Оръжията и човекът – Бърнард Шоу

„Оръжията и човекът“ е пиеса в три действия от световноизвестния ирландски драматург Бърнард Шоу, поставена за първи път през 1894 г. в театър „Авеню“ в Лондон. Премиерата на пиесата на Уест Енд е първият комерсиален успех за Бърнард Шоу, от който тръгва и неговата популярност като драматург. Това е една от най-често поставяните комедии на Нобеловия лауреат. Чрез езика на комедията текстът цели да осмее обществените настроения, възхваляващи войната, показвайки тяхната вътрешна противоречивост и излишна романтизация. Именно заради това си намерение авторът избира за заглавие на пиесата цитат от английския превод на началото на античната епическа поема „Енеида“ на Вергилий.
Първоначално персонажите, както и средата в пиесата са условни, но в стремежа си към реалистично звучене Бърнард Шоу, посъветван от приятели, решава да постави описаните взаимоотношения и събития в контекста на наскоро приключилата на Балканите Сръбско-българска война. Така в място на действието се превръща домът на офицер Петков в малко градче край Драгоман в България след края на битката при Сливница през 1885 г.

Това, което занимава Джон Малкович в този текст, е както критика на романтичната идея за войната, така и сблъсъкът между любовта като романтичен идеал и реалността. Интересното за него е огромната амплитуда между приказния свят на Шоу и съвременния профанен свят на нормализирано усещане за криза, на човешко отчуждение, разделения и нестихващи военни конфликти. Войната вече не се свързва с идеите за героизъм, саможертва, свобода и човешко достойнство, а със страдание, ужас и смърт. Джон Малкович прави романтична антивоенна комедия, в която съвременността ще се огледа и като през увеличително стъкло проблемите ѝ ще рефлектират обратно към нас още по-осезаеми.

В България „Оръжията и човекът“ е поставяна два пъти от Николай Поляков под заглавието „Шоколадовият войник“ (в превод на Георги Станчев, който не е публикуван). Първата му постановка е през 1995 г. в Драматично-куклен театър – Враца, а втората е през 2000 г. в Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе.

Режисьорът Джон Малкович поставя известната пиеса на Шоу за втори път в кариерата си. През 1985 г. той режисира „Оръжията и човекът“ в театър Circle in the Square в Ню Йорк. В постановката участват актьорите Кевин Клайн (по-късно заменен от самия Малкович), Глен Хедли и Раул Хулия, а представлението се радва на голям зрителски интерес и е изиграно над 100 пъти.

Съвсем обикновена, пиесата обаче предизвика бунтове в София. Бе наречена, без особени основания, антибългарска, цинични и унизителна.
Хиляди граждани се бяха събрали на протест пред Народния театър “Иван Вазов“, за да поискат свалянето ѝ от афиша на театъра. Режисьор е Джон Малкович, а премиерата трябваше да бъде на 7 ноември от 19:00 ч.

Пиесата, която е в три действия, е написана през 1894 г. Това произведение е едно от първите на ирландеца и го превръща в “продаваем драматург“. Това е една от най-популярните и най-често поставяните на известния писател.
В основата на сюжета е една от най-съкровените битки в българската история, тази при Сливница по време на Сръбско-българската война, която е увековечена и в творчеството на Иван Вазов. Действието се развива в малък град в България. Швейцарският капитан Блънчли е доброволец в сръбската армия. Отрядът му е атакуван от български войници. Той бяга и се спасява в един дом, където, живее годеницата на офицер от българската армия и герой от битката при Сливница.
Любопитна подробност е, че Шоу никога не е посещавал България.
Родената в Пловдив писателка Анна Каменова е озадачена защо е поставил сюжета на пиесата си у нас, а не например на английска земя, и му пише писмо. Отговорът на ирландския писател към Каменова е написан на ръка и е от 1925 година. В момента се съхранява в Националния литературен музей в София.

