Пътят към Свободата. 50 истории на бележити българи

Настоящата книга се издава по повод Деня на Освобождението на България – 3 март. В нея ще откриете 50 кратки истории на революционери и възрожденци, участвали в подготовката и осъществяването на борбата за свободна държава.
Всички тези заслужили герои посвещават живота си на три основни движения през Възраждането – за новобългарска култура и просвета, за църковна независимост и за национално освобождение.
Защото е важно да знаем и помним. Защото славните моменти в нашето минало трябва да бъдат съхранявани и разказвани на идните поколения.
В „Пътят към свободата. 50 истории на бележити българи“ ще откриете историите на петдесет велики българи, събития и битки, които са определили пътя на България от робството към порива за свобода до осъществяването ѝ.
Кои са били движещите сили във формирането на българското национално самосъзнание? Как отделни личности са рискували всичко, за да поведат народа? Защо Освобождението не ни е дадено даром? Колко важно е осъзнаването на необходимостта от добро образование и народно просвещение? Отговорите на тези и още много въпроси ви очакват в следващите страници. Тук ще откриете още ключови дати, цитати, биографични бележки и фотографии.
Нека помним историята си, героите в нея и техните подвизи, защото светът не започва и не свършва с нас. А народ, който забравя своето минало, няма бъдеще.

Освобождението на България е вероятно най-дългоочакваното и бленувано събитие в нашата история. То не е еднократен акт, а е резултат от сложни и дългого­дишни гео­политически процеси, неистовите усилия на българския интелектуален и революционен елит и воен­ната намеса на Руската империя.
И именно защото рядко в историята едно значимо съ­битие се случва без необхо­димите предпоставки, разказът трябва да започне отдалеч.
След като цели три века Османската империя е тотален хегемон на Югоизточна Европа, настъпва време за рокада в позиционирането на Великите сили. В края на XVII в. военната немощ на османците става явна за цяла Европа. От дългогодишна заплаха за Стария континент, импери­ята постепенно се превръща във второстепенна политиче­ска сила. В Цариград обаче не разбират това и се вплитат в серия от нови войни, почти всички загубени.
Военните неуспехи на Османската империя водят до тежка вътрешна криза. Загу­бените войни предизвикват перманентна финансова криза, което от своя страна съз­дава всеобхватна корупция на всички управленски нива. Авторитетът на централната власт рязко спада, еничар­ският корпус сваля и възкачва везири и дори султани. В империята започва да се наблюдава дори сепаратизъм, като най-добрият пример за него е добре известният Осман Пазвантоглу, който превзема Видин и привлича недоволните от управлението на султана, включително местните българи.
На фона на всичко това, през XVIII в. като основен противник на Османската империя се налага Русия. Веро­ятно най-емблематична от поредица руско-турски войни от периода остава от 1768 – 1774 г., която завършва с успех за Екатерина II Велика, а в хода на сраженията армията й преминава за първи път Дунав. Именно по време на воен­ния конфликт се проявява и легендарният военачалник Александър Суворов, който сразява османците в не едно или две сражения.
С всяка нова победа Северната империя укрепва пози­циите си на Балканския полу­остров, подкопавайки властта на султана. Самата руска експанзия стимулира политиче­ската активност на подвластните на Великата порта христи­янски народи. Сред тях се заражда вярата в освободителна­та мисия на Русия, без да са им ясни скритите стратегически цели на Петербург за бъдещо влияние на Балканите и сла­гане на ръка върху така значимите за търговията проливи.
Първият балкански народ, получил своята незави­симост от Османската империя през XIX в., е гръцки­ят. Това формално се случва през 1832 г. Следват сър­бите през 1835 г., а всичко това неминуемо дава тласък и на българското националноосвободително движение. Именно това е периодът, в който най-видните български революционери оформят възгледите си, създават пла­нове и организации, вдигат се бунтове. Техните усилия довеждат до кулминацията на борбата за свободна Бъл­гария, а именно Априлското въстание.

Как обаче се стига до избухването на Априлското въстание?

