Петдесет велики разказвачи – Том 2

Двутомният сборник „Петдесет велики разказвачи“ събира на едно място разкази от най-известните световни майстори на словото. Различни по тематика, звучене и стил, тези истории са обединени от една цел – да изследват противоречивата същност на човешката душа в нейните мрачни и светли проявления.

Предговор

Скъпи приятели,
В двутомната колекция, която ви предлагаме, сме подбрали разкази на едни от най-известните писатели в световната литература от последното столетие. Тя няма претенции за изчерпателност или за оценка, а е опит да се съберат на едно място различни национални гласове.
Независимо от географската разнопосочност обаче, пътуването, на което ви каним чрез историите на тези майстори на словото, е в една обща територия – територията на човешкия дух. Там където най-фините вълнения на душата са не по-маловажни и съдбовни от изключителните страсти и емоции. Защото в нея мярката и целта са едни – духовното движение и усъвършенстване. Изострените сетива на разказвачите улавят и изследват способността или неспособността на своите герои за такъв напредък, споделяйки чрез своите истории и размисли обобщен човешки опит.
Всяка подобна селекция носи определени индивидуални пристрастия на съставителите, но талантът и прозренията на включените в сборника автори са безспорни. Надяваме се всеки, посегнал към тези два тома, да намери своя разказ или разкази, които да го развълнуват, да му „проговорят“, да му дарят емоцията, която да обогати погледа му към живота и света.
Благодарим ви, че ще споделите с нас това пътешествие из многоликото и необятно литературно пространство, където всеки глас, независимо на какъв език говори, е уникален и значим.
От издателите

Съдържание

Предговор
ДЖОН СТАЙНБЕК Моли Морган
ЪРСКИН КОЛДУЕЛ Паметникът
КОНСТАНТИН ПАУСТОВСКИ Етикетчета за колониални стоки
АНДРЕ МОРОА Хотел „Танатос палас“
АНРИ ТРОАЯ Портретът
ХУЛИО КОРТАСАР Вратите на небето
ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ Индианско селище
УИЛЯМ САРОЯН Лятото с хубавия бял кон
ФРАНК О’КОНЪР Мъжът вкъщи
КАРЕЛ ЧАПЕК Ореол
ХАЙНРИХ БЬОЛ Край моста
АЛБЕРТО МОРАВИЯ Не се рови надълбоко
СЪМЪРСЕТ МОЪМ Трите дебелани от Антиб
ЪРУИН ШОУ Във френски стил
АЛЪН САЛИТОУ Картината с рибарската лодка
КАРЛОС ФУЕНТЕС Двете Елени
РЕЙ БРЕДБЪРИ Човекът с Роршаховата риза
ХЕРМАН ХЕСЕ Преображенията на Пиктор
ИВО АНДРИЧ Жена на камъка
РОМЕН ГАРИ Фалшификатът
ГРЕЪМ ГРИЙН Запазен периметър
МАРГЪРИТ ДРАБЪЛ А тези, които си спомнят
ДЖОН ЪПДАЙК Семеен живот в Америка
КЪРТ ВОНЕГЪТ Този мой син
МИЛАН КУНДЕРА Игра на автостоп
КРАТКИ БИОГРАФИИ

За Авторите

Джон Стайнбек (1902-1968) е известен американски писа­тел, роден в гр. Салинас, Калифорния. След завършването на университета в Стантфорд известно време служи като моряк на кораб. През 1929 г. излиза първата му книга „Златната чаша“. Следват няколко романа, някои от които са: „Небес­ните пасбища“, „Тортила Флет“, „За мишките и хората“, „Гроздовете на гнева“, за която през 1940 г. получава „Пу­лицър“. През 1943 г. заминава като военен кореспондент за Европа. През 1944 г. излиза големият му роман „Улица Кон­сервна“, последван от „Безпътният автобус“, „На изток от рая“, „Благодатният четвъртък“, „Зимата на нашето не­доволство“. През 1962 г. получава Нобелова награда за лите­ратура.

