Блага Димитрова – Лице
Роман-арестант, писан в продължение на десет години, е апогеят в творчеството на надминалата времето си авторка, Блага Димитрова. “Лице” е един от най-зрелите модерни творби в българската литература, натоварен с философски опозиции за-против идеологията на марксизма, един своеобразен протест на поетесата против тоталитарния режим на БКП. За разлика от предишните си три романа – “Отклонение”, “Пътуване към себе си”, “Лавина”, където Блага успешно работи над създаването на нова форма в българската белетристика, а именно роман-поема, “Лице” е социална критика на стремежа към утопичният идеал с есеистичен характер.Преплитането на мислите на догматичката Бора с мислите на изключения студент Кирил, фикусмислите на фикуса, връщането назад към спомени от миналото, пряката авторова реч, правят романа сложно сюжетно конструиран. Романа е разделен на три части, където са поставени основни въпроси за свободата, полиморфната природа на човека, безграничността на природата, съпоставката индивид-колектив.
Блага определя своите герои-създания за терористи на нейното творчество, атакуващи това, което има да каже индивида-артист. Те говорят чрез нейния роман, тя не пише, те пишат чрез нея. Инерцията на креативност, която авторката набира през първата част, е изцяло ограбен от тях, тяхното слово се отклонява от това на името, което стои на корицата на книгата. Поетесата става арестант на своите създания, тя умира, за да съжителстват те.
Особено интересно впечатление прави вграждането на идеите на различни философи като Бергсон и Попър в романа. Четейки страница след страница, пред вас се разгръщат различни философски проблематики на съвременния модерен човек. Преподавателката по марксизъм, Бора Найденова, прекарва своето свободно време, правейки едно странно социологическо проучване, за да определи ценностите на модерното общество. Тя анкетира всеки срещат минувач на улицата с въпроса “Какво цените най-много в живота?”. Открива различни по вид отговори, някои шаблони, а някои автентични, а покрай нейното пътешествие из безличието на социализма, читателят неведнъж си отплесва и се пита същия въпрос, който д-р Найденова пита млади и стари: Какво цените най-много в живота?
Изключителна книга. Препоръчвам я на всеки, чете се поне два пъти. Актуална е независимо от времето в което е писана.
Коя според вас, младите, е най-голямата ценност в живота?
Това е въпрос-клопка. Задавам го не толкова заради отговора, колкото за друго: да видя до каква степен са освободени от страха. Дали могат да кажат нещо, без да се съобразяват.
„Отговорите са шаблонни, мълчанията са индивидуализирани.”
Какво цените най-много в живота?
Докато съобрази за какво става дума, запитаният се блокира и губи способност да отвърне непринудено. Защо?
Тя започва да изследва латентното време от въпроса до отговора – наситените мигове с вътрешни, скрити движения. Хората се замислят не върху самия въпрос, а върху събудените подозрения:
„Защо ме разпитваш? Коя си ти? Кой те изпраща? Защо тъкмо мен си дошла да подпитваш? Къде ще занесеш моя отговор? Какво ще последва? Каква е тайната ти цел?”
Бора изследва мълчанието като дълбочини, населени с пъкащ подводен живот. В тази нейна душевна океанология не може да има единен метод. Според случая трябва да изобретява съответни „сонди”.
[…]
Да ми върнат млади, силни години! – въздиша селянката. – Тогива ще ти река какво скъпя най-много…
Късмета! Не си изпушайте късмета! – вика някой из коридора. В купето надзърта инвалид, продавач на билети от държавната лотария. Изкарва на песен своя призив:
Роди ме, майко, с късмет, па ме хвърли на смет! Едно билетче, моля? Не си изтървайте късмета!
Но българинът не се лови на такива въдици. За него късметът може да дойде само по шуробаджанашка линия. Инвалидът закуцуква навън. Той си знае, че единствено децата вярват в чудото. Затова търси някое хлапе, което ще задърпа баща си за пеша и докато не му купи билетче, няма да миряса.
Голяма челяд, деца, внуци и правнуци. Сегашните немарят домочадието. Пилеят се по пътуванки, по купуванки, коли, вили, покъщнина, а къщата празна, все по едно-едничко дете, и то разглезено донемайкъде. Много деца, това си е най-голямото богатство.
Ами! От деца само грижи! – възразява докараната пътничка. – Весело настроение, широко сърце, това е най-ценното на този свят! — а забравя, че това може да се обяви за „битово разложение”, за което също се пишат анонимни доноси, и то с особена страст.
Стимулът! Това е движещата сила на този свят. Имаш ли стимул, притежаваш торбата на чудесата. А сега бръкнаха тъкмо в тази торба. Отнеха стимула, изтръгнаха маята на живота.
Друг отговаря на въпроса с прилежност на ученик, изваден на урок пред черната дъска:
Аз ценя над всичко изграждането на социализма и довеждането му до пълна победа в целия свят!