“Любезна госпожо,
“Оръжията и човекът“ бе написана с празни места за имената на лицата и мястото на действието. Когато пиесата бе свършена, аз попитах господин Сидни Уеб, дали може да ми спомни някоя по-нова война, в която воюващите са си служили с картечница; по този начин го ограничих доста във времето. След няколко напразни опита за налучкване, той ми каза, че най-добре ще бъде да се спра на Сръбско-българската война. Така и сторих и открих тъкмо това, което ми трябваше. Тогава се посъветвах със Степняк, руски писател и емигрант, отгде да взема имена и местни подробности. Той ме запозна с адмирал Серебряков, който командуваше българската Дунавска флота през войната. Аз прочетох пиесата си на адмирала, тъй като беше написана. Той ми каза, че съм описал една английска провинциална къща, построена на улицата на някой английски град и населена от англичани. Животът в провинциалните градове в България, ми обясни той, е много по-първобитен.
Аз бях произвел моите български офицери в чин генерал. Това също ми каза той, е невъзможно, тъй като войната всъщност бе австро-руска война със сръбски и австрийски войници. С тези сведения и грижливото прочитане на книги и исторически данни, каквито можах да намеря, аз приспособих пиесата за България, като вмъкнах тези подробности, които са ви изненадали с привидното ми познаване на страната.
Никога не съм бил в България, но съм живял по света и познавам човешката природа, която е навсякъде същата. Освен това съм ирландец, роден и отрасъл в една сравнително нецивилизована и неразвита страна, чието население цени много националния героизъм. Тъй като адмирал Серебряков не ми е дал право да спомена името му, моля Ви да не го споменавате публично. Достатъчно е да се спомене официалното му положение; когато го видях последния път, той се занимаваше със земеделие в Девъншир.
Ваш верен Дж. Бърнард Шоу“.

Малкович за първи път поставя произведение на сцена в България. Думите на Джон Малкович на пресконференция веднага след края представлението:

„Не мисля, че има какво да кажа на хората, които протестираха срещу пиесата „Оръжията и човекът“. Това е нещо, за което те са решили да бъдат против. Не съм сигурен колко от тях, дали изобщо някой от тях, е чел постановката. Тя е известна, добре позната и много забавна. Не съм българин, не мога да си представя защо пиеса, която е плод на фантазия, би се считала за толкова обидна. Но, знаете – хората се обиждат от това, което ги обижда.
„Аз бих поканил протестиращите да изгледат постановката. Съмнявам се, че тогава биха я определили като обидна. Със сигурност, това не е било моето намерение, нито намерението на Народния театър е била такова. Това е една забавна, очарователна и романтична комедия – това е всичко. Никога не съм си мислел, че някой може да се обиди от пиесата. Нямам право да цензурирам и протестиращите. Моята работа е да режисирам. Странни времена.“
„Не се притеснявам дали пиесите, които поставям, ще бъдат видени от петима души, или ще се играят пред пълна зала с разпродадени билети. Но е жалко за Народния театър, че толкова малко хора, успяха да влязат и да си вземат билети снощи. Това не бива да се позволява. Протестирането – да. Но блокирането на хора – не. Това не е нормално за едно цивилизовано общество.“

Предговор

Когато през 1741 г. Йермисекиз Мехмед Саид паша посещава Париж след 20-годишно отсъствие като посланик на османския султан, той е посрещнат радушно заради отличните си обноски и прекрасното владеене на френски език. Волтер отлага парижката премиера на пиесата си „Мохамед или фанатизмът“, за да не го засегне, макар че идеята на пиесата е пряко насочена срещу нетолерантността на католическата църква, а прекият повод е убийството на Анри III от един монах през 1589. Ако през 1894 г. България не беше още малолетна (едва 16-годишна) и ако някой достолепен българин с отличен английски беше представен на Бърнард Шоу, писателят можеше да се поколебае и може би щеше да смекчи сцената със съмнителната българска хигиена в „Оръжията и човекът“. Но България е далечно и току-що изгряло име, което излъчва много слаба светлина сред блестящото геополитическо съзвездие на световния небосклон. А в допълнение звучи екзотично…

Наистина, когато Шоу сътворява пиесата си, героите му се казват просто Бащата, Дъщерята, Непознатият, Героичният любовник и т.н., а замисълът е „да дискредитира нормите на военния роман и да ги замени с много по-смислен поглед върху бойната и жените“. Но една метафора е толкова по-убедителна, колкото по-реалистично звучи. Шоу се съветва с един от най-видните фабианци Сидни Уеб, който му казва, че неотдавнашната Сръбско-българска война е тази, която му трябва. Първоначално Шоу решава действието да се развие в сръбско семейство, но после го променя на българско, защото се консултира с руския адмирал Серебряков, който в миналото командвал Дунавската флотилия на българите и можел да му опише българския живот.

