достатъчно силни ли са за това? Да не те е грижа дори и собствените ти родители да не те харесват – може ли човек да е дотолкова убеден в правотата си, че да им се опълчи?
Философът: Не се стремиш нито да си убеден в правотата си, нито да се опълчваш. Просто разделяш задачите. Някой може да няма добро мнение за теб, но това не е твоя задача. И както казах, мисли като Той трябва да ме харесва или Направих толкова много, затова е странно, че той не ме харесва показват стремеж към награда и намеса в задачите на другия. Трябва да продължаваш напред, без да се боиш от възможността, че няма да те харесат. Да не живееш като търкалящ се надолу камък, а да се катериш нагоре. Това е свободата за човека. Да речем, че пред мен стои избор – да живея така, че всички да ме харесват, или да живея така, че някои да не ме харесват. И аз трябва да взема решение. Ще избера второто, без дори да се замисля. Желанието ми да следвам докрай своя аз е по-силно от загрижеността за това какво мислят другите за мен. Тоест искам да живея свободно.

Целта на междуличностните отношения е чувството за общност

Младежът: Каква е целта на междуличностните отношения?
Философът: Отговарям ти направо – целта е „чувство за общност“. Това е основна концепция в адлерианската психология и вижданията за приложението ѝ са били обект на много спорове. Всъщност, когато Адлер предлага концепцията за общностно чувство, това кара много хора да се разделят с него.
Младежът: Силно съм заинтригуван. Каква е тази концепция?
Философът: Мисля, че по-предния път повдигнах въпроса за това как възприемаме другите хора – като врагове или като другари. Сега ще задълбаем още малко. Ако другите хора са наши другари и ние живеем, заобиколени от тях, тогава в този начин на живот би трябвало да можем да открием своето „убежище“. И в резултат на това би трябвало да изпитаме желание да споделяме с другарите си – да даваме своя принос към общността. Това усещане, че другите хора са ти другари и че „имаш свое убежище“, се нарича „чувство за общност“.
Младежът: Но коя част от това е спорна? На мен всичко ми се струва напълно неопровержимо.
Философът: Спорният въпрос е общността. От какво се състои тя? Когато чуеш думата „общност“, какво си представяш?
Младежът: Структури като семейството, училището, работното място или обществото на местно ниво.
Философът: Когато Адлер говори за общност, той отива отвъд семейството, училището, работното място и местното общество и я разглежда като всеобхватна, включваща в себе си не само народите и цялото човечество, но и оста на времето от миналото към бъдещето – плюс растенията и животните и дори неодушевените предмети.
Младежът: Моля?
Философът: С други думи, той изказва идеята, че общността е не само една от вече съществуващите структури, които думата „общност“ извиква в ума, но включва също така буквално всичко – цялата вселена, от миналото до бъдещето. Самият Адлер признава, че общността, за която говори, е „непостижим идеал“.
Младежът: Ха-ха. Е, това си е объркващо, нали? Ами ти? Наистина ли разбираш и приемаш това чувство за общност, или каквото там може да е, което включва цялата вселена?
Философът: Опитвам се. Защото смятам, че човек не може истински да разбере адлерианската психология, без да разбере този въпрос.
Младежът: Така значи!
Философът: Както не спирам да казвам, според адлерианската психология всички проблеми са проблеми на междуличностните отношения. Междуличностните отношения са източникът на нещастие. Обратното също може да се каже – междуличностните отношения са източникът на щастие. Освен това чувството за общност е най-важният показател при отчитането на щастливо състояние на междуличностните отношения. Чувството за общност се нарича още „обществен интерес“, тоест „интерес към обществото“. Знаеш ли коя е най-малката единица на обществото от гледна точка на социологията? „Ти и аз“. В присъствието на двама души се появява обществото, а също и общността. За да добиеш разбиране за чувството за общност, за което говори Адлер, ще е полезно да използваме „ти и аз“ като отправна точка.
Младежът: И как го използваш като отправна точка?
Философът: От привързаност към себе си (личен интерес) преминаваш към загриженост за другите (обществен интерес).
Младежът: Привързаност към себе си? Загриженост за другите? За какво говориш?

