1984 – Джордж Оруел (превод Светлана Комогорова-Комата, 2021)

„1984” е безспорно най-важният роман, писан през XX век, чиято стойност само нараства с всеки ден след публикуването му през 1949 г. Антиутопичният свят, който Оруел рисува, е естествено продължение на идеите от алегоричната приказка „Фермата на животните”, насочени към разкриване на опасността от тоталитарното управление. В този свят абсолютният властник Големия брат и неговите подчинени следят постоянно всички, Партията е вечно права и налага волята си със свирепа жестокост. Миналото постоянно се пренаписва, а бъдещето е оковано в безкрайна война, мизерия и погазване на човешкото достойнство. Последната надежда за хората са свободата на мисълта и чувствата – и точно тя е следващата цел на властта, за да предотврати всяка възможност за бунт.
Големия брат, наблюдаващ ни денонощно, отдавна се е превърнал в нарицателно. А фалшивите новини са навсякъде. Колкото и прекален да ни се струва описаният тотален контрол, той е познат в историята. Има го и днес в поне една страна. И липсва гаранция, че няма да плъзне отново по света.
Освен прекрасна белетристична творба, изпълнена с бунтуваща се тъга и напрежение, този все по-актуален роман на Оруел е и включена аларма докъде може да стигне обществото, ако се подчинява на властта сляпо и овчедушно.
Думата “оруелски” днес е универсален синоним за всичко, което е репресивно или тоталитарно, а историята на Уинстън Смит, обикновен човек от онези времена, продължава да вълнува читатели, чиито страхове за бъдещето са много по-различни от ония на английския писател от средата на 1940-те.

Обстоятелствата около писането на “1984” ни представят една плашеща история, която ни помага да разберем мрачността на оруеловата антиутопия. Ние виждаме един английски автор, безнадеждно болен, борещ се в самота с демоните, населяващи въображението му, в една мрачна шотландска къща, в окаяните години непосредствено след Втората световна война. Идеята за “1984”, с алтернативното заглавие “Последният човек в Европа”, се е въртяла в главата на Оруел още от времето на Испанската гражданска война. Романът му, който дължи немалко на дистопичното повествование на Евгений Замятин от “Ние”, вероятно е започнал да придобива по-определена форма през 1943-44, някъде по времето, когато той и съпругата му Айлийн осиновяват сина си, Ричард. Самият Оруел твърди, че е бил отчасти повлиян от срещата на съюзническите ръководители в Техеран от 1944 г. Исак Дойчер, един негов колега от Observer, разказва, че Оруел е бил убеден, че “Сталин, Чърчил и Рузвелт съзнателно са искали да си поделят света” в Техеран.

„ВОЙНАТА Е МИР

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА!”

Различни видове превод

В края на 2020 г. изтекоха авторските права на британеца (70 години от смъртта му през 1950-а) и в момента на пазара като рог на изобилието се изсипват разнообразни по цвят, твърдост, оформление и съдържание преиздания на “1984”, “Фермата на животните” и други не толкова прочути негови романи.
Издателство „Фама“ преиздаде класиката на автора „1984“ с нов превод на Весела Еленкова. Също така обявиха, че книгата ще се разпространява и с досегашния превод (първото издание на български от 1989-а) на Лидия Божилова.

„Сиела“ предлагат на българския читател също две издания на най-известните романи на британския писател. Художественото оформление на изданията е дело на Дамян Дамянов, който добавя и авторски илюстрации към историята на Уинстън Смит и неговата борба срещу тоталитаризма. Преводите са дело на опитния преводач Венцислав К. Венков, работил по знакови книги на Чарлз Дикенс, Едгар Алън По, Д. Х. Лорънс, Олдъс Хъксли и др.

