Математика за феите. Вълшебството на числата. Животът на Ада Байрон – Франсиско X. Хагенбек
„Математика за феите“ е вдъхновен и свеж прочит на житейския път на една изключителна жена от първата половина на XIX в. – талантливата математичка Ада Байрон, дъщеря на английския поет Джордж Байрон. Тази интересна, умна и красива дама, родила три деца, тормозена цял живот от деспотичната си майка, се чувства по-удобно сред числата, отколкото в тесния корсет на английската аристокрация, към която принадлежи. Ада, графиня Лъвлейс по мъж, поставя своята страст към математиката пред блясъка на благородническата си титла. Тази „Вълшебница с числата“, подвластна впрочем и на силни любовни трепети, създава първата програма за прототипа на днешния компютър, преди да угасне от рак в разцвета на творческите си сили. Наричат я първата програмистка в историята.
„Математика за феите“ е силен, емоционално наситен и човечен роман за една необикновена жена, която в подчертано мъжкия научен свят на Англия и Европа от онова време е запечатала своето име в аналите на математическите открития.
Дъщеря на прочутия и скандален поет Джордж Байрон, тази интересна, умна и красива дама, родила три деца, тормозена цял живот от деспотичната си майка, се чувства по-удобно сред числата, отколкото в тесния корсет на английската аристокрация, към която принадлежи.
Ада, графиня Лъвлейс по мъж, поставя своята страст към математиката пред блясъка на благородническата си титла. Подвластна впрочем и на силни любовни трепети, тя създава първата програма за прототипа на днешния компютър, преди да угасне от рак в разцвета на творческите си сили. Наричат я първата програмистка в историята.
– Малко неща са съвършени, казва майка ми. И винаги включва в списъка моя живот – отговори тихо момичето и продължи да пише зададеното й наказание. Вълшебницата май се изсмя на остроумието на Ада.
„Ако това съждение крие доказана истина, тогава за останалите смъртни животът сигурно е пълно безумие.“ Ада нямаше как да не подкрепи този коментар. Тя се уверяваше, че вътрешният глас на Вълшебницата е далеч по-проницателен от нейния.
„Това ме навежда на мисълта, че личният живот на всеки човек, населяващ земята, може да бъде проучен с цифри. Сърцето на влюбена жена, врекла се на любимия си, може да бъде анализирано чрез числа.“
– Като да речем: „Аз го обичам на степен 87, но допускам, че той ми отвръща с не повече от 45“? – додаде Ада с лукава усмивка. Ако вътрешният й глас имаше лице, би й подарил физиономия, изразяваща удовлетворение от установеното между тях съучастничество.
„Щом веднъж утвърдихме това положение, стигаме до съждението, че животът може и трябва да бъде анализиран по числова таблица, която ни дава количествени изражения за нашата действителност – продължи да нарежда гласът в главата й. – Ако допуснем, че това е достоверен силогизъм, а и като имаме предвид как майка винаги напомня, че на табулатора нищо няма по-голяма стойност от нашия живот, тогава следва да приемем, че на останалото човечество съответства отрицателно, много отрицателно число.“
– Трябва да го кажа, без да си кривя душата – нашият живот е пълна неразбория – отсече Ада, докато дописваше последния ред от изреченията си, наложени й като наказание.
– Нищо не ми е предоставяло толкова убедително доказателство за вездесъщността на едно висше божество, каквото е Бог, както съжденията, залегнали в математическата наука и предоставяни на човека малко по малко – каза жената, без да извръща лице от чашата си чай. После вдигна очи и пред погледите на присъстващите се показаха два изящни зелени скъпоценни камъка. Острите черти на лицето й лека-полека претърпяха промяна, на него се изписа усмивка и тя продължи беседата си. – И в последно време, когато висшата алгебра замести диференциалното смятане, мисля, че тези чудодейни дарове, предоставени на смъртните, трябва да са съществували във възвишения и всезнаещ вековечен ум на нашия Бог. И затова аз му се възхищавам и благоговея пред него.
