Горе във вилата – Съмърсет Моъм
„Горе във вилата” е класически роман, дело на един от големите творци на ХХ век, чиято изключително рядка дарба на разказвач слива въображение и действителност по наистина неповторим начин.
В интерес на истината краткостта е една от най-често отправяните критики към този съвсем кратък роман, или може би е по-правилно да се нарече повест, тъй като цялата творба е не повече от 140 страници. Хората, отправящи тези критики, ми напомнят на онези музикални “ценители”, според които продължителността на едно произведение е кажи-речи правопропорционална на неговата гениалност. Известно е, че размерът е свързан с различни форми на маниакалност и комплексарщина, но аз трябва да ви кажа, уважаеми почитатели на големите неща, че размерът не винаги има значение. В този случай – определено няма! Отново ще си послужа с аналогия от неизчерпаемата съкровищница на музиката – понеже в главата ми постоянно звучи музика, какво да направя – “Горе във вилата” странно ми напомня на увертюрата към операта “Кармен”, тъй като и тук всичко преминава неусетно бързо, но след последната страница (или нота) остава твърдото впечатление за една идеална завършеност, която обаче е само преддверие към един друг, непознат и изкусителен, свят – в единия случай това е великолепната опера на Бизе, а в другия – човешката природа.Това прелестно словосъчетание – “човешка природа” – вероятно държи рекорда по изтъркани клишета, клиширани изтъкарности, помпозни откровения и откровени глупости, които са изписани по негов адрес. Съмърсет Моъм е рядко блестящо изключение от това тъжно правило, особено в късните си произведения, към които спада и “Горе във вилата”, публикувана за първи път през 1941 г. Наистина е удивително как Моъм е успял да предаде напрегнат, пълен с неочаквани обрати, сюжет и да обрисува толкова ярко главните характери с толкова малко думи и в същото време толкова задълбочено. Към всичко това, със същата изумителна пестеливост, са прибавени няколко колоритни епизодични образа и дори описания на природни картини. Струва ми се, че в тази своя книга Съмърсет Моъм е постигнал идеалния стил! Това е може би най-изумителното съчетание на краткост и пространност – наглед противоречиви, но всъщност перфектно допълващи се качества, – което някога съм срещал. Всичко е идеално построено и да търсиш излишно изречение си е чиста загуба на време, няма да намериш дори една излишна дума – всяка си тежи на мястото така, както нотите във фугите за орган на Бах или сонати за пиано на Моцарт. Стилът на късния Моъм сам по себе си е шедьовър на елегантната лаконичност, две мнения по този въпрос няма, но най-прекрасното е, че тя е съчетана с една фантастична проникновеност по отношение на човешката природа, която – наистина не мога да разбера защо – се пропуска от повечето хора. Разбирам, че сърфирането по повърхността е забавно и не изисква абсолютно никакви усилия, което несъмнено го прави още по-привлекателно, но нека все пак да се гмурнем малко и в дълбочина. Или поне да се опитаме…Действието на “Горе във вилата” ни пренася в навечерието на Втората световна война, когато в една великолепна вила в околностите на Флоренция се разиграват бурни човешки драми, в които главни действащи лица са не особено опечалената и все още млада вдовица Мери, непоправимият бохем Роули, бедният австрийски студент Карл и класическият строител на Британската империя, достопочтеният и пълен с добродетели Сър Едгар. Може би ще е по-правилно да кажа, че главните герои всъщност са техните страсти (размисли кажи-речи отсъстват), които понякога са неподозирани дори за тях самите. Ако има нещо, което прави живота достоен за живеене, то това е неговата абсолютна неочакваност, неговите невероятни изненади и обрати, които са резултат не от друго, а точно от непостоянната, дяволски сложна и пълна с противоречия човешка природа. Само за броени дни животът на един човек може да премине от единия край на пропастта до другия и да се преобрази до неузнаваемост, като някакво странно махало, което ненадейно застива във въздуха и никога вече не се връща в предишното си положение. Бракът и любовта, нежели пък нещастната комбинация от двете, са просто формалности, подробности, условности, както искате ги наречете, които имат смисъл точно никакъв, ако в поредната житейска авантюра не се крие изкушението на риска. Можеш ли да рискуваш дръзко и да бъдеш себе си? А да живееш истински без да рискуваш нищо? Рискът е солта и пиперът, без които животът е крайно безвкусно ястие. Освен за тези, които никога не са опитвали неговата тръпка, енергията на покачващия се адреналин и кипващата кръв. Аз съм склонен да се съглася напълно с Роули, че животът е за това – да се поемат рискове. Доколко можем да си го позволим без да изгубим този безценен дар или собствената си същност? Е, това вече е нещо, което всеки трябва да реши сам за себе си.Силата на “Горе във вилата” е, че се чете на един дъх, за има-няма няколко часа, но предизвиква мисловни бури там горе, на втория етаж, в продължение на дни, дори и на седмици. Събитията и характерите са толкова концентрирани, толкова наситени, че за дълго не те напускат, част от тях може би завинаги остават част и от самия теб. В крайна сметка, ако забравите всичко, което изчетохте дотук, но прочетете тази повест – определено няма да сбъркате, защото съм убеден, че ще откриете нещичко за себе си, макар и да не знам какво точно. Между другото, ако не сте чели нищо от Съмърсет Моъм, “Горе във вилата” е един чудесен начин да започнете – може би най-добрият след разказите му. И един последен съвет – не се опитвайте да четете между редовете, четете самите редове. Всичко е написано в тях. Приятно четене!
