На дъното в Париж и Лондон – Джордж Оруел

0

orwell-na_danoto-4eti.meНа дъното в Париж и Лондон“ е първата книга на Джордж Оруел (1903 – 1950). В тази донякъде автобиогра­фична творба, забележителна с трезвата и несантиментал­на картина на мизерията, Оруел описва премеждията на беден английски писател, който открива себе си, навлизай­ки в потайностите на две големи европейски столици. В тър­сене на работа, прехрана и подслон той се сблъсква със странни персонажи, попада в невероятни ситуации, и всичко това е разказано с характерните за Оруел хумор и искреност.
Преди тази книга писателят е по-известен с истинското си име Ерик Блеър, след нея вече го разпознават като Джордж Оруел. Трудно му било да я види на бял свят, напразно я разнасял по издателствата, първоначално била отхвърлена дори от самия Т.С. Елиът, тогава в ролята на редакционен директор на “Фейбър и Фейбър”. Докато Хемингуей, Фицджералд и Хенри Милър бохемствали и живеели в безкраен празник в Париж, Оруел решил да пише за нещо радикално различно от екстаза на лудите години. В “На дъното в Париж и Лондон” е проследен общественият му експеримент да стане бедняк и скитник. Което може да бъде постигнато най-много наполовина, ако си стоиш на бюрото и просто измисляш истории. Експериментът се е получил, автобиографичната история е наистина въздействаща. Дълбокият анатомичен разрез, който Оруел прави на това да си момче за всичко в хотелска или долнопробна квартална кухня в Париж, да си пропаднал бродяга в Лондон, е вълнуващо четиво, върви леко, но загатва и дълбочини. Вижда се в зародиш уплахата на Оруел от всякакъв бъдещ тоталитаризъм, която ще избликне в “1984” и във “Фермата на животните”. Също и напълно зрялата му, ясна и категорична позициясрещу злонамерения консерватизъм, поддържащ умишлено социалното неравенство между хората. Най-елементарният извод, който може да се извлече от историята е, че през 30-те е по-добре да си беден в Париж, отколкото в Лондон. В литературната история на писането за хора, скрити в ъглите на обществото, Оруел е по-близо до Джек Лондон, отколкото до Керуак или Буковски, чиито романи са донякъде нереалистични просто защото са по писателски пълни със странна романтика и ексцентрична екзистенциална поезия. Оруел сякаш прави бързи снимки или парчета за документални филми, без да ги ретушира или обогатява с въображението си. Просто показва какво е да си на дъното.Това ни най-малко не прави историята скучна или монотонна, галерията от неочаквани и живо описани образи и случки е богата и любопитна.
Към всички персонажи без изключение Оруел се отнася с разбиране. Не върви по пътя на предразсъдъците и клишетата, а се опитва да го разбие и да го ремонтира по по-човешки начин. Едно начало, което не е толкова анти-утопично.

Джордж Оруел е жив и до ден-днешен поставя фундаменти на политическия строй със своята “1984”. Ерик Блеър, обаче, умря относително млад и никому интересен, видял мръсната, долната, цинична мизерия от първо лице и е готов да смаже всички псевдо рапъри с микстейпа си “Тръгнах от дъното, копая го и в отвъдното”

През 1929 г. Париж е далеч от райския град, както някои обичат да си го представят. Той се намира в бедняшки квартал, изпълнен с скитничество и неприличност, маскиран от фурнир на помпозност и лукс. Оруел иска да се увери, че читателят схваща тази гледна точка. Гениалността на книгата се крие в нейното точно, ярко описание на човечеството. В него читателят е изправен пред смущаваща поредица от разкази от първо лице за това какво е било да си лишен от пари в общество, което зависи от тях.
Известен със своите уместни есета, Джордж Оруел не може да пише романи, които се хранят единствено с бягство от ежедневието. Темата на неговите истории често служи като фини трикове. Единственото, което иска да направи, е да накара хората да се замислят за света, в който са толкова пасивно замесени. Занимава се с гъделичкането на съвестта