Присъстващите зашумяха одобрително. Всички гледаха дамата, която нямаше вид на специална, дори на ръст беше под средния, колкото за да съществува. Лицето й не беше особено изразително, с изключение на очите – те бяха проницателни, дълбоки пещери на един интелект, който едва се показваше като връх на айсберг, задрямал в океана на мисълта й. Говореше простичко и приятно. Най-характерното у нея беше непринудеността, с която коментираше без излишна скромност научните теми, а тя беше много добре информирана по тях. Изреченията й в разговорите и беседите й бяха добре подредени и силни – като оръдейни изстрели – и човек трябваше да си даде миг на размисъл, за да осъзнае, че слуша нещо изумително сложно от устата на една обикновена жена.
– Можете ли да го видите вие самата тук? – попита дамата, без да пуска ръката на Ада. Момичето остана смаяно от това, което виждаше на картината и което сякаш я привличаше като магнит. – Припомнете ми схващанията на нашия гръцки приятел.
Без да премигва, тя заговори:
– Общите концепции в елементите са: ако две неща поотделно са равни на едно и също нещо, то те са равни помежду си. Ако към равни се прибавят поотделно равни, получените резултати са равни. Ако се извадят еднакви от еднакви, остатъците са равни. Нещата, които съвпадат едно с друго, са равни помежду си, а цялото е по-голямо от която и да е своя част.
– Правилно… Виждате ли геометрията, забелязвате ли перспективата? – попита госпожата, която не пускаше ръката й, все едно че между тях преминаваше електрически ток и двете си предаваха не само познанието, а и обичта към него.
Изведнъж пред погледа на Ада простата картина на една улица започна да се превръща в линии и линиите взеха да се опростяват, докато всичко се преобрази в геометрични фигури. Сградите бяха правоъгълници, лодките – квадрати, куполът – триъгълник. Целият великолепен пейзаж стана чиста геометрия.
– Виждам точките… – отвърна Ада, като намери центъра, откъдето се появяваха линиите, убежната точка на перспективата.
– Първи постулат? – попита Мери.
– Права линия може да бъде начертана, като се съединят които и да е две точки. – И щом Ада каза това, оттам тръгна права линия по посока на сградите по улицата, после се появи друга и така всяка линия стигаше до убежната точка.
– Оттук разбрах нещо възхитително: че това важи не само за изкуството, а и за всичко, което ни заобикаля – обясни дамата учен, като отстъпи назад от картината и накара Ада да извърне лице. – Вторият постулат?
– Всеки отделен отрязък от права линия може да се изтегли до неограничена права линия…
Докато изговаряше това дума по дума, Ада забеляза, че насреща й в стаята, в която се намираха, се появиха прави линии, които се разбягваха безкрайно към убежната точка на погледа й. Всеки предмет, всяка стена на стаята се превърна в линия…
– А сега, след като разбрахте, помислете за третия постулат. Изтеглете първата линия, която наблюдавахте…
– Ако е дадена отсечка от права линия, то може да се начертае окръжност с произволен център и радиус, минаваща през двата края на отсечката.
– Точно така, а сега превърнете вашата линия в окръжност…
– Би била огромна, колкото…
– Да, колкото Земята… Колкото планета – допълни тя и изви устните си, за да изпише на тях съучастническа усмивка. Ада видя ясно в ума си как тази гигантска права линия прави окръжност и образува планета. Беше толкова просто, толкова елементарно, че усещаше как целият й живот и всичките й проблеми се свеждат до това. – Така проумях, че дори най-сложната наука почива на прости основи. Перспективата в тази картина е същото, каквото е нашият живот – ако две неща поотделно са равни на едно и също нещо, то те са равни помежду си… както го е казал този велик грък. Това е залегнало в основата на познанието при астрономията и при други науки, това е било началото на всичко…
– Чудесно е. Толкова е просто, че не мога да повярвам – промълви Ада, като видя как всички линии, черти и форми, които бе създала в главата си, рухваха като картонена кула, за да я върнат в реалността.
