Бъдещето на човечеството – Мичио Каку

Posted on 02/07/2023

by book

Много скоро човечеството ще започне да се разселва извън пределите на Земята. Това не е просто възможност, а необходимост – климатичните промени, изчерпването на ресурсите, евентуалните бъдещи катастрофи, всичко това ще ни принуди да напуснем своята планета.
Един ден ние ще заживеем сред звездите.
Световноизвестният физик и футурист Мичио Каку разказва подробно и увлекателно как хората могат постепенно да изградят устойчива цивилизация в Kосмоса. С присъщото си въодушевление той ни показва, че научната фантастика се превръща в реалност: невероятните постижения в областта на роботиката, нанотехнологиите и биотехнологиите ще ни помогнат да построим градове на Марс; близките звезди може да бъдат достигнати с помощта на миниатюрни космически кораби, които се движат чрез лазерни лъчи.A един ден технологиите навярно ще позволят на човека да се освободи напълно от физическото си тяло.
С много ентусиазъм и усет за удивителното д-р Каку ни отвежда на вълнуващо пътешествие в бъдещето, когато звездната орис на човечеството може да стане реалност – и хората може дори да постигнат безсмъртие.
“Бъдещето на човечеството” е лека, но не повърхностна книга за мечтатели, които гледат нагоре. Защото Земята е всичко, което имаме, но и това, което трябва обезателно да напуснем, за да подсигурим бъдещето на нашия вид.

Щом оцеляването ни в дългосрочен план е под въпрос, наш дълг е в името на човешкия род да се отправим към други светове.
— Карл Сейгън

Динозаврите са изчезнали, защото не са имали космическа програма. Но ако ние, хората, изчезнем поради липсата на космическа програма, значи така ни се пада.
— Лари Нивън

Като малък прочетох „Фондация“ от Айзък Азимов, която се слави като една от най-великите саги в научната фантастика. Бях силно впечатлен, че вместо да пише за боеве с бластери и космически войни с извънземни, Азимов задава прост, но мъдър въпрос: Kакво ще стане с човешката цивилизация след 50 000 години? Каква е нашата изначална орис?
В тази първа по рода си сага Айзък Азимов описва как човечеството вече се е пръснало из целия Млечен път и милионите обитаеми планети са обединени в една огромна Галактическа империя. Хората са стигнали толкова далече, че местоположението на прародината им, дала началото на тази велика цивилизация, е безвъзвратно изгубено в мрака на праисторията. Из галактиката вече съществуват толкова много високоразвити общества и толкова много хора, обединени в сложна система от икономически отношения, че при тази гигантска статистическа база е възможно по математически път да се предвиди бъдещият ход на събитията, все едно че се прогнозира движението на молекули.
Преди години поканих д-р Азимов да изнесе лекция в нашия университет. Заслушан в задълбочените му разсъждения, бях изненадан от широтата на познанията му. После му зададох въпрос, който ме вълнуваше още от дете: кое го е вдъхновило да напише книгите от поредицата „Фондация“? Как е избрал толкова обширна тема, която обхваща цялата галактика? Той без колебание отвърна, че бил вдъхновен от възхода и падението на Римската империя. Според него зад бурната история на тази империя прозира орисията на римляните като народ.
Тогава се запитах дали в историята на цялото човечество също има някаква орисия. Може би ни е съдено един ден да създадем цивилизация, която ще се разпростре из цялата галактика Млечен път. Може би звездите наистина са нашата орис.
Много от темите в творчеството на Айзък Азимов са засегнати преди него от Олаф Стейпълдън в класическия му роман „Създателят на звездите“. В тази книга главният герой си представя, че се издига в космоса и стига до далечни планети. Той се носи из галактиката като чисто съзнание, скита между звездните системи и открива фантастични извънземни империи. Някои от тях достигат величие и навлизат в епоха на мир и благоденствие, а част от тях дори създават междузвездни империи с помощта на звездолетите си. Други преминават в упадък в резултат на конфликти, съперничество и войни.
Много от революционните концепции от романа на Олаф Стейпълдън са използвани по-късно и от други автори на научна фантастика. Така например, в „Създателят на звездите“ героят разбира, че много свръхразвити цивилизации нарочно пазят съществуването си в тайна от по-низшите цивилизации, за да не би случайно техните напреднали технологии да им повлияят негативно. Тази концепция е сходна с Главната директива – един от ръководните принципи на Федерацията от поредицата „Стар Трек“.
Освен това героят на Стейпълдън се натъква на една изключително напреднала цивилизация, която държи слънцето си в гигантска сфера, за да може да оползотвори цялата му енергия. Тази концепция, наречена по-късно Дайсънова сфера, днес е основен елемент в научната фантастика.
Героят на Стейпълдън среща и една раса, чиито представители са в непрекъснат телепатичен контакт помежду си. Всеки от тях знае съкровените мисли на останалите. Тази идея предшества боргите от „Стар Трек“ – това са индивиди, които се свързват помежду си ментално и се подчиняват на волята на Колектива.
В края на романа героят се среща със самия Създател на звездите – божество, което създава и се разпорежда с цели вселени, всяка от които си има свои физични закони. Става ясно, че нашата вселена е само част от една мултивселена. Героят с изумление наблюдава как Създателят на звездите твори нови интересни светове и прекратява съществуването на тези, които не му харесват.
Новаторските идеи в романа на Олаф Стейпълдън предизвикват истински шок по времето, когато радиото все още се смята за технологично чудо. През 30-те години на XX в. изглежда абсурдна идеята, че може да бъде изградена космическа цивилизация. По това време витловите самолети са последна дума на техниката и едва ли успяват да се издигнат над облаците, така че възможността за полет до звездите изглежда твърде илюзорна.
„Създателят на звездите“ постига светкавичен успех сред читателите. Артър Кларк я нарича една от най-добрите научно-фантастични творби, издавани някога. Тя разпалва въображението на цяло поколение следвоенни фантасти. Но сред хаоса и зверствата на Втората световна война широката публика скоро забравя за този роман.