Ърскин Колдуел (1903-1987) е американски писател, ав­тор на 25 романа, 150 разказа и 12 публицистични книги.
Основни теми на произведенията му са социалната неспра­ведливост от гледна точка на класа, раса и пол. Методът му варира от фантастична гротеска до черен хумор и мрачен реализъм. В началото на 30-те години той става най-преслед­ваният от цензурата американски писател. Когато се опит­ват да забранят издаването на романа „Божията нивица“, Колдуел решава да отнесе случая в съда, където печели де­лото. През 1984 г. Колдуел е избран за член на Американска­та академия за изкуство и литература, състояща се от петде­сет човека. Някои от по-известните му романи, преведени и на български език са: „Тютюневият път“, „Пътуващият про­поведник“, „Близо до дома“, „Муха в ковчега“, „Момчето от Джорджия“. Колдуел четири пъти получава годишната на­града „О. Хенри“ за най-добър разказ.

Константин Паустовски (1892-1968) е руски, съветски пи­сател, роден в Москва. Първата световна война го принуж­дава да прекъсне следването си и той постъпва в санитарен отряд. Октомврийската революция го заварва в Москва. Постъпва в Червената армия и пътува из страната. Впечат­ленията си от тези пътувания пресъздава в своите творби. Работи като журналист в „Правда“, а в годините на II-та све­товна война е военен кореспондент. Известност добива с по­вестта си „Кара-Бугаз“, която е филмирана, но забранена от цензурата. Пише много романи и сборници с разкази. През 1965 г. е номиниран за Нобелова награда, която в крайна сметка е присъдена на Шолохов.

Андре Мороа (1885-1967) е псевдоним на Емил Ерцог (Ан­дре – на името на негов приятел, загинал през Първата све­товна война, и Мороа – на името на малко френско селце, чието тъжно звучене пленява писателя).
По време на Първата световна война е преводач в Британ­ския експедиционен корпус. Именно там трупа впечатления­та, които отразява в първия си роман „Мълчанието на пол­ковник Брамбъл“ (1918). Световна известност получават и ро­маните „Бернер Кене“ (1926),„Климати“ (1928), „Семеен кръг“ (1932).
При започването на Втората световна война 54-годишни­ят писател постъпва като доброволец в армията. Поражени­ето на Франция го принуждава да отпътува за САЩ, където продължава да пише.
Творчеството на Мороа е внушително – 200 книги и стоти­ци статии, но преди всичко той е ненадминат майстор на би­ографичния жанр. Написаните от него биографии имат фе­номенален успех и донасят на автора им многобройни награ­ди. В центъра на биографиите на Мороа е творческата лич­ност, човекът на действието, труженикът, бунтарят. Ярки при­мери за това са Шели, Байрон, Дизраели, Юго, Санд, Дюма. Вниманието на Мороа е насочено преди всичко към духов­ното развитие на личността, историята сякаш е само фон, който е необходим за разбиране на този процес.

Анри Троая (1911-2007) с рождено име Левон Аслан Торо­сян, е френски биограф, романист и историк от арменски произход.
Троая е роден в Москва. Напуска Русия със семейството си по време на Октомврийската революция. Известно време живее в Истанбул и Венеция. През 1920 г. се установява в Париж. Започва да пише и още на 24 години получава първия си литературен приз. През 1959 г. е избран за академик във Френската академия, заемайки мястото на починалия през 1957 г. Клод Фарер.
Анри Троая е автор на над сто биографии на исторически личности, много от които са част от руската история и култ­ура: Пушкин, Екатерина Велика, Гогол, Марина Цветаева, Распутин, Тургенев, Александър I, Александър III. Първият му роман е награден през 1935. През 1938 за романа „Паяк­ът“ получава наградата Гонкур. Други негови романи са сага­та „Еглетиерови“ (1965-67), „Сняг в траур“ (58).

Хулио Кортасар (1914-1984) е аржентински писател и поет, представител на направлението магически реализъм, автор на няколко експериментални романа и на множество разкази.
Противопоставя се на диктаторския перонистки режим и през 1951 г. се възползва от отпуснатата му от френското правителство стипендия и емигрира във Франция, където остава до края на живота си. Там работи като преводач за ЮНЕСКО. Освен това превежда и художествена литерату­ра. През последните си години активно се ангажира с леви­чарски каузи в Латинска Америка, подкрепяйки Кубинската революция и сандинисткото правителство в Никарагуа. Ли­тературната му активност намалява. Кортасар умира от лев­кемия в Париж.