Въпросът е много общ, недиференциран – казва младежът снизходително. – Ще Ви отговоря, щом държите, но едва ли ще Ви ползват такива разпилени, случайни мнения. Според мен – прави препинателна пауза – най-високо на ценностната таблица днес стои познанието.
Опакият в мислите на Бора изчаква. Макар и засегната от неуважителното отношение към анкетата ѝ, преподавателката се оживява, както при всеки допир до будно младежко съзнание. От неговото лице тя отмества поглед към голия пейзаж, въртящ се край прозореца на влака. Струва ѝ се, че не е съвсем зимен – тук-таме из полето – намек за прозъбваща зеленина, както между облаците – пролуки синева. Иде, задава се отдалече, настъпва въпреки всичко запролетяване. Тя заявява престижно:
За един млад народ, наел се да изгради нова социална система, това е най-нужното: познанието на истината!
„Без да обобщите с някакъв лозунг, не можете! – попарва я контролният глас и тя замлъква. – Познанието, тъкмо то липсва!”
[…]
„Какво цениш най-много в живота, обикновени човече на XX век?” Походката, наклонът на гръбнака, дрехите, бръчките, изразът на лицето, интонацията на жестовете по-точно, отколкото думите, отговарят на нейния въпрос, но с подигравчийския глас на Кирил:
„Добрия апетит!” – свръхнормено охранен гражданин.
„Пътешествията по море!” – ученик, избягал от последния час. „Модата!” – отявлена кокетка, обрала погледите на цялата улица с дългия шал, преметнат през врата ѝ, проточен като шлейф до петите.
„Послушанието на децата, но как да го постигнеш?” – многодетница, съсипана от немирствата на рожбите си.
„Напитките!” – все повече пиячи, все по-млади, все по-пристрастени към алкохола в страната на някогашното въздържателно движение. „Клюките! Слуховете!” – озъртащи се бърборковци.
„Ергенския живот в командировка!” – прошарен, наперен мъж, заглеждащ младите момичета с дегустаторски поглед.
„Обществената самоизява!” – активистка, запъхтяна от амбиции да бъде едновременно на пет места, забравила и къща, и мъж, и деца, и главно себе си: косата ѝ е взела формата на сплъстения ѝ, разхвърляно наблъскан ден в безброй посоки.
„Сеира!” – грохнали пенсионери, седнали на пейка да зяпат движението и да се смеят над човешките щуротии, които доскоро са вършили и те.
„Вещите! Колкото може по-вносни вещи!” – двама сговорни съпрузи, натъпкващи багажника на колата с огромни пакети.
„Удобството. Печалбата. Успеха. Играта на карти. Муфтата. Таланта да напреднеш. Чревоугодството.”
И някъде в тълпата се мярва едно набожно лице: „Прошката.”
Така Бора с намесата на Кирил прехвърля вероятните варианти на отговорите.
„Усещате ли пробивната сила на провинциалиста? – нашепва ѝ гласът му, врял и кипял в казана. – Ето, блъсна Ви един успевач!”
„Ами ти, строителко на миражи? Смешна си сред печалбарската треска, сред алчността на пробивните лакти, сред хитрите намигания „ти за мене, аз за тебе!”, сред мафиите от еснафи, сред използвачите, усвоили революционни фрази като разменни монети. Жалка си, неизлечима глупачка в очите на пресметливците!” – казва тя на себе си с още по-смешна тъга и недоумение, като че ли е сбъркала планетата, на която се е качила.
[…]
Аз търся по-обща категория ценности: една обединяваща идея за стойностите на живота. Някога това бе борбата за свобода. А днес всеки скритом в себе си създава своя мимолетна ценност, която при следващия обрат на вятъра се мени. Ето, това ме безпокои.”
Но къде са вашите плакатни ценности, набивани в главите с нажежени пирони: бдителност, вярност , твърдост, класова омраза, дисциплина, праволинейност, идейна непогрешимост, оптимизъм?” – настоява натрапникът.
Бора неволно търси между танцуващите двойки онова самотно, бледно момиче, което някога бе обърнало гръб на радостите на младостта и живееше с бъдещето. А сега това остаряващо момиче живее с миналото.
Бледното девическо лице се стопява нейде сред множеството от закръглени, гримирани, смръщени, скрити в сянката на спуснатите коси, нервни от нетърпение, лица, още ненамерили собствените си черти. Позна ли го тя, или така ѝ се стори? Какво би отговорило то на провокациите на този „чужд елемент” в мислите ѝ? Какво цени някогашното момиче?
„Някога в един глас бихме извикали: Свободата! А днес всеки в отделен, затворен свой свят търси своя ценност. Може би това е пак своеобразна борба за свобода?”
„Вие искате да наложите едни и същи ценности на всички!” – закъртичва онзи.
