Втората Световна Война. Том 2 – Антъни Бийвър

Posted on 25/07/2026

by book

Война

Тази война, която отнема живота на повече от 60 милиона души и засяга цялата планета, илюстрира безпомощността на повечето обикновени смъртни пред непреодолимите сили на историята. В безпощадния си разказ, който проследява събитията от нахлуването на Хитлер в Полша на 1 септември 1939 г. до победата над Япония на 14 август 1945 г., Бийвър описва конфликта в неговия глобален обхват с участието на всички големи държави. Резултатът е зашеметяваща със своя драматизъм и задълбоченост история на най-кръвопролитните и трагични събития на XX век.

Първият том завършва в момент, когато войната достига своя повратен етап, а съдбата на цели народи остава неясна.
Във втората част Антъни Бийвър проследява решаващите кампании, довели до постепенното рухване на Третия райх и края на войната в Европа, както и ожесточените сражения в Тихоокеанския театър. Авторът разкрива както стратегическите решения на политическите и военните лидери, така и човешките съдби зад фронтовите линии.
Вторият том предлага задълбочен анализ на последните години на конфликта – от десанта в Нормандия и настъплението на Съюзниците до битката за Берлин, капитулацията на Германия и края на войната срещу Япония. Със своя характерен стил, основан на богати архивни източници, лични свидетелства и безпристрастен исторически поглед, Бийвър завършва мащабния си разказ за най-разрушителния конфликт в историята на човечеството.

През последните две десетилетия Антъни Бийвър се утвърждава като един от водещите световни историци на Втората световна война. Неговите многократно награждавани книги включват “Сталинград” и “Падането на Берлин през 1945 г”. Сега, в най-амбициозния си проект, той насочва вниманието си към едно от най-кървавите и трагични събития на двадесети век – Втората световна война.

Автора прави основен преглед на събитията от войната, като се опитва да балансира между всички фронтове, да вади наяве интригуващи детайли от битието на военните и цивилните, без да изпуска от внимание проследяването на основните битки, които чертаят траекторията на войната – отстъпките пред Хитлер, атаката над Полша, фалшивата война, обръща внимание на сблъсъка при Халхин Гол, където съветският успех отклонява Япония към колониите на западните държави и в крайна сметка – до атаката над Пърл Харбър, проследява в детайли нацистките успехи над Норвегия и Дания, рухването на Франция, операция “Морски лъв” и битката в небето над Британия, балканските военни действия следствие на грандоманските заблуди на Мусолини, битките в Африка и Атлантическия океан с всичките им обрати.

Антъни Бийвър е категоричен човек на дипломацията и битките – и дори дипломатическото пазарене обикновено остава на заден план пред кръвопролитията. В някои отношения фокусът върху касапницата е полезен, като напомняне за истинската човешка цена на войната. Но също така е добре да си припомним, че наред с глупостта и убийството имаше прояви на доброта и героизъм…
Резултатът е драматична и спираща дъха драматична история, която предоставя забележително интимен разказ за войната, която, повече от всяка друга, все още привлича вниманието и публиката. Вълнуващо написан и брилянтно анализиран, грандиозният и провокативен разказ на Бийвър е предопределен да се превърне в основен труд върху този сложен, трагичен и безкрайно завладяващ период от световната история и потвърждава още веднъж, че той е военен историк от първокласен ранг.

Книгата на Бийвър е най-авторитетната история. Това е Втората световна война, както Толстой би я описал – в голямото и в малкото.
– Уошингтън Поуст

Съдържание (продължение от Том 1)

28. Европа зад бодливата тел
29. Битката за Атлантика и стратегическите бомбардировки
30. Тихият океан, Китай и Бирма
31. Битката при Курск62
32. От Сицилия до Италия
33. Украйна и Техеранската конференция
34. Шоа с газ
35. Италия – неподатливата слабост
36. Съветската пролетна офанзива
37. Тихият океан, Китай и Бирма
38. Пролетта на очакванията
39. „Багратион“ и Нормандия
40. Берлин, Варшава и Париж
41. „Офанзивата Ичиго“ и Лейте
42. Несбъднати надежди
43. Ардените и Атина
44. От Висла до Одер
45. Филипините, Иво Джима, Окинава, нападенията срещу Токио
46. Ялта, Дрезден, Кьонигсберг
47. Американци на Елба
48. Берлинската операция
49. Градове на мъртъвци
50. Атомната бомба и подчинението на Япония

Благодарности
Съкращения
Показалец
Бележки
За автора

28. Европа зад бодливата тел
Отношението към цивилните в окупираните територии и към военнопленниците остава ужасно. До февруари 1942 г. около 60% от трите и половина милиона пленени червеноармейци измират от глад, болести и непоносими условия на живот. Безмилостният подход на нацистите е не само повод за гордост. Дехуманизацията на жертвите от няколко групи – евреи, славяни, азиатци и роми – е целенасочено търсена, за да се представи следствието като причина: да ги принизят чрез унижения, страдания и глад до нивото на животни и по този начин да „докажат“ тяхната генетична непълноценност.
Хаотичното съперничество между сатрапите на Хитлер на изток надминава дори конкурентните борби между нацистката партия и различните органи на управление. […] Гьоринг […] просто иска да ограби напълно окупираните райони и да умори от глад населението им, докато желанието на Химлер е да ги прочисти с масови убийства, за да ги подготви за германска колонизация

29. Битката за Атлантика и стратегическите бомбардировки
Общо 1100 кораба са потопени през 1943 г., от които 173 само през юни. В края на октомври обаче от потъваща подводница в Източно Средиземно море е взета машина „Енигма“ с настройките ѝ. Към средата на декември дешифровчиците в „Блечли“ проникват в „Акула“. Отново се появява възможността да променят маршрутите на конвоите, така че да избягват „глутниците“, а от Канада, Исландия и Обединеното кралство могат да се изпращат противоподводни самолети срещу точките на концентрация на германски подводници.
[…] През първата седмица от май подводниците на Дьониц пресрещат конвоя. Потопяват тринайсет кораба, но контраатаката с ескортни кораби и самолети потопява седем подводници. Това принуждава Дьониц да отзове останалите. През май му се налага да приеме, че масираната му тактика на „глутницата“ не дава резултати […] На 24 май Дьониц нарежда почти всички подводници в Северния Атлантически океан да се изтеглят. Най-големият източник на безпокойство за Чърчил е вече в миналото.

30. Тихият океан, Китай и Бирма

На 14 април американците са прихванали радиограма, от която се разбира, че Ямамото ще лети от Рабаул до Бугенвил на 18 април. Адмирал Нимиц иска и получава одобрение от Вашингтон да организира засада. Американците знаят по кое време ще се появи самолетът над Бугенвил. Очакват го осемнайсет изтребителя Р-38 „Лайтнинг“ от Хендерсън Фийлд в Гуадалканал.
Докато по-голямата част от тях се справят с ескорта от девет японски изтребители „Зеро“, другите пилоти атакуват двата бомбардировача, в единия от които пътува и Ямамото. Лейтенант Томас Ланфиър улучва и откъсва крилото на самолета, който се разбива на острова. Другият бомбардировач пада в морето. Овъгленото тяло на главнокомандващия на японския Императорски флот е намерено в джунглата от отряд японски войници, изпратени да го търсят. На 5 юни останките на Ямамото са погребани с публична церемония в Токио. […]