Гибелта на Васил Левски през 1873 г. води до тежка криза сред революционното движение. Неуспешните опи­ти да се намери заместник на Апостола, нескончаемите спорове и оттеглянето на Л. Каравелов от движението през 1874 г. водят до разцепление вътре в БРЦК. Христо Ботев застава начело на Българския революционен коми­тет (БРК) в обстановка на обявен банкрут на Османската империя и избухнало въстание в Босна и Херцеговина. Гениалният поет не може да не се възползва от поредното разпалване на Източния въпрос. Замислено е въстание, като българските земи са разделени на окръзи, начело на които застават апостоли. Времето за организация обаче се оказва недостатъчно и т. нар. Старозагорско въстание през септември 1875 г. се проваля. Отчаян от неуспеха, не­справедливо обвинен, Христо Ботев поема върху себе си отговорността за несполуката и се оттегля. Малко по-къс­но БРК се саморазпуска, оставяйки революционното дви­жение без ръководство.
Някои от неговите членове отчитат задълбочаването на Източната криза и пристъпват към подготовка на ново въстание в България. Те сформират т.нар. Гюргевския ре­волюционен комитет, състоящ се от млади, решителни дейци с революционен опит, разочаровани от досегашни­те безплодни опити. През ноември-декември 1875 г. в дъл­ги заседания те решават да се пристъпи към организиране на ново всеобщо въстание през пролетта на следващата година. Българските земи са разделени на революционни окръзи, начело с апостоли и техни помощници.
В първите дни на новата 1876 г. определените апостоли преминават Дунав и се заемат с делото. В българските земи ги очаква много работа, а и много разочарования. Още в самото начало предвиденият Софийски окръг се проваля, апостолите тук са заловени или се завръщат в Румъния. Да­леч не цялото българско общество възприема революцион­ната тактика. Някои се плашат от кръвопролития, други не вярват, че българите сами могат да се освободят. Затова и на места апостолите използват различни пропагандни похва­ти, като слуха, че Сърбия и Русия само чакат въстанието, за да обявяват война на Цариград. Масово разпространение придобива твърдението, че буквеното изписване на година­та 1876 г. означавало  „Туркия ке падне“.
В Търновски революционен окръг главният апостол Ст. Стамболов прехвърля цялата организационна тежест на местните дейци, които разгръщат енергична дейност в Габровско, Севлиевско, Горнооряховско, Тревненско, но не могат да решат проблема с липсата на оръжие.
Във Втори окръг с център Сливен между самите апос­толи има противоречия относно тактиката, а и местните комитети настояват за четнически действия. Сериозни пропуски има и в Трети – Врачански окръг, където липса­та на оръжие и на координация се оказва решаваща.
Най-организирано действат апостолите в Четвърти окръг, основно в родопските и средногорските села. Мъ­жете провеждат военна подготовка, подготвят се складо­ве и укрепени лагери в планините. Общото събрание на комитетите от Четвърти окръг, проведено в местността Оборище на 14 април, уточнява плана за въстанието и решава то да избухне на 1 май.
Поради предателство турски заптиета се опитват да арестуват председателя на комитета в Копривщица Тодор Каблешков и на 20 април той обявява въстанието, за кое­то уведомява околните села с прочутото „Кърваво писмо“. Същият ден въстава и Панагюрище, а Георги Бенковски сформира своята конна „Хвърковата чета“, с която обика­ля селищата в окръга и ги вдига на въстание. Скоро редов­на турска армия и башибозук атакуват въстаналите сели­ща, първи падат Стрелча, Клисура, а след четиридневни сражения – и Панагюрище. Трагична е съдбата на Батак, където потушаването на въстанието е придружено с масо­ви кланета. В Перущица Кочо Чистеменски и Спас Гинев убиват целите си семейства, за да не попаднат живи в ръ­цете на врага.
Когато „Кървавото писмо“ достига Търновско, власти­те вече са взели мерки. Все пак тук въстание избухва, макар и не в предвидения мащаб. Сформирани са няколко чети, една от която е на поп Харитон, водила 9-дневно сражение в Дряновския манастир.
Въстание в истинския смисъл в Сливенско няма, апос­толите съставят чета, която след тежки боеве е обкръжена и разбита.
Комитетите във Врачанско проявяват колебания и в крайна сметка решават да изчакат четата на Христо Бо­тев. Първоначално се предвижда тя да бъде ръководена от Панайот Хитов или Филип Тотю, но те отказват и по­етът поема командването на 205-те четника. На 16 май те се качват на австрийския кораб „Радецки“, скоро слизат на българския бряг при Козлодуй, откъдето започна без­смъртният поход на Ботевата чета. Въстанието във Вра­чанско така и не избухва, четата води сама тежки боеве срещу превъзхождащия я противник.
На 20 май, при неизяснени обстоятелства, даващи въз­можност за различни хипотези, Хр. Ботев пада убит. След смъртта на войводата си, четата се разпада на групи, една по една унищожени.
По същото време с Ботевата чета, през Дунав минава и с четата на Таньо Стоянов, която след героичен поход е унищожена.
С разгрома на двете чети Априлското въстание фак­тически завършва. То е предизви­кателство към Високата порта и е потушено с целенасочена жестокост и то дори извън въстаналите райони. Близо 80 селища са изгорени, убити са около 30 хил. жени, деца, мъже.
Зверствата не остават скрити от световната обществеността. Анкетната комисия на Юджийн Скайлер с участието на Дженюариус Макгахан и Алексей Церетелев изнася без­спорни доказателства за кланетата, предизвикали гневната и съчувствена реакция на света. Организират се митинги и подписки в защита на българския народ, близо 3000 статии са посветени на трагичните събития, десетки известни лич­ности като Дмитрий Менделеев, Лев Толстой, Гарибалди, Уилям Гладстон и Чарлз Дарвин издигат глас за българите. В крайна сметка Априлското въстание и общественият от­звук от него водят до Руско-турската война и Освобожде­нието на България.