Ърнест Хемингуей (1899-1961) е роден в Оак Парк, Или­нойс и започва да пише на 17-годишна възраст като репор­тер към вестник в Канзас сити. Записва се като доброволец в I-та световна война и е изпратен в Италия като шофьор на линейка. Ранен е и прекарва доста време по болници. Там сре­ща сестра Хана Агнес фон Куровски и тяхната любовна афера е в основата на романа му „Сбогом на оръжието“.
След завръщането си в Америка отново започва работа като репортер и скоро е изпратен обратно в Европа. През 1923 г. се жени за първи път. През 20-те години става член на група американски писатели, живеещи в Париж, които опис­ва в своето първо значимо произведение „Слънцето изгря­ва“ (1926). На добър успех се радва и романът „Сбогом на оръжието“ (1929), който изследва трагедията на обикнове­ния човек в ада на войната. Интересен факт, свързан с този роман, е открадването на ръкописа му, което принуждава писателя да го напише отново. При това повторно възстано­вяване той има време да дообмисли и поправи творбата. Хе­мингуей изчиства до такава степен езика си, че той придоби­ва почти журналистическо, документално звучене. Тази стег­натост на фразата става основна черта на неговия авторски стил, който е революционен за времето си, защото домини­ращ в литературата тогава е тежкият викториански стил с неоготически детайли.
Хемингуей използва своя опит като репортер по време на Гражданската война в Испания като основа за романа „За кого бие камбаната“. Други негови творби са „Зелените хълмове на Африка“ (1935), „Да имаш и да нямаш“, „Кратко­то щастие на Франсис Макомбър“, „Снеговете на Килиман­джаро“, „Безкраен празник“. Неговият изчистен стил, песте­ливият диалог и склонност към почти документален изказ са особено ясно видими в разказите му, някои от които са събра­ни в сборниците „В наше време“, „Мъже без жени“, „Победи­телят нищо не печели“. Хемингуей дължи славата си до го­ляма степен именно на своите разкази, които придобиват ста­туса на култова литература.
Новелата „Старецът и морето“ (1952) има огромен успех и му спечелва две престижни награди: „Пулицър“ през 1953 и Нобелова награда на следващата година.
В края на живота си Хемингуей страда от проблеми с ал­кохола, множество здравословни проблеми и тежка параноя, която го подтиква и към самоубийството, с което завършва живота си.

Уилям Сароян (1908-1981) е роден във Фреско, Калифор­ния, в семейството на арменски преселник като четвърто дете. Известно време бащата е свещеник в арменската община, после наема малко стопанство с лозе. Когато умира, Уилям е едва на две години. Майката изпада в такава нищета, че докато си намери работа, се принуждава да прати детето в приют. Още тринадесетгодишен Сароян тръгва да си търси работа.
Уилям Сароян започва да пише от малък. Той не измисля фантастични истории и забавни приключения, а описва оно­ва, което вижда около себе си, което сам изпитва и чувства. За пръв път негов разказ се отпечатва през 1933 година в едно списание, а после и в годишния сборник „Най-добрите разкази“. Година по-късно повестта „Смелият юноша на въздушния трапец“ има такъв шумен и сензационен успех, че младият автор е поканен в Холивуд.
Сароян става професионален литератор. Започва да пише разкази, драми и романи. До смъртта си публикува над 60 книги. Корените на неговия светоглед са свързани със света на обикновените хора: работници и скитници, фермери, дреб­ни чиновници, занаятчии и търговци – хора, на които много рядко сполуката и щастието се усмихват, но чиито гости че­сто са несгодата и бедата.
След включването на САЩ във Втората световна война Сароян постъпва в армията и служи като редник в американ­ските войски в Европа. През 1943 г. 35-годишният Сароян се жени за осемнайсетгодишно момиче. От този брак има две деца – Арам и Люси. След шест години двамата се развеж­дат, след две години отново се женят и после пак се развеж­дат – този път окончателно.