„Хеликон“ също издавата творбите на Джордж Оруел. От издателството залагат изцяло на оформлението и на различните по вид издания. „1984“ разполага с цели четири различни издания. Преводите са на Светлана Комогорова-Комата, която преди няколко години извади от тоталитарната скованост “Спасителят в ръжта” на Селинджър и го представи на читателите в по-жизнен нов превод.

A&T Publishing изненадват читателите на Джордж Оруел с един двулицев том, съдържащ двата романа. Преводите са на Мария Бояджиева.

Издателство „Кръг“ залагат на по-нестандартно решение и предприеха издаването на две произведения на Джордж Оруел, които са позабравени и непопулярни, в сравнение с „1984“ и „Фермата на животните“. Творбите са „Глътка въздух“ (издавано и преди под заглавието „Още въздух“) и „Не оставяй аспидистрата да увехне“. Преводите на романите са на Юрий Лучев.

В преводите има различни трансформации на известни изрази в книгата – “Министерство на истината” става “Министерство на правотата” – “Големият брат те наблюдава” става “Големият брат те гледа” при Венков, “Първа писта” от стария превод става “Аеро писта Едно” при Венков, “новоговор” става “нов говор”, “Министерството на изобилието”, което занимава с икономиката става “Министерство на многообразието”, “Полицията на мисълта” става “мислополиция”, “партядрото” става “партбюро”.

Всеки издател и преводач разчита на индивидуални “бонуси” и интерпретация. “Сиела” например атакуват с включване на авторския предговор към “Фермата на животните”, досега неизлизал на български. Преводът на Венков има безспорни попадения, като по-елегантното “Големия брат те гледа” вместо досегашното “… те наблюдава” или замяната на партядрото с партбюро. Ама защо трябваше Министерството на истината да става Министерство на правотата, не можеше ли поне на правдата да е?
„Рискът да се превежда нещо, което е толкова добре познато на публиката, още повече като говорим за култови творби, е много голям – казва пред БНР Венков. – Всяка промяна в текста може да подразни публиката. От друга страна, не ми е известно да има книга, която да се възприема по един и същи начин.

В ябълка на раздора обаче се превърна преводът на “Аз чета”, където някои волности са драматични – знаковото “Големия брат” е заменено с фамилиарното “Батко”, “скъпа” е станало “мило” като в нискочел разговор пред мола или фитнеса, “телекранът” (измислено и назовано на новговор устройство, тъй като през 1949 г. телевизията едва прохожда и още не е влязла в домовете) незнайно защо е “монитор” и още купища дребни прегрешения, оставящи лош вкус от публикуваната онлайн първа глава.
Някои казват, че изборът на думата “Батко” в превода е политическо изявление, отпращащо към “Баце”. Не се знае, но все пак интересен е фактът, че действието в “1984” започва на 4 април – датата, на която в България ще се проведоха скорошните избори…