Ако някой е седнал в най-голямата машина на света, задвижвана с водород и кислород, и знае, че ще му палнат клечката, но въпреки това не се притеснява, значи не разбира напълно ситуацията.
—Астронавтът Джон Йънг

Астероидите убийци са начин природата да ни попита как върви космическата ни програма.
–Анонимен

Бих искал да умра на Марс – само че не при сблъсък.
— Илон Мъск

Трябва да очакваме, че един ден машините ще властват над хората.
–Алън Тюринг

Това, че през галактиката се пътува цяла вечност, не е проблем за безсмъртните.
–Сър Мартин Рийс, английски астроном

[Извънземните може да притежават] способности от рода на телекинезата, свръхсетивните възприятия и безсмъртието… Може да имат умения, които изглеждат магически… Сигурно са духовно развити същества. Вероятно са разкрили тайната на кванта и могат да минават през стени. Леле, те май са нещо като ангели.
–Дейвид Гринспун

Ако смятате да продължавате с насилие, вашата Земя ще бъде изпепелена. Имате две възможности: или да се присъедините към нас и да живеете в мир, или да продължите по същия начин и да бъдете унищожени. Очакваме отговора ви. Вие решавате.
–Клаату, извънземен от филма „Денят, в който Земята спря“

Вечността е ужасно дълга – особено към края.
—Уди Алън

Циолковски – самотният визионер
Робърт Годард е един от малцината пионери, които въпреки изолацията, бедността и присмеха на колегите си продължават своето дело напук на всичко и поставят основите на астронавтиката. Един от първите подобни визионери е великият руски учен Константин Циолковски, който полага теоретичната основа на космическите полети и трасира пътя, по който поема Робърт Годард. Циолковски живее в крайна бедност и усамотение, като едва свързва двата края с учителстване. На младини прекарва повечето от времето си по библиотеките, където с голям интерес чете научни списания, изучава законите на Нютон и ги съотнася към идеята за пътуване в космоса. Мечтата му е да лети до Луната и Марс. Самостоятелно, без помощта на научната общност, той разработва математическите, физичните и механичните аспекти на ракетното дело и изчислява, че скоростта на откъсване от Земята (втора космическа скорост) – тоест минималната скорост, която е необходима на едно тяло, за да се освободи от земното притегляне, – е 40 000 км/ч, което е много повече от скоростта от 25 км/ч при пътуване с конски впряг по онова време.
През 1903 г. Циолковски публикува известната си ракетна формула, която позволява да се определи максималната скорост на дадена ракета, ако са известни теглото ѝ и подаваното количество гориво.
Тази прогресивна зависимост показва, че за да се излезе извън пределите на Земята, е необходимо огромно количество гориво. Благодарение на формулата на Константин Циолковски за пръв път става възможно да се предвиди колко гориво е нужно за полет до Луната, и то дълго преди въжделенията му да се превърнат в реалност.
Ръководният принцип на Циолковски гласи: „Земята е нашата люлка, но не можем да останем в люлката си завинаги“, а освен това той е последовател на философията на космизма, според която бъдещето на човечеството е в изследването на космоса. През 1911 г. той пише: „Да стъпим на повърхността на астероид, да вземем в ръка камък от Луната, да изградим мобилни станции в космическия етер, да създадем обитаеми пръстени около Земята, Луната и Слънцето, да наблюдаваме Марс от няколко десетки километра разстояние, да се спуснем на повърхността на някой негов спътник или дори на самата планета – има ли нещо по-налудничаво от това!“.
Въпреки че Константин Циолковски е твърде беден, за да може да превърне математическите си формули в реални прототипи, тази нова стъпка е направена от Робърт Годард, който създава прототипите, залегнали по-късно в основата на астронавтиката.

