Чернобилска молитва – Светлана Алексиевич

Posted on 26/05/2019

by book

Книгите на Светлана Алексиевич са такива, че ти е изключително неудобно да ги четеш в сравнително уреденото си ежедневие, в уюта на дома си. Просягаш се към тях, защото си даваш сметка колко са важни, а после отлагаш четенето им под различни претексти. От страх да се изправиш лице в лице със страдание, на което не можеш да намериш аналог, не можеш да категоризираш. Канят те на среща с немислимото. Взривени са не просто представите за нормалност, а и представите за нещастие, за катастрофа.
Нека не се залъгваме. Не се изправяме пред самото страдание, а само пред паметта за него. То вече е преведено за нас чрез подбора на автора чрез анонимността на гласовете. Който казва, че книгите на Алексиевич са тежки, трябва да си дава сметка колко всъщност щади тя читателя. В „Чернобилска молитва“ до нас достига есенцията на един гигантски, смазващ с мащабите си труд – стотици интервюта, хиляди километри и тонове ужас. Спестени са ни графичните образи на физиологичния разпад, загатнати в първото свидетелство „Самотен човешки глас“ или в „Монолог за старите пророчества“. Алексиевич не иска да шокира с физическото, а търси вътрешното, което се разкрива при досега с трагедията, изследва „катастрофата на съзнанието“.
Светлана Алексиевич е блестящ Нобелов лауреат, обсебен от Чернобил. В продължение на години тя е пътувала из Зоната, в облъчената област, разговаряла е с пожарникарите и войниците, с “ликвидаторите”, които са опразвали облъчените развалини от руините на атомната централа, с оцелели и завръщащи се обратно хора, вдовици и деца, ядрени учени, политици, дори хора, които, невероятно, са се премести в Чернобил след инцидента.
„Чернобилска молитва“ е част от мащабния замисъл на писателката, наречен „Гласовете на утопията“. Петте книги, посветени на най-знаковите събития в историята на съветския комунизъм – от Великата отечествена война до разпада на съветската империя, са своеобразен паметник на премълчаното, на пренебрегнатата история, която стои зад победите и големия героизъм, зад оглушителната пропаганда – историята на руско-съветската душа.
Свидетелствa, от които кожата настръхва. Каталог на травми на хора, засегнати от катаклизмични събития, чиито ефекти бяха пренесени по цялата планета. Болка, страх, ярост и несигурност, с които те все още живеят. Авторът позволява на тези, които са живели и все още живеят в засегнатите райони, да разкажат своята собствена история.

Колкото и да гледаме кадри на разрушения реактор, обезлюдените територии, филми за аварията, да четем статии или да търсим виновниците, ще бъде все едно. Това упражнение и да го повтаряме с часове, накрая ще си легнем да спим спокойно, без да бъдем трогнати.
Това, което истински трогва, са хората. Онези, върху които аварията оставя своя отпечатък. Това са героите на книгата, чиято чернобилска молитва прочитаме и неусетно отправяме към Бог заедно с тях. Белегът върху тези хора е толкова дълбок, че изречените от тях думи ни събарят, шокират, трогват, помитат, разбиват…
Точно като разбитa се чувствах след прочитането на някои от историите. Защото бяха разказани през болката от едно загубено минало… Минало, което е обещавало щастие, което е било изпълнено с надежди. И изведнъж всичко рухва. Бленуваното бъдеще изчезва. Остава скръбта. Ражда се чернобилският свят. Той не живее в 30 километровата зона, а в хората извън нея. Затова е трудно да се пише за тази книга. Нещастието в нея е истинско. Не е плод на нечие въображение. Чернобил се оказва по-зашеметяващ автор от Чехов и Достоевски.
Не съм сигурна, че някога съм чела нещо толкова ужасяващо. Това е като много добре написан пост-апокалиптичен роман в много гласове и всичко е вярно. Ето някои откъси:

От историческите бележки:
По време на Втората световна война един на всеки четирима белоруси е бил убит; днес един от всеки петима белоруси живее на замърсена земя. Това възлиза на 2,1 милиона души, от които 700 000 са деца.

От монолога на ликвидатора:
Имахме добри шеги. Ето едно. Американски робот е на покрива на реактора в продължение на пет минути, след което се разпада. Японският робот е на покрива в продължение на пет минути, след което се разпада. Руският робот е бил на покрива два часа! Тогава някой извиква през високоговорителя: “Редник Иванов! Още два часа повече и може да си вземете почивка за цигара!”

От спомена на ядрения физик:
В книгата на Алес Адамович има момент, когато говори с Андрей Сахаров. “Знаете ли,” казва Сахаров, бащата на водородната бомба, “колко приятно въздухът мирише на озон след ядрена експлозия?”