По думите на самия преводач Светлана Комогорова – Комата:
(и книгата която споделяме с линкове в края на поста)
Един често задаван въпрос неизменно ме озадачава:
„Това нали вече е преведено? Защо трябва да се правят нови преводи?“
Странно защо, но никой не пита „Нали Лорънс Оливие вече екранизира „Хамлет“? Защо трябва да се правят още екранни адаптации?“. И с право не пита!
Хората, задаващи онзи въпрос за новите преводи, сякаш не се досещат, че художественият превод не е услуга, художественият превод е интерпретативно изкуство.
И винаги съм била на мнението, че що се отнася до броя на интерпретациите на една творба на даден език, „колкото повече, толкова повече“, както казва Мечо Пух.
Защото нито една интерпретация не може да бъде стопроцентово вярна с оригинала. А преводачът няма къде да избяга нито от влиянието на епохата си и на развитието на езика върху преводния текст, нито от цедката на собствената си личност, през която волю-неволю го прекарва.
Винаги съм приемала другите интерпретатори на един текст, който съм имала късмета да преведа и аз, не като конкуренти, а като съучастници, с които се опитваме да изградим някаква все по-адекватна представа за текста на български, тъй като пълното съответствие с първоизточника така или иначе е непостижимо.
От много отдавна исках да направя своя кавър версия, така да се каже, на „1984“. Още от времето, когато за първи път прочетох книгата – в първото издание на български преди много години и много скоро след това в оригинал. Беше зората на 90-те и аз пишех тежка и амбициозна дипломна работа за развитието на антиутопичния жанр, надявам се, благополучно прашлясваща нейде дълбоко в архивните дебри. И исках да преведа книгата не защото съм сметнала този превод за лош – напротив, той е талантлив, на места много изобретателен. Аз обаче съм като онова Малкото слонче с Огромното любопитство от приказката на Киплинг, и обичам да се ровя и да съпоставям, защото обичам и да се уча, но предимно по този метод. И затова започнах да си задавам разни въпроси – защо тук и там в българския превод има липсващи изречения, защо orgiastic triumph трябва да се предава със свенливото „необузданата екзалтация“, защо облечената със спортна туника инструкторка, която води утринната гимнастика, на български трябва да бъде облечена с анцуг, каква сила и мощ притежава Джулия, та да вдигне цяла нафтова печка и кой, по дяволите, ще пие такава гадост като джин с чесън, когато специалитетът на заведението в оригинала е джин със зрънца карамфил?
Светът на „1984“ е изграден с математическа прецизност и е наложително много да се внимава в детайлите.
Иска ми се да добавя и защо използвах някои понятия, различни от вече навлезлите в езика, като „новореч“ вместо „новговор“. Това беше свързано с цялостен опит да превеждам с „реч“ всяка употреба на speak като съставен елемент на този новоконструиран език – затова speakwrite в моя вариант е „речописец“. В стария вариант думата е „диктограф“, но според мен една дума от новореч (или новговор, както предпочитате) надали би съдържала латински или старогръцки корени, а още повече съчетание от двете.

Цитати

Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.