– Не се лъжете, малката, когато аз проумях това, останах толкова обсебена от математиката, че родителите ми се бояха да не би здравето ми да пострада заради дългите часове учене нощем. Баща ми смяташе, че кълнът на абстрактната мисъл ще повреди рамката на женската ми природа. С други думи, че няма да мога да… А ето че се омъжих два пъти. Както ви казах в началото, цялото това величие, вложено от Създателя в астрономията и математиката, ме кара да мисля, че в такъв случай трябва да се радвам на простите удоволствия в живота, като на музиката например, или на един залез, или на една вечеря с приятели.
След като се сбогува набързо със собственика на хана, Ада се шмугна в една от стаите и затвори вратата под носа му, за да избегне всякакви чужди погледи. Стаята беше непретенциозно обзаведена, но уютна. Стените бяха украсени със средновековни мотиви. Огромно легло, цялото във възглавнички като шарени планини, приканваше към отдих. В камината гореше буен огън, който от време на време хвърляше искри. На масата имаше бутилка вино, придружена от две чаши. Едната вече беше използвана, защото пазеше в кристалния си корем малко от алената течност. Като я съзря, Ада се усмихна.
Свали си шапката, после и ръкавиците и ги сложи на една маса така внимателно, както монахиня пристъпва към олтар. Прекоси цялата стая и отиде до прозореца, където гърбом към нея стоеше мъж. Той имаше приятна външност – леко дълга, руса и буйна като водопад коса, широки рамене. Беше само по разкопчана жилетка. Ръцете на Ада се кръстосаха на гърдите му, за да могат да бръкнат през ризата и да усетят космите му. Имаше квадратно, съвършено изваяно лице. Лека набола брада покриваше бузите и волевата му брадичка. Немирната му коса падна върху лицето му и покри едно от очите му, които имаха тъмносин цвят.
– Очаквах ви с копнеж, госпожо Кинг.
– Аз също, господин Крос.
Ада започна да разкопчава ризата на любовника си. Той се обърна, за да стори същото с роклята на графинята. Гледаха се лице в лице като двама младоженци, канещи се всеки момент да се насладят на своята първа брачна нощ. Опитните ръце на младия мъж успяха да свалят роклята й и да я оставят по бельо.
Джон Крос я погледна. Ада беше гола, излагаше на показ без свян красивото си тяло. Покриваха я единствено няколко гънки на чаршафа. Беше опряла гръб на възглавниците, а разпуснатата й коса се бе разпиляла по тях, сякаш беше нимфа. Държеше някакъв бележник, нищо друго, и го четеше, изцяло погълната от съдържанието му. От време на време мърдаше устни като момиченце, което преговаря домашното си. Крос усети мигновен прилив на страст. Трябваше да приеме, че тази жена беше привлекателна дори когато демонстрираше ума си, четейки математически писания, след като е правила любов.
– Красива сте. Вие сте музата на рационалната мисъл – прошепна Крос, седнал на един стол и протегнал крака върху леглото. Беше само по дълги долни гащи.
Ада остави бележника, в който толкова се бе вглъбила. Погледна мъжа със закачлива усмивка и лицето й се озари.
– Дразни ли ви, че чета тези записки, мистър Крос?
– Бих се подразнил, ако не ги четяхте. Панорамата, която ми разкривате вие и книжката, ме изпълва изцяло. Дори ми се иска да повторим предното. Но като знам, че сте се вглъбили във вашите абстракции, ще ми е съвестно да ви прекъсвам – намигна й Крос.
– В такъв случай ще трябва да си изчакате реда. Искам да довърша тези бележки на професор Бабидж – усмихнато каза Ада и отново се зачете.
Джон Крос продължи да я гледа. Спомни си как се бяха срещнали за първи път преди няколко години във Файн Корт, имението на чичо му, разположено край хълмовете Куонток, много близо до мястото, където се намираха сега. Баща му Андрю Крос го беше известил, че ще пристигнат няколко гости, за да се информират за резултатите от опитите му в областта на електричеството. Имението непрекъснато беше посещавано от благородници или учени, желаещи да се възторгнат от постиженията му. За Джон Крос това беше досадно и глупаво. Предпочиташе да продължава да си живее приятно по балове, гуляи и конни състезания. Но още не му беше ясно защо точно този ден реши да остане, макар че никога нямаше да се разкайва за решението си.