Справедливо е да се отбележи, че английските критици са тези, които първи се мръщят срещу пренебрежителното представяне на българите, и Шоу се оправдава с това, че в този период въздухът на българите не е така замърсен, както е в индустриален Лондон, и те просто копират хигиенните навици на западната цивилизация, без да имат необходимост от това. Но неговата оправдателна позиция бързо преминава в заядлива отбранителност и често във вулгарна нападателност и уводът на Стоян Чапразов чудесно документира конфузните и обидни нравоучения на Шоу. Тридесет години след написването на пиесата авторът вече обобщава за липсата сред българите „на високо цивилизована култура, защото относително варварският народ не понася осмиването на своите недъзи“.

Истинска зрелост е, когато можеш да се надсмееш над себе си. Не всички българи, но повечето сред тях, го правят и са го правели още по времето на Шоу. Година преди първата постановка на „Оръжията и човекът“ Алеко Константинов пише първия си фейлетон с главен герой Бай Ганьо. Мисля, че в световната литература няма толкова самокритичен автор като Алеко, изградил подобен образ, възприеман и като национален антигерой. Швейк, също придобил ролята на такъв герой на чехите, е далеч по-невинен. Това, което не се прощава на Шоу, е липсата на онова, което Майкъл Хърцфелд нарича културна интимност. Това не е просто непознаването на чуждата култура, а при Шоу дори и липсата на старание да я опознае. Културната интимност е онази част от идентичността, която не позволява „кирливите ризи“ да се изнасят пред чужди хора, макар че своите са абсолютно наясно с треските, които са имали за дялане. Шоу не е „свой“.

За пръв път попаднах на „Оръжията и човекът“ към края на 20-те си години, когато отглеждах децата си, и бях решила да изчета Шоу от кора до кора. За мен Шоу е един от трите колоса на английската драма, наред с Шекспир и Том Стопард. Не си спомням да съм се почувствала засегната ни най-малко при прочита на пиесата. Възприех я просто за остроумна антивоенна пиеса и съм се смяла от сърце. От една страна, дистанцията от сто години помага да не се идентифицираш пряко, от друга, тогава бях в период на обожание на Шоу и досега се наслаждавам на виртуозния му език. Когато години по-късно, вече в САЩ, консултирах една студентска постановка на пиесата, най-много ме дразнеше това, че „англосаксонците“ отказваха да произнесат красивото име Райна правилно с „й“, а настояваха да следват указанията на Шоу и удължаваха произнасянето на звука „и“. Името звучеше Раииина.

Учудена съм, че пиесата до ден-днешен не е преведена на български. [По поръчка на режисьора Николай Поляков текстът на „Оръжията и човекът“ е преведен от Георги Станчев, но преводът не е публикуван. Поляков е направил своя сценична версия и е поставил пиесата със заглавие „Шоколадовият войник“ през 1995 г. във Врачанския театър. За този спектакъл е получил наградата за режисура на Националния фестивал на малките театри. Направил е и втора постановка през 2000 г. в Русенския театър, отново със своя постановъчна версия. ] Съществува едно сведение, че е поставена в Петрич през 20-те години на XX век и е провалена от дейци на ВМРО, но вероятно това е бил любителски превод, възможно от друг език. Сто години по-късно в прекрасния превод на Стоян и Райко Чапразови българският читател ще има в ръцете си една очарователна комедия. Нека се надяваме също, че най-сетне на българската сцена името на Райна ще прозвучи както трябва. А ако на някого му е трудно да се разсмее, нека си припомни дали се е смял, когато е гледал „Борат: Културен обмен с Америка за напредък на великия братски казахстански народ“ на Саша Коен и нека тогава поне се усмихне. Смехът за чужда сметка е винаги по-лесен.