Във време, когато има значителни дискусии за неравенството в доходите или структурираното социално неравенство в Съединените щати и другаде по света, срещата с тази книга представлява напомняне, че това несъответствие отдавна е с нас. Ключова разлика е, че Оруел е бил възпитаник на Итън, далеч от британските бедняшки квартали, но въпреки това е изразходвал значителна енергия, задълбочавайки се в природата на бедността. Всъщност този роман понякога прилича повече на етнографско изследване, отколкото на роман – Оруел живее живота на мияч на чинии в петзвезден хотел в Париж и по-късно като скитник в търсене на нощни квартири в Лондон.
Ако е финансово ограничен, човек подозира, че Оруел би могъл да се възползва от приятели или роднини в края на 20-те години на миналия век, но той се идентифицира с по-ниската класа и желае да разбере тяхното тежко положение възможно най-пълно, подобно на това, когато стана миньор на въглища, опит което по-късно се превежда в друга много завладяваща книга на Оруел, “Пътят към кея Уигън”, роман, който наподобява антропологично изследване.
В Париж авторът намира работа не просто за дълги часове за минимално заплащане, а за унизителна работа и въпреки това, въпреки хаоса, нехигиеничните условия, шума и кавгата от страна на другите кухненски работници в хотела, има моменти когато работниците се събират и имат поне ограничена гордост от различните функции, необходими за осигуряване на първокласни ястия за богати покровители.
Този дух напълно липсва, когато Оруел е в Лондон и се бори с други изгубени души за храна, място за пренощуване и усещане за стойност. За да постигне паритет с колегите си лондонските скитници, авторът залага удобните си дрехи за мръсни, неподходящи дрехи, така че да може да се слее с тълпата от лишени от собственост лондончани, 90% от които са мъже, отсядащи в претъпкани, отвратителни, възможно най-евтини  общежития и хотели.  Оруел някак успява да се асимилира с други скитници и усеща, че скитниците не се считат за напълно хора, а като потенциално непокорна тълпа, от която да се страхуват.
Именно този страх от предполагаемо опасна тълпа прави хората консервативни в мненията си. Един богат човек, ако е интелектуално честен коментира:

Тълпата (както се смята) се състои от такива долни животни, че веднъж на свобода, те бързо ще станат опасни; по-сигурно е да им отворим толкова много работа, че да не им остава време за мислене. Един богаташ, ако се случи интелек­туално честен и му поставите въпроса за подобряването на трудовите условия, ще ви отговори горе-долу така: „Знаем, че бедността е неприятна; всъщност тъкмо понеже е нещо толко­ва далечно за нас, дори много обичаме да се терзаем от мисълта за това колко е неприятна. Но не очаквайте от нас да направим каквото и да било по въпроса. Мъчно ни е за вас, по-нисшите класи, тъкмо както ни е мъчно за краставата котка, но стръвно ще се борим срещу подобряването на положението ви. Смята­ме, че така сте по-безопасни. Настоящата ситуация ни устрой­ва и няма да рискуваме да ви пуснем на свобода, пък било то и за един час повече дневно. Така че, скъпи братя, след като оче­видно ще трябва да се потите, за да плащате екскурзиите ни до Италия, потете се и вървете по дяволите“.

Въпреки това Оруел смята, че страхът от тълпата е суеверен страх, който се основава на идеята, че има някаква мистериозна, фундаментална разлика между богати и бедни, сякаш са различни раси. Но в действителност масата на богатите и бедните се различават по доходите си и по нищо друго. Според автора средностатистическият милионер е само обикновен мияч на чинии, облечен в нов костюм.

В текста има доста неудобни примери за антисемитизъм, може би не толкова необичайни за времето и мястото, но въпреки това трудни за понасяне при четене на „На дъното в Париж и Лондон“ и особено след като Оруел изглежда се идентифицира толкова лесно с долната класа, особено с нейната британска проявление. В романа той също хвърля подобни злословия върху други небритански герои, които пресичат пътя му, включително поляци и американци, както и евреи.
Романът понякога е едностранен, но предлага портрет на една страна от живота, която мнозина биха предпочели да игнорират, а Оруел представя чувствителни кадри от низшата класа, като малко неща са се променили 90 години след появата на романа за първи път. В романа няма предписания за дългосрочни решения, но човек усеща значително състрадание от страна на автора в резултат на споделянето на техните обстоятелства и Оруел продължава да говори от името на бедните и бездомните през целия си живот.
Казано е, че Джордж Оруел може да бъде описан най-добре като вечен английски бунтовник. Според биография на Робърт Колс, Оруел е „интелектуалец, който не харесва интелектуалците, социалист, който не вярва на държавата, протестант, който не вярва в Бог, въпреки че вярва в стойността на религията и доживотен дисидент, който вярва в правото на несъгласие от несъгласието.”