Чудат учен беше баща му. Уверяваше, че може да се постигне спонтанно генериране на живот, защото вярваше, че животът може да се появи и от електрическа клема. Обикновено, за да го демонстрира, изливаше няколко капки химическа смес върху пемза. После прилагаше електрическо напрежение и камъкът започваше да изхвърля малки сталактити. Няколко дена по-късно според него се появявали и насекоми от метал, Electrophorus acari.
Всъщност не можеше да го обясни напълно, но уверяваше, че посредством електрически заряди може да се придаде живот на която и да е биологически мъртва част от организъм. Правеше го, демонстрирайки експериментите на Луиджи Галвани с труп на жаба – при съприкосновение с подаван от батерия електрически ток кракът й потрепва, сякаш е жива.
Този ден бяха дошли граф и графиня Лъвлейс заедно с един приятел на семейството, професор Фарадей, запленен от опитите, провеждани във Файн Корт. В очите на младия Джон Крос обаче той беше просто стар чудак като баща му. Но пък установи голяма близост със семейство Лъвлейс. Лорд Кинг беше човек с учтиви обноски, с когото можеха да се водят непринудени и интересни разговори. Но не беше наясно дали му допадна самият благородник в личностен план, или по-скоро го очарова съпругата му. Жената беше висока и елегантна и притежаваше ум, който комплексираше мнозина други хора, но за Крос беше най-привлекателната й черта. Моментално започна любовна игра с нея, като я заливаше с умни фрази, докато лорд Кинг и професор Фарадей продължаваха да се захласват по теориите на баща му. Когато останаха сами в една зала, графиня Лъвлейс коренно промени сдържаното си поведение и буквално му се хвърли на врата. След две седмици вече бяха любовници. Тя винаги свиреше първа цигулка във връзката. Крос просто се остави да го води, тъй като се бе предал и паднал в краката й. Първия път, когато се срещнаха в хотелчето, той я съблече и преди да я обладае, й се изповяда:
– Графиньо, трябва да ви кажа, че съм женен.
– Това ми се струва чудесно. Значи сме в едно и също положение — отвърна му Ада.
Оттогава връзката им като любовници постепенно прерасна в нещо повече, двамата си станаха душеприказчици, които можеха да споделят всичко, свързано с живота им, дори най-съкровените си тайни.
– Приключих, господин Крос, бихте ли ми казали какво желаете да правите сега? – върна го от спомените му Ада.
Тя остави книжката настрана и отгърна чаршафите, за да прикани любовника си да легне до нея. Крос мигом се шмугна в леглото и я прегърна, докато Ада полагаше глава на гърдите му.
– Кое е това тъй важно писание, което ме принуждава да чакам, госпожо? – попита я Крос, играейки си с разпуснатата й коса, която се разстилаше сред възглавниците.
– Лекцията на професор Бабидж в Италия. Трябваше да я прегледам, за да му изложа писмено впечатленията си. Вие добре знаете, че диференциалната машина е тема, която е повече от важна за мен – спокойно обясни тя, чувствайки се уютно, обгърната от топлината на любовника си.
– Докато баща ми се мъчи да създаде биологичен живот с електричество, вие двамата искате да създадете механичен живот с машината на Бабидж… Защо всички искат да се увековечат като богове? Нима богът, който имаме, е някакво си там нищожество, та се налага да създадем нов сред нас, хората? – рече Крос.
– Аналитичната машина е само инструмент. Важен е човекът зад нея. Но въпросът ви не е лош. Прочетох една много вълнуваща книга по тази тема… от една бивша любовница на баща ми, Мери Шели.
– Неудобно ми е да ви го кажа, но негов любовник е бил мъжът й, Пърси Шели!
Ада перна гальовно Крос по гърдите. Щом като си доверяваха тайните си, тя разказа целия проблем с майка си, странните си фиксидеи, дължащи се на това, че не бе познавала баща си, и как бе открила някои факти от живота му.
– Не бъдете толкова строг с баща ми, клетникът сигурно е в потрес, че дъщеря му сега е разпътен човек, каквито впрочем са всички Байрон.