Робърт Годард – бащата на ракетната техника
Робърт Годард започва да се интересува от наука още като дете, когато става свидетел на електрификацията на родния си град. Той стига до убеждението, че науката ще преобрази всички области на живота. Интересът му е подхранван от неговия баща, който му подарява телескоп, микроскоп и абонамент за научнопопулярното списание „Сайънтифик Америкън“. Отначало Годард започва да експериментира с хвърчила и балони. Един ден в библиотеката попада на знаменития труд на Исак Нютон „Математически начала на натурфилософията“ и така научава законите за движението. Скоро след това насочва интереса си към приложението на законите на Нютон в ракетната техника.
Годард постепенно изгражда от любопитството си полезен за науката инструмент, като въвежда три иновации. Първо, той експериментира с различни видове гориво и установява, че прахообразните горива са неефективни. Векове по-рано китайците изобретяват барута и го използват за ракети, но за барута е характерно, че гори неравномерно, затова ракетите си остават най-вече играчки. Първото гениално хрумване на Робърт Годард е прахообразното гориво да се замени с течно, защото течното гориво може да се контролира прецизно и да гори чисто и равномерно. Той изработва ракета с два резервоара – единият за гориво, например спирт, а другият за окислител, например течен кислород. Посредством система от тръби и клапи тези две течности се отвеждат към горивна камера и там се извършва внимателно контролиран взрив, с който може да се задвижи ракета.
Годард си дава сметка, че когато ракетата полети в небето, горивните ѝ резервоари започват постепенно да се изпразват. Следващото му нововъведение е създаването на многостепенна ракета, която се освобождава от изпразнените си резервоари и така намалява излишното си тегло по време на полета, а по този начин значително се увеличава далечината на полета и ефективността на ракетата.
Последното от трите нововъведения на Годард е използването на жироскопи. При въртенето на жироскопа оста му винаги сочи в една и съща посока дори ако самият осов елемент също се върти. Например ако сочи към Полярната звезда, оста ще продължи да сочи в тази посока дори ако жироскопът се обърне наопаки. Това означава, че когато един космически кораб се отклони от траекторията си, отклонението може да се компенсира чрез подаване на съответната команда към двигателите и така корабът ще се върне към първоначалния си курс. Годард разбира, че неговите ракети могат да поддържат желания курс с помощта на жироскопи.
През 1926 г. той извършва първото в историята успешно изстрелване на ракета с течно гориво. Ракетата се издига 12 м във въздуха, лети в продължение на 2,5 секунди и се приземява на 56 метра разстояние в една зелева градина. (Днес това място е свещено за всички ракетни специалисти и е обявено за национална историческа забележителност.)
В лабораторията си в Кдарк Колидж Робърт Годард създава основната конструкция на ракетите с химически двигател. Днешните гиганти, които излитат с грохот от ракетните площадки, са преки потомци на създадените от него прототипи.

Обект на присмех
Въпреки успехите си Робърт Годард се превръща в истинско посмешище за медиите. Когато през 1920 г. се разчува, че той сериозно обмисля осъществяването на космически полети, в „Ню Йорк Таймс“ е публикуван остро критичен материал, който друг на негово място не би понесъл. Вестникът заявява иронично: „Този професор Годард, който уж преподава в Кларк Колидж…, не разбира връзката между действие и противодействие и не знае, че е нужно нещо повече от вакуум, за да се получи противодействие – обратното твърдение би било абсурдно. Разбира се, единственият недостатък на този човек е, че му липсват елементарни гимназиални познания“. А през 1929 г., след като Годард изстрелва поредната си ракета, в местния вестник в Устър се появява следното унизително заглавие: „Ракета, изстреляна към Луната, мина на 384310,5 км встрани от целта“. Очевидно „Ню Йорк Таймс“ и други като тях не разбират законите на Нютон и погрешно смятат, че не е възможно в космическия вакуум да летят ракети.
Третият закон на Нютон, който гласи, че на всяко действие съответства равно по големина и противоположно по посока противодействие, е основен закон в астронавтиката. Той е известен на всяко дете, което поне веднъж е надувало балон и го е пускало, без да го завърже, при което балонът е политал на зигзаг из въздуха. В този случай „действието“ е бързото излизане на въздуха от балона, а „противодействието“ е движението на самия балон напред. Нещо подобно се наблюдава и при ракетите: „действието“ е изхвърлянето на нагорещените газове от единия край на ракетата, а „противодействието“ е движението на ракетата напред, което е възможно дори в космическия вакуум.
Робърт Годард умира през 1945 г. и не успява да прочете извинението от редакцията на „Ню Йорк Таймс“ след кацането на „Аполо“ на Луната през 1969 г. Вестникът пише: „Вече е безспорно установено, че ракетите могат да летят не само в атмосферата, но и във вакуум. Извиняваме се за допуснатата грешка“.