Франк О’Конър (1903-1966) е роден в Корк, Ирландия под името Майкъл О’Донован. Семейството му е бедно и той остава единствено дете. Майка му работи като прислужнич­ка, докато баща му е алкохолик, който не одобрява това, че синът му чете книги вместо да се бие с останалите деца. Че­сто го обижда и тормози. Детето намира утеха и закрила при майка си. О’Конър идеализира майка си и дори си признава, че е „мамино дете“.
О’Конър разбира, че единственият начин да избяга от теж­ката семейна атмосфера е образованието. Писането винаги го е привличало с особена сила. Макар да започва друга ра­бота, той не изоставя писането и го прави свое хоби. За да скрие своите занимания от работодателите си приема псев­донима О’Конър, което е моминското име на майка му. На­писва около 150 разкази, романи, пиеси, поезия и две авто­биографични книги. Голяма част от разказите му са свърза­ни с ирландското семейство и са почерпани от неговия жи­вот и опит. Подобно на много други свои сънародници, през 1921 г. става член на Ирландската републиканска армия (ИРА). През 1931 г. излиза първият му сборник с разкази, а на следващата година първият му роман „Светецът и Мери Кейт“. Макар известно време да живее в САЩ, писателят никога не прекъсва връзките си с родината. Преподава в Хар­вард и Северозападния университет в САЩ. През 1961 г. по­лучава удар и се завръща в Ирландия.

Карел Чапек (1890-1938) е един от най-известните чешки писатели и драматурзи. Учи философия в Прага, Берлин и Париж. След 1917 г. се занимава с журналистика.
Започва да публикува през 1907 г. Голяма част от ранните му разкази са написани в съавторство с брат му Йозеф Ча­пек. Търсенията на Чапек съвпадат с влиянието, което оказ­ват прагматизмът и релативизмът върху философските възгледи на писателя – представата за „множественост“ на истините. Световна известност му носят социално-фантас­тичните произведения: драмите „R.U.R.“ (1920 г.), „Средст­вото на Макропулос“ (1922 г), романите „Фабрика за Абсо­лют“ , „Каркатит“.
В края на 20-те и началото на 30-те години пише главно хумористични произведения от малките жанрове: сборници „Разкази от единия джоб“, „Разкази от другия джоб“, „Апокрифи“ (1932 г.). Връх в творчеството му е романът „Война със саламандрите“ (1936 г.).
Причините за смъртта на Чапек и до днес остават неизясне­ни. Тя предизвиква сериозен обществен шок в Чехословакия, тъй като близо двайсет години писателят е колумнист в попу­лярния ежедневник „Лидове новини“ и неговите колонки са четени с изключителен интерес. Смъртта му се приема като загуба на един от най-високо ценените обществени корективи.

Хайнрих Бьол (1917-1985) е роден в Кьолн в либерално католическо семейство. През 30-те години успешно устоява да не бъде включен в Хитлеровата младеж. Става чирак в книжарница, а после учи немска литература и класическа филология в Кьолнския университет. Призован е във Вер­махта и шест години участва във Втората световна война. Воюва във Франция, Румъния, Унгария и Съветския съюз; раняван е четири пъти, преди да бъде пленен от американци­те през април 1945 г. и изпратен в лагер за военнопленници. След измръзване Бьол изгубва пръстите на краката си. Съща­та година се завръща в разрушения си роден град и продължа­ва следването си по германистика. През 1947 г. започва да пише и да публикува кратки разкази, които го изявяват като проницателен психолог и сатирик, майстор на малката форма.
Първият роман на Бьол е публикуван през 1949 г. Следват много други романи, разкази, радио-пиеси и сборници с есе­та. Световно признание си спечелва с романите „Дом без стопани“, „Билярд в девет и половина“, „Възгледите на един клоун“, „Групов портрет с дама“, „Изгубената чест на Ка­тарина Блум“. Стилът на Бьол се отличава с простота на изказа и силна въздейственост. Характерно за Бьол е вглеж­дането в характерите на своите герои, в ситуациите и пред­метния свят, който осъществява сюжетната завръзка в раз­каза. През 1972 г. Хайнрих Бьол получава Нобелова награда.

Алберто Моравия (1907-1990), наричан „баща на италиан­ския неореализъм“, е роден в семейство от средната класа. Като малък често боледува и прекарва принудителните си престои на легло в четене. По-късно става журналист. Пред­приема много пътувания и научава няколко езика.
Първият му роман „Безразличните“ е издаден, когато Моравия е на 22 години. По това време в Италия на власт вече е Бенито Мусолини. Официалната критика и власт го приемат враждебно. Забраняват публикациите му. Около девет месеца е принуден да се укрива в обор в планината. Спасяват го настъплението на американската армия през 1944 и краят на Втората световна война. Веднага след войната Мо­равия издава няколко романа, най-известният сред които е „Римлянката“. Моравия, който вижда в жената по-висше създание от мъжа, създава много силни женски образи. Дру­ги негови книги нападат дясната политика, фалшивото мо­рализаторство и корупцията.
През 1952 г. творчеството му отново е забранено, този път от Ватикана. Пише няколко сценария, а по романите му са заснети прочути филми като „Чочарка“, „Конформистът“, „Римлянката“.