„Главният приоритет на почти всички новозавладени острови е построяването на летище. Военноморски строителни батальони, или Си Би, които скоро стават известни като „Морските пчели“ (Seabees), разчистват джунглата с динамит, изравняват земята с булдозери, полагат върху нея перфорирани стоманени плоскости, наричани „марстънско килимче“, и ги покриват с натрошен корал. Такива части понякога слизат на брега непосредствено след първата вълна от морски пехотинци и успяват да подготвят терена за използване в бойни действия за по-малко от десет дни.Един офицер казва за тези невероятно жилави и изобретателни отряди, че „миришат като пръчове, живеят като кучета и работят като коне“. Техният принос към войната в Тихия океан е значителен. Именно благодарение на тях американските войски успяват почти веднага след превземането на островите да изграждат летища, от които да излитат изтребители и бомбардировачи срещу следващите японски позиции. […]

Американците вече са усъвършенствали неизмеримо своите десантни методи, но гъстата джунгла на Ню Джорджия е по-непроходима, отколкото са си представяли съставителите на плана. За войниците, които са пристигнали току-що с 43-та дивизия, джунглата е изтощително място, където губят ориентация и скоро започват да се стряскат от нощните шумове. Един полк за три дни изминава по-малко от миля.
Още не са усвоили тънкостите на боя в джунглата и лесно се поддават на раздразнението и страха от набезите на малки японски отряди. Още преди да са влезли в битка, близо една четвърт от състава губят боеспособност в резултат от бойна невроза. Налага се Холси да уволнява командири и да докара свежи войски, което увеличава числото на наземните сили до 40 000 души.

31. Битката при Курск

Червената армия не пропуска да се възползва от дадената ѝ отсрочка. Нейни формации, както и около 300 000 мобилизирани цивилни, са впрегнати за построяването на осем отбранителни линии, с дълбоки противотанкови ровове, подземни блиндажи, минни полета, телени ограждения и траншеи с обща дължина над 9000 километра. В типично съветски стил на всеки войник е възложен норматив да изкопава по пет метра траншеи всяка нощ, тъй като тази работа през деня е твърде опасна. На места отбранителните съоръжения достигат близо 300 километра дълбочина.
Най-важното е сформирането на голям стратегически резерв, известен като Степния фронт, под командването на генерал-полковник И. С. Конев. Той включва 5-а гвардейска танкова армия, пет стрелкови армии, други три танкови и механизирани корпуси и три кавалерийски корпуса. Общата численост на Степния фронт е почти 575 000 души. Движението и позициите на тези формации се прикриват, доколкото е възможно, за да заблудят германците относно приготовленията на Червената армия за мощен контраудар.[…]

Битката напомня средновековен сблъсък между рицари в броня. Нито артилерията, нито авиацията могат да помогнат на едните или другите – до такава степен се смесват войските. Бойният ред и контролът се губят и от двете страни и танковете се блъскат един в друг. Когато боеприпасите и горивото експлодират, куполът на танка изхвърчава във въздуха. […]

Германската армия е понесла жестоки удари. Загубите ѝ възлизат на около 50 000 души. Някои дивизии са се стопили до размерите на един полк или по-малка част. Червената армия обаче също е платила огромна цена за победата си… Като цяло тя е загубила четири бронирани машини за всеки унищожен германски танк.
При създалото се положение обаче германците нямат друг избор, освен да отстъпят до линията на река Днепър. Отдавнашната мечта на Хитлер да завладее петролните находища на Кавказ е разбита окончателно

32. От Сицилия до Италия

На 10 юли „Хъски“ започва с парашутен десант преди разсъмване, след което пристигат 2600 кораба с осем дивизии, колкото ще бъдат и в Нормандия единайсет седмици по-късно. Докато се стъмни, Съюзниците свалят на брега 80 000 войници, 3000 транспортни средства, 300 танка и 900 единици артилерия. Германците са заварени неподготвени. Операция „Минсмийт“… е постигнала целта си да убеди Хитлер, че цел на нахлуването са Сардиния и Гърция. […]

На следващия ден Мусолини, който забравя да се избръсне, отива да се срещне с крал Виторио Емануеле III… Дребничкият крал прекъсва речта му, за да му каже, че маршал Пиетро Бадолио ще поеме властта като премиер-министър. След като се разделя с кралската особа, втрещеният Мусолини е арестуван от карабинери… Същата нощ новината е съобщена по радиото и изкарва на улиците хора, които скандират радостно: „Бенито е финито“. Италианският фашизъм рухва за часове.

33. Украйна и Техеранската конференция

В Украйна по пътя си те минават през опустошени земи и срещат селяни, онемели от мъка. „Старците, когато чуят руска реч, тичат да посрещнат войниците и плачат без глас, неспособни да промълвят и една дума“ – пише Василий Гросман. – Старите селянки казват: „Мислехме, че ще пеем и ще се смеем, когато видим нашата армия, но в сърцата ни има толкова скръб, че ни потичат сълзи.“
Гросман среща босоного момче, облечено в дрипи. Пита го къде е баща му. „Убиха го“ – отвръща момчето. „А майка ти?“ „Умря.“ „Имаш ли братя или сестри?“ „Сестра. Взеха я в Германия.“ „Имаш ли някакви роднини?“ „Не, изгориха всички в селото, защото било партизанско“ […]

„Реалността, която се разкрива пред Гросман, надминава и най-страшните му кошмари. Превземането на Киев потвърждава разказите за клането при Бабий Яр. Германците са се опитали да скрият престъплението, като са изгорили и преместили част от телата, но броят на жертвите е твърде голям. Според направена оценка до есента на 1943 г. там са били избити близо 100 000 души.

„Беше погубен голям и древен професионален опит, предаван от поколение на поколение в хиляди семейства… това беше убийство на всекидневни традиции… това беше смъртта на един народ, живял рамо до рамо с украинците в продължение на столетия.“ Гросман разказва и за съдбата на лекаря Фелдман, когото принудили сам да изкопае собствения си гроб, преди да бъде разстрелян. „През пролетта на 1943 г. нямало останали живи други евреи.“

34. Шоа с газ

Планът на Хайдрих, начертан на конференцията във Ванзее през януари 1942 г., поразява със своя размах… „Окончателното решение“ се предвижда да обхване над единайсет милиона евреи според пресмятанията на Адолф Айхман… Това число включва живеещите в неутрални страни като Турция, Португалия и Ирландия, както и във Великобритания…
…След като световните събития достигат критична точка, не може да има връщане назад. Така става преминаването от „шоа с куршуми“ към „шоа с газ“. […]

Въпреки че Аушвиц е разположен в изолиран участък… до мястото има удобен достъп с железопътен транспорт. Това е една от причините химическият концерн „ИГ Фарбен“ да прояви интерес към изграждане на фабрика там…
Химлер… предлага за тази цел труда на затворници… СС очаква да печели до 4 райхсмарки дневно за всеки роб, осигурен за „ИГ Фарбен“… „капо“… заставят еврейските роби да влагат повече усилия в работата. […]

На 17 юли Химлер идва да инспектира разрастващия се комплекс… лагерният оркестър от еврейски музиканти започва да свири триумфалния марш от „Аида“…
Химлер… наблюдава разтоварването на транспорт с холандски евреи… После гледа как евреите от работния отряд заравят телата и казва на Хьос, че в бъдеще трябва да ги изгарят вместо това… „Не е въпрос на идеология да се избавиш от въшки… Това е въпрос на хигиена.“ […]

„В Треблинка персонал от около 25 души от СС и сто украински пазачи успяват между юли 1942 и август 1943 г. да избият около 800 000 евреи и „цигани“… Най-важен принос за гладкото функциониране на тази дейност имат секретността и заблудата: „Казвали на хората, че ще ги закарат в Украйна, за да работят в земеделието.“ Жертвите не трябвало да знаят реалната си съдба до последния момент.“

35. Италия – неподатливата слабост

„„Линията Густав“ или „Зимната линия“, избрана от Кеселринг, продължава на 140 километра… Основната укрепена точка на „линията Густав“ е естествената крепост на Монте Касино. Целият безпочвен оптимизъм на съюзническото командване се изпарява, когато „Ултра“ потвърждава, че Хитлер и Кеселринг ще организират свирепа отбрана…
При положение че трябва да изпратят седем дивизии обратно в Англия за „Овърлорд“, Съюзниците вече нямат необходимото числено превъзходство за голяма офанзива.“ […]

За всеобщо удивление… германците нямат и най-малка представа за десантите, планирани при Анцио и Нетуно… Противникът ги изненадва напълно…
…„Всички имахме отвратителното чувство, че губим инерция… Нямаше германци. Какво, за бога, пречеше дивизията да тръгне в настъпление?“… Лукас обаче дори не бърза да изпрати напред 3-та дивизия…[…]

На 29 февруари Макензен… започва нова сериозна атака… Хитлер следи дванайсеткилометровия плацдарм при Анцио със същия неотстъпен интерес като Източния фронт.
Кеселринг… разбира, че в Италия войната е стигнала до повратна точка. Вермахтът не може да продължава още дълго да изразходва войници и оръжия срещу враг, който притежава очевидно неизчерпаеми запаси от огнева мощ. Три четвърти от загубите на германската армия при Анцио са резултат от артилерийски обстрел.

36. Съветската пролетна офанзива

На 14 януари 1944 г. Ленинградският, Волховският и Втори прибалтийски фронт започват серия от атаки, за да разкъсат напълно обсадата. През предходните два месеца Ленинградският фронт е закарал тайно през нощта 2-ра ударна армия до плацдарма при Ораниенбаум на брега на Балтийско море западно от града. След това, когато Финският залив замръзва напълно, още 22 000 войници, 140 танка и 380 оръдия преминават по леда в посока към „чувала“.
В гъстата студена мъгла Червената армия и Балтийският флот започват извънредно интензивен обстрел с 21 600 оръдия и 1500 ракетни установки „Катюша“. Вибрациите от изстреляните за сто минути 220 000 снаряда са толкова силни, че в Ленинград на двайсет километра оттам от таваните започва да пада мазилка. „Снарядите вдигаха във въздуха цяла стена от пръст, прах и дим, с огнени проблясъци в нея“ – пише един член на минометен разчет.
…На 22 януари сутринта генерал Кюхлер отлита за „Волфсшанце“, за да поиска от Хитлер разрешение да се изтегли от Пушкин – безсмислен жест, тъй като нищо не може да спре отстъплението. На следващия ден в Ленинград пада последният германски снаряд. На 27 януари 1944 г., след 880 дена, обсадата се вдига наистина. В града прозвучават победни салюти, но празненствата са помрачени от мисълта за всички загинали. Преобладаващото чувство сред повечето хора е вината, типична за оцелелите след тежка беда.

37. Тихият океан, Китай и Бирма

„В 10:36 ч. патрул от изтребители „Хелкет“ забелязва приближаващата атака и започват пикиране. Те свалят 42 от шейсет и деветте самолета, като губят само един от своите. Когато по-късно идва втора вълна от 128 самолета, пилотите на изтребители от американските ВМС свалят още седемдесет. Одзава, неспособен да признае поражението си, изпраща още две вълни. Общо 240 самолета, изстреляни от японски самолетоносачи, са свалени, както и други петдесет самолета от Гуам. Американските военни кораби понасят само леки щети, докато американските подводници потопяват два самолетоносача – „Шокаку“ и флагмана на Одзава „Тайхо“.
Когато по-голямата част от неговите самолети не се връщат, Одзава прави предположение, което е фатално погрешно. Решава, че по-голямата част от тях са се приземили на Гуам и скоро ще се върнат на самолетоносачите си…
…Въпреки заплахата от подводници Мичър дава заповед корабите да включат светлините и прожекторите си и да изстрелват сигнални ракети, за да насочват връщащите се самолети. Един пилот описва сцената като „холивудска премиера, китайска Нова година и Четвърти юли, събрани в едно“. Много самолети са останали почти без гориво. Общо осемдесет катастрофират при приземяването или се врязват в морето – четири пъти повече самолети, отколкото са изгубени при атаката. Битката завършва с хаос, но „Големият лов на пуйки при Марианските острови“, както го наричат летците от флота, е струвал на японците над 400 самолета и три самолетоносача.“ […]

„За 16-а бригада… предстои „много досаден“ поход (в Бирма)… Разстоянието е 360 километра по права линия… Изминаването на един участък от 55 километра им отнема седем дни. Заради поройните тропически дъждове реките и потоците прииждат и чиндитите „остават мокри в продължение на седмици“. „Четири хиляди души и седемстотин животни… се точеха един по един…“
…Останките от катастрофирали самолети просто се избутват с булдозер отстрани на летището и се оставят там заедно с разлагащите се вътре тела, защото никой няма време да ги погребе. Миризмата им не допринася за ентусиазма на войниците…
…Японските атаки се извършват със самоубийствена методичност… Всеки път ги покосява огънят от картечните позиции, а телата им остават да висят на бодливата тел, където привличат рояци мухи.“ […]

Във всеки случай японците са изтласкани до най-северната точка на острова и рано на 7 юли оцелелите предприемат най-голямата от всички отчаяни атаки през войната. Над 3000 японски войници и моряци връхлитат срещу два батальона от 27-а дивизия…
…Битката завършва два дни по-късно. Американските сили за нахлуване са дали 14 000 жертви – убити и ранени, докато японците оставят на острова 30 000 мъртъвци. Към тях се прибавят около 7000 японски цивилни от общо 12 000, повечето от които се самоубиват, като се хвърлят в морето от скалите. По-голямата част от тях не откликват на увещанията на преводачите, които ги призовават през високоговорители да не отнемат живота си.

38. Пролетта на очакванията

Подновеният щурм на Касино е част от операция „Диадема“ – генерална офанзива, планирана от Александър. В нея участват близо половин милион души от десет националности… Планът на Александър предвижда атаката срещу „линията Густав“ да принуди германците да докарат резервни войски, след което корпусът на Тръскот да предприеме удар на североизток в посока към Валмонтоне, за да отреже пътя на Десета армия на Фитингхоф.
В 23:00 ч. на 11 май съюзническата артилерия – 25-фунтови оръдия, 105-милиметрови гаубици, 5,5-инчови оръдия със среден калибър и 155-милиметрови „дълги томовци“ – открива огън с оглушителен рев и ослепителни проблясъци, които осветяват целия хоризонт. Поляците тръгват право в атака, но откриват стъписани, че тази нощ германците сменят всичките си батальони на фронта със свежи сили. Това означава, че силите на врага са двойно по-големи от очакваното, и броят на жертвите от полска страна е ужасяващ…
…Все пак храбростта на поляците и постепенното обкръжаване принуждават германците да се изтеглят. На 18 май червено-бялото знаме на Полша се развява над развалините на големия бенедиктински манастир. Това е струвало на полските войници почти 4000 жертви. […]

„На 25 май 1-ва бронирана дивизия на Тръскот вече е забележително близо до Валмонтоне и би могла до двайсет и четири часа да отреже пътя за отстъпление на Десета армия. Същия следобед обаче тя получава заповеди от Кларк да измести оста на настъпление в северозападна посока – към Рим.
За Тръскот и неговите дивизионни командири ситуацията е изключително неудобна, но той изпълнява честно заповедта на Кларк, който крие намеренията си от Александър. Кларк преследва амбицията си с такава маниакална целеустременост, че възникват съмнения в нормалното му психическо състояние…
…Фелдмаршал Брук пише в дневника си: „Удивително е колко дребнави и жалки могат да бъдат хората, когато става въпрос за командване.“ Александър характеризира поведението на Кларк като „необяснимо“… „Мога само да предполагам, че непосредствената притегателна сила на Рим заради неговата рекламна стойност го е подтикнала да промени посоката на своето настъпление.“

39. „Багратион“ и Нормандия

Червената армия успешно прилага мерки за заблуда, като имитира голямо съсредоточаване на войски в Украйна, докато всъщност прехвърля тайно танкови и други армии на север. Задачата ѝ се улеснява от факта, че Луфтвафе на практика е изчезнала… Ставката е събрала общо петнайсет армии със сумарна численост 1 670 000 души, с близо 6000 танка и самоходни артилерийски установки, над 30 000 оръдия и тежки минохвъргачки, включително батареи от „Катюши“.
Група армии „Център“ е изпаднала до положението на беден роднина… Горски пътеки се разширяват, за да позволят преминаването на големи бронирани машини; през блатата се прокарват пътища с настилка от дървени трупи, които да издържат танкове; докарват се понтонни мостове, укрепват се дъната на реките при бродовете, а под повърхността се строят подводни мостове.
…На 22 юни, третата годишнина от операция „Барбароса“, Първи балтийски и Трети белоруски фронт извършват разузнаване с бой. Самата операция „Багратион“, както я е нарекъл самият Сталин на името на грузинския герой от 1812 г., започва на следващия ден. […]

На юг армиите на Рокосовски са обкръжили почти цялата Девета армия и град Бобруйск, който превземат. „Когато влязохме в Бобруйск, някои сгради в него горяха, а други бяха в развалини – пише Василий Гросман… – Към Бобруйск водеше пътят на възмездието! Нашата кола с труд си пробива път между изгорелите и изкорубени германски танкове и самоходни оръдия.“ Войниците крачат през трупове на германци. Трупове със стотици покриват пътя, лежат в изкопите, под боровете, в зеления ечемик. Телата покриват земята толкова плътно, че на някои места автомобилите трябва да минават през тях. Хората ги погребват без отдих, но те са толкова много, че работата не може да се свърши за един ден. Жегата през този ден е изтощителна, няма вятър и хората вървят, притиснали носни кърпи към носовете си. Това тук е кипящ казан от смърт – безмилостно, страшно отмъщение над онези, които не са свалили оръжие и не са побягнали на запад.
След победата над германците се появяват цивилни. „Нашите, които освободихме, ни разказват историите си и плачат (плачат най-вече старците) – пише до дома млад войник от Червената армия. – А младите са в такова отлично настроение, че се смеят през цялото време, не си затварят устата. Смеят се и говорят.“

40. Берлин, Варшава и Париж

След като отлита от Берлин за „Волфсшанце“, Щауфенберг отива на съвещанието за текущата ситуация, което Хитлер провежда в една дървена постройка. В подходящ момент Щауфенберг се измъква до тоалетната с куфарчето си, за да задейства скритите в него две бомби. Това отнема доста време заради уврежданията му и преди да успее да приключи, той е повикан обратно на съвещанието. След като отговаря на въпросите, които му задават за Запасната армия, той избутва куфарчето само с една заредена бомба под солидната маса, до която седи Хитлер. Докато всички около масата стоят наведени над картите, Щауфенберг си тръгва незабелязано. Той вече се отдалечава с колата си, когато бомбата избухва.
Убеден, че Хитлер е мъртъв, Щауфенберг се връща със самолет в Берлин. Там царят несигурност и объркване, които заедно с възникналите неочаквани усложнения допринасят за провала на опита за преврат. Заговорниците със сигурност са допуснали редица грешки в плана и неговото изпълнение, но без смъртта на самия Хитлер, който е оцелял след експлозията, нямат и най-слабата надежда за успех.
Мусолини пристига във „Волфсшанце“ следобед на същата дата. Посреща го Хитлер, който в безумно приповдигнато настроение настоява да покаже на Дучето сцената, от която по чудо се е спасил. Фюрерът не спира да говори за своето убеждение, че е бил избавен от божествена намеса, за да продължи войната. […]

Генерал Тадеуш Бур-Коморовски, командващият на Вътрешната армия, дава заповед за започване на въстанието с кодовата фраза „Час W“ в 17:00 ч. на 1 август. Явно е очаквал, че Червената армия ще се появи в града почти веднага. Почти всичките 25 000 членове на Вътрешната армия във Варшава – число, което нараства двойно с доброволците и други извън града – нямат търпение да започнат бунта. Вече са чули, че НКВД преследва другарите им в райони, окупирани от Червената армия, и знаят колко малко доверие могат да имат на съветския ръководител.
Приоритетна задача за Вътрешната армия е да атакува германските казарми, за да вземе оръжия. Старият град и центърът на Варшава бързо падат в ръцете на полските въстаници. Започва доброволна масова мобилизация – лекари и сестри работят в полеви болници, работници изработват оръжия, в мазетата се правят гранати, а въстанието има дори собствена радиостанция. Млади жени служат като санитарки, момчета, твърде млади за бой, стават куриери. „Когато скочи долу – разказва един очевидец за деветгодишно момче, хвърлило гранати в германски танк, – той изтича до портала и там избухна в плач.“
Германците докарват своите най-безмилостни антипартизански части. Изгарят с огнехвъргачки ранените в полските болници, избиват деца за забавление, бият, изнасилват и убиват медицински сестри. Химлер насърчава идеята Варшава и населението ѝ да бъдат унищожени – физически и идеологически. Само в Стария град са избити 30 000 души, които не участват в сраженията.

41. „Офанзивата Ичиго“ и Лейте

Блокадата, наложена от американските подводници, има опустошителен ефект. Япония едва отскоро е започнала да изгражда конвойна система и няма достатъчно транспортни кораби… На японските войници, изоставени от Императорския генерален щаб в Токио, не е разрешено да се предават. Нареждат им просто да възприемат принципа на „самодостатъчност“, което означава, че не могат да очакват нито припаси, нито подкрепления. По приблизителна оценка шест от всеки десет японски войници от общо 1,74 милиона, загубили живота си във войната, са загинали от болести и глад.
Японските войници отнемат храната на местното население, където могат… Японски офицери и войници стигат до канибализъм, при това ядат не само вражески трупове. Човешката плът се смята за необходим източник на храна, който се набавя от „ловни отряди“. В Нова Гвинея те убиват, разфасоват на части и изяждат местни жители и работници роби, както и известен брой австралийски и американски военнопленници… Случва се да изберат някого от другарите си – особено от тези, които отказват да ядат човешко месо… Както признават японците, попаднали в обкръжение на Филипините по-късно, „бояхме се не от партизаните, а от нашите собствени войници“. […]

Холси, който вече е потопил всичките четири самолетоносача на Одзава, най-после идва на себе си. Той изпраща бързите си линейни кораби обратно на юг, но появата им е твърде закъсняла, за да попречат на Курита да се измъкне. Като оправдание за действията си Холси изтъква заповедта на Нимиц да използват всяка възможност за унищожаването на вражеския флот, но си спестява признанието, че е преследвал не този, когото трябва. В печата този инцидент става известен като „Гонитбата на Бика“. Нимиц не наказва адмирала за храбрата му инициатива. Във всеки случай Битката при залива Лейте, както признават самите японци, е решителна американска победа. Те са загубили всичките си четири самолетоносача, гигантския „Мусаши“ и два други линейни кораба, девет крайцера и дванайсет миноносеца.
Сутринта на този ден, 25 октомври, в самия край на битката, японците пускат в действие ново оръжие във формата на самоубийствени въздушни атаки, извършвани от пилоти от Първи въздушен флот… Наричат ги „камикадзе“ или „божествен вятър“… По този начин унищожават един американски ескортен самолетоносач и повреждат сериозно три други, но шокът, който предизвикват у противника атаките на камикадзе, ще се обърне във вреда на Япония. Те разкриват определен начин на мислене, който несъмнено допринася за решението на американците да използват атомно оръжие срещу страната по-малко от година след това, вместо да предприемат конвенционално нахлуване на територията на Японските острови.

42. Несбъднати надежди

Когато преминават към темата за Балканите, Чърчил изважда своя „неприличен“ (както той сам го нарича) документ, който става известен по-късно като „процентното споразумение“. Той съдържа списък от страни с предложение за поделяне на влиянието върху тях между СССР и Западните съюзници.

Румъния: Русия 90%; останалите 10%.
Гърция: Британия (в съгласие със САЩ) 90%; Русия 10%.
Югославия: 50% 50%
Унгария: 50% 50%
България: Русия 75%; останалите 25%.

Сталин се взира в листа известно време, после увеличава съветския дял за България на „90%“ и прочутият му син молив поставя отметка в горния ляв ъгъл. Той подава обратно хартията на Чърчил през масата. С доста престорена свенливост Чърчил подхвърля, че може да бъде „сметнато за твърде цинично, ако покажем, че сме се разпоредили по тези въпроси, толкова съдбоносни за милиони хора, по такъв импровизиран начин“. Дали не трябва да изгорят листа?
„Не, запазете го“ – отвръща Сталин небрежно. Чърчил сгъва хартията и я прибира в джоба си.
… В речта си след вечерята Чърчил се връща към темата за Полша: „Британия отиде на война, за да запази свободата и независимостта на Полша – казва той. – Британският народ има чувство на морална отговорност към полския народ и неговите духовни ценности. Важно е и това, че Полша е католическа страна. Не можем да позволим вътрешни събития да усложнят отношенията ни с Ватикана.“
„А колко дивизии има папата?“ – намесва се Сталин. Тази единствена вметната реплика, днес вече прочута, показва, че Сталин държи на своето. Окупацията на Червената армия ще доведе автоматично до налагането на управление „с приятелско отношение към Съветския съюз“. Колкото и да е удивително, Чърчил, въпреки дълбокия си инстинктивен антиболшевизъм, смята, че посещението е минало много успешно и че е спечелил уважението и дори симпатията на Сталин. Самозаблудата му понякога е съизмерима с тази на Рузвелт. Все пак Чърчил получава поне съгласието на Сталин да се намеси в Гърция, за да я спаси от „прилива на болшевизма“, както твърди по-късно. […]

Гората Хюртген… е мрачен, зловещ гъсталак от борови дървета… Войниците постоянно губят ориентация… Германците залагат мини и бомби-капани… Атака след атака завършват с провал. „Изгубихме цели отряди и взводове…“ Минометни снаряди взривяват собствените щурмови заряди, картечниците косят хората между дърветата… Дъждът почти не спира… Появяват се войници с немигащи мъртвешки очи и застинал поглед… В гората Хюртген американците дават 33 000 жертви.

43. Ардените и Атина

В 5:30 ч. на 16 декември германската артилерия открива огън. Ефектът от едновременната стрелба на 1900 оръдия по фронта е крайно дезориентиращ. Стреснати войници изпълзяват от спалните чували, грабват оръжията си и се свиват на дъното на стрелковите окопи, където изчакват да свърши обстрелът. Когато той стихва обаче, виждат някаква призрачна светлина. Тази лъжлива зора всъщност е „изкуствена лунна светлина“ от германски прожектори зад фронтовата линия, лъчите на които се отразяват от облаците. Германската пехота в зимна маскировка настъпва през студената мъгла и призрачните силуети на високите дървета в Арденската гора. […]

Подобно на почти всички американски войници в битките край Ардените, 101-ва въздушнодесантна дивизия просто не е екипирана за зимна война. Поради проблемите със снабдяването през трите предишни месеца горивото и боеприпасите имат абсолютен приоритет. Повечето войници още са с летните си униформи и страдат ужасно в студеното време, особено през дългите нощи, когато температурите рязко се понижават. Не могат да палят огньове, тъй като това веднага ще привлече германски артилерийски и минометен обстрел. Случаите на „окопно стъпало“ се увеличават тревожно и стават причина за голям дял от загубите. Приковани в окопите си под вражеския огън, в мръсната киша, която замръзва през нощта, те нямат почти никаква възможност да свалят обувките си и да обуят сухи чорапи. Не могат да се надяват да се измият и избръснат. Много от тях страдат от дизентерия и тъй като са принудени да стоят в окопите, не им остава друго, освен да използват като гърне каската си или кутия от войнишки порцион. Още една ужасна подробност излиза наяве. Диви свине от горите ядат стомасите на непогребаните жертви. Мисълта за това сигурно е предизвиквала гадене у онези, които по-рано са се радвали на сполука в импровизираните ловни експедиции. Повечето войници вече гледат с безразличие телата на падналите, но членовете на погребалните отряди, които разчистват след това, нямат избор. […]

Холандците на север от река Маас ще останат под контрола на германците чак до края на войната – в ноктите на глада, изострен допълнително от действията на окупаторите. Когато железничарите обявяват стачка, за да подпомогнат Съюзниците по време на операция „Маркет Гардън“, австриецът Артур Зайс-Инкварт, който управлява „райхскомисариат Нидерланде“, прекратява вноса на всякакви храни като наказателна мярка. Хората са принудени да ядат луковици от лалета и захарно цвекло, ако има останало неприбрано от германците. Деца се парализират вследствие от рахит, а заради недохранването всички са уязвими за болести, особено тиф и дифтерит. Зайс-Инкварт се е прочул с жестокостта си в Полша, преди да отиде в Холандия след завладяването и през май 1940 г. След Гърция Холандия е най-пълно разграбената страна в Западна Европа. Към октомври 1944 г. вече се очертава бедствено положение, което е резултат от човешки действия.

44. От Висла до Одер

Лейтенант Леонид Рабичев, свързочник от 31-ва армия, описва сцените, които се разиграват след Голдап. „Всички пътища бяха пълни със старци, жени и деца, големи семейства, които се движеха бавно с каруци, коли или пеша на запад. Нашите танкови войски, пехота, артилерия, свързочни части ги настигаха и разчистваха пътя пред себе си, като изблъскваха техните коне, каруци и принадлежности в канавките от двете страни на пътя. След това хиляди от тях избутаха настрани възрастните жени и децата. Забравили своята чест и дълг, забравили и за отстъпващите германски части, те се нахвърлиха върху жените и девойките.
Жени, майки и техните дъщери лежаха отдясно и отляво на шосето, а пред всяка стоеше група ухилени мъже със свалени панталони. Издърпваха настрани онези, които вече бяха окървавени и губеха съзнание. Стреляха срещу децата, които се опитваха да им помогнат. Чуваха се смях, ръмжене и подигравки, писъци и стенания. А командирите на войниците, майори и подполковници, стояха там, на шосето. Някои се смееха, а някои дори направляваха събитията, така че всеки от войниците без изключение да може да се включи. Това не е посветителен ритуал и няма нищо общо с възмездието срещу проклетите окупатори, това е просто пъклен, дяволски групов секс. Това представлява пълна липса на контрол и животинската логика на побесняла тълпа. Седях потресен в кабината на нашия камион… докато моят шофьор Демидов стоеше на една от опашките. Мислех си за Картаген на Флобер. Полковникът, който доскоро само ръководеше процеса, не можа да устои на изкушението и се нареди на една от опашките, докато майорът стреляше по свидетелите – изпадналите в истерия деца и старци.“
Най-накрая войниците получават нареждане да свършват бързо и да се качват на колите си, защото задържат друга част, която идва зад тях. По-късно, когато настигат друга колона бежанци, Рабичев пак става свидетел на подобни сцени. „Докъдето стига погледът, има трупове на жени, старци и деца след купчини дрехи и преобърнати каруци… Стъмва се. Получаваме заповед да намерим място, където да прекараме нощта, в едно от германските села край шосето. Отивам с взвода си в едно селце на два километра от шосето. Във всички стаи има трупове на деца, старци и жени, които са били изнасилени и разстреляни. Толкова сме уморени, че не им обръщаме внимание. Толкова сме уморени, че лягаме сред труповете и заспиваме.“
„Руски войници изнасилват всяка германка от осем- до осемдесетгодишна възраст – отбелязва съветската военна кореспондентка Наталия Гесе, близка приятелка на Сахаров. – Това е армия от изнасилвачи. Не само че са побеснели от похот, това е и форма на отмъщение.“
Твърде опростено е да се обяснява това безпощадно насилие просто с похот или желание за мъст. Преди всичко има много офицери и войници, които не участват в изнасилванията и се ужасяват от действията на своите другари. Убедени комунисти са шокирани от произвола, а като се има предвид контролираният характер на съветското общество, подобна недисциплинираност е почти невъобразима. От друга страна обаче, изключително суровите условия на живот на фронта са формирали различен тип общност. Много хора започват да изразяват удивително откровено омразата си към колхозите и потискащия контрол върху живота им. Войниците са изпълнени със злобно негодувание заради безсмислените жертви в резултат от множеството безполезни атаки, както и от унизителното отношение, което трябва да понасят. Изпращали са ги в ничията зона, за да свалят от мъртвите си другари униформите и дори бельото, с които да бъдат облечени нови войници. Така че, наред със съществуващото силно желание за мъст срещу германците, които са посегнали на родината им и са избили семействата им, в това има и значителен елемент от същата система на верижно насилие, която действа по отношение на японските войници. Изкушението да излеят натрупания гняв от миналите унижения и страдания е непреодолимо – и те го изливат върху беззащитните жени на своите врагове.

Под управлението на Сталин идеите за любов и сексуалност се потискат безмилостно в политическа среда, която се стреми да „деиндивидуализира личността“. Половото възпитание е забранено. Опитът на съветската държава да потиска хората от народа поражда това, което един руски писател нарича „казармена еротика“, много по-примитивна и груба и от „най-мръсната чуждестранна порнография“.
Най-озверели от всички са т.нар. щрафници, штрафники – „живите мъртви“ от наказателните батальони. Много от тях са закоравели престъпници, прехвърлени в армията от Гулаг. Дори офицерите им са повлияни от пълната липса на скрупули в живота им. „Престъпникът е винаги престъпник, в тила или на фронта – пише един офицер медик от наказателна рота. В Халсберг една млада германка изтича към мен и извика на немски: „Изнасилиха ме четиринайсет мъже!“, а аз продължих да вървя, като си помислих: жалко, че са били четиринайсет, а не двайсет и осем; жалко, че не са те застреляли, германска кучко… Ние, офицерите в наказателната рота, си затваряме очите за всичко, не ни е жал за германците и оставяме щрафниците да правят каквото искат с цивилните.“
Грабежите са съпътствани от безсмислено разрушение. Войници изгарят къщи, за да установят после, че няма къде да се подслонят от студа. Рабичев описва разграбването на Голдап. „Цялото съдържание на магазините се изхвърляше на тротоарите през счупените витрини. Хиляди чифтове обувки, чинии и радиоапарати, смес от всевъзможни домакински и фармацевтични стоки и храни. От прозорците на апартаментите изхвърляха на улицата дрехи, възглавници, юргани, картини, грамофони и музикални инструменти. Пътищата бяха задръстени с всички тези неща. Точно в този момент германски оръдия и минохвъргачки откриха огън…
Александър Солженицин като млад артилерийски офицер в Източна Прусия описва сцени на грабеж като „шумен пазар“, където войници пробват огромни долни гащи, останали от жените в Прусия. „Германците изоставиха всичко – пише войник от Червената армия за разграбването на Гумбинен. – А нашите хора, като огромна тълпа хуни, нахълтаха в къщите. Всичко гори, наоколо хвърчи перушина от възглавници и пухени легла. Всички, от войник до полковник, мъкнат плячка. Красиво обзаведени апартаменти, луксозни къщи се изтърбушват за няколко часа и се превръщат в бунища, където скъсаните завеси са омазани със сладко, което тече от счупените буркани… този град е разпънат на кръст.“ Три дни по-късно той пише: „Войниците се превръщат в алчни зверове. В полетата лежат стотици застреляни домашни животни, по пътищата – прасета и пилета с отрязани глави. Къщи се разграбват и палят. Това, което не може да се вземе, се чупи и унищожава. Германците с право бягат от нас като от чума.“

45. Филипините, Иво Джима, Окинава, нападенията срещу Токио

При биткара при Манила Макартър, който иска да организира парад на победата, е стъписан от разгарянето на тази битка в града, където 700 000 цивилни са блокирани в зоната на бойните действия. Първа кавалерийска, 37-а пехотна и 11-а въздушнодесантна дивизия са въвлечени в улични боеве за всяка сграда. Както е станало при атаката срещу Аахен, американците скоро разбират необходимостта да щурмуват всяка къща от горе надолу, като си пробиват път с помощта на гранати, картечници и огнехвъргачки. Американските инженерни части използват бронираните си булдозери, за да разчистват блокадите по пътищата. Със съзнанието, че всички ще умрат, японските защитници от армията и флота избиват филипинци и изнасилват безпощадно жените, преди да отнемат живота им. Въпреки отказа на Макартър да използва самолети, за да се опита да спаси живота на повече цивилни, около 100 000 граждани на Манила – над една осма от населението – загиват в боевете, които продължават до 3 март. […]

На 9 март… Двайсет и първо бомбардировъчно съединение на Лемей започва своята първа сериозна атака със запалителни бомби срещу Токио…
„Суперкрепостите“, общо 334 на брой, бомбардират Токио на „килимен“ принцип, без да щадят нито жилищни, нито промишлени зони. Над 250 000 сгради са обхванати от пламъци… Къщи, построени от дърво и хартия, пламват за секунди. Общо 83 000 души загиват, а други 41 000 са тежко ранени – много повече жертви, отколкото при хвърлянето на атомната бомба над Нагасаки пет месеца по-късно. […]

Жертвите сред американските формации от морската пехота и армията са 7613 убити, 31 807 ранени и 26 211 с „други увреждания“, в повечето случаи психични разстройства. Официално се твърди, че загиналите цивилни на Окинава са около 42 000, но реалното число вероятно е много по-голямо. Освен убитите от оръдията на американските кораби мнозина са погребани живи в пещерите при разрушенията, причинени от артилерийския огън и от двете страни. Във всеки случай това повдига въпроса колко японски цивилни ще загинат при нахлуването на Японските острови, което вече се планира. Не може да се твърди със сигурност, че превземането на Окинава ускорява края на войната. Основното предназначение на острова е да послужи като база за нахлуването в Япония, но самоубийственият характер на неговата отбрана със сигурност е повлиял върху умовете във Вашингтон, които се съсредоточават върху обмислянето на следващите стъпки

46. Ялта, Дрезден, Кьонигсберг

За Чърчил основният пробен камък за добрите намерения на Съветския съюз ще бъде отношението към Полша. Сталин обаче не вижда причина за компромис. Червената армия и НКВД вече контролират напълно цялата страна. „По въпроса за Полша Йосиф Висарионович не помръдва на йота“ – казва Берия на сина си Серго в Ялта. (Серго Берия отговаря за подслушването на всички стаи и дори за поставянето на насочени микрофони, които да улавят разговорите на Рузвелт навън.)
Чърчил разбира, че е сам. „Американците са абсолютно невежи по полския проблем – казва той на Идън и на своя лекар лорд Моран. – В Малта им споменах за независимостта на Полша и отговорът беше: „Със сигурност не това трябва да се решава.““ Всъщност държавният секретар Едуард Стетиниъс е съгласен с Идън, но Рузвелт не иска да допусне разрив със Сталин заради Полша, особено ако това ще попречи на споразумението за Организацията на обединените нации. […]

Американските бомбардировачи трябва да атакуват първи на 13 февруари, но поради лошото време тяхното участие е отложено с двайсет и четири часа. Затова атаката срещу Дрезден започва през нощта на 13 февруари със 796 британски бомбардировача „Ланкастър“, които идват на две вълни. Първата, която хвърля обичайната смес от фугасни и запалителни бомби, слага началото на пожарите, особено в стария град, построен от по-леснозапалими материали. Пилотите от втората, по-голяма вълна виждат ярко сияние на хоризонта още на 150 километра от целта. Пожарите постепенно се сливат в чудовищен огнен ад, който скоро ще се развихри в ураган над земята като гигантска топилня.
Когато американските „летящи крепости“ пристигат на следващия ден, който се пада първият от Великите пости, димът от града се е издигнал на 4500 метра. На земята картината е ужасяваща, както и в другите градове, погълнати от огнена буря – Хамбург, Хайлброн, Дармщат, – със съсухрени овъглени тела, жертви на въглеродния оксид в повечето случаи, разтопено олово, което се стича от покривите, и размекнат асфалт по улиците, върху който хората залепват като за мухоловка. Важните железопътни възли на Дрезден и движението на войски през града са легитимни цели, но маниакалният стремеж на Харис към пълно унищожение отново взема връх. Следващият обект десет дни по-късно е Пфорцхайм. С огнената буря в града бройката на унищожените от Харис градове се увеличава на 63. Красивият град Вюрцбург, още по-незначителен във военно отношение, е изгорен до основи в средата на март. До края на живота си Харис поддържа мнението, че неговата стратегия е спасила живота на безброй съюзнически войници.
След разрушаването на Дрезден се повдигат въпроси както в САЩ, така и в Британия. Появяват се твърдения, че съюзническите военновъздушни сили са възприели принципа на „терористични бомбардировки“..

47. Американци на Елба

Сталин иска да превземе Берлин преди Съюзниците по две жизненоважни причини. „Бърлогата на фашисткия звяр“ е основният символ на победата след всичко, което Съветският съюз е изстрадал, и Сталин няма намерение да допусне над града да се развее знамето на която и да е друга държава. Берлин освен това е смятан за център на атомните изследвания в Нацистка Германия, които се провеждат главно в Института по физика „Кайзер Вилхелм“ в Далем. Чрез своите шпиони Сталин е добре осведомен за „проекта Манхатън“ в САЩ и напредъка му в процеса на създаване на атомна бомба. На съветската програма за ядрени изследвания, операция „Бородино“, е даден пълен приоритет, но руснаците нямат достатъчно уран, какъвто се надяват да вземат от Берлин. Съветското разузнаване, макар и информирано за всяка подробност от „проекта Манхатън“, няма представа, че по-голямата част от урана и повечето от учените, които търсят, са били евакуирани от Берлин в Хайгерлох в гората Шварцвалд.
На съвещанието на 9 март Сталин одобрява предварителния план за Берлинската операция, съставен от Жуков и Антонов. В Ставката кипи трескава работа за уточняване на детайлите. Основният проблем е времето, необходимо на Втори белоруски фронт на Рокосовски, за да завърши прочистването на Померания. След това войските ще трябва да се предислоцират покрай долното течение на Одер до Щетин, за да могат да атакуват едновременно с Първи белоруски фронт на Жуков срещу Берлин и Първи украински фронт на Конев на юг от река Ниса. […]

Не след дълго пред тях се разкрива пълният ужас на нацисткия режим. На 4 април американски войници влизат в концентрационния лагер Ордруф, част от Бухенвалд, и намират там отпуснати, скелетоподобни фигури, заобиколени от непогребани трупове. Айзенхауер е толкова ужасен, че нарежда на войниците да посетят лагера и довежда военни кореспонденти, които да засвидетелстват видяното. Някои от пазачите са се опитали да се дегизират, но затворниците ги издават и съюзническите войници ги разстрелват на място. Самите затворници вече са убили други от пазачите, но малко от тях имат сили за това. На 11 април американски войници попадат на подземната фабрика в концентрационния лагер Мителблау-Дора. Четири дни по-късно британски войски влизат в Белзен.
От смрадта и гледките на повечето им прилошава в буквалния смисъл на думата. Около 30 000 лагерници са на границата между живота и смъртта, а около тях гният труповете на други 10 000 души. Белзен се е оказал абсурдно пренаселен, защото там са захвърлили хората, оцелели от походите на смъртта. Повече от 9000 души са издъхнали през предишните две седмици, а за предишните шест са измрели 37 000 – от глад и епидемия от тиф. От онези, които са още живи, около 14 000 умират въпреки всички усилия на Медицинския корпус на британската армия. Старшият офицер нарежда на голямо подразделение войници да отидат до близкия град Берген и да докарат цялото му население в лагера с насочени щикове. Всички тези германски цивилни, заставени да пренесат труповете в масови гробове, се показват шокирани и заявяват, че не са знаели нищо – твърдения, които са посрещнати с гняв и недоверие от британските офицери.

48. Берлинската операция

Един старши лейтенант от Луфтвафе, командващ импровизирана рота новобранци от техническите войски, стои в окопа до своя старши подофицер. Лейтенантът трепери. „Кажи ми – обръща се той към своя командир на отделение, – и на теб ли ти е студено?“ „Не ни е студено, хер оберлейтенант – отговаря другият. – Страх ни е.“
В 5:00 часа московско време на 16 април, което е с два часа по-рано от часовата зона в Берлин, „богът на войната“ на Жуков открива огън с 8983 оръдия, тежки минохвъргачки и батареи от ракетни установки „Катюша“. Това е най-интензивният обстрел за цялата война. Само през първия ден са изстреляни 1 236 000 снаряда, а на цели 60 километра разстояние от източната страна на Берлин стените вибрират. Усетили, че голямата офанзива е започнала, на вратите се показват домакини, които повеждат разговор със съседките си с приглушен тон, като хвърлят тревожни погледи на изток. Жени и момичета се питат дали американците ще стигнат първи до Берлин, за да ги спасят от Червената армия.
Жуков възприема с удоволствие идеята да използва 143 прожектора, за да заслепи врага. И светлините, и артилерийската подготовка обаче се оказват пречка за неговите войници. Когато пехотинците се втурват напред с викове „На Берлин!“, прожекторите очертават техните силуети, а ямите от снаряди по земята пред тях забавят придвижването им. Жуков, който обикновено разузнава старателно терена преди атака, този път не го е направил. Вместо това е разчитал на снимките от въздушното разузнаване, но на тези изображения не личи колко силен отбранителен пост са Зееловските възвишения… […]

По данни на двете главни берлински болници, „Шарите“ и „Кайзерин Аугусте Виктория“, изнасилените жени са между 95 000 и 130 000. Повечето са били жертва на нападение неведнъж. По оценка на един лекар около 10 000 са починали – в резултат от групово изнасилване или от самоубийство след това. Някои бащи насърчават дъщерите си да отнемат живота си, за да заличат „безчестието“. Предполага се, че на германска територия са били изнасилени общо около два милиона жени и девойки. Насилието в Източна Прусия е било несравнимо по-тежко, отколкото на други места, както потвърждават многобройни доклади, изпратени от началници в НКВД до Берия.

49. Градове на мъртъвци

Преди да е минала една седмица от капитулацията на Германия, Чърчил свиква началниците на щабове и ги изумява с въпроса си дали все пак не е възможно да принудят Червената армия да отстъпи, за да осигурят „справедлива сделка за Полша“. Тази офанзива, казва им той, трябва да се състои на 1 юли, преди военната мощ на Съюзниците на Западния фронт да отслабне вследствие на демобилизация или прехвърляне на формации в Далечния изток.
Въпреки че върху извънредния план за операция „Немислимо“ се работи в условия на висока секретност, една от къртиците на Берия на „Уайтхол“ предава подробности за него в Москва. Най-скандалното в плана е указанието до Монтгомъри да събере предаденото германско оръжие, в случай че бъдат възстановени части от Вермахта, които да вземат участие в това безумно начинание. Съветите, както може да се очаква, смятат, че най-лошите им подозрения са се потвърдили.
За щастие, основните заключения от техния доклад са напълно ясни. Това е много „рискован“ проект, а и дори първоначално да имат успех и да принудят Червената армия да се изтегли, конфликтът ще бъде продължителен и ще има висока цена. „Идеята, разбира се, е фантастична, а шансовете за успех немислими“ – пише маршал Брук в дневника си. „Няма съмнение, че от сега нататък Русия е всемогъща в Европа.“ […]

„В Северна и Централна Европа се надига също толкова жестока вълна от отмъщение и етническо прочистване. За много германци най-страшни са слуховете, че цялата територия на страната на изток от Одер – Източна Прусия, Силезия, Померания – ще бъде предадена на Полша. След края на бойните действия близо един милион бежанци успяват да се доберат до изоставените си домове само за да открият, че ще бъдат прогонени отново.

Както Сталин е възнамерявал, започва етническо прочистване с елемент на отмъщение. Войници от 1-ва и 2-ра полски армии принуждават германците да напуснат домовете си и ги прогонват отвъд Одер… Наблъскани във вагони за добитък, те са закарани на запад, като по пътя им отнемат и малкото лични вещи. Подобна съдба очаква онези, които са останали или са се върнали в Померания и Силезия… В Източна Прусия остават само 193 000 германци от предишните 2,2 милиона…

По време на експулсирането им от полска територия около 200 000 германци са задържани в трудови лагери, а загиналите са около 30 000. Други попадат сред онези 600 000 германци, които са изпратени на принудителна работа в Съветския съюз. Чехите също изгонват до три милиона германци, повечето от Судетска област. По време на тези събития са убити трийсет хиляди души, а 5558 се самоубиват. Жени с деца са принудени да вървят пеша, понякога стотици километри, за да намерят убежище в Германия.

50. Атомната бомба и подчинението на Япония

Други ужаси са вече известни на Съюзниците. През 1938 г. край Харбин в Манджоу-Го е създадено „Подразделение 731“ за биологична война под егидата на Квантунската армия. Основното ядро на работещите в този огромен комплекс, управляван от генерал Ишии Широ, накрая достига 3000 учени и лекари… Те подготвят оръжия за разпространяване на чума, тиф, антракс и холера, като ги изпитват върху повече от 3000 китайски затворници. Извършват експерименти с антракс, иприт и измръзване върху жертвите си, които наричат марута, „пънове“…
През 1939 г., по време на битката при Халхин-Гол срещу силите на Жуков, подразделението заразява с тиф близките реки… По-късно през същата година японците разпръсват патогени на тиф, чума и холера в провинция Джъдзян… Както изглежда, в резултат от това са загинали 1700 японски войници наред със стотици китайци…
Може би най-скандалният момент в цялата история на „Подразделение 731“ е съгласието на Макартър след капитулацията на японците да даде гаранции за всички участници в тези дейности, включително генерал Ишии, че няма да бъдат преследвани. Тази сделка позволява на американците да придобият всички данни, събрани от експериментите… Категорично са отхвърлени исканията на Съветския съюз Ишии и неговият щаб да бъдат изправени пред Трибунала за военни престъпления в Токио. […]

„Сутринта на 6 август три бомбардировача B-29 „Сюпърфортрис“ се появяват над Хирошима. Два от тях носят камери и научна апаратура, за да документират събитието. Третият, „Енола Гей“, отваря бомбения си отсек в 8:15 часа и след по-малко от минута град Хирошима се разпада във взрив от ослепителна светлина. Около 100 000 души загиват моментално, а много хиляди умират по-късно в резултат от радиационно отравяне, изгаряния и шок…
Два дни по-късно войски на Червената армия нахлуват през границата на Манджурия… На 9 август, когато от Токио не идва каквато и да е реакция, над Нагасаки е пусната втора атомна бомба, която убива 35 000 души. Императорът е дълбоко разстроен от ужасната съдба на загиналите… Напълно ясно е, че без атомните бомби той не би могъл да събере онази спокойна решителност, която проявява по-късно, за да сложи край на войната…
Хвърлянето на запалителни бомби над Токио и решението да се използват атомните бомби са мотивирани от силното желание на американците „да приключат с тази работа“… Очакваната съпротива на камикадзе обаче, вероятно дори с биологични оръжия, заплашва да доведе до много по-тежка битка от тази на Окинава… Съществена, макар и не решаваща роля изиграват и други съображения – най-вече изкушението да демонстрират мощта на САЩ пред Съветския съюз.

За авторa

Антъни Бийвър е най-известният британски историк и бестселъров автор, чиито книги са преведени на 32 езика и са продадени в над 7 милиона екземпляра. Роден е на 14 декември 1946 година в Лондон в семейството на офицер от разузнаването. През 1967 година завършва Кралската военна академия – Сандхърст, след което служи в армията, уволнявайки се през 1970 година със звание лейтенант. През следващите години преподава в Лондонския и Кентския университет.
Бийвър е носител на множество престижни литературни награди, между които са призът за военна литература „Прицкер“ – за цялостен принос към писането на военна тематика; наградата „Самюъл Джонсън“; историческата награда „Улфсън“; Наградата на Лонгман.
Притежава множество държавни отличия (на Франция, Белгия, Естония, Испания) и почетни докторски степени на различни университети. Творбите му се смятат за най-добрите образци на военната литература. Бийвър е служил в кавалерията на британската армия и е бил командирован по служба в Германия. Книгите му се отличават със задълбочено проучване на темите, прецизност при боравене с фактите и много жив и увлекателен стил на писане.

Книги от автора:

Сталинград. Съдбовната обсада 1942 – 1943. Изд. Изток-Запад, 2018
Падането на Берлин (1945). Изд. Изток-Запад, 2019
Битката за Испания. Испанската гражданска война 1936 – 1939. Изд. Изток-Запад, 2020
Втората световна война. Том 1. Изд. Изток-Запад, 2021
Втората световна война. Том 2. Изд. Изток-Запад, 2021
„Русия. Революция и гражданска война 1917–1921“, Изд. Изток-Запад, 2021