В интерес на истината краткостта е една от най-често отправяните критики към този съвсем кратък роман, или може би е по-правилно да се нарече повест, тъй като цялата творба е не повече от 140 страници. Хората, отправящи тези критики, ми напомнят на онези музикални “ценители”, според които продължителността на едно произведение е кажи-речи правопропорционална на неговата гениалност. Известно е, че размерът е свързан с различни форми на маниакалност и комплексарщина, но аз трябва да ви кажа, уважаеми почитатели на големите неща, че размерът не винаги има значение. В този случай – определено няма! Отново ще си послужа с аналогия от неизчерпаемата съкровищница на музиката – понеже в главата ми постоянно звучи музика, какво да направя – “Горе във вилата” странно ми напомня на увертюрата към операта “Кармен”, тъй като и тук всичко преминава неусетно бързо, но след последната страница (или нота) остава твърдото впечатление за една идеална завършеност, която обаче е само преддверие към един друг, непознат и изкусителен, свят – в единия случай това е великолепната опера на Бизе, а в другия – човешката природа.Това прелестно словосъчетание – “човешка природа” – вероятно държи рекорда по изтъркани клишета, клиширани изтъкарности, помпозни откровения и откровени глупости, които са изписани по негов адрес. Съмърсет Моъм е рядко блестящо изключение от това тъжно правило, особено в късните си произведения, към които спада и “Горе във вилата”, публикувана за първи път през 1941 г. Наистина е удивително как Моъм е успял да предаде напрегнат, пълен с неочаквани обрати, сюжет и да обрисува толкова ярко главните характери с толкова малко думи и в същото време толкова задълбочено. Към всичко това, със същата изумителна пестеливост, са прибавени няколко колоритни епизодични образа и дори описания на природни картини. Струва ми се, че в тази своя книга Съмърсет Моъм е постигнал идеалния стил! Това е може би най-изумителното съчетание на краткост и пространност – наглед противоречиви, но всъщност перфектно допълващи се качества, – което някога съм срещал. Всичко е идеално построено и да търсиш излишно изречение си е чиста загуба на време, няма да намериш дори една излишна дума – всяка си тежи на мястото така, както нотите във фугите за орган на Бах или сонати за пиано на Моцарт. Стилът на късния Моъм сам по себе си е шедьовър на елегантната лаконичност, две мнения по този въпрос няма, но най-прекрасното е, че тя е съчетана с една фантастична проникновеност по отношение на човешката природа, която – наистина не мога да разбера защо – се пропуска от повечето хора. Разбирам, че сърфирането по повърхността е забавно и не изисква абсолютно никакви усилия, което несъмнено го прави още по-привлекателно, но нека все пак да се гмурнем малко и в дълбочина. Или поне да се опитаме…Действието на “Горе във вилата” ни пренася в навечерието на Втората световна война, когато в една великолепна вила в околностите на Флоренция се разиграват бурни човешки драми, в които главни действащи лица са не особено опечалената и все още млада вдовица Мери, непоправимият бохем Роули, бедният австрийски студент Карл и класическият строител на Британската империя, достопочтеният и пълен с добродетели Сър Едгар. Може би ще е по-правилно да кажа, че главните герои всъщност са техните страсти (размисли кажи-речи отсъстват), които понякога са неподозирани дори за тях самите. Ако има нещо, което прави живота достоен за живеене, то това е неговата абсолютна неочакваност, неговите невероятни изненади и обрати, които са резултат не от друго, а точно от непостоянната, дяволски сложна и пълна с противоречия човешка природа. Само за броени дни животът на един човек може да премине от единия край на пропастта до другия и да се преобрази до неузнаваемост, като някакво странно махало, което ненадейно застива във въздуха и никога вече не се връща в предишното си положение. Бракът и любовта, нежели пък нещастната комбинация от двете, са просто формалности, подробности, условности, както искате ги наречете, които имат смисъл точно никакъв, ако в поредната житейска авантюра не се крие изкушението на риска. Можеш ли да рискуваш дръзко и да бъдеш себе си? А да живееш истински без да рискуваш нищо? Рискът е солта и пиперът, без които животът е крайно безвкусно ястие. Освен за тези, които никога не са опитвали неговата тръпка, енергията на покачващия се адреналин и кипващата кръв. Аз съм склонен да се съглася напълно с Роули, че животът е за това – да се поемат рискове. Доколко можем да си го позволим без да изгубим този безценен дар или собствената си същност? Е, това вече е нещо, което всеки трябва да реши сам за себе си.