Роботи със самосъзнание
През 2017 г. възниква спор между двама милиардери: основателя на „Фейсбук“ Марк Зукърбърг и основателя на „Спейс Екс“ и „Тесла“ Илон Мъск. Зукърбърг заявява, че изкуственият интелект е мощен източник на богатство и просперитет и е от полза за цялото общество. Мъск е много по-скептичен и твърди, че изкуственият интелект всъщност поражда екзистенциален риск за човечеството и един ден създадените от хората машини може да се обърнат срещу тях.
Кой от двамата е прав? Ако човечеството започне да разчита твърде много на роботите за поддръжката на базите си на Луната и градовете на Марс, какво ще стане, ако някой ден роботите решат, че хората повече не са им нужни? Няма ли да превземат човешките колонии в космоса?
Тези опасения не са от вчера и са изразени още през 1863 г. от писателя Самюъл Бътлър, който предупреждава: „Ние сами създаваме тези, които ще ни наследят. Човекът ще стане за машината това, което са конят и кучето за човека“. Постепенно роботите ще станат по-интелигентни от хората и това може да накара хората да се почувстват непълноценни и примитивни в сравнение със собствените си творения. Специалистът в областта на изкуствения интелект Ханс Моравец посочва: „Животът ни може да се обезсмисли, ако не ни остане нищо друго освен да седим и да гледаме тъпо свръхинтелигентните си потомци как се стараят да ни обяснят все по-невероятните си открития на бебешки език, така че да ги разберем“. Експертът от „Гугъл“ Джефри Хинтън се съмнява, че свръхумните роботи ще продължават да слушат хората. „Все едно детето да командва родителите си… не се случва често по-неинтелигентни създания да командват по-интелигентни“. Професорът от „Оксфорд“ Ник Бостром отбелязва, че „изправени пред перспективата за истинска експлозия от интелект, ние, хората, сме като малки деца, които си играят с бомба… Не знаем кога ще избухне бомбата, макар че като я доближим до ухото си, чуваме слабо тиктакане“.
Според други анализатори евентуалният бунт на роботите може да се разглежда като част от естествения еволюционен процес. Най-приспособените изместват по-слабите – това е в реда на нещата. Някои специалисти по компютърни науки дори биха се радвали роботите да надминат хората по отношение на познавателната им способност. Бащата на теорията на информацията Клод Шанън казва: „Представям си как един ден ще станем за роботите това, което са кучетата за нас, и искрено желая успех на роботите“.
През годините съм интервюирал много изследователи от областта на изкуствения разум и всички те са убедени, че някой ден машините ще се доближат до човека по интелект и ще му бъдат много полезни. Но много от тях се въздържат да прогнозират кога ще се случи това. Професорът от Масачузетския технологичен институт Марвин Мински, който е автор на някои от основополагащите публикации за изкуствения интелект, е правил оптимистични прогнози през 50-те години на XX в., но в неотдавнашно интервю сподели с мен, че вече не се наема да посочва конкретни срокове, защото изследователите от неговата област много пъти са грешали. Едуард Файгенбаум от Станфордския университет изтъква: „Нелепо е още отсега да говорим за такива неща – много сме далеч от изкуствения интелект“ . А един специалист по компютърни науки, цитиран в списание „Ню Йоркър“, казва за интелигентните машини: „На мен те не са ми грижа, както не ми е грижа и пренаселеността на Марс“.
Ако трябва да взема отношение по спора между Марк Зукърбърг и Илон Мъск, бих казал, че лично според мен Зукърбърг е прав в краткосрочен план. Изкуственият интелект не само ще позволи изграждането на градове в космоса, но и ще допринесе за благото на обществото чрез повишаване на ефективността, качеството и рентабилността на различни дейности и чрез създаването на съвсем нов вид работни места в областта на роботиката, която може да стане по-мощна индустрия от днешното автомобилопроизводство. Но в дългосрочен план Мъск има основание да говори за значителен риск. В този дебат основният въпрос е кога роботите ще преминат чертата и ще станат опасни. Аз мисля, че повратният момент ще настъпи, когато машините придобият самосъзнание.
Днес роботите не знаят, че са роботи. Но може би един ден ще бъдат в състояние сами да си поставят цели, вместо да следват целите, определени от техните програмисти. Тогава може да решат, че искат не това, което искат хората. В момента, в който интересите на роботите и на хората започнат да се разминават, роботите може да станат опасни. Кога би могло да се случи това? Никой не знае. В днешно време роботите са интелигентни колкото насекоми. Има обаче вероятност към края на века да бъдат създадени първите роботи със самосъзнание. По това време на Марс вече ще има бързо развиващи се постоянни селища. Ето защо е важно да решим въпроса още сега, а не когато хората вече ще разчитат на роботите за оцеляването си на Червената планета.
За да добием представа за мащабите на този изключително важен проблем, нека да помислим какво би станало в най-добрия и в най-лошия случай.

Кораби за няколко поколения
Да си представим, че в космоса е открита планета двойник на Земята с кислородно-азотна атмосфера, течна вода, плътно ядро и размери колкото нашата планета. Тя би изглеждала като идеално място за заселване. Само че планетата е, да речем, на 100 светлинни години от Земята. Това значи, че звездолет с термоядрен двигател или задвижван с антиматерия ще я достигне за два века.
Ако приемем, че едно поколение е приблизително 20 години, тогава на звездолета ще трябва да се родят 10 поколения и това ще бъде единственият им дом.
Това може би звучи потискащо, но нека не забравяме, че през средновековието например архитектите са проектирали грамадни катедрали с пълното съзнание, че няма да доживеят да видят шедьовъра си завършен. Знаели са, че катедралата по всяка вероятност ще бъде осветена по времето на техните внуци.
Освен това по време на разселването на хората по света, което започва от Африка преди близо 75 000 години и има за цел намирането на по-добро място за живеене, предците ни са знаели, че пътуването им ще продължи много поколения.
Тоест идеята за пътуване, което трае повече от едно поколение, не е нова.
При полет със звездолет обаче трябва да се решат някои проблеми. Първо, пътуващите следва да се подберат много внимателно, като за всеки кораб се предвидят поне по 200 пасажери, за да има достатъчно възможности за биологично възпроизводство. Необходимо е да се следи броят на хората, за да остане той сравнително постоянен и да не се изчерпят материалните запаси. Дори отклонението в числеността отначало да е съвсем малко, за 10 поколения то може да доведе до катастрофална пренаселеност или недостиг на хора, а това би изложило на риск цялата мисия. За да се поддържа постоянна численост на пътуващите, може да се наложи използването на различни методи, например клониране, изкуствено оплождане и инвитро процедури.
Второ, ресурсите също трябва да се следят внимателно. Храната и отпадъците трябва постоянно да се рециклират. Нищо не бива да се изхвърля.
Друг проблем е скуката. Например обитателите на малки острови често се оплакват от „островна треска“ – силно усещане за клаустрофобия и изгарящо желание да напуснат острова, за да изследват нови светове. Едно от възможните решения е виртуалната реалност – създаването на чудни въображаеми светове чрез компютърни симулации. Друг начин е на хората да им бъдат поставяни някакви цели, задачи и отговорности, или да се организират състезания, за да им се осмисли животът.
Освен това на борда на кораба ще трябва да се вземат решения, свързани например с разпределението на ресурсите и задълженията. Необходимо е да има демократично избран орган, който да следи ежедневните дейности на кораба. Но не е изключено някое от следващите поколения да откаже да изпълнява първоначалната мисия или харизматичен демагог да вземе нещата в свои ръце и да саботира мисията.
Има начин да се елиминират много от тези проблеми: чрез анабиоза…

Астрономът Крис Импи от Аризонския университет коментира търсенето на цивилизации от втори тип по следния начин: „Предполага се, че всяка силно развита цивилизация би оставила много по-осезаеми следи от нас. Цивилизациите от втори или по-горен тип може би ползват технологии, с които ние само сме експериментирали или които трудно можем да си представим. Навярно са способни да предизвикват звездни катаклизми или имат двигатели с антиматерия. Може би манипулират времепространството и създават в него пролуки или малки вселени, и комуникират чрез гравитационни вълни“.
Астробиологът Дейвид Гринспун пише: „Логиката подсказва, че имаме основания да търсим в небето признаци за богоподобни извънземни същества. И все пак тази идея изглежда нелепа. Хем е логично, хем е абсурдно. Иди го разбери“.
Едно от възможните решения на тази дилема е да осъзнаем, че има два начина за класифициране на цивилизациите: не само според потреблението на енергия, но и според потреблението на информация.

Струнна теория
Въпреки че така представената картина е завладяваща и убедителна, струнната теория търпи основателни критики. Първо, тя обединява отделните физични модели в едно цяло на основата на Планковата енергия (което е характерно за всяка „теория на всичко“), но на Земята не съществува достатъчно мощна машина, с която може да се извърши сериозно експериментално изследване на Планковата енергия. Един такъв директен тест предполага създаването на вселена бебе (англ.: baby universe) в лабораторни условия, което очевидно е изключено при сегашното равнище на технологиите.
Второ, като всяка физична теория, струнната теория позволява повече от едно решение. Например уравненията на Максуел, които се отнасят за светлината, имат безкрайно много решения. Това не е проблем, защото винаги в началото на даден експеримент се уточнява какво се изследва – дали е електрическа крушка, лазер или телевизор. След това уравненията на Максуел се решават според тези изходни условия. Но когато става дума за теория за вселената, какви са изходните условия? Физиците предполагат, че „теорията на всичко“ би трябвало сама да определи изходното си състояние, тоест те биха предпочели изходните условия на Големия взрив някак си да изникнат от самата теория. В струнната теория обаче не става ясно кое от многото решения е правилното за нашата вселена. При липсата на изходни условия се оказва, че има безкраен брой паралелни вселени, които образуват мултивселена, и всяка една от тях е равностойна на останалите. Тоест струнната теория предлага смущаващо изобилие: не само познатата ни вселена, но и потенциално безкраен брой чужди вселени със същата степен на валидност.
Трето, може би най-стряскащата хипотеза в струнната теория е, че вселената не е четириизмерна, а има 10 измерения. Във физиката не съществува по-чудата хипотеза и няма друга теория за времепространството със своя собствена система от измерения. Това е толкова странно, че отначало много физици го смятат за научна фантастика. (Когато струнната теория е представена за пръв път, твърдението за десетте измерения е посрещнато с насмешка. Нобеловият лауреат Ричард Файнман иронизира един от създателите на теорията Джон Шуорц, като го пита: „Е, Джон, днес в колко измерения сме?“.)

Постчовешко бъдеще?
Поддръжниците на трансхуманизма предполагат, че когато човечеството срещне развити цивилизации в космоса, техните представители ще притежават умението да променят билогичните си тела, за да се приспособяват към условията на различни планети. Те смятат, че развитите извънземни цивилизации най-вероятно са си осигурили по-добро бъдеще в генетично и технологично отношение. Така че ако някога срещнем извънземни, не бива да се учудваме, ако се окаже, че са биологично-кибернетични същества.
Физикът Пол Дейвис отива малко по-далеч в разсъжденията си: „Моят извод е стряскащ. Според мен е много вероятно – даже неизбежно – биологичният разум да е преходно явление, временен етап от еволюцията на разума във вселената.
Ако някога срещнем извънземен разум, според мен е почти сигурно, че той ще е постбиологичен по своята същност, а това очевидно има огромно значение при търсенето на извънземен разум“.
Експертът от областта на изкуствения интелект Родни Брукс пише: „Очаквам, че към 2100 г. ще има много интелигентни роботи във всички области на човешкото ежедневие. Но хората няма да са нещо отделно от тях – те самите ще бъдат отчасти роботи и ще бъдат свързани с роботите“.
Дебатът за трансхуманизма всъщност не е нов, а датира от миналия век, когато са открити законите на генетиката. Един от първите изразители на тази идея е Джон Холдейн, който през 1923 г. изнася лекция (по-късно публикувана в книга) на тема „Дедал, или науката и бъдещето“, в която предрича, че генетиката може да послужи за усъвършенстване на човешката раса.
Днес много от идеите на Джон Холдейн изглеждат леко консервативни, но по онова време той си дава сметка за дискусионния характер на тези разбирания и признава, че може би изглеждат „неуместни и неестествени“ за хората, които се сблъскват с тях за пръв път, и все пак предполага, че в крайна сметка те ще ги приемат.
Основният принцип на трансхуманизма – а именно, че хората не са длъжни да се примиряват със своя „лош, жесток и къс живот“, щом науката може да облекчи страданията им, като подобри човешката раса – е формулиран за пръв път от Джулиан Хъксли през 1957 г., макар че самата идея съществува по-отдавна.

ТЕ
Един ден дошли Те.
Пристигнали от далечни земи, за които никой не бил чувал, доплавали с необикновени, чудни кораби – технология, за каквато само можело да се мечтае. Имали брони и щитове, поздрави от всичко познато дотогава. Говорели на непознат език и донесли със себе си странни животни.
Всички се чудели: кои са те? Откъде са?
Едни разправяли, че са пратеници от звездите.
Други шепнели, че са като небесни богове.
За съжаление всички те грешали.
Съдбовната година е 1519-а; тогава Монтесума среща Фернандо Кортес и империята на ацтеките се сблъсква с тази на испанците. Кортес и неговите конкистадори не са пратеници на боговете, а главорези, жадни за злато и за всичко друго, което могат да заграбят. Нужни са били хилядолетия, за да може ацтекската цивилизация да се роди сред горите, но със своите технологии от Бронзовата епоха тя не успява да устои на настъплението на испанските войници и е унищожена за броени месеци.

Днес, когато се стремим да усвоим космоса, можем да се поучим от този трагичен пример и да бъдем по-предпазливи. Всъщност в технологично отношение ацтеките навярно са били само няколко века по-назад от испанските конкистадори. Но ако човечеството срещне в космоса други цивилизации, има вероятност те да са толкова по-напреднали, че можем само да гадаем каква мощ биха притежавали. Ако се стигне до война с такава развита цивилизация, сигурно ще прилича на двубой между Кинг Конг и катеричката Алвин.
Физикът Стивън Хокинг отбелязва: „Достатъчно е да погледнем себе си, за да видим как една разумна форма на живот може да се превърне в нещо, което не бихме искали да срещнем“. Относно последиците от срещата между Христофор Колумб и коренните жители на американския континент Хокинг коментира: „Резултатът не е особено добър“. Или както казва астробиологът Дейвид Гринспун: „Ако живееш в джунгла,която може би е пълна с гладни лъвове, няма да слезеш от клона си и да се развикаш: Ехо, къде сте?“.
Холивудските филми обаче ни внушават, че можем да победим извънземните нашественици, ако са с няколко десетилетия или няколко века по-напред от нас в технологично отношение. Холивуд смята, че можем да надделеем с помощта на някоя примитивна хитрост. Във филма „Денят на независимостта“ в операционната система на извънземните се вкарва най-обикновен компютърен вирус и това е достатъчно да бъдат поставени на колене, сякаш и те ползват „Майкрософт Уиндоус“.
Дори и някои учени допускат тази грешка и с пренебрежение отхвърлят идеята, че извънземна цивилизация, която се намира на много светлинни години от нас, може изобщо да ни посети. Биха имали право, ако извънземните са само с няколко века по-напред от нас в развитието си. Но какво би станало, ако са ни изпреварили с милиони години? За мащабите на космоса един милион години са като мигване на окото. Тези невъобразими мащаби създават поле за нови физични закони и нови технологии.

Последният въпрос
Айзък Азимов твърди, че от всички разкази, които е написал, любимият му е „Последният въпрос“, в който той представя поразителна нова визия за живота след трилиони години и показва как човечеството може да се изправи пред свършека на вселената.
В този разказ се проследява как през всички епохи хората вечно задават въпроса дали вселената непременно ще загине, или разширяването ѝ може да бъде спряно и тя няма да замръзне. Всеки път, когато питат главния компютър дали е възможно ентропията да бъде предотвратена, той отвръща: „Недостатъчни данни за смислен отговор“.
Постепенно разказът ни пренася в далечното бъдеще, трилиони години след нашето съвремие, когато хората вече са свободни от ограниченията на материята. Те са се превърнали в създания от чиста енергия, които могат да се движат на воля из галактиката. Без оковите на материята, те стигат до най-отдалечените кътчета на галактиката под формата на чисто съзнание. Физическите им тела са безсмъртни, но са останали в някаква далечна, забравена звездна система, а съзнанието им се скита безплътно. Но на съдбовния въпрос възможно ли е ентропията да бъде предотвратена, те продължават да получават същия отговор: „Недостатъчни данни за смислен отговор“.
Накрая главният компютър става толкова мощен, че не може да се побере на никоя планета и се пренася в хиперпространството. Той се слива със съзнанието на трилионите представители на човешкия род. Когато вселената вече е в предсмъртни конвулсии, компютърът най-после успява да реши проблема с ентропията. Тъкмо когато вселената умира, той казва: „Да бъде светлина!“. И се ражда светлина.
Тоест в крайна сметка бъдещето на човечеството е да се превърне в бог, който да създаде съвсем нова вселена и да започне отначало. Този разказ е майсторско творение на художествената измислица. Нека обаче да го анализираме от гледна точка на съвременната физика.
Както стана дума в предишната глава, след около век навярно ще бъде възможно човешкото съзнание да пътува със скоростта на светлината по метода на лазерната телепортация. В по-далечното бъдеще може да се изгради огромна междугалактическа супермагистрала за лазерна телепортация и тогава милиарди същества ще летят през галактиката под формата на съзнание. С други думи, идеята на Айзък Азимов за същества от чиста енергия, които усвояват галактиката, не е чак толкова фантастична.
Главният компютър в разказа става толкова голям и мощен, че трябва да се пренесе в хиперпространството, а накрая човечеството се слива с него. Може би един ден човечеството ще стане като Създателя на звездите и ще започне да наблюдава своята вселена от позицията си в хиперпространството, и ще вижда, че тя съществува в мултивселената заедно с други вселени, всяка от които е съставена от милиарди галактики. След като проучат многообразието от възможни вселени, хората ще си изберат такава, която е още млада и може да им стане нов дом. Сигурно ще изберат вселена, в която има стабилна материя, например с атомен строеж, и която е достатъчно млада, за да се образуват в нея нови звездни системи и нови форми на живот. Тоест далечното бъдеще може би няма да е път без изход за разумния живот, а напротив, ще му осигури нов дом. В такъв случай гибелта на вселената няма да е краят на всичко.