– Веднъж ме попита – заговори О’Брайън – какво има в Стая сто и едно. Казах ти, че вече знаеш отговора. Всеки го знае. В Стая сто и едно се намира най-страшното на света.
Вратата отново се отвори. Влезе надзирател, понесъл някакъв предмет от тел, нещо като кутия или кошница. Постави го на по-далечната маса. О’Брайън беше застанал така, че му пречеше и Уинстън не можеше да види какво представлява.
– Най-страшното на света – каза О’Брайън – е различно за всеки отделен човек. То може да е да те погребат жив или да загинеш в пожар, или да се удавиш, или да те набият на кол, или да те умъртвят по още петдесет начина. Има случаи, когато това са някакви съвсем банални неща, дори не и смъртоносни.
Беше се поотдръпнал настрана, така че сега Уинстън виждаше по-добре предмета на масата. Той представляваше правоъгълна телена клетка с дръжка за носене отгоре. Отпред беше прикрепено нещо, което приличаше на маска за фехтовка с вдлъбнатата страна навън. Макар и да се намираше на три-четири метра от него, той виждаше, че клетката е разделена по дължина на две отделения и във всяко от тях има някакво животно. Бяха плъхове.
– В твоя случай – каза О’Брайън – най-страшното на света са плъховете.
Някаква предшестваща тръпка, страх незнайно от какво прониза Уинстън още щом мярна клетката за първи път. Но в този миг той внезапно проумя за какво служи прикрепеното подобие на маска. Вътрешностите му сякаш се втечниха.
– Не можете! – изкрещя той с тънък, пресеклив глас. – Не, не бихте могли! Невъз­можно е!
– Помниш ли мига на паника, който изникваше в сънищата ти? – попита О’Брайън. – Пред тебе се издигаше стена от мрак, а в ушите ти кънтеше рев. Оттатък стената имаше нещо ужасно. Ти знаеше, че ти е известно какво е, но не смееше да го извадиш на светло. Оттатък стената бяха плъховете.
– О’Брайън! – Уинстън трудно успяваше да овладее гласа си. – Знаете, че няма нужда от това. Какво искате да направя?
О’Брайън не даде пряк отговор. Когато заговори, пак бе възприел държанието на учили­щен директор, както се случваше понякога. Впери замислен поглед в далечината, все едно се обръщаше към публика някъде зад гърба на Уинстън.
– Сама по себе си – каза той – болката не винаги е достатъчна. Има случаи, когато човеш­ко същество се противи на болката дори до смърт. Но за всеки съществува нещо непоносимо – нещо, за което не може и да мисли. Смелостта и страхливостта не са намесени в това. Ако падаш отвисоко, не е страхливо да се вкопчиш във въже. Ако си изплувал от дълбокото, не е страхливо да си напълниш дробовете с въздух. Това е просто неунищожим инстинкт. Същото е и с плъховете. За теб те са непоносими. Те са форма на натиск, на който ти не можеш да издържиш, дори и да искаш. Ще вършиш онова, което се иска от теб.
– Но какво е то, какво е? Как да го извърша, като не знам какво е?
О’Брайън вдигна клетката и я пренесе на по-близката маса. Постави я внимателно върху сукнената покривка. Уинстън чуваше как кръвта пее в ушите му. Имаше усещането, че седи в пълна самота. Намираше се сред обширно безлюдно поле, равна пустиня, обляна от слънчева светлина, из която всички звуци идваха към него от огромни разстояния. И все пак клетката с плъховете беше на няма и два метра от него. Грамадни плъхове. Бяха на възрастта, когато муцуната на плъха се притъпява и става свирепа, а козината му от сива става кафява.
– Плъхът – продължи О’Брайън, като все така се обръщаше към невидимата публика, – макар и гризач, е хищен. Това ти е известно. Трябва да си чувал какво се случва в бедните квартали на града. На някои улици жена не смее да остави бебето си само в къщата дори за пет минути. Плъховете непременно ще го нападнат. За съвсем кратко време ще го оглозгат до кости. Освен това нападат болни и умиращи. Проявяват смайваща интели­гентност при разпознаването на безпомощните човешки същества.
От клетката гръмна шумно цвъртене. То сякаш стигаше до Уинстън много отдалече. Плъховете се биеха – мъчеха се да се докопат един друг през преградата. Чу и дълбок отчаян стон. И той като че идваше отнякъде извън него.