Съмърсет Моъм (1874-1965) е роден в Париж като шесто последно дете в семейството на съветник към Британското посолство. Неговото силно заекване обаче го отклонява от семейната традиция за професия в областта на правото. На десетгодишна възраст остава сирак и е изпратен в Англия при чичо си. Този лек недъг прави младия Моъм срамежлив и необщителен – повече наблюдател отколкото участник в събитията, което качество обаче се оказва много полезно по-късно в кариерата му на писател.
Първата му пиеса „Мъж на честта“ е поставена през 1903. Успехът й, последван и от други, му спечелва слава, пари и място в британското общество.
Под прикритието на репортер Моъм работи за британско­то разузнаване в Русия по време на Октомврийската револю­ция през 1917 г., но крехкото му здраве прави невъзможна кариерата му в тази насока. Освен романи и пиеси той пише и няколко пътеписа, както и над 10 сборника с разкази. През 1928 Моъм се установява във Франция, където прекарва ос­таналата част от живота си. Макар да е женен за известна дизайнерка, по време на брака той има хомосексуална връзка с един американец. След като ситуацията излиза извън кон­трол за съпругата му, двамата се развеждат. Моъм се мести в луксозна вила на Френската Ривиера, където към него се присъединява американецът. Въпреки това Моъм продължа­ва да пише всеки ден по няколко часа, като не се отказва и от своите екзотични пътувания.
По време на Втората световна война писателят живее в САЩ и става много популярен в Холивуд. Голяма част от разказите и пиесите му са филмирани и продължават да се екранизират и до днес. След войната се връща във Франция и продължава да пише и да се забавлява. По-голяма част от романите му са публикувани и на български език: „Луна и грош“ ,„Театър“, „Острието на бръснача“, „Вино и баници“, „Тогава и сега“, „Горе във вилата“, „Госпожа Крадък“, „Души в окови“, „Каталина“, „Една любов в Париж“, „Цветният воал“. Своят литературен опит той събира в книгата „Равно­сметката“.

Ъруин Шоу (1913-1984) е американски писател, драматург и филмов сценарист. Роден е в Южен Бронкс, Ню Йорк в семейство на руски евреи. Започва да пише пиеси, сценарии и материали за различни радиопредавания на 21-годишна възраст. Участва във II световна война. Първият му роман „Младите лъвове“, отглас от опита му от сраженията в Евро­па, е публикуван през 1949 г., има голям успех и е филмиран. По време на маккартизма е обявен за комунист и включен в черния списък на Холивуд, което го принуждава да напусне Америка и да се пресели в Европа. Там той живее в продълже­ние на 25 години – предимно в Париж и Швейцария. Появя­ват се известните му романи „Луси Краун“ (56), „Две седмици в друг град“ (60), „Богат, беден“ (70), „Вечер във Византия“, „Хляб по водите“ (81), „Приемливи загуби“ (82). Шоу е ценен и като автор на многобройни разкази. Някои от творбите му са успешно филмирани.

Алън Силитоу (1928-2010) е британски писател. Ражда се в работническо семейство. Едва 14-годишен напуска учили­ще и започва работа във велосипеден завод. По-късно постъпва в армията. Зачислен е към авиационните части и е изпратен в Малая. По време на службата се разболява от ту­беркулоза. През двете години, които прекарва в болница, чете и пише стихове. След като получава пенсия по инвалидност, заминава за Франция, а впоследствие се заселва в Майорка. Повечето от произведенията му имат автобиографичен ха­рактер. Творбите му звучат непримиримо, което кара пове­чето критици да го причисляват към т.нар. поколение на сърдитите млади хора. Най-известното му произведение е „Са­мотният бегач на дълги разстояния“ (1959).

Карлос Фуентес (1928) е мексикански писател, драматург, журналист и дипломат. Баща му е дипломат и това предо­пределя съдбата на Фуентес като личност с богато впечатле­ние от много култури и страни. Семейството живее дълги години в САЩ и в Чили. През 1944 г. Фуентес се завръща в Мексико. Завършва право. Следвайки стъпките на родите­лите си, също става дипломат и работи в Париж и Лондон. Преподава в престижни университети. Фуентес е един от твор­ците, които допринасят за оформянето на стила магически реализъм. Голяма част от творбите му, които се занимават с проблемите на мексиканската идентичност и история, са син­тез от действителността и въображението, излизащи извън границите на времето и пространството.

Рей Бредбъри (1920-2003) е американски писател, роден в Уокиган, Илинойс. Завършва гимназия и макар формално образованието му да приключва, той става „студент на Жи­вота“, като продава вестници по улиците на Лос Анджелис. Прекарва нощите в обществената библиотека, а дните си на пишещата машина. Става професионален писател през 1943 и публикува голям брой разкази в периодичния печат. През 1947 г. издава сборника „Тъмен карнавал“.
Става известен с излизането от печат на „Марсиански хро­ники“ (1950), описващи първите опити на земляните да коло­низират Марс. Следват „Илюстрираният мъж“ и „451 граду­са по Фарентфайт“ (1953), смятана от мнозина за неговата най-добра творба. Други обичани книги на Рей Бредбъри са „Вино от глухарчета“, „Хапче за меланхолия“, „Възпявам еле­ктрическото тяло“. Писателят е публикувал повече от 30 книги, 600 разказа и много поеми, есета и пиеси. Негови раз­кази присъстват във всички ученически антологии. Носител е на множество награди – „О. Хенри“, „Бенджамин Фран­клин“, Световната фентъзи награда за цялостен принос, сте­пента гранд-мастер от Асоциацията на писателите фантасти. Женен е от 1947 г. и със съпругата си Меги имат четири дъще­ри и осем внуци.

Херман Хесе (1877-1962) е немски и швейцарски писател, носител на Нобелова награда. След завършване на средното си образование започва работа като чирак в книжарница в Тюбинген. Прекарва сред книгите не само работните, но и почивните си дни, изучавайки немските класици. През 1900 е освободен от военна служба заради амблиопия, от която, как­то и от невралгия и постоянно главоболие, страда през целия си живот. През 1904 е публикуван романът „Петер Камен­цинд“, който му носи популярност. След него Хесе напуска работата си и до края на живота си се издържа като писател. След Първата световна война, в която се записва като доб­роволец, той изпада в тежка криза и е подложен на психоте­рапия. Така се запознава с Карл Юнг. През 1919 г. се преме­ства в Швейцария и по-късно получава швейцарско граждан­ство. От този период са романите му „Демиян“ (1919), „Сидхарта“ (1922), „Степният вълк“ (1927).
Хесе наблюдава със загриженост вземането на властта в Германия от национал­социалистите. През 1933 г. помага на Бертолт Брехт и Томас Ман да напуснат страната, обявява се публично в защита на известни евреи. Въпреки това е об­виняван в подкрепа за режима, тъй като не заявява ясна политическа позиция. В същото време от края на 30-те годи­ни издаването на произведенията му в Германия е забране­но. Изолирайки се от политическите конфликти и Втората световна война, Хесе работи върху романа си „Игра на стъкле­ни перли“, който е издаден през 1943 г. в Швейцария. През 1946 г. Хесе получава Нобелова награда.

Иво Андрич (1892-1975) е най-значимият писател от бив­ша Югославия през 20 век. Роден е в Долац край Травник, Босна. Учи във Вишеград и Сараево. Взема участие в дей­ността на организацията „Млада Босна“. Следва във фило­софския факултет на Загребския университет, Виена и Яге­лонския университет в Краков. През 1918 г. излиза първата му книга „Ех Ponto“. От 1920 г. започва дългогодишната му дипломатическа кариера. През 1941 г. окончателно се завръ­ща в Белград, където живее в усамотение и работи над рома­ните си. През 1945 г. излизат от печат трите му романа: „Мостът на Дрина“, „Травнишка хроника“ и „Госпожицата През 1963 са издадени първите му „Събрани съчинения“ в десет тома, а посмъртно през 1976 – незавършеният роман „Омер паша Латас“, сборникът с разкази „Къща в усамоте­ние“. През 1961 г. на Иво Андрич е присъдена Нобелова на­града. Сумата от наградата писателят дарява за развитие на културата на Босна и Херцеговина.