От монолога на кинаджията:
Аз съм кинооператор. Пътувах натам, припомняйки си какво ни учеха: че истински писател се става на война и разни такива неща. Любимият ми писател е Хемингуей, любимата книга – „Сбогом на оръжията“. Пристигнах. Хората си копаят в градините, по полетата – трактори, сеялки. Какво да снимам – не е ясно. Никъде нищо не се взривява.
Първите снимки. В селския клуб. Сложили телевизор на сцената, събрали хората. Слушаха Горбачов: всичко е наред, всичко е под контрол. В това село, където снимахме, провеждаха дезактивация. Миеха покривите, караха чиста пръст. А как да измиеш покрива на бабата, като той тече? Земята трябваше да се среже с върха на лопатата, да се среже целият плодороден слой. А по-надолу у нас има жълт пясък. Ето, бабата изпълнява указанията на селсъвета, изкопава пръстта, а отделя торта от нея. Жалко, че не го снимах… Където и да отидеш: „А, кинаджии. Сега ще ви намерим герои“. Героите бяха старец с внуче, два дни тичали да приберат колхозните крави току до самата централа. След снимките зоотехникът ме заведе при една огромна яма, там с булдозери закопаваха същите тези крави. Но не ми дойде на ума да го снимам. Обърнах гръб на ямата и заснех епизод в най-добрите традиции на родната документалистика: булдозеристите четат вестник „Правда“, заглавието с огромни букви: „страната няма да ни изостави в беда“. Провървя ми – гледам, щъркел стои на полето. Символично! Каквато и беда да ни дойде до главите – ние ще победим! Животът продължава…

От спомена на учителя:
Нашето семейство се опитваше да не спестява, купувахме най-скъпия салам, надявайки се, че ще бъде от добро месо. Тогава открихме, че скъпите салами са ги смесили със замърсеното месо, мислейки, добре, тъй като беше скъпо по-малко хора ще го купуват.

От спомена на вдовицата:
Когато го погребахме, покрих лицето му с две носни кърпи. Ако някой ме помолеше, аз ги вдигах. Една жена припадна. А точно тя по-рано го обичаше, и аз едно време ѝ завиждах за това. – Нека го погледна за последен път. “Добре.”

От бележките на баща:
Тогава наоколо всички говореха: „Ще умрем, ще умрем“. Към двехилядната година беларусите ще изчезнат. Дъщеря ми направи шест години. Точно в деня на аварията. Слагам я да спи, а тя ми шепне в ухото: „Татко, искам да живея, малка съм още“. А си мислех, че не още нищо не разбира.

От бележките на “един от другите”
Светът се раздели: на нас, чернобилците, и на вас – всички останали хора. Забелязали ли сте? тук никой не акцентира на това, че е беларусин, украинец, руснак… Всички се наричат чернобилци. „Ние сме от Чернобил“, „Аз съм чернобилски човек“. Сякаш сме някакъв отделен народ… Нова нация…

От послеслова на автора:
Тези хора вече бяха видели какво е все още невидимо за всички останали. Почувствах, че записвам бъдещето.

Какъвто и да е нейният жанр, Светлана Алексиевич използва оригинален, истински глас – на другите, онези, които останалият свят никога не е преживял – отваряйки мислите си, които е истински удар във възможно най-лошия кошмар. Изследвайки болката и загубата в безпрецедентен мащаб, забравените говорят, оформящи една от най-разстърсващите, мъчителни, но и сърдечни книги, които някога ще прочета. Ако в края на тунела има светлина, тя не е нищо повече от болка за невъоръжено око, това е описание на огромно страдание, смърт, душата на човечеството, разтърсена до своята същност. Но също така е пълна с гигантска любов, с мощна любов, която никога не би могла да унищожи никакво количество радиация, тъй като тези хора показват какви големи сърца носят хората. Някои от монолозите вътре, просто не бяха за вярване. Сигурно това е някаква шега? Как, по дяволите, тези неща могат да се случват? Това беше 1986 г., а не 1896 г. Размерът на смъртните случаи и деформациите, никога не бива да се допускат да се случат. Някои от тях бяха неизбежни. Но повечето не бяха.
Истинската история на нейните хора не трябва да бъде нищо повече от вой на отчаяние на милиони души. Отпечатани на моменти на невероятна нежност, смелост и мрачен хумор. Мащабът на опустошението и неговата коварна природа вероятно са извън силата на индивидуалния ум да си представи, което е една добра причина, поради която полифоничната форма, която Алексиевич е направила, е толкова уникална и така изразителна. Документалният подход на Алексиевич прави преживяванията ясни, понякога почти непоносимо изразителни, но това е един изключително демократичен начин за изграждане на книга и в никакъв случай не се нарушава фокуса, тъкмо напротив.

Книга, която не исках да чета, но трябваше да прочета.

Преди повече от три десетилетия с пет хиляди рубли, взети назаем, Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва по градове и паланки из Съветския съюз. Записва своите/техните разкази – на жените фронтовачки, на децата на Великата Отечествена, на жертвите от Чернобил, на момчетата от Афганистан и сътворява нов литературен жанр – „жанра на човешките гласове“.
„Историк на емоциите и душата” я нарича Сара Даниус, постоянен секретар на Шведската академия: „Тя е необикновен, изключителен автор (…) През последните 30-40 години тя сканира съветския и пост-съветския човек. Това обаче не е история на събития, а история на емоциите и душата. Тя сътвори нов жанр в литературата.”
Както самата Алексиевич пише в сайта си, за свой писателски жанр е избрала гласовете човешки: на хората от улицата, зад стъклото на прозорците… Острата и откровено човешка лична позиция на писателката за случващото се в родината и и в Русия изобщо среща обществен отглас по-често в чужбина. А там, където е родена и отрасла, вече я хулят и официалната позиция на институции и критика не е изпълнена с любов.