„Времето налага ценностите, не аз и не Вие!”
Бора излиза навън. Лъхва я южен вятър. Разтопяване! Капчуците я
пронизват с внезапността на неговите мъжки заядки:
„В търсенето на ценности не изпущате ли истинската ценност на живота?”
[…]
Всеки човек си има нещо свое, съкровено, за което живее, което съставя смисъла на живота му.
Прозвучава книжно. Каквото повикало, такова се обадило:
Децата, семейството – отвръща жената чинно, като поглежда строго въпросително към съпруга, изпитвайки готовността му да я последва:
Той се поколебава и махва с ръка:
Хайде, и аз – семейството! Мир да има вкъщи! – В уморения му поглед се прокрадва насмешка.
Бора не знае над кого се присмива този състарен каналджия – над жена си, над нея и над научноизследователския ѝ въпрос или над ценностите изобщо в този живот, където има за чегъртане толкова кал и мръсотии, които все не се свършват.
Разбира се, семейството, темела на света за българина! – похвалва ги анкетиращата, затваря бележника и го пъхва в чантата.
Изведнъж човекът се отпуща:
Какво най-вече ценя ли? Мръсния си занаят! Няма къде по-долу да падна! На дъното на канала – най-сигурния пожизнен пост. Никой не ми завижда. Не ме е страх, че друг ще ме измести. А всеки ме търси. Никой строй, ни стар, ни нов, ни бивш, ни бъдещ, не може без мен. И най-чистичкият режим има нужда от отходни канали.
[…]
Ценя самостоятелна квартира, но я нямам. Многочленно семейство сме. Полага ни се тристаен апартамент.
Бора бързешком вписва в бележника дължината на помислянето, хитринката в тона на отговора. А човекът на прага се надява да изтръгне някаква изгода. Тя се измъква нагоре по стълбището. Анкетата продължава въпреки изместването на въпроса. Това е косвен отговор за изместената ценностна система.
Ценя пестеливостта на жена си — заявява як пришълец от село, отбивайки въпроса към битовото „устройване”. – Ако тя не бе кътала настрани, нямаше да се сдобием с това жилище в столицата!
Връзките! – отвръща трети уж на шега, но в гласа му се прокрадва сериозно преклонение пред вездесъщите връзки с големците.
Спокойствие и сигурност в службата, но де ги? – клати глава друг притежател на ключ към ценностите на живота.
Само война да няма! – възкликва пенсионер, квартален ОФ-деятел, войнствен борец за мир.
Здравето! – добавя велемъдрата му съпруга.
И повтарящият се до втръсък отговор на грижовните български родители:
Образованието на децата. Но много мъчно се влиза в университета.
„Сега по-лесно приемат професори, отколкото студенти!” – подмята
хапливият глас на Кирил.
А защо държите децата ви непременно да получат висше образование?
Стъписване пред такъв излишен въпрос.
За да станат хора! – отвръщат като за нещо себепонятно.
„За да станат чиновници!” – уточнява онзи в ухото ѝ.
„И вие ли за това гоните дипломата?” – засича го тя наум.
[…]
Най-ценното е това, което човек носи в себе си. Оттук, отвътре – той забива пръсти като куки в гърдите си, сякаш да изскубне някаква пареща го коприва – и отникъде другаде извира сила, способна планини да отмести, да накара камъните да проговорят, пустините да разцъфнат, светът да се преобрази. Но ние сами не знаем какво притежаваме…
ФИКУСА КАЗВА
Сън с превързани очи – това е вашият живот, сиви сенки.
Фику-сънливци!
Тъмнината е черната превръзка пред недоразвитите ви листа.
А вие не знаете, че сте съсъди на светлината, забравили как да я
събирате капка по капка в себе си. Кап-фику-кап!
Колко слънца и колко луни проляхте!
Изтича през вас светлината, неспирно изтича.
[…]
Бледи, безразборно бърборещи сенки!
Езикът, това червено листо в черупката на зъбите, то е нож,
с който вие непрестанно се намушвате един друг. Езичници![…]Защо хората в представите си свързват спокойствието с мудност, с липса на движение? – пита се фикусът, който знае с какво безпокойство може да бъде заредена неподвижността. – Фику-стрес. Фикус-трус.[…]Не аз, фикусът, се местя, за да огледам света, а светът се върти край мене, фикуса, за да го фиксирам от всички страни. Фикуфеерия.
Този кръговрат край мене ми открива четвъртото измерение – времето. Аз съм вкоренен в неподвижния център на въртяща се сфера и имам фику-сферична перспектива.
Нещата добиват истинския си облик в сечението на времето.
Сиреч: фику-сеч, напреч!
Вашата човеко-гледна точка е все в движение, в сновене насам-натам. Все се плъзга по плоскостта, без да може да се фику-закотви във въртеливата глъбина на времето. Не се доверявайте на окото си. То отразява пречупените лъчи от повърхнината на нещата. Особено от полираната повърхност. Вашият поглед е заслепен с отблясъците на плоскостта. Лустро-фикс.[…]Ти човеко, венецо на природата! Самовенец, самозвънец, самозванец.
Ти, само вейчице-човейчице, и аз, само стръкче-фикустръкче – ние сме само филизи във величавия венец на природата.
Фику-смири се! О, неразумни фик-уроде![…]Спрете, усмирете се, тичащи, ръкомахащи, бърборещи, бели сенки!
Фантомуси! Обърнете се към един прозорец. Това е достатъчно, за да пуснете корен. Поемете в себе си светлината през хубавия ден!
Съсредоточете се, преработете светлината, цели се озарете от нея.
Фикусирайте се!
Движението – там е силата и слабостта ви. Поискали да бъдете навсякъде, вие сте никъде. Ветро-фики! Ретро-фуки!
Движението – вие сте го превърнали в бягство. Престанете да сновете. Фикусовалки!
Не разсейвайте светлината!
Вместо да се утаите, да се избистрите, да се огледате вътре в себе си, вие все по-бързо цепите пространството и така го унищожавате. И все повече се размътвате, все повече надигате тинята от своето дъно, все повече разплисквате светлината. А трябва да я пазите в шепи. Всяка капка светлина е една зеница![…]Бледни, двулистни фику-сенки.
Все държите единствените си две листа свити, все да заграбите нещо, вее да свиете в шепа парата! Фи-кустипци! Все да присвоите чуждото, все да нанесете удар с юмрук. Фикостеливи орехи!
Бледни, бедни двулистници. Двуличници!
Фикусъвършенствайте се!
Станете хелиотропични, а не хаотични!
Поучете се от един скромен фикус!
Инак – очаква ви катастрофикус!***
„Жена без деца и без домакинство трябва да си запълни всяка минута до ръба!” – пояснява тя на себе си.
„Учите това, учите онова. Аз съм вечен студент, а Вие – вечна ученичка – мисли си той с гримаса на съучастник.
„Уча, като че ли имам смъртна присъда!” – отбива мисълта му Бора, разграничавайки се от неговото учене.
„Всички имаме смъртна присъда” – откликва мълчанието му.
***
Токът спира.
Внимават да не се сблъскат. Тесният апартамент се превръща в клопка.
Двамата се лутат. Всичко ги застрашава. Стени. Предмети. Ръбове. А най-много – телата им. В тъмнината допирът би бил експлозив. Струва им се, че никога няма да излязат от капана, в който сами се насадиха. Той драсва кибритена клечка. Сенките им, настръхнали, се подгонват по стените, настигат се, преплитат се една в друга, отскачат недалеч, няма къде да избягат, пак се приближават. Пламъчето опарва пръстите му. Той го духва. Двете сенки се сливат в тъмнина. Още по-плътна. Гласът на Кирил светва:
– Еврика!
Докопал е две новогодишни свещи. Запалва ги. Сенките се обособяват една срещу друга. Двамата сядат, сдобрени от топлата светлина на свещите. Обхваща ги детинска коледна радост. Още не усещат изстиването на въздуха. Палачинките добиват вкус на забравено лакомство.
***
Ядосвате се за всичко, за което нямате пряка вина – тръсва предизвикателно.
Тя преглътва една едра несдъвкана хапка. Става, сякаш се изправя на огнева позиция. Свещите я озаряват с фанатично сияние.
– Всеки за всичко има вина! – После бавно, обходно идва зад неговия стол, издебвайки го да му нанесе удар с нож в гърба. – А някои не чувстват никаква вина, само обвиняват другите!
***
Къде могат да избягат един от друг освен в мълчанието, което за проклетия повече ги свързва.
***
„Всичко превръщаш във фронт. И хиляди фронтове си отваряш – външни и вътрешни. Откриваш си лицев фронт срещу студентите. Обвиняваш ги, че ги е обхванала апатия към твоя предмет, че не се интересуват от най-прогресивното учение, че преписват на изпити от „пищови”, че не се готвят за семинара по прочетени книги, а по чужди повърхностни записки, пълни с грешки и недомислия. Откриваш си тилов фронт сред преподавателите – все „алармираш” за нередности в института. Колегите мълкохапом те дебнат откъм гърба. Оголваш фланговете си, като спориш с организационните работници за методите на политпросветна задължителна работа. Отваряш си домашен фронт: хол и стая – на това тясно бойно поле повеждаш световната студена война на двата лагера. Отваряш си и най-страшния вътрешен фронт срещу самата себе си. Конфликтна личност. Все си самокритикуваща, саморазобличаваща, самобдителна. И наместо да се радваш на света, ти непрестанно воюваш със света…”
***
Тази нощ Бора сънува, че е птица и може да лети. А всъщност дали не е птица, която сънува, че е човек и се е отучила да лети?
***
Тази кръстопътна страна няма сезон в чист вид. Всяко годишно време е сблъсък между две годишни времена. Най-продължителна и ожесточена, пълна с ненадейности, е битката между пролет и зима. Често се случва през януари да надделее пролетният полъх, а през март да завилнее зимна хала. Може би затова хората тук са недоверчиви към многообещаващите символи: „разведряване”, „разтопяване”, „запролетяване”, „размразяване”, „разледяване” и тем подобни.
***
Нейният детски глас:
– Защо се грижиш за мене? Остави ме да си боледувам!
– Не разбираш ли защо?
Той заравя устни в косите ѝ. Тя се отдръпва от собственото си изтръпване.
– От благодарност?
– Не бих те обидил е благодарност…
– А за какво?
– Мое малко, глупаво момиче!
– Аз съм по-стара от тебе.
– Ти още не си порасла.
Нейният възрастен глас, засегнат:
– Какво искаш да кажеш?
– Не си порасла, защото си живяла без любов. Човек расте, разцъфтява и увяхва само чрез любов!
***
Най-разпространено заболяване е двузрението: раздвоение на образа в окото между желаното и реалното. То е по-лошо от двуличие, защото води не само до външна маскировка, но и до двумислие, двучувствие и двуволие, по-скоро – безволие.. Самозалъгването е начин за приспиване на съвестта. Окото самичко си създава илюзии и при известно усилие ги съзира в сияйните далнини. У всекиго има различно изкривяване на зрителния лъч в зависимост от характера или по-точно – от безхарактерността.
***
– Как се образуват кристалите?
Гласът на директора кристализира в някаква ръбеста система:
– Времето. Силният натиск на пластовете. Толкова ли те интересува?
– Силен натиск, казваш. Винаги съм се питал как се създава онзи рядък кристал на планетата.
– Кой имаш предвид?
– Един твърд човешки характер.
***
Бора почувства как младостта нахлува в пулсациите на кръвта й.Отново зазвуча в нея дяконският глас на Васил Левски:
„Реши се! И ти си свободен!”
Не друг да решава вместо тебе, а ти се реши! Не друг да ти нареди свободата, а ти сам си я дай! Какво е свободата за тебе? Нещо съвсем просто: да дишаш. А за да дишаш с пълна гръд, трябва да отхвърлиш всичко, което те притиска и задушава. Да мислиш, да говориш и да постъпваш така, като че ли не съществуват забрани, не те заплашват репресии, не те дебнат отвсякъде „зорки очи и уши”, не си приклещена между зъбците на машината на властта.
Ако не носиш свободата в душата си, никой не ще ти я спусне с орлово перо от небето. Където и да бъдеш, каквото и да те сполети, въплъщение на свободата си ти. Няма на света сила, която да ти я отнеме. Дори смъртта ти може да стане израз на свобода. Най-после си поемаш дълбоко дъх.
Какъв чист въздух в килията на собствения ти живот!
***
„Подозирали ли са дейците, провъзгласили независимостта на Американските щати и учредили република, че след няколко поколения законодателството ще мине в ръцете на долни интриганти, че почтените хора ще бъдат отстранявани от обществения живот посредством оскърбления и клевети заради домогванията на политици по занаят… ”
Присмехулникът възкликна подигравателно: – Подписвам се под това съждение на Спенсър, щом се касае за Америка, а не за братската страна!
– Да видим дали ще се подпишете под следното съждение – продължи тя да чете от книгата: — Какво ще се получи, когато всяка всекидневна дейност на гражданите се контролира? Какво ще се случи, когато разните подразделения на тази обширна армия от чиновници, свързани с интереси, присъщи изобщо на чиновничеството, разполагат с необходимите сили за потискане на всякакви признаци на неподчинение и когато, прибягвайки към тези сили, те се прикриват под знамето „за спасяване на обществото”?
– Половин век преди зараждането на фашизма Спенсър го е предвидил! – изненадват се младежите.
Тя го смерва под вежди: хитро замени социализъм с фашизъм. И чете по-нататък: „В краен резултат би се създала чиновническа олигархия с различни подразделения на класи, при която и започнала да господства такава гигантска и ужасяваща тирания, на каквато светът никога не е бивал свидетел… ” – захлопва книгата.
В настъпилото мълчание учредителите на кръжока чуват собствените си мисли: „Защо пророческите думи никога не се разбират от съвременниците им?”
***
Неговият глас, протегнат до самия край на гората:
– Време за любов. Време за омраза. Време за среща. Време за раздяла. Време за живот. Време за смърт.
– Аз съвсем обърках времената – признава тя и се озърта, търсейки изтърваната пътека в гората. – Когато бе време за любов, моето поколение трябваше да мрази.
Кукувичият часовник необратимо отброява годините. Бора се лута из тъмната гора. Търси изгубената си младост.
– Когато бе време за радост и танци, ние стреляхме. Когато бе време за живот, ние загивахме.
Андрей се задава насреща. Тя се втурва към него. Но гласът на Кирил иззад един дънер я спъва:
– Когато бе време за учене, ние се залавяхме с големи работи и правехме големи грешки. Сега, когато е време за дела, ние произвеждаме големи думи!
***
Истинският живот е вторият.
Тогава простите неща добиват своята цена. Без сравнения и наддаване. Сами за себе си. Въздухът е просто въздух. Водата – вода. Сънят – сън. Главата – не боли. Какво освобождение!
Ръката на приятеля е ръка на приятел. Независимо, безусловно, безвъзмездно. Без минало, без политическа декларация, без класова и кадрова характеристика, без съображения. Просто човешка ръка. Какво освобождение!
Втори живот. Една от редките възможности за човека да стане човек. Ако предишният, първият живот не го дърпа с нокти и зъби назад.
Втори живот за тялото ѝ. Без фактически да е имало първи. Пронизва я оздравяване от въздържанието, от предубежденията. Този нахалник в дома ѝ, нахалник и в тялото ѝ, преобърна догмата ѝ за единствено възможната връзка между мъж и жена. Имало и други възможности. Далеч от идеалната схема. Противоположни на идеалната схема. Непредвидимост. Липса на чувство за трайност, за единственост. Остро впиване на десетте пръста в настоящия миг. Освобождение от мита за първото, за вечното, от всички възможни митове за „образцовата двойка”.
Свобода! Цял живот да я търсиш. И да я откриеш при втория живот. Отърсвайки се от собствените си норми за свободата.
***
Ще ви предам един-единствен урок макар че с това губя всички останали: в любовта най-привлекателното е несръчността.
– Все пак опитът има значение, нали?
– Във всичко друго – да, само в любовта – не! Всяка любов е неповторима, а опитът свежда нещата до повторение.
***
– Ти не си ли също „АЗ”? Ти снемаш всякаква вина от себе си. А ти не си ли виновна, лично виновна за това, което става днес – за грешките, за алчността, за лъжата, за корупцията, за кариеризма, за насилието?
– Мнозина са виновни – отвръща тя и смътно усеща, че множествеността на виновните умножава собствената ѝ вина, понеже всичко е взаимосвързано.
– Ах, твоето „аз” се е стопило в колектива! – клъвва я той с остро язвителен присмех. – Тогава — колективна вина, то означава — без вина.
Както е изправена, загледана по-далече, отколкото позволяват стените, тя заявява пред празна аудитория без никаква акустика в своето време:
– Всеки носи отговорност за всичко. С участие или с безучастие. Докато не се разбере това, няма да бъдем човеци. И обществото ще бъде сбор от животни, а не човешка общност!
[…]
– Мнозина са участвали в престъплението. С мълчание, с равнодушие, със затваряне на очите, с „какво общо имам аз с това?” Всички са били с превръзка на очите. Ние живеем сред убийци, преки или косвени. Един убива с куршум, а друг с дума, с поглед, с немота, с безразличие, с обърнат гръб. Ние се ръкуваме с убийци. Отстъпваме място в тролея на убийци. Слушаме музика на концерт редом с убийци. Жени, когато ви прегръщат, внимавайте да не оставят по кожата ви петна от кръв! Мъже, когато ви галят, внимавайте пръстените и гривните да не дрънчат, купени с нечии вериги! Всички носим вина. И всеки л и ч н о за своето участие в общата вина.
***
За зла участ и доста екземпляри (може би докарани от черната камионетка) са попаднали в ръцете на партийните отговорници по художествено-творческата интелигенция и на критиците-догматици. Те заклеймиха моето Лице с полицейските необорими квалификации: черногледство, фалшификация на нашата действителност, оплюване на идеалите на загиналите, клеветничество по адрес на нашия строй, диверсия, антипартийност, вражеско хулителство, и пр. и пр. Нищо ново под сияйното слънце на комунизма***„Нашето общество е социолингвистично. Думи, думи. Думите са превърнати в ерзац-живот, в ерзац-мисъл, в ерзац-дела. Вместо идеология – фразеология. ”
„За наш Ганчо – таванчо! Предлага му се не истинска действителност, а вербална. Живей си, Гане, в измислен, словесен свят! Нямаш полезен ход, каквото и да сториш! Казват ти „Напред!”, а там – плет!” – долива той масло в огъня.
„Определени думи предизвикват определен основен рефлекс. Те са думи, причиняващи повдигане от прекалено повтаряне, от предъвкване до втръсък.”
„Шаблоните са подръчно средство за облекчаване на мисленето – просвещава го тя. – Инак всичко би се усложнило до ребус.”
„Не, шаблоните са приспивателно за мисълта. А ние поглъщаме такава доза, че мисълта ни да не може да се събуди!”
***„XX век е век на обикновения човек, политизиран до невроза”***Вече няколко дни е в този крайморски град, без да е видяла морето. Без даже да се е сетила да го потърси. А някога тичаше първо да види него, да се убеди, че там все така се простира това чудо на необятността и свободата. И как след дълго лицезрение с морето се връщаше към своята програма на деня. Така до края на престоя си издебваше всеки миг възможност да се изкопчи от задълженията, за да потъне с поглед до хоризонта. А сега просто задгърби морето.„Първите симптоми на остаряването!” – чува тя едновременно чуждия и собствения си глас.Едва като немлад можеш да разбереш същността на младостта. Жадно ученичество, самонедоволство от постигнатото, неутолимост – това е истинското състояние на младия дух според нея. А тъпо самодоволство, застой, надута поза на всезнайство – това е склерозираща старост, замразен дух. Фашизъм. Тя се зарича: ще се нахвърля отново да чете, да учи до късна нощ, да догони пропуснатото. Има толкова непрочетени книги, толкова неща, които тя не знае, толкова…„Неопитани радости в живота!” – подсказва й подкожният мъжки глас, предизвикващ опасната тръпка.***
Внезапните проблясъци у нея му действат като слънчев удар. Не може да откъсне поглед от това преобразено лице. Коси зад ушите, открити слепоочия с прозрачна кожа над сини жилчици, в които още пулсира ехото на гнева, каменна изпъкналост на скулите и в контраст – вечерно лъчисти бръчици в ъглите на очите. Едва сега той забелязва тези издайнически следи на възрастта. И това го пронизва с непознато мъжко вълнение. Нейната уязвимост. Видимата възраст е съставна част на женствеността. Жена без възраст – това е безполово, отблъскващо същество. До този момент Кирил не бе се натъквал на нейната възраст.
***
Това е краят! – чувства покрусен фикусът.
Стайното изнежено растение е като дете: отначало се плаши и свива в ъгъла при идването на чужд човек. Не го допуща до себе си, иска да го изпъди. Но постепенно любопитството надделява и детето започва крадешком да наблюдава госта, попива всяка негова дума, всеки жест, неусетно се приближава, навърта се все по-настойчиво край него, отскача встрани, щом непознатата ръка посегне да го погали. Докато при тръгването на госта детето ревне и не го пуща.
Листата на фикуса потреперват от мразовития продух при затварянето на външната врата. Зеленото дете заплаква безгласно. То разбира, че този страшен посетител няма вече никога да дойде, ако в този миг не бъде върнат. А без него, необяснимо защо, ще стане още по-страшно. И растението сгъстява цялата си магнетична енергия да влияе върху обърканото състояние на своята самотна господарка.
„Какво е авторитетът? – мисли тя, хванала се за гърлото, сякаш нещо я души. – Прилича на здравето: когато го имаш, не му обръщаш внимание и не го пазиш, пилееш го най-безогледно. Когато го изгубиш, тогава все за него се грижиш и трепериш да го затулиш от най-малкото подухване на ветреца, а с това ставаш смешен, жалък и съвсем го изгубваш.”***„Вечнозеленото дърво на живота е по-мъдро от всяка теория” – казва Гьоте, цитиран приблизително в нейния недовършен доклад. Такъв цитат би ни изненадал в устата на една догматичка, ако не помним оня призив „По-близо до живота…”, който тя бе възприела безрезервно, както всеки пореден лозунг. „От лозунг на лозунг протича животът ви!” – жилва я противният му глас, толкова по-противен, колкото по-близък до истината.
***
Спомня си своето детинство, непредставимо без постоянната близост на майка й. Веднъж, като малко момиченце, я залъгаха „да пази къщата” за кратко, докато майка й отиде на пазар. И всичко в родния й дом стана изведнъж страшно и чуждо. Старият скрин проскърцваше зловещо. Сакото на баща й, провесено на закачалката, изглеждаше издуто от свит до стената разбойник. Нещо прошумоляваше в коридора като дебнещи стъпки. Тя открехна вратата да надзърне кой се е вмъкнал. И тогава видя най- страшното: празно?