Ромен Гари (1914-1980) (псевдоним на Роман Кацев) е френски писател от руско-еврейски произход, литературен ми­стификатор, кинорежисьор, военен и дипломат. Той е един­ственият двукратен лауреат на престижната литературна на­града „Гонкур“: през 1956 г. под вече утвърдения си псевдо­ним Ромен Гари и втори път, през 1975 г., като Емил Ажар.
Роман Кацев е роден в град Вилнюс. Майката на бъдещия писател е провинциалната актриса и имигрира с него във Варшава, когато момчето е на три години. През 1928 г. май­ката и синът се установяват във Франция, в Ница. Ромен изу­чава право. През 1938 г. служи в авиацията, воюва като пи­лот в Европа и Африка. След войната се връща във Франция и е поканен на служба като дипломат и търговски аташе. Първото му дипломатическо назначение е в България. През 1945 г. публикува първия си роман „Европейско възпитание“. Ромен Гари бързо става един най-популярните писатели във Франция. През 1956 г. за романа си „Корените на небето“ получава наградата „Гонкур“.
Ромен Гари има вкус към мистификацията. След като през 1974 г. прави сензация с първия си роман под името Емил Ажар „Голям гальовник“, Гари упорито отрича предположе­нията, че той стои зад псевдонима. Така с присъдената му през 1975 година награда „Гонкур“ за романа „Животът пред теб“, Гари става единственият писател, двукратен носител на наградата, която иначе по регламент се присъжда само веднъж в живота.
Депресиран поради напредналата възраст, Ромен Гари се застрелва с куршум в устата. Истината за литературното му превъплъщение излиза наяве около половин година след смъртта на Гари, когато синът и издателят му решават да публикуват предсмъртната му изповед „Животът и смъртта на Емил Ажар“. Някои негови книги са екранизирани.

Греъм Грийн (1904-1991) е един от най-четените англий­ски писатели на XX в. Приключенията и напрежението на действието са постоянни елементи на неговите романи и много от книгите му са успешно филмирани. Макар няколко пъти да е предлаган за Нобелова награда, писателят така и не я получава.
Роден е в Бъркамстед, Хертфордшър като четвърто от шестте деца в семейството. Той е срамежливо и чувствител­но дете, не обича спорта и често бяга от училище, за да чете приключенски книги. След завършване на университета се премества в Лондон, започва работа в „Таймс“ и се жени. Първият роман, който пише, е отхвърлен от издателите. Ус­пехът му идва с публикуването на „Мъжът в мен“. Следва­щите му два романа не са приети добре, но последвалата книга „Ориент експрес“, написана с цел да забавлява публиката, му носи добри финансови постъпления. Работи и над сценарии за „Туенти сенчъри фокс“. Най-известен филм по негов сце­нарий е „Третият мъж“.
Греъм Грийн започва своето знаменито пътуване по света отчасти за да задоволи страстта си към приключения и отча­сти за да търси материал за своите романи. По време на Вто­рата световна война работи за Британските тайни служби в Сиера Леоне, което става основа на романа „Същността на нещата“, финансовият успех позволява на Греъм Грийн да живее удобно и комфортно в Лондон, Антиб и Капри. Има много извънбрачни връзки и сам признава, че е бил „лош съпруг и непостоянен любовник“. Някои от по-известните му романи, преведени и на български език, са: „Нашият човек в Хавана“, „Безнадежден случай“, „Пътешествие с леля ми“, „Десетият“, „Доктор Фишер от Женева или Бомбена вече­ря“, „Комедиантите“, „Монсеньор Кихот“, „Третият“, „Пад­налият идол“, „Човешкият фактор“.

Маргарет Драбъл (1939) е английска писателка, биограф и критик. Автор е на 17 романа, като първият се появява през 1963 г. Темите на романите й са взаимовръзката на съвре­менното английско общество и неговите отделни членове, разкривайки тъмните страни на една сравнително богата стра­на. Повечето от героите й са жени. Макар творбите й да се базират на собствения й опит, те не са автобиографични. През 2008 г. Драбъл получава титлата дама на британската импе­рия.