Алексиевич подчертава, че това не е книга за Чернобил, а за последствията от Чернобил, за хората, които живеят в нова реалност, която не могат да схванат. Оцелелите Чернобил са оцелели от атомната Втората световна война.
„Чернобилска молитва“ не е молба за изцеление. Тя е молба да помним и да не забравяме.

Някой може да си e мислил досега, че най-засегната е Украйна. Но радиоактивният облак тръгва на север. 70% от него попада в Беларус. Никой не говори за това, а трябва светът да обърне внимание на малката страна (Беларус).

“26 април 1986 година… За една нощ се преместихме на друго място в историята. Направихме скок в нова реалност и тази реалност се оказа не само по-голяма от нашето познание, но и от въображението ни. Скъса се времевата връзка. Въпреки страшните войни и революции аварията в Чернобил е най-важното събитие на 20 в. Тя е свидетелство за бъдещето, не знание, а предзнание, неразчетен знак и предупреждение към бъдните поколения.
С Чернобил човекът посегна на всичко, на целия божествен свят, прекрои земята на Колумб и ликвидира усещането за безкрайността ѝ, промени представата за пространство – на четвъртото денонощие радиоактивните облаци се носеха над Африка и Китай.
Тази книга не е за Чернобил, а за света на Чернобил. За самото събитие вече са изписани хиляди страници и са снимани стотици хиляди метри кинолента. Захванала съм се с това, което бих нарекла пропусната история, безследните следи на нашето пребиваване на земята и във времето.
– Светлана Алексиевич

„Ако по-рано, когато пишех книгите си, се бях вглеждала в страданията на другите, то сега аз и моят живот бяхме станали част от събитието. Аз съм свидетел на Чернобил. Най-важното събитие на двадесети век, въпреки страшните войни и революции, с които ще бъде помнено това столетие. Минаха десетилетия от катастрофата, но досега въпросът за мен е: за какво свидетелствам – за миналото или за бъдещето? Толкова е лесно да се подхлъзнеш на баналността. На баналността на ужаса. Но аз гледам към Чернобил като начало на новата история, той не е само знание, а и предзнание, защото човек е встъпил в спор с предишните представи за себе си и за света“

„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или за любовта? Или то е едно и също… За какво?

Няколо екстракти от книгата

Няколко пъти съм гледал филма за гибелта на „Титаник“, напомня ми на онова, което сам видях. Което беше пред очите ми… Сам го преживях през първите чернобилски дни… Всичко беше както в „Титаник“, хората се дърпаха по абсолютно същия начин. Същата психология. Познах я. Даже я сравнявах… Ето го пробитото дъно на кораба, огромната вода, която залива долните трюмове, преобръща варелите, сандъците… Пълзи… Промъква се през препятствията… А на върха горят светлини. Свири музика. Сервират шампанско. Продължават семейните спорове, започват се любовни романи. Водата плющи… Качва се по стълбищата… В каютите…
Горят светлините. Свири музика. Сервират шампанско…
Нашата менталност… Това е особен разговор… При нас на първо място е чувството. То дава размах, дава висота на живота ни и в същото време е пагубно. А рационалният избор за нас винаги е в наш ущърб. Изпитваме остъпките си със сърцето, а не с разума. Влизаш в селския двор – вече си гост. Радост. Вълнуват се… Тюхкат се: „Ех, няма прясна риба, няма с какво да почерпим“, „Искате ли мляко? Сега ще ви налея една чашка“. Не ни пускат. Канят ни в къщата. Някои се страхуваха, а аз се съгласявах. Влизах. Сядах на масата. Хапвах заразен сандвич, защото всички ядяха. Пиех по чашка. Даже изпитвах чувство за гордост, че съм такъв – че мога. Че съм способен! Да… Да! Казвах си: „Като не съм в състояние да променя нищо в живота на този човек, то това, което мога, е да изям с него заразения сандвич, за да не ме е срам. Да споделя съдбата му. Ето такова ни е отношението към собствения ни живот. А аз имам жена и две деца, нося отговорност за тях. Имам дозиметър в джоба… Сега разбирам, че това е нашият свят, това сме ние. Преди десет години се гордеех, че съм такъв, а сега ме е срам. Но въпреки това ще седна на масата и ще ям проклетия сандвич. Мислех си… Мислех си какви хора сме. Онзи проклет сандвич не ми излизаше от главата. Трябва със сърцето да го ядеш, а не с разума. Някой хубаво беше написал, че в двайсети… И вече в двайсет и първи век живеем така, както ни е научила литературата от деветнайсети век. Господи! Често ме измъчват съмнения… С много хора съм го обсъждал… Кои сме ние? Кои?

Говорили ли сте с децата за Чернобил? Не с възрастните, а с децата? Имат неочаквани разсъждения. На мен, като философ, винаги ми е интересно. Например… Едно момиче … Тя заминала на пионерски лагер и там се сдружила с едно момче. „Такова добро момче – спомняше си тя, – през цялото време бяхме заедно“. А после приятелите му му казали, че тя е от Чернобил и той повече не се приближил до нея. С това момиче даже си пишехме известно време. „Сега, когато мисля за бъдещето си – пишеше тя, – мечтая да завърша училище и да замина надалеч, където никой няма да знае откъде съм. Там някой ще ме заобича. И ще забравя всичко…“
Записвайте, записвайте… Да… Да! Всичко ще се изтрие от паметта, ще отиде. Съжалявам, че не си записвах… Още една история… Пристигнахме в едно заразено село. Пред училището деца си играеха на топка. Топката падна в цветната леха, децата я наобиколиха, въртяха се наоколо, но се страхуваха да я вземат. Отначало даже не разбрах какво става, теоретично знаех, но не живеех там, нямам тяхната постоянна бдителност, бях дошъл от нормалния свят. И пристъпих към лехата. А децата се развикаха: „Недей! Недей! Чичо, недей!“. За три години (а това беше през осемдесет и девета) те бяха свикнали с мисълта, че на тревата не се сяда, цветята не се късат. Не може да се катерят по дърветата. Когато ги заведохме в чужбина и им се молехме: „Отидете в гората, отидете в реката. Къпете се, печете се“, трябваше да ги видите колко неуверено влизаха във водата… Как милваха тревата… Но после… После… Какво щастие беше! Пак може да се въргаляш, да лежиш на пясъка… През цялото време ходеха с букети, правеха си венци от полски цветя. За какво си мисля ли? За какво… Да, можем да ги вземем и да ги полекуваме, но как да им върнем предишния свят? Как да им върнем миналото? И бъдещето?
Въпросът е… Трябва да си отговорим на въпроса: кои сме ние? Без това нищо няма да стане и няма да се промени. Какво е за нас животът? И какво е занас свободата? за свободата ние умеем само да мечтаем. Можехме да бъдем свободни, но не станахме свободни. Пак не се получи. Седемдесет години строихме комунизъм, днес строим капитализъм. Преди се молехме на Маркс, сега се молим на долара. Загубихме се из историята. Когато мислиш за Чернобил, се връщаш тук, при тази точка: кои сме ние? Какво разбрахме за себе си? За нашия свят? Във военните ни музеи, а у нас те са повече от музеите на изкуството, се пазят стари автомати, щикове, гранати, а по дворовете им стоят танкове и миномети. Водят учениците на екскурзия там и им показват какво е войната. Това е войната… А тя вече е друга… На двайсет и шести април осемдесет и шеста година преживяхме още една война. Тя не е свършила…
А ние… Кои сме ние?“

–Геннадий Грушевой, депутат, председател на фонда „Децата на Чернобил”

„Искам да свидетелствам…

Това се случи тогава, преди десет години, и продължава да ми се случва и досега, всеки ден. Сега… Винаги е с мен.
Живеехме в град Припят. В същия този град, за който сега знае целият свят. Не съм писател. Но съм свидетел. Ето какво стана… От самото начало
Живееш си… Обикновен човек си. Малък. Такъв като всички наоколо – отиваш на работа, идваш си от работа. Получаваш средна заплата. Един път в годината излизаш в отпуск. Имаш жена. Деца. Нормален човек си! И в един ден се превръщаш в чернобилски човек. В дивак! В нещо такова, което интересува всички и не е познато никому Искаш да си като другите, а вече не може. Не можеш, няма как да се върнеш в предишния свят. Гледат те с други очи. Задават ти въпроси: „Страшно ли беше там? Как гореше централата? Какво видя? И всъщност можеш ли да имащ деца? Жена ти не те ли напусна?“. Отначало се превърнахме в редки експонати. Самата дума „чернобилец“ и досега е като звуков сигнал. Всички обръщат главите си към теб… Той е оттам!
Това бяха чувствата първите дни. Загубихме не града, а целия си живот.
Заминахме на третия ден… Реакторът гореше… Помня, че някой от познатите каза: „Мирише на реактор“ Неописуем мирис. Но за това всички четяха във вестниците. Превърнаха Чернобил във фабрика на ужасите, а всъщност в анимационно филмче. И трябва да го разбереш, защото трябва да живееш с него. Ще разкажа само за себе си…
И така… Казаха по радиото: не може да се взимат котки! Дъщеря ми плаче, от страх да не изгуби любимата cи котка почна да заеква. Сложи котката в куфара! А тя не иска в куфара, измъква се. Всички ни надраска. Не може да се вземат вещи! Няма да вземам нищо, само едно нещо ще взема. Само едно! Трябва да сваля вратата от апартамента и да я взема, не мога да оставя вратата. А на входа ще забия дъски.
Вратата ни… Нашият талисман! Семейната реликва. На тази врата лежа баща ми. Не знам какъв е този обичай, не навсякъде е така, но у нас, мама ми каза, покойникът трябва да бъде положен на вратата от дома му. Лежи така, докато не донесат ковчега. Стоях около баща ми цяла нощ, той лежа на тази врата… Къщата беше отворена. Цяла нощ. И на тази врата от долу до горе има чертички… Как съм расъл… Отбелязано е: първи клас, втори. Седми. Преди казармата… А до тях – как е расъл синът ми… Дъщеря ми… На тази врата е записан целият ни живот, като на древни папируси. Как да я оставя?
Помолих съседа, той имаше кола: „Помогни ми!“. Посочи към главата си, вика: „Приятел, ти не си наред“. Но аз я взех. Вратата. Нощес. На мотоциклет. През пътя в гората… Взех я след две години, когато апартаментът ни вече беше разграбен. Прочистен. Милицията ме гонеше: „Ще стреляме! Ще стреляме!“. Разбира се, бяха ме помислили за крадец. Откраднах вратата от собствения си дом…
Изпратих дъщерята с жена ми в болницата. По телата им бяха плъзнали черни петна. Ту се появяват, ту изчезват. Големи колкото петаче… А нищо не ги боли… Изследваха ги. Попитах ги: „Какви са резултатите? – Не са за вас. – „А за кого са?“
Тогава наоколо всички говореха: „Ще умрем, ще умрем“. Към двехилядната година беларусите ще изчезнат. Дъщеря ми направи шест години. Точно в деня на аварията. Слагам я да спи, а тя ми шепне в ухото: „Татко, искам да живея, малка съм още“. Мислех си, че нищо не разбира… А като видеше в детската градина лелката с бялата престилка или готвача в стола, изпадаше в истерия: „Не искам в болницата! Не искам да умирам!“. Не понасяше белия цвят. Даже в новия ни дом сменихме белите пердета.
Можете ли да си представите седем плешиви момиченца накуп? В стаята бяха седем… Не, стига! Свършвам! Когато разказвам, имам чувството, че… ето, сърцето ми подсказва: извършваш предателство! Защото трябва да я описвам като чужда… Мъченията ѝ… Жена ми си дойде от болницата. Не издържа: „По-добре да беше умряла, отколкото да се мъчи така. Или аз да умра, за да не гледам повече“. Не, стига! Свършвам! Не съм в състояние. Не!
Сложихме я иа вратата… На вратата, на която някога лежеше баща ми. Докато не донесоха малкия ковчег… Беше малък, като кутия за голяма кукла. Като кутия…
Искам да свидетелствам, че дъщеря ми умря от Чернобил. А от нас искат да мълчим. Казват, че науката не е доказала, че няма база данни. Трябва да чакаме стотици години. Но човешкият ми живот… Той е по-кратьк… Няма да дочакам. Запишете го. Поне напишете, че дъщеря ми се казваше Катя… Катюшенка… Почина на седем години…“
— Николай Фомич Калугин, баща

Монолог за физиката, в която всички някога бяхме влюбени

„Аз съм човекът, който ви трябва… Не сте се объркали…
От млад имах навика да записвам всичко. Например когато умря Сталин, записвах какво се случва по улиците, за какво съобщават вестниците. И Чернобил го записвах от първия ден, знаех, че ще мине време и много неща ще бъдат забравени, ще изчезнат безвъзвратно. Така се и случи. Моите приятели, те бяха в центъра на събитията, ядрени физици, забравиха какво чувстваха тогава, за какво си говорехме. А аз всичко съм записал…
В онзи ден… Аз, завеждащият лабораторията на Института по ядрена енергетика към Академията на науките на Беларус, дойдох на работа, нашият институт е извън града, в гората. Чудесно време! Пролет. Отворих прозореца. Въздухът беше чист, свеж. Учудих се защо днес не долетяха синигерите, които зимата хранех, като им провесвах на прозореца парче колбас. Къде бяха отишли?
В същото време в нашия институтски реактор настъпи паника: дозиметричните прибори показваха ръст на активността, във въздушно-пречиствателните филтри тя се беше вдигнала двеста пъти. Мощността на дозата до контролния пункт беше около три милирентгена в час. Това е много сериозно. Такава мощност се допуска като пределна в радиационно опасни помещения при работа не повече от шест часа. Първото предположение беше, че в активната зона се е разхерметизирала гумичката на някой от топлоотделящите елементи. Проверихме – беше в нормата.
А може да са превозвали контейнер от радиохимическата лаборатория и така да са я ударили по пътя, че да са повредили вътрешната обвивка, да са замърсили територията? Пробвай сега да измиеш петното от асфалта! Какво се беше случило? А по вътрешната уредба съобщиха: не се препоръчва на сътрудниците да излизат от сградата. Между корпусите всичко опустя. Нито един човек. Страшно. Необикновено.
Дозиметристите провериха кабинета ми: „светеше“ масата, „светеха“ дрехите, стените… Станах, даже нямах желание да седя на стола. Измих си главата на мивката. Погледнах дозиметъра – имаше ефект. Нима в нашия институт беше станал инцидент! Изтичане? Как сега ще се дезактивират автобусите, с които ни извозваха по домовете? Сътрудниците? Ще трябва да си строша главата… Гордеех се много с нашия реактор, бях го изучил до милиметър…
Звъннахме в Игналинската централа, тя е до нас. Техните прибори също пищят. И там паника. Звъннахме в Чернобил… В централата не отговаряше нито един телефон… Към обед стана ясно. Над целия Минск има радиоактивен облак. Определихме, че активността е йодна. Авария на някой реактор…
Първата ми реакция беше да звънна на жена си вкъщи, да я предупредя. Но всички наши телефони в института се подслушваха. О, този вечен, десетки години набиван страх! Но те там нищо не знаят… Дъщеря ми след занятията в консерваторията се разхождаше с приятелките си из града. Ядяха сладолед. Да звънна ли?! Но може да имам неприятности. Няма да ме допуснат до секретни акции… Не издържах и вдигнах слушалката:
– Чуй ме внимателно.
– Какво има? – високо ме прекъсна жена ми.
– По-тихо. Затвори фортичките на прозорците, сложи всички продукти в найлонови пликове. Сложи си гумени ръкавици и мини с мокър парцал всичко, което може. Пъх ни парцала в плик и го сложи далеч. Изпери отново прането, което съхне на балкона. Не купувай хляб. И в никакъв случай не яж пирожки на улицата…
– Какво е станало там при вас?
– По-тихо. Разреди две капки йод в чаша вода. Измий си главата…
– Какво… – но не дадох на жена ми да се доизкаже и затворих телефона. Трябваше да разбере, самата тя работи в нашия институт. А ако агентът слушаше, сигурно беше записвал на лист хартия спасителните препоръки за себе си и семейството си.
В петнадесет чacà и тридесет минути стана ясно, че има авария в чернобилския реактор…
Вечерта се върнахме в Минск със служебния автобус. В тридесетте минути, през които пътувахме, мълчахме или говорехме за странични неща. Беше ни страх да се заговорим помежду си за случилото се. Всички бяхме с партийна книжка в джоба…
Пред вратата на апартамента лежеше мокър парцал. Значи, жена ми е разбрала всичко. Влизам, на входа си махам костюма, ризата, събличам се по гащи. Изведнъж ме обхваща ярост… По дяволите тая секретност! Взех градския телефонен указател… Тефтерчетата с телефони на дъщеря ми, на жена ми… Почнах да звъня на всички подред, че съм аз, сътрудникът на Института по ядрена енергетика, че над Минск има радиоактивен облак… След това изброявам какво да се предприема по-нататък: да се измие главата с домашен сапун, да се затворят фортичките… Да се минава на всеки три-четири часа пода с мокър парцал. Прането от балкона да се изпере пак… Да се пие йод. Как да се приема правилно… Реакцията на хората: „Благодаря“. Нито питаха, нито се изплашиха. Мисля, че не ми вярваха или не можеха да схванат мащабите на събитието. Никой не се уплаши. Удивителна реакция! Потресаваща!
Вечерта ми звънна мой приятел. Ядрен физик, доктор на науките… Колко беше безопасно! С каква вяра живеехме! Едва сега го разбирам… Обажда се и между другото ми казва, че за майските празници щял да ходи при родителите на жена си в Гомелска област. Чернобил е на една ръка разстояние. Щял да ходи с малките си деца. „Страхотно решение! – развиках се. – Ти си полудял!“ Толкова за професионализма. И за нашата вяра. Крещях. Той сигурно не помни, че съм спасил децата му… (Въздиша.)
Ние… Говоря за всички нас… Не сме забравили Чернобил, не сме го разбрали. Какво разбират диваците от мълнията?
В есеистичната книга на Алес Адамович… Има негов разговор с Андрей Сахаров за атомната бомба… „А знаете ли как хубаво мирише озонът след ядрен взрив?“ – възкликнал академикът, бащата на водородната бомба. Има романтика в тези думи. Моето… Моето поколение… Извинете, виждам по лицето ви реакцията… Това ви се струва възторг пред вселенския кошмар, а не пред човешкия гений… Но днес ядрената енергетика е унижена, опозорена. Моето поколение… През четиресет и пета, когато взривиха атомната бомба, аз бях на седемнайсет години. Обичах фантастиката, мечтаех да полетя на други планети, вярвах, че атомната енергия ще ни издигне в космоса. Влязох в Московския институт по енергетика и там разбрах, че има свръхсекретен факултет – физико-енергетичен. Това беше през петдесетте-шейсетте години… Ядрените физици… Елитът… Всички бяха във възторг от бъдещето. Хуманитарните науки бяха изтласкани. Нашият преподавател казваше, че в монета от три копейки има толкова енергия, че може да задвижи електроцентрала. Това завладяваше духа ни! Почнах да чета американеца Смит, той пишеше как е била изобретена атомната бомба, как са правели тествания, подробности за взрива. У нас всичко беше тайна. Четях… Въобразявах си… Излезе филмът за съветските ядрени физици „Девет дни от една година“. Беше много популярен. Високите заплати и секретността допълваха романтиката.
Култ към физиката! Времето на физиката! Даже когато стана това в Чернобил… Колко бавно се разделяхме с този култ… Извикахме учени… Долетяха до реактора със специален полет, но много от тях даже не си бяха взели бръснарските принадлежности, мислеха си, че ще бъдат за няколко чàca. Само за няколко чàca. Въпреки че им бяха съобщили, че в атомната централа има взрив. Но те вярваха в тяхната физика, бяха от поколението на онази вяра. Времето на физиката свърши в Чернобил…
Вече се гледа по друг начин на света… Неотдавна прочетох една мисъл на моя любим философ Константин Леонтиев, че резултатите от физико-математическия разврат ще накарат някога космическия разум да се намеси в нашите земни дела. А ние, възпитаните в сталинските времена, не можехме да допуснем в мислите си съществуването на някакви свръхестествени сили. На паралелни светове… Прочетох Библията след това… И се ожених за една и съща жена два пъти. Тръгнах си и се върнах. Пак се срещнахме… Кой ще ми обясни това чудо? Животът е чудно нещо! Загадъчно! Сега вярвам. В какво вярвам ли? Че триизмерният свят вече е тесен за съвременния човек… Защо днес има такъв интерес към другата реалност? Към новите знания… Човекът се откъсва от земята… Той си служи с други времеви категории, не с едната земя, а с различни светове. Апокалипсисът… Ядрената зима… В западното изкуство вече са го описали. Нарисували са го. Заснели са го. Те са се готвели за бъдещето… Взривът на голямо количество ядрено оръжие води до гигантски пожар. Атмосферата се пълни с дим. Слънчевите лъчи не могат да пробият към земята, а там верижната реакция е лоша – студено, по-студено, още по-студено. Тази „светска“ версия за края на света се прокарва от времето на индустриалната революция от осемнайсети век. Но атомните бомби няма да изчезнат даже тогава, когато бъде унищожена последната бойна глава. Ще останат знанията…
Вие мълчите… А аз споря с вас през цялото време… Това е спор между поколенията… Забелязахте ли го? Историята на атома не е само военна тайна, проклятие. Това е нашата младост, нашето време. Нашата религия… Но сега? Сега на мен също ми се струва, че светът някой друг го управлява, а ние с нашите оръдия и космически кораби сме като деца. Но не съм се убедил още в това… Не съм… Чудно нещо е животът! Обичах физиката и си мислех, че няма да се занимавам с нищо освен с физика, а сега искам да пиша. Например за това, че човекът не обича науката, сърдечният човек, тя му пречи. Малкият човек със своите малки проблеми. Или как няколко физици могат да променят целия свят. За новата диктатура. Диктатурата на физиката и математиката… Открих още един живот…
Преди операцията… Вече знаех, че имам рак… Мислех, че са ми останали дни, броени дни, и изобщо не ми се искаше да умирам. Изведнъж видях всяко листче, ярките цветове, яркото небе, яркосивия асфалт, пукнатините по него, от които излизат мравките. Не, мисля си, трябва да ги заобикаляме. Жал ми е. Не искам да умират. От мириса на гората ми се виеше свят… Възприемах мириса по-силно от цвета. Леките брези… Тежките ели… И всичко това повече няма да го видя? Исках да поживея секунда, минута повече! Защо съм стоял толкова време, толкова часове, дни, пред телевизора, сред купчината вестници? Най-важното са животът и смъртта. Нищо друго няма. Друго няма значение…
Разбрах, че смисъл има само живото време… Нашето живо време…“
— Валентин Алексеевич Борисевич, бивш завеждащ лаборатория в Института по ядрена енергетика към Академията на науките на Беларус

Монолог за това, че трябва прибавим нещо към всекидневния ни живот, за да го разберем

Трябват ви факти и подробности от онези дни ли? Или моята история?
Аз там станах фотограф… Дотогава никога не се бях занимавал с фотография, а там изведнъж започнах да снимам, случайно намерих фотоапарат. Така, за себе си. А сега това ми е професията. Не можех да се освободя от новите чувства, които изпитвах, това не бяха краткотрайни преживявания, а цялата история на душата ми. Аз се промених… Светът ми се видя друг… Разбирате ли?
(Говори и нарежда на масата, столовете, перваза снимки: гигантски слънчоглед, голям колкото колело на каруца, щъркелово гнездо в празно село, самотно селско гробище с табелка на вратата: „Висока радиация. Вход забранен“, детска количка в двора на къща с разбити прозорци, на нея е кацнала врана като над гнездо, ято жерави над подивелите полета…)
Питат ме: „Защо не снимаш на цветна лента? Цветно?“. Но нали е Чернобил… Черното било… Други цветове не съществуват… Моята история ли? Коментарът ми към нея… (Сочи снимките.) Добре. Ще се опитам. Разбирате ли, всичко това го има тук… (Пак сочи снимките.) Тогава работех в завод, а задочно учех история в университета. Шлосер втори разряд. Събраха ни една група и по бързата процедура ни изпратиха. Като на фронта.
– Къде отиваме?
– Където кажат.
– Какво ще правим?
– Каквото кажат.
– Но ние сме строители.
– Ето, ще строите. Ще градите.

Строяхме помощни помещения: перални, складове навеси. Мен ме сложиха при разтоварването на цимента Какъв цимент, откъде – никой не проверяваше. Товарехме разтоварвахме. Денем гребяхме с лопатите, вечерта зъбите ни блестяха. Човек от цимент. Сив. И аз, и спецдрехите ми. Вечер ги изтупвах, на сутринта пак ги обличах. Провеждаха с нас политбеседи. Герои, подвиг, на първа линия… Военна лексика… А какво е това бер? Кюри? Какво е милирентген? Задавахме въпроси, командирът не може да отговори, във военното училище не го бяха учили на това. Мили, микро… Все едно на китайски. „За какво ви е да знаете? Правете това, което ви наредят. Тук сте войници.“ Войници, но не затворници.
Дойде комисия. „Е – успокояват ни, – всичко е наред. Фонът е нормален. На четири километра оттук не може да се живее, хората ще ги изселват. А при вас е спокойно.“ С тях имаше дозиметрист, взе и включи кутията, която му висеше на гърба, и с дългия прът мина по нашите обувки. И отскачаше настрани… принудително.
Ето тук започва най-интересното, особено за вас като писател. Как мислите, колко дълго помнехме онзи момент? Преко сили няколко дни. Не е способен нашият човек да мисли само за себе си, за собствения си живот, докато е затворен в такава система. Нашите политици не са способни да мислят за цената на живота, но и самият човек също. Разбирате ли? Не сме устроени така. От друго тесто сме. Разбира се, всички пиехме там, и то здраво пиехме. През нощта нямаше трезви, но пиехме не за да се напием, а за да си поговорим. След първите две чашки на някого ще му домъчнее, ще си спомни за жената, децата, ще разкаже за работата си. Ще напсува началниците. Но после, след една-две бутилки… Разговорите бяха само за съдбата на страната и за устройството на вселената. Спорове за Горбачов и Лигачов. За Сталин. Велика държава ли сме, или не, ще изпреварим ли, или няма да изпреварим американците? Осемдесет и шеста година… Чии самолети са по-добри, а космическите му кораби са по-надеждни? Е, Чернобил гръмна, но наш човек първи полетя в космоса! Разбирате ли, до прегракване, до сутринта. Говорехме защо няма дозиметри и защо не ни дават за всеки случай разни прахчета. Че нямаше перални, за да перем всеки ден специалното облекло, а не два пъти в месеца, се обсъждаше последно. Между другото. Разбирате ли, така сме устроени. Дявол да го вземе!

Водката беше по-скъпа от златото. Беше невъзможно да си купиш. В околните села изпихме всичко: водка, самогон, лосион, намирахме лакове, аерозоли… На масата имаше трилитров буркан със самогон или мрежичка с одеколон „Шипр“… И разговори, разговори. Сред нас имаше учители, инженери… Абсолютен интернационал: руснаци, беларуси, казахи, украинци. Философски разговори… За това, че сме пленници на материализма, а материализмът ни ограничава с предметния свят. Че Чернобил е изход към безкрайността. Помня как спорехме за съдбата на руската култура, за влечението й към трагичното. Без сянката на смъртта нищо не можеш да разбереш. Само през призмата на руската култура би било възможно да се осмисли катастрофата. Само тя е готова на това. Живяла е с предчувствието… Страхувахме се от бомби, от атомната гъба, а то какво стана… Хирошима е страшна, но вече е разбираема… А тук… Знаем как гори къща, запалена с кибрит или от снаряд, а това не прилича на нищо. Носеха се слухове, че това е неземен огън, даже не огън, а светлина. Блещукане. Сияние. Не син, а гълъбов. И не дим. Преди учените ги сравняваха с боговете, а тогава бяха паднали ангели. Демони! Човешката природа както си беше, така и си остана тайна за тях. Аз съм руснак, от Брянска област. И там седи един старец на прага, къщата му наклонена, скоро ще падне, а той философства, ще преустройва света. Във всеки заводски пушком ще се намери по някой Аристотел. Във всяка пивница. А ние бяхме досами реактора…
Ние сме първите хора, преживели това „завинаги“. Не трябва да пропуснем нито една дреболия. Лицата на старите селяни, които приличат на икони… На тях най-малко им беше ясно какво става. Те никога не бяха напускали своя двор, своята земя. Появили са се на света, обичали са се, изкарвали са си хляба насъщен с пот на челото, продължавали са рода. Дочакали са внуци. И изживели живота си, смирено напускаха тази земя, влизайки в нея, превръщайки се в част от нея. Беларуската къща! За нас, гражданите, домът е машина за живот.
А за тях е целият свят. Космос. Пътуваш през празните села… И така ти се иска да срещнеш човек. Разграбена църква… Влязохме – миришеше на восък. Прииска ми се да се помоля…
Исках да запомня всичко това. Почнах да снимам… Това е моята история…
Неотдавна погребах мой познат, с когото бях там. Почина от рак на кръвта. Имаше помен. По славянски обичай пийнахме, хапнахме, разбирате ли? И започна разговор до полунощ. Първо за него, за покойния. А после? А после пак за съдбата на страната и за устройството на вселената. Дали руските войски ще напуснат Чечня, или не? Дали ще започне втора кавказка война, или вече е почнала? Какви шансове има Жириновски да стане президент? Какви са шансовете на Елцин? За английската корона и принцеса Даяна. За руската монархия. За Чернобил. Сега вече има някакви предположения… Едното от тях е, че извънземните са знаели за катастрофата и са ни помогнали, другото е, че това е бил космически експеримент и след известно време ще почнат да се раждат деца с гениални способности. Необикновени. А може беларусите да изчезнат, както някога са изчезнали други народи: скифите, хазарите, сарматите, кимерийците, хуастеките? Ние сме метафизици… Живеем не на земята, а в мечтите, в разговорите. В думите… Трябва да прибавим нещо към всекидневния ни живот, за да го разберем. Даже редом със смъртта…
Това е историята ми… Разказах я… Защо почнах да снимам ли? Защото не ми достигаха думи…“
—Виктор Латун, фотограф