Нека се върнем към въпросите „как“ и „защо“. Ти разбираш достатъчно добре КАК партията се крепи на власт. А сега кажи ЗАЩО сме се вкопчили във властта. Какви са нашите подбуди? Защо да искаме власт? Хайде, говори – додаде той, след като Уинстън не отговори.
При все това Уинстън се поумълча. Бе налегнат от умора. Слабото, налудничаво сияние на въодушевлението се беше завърнало на лицето на О’Брайън. Знаеше предварително какво ще каже той. Че партията не се стреми към власт за свои цели, а само за доброто на мнозинството. Че се стреми към власт, защото хората масово бяха крехки, страхливи създания, които не биха издържали на свободата и не биха приели смело истината, и се налага да бъдат управлявани и системно мамени от други, по-силни от тях. Че човечеството трябва да избира между свобода и щастие и за преобладаващото мнозинство по-доброто е щастието. Че партията е вечният закрилник на слабите, себеотрицателна секта, която върши зло, за да дойде доброто и жертва собственото си щастие за щастието на другите. Ужасът, мислеше си Уинстън, ужасът беше, че когато О’Брайън го казваше, той си вярваше. Личеше си по лицето му. О’Брайън знаеше всичко. Той знаеше хиляди пъти по-добре от Уинстън какво представлява светът в действителност, в каква деградация живеят мнозинството човешки същества и чрез какви лъжи и варварства Партията ги държи там. Бе разбрал всичко, бе претеглил всичко и то нямаше значение – крайната цел оправдаваше всичко. Какво можеш да предприемеш, мислеше си Уинстън, срещу безумеца, който е по-интелигентен от теб, изслушва честно доводите ти и след това просто упорства в своята лудост?
– Вие ни управлявате за наше собствено добро – изрече той немощно. – Вие сте убедени, че човешките същества не са годни да се самоуправляват и поради това…
Трепна и едва удържа вика си. Остра болка прониза тялото му. О’Брайън беше бутнал лостчето на скалата до трийсет и пет.
– Това беше глупаво, Уинстън, глупаво! – каза той.
– Трябваше да се досетиш, че такова нещо не бива да казваш.
Дръпна обратно лостчето и продължи:
– Сега ще ти кажа отговора на моя въпрос. Той е следният. Партията се стреми към власт изцяло заради себе си. Благополучието на другите не ни вълнува – вълнува ни единствено властта. Не богатството, разкошът, дълголетието или щастието – само властта, чистата власт. Какво означава чиста власт, ти не след дълго ще разбереш. Ние се отличаваме от всички олигархии от миналото по това, че знаем какво вършим. Всички останали, дори и подобните нам, са били страхливци и лицемери. Германските нацисти и руските кому­нисти се приближават много до нас по своите похвати, ала никога не са дръзвали да признаят собствените си подбуди. Престрували са се, а може би дори и са вярвали, че са заграбили властта по неволя и за ограничено време, и че още малко и ще стигнем до рая, където човешките същества ще са равни и свободни. Ние не сме такива. Ние знаем, че никой никога не завзема властта с намерението да я преотстъпва. Властта не е средство, тя е цел. Диктатура не се установява за защита на революцията – революцията се прави, за да се установи диктатура. Цел на гоненията са самите гонения. Цел на изтезанията са самите изтезания. Цел на властта е самата власт. Сега започваш ли да ме разбираш?
Както и преди, Уинстън бе втрещен от умората по лицето на О’Брайън. То бе силно, месесто и жестоко, преизпълнено с интелигентност и някаква овладяна страст, пред които той се чувстваше безпомощен, ала бе уморено. Под очите имаше торбички, кожата на скулите бе провиснала. О’Брайън се приведе над него и нарочно приближи похабеното си лице.
– Ти си мислиш, че лицето ми е старо и уморено – каза той. – Мислиш, че говоря за власт, а пък съм неспособен дори да възпрепятствам разрухата на собственото си тяло. Не разбираш ли, Уинстън, че отделният човек е само клетка? Изтощението на клетката – това е жизнеността на организма. Ти умираш ли, когато си режеш ноктите?
Той се извърна от леглото и отново се заразхожда нагоре-надолу с ръка в джоба.
– Ние сме жреците на властта – каза той. – Бог е власт. Но понастоящем, що се отнася до теб, властта е само дума. Време е да добиеш някаква представа що е то власт. Първото, което трябва да осъзнаеш е, че властта е колективна. Отделният човек притежава власт само доколкото престава да бъде отделен човек. Ти знаеш партийния лозунг „Свободата е робство“. Да ти е хрумвало някога, че той е обратим? Робството е свобода. Сам – свободен – човекът винаги търпи поражение. Така и трябва да бъде, защото всеки човек е обречен на смърт, а тя е най-големият от всички провали. Но ако той може да се подчини напълно и докрай, ако може да се отърве от своята самоличност, ако може да се слее с партията така, че той – това Е партията, то тогава е всесилен и безсмъртен. Второто, което трябва да осъзнаеш е, че властта е власт над човешките същества. Над тялото, но преди всичко над разума. Властта над материята – външната действителност, както ти би я нарекъл – не е важна. Нашият контрол над материята вече е абсолютен.
За миг Уинстън забрави измервателната скала. С яростно усилие той се помъчи да се надигне до седнало положение и успя само да сгърчи болезнено тялото си.
– Но как можете да контролирате материята? – избухна той. – Та вие не контролирате даже климата или закона за земното притегляне! А съществуват болести, страдания, смърт…
С движение на ръката си О’Брайън го накара да млъкне.
– Ние контролираме материята, защото контролираме съзнанието. Действителността се намира вътре в черепа. Постепенно ще го усвоиш, Уинстън. Няма нещо, което да не можем. Невидимост, левитация… всичко! Аз мога да се издигна над този под като сапунен мехур, стига да пожелая. Не желая, защото Партията не го желае. Трябва да се отървеш от тези представи от деветнайсети век за природните закони. Природните закони ги създаваме ние.
– Но не вие ги създавате! Вие не сте господари дори на тази планета. Ами Евразия и Изтазия? Все още не сте ги завладели.
– Това не е важно. Ще ги завладеем, ако ни е угодно. А и да не ги завладеем, какво значение има? Ние можем напълно да пренебрегнем съществуването им. Океания – това е светът.