Не четете тази книга, ако сте безработен.
Не четете тази книга, ако сте бездомен.
Не четете тази книга, ако се притеснявате за наближаващ крах на икономиката
Не четете тази книга, ако нямате пенсионни спестявания.
Не четете тази книга, ако не обичате да ядете остарял хляб и маргарин.
Не четете тази книга, ако обичате да ядете в ресторанти.
Не четете тази книга, ако сте чувствителни към неприятни миризми.
Не четете тази книга, ако сте от хората, които винаги носят дезинфектант за ръце.
Не четете тази книга, ако сте художник, писател, музикант или друга творческа професия, която не гарантира постоянен доход и води до моментни срещи с бедността
[предупреждения на полу-шега]
Ако все пак прочетете тази книга (което силно препоръчваме), уверете се, че имате вана с мехурчета наблизо, тъй като след това ще имате нужда от хубаво дълго, добре парфюмирано накисване.

orwell-author-typrwritter-4eti-me

„Докато преживява в пълна степен мизерната реалност на своето време, Оруел остава като по чудо неосквер­нен…  Той запазва трезвия си поглед, прониквайки в мръ­сотията – прикрита, потулена, замаскирана.“
–The Atlantic Monthly

„Призванието му беше да изрича истината, в момент, когато мнозина от съвременниците му вярваха, че ис­торията се движи от лъжата. Неговите творби устояха на времето, така ярки и мощни, както когато са били написани.“
–Пол Грей, Time

„Оруел е големият морален авторитет на своето време.“
–Джефри Уиткрофт, Spectator

НЯКОЛКО ИЗВАДКИ

Улица Кок д’Ор, Париж, седем сутринта. Поредица ярост­ни, пресекващи викове от улицата. Мадам Моне, която държи хотелчето срещу моето, е излязла на тротоара да говори с нае­мателка от третия етаж. На босите си крака е надянала сабо, прошарената ѝ коса свободно се спуска по раменете ѝ.
Мадам Моне: Sacrée salope! (Проклета мръснице!) Колко пъти съм ти казвала да не размазваш дървеници по тапетите? Ти какво, хотелът да не стана твой? Какво ти пречи да ги хвърляш през прозореца като всички останали? Espèce de traînée! (Повлекана с повлекана!)Жената от третия етаж: Va donc, eh! vieille vache! (Стига де, дърта краво!
Следва цял хор от разнородни крясъци, от срещуполож­ните страни с трясък се отварят прозорци и в скандала се включва половината улица. Десет минути по-късно всички внезапно млъкват, за да гледат преминаващия по улицата ка­валерийски ескадрон.
[…]
Квартирантите бяха свободно плаващ народ, предимно чужденци, които цъфваха без багаж, оставаха една седмица, после отново изчезваха. Идваха какви ли не – обущари, зида­ри, каменоделци, земекопачи, студенти, проститутки, вехто­шари. Някои бяха невъобразимо бедни. В един таван живее­ше български студент, който правеше префърцунени обувки за американския пазар. От шест до дванайсет седеше на лег­лото си, съшиваше десетина чифта обувки и заработваше трийсет и пет франка; през остатъка от деня посещаваше лек­ции в Сорбоната. Учеше теология и по осеяния му с парчета кожа под стояха захлупени разтворени теологични книги. В друга стая живееше рускиня със сина си, който се имаше за художник. Майката работеше по шестнайсет часа дневно, кърпеше чорапи по двайсет и пет сантима парчето, а в това време синът, прилично облечен, се шляеше по Монпарнас­ките кафенета. В трета имаше двама квартиранти едновре­менно, единият работеше дневна смяна, а другият – нощна. В четвърта – вдовец делеше леглото с порасналите си дъщери, и двете болни от туберкулоза.Странни птици се срещаха в този хотел. Парижките бор­деи поначало са свърталище на чешити – хора, изпаднали в самотни, полуналудни житейски коловози, и отказали се от опитите да бъдат нормални и благопристойни. Бедността ги освобождава от обичайните стандарти на поведение, тъкмо както парите освобождават хората от необходимостта да ра­ботят. Някои наши съквартиранти живееха неописуемо чу­дато.

Работата в хотела ме накара да осъзная истинската цена на съня, тъкмо както гладът ме научи да осъзнавам истинска­та цена на храната. Сънят престана да бъде просто физичес­ка потребност; той бе разкош, повече разточителство, откол­кото отмора. Дървениците вече не ме притесняваха. Марио ме научи как да се справям с тях, а именно – с пипер, поръсен обилно в завивките. От него кихах, но гадините го ненавиж­даха и емигрираха по другите стаи.

В кухнята цареше още по-страшна мръсотия. Без да пре­увеличавам, всеки френски готвач плюе в супата – сиреч ако няма сам да я яде. Той е артист, но не чистотата е неговото изкуство. В известен смисъл той дори е мръсен тъкмо защо­то е артист, понеже подготовката на храна, която трябва да изглежда елегантно, е мърлява работа. Например когато до­несат на главния готвач пържола за проверка, той не я боде с вилица. Хваща я с пръсти и я плясва в чинията, после прокар­ва палец по ръба и го облизва, за да опита соса, прокарва го и го облизва втори път, сетне отстъпва крачка назад и съсредо­точено изучава месото, сякаш художник преценява платното си, накрая нежно намества пържолата в чинията с късите си розови пръсти, всеки от които е облизал минимум по сто пъти от сутринта. Ако остане доволен, взима парцал, обърсва ръце и връчва чинията на келнера. А келнерът, разбира се, топва своите пръсти в соса — своите гнусни, мазни пръсти, които по цял ден току прокарва през набрилянтинената си коса. Плащате ли повече от десет франка за месно ястие в Париж, можете да сте сигурни, че е опипано по този начин. В най-евтините ресторанти е различно; там никой не се старае тол­кова, просто бодват пържолата с вилицата, изваждат я от ти­гана и я слагат в чинията, без много-много условности. Най-общо казано, колкото повече плащаш за храната си, толкова повече пот и плюнка поглъщаш с нея.

Но за интелигентния човек невъзможни неща няма. По­ставих си въпроса: „Кой е най-лесният начин да се сдобиеш с пари, без да работиш?“ И отговорът не закъсня: „За да се сдобиеш с лесни пари, трябва да си жена. Нима няма всяка жена нещо за продан?“ И така, както си лежах и размишлявах какво бих направил, ако бях жена, в главата ми се роди идея. Спомних си за държавните родилни домове – нали ги знаете? Това са места, където жени, които са enceinte (Бременна), получават без­платна храна без много-много въпроси. Прави се, за да се насърчава раждаемостта. Всяка жена може да отиде там и да поиска храна, и ще я получи незабавно.
Mon Dieu, рекох си, де да бях жена! Щях да ям там всеки ден. Кой може да каже бременна ли е една жена или не, без да я прегледа? …

Кухнята ставаше все по-мръсна, а плъховете – все по-на­хални, макар да уловихме няколко в капан. Като гледах мръсното помещение, със суровото месо, което се въргаля­ше на пода сред отпадъците, и разхвърляните навсякъде сту­дени тенджери, целите полепнали в засъхнала манджа, и за­пушената, плувнала в мазнина мивка, се питах възможно ли е да има на света ресторант, по-лош от нашия. Но другите три­ма казваха, че са били на още по-мръсни места. На Жул мръсо­тията определено му доставяше удоволствие. Следобед, като нямаше много работа, заставаше на прага и ни се подиграва­ше, задето работим твърде много: „Глупак! Защо миеш тая чиния? Избърши я в панталоните си. На кой му пука за кли­ентите? Те не знаят какво става. Какво е ресторантската ра­бота? Режеш пиле и то пада на пода. Извиняваш се, покланяш се и излизаш; след пет минути влизаш от друга врата – и но­сиш същото пиле. Това е ресторантската работа“… и прочее.
Но, колкото и да е странно, „Странноприемницата на Жан Котар“ всъщност пожъна успех. Първите няколко дни клиен­тите ни бяха все руснаци, приятели на собственика, после започнаха да идват американци и други чужденци – но никога французи. Но една вечер настъпи страхотно оживление, за­щото се появи и първият ни французин. Тутакси забравихме кавгите и се обединихме в усилието да поднесем хубава вече­ря. Борис пристигна на пръсти в кухнята, махна с палец през рамо и заговорнически прошепна:
– Ш-шт! Внимание, французин!
Миг по-късно дойде жената на собственика и прошепна: – Attention, un Français! Гледайте да му сипете двойна пор­ция от всички зеленчуци.
Докато французинът се хранеше, жената на собственика стоеше зад решетката на кухненската врата и следеше изра­жението на лицето му. На следната вечер той се върна с още двама французи. Това значеше, че ни се създава добра слава – най-сигурният знак за лошия ресторант е да го посещават само чужденци. Може би успехът ни донякъде се дължеше на фак­та, че собственикът, в единствения си проблясък на здрав ра­зум, докато правеше заведението, беше купил остри ножове за хранене. Разбира се, тайната на успешния ресторант се крие тъкмо в острите ножове, и в нищо друго. Радвам се, че стана така, защото тази случка разби една от илюзиите ми, а имен­но – че французинът всякога ще познае добрата храна. Или може би според парижките стандарти нашият ресторант беше сравнително добър; в който случай дори не мога да си пред­ставя как изглежда лошият.

Без да претендирам за особени достойнства, бих искал да споделя възгледите си за живота на парижкия плонжьор. Като се замисли човек, странно е, че хиляди хора в огромен съвре­менен град прекарват времето си в плакнене на чинии в горе­щи бърлоги под земята. Искам да повдигна въпроса защо този живот продължава да съществува – на каква цел служи, кой иска той да продължава да съществува и защо. Не заемам просто бунтарска, fainéant (лентяйска) позиция. Опитвам се да анализи­рам социалната значимост на живота на един плонжьор.
Трябва да започнем, струва ми се, оттам, че кухненският плонжьор е робът в съвременния свят. Не че трябва да сед­нем да го оплакваме, защото той е в много по-изгодна пози­ция от мнозина други извършители на физически труд, и все пак, едва ли е по-свободен, отколкото ако беше продаден и купен. Трудът му е робски и лишен от творчество; почива си единствено когато е без работа. Отказана му е възможността да се ожени, а ако все пак го стори, жена му също трябва да работи. Не му ли излезе късметът, няма как да избяга от жи­вота си, освен в затвора. Понастоящем в Париж има мъже с университетско образование, които жулят тенджери по де­сет-петнайсет часа дневно. Не можем да кажем, че това е така, само защото ги мързи, понеже мързеливият човек не може да бъде плонжьор; те просто са уловени в капана на рутина, ко­ято изключва всякакво мислене. Ако плонжьорите изобщо мислят, отдавна да са си направили профсъюз и да са вдигна­ли стачка с искания за по-човешко отношение. Но те не мис­лят, защото нямат свободното време за това; животът им ги превръща в роби.
Въпросът е защо продължава да съществува това робст­во? Хората са свикнали да смятат, че всяка работа се извършва с някаква разумна цел. Виждат, че някой друг извършва не­приятна работа и смятат, че като обявят тази работа за необ­ходима, въпросът се решава. Миньорството например е тежък труд, но е необходим – трябват ни въглища. Да се работи в канализацията е неприятно, но някой трябва да го прави. Така е и с работата на плонжьора. Някой трябва да се храни в рес­торант, затова друг трябва да мие чинии по осемдесет часа седмично. Изисква го ходът на цивилизацията, следователно не подлежи на съмнение. Тъкмо на това бих искал да се спра.
Необходима ли е наистина работата на плонжьора на ци­вилизацията? Имаме смътното усещане, че би следвало да е „честен“ труд, защото е тежък и неприятен, а сме превърнали физическия труд в нещо като фетиш. Виждаме, че някой сече дърво, и се уверяваме, че запълва социална потребност само защото използва мускулите си; изобщо не ни хрумва, че може би отсича красиво дърво, за да отвори място за ужасно гро­зен паметник. Така е и с плонжьора, струва ми се. Той зара­ботва хляба си с пот на челото, но от това не следва, че прави нещо полезно; може би просто удовлетворява лукс, който изобщо не е лукс.
[…]
Да приемем за даденост безсмислието на черната кухнен­ска работа. Тогава възниква въпросът защо някой ще иска плонжьорът да продължава да работи? Опитвам се да отида отвъд непосредствената икономическа логика и да се запи­там какво удоволствие може да достави комуто и да било мисълта за мъже, които цял живот плакнат чинии. Защото несъмнено тези хора – комфортно устроените хора – извли­чат удоволствие от тази мисъл. Както е казал Марк Порций Катон, когато не спи, робът трябва да работи. Независимо необходим ли е трудът му или не, той трябва да работи, защо­то самият труд е полезен – най-малкото за роба. Тази нагласа продължава да битува и е станала причина за планини от без­полезен, неблагодарен труд.