Философът: Спомни си какво казах по-рано – че ти не си центърът на света – и си го представи по същия начин. Ти си част от общност, а не нейният център.
Младежът: Аз не съм центърът на света. Нашият свят е глобус, а не карта, разположена на хоризонтална плоскост. Е, това мога да го разбера поне на теория. Защо обаче е нужно да осъзнавам, че не съм центърът на света?
Философът: Сега ще се върнем там, откъдето започнахме. Всеки от нас търси онова чувство за принадлежност, което му казва, че „тук има място за мен“. В адлерианската психология обаче чувството за принадлежност е нещо, което човек може да има само когато по своя воля поеме активен ангажимент към общността, а не просто като е част от нея.
Младежът: Като поеме активен ангажимент? И какво по-точно прави?
Философът: Изправя се пред своите житейски задачи. С други думи, предприема самостоятелни стъпки, без да избягва задачите на междуличностните отношения в работата, приятелството и любовта. Ако ти си „центърът на света“, изобщо няма да помислиш за ангажимент към общността – защото всички останали са „хора, които ще направят нещо за мен“, и ти няма защо да правиш каквото и да е. Само че ти не си центърът на света, нито пък аз съм. Всеки човек трябва да се научи на самостоятелност и да предприема стъпки за изпълнението на своите задачи, свързани с междуличностните отношения. Не бива да мисли: Какво ще ми даде този човек?, а по-скоро трябва да се запита: Какво мога да дам на този човек? Това е ангажиментът към общността.
Младежът: И понеже дава нещо, той намира своето убежище?
Философът: Точно така. Чувството за принадлежност се добива със собствени усилия – то не е дадено по рождение. Чувството за общност е ключовата концепция в адлерианската психология, която е обект на много спорове.

Същността на работата е приносът към общото благо

Философът: Чувството за общност, разбира се, не е нещо постижимо само със себеприемане и вяра в хората. Именно тук става необходима третата ключова концепция – приносът към другите.
Младежът: Принос към другите?
Философът: Това значи по някакъв начин да въздействаш на другарите си. Да се опитваш да допринасяш. Това е „приносът към другите“.
Младежът: Значи, когато казваш „допринасяш“, имаш предвид да показвам дух на саможертва и да услужвам на околните?
Философът: Приносът към другите не означава саможертва. Адлер стига дотам да предупреди, че онези, които жертват живота си за другите, са хора, подчиняващи се твърде много на обществото. И моля те, не забравяй: можем наистина да осъзнаем, че сме стойностни, само когато чувстваме, че съществуването и поведението ни са ползотворни за общността, тоест това е чувството, че „Аз съм полезен за другите“. Нали помниш? С други думи, когато допринасяш, ти го правиш не за да се отървеш от „Аза“ и да служиш някому, а за да можеш наистина да осъзнаеш стойността на своя „Аз“.
Младежът: Да допринасям е нещо, което правя за себе си?
Философът: Да. Не е нужно да жертваш себе си.
Младежът: Опа, аргументацията ти май започва да се срива, а? Наистина много успешно си изкопа сам гроба. За да задоволя своя „Аз“, аз съм в услуга на другите. Не е ли това съвършената дефиниция на лицемерие? Казах го и преди: цялото ти разсъждение е лицемерно. Ненадеждно. Виж, по-скоро ще повярвам в злодея, който честно си признава желанията, отколкото в добрия човек, който говори куп лъжи.
Философът: Това са прибързани заключения. Все още не разбираш чувството за общност.
Младежът: Тогава бих искал да ми дадеш конкретни примери, за да ми покажеш какво според теб е приносът към другите.
Философът: Най-лесният пример вероятно е работата. Да живееш в обществото и да си част от работната ръка. Или да работиш, като се грижиш за домакинството. Трудът не е средство за печелене на пари. Чрез него даваш нещо на другите, поемаш ангажимент към общността и наистина чувстваш, че си полезен – и дори приемаш екзистенциалната си стойност.
Младежът: Да не казваш, че смисълът на работата е да правиш нещо за другите?
Философът: Печеленето на пари също е основен фактор, разбира се. Нещо подобно на казаното от Достоевски, което ти цитира: „Парите са олицетворение на свободата.“ Някои хора обаче имат толкова много пари, че никога не биха могли да ги изхарчат. А много от тях не спират да работят. Защо? От неутолима алчност? Не. Работят, за да могат да дават на другите и също така, за да утвърждават усещането си за принадлежност, чувството, че „тук има място за мен“. Заможни хора, които, след като са натрупали голямо богатство, насочват усилията си към благотворителни дейности, правят това, за да чувстват, че имат стойност, и да потвърдят пред себе си, че „тук има място за мен“.

Работохолизмът е житейска лъжа

Философът: В адлерианската психология ние казваме, че на подобно съществуване му липсва „житейска хармония“. Човек вижда само част от нещата, но съди цялото.
Младежът: Житейска хармония?
Философът: В учението на юдаизма има такава мъдрост: „От десет души един ще те критикува каквото и да направиш. Той няма да те харесва и ти ще се научиш да не го харесваш. Други двама ще те приемат такъв, какъвто си, и ти също ще ги приемеш и ще станете близки приятели. Останалите седмина няма да принадлежат към нито един от тези два типа.“ И така, ще избереш ли да се фокусираш върху онзи, който не те харесва? Ще обърнеш ли внимание на двамата, които те обичат? Или ще гледаш тълпата, останалите седмина? Човекът, на когото му липсва житейска хармония, ще вижда само онзи, когото не харесва, и по него ще съди за целия свят.
Философът: Хората, страдащи от заекване, гледат само една част, но по нея съдят за цялото. При работохолиците вниманието е насочено към един-единствен аспект на живота. Те сигурно ще опитат да се оправдаят, като кажат: „Имам толкова много работа, че нямам време да мисля за семейството.“ Но това е житейска лъжа. Те просто бягат от другите си отговорности, като използват работата за оправдание. Човек трябва да проявява внимание към всичко – домашните задължения, отглеждането на децата, приятелите, хобитата и т. н. Адлер не признава никой начин на живота, при който един или друг аспект е необичайно доминантен.
Младежът: Аха… Баща ми беше точно такъв. За него имаше само работа и постигане на резултати. После властваше над нас, защото той хранел семейството. Беше истински феодал.
Философът: В известен смисъл човек, който живее така, отказва да признае своите житейски задачи. Да работиш не означава да заемаш пост в компания. Домакинската работа, отглеждането на дете, принос към местната общност, хобитата и куп други неща също са работа. Компаниите са само малка част. На човек, чийто начин на живот се състои само от работа в компанията, му липсва житейска хармония.
Младежът: Точно така е! И не че семейството, което той издържа, има право на мнение. Не можеш да спориш с баща си, когато той изръмжава гневно: „Ако не съм аз, няма да има какво да ядете!“.
Философът: Такъв баща вероятно е бил способен да се почувства стойностен само на нивото на действията си. Той работи до късно, печели достатъчно, за да издържа семейството си, и е признат от обществото – и на тази основа се вижда като по-стойностен от останалите членове на семейството. За всеки от нас обаче идва време, когато повече не можем да сме осигуряващият прехраната. Когато остареем и се пенсионираме например, може да нямаме друг избор, освен да живеем от пенсията си или с помощта на децата. Дори като млади поради травма или лошо здраве е възможно да сме негодни за работа. При тези обстоятелства хората, които приемат себе си само на нивото на действията, ще бъдат сериозно ощетени.
Младежът: Имаш предвид хората, в чийто живот има само работа?
Философът: Да. Хората, в чийто живот липсва хармония.
Младежът: В такъв случай мисля, че започвам да разбирам какво имаш предвид под ниво на съществуване, за което спомена миналия път. А аз определено не съм се замислял особено за това, че един ден няма да мога да работя, нито да постигам каквото и да е на нивото на действията.
Философът: На нивото на действията или на нивото на съществуването се приемаш? Този въпрос е тясно свързан със смелостта да бъдеш щастлив.

Можеш да бъдеш щастлив сега

Младежът: Ти казваш, че всички проблеми са проблеми на междуличностните отношения. А после пък заявяваш, че и щастието се открива в междуличностните отношения. На мен обаче все още ми е трудно да приема тези аспекти. Нима това, което ние, хората, наричаме щастие, е просто нещо в добрите междуличностни отношения? Тоест нима живеем заради подобно дребно спокойствие и радост?
Философът: Разбирам какво те измъчва. Когато за пръв път посетих лекция за адлерианската психология, лекторът Оскар Кристенсен, който е бил ученик на един от учениците на Адлер, заяви следното: „Тези, които чуят беседата ми днес, могат да бъдат щастливи още сега, в този момент. Но онези, които не я чуят, никога няма да могат да бъдат щастливи.“
Младежът: Леле! Точно каквото би казал един измамник. Нали не си се хванал?
Философът: Какво е щастието за човешките същества? Този въпрос занимава философите още от древността. Някога смятах психологията просто за разклонение на философията и като такава тя почти не привличаше интереса ми. Така че като студент по философия по свой начин се бях заел с въпроса „Какво е щастието?“. Не мога да не призная, че думите на Кристенсен никак не ми се понравиха. Едновременно с това чувство на съпротива обаче осъзнах нещо. Дотогава задълбочено бях мислил за истинския характер на щастието. Търсил бях отговори. Но невинаги се бях замислял по-сериозно над въпроса: Как може човек да бъде щастлив? Тогава ми дойде наум, че въпреки че съм студент по философия, може би не съм щастлив.
Младежът: Разбирам. Значи, първата ти среща с адлерианската психология е започнала с чувство за разминаване? Кажи ми тогава – в крайна сметка стана ли щастлив?
Философът: Разбира се. За човека най-голямото нещастие е да не може да се хареса. Адлер намира невероятно прост отговор за справяне с тази реалност, а именно, че чувството „Аз съм от полза за общността“ или „Аз съм полезен на някого“ е единственото, което може да ни даде истинско усещане за стойностност.
Младежът: Имаш предвид „приноса към другите“, за който говореше по-рано?
Философът: Да. И ето нещо важно – когато говорим за принос към другите, няма значение дали този принос е видим.
Младежът: Няма значение дали приносът е видим?
Философът: Не ти решаваш дали приносът ти е полезен. Това е задача на другите и в това не можеш да се месиш. По принцип дори няма как да знаеш дали наистина си направил нещо за някого. С други думи, когато допринасяме по този начин, не е задължително това да е нещо видимо – трябва ни само субективното усещане, че „Аз съм полезен на някого“, тоест чувство за принос.
Младежът: Чакай малко! В такъв случай това, което наричаш щастие, е…
Философът: Сега разбираш ли? Щастието е чувството за принос. Това е дефиницията на щастие.
Младежът: Но това е…
Философът: Какво има?
Младежът: Няма как да приема такава опростенческа дефиниция. Виж, помня какво ми каза. Ти каза: „Въпреки че на нивото на действията човек може да не е полезен никому, на нивото на съществуване всеки е полезен.“ Но ако това е така, по твоята логика всички хора ще са щастливи!
Философът: Всички хора могат да бъдат щастливи. Трябва обаче да бъде разбрано – това не означава, че всички са щастливи. Дали на нивото на действията, или на нивото на съществуването, човек трябва да чувства, че е полезен на някого. Тоест трябва му чувството за принос.
Младежът: Значи казваш, че причината да не съм щастлив е, че нямам чувство за принос?
Философът: Точно така.
Младежът: Тогава как мога да добия това чувство за принос? Като работя? Като се занимавам с доброволчески дейности?
Философът: По-рано говорихме за желанието за признание. В отговор на моите думи, че не трябва да се търси признание, ти каза, че това е универсално желание.
Младежът: Така е. Но честно казано, все още не съм напълно сигурен по този въпрос.
Философът: Убеден съм обаче, че причината хората да се стремят към признание вече ти е ясна. Ние искаме да се харесваме. Искаме да се чувстваме стойностни. Затова търсим усещането за принос, което ни казва: „Аз съм полезен на някого.“ И се стремим към признанието на другите, защото това е лесен начин да добием чувство за принос.
Младежът: Казваш, че желанието за признание е начин да добием чувството за принос?
Философът: А не е ли така?
Младежът: Изобщо не е. Това противоречи на всичко, което си казал до този момент. Защото не би ли трябвало получаването на признание да е средство/начин да добиеш чувство за принос? И после казваш: „Щастието е чувството за принос.“ Ако е така, тогава, за да съм щастлив, трябва да удовлетворя желанието си за признание, не е ли така? Ха-ха! Най-после призна, че желанието за признание е нещо необходимо.
Философът: Ти забравяш нещо важно. Ако начинът да си даваш усещане за принос е „да бъдеш признаван от другите“, накрая няма да имаш друг избор, освен да живееш съгласно техните желания. В чувството за принос, добито чрез желанието за признание, няма свобода. Ние сме същества, които избират свободата, докато се стремят към щастието.
Младежът: Значи, човек може да бъде щастлив само ако е свободен?
Философът: Да. Свободата като институция може да е различна в различните страни, времена и култури. Свободата в междуличностните ни отношения обаче е универсална.
Младежът: Значи, ти никога не би признал желанието за признание?
Философът: Ако наистина имаш усещане за принос, повече няма да се нуждаеш от признанието на другите. Защото вече ще знаеш, че „Аз съм полезен за някого“, без да се налага да печелиш признанието на хората. С други думи, ако човек е погълнат от желанието за признание, той все още няма в себе си чувството за общност и не е успял да действа със себеприемане, вяра в другите и принос към тях.
Младежът: Значи, ако просто имам чувство за общност, желанието за признание ще изчезне?
Философът: Да, ще изчезне. Признанието на другите е ненужно.