– Уверявам ви, че би приветствал решенията ви, графиньо. Виж, лейди Милбанк като нищо би получила сърдечен удар, ако ви видеше сега – пошегува се Крос.
– Да забравим родителите ми и да се върнем към книгата – „Новият Прометей“. Това е историята на един лекар, който иска да стане Бог, за да създаде нов живот чрез електрическия ток и, както баща ви доктор Крос представя нещата, го постига. Резултатът обаче е зловещ.
– Знам го. Семейство Шели бяха много близки и с баща ми. Тя със сигурност е черпила от идеите на баща ми или на Джеймс Линд. Но защо прочетохте този развлекателен роман, щом не ги харесвате? – попита той, като се извърна към нея, за да види израза на лицето й. Тя не вдигна поглед и продължи да си стои така, положила глава на гърдите на Крос.
– Искаше ми се да видя дали има нещо за баща ми, потулено в тези страници… – Мъжът изкриви раздразнено лицето си. Ада се опитваше да внуши, че животът на баща й не я интересува, но всъщност все гледаше да научи нещо повече за него. В писмата до майка си й обещаваше, че няма да се рови да търси нищо за него, но продължаваше да го прави скришом. – Съжалявам, знам, че последния път обещах повече да не си блъскам ума с това, но откакто преживях онази фантастична среща в Малъри Парк, животът ми е… сложен. Понякога и аз самата не знам дали нещо свръхестествено си играе с мен, или наистина съм побъркана. Единственото място, където мисля, че се крие отговорът, е гробът в Хъкнал Торкард – обясни тя, имайки предвид мястото, където почиваха останките на баща й.
Джон Крос я накара да се изправи, за да я погледне право в очите.
– Говорили сме за това, скъпа – феи не съществуват.
– Но аз съм ги виждала! – настоя Ада, като повиши тон с отчаян и огорчен израз. – Те са ми писали, аз съм ви показвала писмата…
Крос възви глава, не одобрявайки разговора и твърденията на любовницата си. Обичаше я много и й се възхищаваше, но ненавиждаше да става свидетел как понякога тя изпада в депресия заради тези причудливи видения. Неведнъж се бе събуждала посред нощ, уверявайки, че на вратата чука фея.
– Нека направим нещо, но обещайте ми, че повече няма да говорим на тази тема, съгласна ли сте? – Тя кимна утвърдително. – Аз имам връзки и приятели из цялото кралство заради конните състезания. Ще се наложи да отсъствам няколко месеца, така че положително ще мога да проверя какво е станало по въпроса с феите. Освен това ще изясня всичко, свързано с баща ви. Не искам обаче отново и отново да мислите за това – отсега нататък то ще бъде мой проблем.
Ада се взря в него със сломен вид. Не знаеше дали любовникът й ще донесе подобаващите за живота й отговори, които да й помогнат да проумее защо всичко е толкова сложно. Трудно проумяваше дори връзката си с Джон Крос – защо, като имаше идеален брак, бе потърсила други обятия? Защо не можеше да остави на мира паметта на баща си?
– Обещавам, но ще ми липсвате.
Крос й се усмихна и я целуна по бузата. Тя му върна целувката, но по устата. Леката целувка прерасна в друга, по-дълга. Пръстите на Крос ровеха косата на Ада, сякаш плуваха в прилив с цвят на черен кехлибар. А тя натискаше с върховете на своите пръсти кожата на любовника си, сякаш беше единственото нещо, за което можеше да се вкопчи. И тогава отново се отдадоха на страстта.
За автора
Мексиканският писател Франсиско X. Хагенбек е роден през 1965 г. Следва архиектура, но се ориентира към литературното поприще. Твори в най-различни жанрове – автор е на повече от десет романа (истори-чески, детективски и в стил ноар), сценарии, комикси, детски четива и др. Носител е на редица престижни национални и международни награди, сред тях испански, френски и латиноамерикански. Изявява се и в областта на романизираните биографии, привлечен от живота на интересни личности като мексиканския композитор и певец Агустин Аара, именитата мексиканска художничка Фрида Кало (книгата за нея е преведена на 17 езика, между които и на български, ИК „Колибри“, 2015 г.).
Линкове: