Умението да обичаш – Дон Мигел Руис

В “Умението да обичаш” Дон Мигел Руис разглежда подхранваните от страха убеждения и предположения, които ни пречат да обичаме и водят до страдание и нещастие във връзките ни. Като използва проницателни истории, за да вдъхне живот на посланието си, Руис ни учи как да излекуваме емоционалните си рани, да си върнем свободата и радостта, които ни се полагат по рождение.

“УМЕНИЕТО ДА ОБИЧАШ” включва:
– защо “опитомяването” и “представата за съвършенство” водят до самоотхвърляне
– борбата за контрол, която бавно унищожава повечето връзки
– защо търсим любов от другите и как да открием любовта в самите себе си
– как най-сетне да приемем себе си и другите и да простим.

Искам да си представите, че живеете на планета, където всички страдат от кожно заболяване. От две или три хи­ляди години тази болест измъчва хората: целите им тела са покрити с инфектирани рани, които при допир причи­няват силна болка. Те, естествено, вярват, че това е нор­малното състояние на кожата. Дори учебниците по меди­цина описват болестта като норма. Новородените са със здрава кожа, но на около четири – петгодишна възраст за­почват да се появяват първите рани. Когато станат тийнейджъри, вече целите им тела са покрити с тях.
Можете ли да си представите отношенията между тези хора? За да общуват помежду си, те трябва да предпазват раните си. Почти не се докосват, защото ги боли. Ако случайно докоснете някого, болката е толкова нетър­пима, че въпросният индивид също ви докосва, за да си отмъсти. И все пак инстинктът да обичаш е толкова си­лен, че заплащаш висока цена, за да общуваш с другите.
Е, представете си, че един ден става чудо. Събуждате се с напълно здрава кожа. Няма и следа от раните и докос­ването не предизвиква болка. Усещането от допира до здравата кожа е чудесно, защото кожата е създадена за допир. Можете ли да си представите какво е да имаш здрава кожа в свят, в който всички страдат от кожно за­боляване? Невъзможно е да докосвате другите, защото ще им причините болка, те също не ви докосват, защото смятат, че ще ви заболи.
Ако успеете да си го представите, вероятно ще се съгласите, че някое дошло на посещение извънземно съ­щество би имало подобно преживяване с хората. Но при нас не кожата е наранена. Посетителят ще открие, че човешкият ум страда от болестта, наречена страх. Точно като инфектираната кожа, емоционалното тяло е покрито с рани и те са инфектирани с емоционална отрова. Проявите на болестта „страх“ са гневът, ом­разата, тъгата, завистта и лицемерието, а резулта­тът от болестта – всички емоции, които карат чове­ка да страда.
При всички хора умственото заболяване е едно и също. Спокойно бихме могли да наречем този свят лудница. Но умственото ни заболяване е на земята от хиляди години и учебниците по медицина, посветените на психиатри­ята и психологията книги го определят като нормално. Те го смятат за нормално, но аз мога да ви кажа, че не е нормално.
Когато страхът стане прекалено силен, рационалният ум се проваля и вече не е в състояние да приема всички онези рани с цялата онази емоционална отрова. Учебни­ците по психология определят състоянието като душев­но заболяване. Ние го наричаме шизофрения, параноя, пси­хоза, но тези разстройства възникват, когато рационал­ният ум е толкова уплашен, а раните – така болезнени, че е по-добре да прекратиш контакта с външния свят.
Хората живеят в постоянен страх да не бъдат наране­ни и това поражда огромно нещастие, накъдето и да пог­леднем. Взаимоотношенията ни предизвикват такава емоционална болка, че без видима причина ставаме гнев­ни, ревниви, завистливи, тъжни. Дори да кажеш „Обичам те“ може да бъде страшно. Но макар интимните отно­шения да са болезнени и плашещи, ние все пак започваме връзка, женим се, създаваме деца.
За да предпазят емоционалните си рани и поради стра­ха да не бъдат наранени, хората създават в ума си една много сложна конструкция: огромна система на отрича­не. В тази система ние се превръщаме в перфектни лъж­ци. Толкова сме умели, че лъжем и себе си и дори вярваме на собствените си лъжи. Не забелязваме, че лъжем, а поня­кога дори когато знаем, че лъжем, оправдаваме и извиня­ваме лъжата, за да се защитим от болката от нашите рани.
Системата на отричане прилича на димна завеса пред очите ни, която ни заслепява и ни пречи да видим исти­ната. Носим социална маска, защото е твърде болезнено да се видим или да позволим на другите да ни видят таки­ва, каквито наистина сме. И системата на отричане ни помага да се залъгваме, че околните вярват на образа, кой­то им представяме. Издигаме тези прегради, за да се за­щитим, за да държим другите настрана, но същевремен­но преградите се превръщат в затвор, който ограничава свободата ни. Хората се прикриват и защитават и кога­то някой каже: „Вбесяваш ме“, това не е съвсем вярно. Ис­тината е, че докосвате някоя от раните в ума му и той реагира, защото го боли.
Когато си дадете сметка, че всички наоколо имат рани, инфектирани с емоционална отрова, лесно ще раз­берете отношенията между хората в онова, което тол­теките наричат сън за ада. Според толтеките, всички­те ни представи за себе си и за света са сън. Вземете ко­ето и да било религиозно описание на ада – то напълно пасва на човешкото общество, на начина, по който съну­ваме. Адът е място на страдание, място на страх, място на войни и жестокост, място на осъждане и несправедли­вост, място на наказание без край. Там откриваме хора, изправени един срещу друг в джунгла от хищници; хора, преизпълнени с критичност, с обвинения, с чувство за вина, с емоционална отрова – завист, гняв, омраза, тъга, страдание. Ние създаваме всички тези малки демони в ума си, защото сме се научили да сънуваме ада в собствения си живот.
Всеки от нас създава индивидуален сън за самия себе си, но живелите преди нас са създали един голям външен сън, съня за човешкото общество. Външният сън или Съня на Планетата е колективният Сън на милиарди сънуващи. Големият Сън включва всички обществени правила, зако­ните, религиите, различните култури и общоприетия начин на живот. Цялата тази складирана в умовете ни ин­формация прилича на хиляди гласове, говорещи едновре­менно. Толтеките наричат това mitote.
Истинската ни същност е чиста любов; ние сме Жи­вот. Истинската ни същност няма нищо общо със Съня, но mitote ни пречи да прозрем истинската си природа. Когато погледнеш Съня от тази гледна точка и ако съзна­ваш истинската си същност, разбираш колко безумно е поведението на хората и ти става смешно. Онова, което за всички останали е огромна трагедия, за теб се превръ­ща в комедия. Виждаш, че хората страдат заради нещо маловажно, нещо, което дори не е истинско. Но ние няма­ме избор. Родени сме в това общество, растем в това об­щество и се учим да бъдем като всички останали, разиг­равайки безумства в компанията на безумни.
Представете си, че ви се удаде да посетите планета, чиито обитатели са с различен емоционален ум. Винаги се отнасят един към друг щастливо, с любов, с мир. Сега си представете, че един ден се събуждате на нашата пла­нета и емоционалното ви тяло вече не е покрито с рани. Сега не се боите да бъдете самите себе си. Каквото и да казват другите за вас, каквото и да правят, вие не го при­емате лично, вече не ви боли. Не ви е необходимо да се па­зите. Не се боите да обичате, да споделяте, да отвори­те сърцето си. Но никой друг не е като вас. Как да общу­вате с хора, които имат емоционални рани и са болни от страх?

* * *

Човек се ражда с напълно здрав емоционален ум, с напълно здраво емоционално тяло. Някъде на около три – четири­годишна възраст по емоционалното тяло започват да се появяват първите рани и после се инфектират с емоци­онална отрова. Но ако наблюдавате деца на две-три годи­ни, ако видите как се държат, ще забележите, че те неп­рекъснато играят. Непрестанно се смеят. Въображение­то им е толкова силно, а сънят им – приключение на изс­ледователи. Когато нещо не е наред, те реагират и се отбраняват, но после просто се отърсват от случилото се и отново насочват вниманието си към настоящия мо­мент, за да играят отново, да изследват и да се забавля­ват отново. Те живеят в настоящето. Не се срамуват от миналото; не се тревожат за бъдещето. Малките деца изразяват истинските си чувства и не се страхуват да обичат.
Най-щастливите мигове в живота ни са онези, в които играем точно като деца, когато пеем и танцуваме, кога­то изследваме и творим заради самото удоволствие. Чу­десно е, когато се държим като деца, защото това е нор­малният човешки ум, нормалната човешка склонност. Като деца сме били невинни и за нас е било естествено да изразяваме обич. Но какво се е случило с нас? Какво се е слу­чило с целия свят?
Случило се е това, че когато сме били деца, възрастни­те вече са страдали от онова умствено заболяване и са били силно заразни. Как са ни предали болестта? „Прив­лекли са вниманието ни“ и са ни учили да бъдем като тях. Така предаваме болестта на децата си, така родителите ни, учителите ни, по-големите ни братя и сестри, цяло­то общество от болни хора ни заразява с болестта. Те привличат вниманието ни и вкарват в ума ни информа­ция чрез повторение. Така се учим. Така програмираме чо­вешкия ум.
Проблемът е програмата, информацията, която сме складирали в ума си. Привличайки вниманието, ние учим децата как да говорят, как да четат, как да се държат, как да сънуват. Опитомяваме хората по същия начин, по който опитомяваме куче или някое друго животно: чрез наказания и награди. Това е абсолютно нормално. Така на­реченото образование всъщност е опитомяване на чо­вешки същества.
Боим се от наказанието, но по-късно започваме да се боим да не ни лишат от награда, да не би да не бъдем дос­татъчно добри за мама и татко, за братята или учите­ля. Ражда се потребността да бъдеш приет. Преди това не ни интересува дали сме приети или не. Мненията на хората не са важни. Не са важни, защото искаме просто да играем и да живеем в настоящето.
Страхът да не те лишат от награда се превръща в страх от отхвърлянето. Страхът, че няма да бъдем дос­татъчно добри за някого, ни принуждава да се опитваме да се променим, да създадем имидж, образ. След това се стараем да представяме този образ според онова, което другите желаят да бъдем, само за да ни приемат, само за да получим награда. Научаваме се да се преструваме на та­кива, каквито не сме, и се упражняваме да бъдем някой друг, само за да бъдем достатъчно добри за мама, за тат­ко, за учителя, за нашата религия, за каквото и да било. Упражняваме се и овладяваме изкуството да бъдем таки­ва, каквито не сме.
Скоро забравяме кои сме в действителност и започва­ме да живеем живота на образите си. Създаваме не само един образ, а много различни образи в зависимост от раз­личните групи хора, с които общуваме. Създаваме един образ вкъщи, друг – в училище, а когато пораснем, създа­ваме още образи.
Това важи и за простата връзка между мъж и жена. Жената има външен образ, който се опитва да предста­ви на другите, но когато е сама, тя има различен образ за себе си. Мъжът също има външен образ и вътрешен образ. При настъпването на зрелостта вътрешният и външният образ са толкова различни, че изобщо не се припокриват. Във връзката между мъж и жена същест­вуват поне четири образа. Как биха могли да се опоз­наят истински? Те не се познават. Могат само да се опитат да разберат образа. Но трябва да се вземат предвид и другите образи.
Когато мъж срещне жена, той си създава образ за нея от своя гледна точка и жената създава образ за мъжа от своя гледна точка. После той се опитва да я вкара в обра­за, който й създава, а тя се опитва да вкара него в образа, който му създава. Сега помежду им вече има шест образа. Разбира се, те се лъжат един друг дори и да не го съзна­ват. Връзката им почива върху страх; почива върху лъжи. Тя не се основава на истината, защото димната завеса им пречи да виждат.
При малките деца не съществува конфликт с образи­те, които разиграват. Образите им не са истински заст­рашени, докато не започнат да общуват с външния свят и не изгубят закрилата на родителите си. Затова е тол­кова трудно да си тийнейджър. Дори да сме подготвени да поддържаме и браним образите си, веднага щом се опи­таме да ги проектираме върху външния свят, той оказва съпротива. Външният свят започва да ни доказва – и то не само насаме, но и публично – че не сме такива, за какви­то се представяме.
Да вземем за пример един тийнейджър, който се прави на много интелигентен. В училище участва в дискусия и на тази дискусия някой no-интелигентен и по-подготвен от него спечелва и го прави за смях пред всички. Той ще се опита да обясни и да извини и оправдае своя образ пред връстниците си. Ще бъде извънредно мил с всички и ще се опита да спаси образа си пред тях, но ще знае, че лъже. Разбира се, ще се старае с всички сили да не рухне пред връстниците си, но щом остане сам и се погледне в огле­дало, ще замахне и ще го счупи. Той се ненавижда; чувства се толкова глупав, най-лошият. Съществува голямо несъо­тветствие между вътрешния образ и образа, който се опитва да представи пред външния свят. Колкото по-голямо е несъответствието, толкова по-трудно ще бъде приспособяването към обществения Сън и толкова по-малко обич ще изпитва към себе си.
Между образа, който той представя, и вътрешния образ, когато е сам, има лъжи и още лъжи. И двата обра­за са напълно откъснати от реалността; те са фалши­ви, но той не го вижда. Може би друг е в състояние да го види, но той е напълно сляп. Системата за отричане се опитва да предпази раните, но раните са реални и той изпитва болка, защото отчаяно се стреми да защити един образ.
Като деца научаваме, че мненията на всички са важни и ние съобразяваме живота си с тези мнения. Мнението на някой случаен човек може да ни запокити в дълбините на ада, мнение, което дори не е вярно. „Ти си грозен. Ти гре­шиш. Ти си глупав.“ Мненията имат голяма власт над бе­зумното поведение на живеещите в ада хора. Затова ни е необходимо да чуваме, че сме добри, че се справяме добре, че сме красиви. „Как изглеждам? Как беше изказването ми? Как се справям?“
Необходимо ни е да чуваме мненията на другите, защо­то сме опитомени и можем да бъдем манипулирани от тези мнения. Затова търсим признание от другите; нуж­на ни е емоционалната подкрепа на околните; налага се да бъдем приети от външния Сън посредством другите хора. Затова тийнейджърите пият алкохол, взимат нар­котици или започват да пушат. Само за да бъдат приети от хората с подобни мнения, само за да ги смятат за „страхотни“.
Толкова хора страдат заради фалшивите образи, кои­то се опитват да представят. Преструват се на много важни, но същевременно се смятат за нищожества. Пола­гат неимоверни усилия да бъдат някой в този обществен Сън, да получат признанието и одобрението на околни­те. Толкова се стараят да бъдат важни, да бъдат победи­тели, да бъдат могъщи, богати, прочути, да изразят ин­дивидуалния си сън и да го наложат на околните. Защо? За­щото вярват, че Сънят е истински и го приемат много насериозно.

---

Любовта няма задължения. Страхът е изпълнен със за­дължения. Когато следваме пътеката на страха, ние пра­вим нещо, защото трябва да го направим, и очакваме от другите да направят нещо, защото трябва да го напра­вят. Имаме някакво задължение и веднага, щом трябва, се съпротивляваме. Колкото по-голяма е нашата съпротива, толкова повече страдаме. Рано или късно се опитваме да избягаме от задълженията си. Любовта, от друга страна, не среща съпротива. Правим всичко, защото искаме да го направим. То се превръща в удоволствие; то е като игра и ние се забавляваме.
Любовта няма очаквания. Страхът е изпълнен с очак­вания. По пътеката на страха правим нещо, защото смятаме, че трябва да го направим, и очакваме другите да постъпят по същия начин. Затова страхът наранява, а любовта – не. Очакваме нещо и ако то не стане, се чув­стваме наранени – не е честно. Виним другите, че не са оправдали очакванията ни. Когато обичаме, нямаме очаквания; правим нещо, защото така искаме, и ако дру­гите го правят или не го правят, то е защото желаят или не желаят, и в това няма нищо лично. Ако нищо не стане, когато не очакваме то да стане, няма значение.

Не се чувстваме засегнати, защото каквото и да се слу­чи, всичко е наред. Затова, когато сме влюбени, почти нищо не ни наранява; ние не очакваме любимия да напра­ви нещо и нямаме задължения.
Любовта почива върху уважението. Страхът не ува­жава нищо, включително себе си. Ако изпитвам съжале­ние към вас, това означава, че не ви уважавам. Не може­те да решавате самостоятелно. Когато трябва да ре­шавам вместо вас, аз не ви уважавам. Щом не ви уважа­вам, аз се опитвам да ви контролирам. Обикновено, ко­гато наставляваме децата си как да живеят, това се дължи на липсата на уважение. Ние ги съжаляваме и се опитваме да направим за тях онова, което те сами трябва да направят за себе си. Когато не уважавам себе си, аз се самосъжалявам, чувствам, че не съм достатъч­но добър, за да успея в този свят. Как човек разбира, че не се уважава? Когато си казва: „Горкият аз, не съм дос­татъчно силен, не съм достатъчно умен, не съм доста­тъчно красив, не мога да се справя“. Самосъжалението е плод на липсата на уважение.
Любовта е безмилостна; тя не изпитва съжаление към никого, но е състрадателна. Страхът е изпълнен с жал; той изпитва съжаление към всички. Вие ме съжалявате, когато не ме уважавате, когато не вярвате, че съм дос­татъчно силен, за да се справя. От друга страна, любов­та уважава. Аз те обичам; знам, че ще се справиш. Знам, че си достатъчно силен, достатъчно умен, достатъчно до­бър да взимаш самостоятелни решения. Не е необходимо да избирам вместо теб. Ти ще успееш. Ако паднеш, ще ти подам ръка, ще ти помогна да се изправиш. Ще кажа: „Ще се справиш, продължавай“. Това се нарича състрадание, но то няма нищо общо със съжалението. Състраданието произтича от уважението и от /Любовта; съжалението произтича от липсата на уважение и от страха.
Любовта е напълно отговорна. Страхът бяга от отго­ворност, но това не означава, че не е отговорен. Опи­тът за бягство от отговорност е една от най-големите грешки, защото всяко действие си има последствия. Ко­гато направим своя избор, получаваме резултат или реак­ция. Ще понесем последствията от действията си по един или друг начин. Затова всеки човек е изцяло отгово­рен за постъпките си, дори и да не го иска. Някой може да се опита да плати за твоите грешки, но въпреки това ти също ще си платиш и така цената става двойна. Кога­то другите се опитват да носят отговорността за теб, това само влошава нещата.
Любовта винаги е нежна. Страхът винаги е груб. При страха има купища задължения, купища очаквания, никак­во уважение, бягаме от отговорност и изпитваме съжа­ление. Как може да се чувстваш добре при толкова страх? Непрекъснато се изживяваме като жертви, усещаме гняв, тъга, ревност или се чувстваме предадени.
Гневът не е нищо друго, освен маскиран страх. Тъгата е маскиран страх. Ревността е маскиран страх. При нали­чието на всички тези емоции, произтичащи от страха и пораждащи страдание, можем само да се преструваме на нежни. Не сме нежни, защото не се чувстваме добре, не сме щастливи. Когато вървиш по пътеката на любовта, нямаш задължения, нямаш очаквания. Не изпитваш съжа­ление към себе си или към партньора си. Всичко върви добре и затова усмивката не слиза от лицето ти. Харес­ваш себе си и понеже си щастлив, си мил. Любовта винаги е нежна и тази нежност те прави щедър и отваря всички врати. Любовта е щедра. Страхът поражда егоизъм: аз съм всичко. Егоизмът затваря всички врати.
Любовта е безусловна. Страхът е изпълнен с условия. По пътеката на страха аз те обичам, aкo ми позволиш да те контролирам, aкo си добър с мен, aкo отговаряш на образа, който съм ти създал. Аз ти създавам желания от мен образ и – понеже ти не си такъв и никога няма да отговаряш на образа – те съдя и те намирам за виновен. Много често дори се срамувам от теб, защото не си, ка­къвто искам да бъдеш. Ако не отговаряш на създадения от мен образ, ти ме караш да се чувствам неудобно, дразниш ме, изобщо не мога да проявявам търпение към теб. Само се правя на нежен. По пътеката на любовта няма aкo няма условия. Обичам те без причина, без доводи. Обичам те такъв, какъвто си, и ти си свободен да бъдеш такъв, какъвто си. Ако не ми харесва какъв си, тогава по-добре да бъда с някой друг, когото харесвам такъв, какъвто е. Ня­маме право да променяме другите и никой няма право да променя нас. Ако се променяме, то е, защото желаем да се променим, защото не искаме да страдаме повече.
Повечето хора изживяват целия си живот по пътека­та на страха. Имат връзка, защото смятат, че трябва да имат. Изпълват връзката си с всички възможни очак­вания към партньора си и към самите себе си. Цялото това нещастие и страдание е резултат от използване­то на комуникационните канали, създадени преди да се родим. Хората съдят и биват превръщани в жертви, те сплетничат един за друг, сплетничат за приятелите си, сплетничат в бара. Всяват омраза между близките си. Трупат емоционална отрова и я предават на децата си. „Виж какъв е баща ти, виж какво ми причини. Не бъди като него. Всички мъже са такива; всички жени са онаки­ва.“ Ето това правим с хората, които толкова много обичаме – със собствените си деца, с приятелите си, с партньорите си.
По пътеката на страха имаме толкова много усло­вия, очаквания и задължения, че създаваме безброй пра­вила, само за да се предпазим от емоционалната болка, когато всъщност не трябва да има никакви правила. Тези правила въздействат върху качеството на комуни­кационните канали, защото когато се страхуваме, ние лъжем. Когато очаквате от мен да бъда някакъв, аз се чувствам длъжен да бъда такъв. Истината е, че не съм какъвто искате да бъда. Но когато съм искрен и съм са­мия себе си, вие се чувствате засегнати, разгневявате се. И аз започвам да ви лъжа, тъй като се боя от ваша­та присъда. Страхувам се, че ще ме обвините, ще ме на­мерите за виновен и ще ме накажете. И всеки път, ко­гато си спомните, вие ме наказвате отново и отново за същата грешка.
По пътеката на любовта има справедливост. Ако нап­равиш грешка, плащаш само веднъж и ако наистина оби­чаш себе си, си взимаш поука от нея. По пътеката на страха няма справедливост. Принуждаваш себе си да пла­щаш хиляди пъти за същата грешка. Това поражда усеща­не за несправедливост и отваря много емоционални рани. Тогава, разбира се, се обричаш на провал. Хората правят трагедия от всичко, дори от нещо най-обикновено и съв­сем маловажно. Наблюдаваме тези трагедии при нормал­ните връзки в ада, защото двойките вървят по пътека­та на страха.

или