Веднага щом си тръгнах от „Странноприемницата на Жан Котар“ си легнах и спах цяло денонощие, без един час. После си измих зъбите за пръв път от две седмици, изкъпах се, под­стригах се и си взех дрехите от заложната къща. След което прекарах два великолепни дена в безцелно шляене. Дори оти­дох, издокаран в най-хубавия си костюм, в „Оберж“, облег­нах се на бара и изхарчих пет франка за бутилка английска бира. Странно чувство е това – да се върнеш като клиент там, където си бил роб на роба. Борис съжаляваше, че съм напус­нал ресторанта тъкмо в момента, когато сме били lancés и е имало шанс да изкараме пари. Оттогава ми пише понякога и ми разказва, че изкарва по сто франка на ден и си е хванал момиче, което е très sérieuse и никога не мирише на чесън.

Пътувах до Англия в трета класа през Дюнкерк и Тилбъ­ри, най-евтиният и не най-лошият начин да се прекоси Ла­манша. За каюта се плащаше допълнително, затова спах в общия салон, заедно с повечето пътници от трета класа. Ето какво съм записал в дневника си на този ден: 

“Спах в салона, двайсет и седем мъже, шестнайсет жени. От жените тази сутрин нито една не изми лицето си. Повечето мъже минаха през тоалетната; жените про­сто извадиха пудриерите си и замазаха мръсотията с пуд­ра. Въпрос: Вторична полова разлика?”

По време на пътуването се случих с двойка румънци, едва ли не още дечица, тръгнали на меден месец в Англия. Задава­ха безброй въпроси за страната ни, а аз им надрънках куп глупости. Толкова се радвах, че се прибирам у дома, след ме­сеци наред мизерстване в чужбина, че Англия ми се струва­ше като рай. Всъщност у нас има много неща, които да те накарат да се зарадваш, че се прибираш у дома; бани, фо­тьойли, ментов сос, пресни картофи, приготвени както тряб­ва, черен хляб, мармалад, бира от истински хмел – всичко това е великолепно, стига да имаш пари да си го позволиш.
Англия е много хубава страна, когато не си беден; а, разбира се, с кроткия имбецил, за когото щях да се грижа, аз нямаше да бъда беден. Мисълта, че няма да съм беден, ме настрои много патриотично. Колкото повече въпроси задаваха румънците, толкова по хвалех Англия: климатът, пейзажът, изкуството, литературата, законите – всичко в Англия е съвършено.

Цял ден се скитах по улиците, на изток до Уопинг, на за­пад до Уайтчапъл. След Париж ми се струваше странно; всичко беше толкова по-чисто, по-тихо и по-потискащо. На човек му липсват писъкът на трамваите и шумният, гнил живот по зад­ните улички, и въоръжените мъже, които подрънкват с шпо­ри по площадите. Тълпите са по-добре облечени, лицата – по-миловидни, по-меки и по-сходни, лишени от яростната злост и индивидуализъм на французите. Има по-малко пиянство, по-малко мръсотия, по-малко кавги и повече безделие. На всеки ъгъл стоят групички мъже, леко недохранени, но издържат някак на вечния чай-с-две-филийки, който лондон­чанинът поглъща на всеки два часа. Сякаш въздухът, който дишаш тук, не е тъй трескав, както в Париж. Тук е родината на чая и трудовата борса, Париж е родината на бистрото и фабриките с нечовешки условия на труд.
Интересно е да наблюдаваш тълпите. В източен Лондон жените са хубави (може би заради смесената кръв), а Лайм­хаус е пълен с ориенталци – китайци, читагонгски моряци, дравиди – продавачи на копринени шалове, дори неколцина сикхи, попаднали тук незнайно как. Тук-там се провеждат улич­ни събрания. В Уайтчапъл един с прозвището Пеещото еван­гелие се наема да спаси душата ти от ада срещу такса от шест пенса. На Ист Индия Док Роуд Армията на спасението прави служба. Пеят „Има ли тук някой като подлия Юда?“ по мело­дията на „Какво ще правим с пияния моряк?“ На Тауър Хил двама мормони се опитват да говорят пред събралото се мно­жество. Около трибуната се блъскат тълпа мъже, крещят и ги прекъсват. Някой ги обвинява в многоженство. Куц, брадат мъж, явно атеист, е дочул думата „Бог“ и ядно апострофира. Отеква безредна врява от гласове: „Скъпи приятели, ако про­сто ни оставите да довършим…! – Точно така, дайте им да се изкажат. Стига сте спорили! – Не, не, я ми отговори. Можеш ли да ми го покажеш тоя твоя Господ?! Покажи ми го, и тога­ва ще повярвам. – О, я млъквай, стига си ги прекъсвал! – Ти се прекъсвай! Майната ви… многоженци! – О, има много как­во да се каже за многоженството. Във всеки случай, разка­райте жените от индустрията. – Скъпи приятели, ако просто… – Не, не, хич не ми се изплъзвай. Ти Господ виждал ли си го? А пипвал ли си го?! Ръкувал ли си се с него?! – О, я стига си спорил, за Бога, стига си спорил!“… и прочее. Слушах двай­сет минути, нетърпелив да науча нещо за мормонството, но събранието така и не премина фазата на крясъците. Обикно­вено така става.

Цялата работа с псуването, особено я Англия, е много за­гадъчна. В самата си същност то е ирационално, като магията – всъщност е вид магия. Но съдържа в себе си и парадокс, а именно: когато псуваме, искаме да шокираме или нараним, а го правим чрез изричането на нещо, което трябва да остане в тайна – обикновено нещо, свързано със сексуалните функ­ции. Странното е, че когато една дума се утвърди като псув­ня, сякаш изгубва първоначалното си значение; сиреч изгуб­ва онова, което я е превърнало в псувня. Думата става ругат­ня, защото означава нещо определено, но понеже е станала ругатня, престава да означава това нещо. Например fuck. Днес лондончани не използват – или ако го правят, то е много ряд­ко – тази дума в оригиналното ѝ значение; тя от сутрин до вечер не слиза от устата им, но е просто паразит, който не означава нищо. По подобен начин и bugger, която бързо губи основното си значение. Подобни примери могат да се приведат и от френски – да речем, fourte, понастоящем без­смислен паразит. Думата bougre все още се чува понякога в Париж, но почти никой, който я използва, няма и предста­ва какво е означавала някога. Правилото сякаш е, че думи, използвани като ругатни, притежават някакъв магически ха­рактер, който ги отличава и ги прави безсмислени в обикно­вен разговор.
Думите, използвани като обиди, се подчиняват на същия парадокс. Човек би предположил, че дадена дума става епи­тет, защото означава нещо лошо; на практика стойността ѝ като обида слабо се влияе от основното ѝ значение. Напри­мер най-тежката обида, която може да нанесете на лондонча­нин, е bastard[3] – което, като се замислим какво означава всъщност, съвсем не е нещо, чак толкова лошо. А най-груба­та обида за жена, и в Лондон, и в Париж, е „крава“; епитет, който би могъл дори да се приеме като комплимент, понеже кравите са сред най-милите животни. Очевидно е обида, по­неже е изречена с намерението да обиди, без отношение към речниковото ѝ значение; понеже думите, особено ругателст­вата, означават, каквото общественото мнение реши, че оз­начават. В тази връзка, интересно е да се проследи как се променя даден цинизъм, когато прекоси държавната граница. В Англия може да изпишете в печатно издание Je т’en fous и никой няма да протестира. Във Франция трябва да изпишете Je т’en f… Или друг пример – думата „barnshoot“, изопачен вариант на хиндустанската дума bahinchut[4]. Долна и непрос­тима обида в Индия, тази дума е невинна закачка в Англия. Виждал съм я дори в ученически учебник; има я и в една ари­стофанова пиеса, където съставителят обяснява, че предава­ла глупостите, които говорел персийският пратеник. Предпо­лага се, че съставителят е знаел какво означава bahinchut. Но понеже като чужда дума е изгубила магическото си ругател­но значение, може да се отпечата.
Друго, което прави впечатление в псуването в Лондон, е, че мъжете обикновено не псуват в присъствието на жени. В Париж е съвсем различно. Парижкият работник може да пред­почете да премълчи ругателството пред жена, но съвсем не поради скрупули, понеже самите жени псуват свободно. В това отношение лондончани са по-възпитани или по-предвзети.


Линкове към цялата книга:

или
Share.

Leave A Reply