Днес това празно е всекидневието на мнозинството от децата. С всичко друго може да свикне едно дете – с недоимък, с недъг, с неподвижност – никога със самота. Бора за пръв път си признава безпощадно, че и тя е допринесла за празнотата в детските вечери. Колко пъти е изнасяла беседи пред работнички и служителки в разни предприятия и учреждения след работно време, всецяло отдадена на обществения си дълг поради липса на семейни задължения. Изчервявайки се от срам пред себе си, сега си спомня как жените седяха на тръни, как някоя се опитваше да се измъкне незабелязано, обаче на входа стоеше отговорникът като пес пред кошара и я връщаше назад с ръмжене, как накрая напразно ги подканяше да й задават въпроси, поне едно въпросче, да се изкажат по темата (главно за международното положение). Но те мълчаха напрегнато, докато някои викнат, че всичко им е ясно, и хукнат навън, всяка към своето самотниче, зъзнейки от тревога какво ли ще завари вкъщи: дали не е намерило кибрита да си играе с огъня и живо да изгори, дали не е пуснало водата във ваната да си прави море за книжни лодки и да се удави, дали… Какво ли не може да се случи на едно палавниче, оставено цял ден само да обръща къщата наопаки.***„Другарю преподавателка, в лекциите си твърдите, че отчуждението не е присъщо на нашето общество – нашепва язвително в ухото ѝ нахалникът, – а в самата вас са проникнали признаците на тази зараза.”
„Нищо подобно! – отрича тя, мъчейки се да пресече тръпката при спомена за гласа му, подсилена от люлеенето на влака. – Просто съм изморена и не ми се разговаря с никого, а най-малко с натрапници!” – Има предвид негова милост.
„Тъкмо умората е разсадник на отчуждението! – хили се той. – Не искам да ви досаждам. Виждам, че героите са уморени, но опитайте се да ми запушите устата, да прережете телепатичната жица!”
„Не умората от труда, а скуката и пресищането на ленивците в консумативното общество е гнилата почва, върху която вирее отчуждението!” – формулира тя като при официална дискусия.
„Извинете, но при нас се създават собствени условия за отчуждението, родни, наш патент, марка „от пусто в празно”.
„Не е вярно! Отживелиците на миналото, неизкоренените още недостатъци от старото общество, влиянието отвън, някои грешки на ускореното развитие – това са причините за отделни случаи на отчуждение у нас.”
„Например? Кои са тези неизвадени гнили корени от старите зъби на капитализма?” – подпитва той ехидно.
„Дребнобуржоазен индивидуализъм, егоцентризъм, вещоснобизъм, кариеризъм, бюрократизъм, вашият нихилизъм…” – изброява тя сведущо. „Абстрактни-изми!”
„А според вас, кои са конкретните родни причини, „наш патент”, за отчуждението?”
„Каква доза истина можете да понесете, другарко Найденова?”
„През целия си живот съм гълтала конски дози истина, господине!”
„А без да усетите, сте заживели с една теоретическа постройка, която не съществува в действителност. Ето първата причина за отчуждението. Вие се преселвате в една желателна измислица и не искате да чуете за недъзите на заобикалящия ви свят. Наричате ги „нетипични”, „спорадични”, „единични”, затваряте си очите и ушите за тях, обръщате им гръб, отчуждавате се от истинската действителност, заживявате във вашите въздушни построения.” „Починът за свързване с живота е повсеместен!” – отвръща тя, премълчавайки скромно за своята апостолска анкета.
„Всеки, който откровено ви разкрие някои факти, вие го заклеймявате: „чужд елемент”. Боде ви като трън в окото. Ето още една нашенска причина за отчуждението. Хората се затварят в себе си, не искат да споделят своя опит, мълчат пред вас и клатят глава в привидно съгласие. Боят се… И вие се боите от сянката на думите си. ”
„Вие сте озлобен. Може би си имате лични основания за това. Но озлобеният поглед не е най-точният и най-проницателният. Черногледството дава едноцветен образ на света.”
„Съвършено вярно! Вие открихте още една типично нашенска причина за отчуждението: хората се разделят по разцветка.”
„Нищо подобно! Всеки сам си избира разцветката!”
„Естествено. При опасността да му лепнат някакъв етикет, човек си заключва устата. А мисълта, ако не излети, ако не се срещне с друга мисъл, ако не се съберат цели ята от мисли, тя залинява като самотен щъркел с пречупено крило, изостанал от ятото…”
„Страхливците, които не смеят да рискуват кариера и дребно лично благополучие, те се свиват в еснафската си черупка, подават охлювни рогца само да надушат какъв вятър духа и пак ги скриват. Те винаги, през всички времена са били неприобщени. Не снизявайте проблема до тяхното равнище. Ние спорим за човека. А истинският човек – това е отговорност. Самото чувство за отговорност е противопоказно на отчуждението, защото предполага връзки с другите.”
„Точно попадение! Вие улучихте може би главната причина, „наш патент”, за една от най-злокачествените форми на отчуждението: отчуждение от самия себе си. Става дума, както вие се изразихте, за истинските хора. Те чувстват своята отговорност пред времето. Но са с вързани ръце и мисли, с отнето човешко право да се опитат да преобразят действителността. И в тях настъпва онова самопрезрение, онова изгубено самоуважение, което ги раздвоява вътрешно и ги довежда до самоотказ.”
„Това се отнася за пасивните, които чакат наготово, безсилни да променят поне малко нещата!”
Активните са принудени да станат съучастници в колективното престъпление.”