Смелостта да бъдеш нормален

Младежът: Но как така…? Невъзможно е всички хора да бъдат много добри или нещо подобно, нали? Независимо от всичко, хората имат своите силни и слаби страни и винаги ще има различия. Гениите на света се броят на пръсти и не всеки има данните да бъде отличник. Така че на всички неудачници им остава само да бъдат много лоши.
Философът: Да, това е онзи Сократов парадокс, че никой не иска да е лош. Защото за децата, отдаващи се на проблемно поведение, дори актовете на насилие и кражбите са „добри“ постижения.
Младежът: Но това е ужасно! От тази линия на разсъждение няма изход.
Философът: При тези обстоятелства адлерианската психология набляга на думите „смелостта да бъдеш нормален“.
Младежът: Смелостта да бъдеш нормален ли?
Философът: Защо е необходимо да бъдеш специален? Вероятно защото не можеш да приемеш своя нормален „Аз“. Точно затова, когато да бъде особено добър стане безнадеждно начинание, човек изведнъж решава да бъде много лош – отива в другата крайност. Но наистина ли е толкова лошо да бъдеш нормален, да бъдеш обикновен? Това нещо малоценно ли е? Или пък всъщност не сме ли всички нормални? Тази идея трябва да се доведе до логичния ѝ край.
Младежът: Значи казваш, че трябва да бъда нормален?
Философът: Себеприемането е съществената първа стъпка. Ако имаш смелостта да бъдеш нормален, начинът, по който възприемаш света, ще се промени коренно.
Младежът: Но…
Философът: Вероятно отхвърляш нормалността, защото я отъждествяваш с неспособността. Да си нормален не значи да си неспособен. Не е нужно да се перчиш с превъзходството си.
Младежът: Добре, признавам опасността от стремежа да бъдеш специален. Но наистина ли е нужно да правя съзнателен избор да бъда нормален? Ако прекарвам времето си на този свят в пълна скука и монотонност, ако водя безцелен живот, без да оставя каквато и да е следа от съществуването си, трябва ли просто да се задоволя с участта си, защото съм такъв човек? Сигурно се шегуваш. Веднага бих се отказал от подобен живот!
Философът: Искаш да бъдеш специален, независимо от всичко?
Младежът: Не! Виж, за да приема това, което ти наричаш „нормално“, ще трябва да утвърдя безполезния си „Аз“! Ще е все едно да кажа: „Това е всичко, на което съм способен, и така трябва да бъде.“ Отказвам да приема подобен бездеен начин на живот. Дали според теб Наполеон, Александър Велики, Айнщайн или Мартин Лутър Кинг са приемали „нормалното“? Ами Сократ и Платон? Невъзможно! Повече от сигурно е, че всички те са живели, носейки факела на велик идеал или цел. По твоята логика никога няма да се роди друг Наполеон. Ти се опитваш да лишиш света от гении!
Философът: Значи казваш, че човек има нужда от възвишени цели в живота.
Младежът: Ами че това е очевидно!

Животът е поредица от моменти

Философът: Добре. Когато говориш за възвишени цели, предполагам, че си представяш нещо като алпинист, който се катери към върха.
Младежът: Да, точно така. Хората, включително аз, се стремят да достигнат върха на планината.
Философът: Но ако животът представлява изкачване на планина в стремеж към върха, значи по-голямата част от него се прекарва „на път“. Тоест „реалният живот“ на човека започва, когато той тръгне да изкачва планинския склон, а разстоянието, което е извървял до този момент, ще е преминало във водене на един „колеблив живот“ от един „колеблив аз“. Да предположим, че не успееш да стигнеш до върха – от какво значение ще е това за живота ти? Има нещастия и болести – хората невинаги извървяват целия път, а и самото изкачване е пълно с капани и често приключва с неуспех. Значи, животът прекъсва, докато човек е все още „на път“, със своя „колеблив аз“, водещ „колеблив живот“. Що за живот ще е това?
Младежът: Това е… Ами в този случай човек си получава заслуженото. Значи не съм имал способността или физическата сила да се изкача до върха, или не съм имал късмет, или са ми липсвали нужните умения – това е! Да, такава реалност съм готов да приема.
Философът: Адлерианската психология вижда нещата по друг начин. Хората, които възприемат живота като изкачване на планина, възприемат своето съществуване линейно. Все едно има линия, която започва с идването ти на този свят и продължава, описвайки всевъзможни извивки, докато не се изкачи до върха, където най-после стига крайната си цел, тоест смъртта. Тази концепция, която третира живота като един вид история, има връзка с етиологията на Фройд (приписването на причини). И като начин на мислене превръща по-голямата част от живота в нещо, което е „на път“.
Младежът: А каква е твоята представа за живота?
Философът: Не гледай на него като на линия. Представи си живота като поредица от точки. Ако погледнеш през лупа линията, начертана с тебешир, ще откриеш, че това, което си смятал за непрекъсната линия, е всъщност поредица от точици. Съществуването, на пръв поглед линейно, всъщност е поредица от точки – с други думи, животът е поредица от моменти.
Младежът: Поредица от моменти ли?
Философът: Да. Поредица от моменти, наречени „сега“. Ние можем да живеем само тук и сега. Животът ни съществува само в момента. Възрастните, които не знаят това, се опитват да налагат „линеен“ живот на младите. Тяхното мислене е, че да следваш отъпкания път – като учиш в добър университет, работиш в голяма компания, създадеш стабилно семейство, – значи да живееш щастливо. Но животът не се състои от линии или други подобни неща.
Младежът: Значи, няма защо да планираме живота или кариерата си?
Философът: Ако животът беше линия, планирането му щеше да е възможно. Животът ни обаче е поредица от точки. Добре планираният живот не е нещо необходимо или пък ненужно – той е невъзможен.
Младежът: Това са глупости! Ама че абсурдна идея!
Философът: Представи си го по следния начин. Животът е поредица от моменти, които човек живее така, сякаш танцува – в момента, върти се и се върти от момент на момент. А когато се огледа, той осъзнава: Явно съм стигнал дотук. Сред хората, които са избрали танца на цигулката, има такива, които продължават да следват тази посока и стават професионални музиканти. Сред хората, които са избрали танца на правото, има такива, които са станали адвокати. Има хора, които са играли танца на писането и са станали писатели. Разбира се, случва се и човек да се окаже на съвсем различно място. Нито един от тези животи обаче не е свършил „на път“. Достатъчно е да намираш удовлетворение в момента, в който танцуваш.
Младежът: Достатъчно е човек да може да танцува в този момент?
Философът: Да. В танца самото танцуване е целта и никой не го прави, за да постигне нещо друго. Естествено, случва се човек да стигне някъде в резултат на танцуването. Но крайна цел няма. Трябва да живеем отдадено само тук и сега. Това, че си мислиш, че виждаш миналото или че си представяш бъдещето, само доказва, че вместо да живееш истински тук и сега, ти живееш като в полумрак. Животът е поредица от моменти и нито миналото, нито бъдещето съществуват. Ти се опитваш да се измъкнеш, като се фокусираш върху тях. Случилото се в миналото няма нищо общо с твоето тук и сега, а какво може да ти донесе бъдещето – не е въпрос, с който да се занимаваш в този момент. Ако живееш отдадено тук и сега, такива неща няма да те тревожат.
Младежът: Но…
Философът: Когато прегърнеш етиологията на Фройд, ти виждаш живота си като голяма история, основана на причина и следствие. Всичко се обяснява с това къде и кога си се родил, какво детство си имал, къде си учил и работил. Това определя кой си в момента и в какво ще се превърнеш. Е, да сравняваш живота си с история сигурно е забавно. Проблемът е, че виждаш полумрака, който чака в края на историята. Освен това ще се опитваш да живееш така, че да следваш историята. А после казваш: Животът ми е такъв, затова нямам друг избор, освен да живея по този начин, и вината не е моя – виновно е миналото ми, средата и т. н. Само че да изтъкваш миналото – това си е чисто измъкване, житейска лъжа. Животът е поредица от точки, поредица от моменти. Осъзнаеш ли това, повече няма да ти трябва история.

Придай смисъл на привидно безсмисления живот

Философът: Какъв е смисълът на живота? За какво живеят хората? Когато някой задал тези въпроси на Адлер, ето какво отговорил той: „Животът като цяло няма смисъл.“
Младежът: Животът е безсмислен?
Философът: Светът, в който живеем, е под постоянната атака на всевъзможни ужасни събития; ние сме заобиколени от опустошителни войни и природни бедствия. Когато се изправим пред факта, че в хаоса на войната умират деца, няма как да продължаваме да философстваме за смисъла на живота. С други думи, няма смисъл да използваме обобщения, когато говорим за живота. Да сме изправени пред такива непонятни трагедии и да не предприемаме нищо обаче е равносилно на това да ги утвърждаваме. Каквито и да са обстоятелствата, ние трябва да действаме. Трябва да се противопоставим на „наклонността“ на Кант.
Младежът: Да!
Философът: Да речем, че се случи сериозно природно бедствие и твоята реакция е да погледнеш назад, както учи етиологията, и да кажеш: „Какво ли може да е причинило това нещо?“. Какъв смисъл има в това? Преживените трудности би трябвало да са възможност да погледнеш напред и да си помислиш: Какво мога да направя оттук нататък? А след като казва, че „животът като цяло няма смисъл“, Адлер продължава: „Ако има някакъв смисъл, то това е смисълът, който му придава индивидът.“
Младежът: Тогава, моля те, кажи ми! Как да придам правилния смисъл на един безсмислен живот? Все още нямам тази увереност!
Философът: Ти си изгубен, не знаеш какво да правиш с живота си. Защо си изгубен? Защото се опитваш да избереш свободата – да намериш път, по който няма да се страхуваш, че някой не те харесва, и няма да живееш според чуждите очаквания – път, който да е само твой.
Младежът: Точно така! Искам да избера щастието и да избера свободата!
Философът: Когато човек се опитва да избере свободата, съвсем нормално е да се изгуби. В този случай адлерианската психология предлага „пътеводна звезда“, която като компас сочи към свободния живот.Също като пътника, който разчита на Полярната звезда, в живота си ние се нуждаем от пътеводна звезда. Такова е мисленето в адлерианската психология. Това е експанзивен идеал, който казва, че стига да не изпускаме от поглед тази звезда и продължаваме да се движим към нея, ще бъдем щастливи.
Младежът: Къде е тази звезда?
Философът: Тя е приносът към другите. Без значение какви са моментите в живота ти, без значение дали има хора, които не те харесват, докато продължаваш да следваш пътеводната звезда на приноса към другите, ти няма да се изгубиш и можеш да правиш каквото искаш. Не обръщаш внимание на това дали си харесван, или не, и живееш свободен.
Младежът: Ако високо в небето ми свети звездата на приноса към другите, аз винаги ще имам в живота си щастие и другари.
Философът: Тогава да танцуваме, отдадени на всеки момент тук и сега, да живеем искрено. Не гледай към миналото и не гледай към бъдещето. Изживявай всеки момент изцяло, като танц. Няма защо да се състезаваш с другите и нямаш нужда от крайни цели. Докато продължаваш да танцуваш, ще стигнеш някъде.
Философът: Да, моля те, повярвай. През всичките години, в които съм живял с мисълта на Адлер, съм забелязвал нещо. То е, че силата на човека е голяма, или по-скоро, че „моята сила е неизмеримо голяма“.
Младежът: Какво имаш предвид?
Философът: Ами, с други думи, ако „Аз“ се променя, светът ще се промени. Това означава, че светът може да бъде променен само от мен и никой друг не може да го направи вместо мен. Светът такъв, какъвто ми изглежда, откакто изучавам адлерианската психология, не е светът, който познавах някога.
Младежът: Ако аз се променя, светът ще се промени. Никой не може да го промени вместо мен…
Философът: Това е подобно на шока, който човекът, страдал с години от късогледство, изживява, когато за първи път сложи очила. Дотогава замъглен, светът изведнъж добива яснота и яркост. Освен това не само част от зрителното поле на този човек, а целият видим свят се прояснява. Представям си колко щастлив ще бъдеш, ако изживееш нещо подобно.
Младежът: Ех, само ако бях знаел! Ще ми се да знаех това преди десет години или дори само преди пет. Само ако го знаех преди пет години, преди да започна работа…
Философът: Не, не е така. Казваш, че ти се иска да си знаел това преди десет години. Смяташ така, защото мисълта на Адлер резонира с теб сега. Никой не знае какво щеше да е усещането ти преди десет години. Трябвало е да чуеш тази дискусия сега.
Младежът: Да, определено е така!
Философът: Още веднъж ти предавам думите на Адлер: „Някой трябва да започне. Другите хора може да не те подкрепят, но това не те засяга. Съветът ми е: Ти започни. Без да те е грижа дали някой ще те подкрепи.“

---

Съдържание

Увод
ПЪРВАТА ВЕЧЕР. Отречи истинността на травмата
Непознатият „трети великан“
Защо хората могат да се променят
Травмата не съществува
Хората си измислят гнева
Как да живеем, без миналото да ни контролира
Сократ и Адлер
Достатъчно ли е просто да бъдеш такъв, какъвто си?
Човек сам избира да е нещастен
Хората винаги избират да не се променят
Животът се решава тук и сега

ВТОРАТА ВЕЧЕР. Всички проблеми са проблеми на междуличностните отношения
Защо не се харесваш
Всички проблеми са проблеми на междуличностните отношения
Чувството за малоценност е субективно предположение
Комплексът за малоценност е оправдание
Самохвалковците имат чувство за малоценност
Животът не е състезание
Само ти се тревожиш за външността си
От борба за надмощие към отмъщение
Да си признаеш грешката не е поражение
Преодоляване на задачите в живота
Червен конец и твърди окови
Не се хващайте на „житейската лъжа“
От психология на притежанието към психология на практиката

ТРЕТАТА ВЕЧЕР. Отхвърляй чуждите задачи
Отхвърлете желанието за признание
Не живей, за да задоволяваш чуждите очаквания
Как да разделяш задачите
Отхвърляй чуждите задачи
Как да се освободиш от проблемите на междуличностните отношения
Разсечи гордиевия възел
Желанието за признание те държи в плен
Какво е истинска свобода
Ти държиш картите на междуличностните отношения

ЧЕТВЪРТАТА ВЕЧЕР. Където е центърът на света
Индивидуална психология и холизъм
Целта на междуличностните отношения е чувството за общност
Защо се интересувам само от себе си?
Ти не си центърът на света
Вслушай се в гласа на по-голямата общност
Не порицавай и не хвали
Подходът на насърчението
Как да се чувстваш стойностен
Бъди в настоящето
Хората не използват правилно своя аз

ПЕТАТА ВЕЧЕР. Живей отдадено тук и сега
Прекалената себеосъзнатост задушава Аза
Не себеутвърждаване, а себеприемане
Разликата между доверие и вяра
Същността на работата е приносът към общото благо
Младите хора са по-напред от възрастните
Работохолизмът е житейска лъжа
Можеш да бъдеш щастлив сега
Два пътя, следвани от онези, които искат да бъдат „специални“
Смелостта да бъдеш нормален
Животът е поредица от моменти
Живей така, сякаш танцуваш
Освети момента тук и сега
Най-голямата житейска лъжа
Придай смисъл на привидно безсмисления живот
Послеслов

---

За Автора

Ичиро Кишими е роден през 1956 г. в Киото, където живее и днес. Още като ученик решава, че иска да стане философ. През 1989 г., докато специализира в областта на класическата западна философия и най-вече тази на Платон, той започва да изучава и адлерианската психология. Днес той пише и изнася лекции в тази област и помага на младежи в психиатрични заведения в качеството си на психолог и консултант към Японското общество за адлерианска психология. Превежда на японски избрани съчинения на Алфред Адлер – „Как да живеем“ и „Неврози“ – и е автор на „Въведение в адлерианската психология“ и още много книги.

Фумитаке Кога е роден през 1973 г. Автор е на редица бестселъри в сферата на бизнеса и изобщо на нехудожествената литература. Когато като млад се запознава с адлерианската психология, остава силно впечатлен от идеите ѝ, опълчващи се на общоприетите схващания. След време многократно посещава Ичиро Кишими в Киото, за да улови същността ѝ и да нахвърля бележките за класическия „диалогов“ метод на древногръцката философия, използван в тази книга.

---

Линк към книгата

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутоните по-долу:

Изтеглете от Яндиск “Смелостта да не те харесват” от тук

или

Изтеглете от Мега “Смелостта да не те харесват” от тук