— Мария Тодорова

УВОД.
Бърнард Шоу за българите

Почти две десетилетия след кървавото потушаване на Априлското въстание България отново става център на внимание в Лондон – Бърнард Шоу я използва за място на действие на хитовата си комедия „Оръжията и човекът“. Пиесата пленява лондонските театрали още с премиерата си на 21 април 1894 г., играе се 50 пъти в следващите няколко седмици на сцената на „Авеню Тиатър“, а 38-годишният Шоу за първи път усеща вкуса на славата. Както един от биографите му отбелязва, благодарение на „Оръжията и човекът“ Шоу се превръща „в продаваем драматург“.
Към пиесата ме насочи професор Андрю Елфенбайн от Университета на Минесота, който остана изненадан, че не я познавам. След краткото му въведение и най вече след първия ми прочит на „Оръжията“ разбрах защо тя е не само една от най-популярните и най-често поставяни драми на Нобеловия лауреат, но в основата на сюжета ѝ е заложена една от най-съкровените битки в българската история: битката при Сливница по време на Сръбско-българската война, увековечена и в творчеството на Иван Вазов. За мое голямо учудване, разбира се, и някакво оправдание пред професор Елфенбайн, пиесата се оказа непреведена на български, а критиката за нея, с малки изключения, я разглежда като вариант на „Дон Кихот“ заради тънкия ѝ деликатен хумор, непощадил ни романтичните идеали, ни воинската храброст.
Макар правдив, такъв прочит не отчита два съществени компонента на пиесата: сцената на действието – България, и героите ѝ – все българи, с изключение на един, Блънтчли.
В автоинтервю, публикувано в седмичника „Пал Мал Бъджет“, за да даде гласност на „Оръжията“, Шоу обяснява че „преди да избере нейната сцена, пиесата вече е била почти завършена“, което предполага, че мястото на действие има минимален, ако не и никакъв, принос към целите ѝ. Въпреки това, в последвали многократни изявления, той настоява, че е изградил „автентичен“ портрет на българите. В писмо от 1903 г., адресирано до Уилям Арчър, Шоу пише:

С чувство на задоволство желая да Ви уведомя, че предвид политическите вълнения в Балканските страни, засега австрийската цензура забрани на „Бург Тиатър“ да постави „Оръжията и човекът“. Този принос към политическата актуалност и етнографската правдоподобност на моята пиеса, надявам се, ще Ви послужи за предупреждение в бъдеще да не омаловажавате моите исторически дирения.

Тези недвусмислени, дори заядливи разсъждения – „Видяхте ли“, – издават чувство на превъзходство над критици като Арчър, позволили си да се съмняват в историческата и етнографската правдоподобност на „Оръжията“, и предупреждават, че в бъдеще не бива да се омаловажават историческите дирения на големия драматург.
Самоувереният тон на Шоу не е изненадващ. Няколко години преди това, по подобен начин, той отговаря и на критиките на Мой Томас, че в „Оръжията“ е „нанесъл безпричинен удар срещу каузата на свободата на Балканския полуостров, като споменава, че през 1885 г. не е типично за българина да мие ръцете си всеки ден“:

Несъмнено [след поставянето на пиесата, Томас] трябва да е забелязал разгласената навред из Европа кавга, възникнала между Стамболов и видна дама от българския двор, която остро критикува навика му да не поддържа ноктите си. След това долетя и новината да жестокото му убийство с описание на стаята, която неговата вдовица подготвяла да прием опечалените, цялата драпирана в черно и украсена със снимки на осакатеното тяло на нейния съпруг. Това е достатъчно сензационно потвърждение, че западната, цивилизация има своите първи подражатели сред надъханите от скорошното си освобождение народи.

Вярата на Шоу, че е създал реалистичен образ на българите, проличава ясно в думите му. Мръсните нокти на Стамболов, а и жестокото му убийство, са „достатъчно“ убедителни доводи за драматичното му твърдение, че те имат лоши хигиенни навици и сляпо имитират всичко, което Западът им предлага.
Впрочем защо Шоу, който не е стъпвал в България, е толкова сигурен в достоверността на своето описание на българите? Успял ли е наистина, макар и на две хиляди километра, през гъстите лондонски мъгли, да долови мириса на българския двор? Според един от съвременните познавачи на Шоу, той е уцелил право в десетката с описанието си:

…на една изостанала страна, каквато е България през 1878 г., след вековното османско феодално управление: капитализъм в зародиш и все по-силна буржоазия сред преобладаващо селско население. Турското влияние е още осезаемо: къщите на селяните са схлупени; покъщнината им се ограничава до софра и столче; дебели черги и възглавници се използват за спане, а дрехите са ръчно изтъкани. Малко са къщите с течаща вода, която обитателите често делят с добитъка си.

Макар и обременена от европоцентризъм, оценката на Самюел Вайс е в основата си вярна. Както отбелязва и Райна Гаврилова, в края на XIX в. повечето българи живеят на село, а къпането не им е приоритет: „За достатъчно чист се счита онзи, който в събота мие краката и главата си“.

Но кой в тъй наречения цивилизован свят се мие по-често от българите по онова време? Ирландците, холандците, немците? Британците, приетата за най-развита нация на света през XIX в., са редовно покосявани от болести като холера, дизентерия и коремен тиф, все следствие на слаба хигиена. При това хигиенните им навици не се различават твърде много от тези на „нецивилизованите“ българи. По думите на Брус Хейли, в средата на XIX в. „банята остава непозната не само в бедните райони“, а улиците в кварталите на по-долните класи редовно плуват в отходни води. Всъщност в „Драматичният творец към своите критици“ в полуизвинителен, полуобяснителен тон Шоу заявява, че „ни най-малко не е имал намерение да внуши, че българският майор, който се мие веднъж седмично заради социалната си позиция, или неговият баща, който не се е къпал през живота си, са нечистоплътни хора“. Под прицел, допълва той, са хигиенните навици на британците, а не тези на българите. Вероятно читателят трябва да прочете статията на Шоу, за да разбере пиесата му, чийто текст открито осмива хигиенните навици на майор Петков и неговото семейство, а не тези на британците.

В „Оръжията“ Шоу рисува българите и като романтични идеалисти, които безразсъдно се хвърлят в смъртоносни битки по време на Сръбско-българската бойна. Но „забравя“ да сложи в съответен контекст героичния идеализъм на българската армия, да го отдаде на реакция към неотдавнашното им освобождение от петвековно османско владичество и последвалия Берлински договор (юни – юли 1878 г.), който разделя България на две, като обявява Източна Румелия за автономна провинция на Османската империя. Именно във войната, обявена от Сърбия посредствено след Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г., българската армия, макар и по-малобройна, а и неподготвена за бойни действия, сразява добре въоръжените и с отлични бойни умения сърби, като показва чудеса от храброст и всеотдаен патриотизъм, за чиито кълнове „рационализмът на Шоу не намира търпение“.
Дори тридесет години след поставянето на „Оръжията“ на сцена за пръв път, Шоу остава непреклонен относно твърденията си, че е представил достоверно българите в пиесата си. През 1924 г. в писмо, което пише до редакцията на „Берлинер Тагеблат“ във връзка с възможните протести на българските студенти срещу поставянето на пиесата на сцена в Берлин, Шоу твърди, че през 1885 г. „библиотеките, електрическите звънци (По това време в България все още не е имало електрически звънци, което отново показва колко малко Шоу знае за България. – Бел. ред) и къщите с повече от един етаж“ са все още новост в България и че „е възможно Стамболов да е убит по причина (наред с други), че не си е миел често ръцете“. Към дългия списък с недостатъци на българите този път той прибавя и липсата на чувство за хумор, понеже не били способни да се надсмиват над самите себе си, което пък е белег, истински признак, за забавено културно развитие на един народ:

Комедията е възможна само във високоцивилизована култура, защото относително варварският народ не понася осмиването на своите недъзи. Цивилизованата публика се радва, ако я заставят да се смее на самата себе си и признава благотворната сила на подобно начинание.

След няколко подобни нравоучителни сказки Шоу завършва със следната бележка:

Когато с моята искрено дружелюбна подкрепа българските студенти развият чувство за хумор, проблемите ще изчезнат.

Освен като експерт по българска история и култура, Шоу явно се вижда и като учител по цивилизовани обноски на невежите и опърничави българи. Стига да се вслушат в съветите му, той би им помогнал да се отърсят от варварските си дрипи и да надянат „златната“ роба на цивилизования свят.

Българите може и да са имали нужда от такива „важни“ за цивилизования свят ценности като „електрически звънци“, „къщи с повече от един етаж“, както и добре поддържани домашни библиотеки, но чувство за хумор, умение да се надсмеят над себе си – това те са го придобили, и то много преди Шоу да замисли „Оръжията“. И ако той наистина бе подготвил добре домашното си за българите, би разбрал, че местният фолклор от столетия е изпъстрен с хумор и самоокарикатуряване, пиперлия шеги, които съпровождат хората и на нивата, и по седенките, и в кръчмите. Що се отнася до литературата, още през 1871 г. Добри Войников публикува „Криворазбраната цивилизация: смешна позорищна игра в пет действия“. В нея драматургът утвърждава критичното начало на българската литературна традиция, като подлага на присмех българското парвеню, новобогаташът, който сляпо копира „цивилизования свят“. А в годината, когато „Оръжията“ е поставена на сцена за първи път, друг „нецивилизован“ българин, Алеко Константинов, вече пише и печата на части считаната за най-експлозивна и язвителна сатира на българите в българската литература: „Бай Ганьо“.
Накратко, интересите и знанията на Шоу за България се простират толкова, доколкото те обслужват комедийните цели на пиесата му. Защо той твърди многократно обратното – дали за да приглуши гузна съвест за изреченото по адрес на българите, или за да утоли желанието си да утвърди своята мярка за политическа актуалност и етнографска уж правдоподобност за сметка на един изстрадал народ, който тепърва ще открива посоките на новата, т.нар. западна мярка за цивилизованост, – оставам на вас, драги читатели, да решите. Пиесата се чете леко, а портретът на българите, макар и тенденциозно окарикатуряван, води до едни от най-незабравимите ѝ и забавни моменти.

— Стоян Чапразов

Бъдещи представления

4 март, 2025
мар 04, 2025, вторник 19:00

5 март, 2025
мар 05, сряда 19:00

8 април, 2025
апр 05, вторник 19:00

Място: Народен театър “Иван Вазов”, Голяма сцена
Линк: https://nationaltheatre.bg/bg/predstavlenie/orzhiyata-i-chovekt
Забележкa: Спектакълът е със субтитри на английски език.
Премиера: 7 ноември 2024

За Автора

Джордж Бърнард Шоу (на английски: George Bernard Shaw), известен по негово настояване като Бърнард Шоу, е виден ирландски писател – драматург, есеист, театрален критик, общественик и пътешественик. Носител на Нобелова награда за литература (1925). Един от основателите на Лондонското училище по икономика и политически науки. Вторият (след Шекспир) по популярност драматург в английския театър. Един от двамата в историята на човечеството (вторият е Боб Дилън), удостоени и с Нобелова награда, и с „Оскар“.
Първата пиеса на Шоу ,,Домът на вдовицата“ предизвиква скандал и няма успех, както и следващата ,,Сърцеяд“. ,,Професията на госпожа Уоран“ е поставена едва през 1907 г., защото третира темата за проституцията. Тези пиеси съставят сборника ,,Неприятни пиеси“. Следва втори цикъл ,,Приятни пиеси“ – ,,Оръжието и човекът“, ,,Кандида“, ,,Избраник на съдбата“, ,,Ще поживеем, ще видим“. Третият цикъл се нарича ,,Три пиеси за пуритани“. Шоу е един от създателите на съвременната ,,драма на идеите“. Това е пиеса–дискусия, в която сблъсъкът на мнения и враждебни идеологии се опира на остри проблеми в обществото.
Изключително продуктивен, той пише около 50 пиеси, някои от които са ,,Майор Барбара“, ,,Женитба“, ,,Андрокъл и лъвът“, ,,Домът на разбитите сърца“, както и комедиите ,,Кошница с ябълки“, ,,Лошо, но истина“, ,,Милионершата“, ,,Женева“.
Популярността му спада след публикуването на есето ,,Обикновеният разум за войната“ (1914), което се възприема като непатриотично. С шедьовъра си ,,Свети Жана“ (1924) отново е приет от следвоенната публика и е обявен за втори Шекспир. Пише петиция срещу осъждането на Оскар Уайлд на каторжен труд.
Шоу става Нобелов лауреат през 1925 г. „за творчество, белязано от идеализъм и хуманизъм, за искряща сатира, често съчетана с изключителна поетична красота“, а получава „Оскар“ през 1939 г. за сценария на филма „Пигмалион“, който е екранизация на едноименната му комедия.

Линк към книгата

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутоните по-долу:

или

Други препоръчани книги:

История на българите – Константин Иречек Български хроники. Том 1 – Стефан Цанев Духовните дарове на България. Историзмът в Българските земи. Том 2 – Ваклуш Толев Алманах. Васил Левски – Стратег и творец на революцията Една фурия на 90 – Стоянка Мутафова, Юрий Дачев Втората Световна Война. Том 1 – Антъни Бийвър