Джон Ъпдайк (1932-2009) е американски писател, роден в Рединг, (Пенсилвания), където е живял до навършване на 13 години. Детството му е самотно, белязано от псориазиса и заекването. Запълва времето си с четене. По-късно завършва английска филология в Харвард и работи в списание „Ню Йоркър“, където публикува стотици свои разкази и статии. Най-известните му произведения са „Вещиците от Ийсту­ик“, „Кентавърът“, „Двойките“, „Бразилия“ и тетралогията за Заека, за която получава наградата „Пулицър“. Публику­вал е 22 романа и още дузина сборници с къси разкази, освен това и поезия, литературна критика и детски книжки. В про­изведенията му се разглеждат секса, вярата и смъртта и тях­ната взаимовръзка.

Кърт Вонегът (1922-2007) е американски писател, роден в Индианополис. Когато японците нападат Пърл Харбър, той се записва доброволец в армията. Изпращат го в Европа, като през декември 1944 г. попада в плен. Отвеждат го в Дрезден и той е един от малкото оцелели след масираните бомбарди­ровки на града. След окупирането на града от руснаците, Вонегът е репатриран в САЩ.
Следва антропология в Чикагския университет. Веднага след завръщането си се жени за своя приятелка от детинст­во. Имат две дъщери и един син, а също така осиновяват трите деца на сестрата на Вонегът, която умира от рак.
В началото на 50-те години негови разкази започват да се появяват в различни вестници и списания. Първият му ро­ман „Механично пиано“ (1952) е фантастична история с голя­ма доза черен хумор. До появата на „Кланица 5“ през 1969 г. той пише няколко романа без да бъде забелязан от публика­та – „Сирените на Титан“ (1959), „Майка нощ“ (1961), „Ко­тешка люлка“ (1963), „Бог да ви поживи, мистър Роузуотър“ (1965). Появилата се през 1973 г. „Закуска за шампиони“ за­едно с „Кланица 5“ са избрани сред стоте най-добри англое­зични книги на века. Тя е убийствена сатира за войната, сек­суалната революция, расизма, успеха, политиката и замърся­ването на Америка. Романът е филмиран. Следват романите „Фарс или никога повече самота“ (1976), „Затворникът“(1979), „Точният мерник“ (1982), „Галапагос“ (1985), „Синята бра­да“ (1987), „Фокус-бокус“ ( 1990).
Кърт Вонегът е прочут с оригиналния си стил и честа не­цензурна игра с думи, с контекст и дори с рисунки. Романите на Вонегът изобразяват реалността, съпоставяйки я с фанта­стични антиутопии.

Милан Кундера (1929) е чешки писател, който през 1975 г. емигрира във Франция. Автор е на книги както на чешки, така и на френски език. Най-известни сред тях са „Шегата“ (1967), „Книга за смеха и забравата“ (1979), „Непосилната лекота на битието“ (1984).
Милан Кундера е роден в Бърно. Баща му е известен музи­колог и пианист. Самият Милан Кундера също свири на пиа­но. Кундера е един от известните интелектуалци, участвали в Пражката пролет през 1968 г. Изказванията му срещу окупа­цията на страната от войски на Варшавския договор довеждат до забрана за публикуването на негови произведения и до из­ключването му от Комунистическата партия през 1970 г.
През 1975 г. Кундера е поканен да преподава в универси­тета в гр. Рен, Франция. Пред тогавашното ръководство на Чехословашката комунистическа партия за писателя се застъпва лично съпругата на френския президент. През 1981 Кундера получава френско гражданство.
През 1963 г. излиза от печат първият му сборник с разкази „Смешни любови“, последван от „Втора тетрадка смешни любови“ и „Трета тетрадка смешни любови“. През 1965 до­писва романа „Шегата“, който близо две години се чете в ръкопис от приятели и анонимни читатели, а издаден две години по-късно, се радва на изключителна популярност.

Линк към книгата:

Други препоръчани книги:

Петдесет велики разказвачи – Том 1 Диви разкази – Николай Хайтов Втората Световна Война. Том 1 – Антъни Бийвър Богатсвото на народите – Адам Смит 1984 – Джордж Оруел (превод Светлана Комогорова-Комата, 2021) Най-добрите хумористични разкази на прочути писатели