Какво следва?

Кървавото потушаване на Априлското въстание раз­търсва Европа и предизвиква нов развой на Източната криза. В самата Османска империя сътресенията водят до два поредни държавни преврата. Сърбия обявява война на Империята, но, въпреки участието на българ­ски и руски доброволци, над Белград надвисва опасност. Руският император Александър II ултимативно иска спиране на турското настъпление. За намаляване на международното напрежение е свикана международна конференция в Цариград, на която е изготвен проект за цялостни реформи в Османската империя. За България се предвижда създаването на две автономни области, които покриват фактически всички български етнически територии. За да предотврати това, султанът тържестве­но обявява, че дарява поданиците си с конституция, с което проваля конференцията.
За руското обществено мнение Източната криза се превръща във въпрос на чест. Част от руските управля­ващи обаче се опасяват от повторение на ситуацията при Кримската война и са против силови действия. Други смятат, че единствено войната може да изтрие срамното петно от поражението в Крим. Поредният опит за мирно разрешаване на кризата е мисията на граф Н. Игнатиев и изготвянето на общоевропейски Лондонски протокол, но Високата порта отхвърлила и него. Ако не иска да за­губи престижа си на защитник на християните в Осман­ската империя, за Русия не остава друг изход освен вой­ната. На 12/24 април 1877 г. император Александър II подписва манифеста за обявяване война на Османската империя. За да избегне повторение на Кримската война, Русия поема определени ангажименти към Австро-Унга­рия – да не създава голяма славянска държава на Балка­ните; и към Англия – бъдещият мирен договор да бъде съвместно дело.
Руският стратегически план за войната се променя няколко пъти в хода на бойните действия. Те започват на Балканите цели два месеца след обявяване на война­та. След успешното форсиране на Дунав при Свищов армията е разделена на три отряда, от които Западният на ген. Криденер се забавя прекалено, позволявайки на Осман паша да достигне до Плевен и да се укрепи в него. Източният отряд преминава към отбрана, а основната тежест пада върху най-малкия, Преден отряд, ръководен от ген. Гурко. Той освобождава Търново, преминава през Стара планина и достига Стара Загора. Оставен без под­крепления, пред Гурко се изправя многочислен против­ник. След ожесточени боеве Стара Загора е опожарена, населението в околността – избито и прогонено, а Гурко е принуден да се оттегли на север. В опит да обърне хода на войната армията на Сюлейман паша се насочва към прохода Шипка, чието значение е подценено от руското командване. С огромна жертвоготовност 6500 българи и руси спират устрема на близо 30-хилядната войска на Сюлейман.

Плевенската епопея

Учените са единодушни, че изходът от Руско-турската война е решен от битката за Плевен. Тази няколкомесечна епопея привлича вниманието на целия свят, а историята веднага се превръща в легенда, често за сметка на фактите. Затова и подробното разглеждане на събитията при Пле­вен е задължително, когато се пише за Освобождението.
През лятото на 1877 г. Осман паша командва турски­те сили във Видин, но тръгва да помогне на обсадения Никопол. По пътя той научава, че градът е паднал, затова се насочва към Плевен. Още с пристигането си маршалът се сблъсква с настъпващи руски части. Първата руска ата­ка на 20 юли не успява. След известно затишие, на 30 юли е втората атака на града, но и тя се проваля.
Без да се направят необходимите изводи от неуспехи­те, е дадена заповед за нова атака, защото докато Осман паша държи града, целият западен фланг на руската армия е застрашен. Всъщност Плевен променя целия операти­вен план на руската армия – вместо на юг фронтът на ру­ското настъпление се обръща на запад.
Решението за трета атака е логично, но прекалено само­уверено. „Тая самонадеяност не се основаваше на някак­ви трезви разсъждения, подробно проучени планове за действие… Всичко почивало само на сляпата вяра в абсо­лютното превъзходство на руските войски над турските“, пише руски участник.
В навечерието на щурма атакуващите имат огромно превъзходството в жива сила и артилерия, но Осман паша използва всеки един ден да укрепва позициите си и да прив­лича подкрепления.
Формално общото командване е поверено на румън­ския крал Карол. Румънската армия не е участвала в битка и на 11 септември е нейното бойно кръщение на северния фланг с атаката на Гривишкия редут. След 4 атаки и свире­пи ръкопашни схватки той е превзет с цената на 1348 уби­ти румънци и 156 руснаци. Но пред очите на щурмуващи­те се открива зловещата картина на още един, неизвестен досега редут, сеещ смърт.
В центъра на атаката, при село Радишево, атакуват ру­ските полкове. По думите на един ранен руски войник: „Ние всички тръгнахме весело… Командирът ни припом­ни, че трябва да се държим като герои. Извикахме „Ура“ и тръгнахме… Гледам – паднал един, втори, трети. Лошо! Мисля си: „Ето сега ще удари и мен“… От 600 души оста­нахме само 50 души.“ Проведени са пет руски атаки без никакъв резултат, а загубите възлизат на 4356 души.
На южния фланг ген. Скобелев напада Зелените въз­вишения, а в решителния момент хвърля в боя последния резерв – себе си. С думите „Напред момчета!“ „Белия гене­рал“ лично ръководи щурма. Два редута са превзети и ген. Скоболев се врязва в отбранителната линия. На 12 сеп­тември следват пет турски контраатаки една след друга, но Скобелев получава не подкрепления, а заповед за отстъпле­ние. „Белия генерал“ ридае, когато турците си връщат реду­тите, превземането на които е струвало живота на хиляди негови войници, докато руските резерви стоят безучастно.
Султанът провъзгласява Осман паша за Гаази, т.е. побе­доносен, а неуспехът на третата атака предизвиква униние в руското командване, чуват се гласове за отстъпление зад Дунав. На 13 септември военен съвет решава да промени тактиката и от тежки щурмове да се премине към блокада на Плевен. От Русия е извикан известният военен инженер ген. Едуард Тотлебен, който поема командването. Той уста­новява, че Плевенската позиция е случайно възникнала, кое­то означава, че отбраняващите нямат достатъчно припаси.
Започва тежка обсада, за която се готвят и двете страни. Осман паша изгражда инженерно-отбранителна линия с дължина над 20 км. Няколко месеца руски и румънски войниците стоят денонощно в кал до коленете в окопите и страдат от студ и болести.
Ген. Гурко прекъсва съобщенията на Осман паша при Горни Дъбник и Телиш. Градът е напълно изолиран и тур­ците изпитват остра нужда от хранителни припаси, но на 11 ноември Осман паша отклонява руското предложение за капитулация. Той се надява армията на Сюлейман паша да удари в гръб руските войски и да свали блокадата над Плевен. Този план не се реализира и на няколко пъти Ос­ман паша иска разрешение от Цариград да отстъпи към балканските проходи, но всеки път му е отказвано със за­повед да защитава града, превърнал се в символ.
В обсадения Плевен липсват всякакви лекарства и превръзки за ранените и болните. Английският офицер на турска служба фон Хърбърт отбелязва: „Една армия от 40 000 души бавно измираше от студ, лишения и болести. Смъртността бе ужасна.“ Както ще отбележи по-късно ген. Тотлебен: „Не аз победих Осман, а гладът!“
Останал без провизии Осман паша прави отчаян опит за пробив на обсадата на 10 декември. Натискът на турците е яростен, но безуспешен и виждайки безизход­ното положение, маршалът нарежда да се развее бял флаг.
Пленени са 10 паши, 2128 офицери, 37 200 войници, 88 оръдия и 7 знамена.
Главнокомандващият руската армия великият княз Николай Николаевич казва на пленения турски маршал: „Защитата на Плевен е един от най-блестящите подвизи в историята на войната. Ние сме горди, че воювахме сре­щу доблестен противник.“ А император Александър II му връща сабята. От всичките си отличия Осман паша цени само ордена, получен за отбраната на Плевен.
Обратната страна на ордените, парадите и епичните картини с веещи се знамена, са огромните страдания на всички участници. Почти половината от загиналите във войната руснаци падат тук. В дните след падането на Пле­вен умират от рани, глад и болести около 8000 пленени турски войници. Другите са прехвърлени в Русия, като по пътя умират още 4500 души.
Макар и на прекомерно висока цена, руските войски постигат стратегическата си цел. Научавайки за падането на Плевен, началникът на германския генерален щаб фон Молтке казва: „Кампанията тази година завърши! Тряб­ва да чакаме пролетта. През зимата на Балканите нищо не може да се прави!“ Той обаче не познава – превземането на Плевен развързва ръцете на руската армия за стремително зимно настъпление. И само след два месеца руските вой­ници са вече пред стените на Цариград…

Шипченската епопея

При Стара Загора многобройните сили на Сюлейман паша се сблъскват с малобройния Преден отряд на ген. Гурко. По думите на опълченеца, бъдещ генерал, Никола Генев, руснаците не се надяват особено на опълченците. „Те си мислеха и явно говореха, че българските дружини като новосформирани части, без традиции, кратко вре­ме обучавани…, ще се разпръснат и разбягат при първите гърмежи и ще ги оставят сами на бойното поле.“ Но сра­жението при Стара Загора и героичната защита на Самар­ското знаме променят тази нагласа.
Все пак Предният отряд е изтласкан на север и е разфор­мирован. Вниманието на руското командване е насочено към Плевен, а отрядът на ген. Радецки разполага с малко сили да охранява над 100 км старопланински проходи.
На 3 август опълченците вече са на Шипка, където за­варват части от руския Орловски полк. След Стара Заго­ра Сюлейман паша не бърза да преследва отстъпващите, а избива мирното население. Това заблуждава руснаците за направлението на главния удар. Ген. Радецки изпраща резервите си към Елена, убеден, че Сюлейман ще нападне там. Но обратно на очакванията, турската армия се насоч­ва към Шипка.
Изборът на Сюлейман паша е логичен, защото задачата му е да направи невъзможно повторно руско спускане на юг. Затова и трябва да завземе най-краткия път между Се­верна и Южна България.
Командирът на Шипченския отряд ген. Столетов има твърде малко сили и е ограничен да съсредоточи отбраната на самия проход по гребена на пътя, без да заеме господстващи­те височини наоколо. Най-отпред на позицията и неин ключ е връх Свети Никола със стръмните скали Орлово гнездо. Тяхната отбрана е поверена на опълченските дружини.
В началото ген. Столетов разполага с 5 500 души с 27 оръдия, срещу около 30 хил. турци с 46 оръдия.

На 8 август противникът се появява пред прохода. По свидетелството на опълченеца Манол Георгиев: „От чер­вените фесове на Мохамедовите потомци шипченските полета се представляваха като кървава долина или ниви, обрасли с полски божур.“ Ген. Столетов веднага телегра­фира на Радецки, който обаче смята, че пред Шипка ще има само демонстративна атака. Все пак на Столетов е из­пратен Брянският полк.
9 август започва с артилерийски двубой, а гъсти не­приятелски колони напредват към позициите на опъл­ченците. Първата атака е отбита, но следват втора, трета… десета. Още този ден влизат в действие камъните, защото пушките на много опълченци се повреждат.
По обед пристига малка, но ценна помощ – Брянският полк, с който силите на защитниците нарастват на 7500.
Свидетелите са впечатлени от настойчивостта на тур­ските атаки. Командирът на опълченска дружина Стефан Кисов признава: „Юнашки настъпваха турските низами, това не може да се отрече.“ А руски кореспондент допъл­ва: „Именно на Шипка ние се научихме да уважаваме тур­ския войник…“
Радецки се убеждава, че при Елена няма опасност и ре­зервът получава заповед да се насочи към Шипка. Частите трябва да изминат пеша над 80 км в августовската жега.
На 10 август Сюлейман паша се отказва от фронтални атаки, а турците успяват да заемат височините от двете страни на позицията, откъдето откриват убийствен арти­лерийски огън по защитниците.
По спомена на опълченец: „Оглушителен вик отвред, пукотевица… Умора, глад, а най-вече – жажда. Няма къде да се напиеш, вода нито капка…“ В силната горещина из­кусни неприятелски стрелци не допускат никого до изво­рите. Немалко опълченци и руснаци загиват на метри от бленуваната студена вода.
11 август е критичният ден за отбраната на прохода. Връх Св. Никола е атакуван от три страни, а скоро непри­ятелят се появява и от север. Командирът на опълченска дружина, руският майор Чиляев, се обръща към войници­те: „Братя, неприятелят ни е обкръжил от всички страни, следователно път за отстъпление няма. Ще се държим, до­като ни дойде помощ, пък ако тази помощ не дойде навре­ме, ние всички ще сложим костите си за освобождението на България.“ Поради липса на снаряди едно по едно оръ­дията на защитата замлъкват. Патроните също свършват и в ход влизат камъните и дори труповете на загиналите другари и противници. Отблъснати са 14 атаки една след друга, но дори и храбростта си има предел…
Столетов надъхва защитниците, че помощта идва, но чудесно знае, че това може да стане най-рано привечер. Участник в битката предава нейния трагизъм: „В страш­на сеч премина половината ден, минаха час, два, три, а откъм Габрово не се виждаше нито един войник. Сред войската започва да се прокрадва отчаяние.“ И когато всеки момент позицията ще падне, пристигат около 200 души. Не толкова броят им, колкото моралната подкрепа решава съдбата на „заветния хълм“. „Сякаш не бе имало умора, сякаш тези хора не бяха се били три дена на своите постове!… Шипка беше спасена.“, си спомня свидетел.
По-късно пристига и Радецки с още подкрепления и поема командването на прохода. Кризата в отбраната е преодоляна, макар и боеве тук да се водят още 4 месеца.
Според данни на самия Сюлейман паша, той е загубил през август 1 602 убити и 5144 ранени или около 28% от армията му. Загубите на руси и опълченци възлизат на 673 убити и 2 967 ранени – 17% от състава на Шипченския от­ряд. От тях опълченците дават 246 убити и 271 ранени – 40% от офицерския и 27% от войнишкия състав.
Значението на Шипка за Освобождението на България е огромно. Както заявява ген. Скобелев за българите: „Те заслужиха своята свобода! Те заслужиха и жертвите, които русите направиха.“ Неслучайно опълченците избират за свой патронен празник 11 август. Може би най-добре го е казал през 1907 г. капитан Георги Станев: „Нашите опъл­ченци показаха на цял свят как българинът знае да мре за отечеството си! Те показаха и завещаха на нас, как трябва да се изпълнява дълга пред свещения олтар на отечеството ни! Народ, който цени борците си, който живее с истори­ята си, той не умира.“

Предначертаният изход от войната

Българите ликуват и то заслужено – по време на войната те не стоят със скръстени ръце, а активно участват в собст­веното си освобождение. Могат да се посочат Българското опълчение, отличило се в боевете при Стара Загора и Шип­ка, четите, които изпълняват разузнавателни и саботажни задачи, многобройните водачи, снабдители, медицински помощници и др.
Проблемът с акта от 3 март е, че Русия многократно е пое­ла ангажимент, преди и по време на войната, че бъдещият ми­рен договор ще е колективно дело на великите сили. В този смисъл, Санстефанският договор няма реална стойност. Още през февруари руското правителство дава съгласието си за участие в международен форум. Всъщност, още преди конгреса в Берлин е постигнато англо-руско споразумение за разделяне на българските земи по билото на Стара планина.
След едномесечна работа, конгресът приключва на 1/13 юли с подписването на Берлинския договор, който напълно прекроява политическите граници, очертани от Санстефанския договор. Северна България и Софийският санджак оформят бъдещото трибутарно Княжество Бълга­рия. На юг от Балкана се появява автономната провинция Източна Румелия. Източна и Беломорска Тракия, както и Македония са върнати на султана. Сърбия отново печели територии за сметка на българите.
Въпреки очевидните грешки на руското командване, довели до огромни човешки загуби, въпреки жертвите сред мирното население, надхвърлящи тези през Априлското въстание, въпреки противоречивите оценки на историците за причините, хода и последиците от Руско-турската война, в крайна сметка, чрез кръвта на хиляди руски, украински, финландски, румънски войници, една част от българите получават възможност за свободно развитие, а българската държавност е възстановена. Това е най-важният и значим резултат от войната. България обаче получава тежката ми­сия да реализира Санстефанския идеал.

„Накъсо казано миналото е образец на възвишен идеализъм, а сегашното е образец на грубия материализъм. “ – Стоян Заимов