Силата на “Горе във вилата” е, че се чете на един дъх, за има-няма няколко часа, но предизвиква мисловни бури там горе, на втория етаж, в продължение на дни, дори и на седмици. Събитията и характерите са толкова концентрирани, толкова наситени, че за дълго не те напускат, част от тях може би завинаги остават част и от самия теб. В крайна сметка, ако забравите всичко, което изчетохте дотук, но прочетете тази повест – определено няма да сбъркате, защото съм убеден, че ще откриете нещичко за себе си, макар и да не знам какво точно. Между другото, ако не сте чели нищо от Съмърсет Моъм, “Горе във вилата” е един чудесен начин да започнете – може би най-добрият след разказите му. И един последен съвет – не се опитвайте да четете между редовете, четете самите редове. Всичко е написано в тях. Приятно четене!
“Горе във вилата” е класически роман, дело на един от големите творци на ХХ век, чиято изключително рядка дарба на разказвач слива въображение и действителност по наистина неповторим начин.”
–The Sunday Times
“Моъм е ненадминат в избора на сюжет, в усета за трагичното и в проявата на ирония, но и състрадание към съдбата на своите герои.”
–The Observer
“Измежду съвременните автори Съмърсет Моъм е този, който ми е повлиял най-много”
–Джордж Оруел
Няма четящ човек, който да не познава творчеството на Съмърсет Моъм. Заглавия като „Души в окови”, „Луна и грош”, „Острието на бръснача”, „Цветният воал”, “Театър”, “Горе във вилата”, “Тогава и сега” буквално ни разкъсват на парчета от емоции. Мъдростта му е завидна – толкова безпощадна, че ти идва да наизустяваш цели пасажи от книгите му. Познавач на човешката същност, Моъм действа не само отрезвяващо, но и дава надежда, че все пак нищо не е изгубено.
Съмърсет Моъм е един от най-успешните автори на своята епоха и в един момент е описан като най-известния писател в света. Има нещо в писменото послание на Моъм, което много ми харесва – не знам дали е елегантността на неговото писане; великолепно нарисуваните герои; или романтиката на неговите истории. „Горе във вилата“ си заслужава четенето.
Това наистина е по-скоро кратка история или новела, но в същото време доста мощна.
Моъм се докосва до теми на любов, брак, война, общество, отношения и скандал, като държи диалога лек и остроумен, а историята – бърза.
Стилът на Моъм е очевиден през цялата история, и въпреки че не се изгражда изключително привързване към героите (най-вече поради дължината на книгата), те са добре написани и показват голямо разбиране за човешкото поведение.
Скоро ще се споделим и истинската класика ”Души в окови”, при която (за разлика) тематиката се развива по-бавно и по-дълбоко, темпото отказва да бъдат прибързано и макар и различно от този къса новела се разкрива напълно писателската дарба на автора!
Като цяло това е добро начало за тези който сега се запознава с творчеството на Моъм.
Това наистина е по-скоро кратка история или новела, но в същото време доста мощна.
Моъм се докосва до теми на любов, брак, война, общество, отношения и скандал, като държи диалога лек и остроумен, а историята – бърза.
Стилът на Моъм е очевиден през цялата история, и въпреки че не се изгражда изключително привързване към героите (най-вече поради дължината на книгата), те са добре написани и показват голямо разбиране за човешкото поведение.
Скоро ще се споделим и истинската класика ”Души в окови”, при която (за разлика) тематиката се развива по-бавно и по-дълбоко, темпото отказва да бъдат прибързано и макар и различно от този къса новела се разкрива напълно писателската дарба на автора!
Като цяло това е добро начало за тези който сега се запознава с творчеството на Моъм.