Уинстън се сви назад на леглото. Каквото и да кажеше, бързият отговор го премазваше като тояга. И все пак той знаеше, ЗНАЕШЕ, че правото е на негова страна. Убеждението, че нищо не съществува извън собствения ти разум… Несъмнено трябваше да има някакъв начин да се докаже неговата невярност? Не беше ли то отдавна изобличено като заблуда? То дори си имаше наименование, което беше забравил. О’Брайън го погледна и лека усмивка заигра в ъгълчетата на устата му.
– Казах ти аз, Уинстън, не те бива в метафизиката. Думата, за която се опитваш да се сетиш, е солипсизъм. Но грешиш. Това не е солипсизъм. Колективен солипсизъм, ако щеш. Но това е нещо различно, всъщност е неговата противоположност. Всичко това е откло­нение – добави той с по-различен тон.
– Истинската власт, властта, за която трябва да се борим денонощно, не е властта над предметите, а над хората. – Той замълча и за миг отново заприлича на училищен директор, разпитващ многообещаващ ученик. – Как един човек упражнява властта си над друг, Уинстън?
Уинстън се замисли.
– Като го кара да страда – отговори той.
– Точно така. Като го кара да страда. Покорството не е достатъчно. Ако той не страда, как можеш да си сигурен, че се подчинява на твоята воля, а не на собствената си? Властта се състои в причиняването на болка и унижение. Властта се състои в разкъсването на човешкия разум на парчета и сглобяването му наново под друга форма по твой избор. Започваш ли вече да разбираш що за свят създаваме ние? Той е самата противоположност на глупавите хедонистични утопии, които са си представяли едновремешните реформа­тори. Свят на страх, предателство и тормоз, свят, в който ти тъпчеш и те тъпчат, свят, който с усъвършенстването си ще става не все по-малко, а все ПОВЕЧЕ безмилостен. Напредъкът в нашия свят ще е напредък към повече болка. Старите цивилизации са твърдели, че се основават върху обич или справедливост. Нашата се основава на омразата. В нашия свят няма да има други чувства освен страх, гняв, тържество и самоунижение. Всичко друго ние ще унищожим – всичко! Ние вече разрушаваме мисловните навици, оцелели отпреди Революцията. Разкъсахме връзките между дете и родител, между човек и човек, между мъжа и жената. Никой вече не смее да се доверява на съпруга, на дете, на приятел. Но за в бъдеще няма да има съпруги, няма да има приятели.
Децата ще се отнемат от майките при раждането им, както се вземат яйца от кокошка. Половият нагон ще бъде ликвидиран. Размножаването ще е ежегодна формалност като подновяването на купоните за дажби. Ние ще унищожим оргазма. В момента нашите невролози работят по това. Няма да има друга вярност освен верността съм Партията. Няма да има друга любов освен любовта към Големия брат. Няма да има друг смях, освен тържествуващия смях над победения враг. Няма да има изкуство, литература, наука. Когато станем всесилни, няма вече да имаме нужда от наука. Няма да съществува никаква разлика между красотата и грозотата. Няма да съществува любопитство, нито наслада от житейския процес. Всички съперничещи наслади ще бъдат унищожени. Но винаги – не забравяй това, Уинстън, – винаги ще съществува опиянението от властта, и то постоянно ще нараства и ще става все по-изтънчено. Винаги, във всеки един миг ще съществува тръпката от победата, усещането, че стъпкваш безпомощния враг. Искаш ли да видиш образа на бъдещето, представи си ботуш, премазал човешко лице – завинаги.
Той млъкна, сякаш очакваше Уинстън да заговори. Уинстън пак се бе опитал да се свие и да потъне в повърхността на леглото. Не можеше нищичко да каже. Сърцето му сякаш се бе смразило. О’Брайън продължи:
– И запомни, че така ще е вечно. Лицето ще го има винаги, за да го тъпчат.
[…]
Уинстън се бе съвзел достатъчно, за да проговори.
– Не можете! – изрече той отпаднало.
– Какво искаш да кажеш с тази реплика, Уинстън?
– Не можете да създадете такъв свят, какъвто току-що ми описахте. Това е химера. Невъзможно е.
– Защо?
– Невъзможно е да се основе цивилизация върху страха, омразата и жестокостта. Тя никога няма да устои.
– Защо не?
– Тя няма да притежава жизненост. Ще се разпадне. Ще се самоубие.
– Глупости. Ти си под впечатлението, че омразата е по-изнурителна от любовта. Защо да е така? А и да беше, щеше ли да има значение? Да кажем, че решим да се изхабяваме по-бързо. Да кажем, че ускорим темпото на човешкия живот дотолкова, че старческото слабоумие да настъпва на трийсет години. И все пак какво значение би имало това? Не можеш ли да проумееш, че смъртта на отделния човек не е смърт? Партията е безсмъртна.
Както обикновено, гласът бе размазал Уинстън до безпомощност. Нещо повече, обзе го ужас, че ако упорства и не се съгласява, О’Брайън отново ще завърти измервателната скала. И все пак не можеше да мълчи. Безсилно, без доводи, без никаква подкрепа освен неизказания ужас от думите на О’Брайън, той отново мина в настъпление.
– Не знам… Не ме интересува. Все някак ще се провалите. Нещо ще ви победи. Животът ще ви победи.
– Ние контролираме живота, Уинстън – на всички равнища. Ти си въобразяваш, че съществува нещо, наречено човешка природа, и тя ще възнегодува от това, което вършим и ще се обърне срещу нас. Но човешката природа я създаваме ние. Човеците са безкрайно ковък материал. Или навярно си се върнал към старата си идея, че пролетариите или робите ще въстанат и ще ни свалят от власт. Избий си го от главата. Те са безпомощни, също като животните. Човечеството – това е Партията. Другите са външни и са без значение.
– Не ме интересува. В крайна сметка те ще ви победят. Рано или късно ще прозрат същността ви и тогава ще ви разкъсат на парчета.
– Да виждаш някакви доказателства това да се случва? Или някаква причина да стане така?
– Не, аз вярвам в това. ЗНАМ, че ще се провалите. Съществува нещо във вселената… Не знам, някакъв дух, някакъв принцип, над който вие никога няма да надделеете.
– Вярваш ли в Бог, Уинстън?
– Не.
– Тогава какъв е той, този принцип, който ще ни победи?
– Не знам. Човешкият дух.
– А ти смяташ ли се за човек?
– Да.
– Щом си човек, Уинстън, то ти си последният човек. Твоят вид е измрял – ние сме неговите наследници. Разбираш ли, че си САМ? Ти си извън историята, ти не съществу­ваш.

За Автора и шедьовъра, който му струва живота