Физикът Стивън Хокинг отбелязва: „Достатъчно е да погледнем себе си, за да видим как една разумна форма на живот може да се превърне в нещо, което не бихме искали да срещнем“.

А Артър Кларк казва: „Във вселената може да има разумен живот, а може и да няма. И двете възможности са плашещи“.

За мнозина идеите на Каку звучат фантастично невъзможни и всъщност никой не знае дали някога ще се потвърдят. Дори скептиците обаче трябва да признаят, че прогнозите му са базирани на солидни научни факти от настоящето. Те обаче са представени изключително увлекателно. Каку очевидно е както блестящ учен, така и добър популяризатор на науката – не по-малко значима за обществото роля.

Съдържание

ПРОЛОГ
УВОД. КЪМ МНОГОПЛАНЕТНО СЪЩЕСТВУВАНЕ
Откриване на нови планети
Нов златен век в изследването на космоса
Революционни технологични вълни
ПЪРВА ЧАСТ: ОТВЪД ПРЕДЕЛИТЕ НА ЗЕМЯТА
1. ПОДГОТОВКА ЗА ИЗЛИТАНЕ
Циолковски – самотният визионер
Робърт Годард – бащата на ракетната техника
Обект на присмех
Ракети за война и мир
Изобретяването на „Фау-2“
Ужасите на войната
Ракетното дело и съперничеството между суперсилите
Ерата „Спутник“
Изгубени в космоса
2. НОВ ЗЛАТЕН ВЕК НА АСТРОНАВТИКАТА
Завръщане на Луната
Към луната
Постоянна база на луната
Живот на луната
Лунен отдих и развлечения
Как се е образувала луната
Лунни разходки
3. КОСМИЧЕСКИ БОГАТСТВА
Произход на астероидния пояс
Добив на природни ресурси от астероидите
Изследване на астероидите
4. ИЛИ МАРС, ИЛИ НИЩО
Марс – новата космическа надпревара
Астронавтиката не е разходка в парка
Пътят към Марс
Първият полет до Марс
5. МАРС: ПЛАНЕТА-ГРАДИНА
Живот на Марс
Марсиански спорт
Туристи на Марс
Марс – райска градина
Благоустрояването на Марс
Как да се затопли Марс
Повратният момент
Ще бъде ли трайно благоустрояването
Какво се е случило с океаните на Марс
6. ГАЗОВИ ГИГАНТИ, КОМЕТИ И ДРУГИ ОБЕКТИ
Газовите гиганти
Спътниците на газовите гиганти
„Европа Клипер“
Пръстените на Сатурн
Титан – нов дом?
Кометите от облака на Оорт
ВТОРА ЧАСТ: ПЪТУВАНЕ КЪМ ЗВЕЗДИТЕ
7. РОБОТИ В КОСМОСА
Изкуственият интелект – една млада наука
Следващата стъпка: истински автомати
История на изкуствения интелект
Предизвикателството на ДАРПА
Учещи се машини
Самовъзпроизвеждащи се роботи
Самовъзпроизвеждащи се роботи в космоса
Роботи със самосъзнание
Най-добрият и най-лошият вариант
Времепространствена теория на съзнанието
Създаване на машини със самосъзнание?
Кога роботът може да пощурее
Квантови компютри
Защо все още няма квантови компютри
Роботите в далечното бъдеще
8. КОНСТРУИРАНЕ НА ЗВЕЗДОЛЕТИ
Проблеми при лазерните платноходи
Светлинни платноходи
Йонни двигатели
Звездолетите през следващите 100 години
Ядрени двигатели
Недостатъци на ядрените двигатели
Термоядрени двигатели
Двигатели с антиматерия
Правопоточни термоядрени двигатели
Проблеми при звездолетите
Асансьори към космоса
Изкривяване на времепространството
Пролуки в пространството
Двигателят на Алкубиере
Ефектът на Казимир и отрицателната енергия
9. „КЕПЛЕР“ И ВСЕЛЕНА ОТ ПЛАНЕТИ
Типична ли е слънчевата система
Методи за откриване на екзопланети
Данните от „Кеплер“
Планети с размерите на земята
Седем планети като земята около една звезда
Двойник на Земята?
Планети сираци
Странни планети
Галактическо преброяване
ТРЕТА ЧАСТ: ЖИВОТЪТ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА
10. БЕЗСМЪРТИЕ
Кораби за няколко поколения
Съвременната наука и стареенето
Работа за клонинги
Стремежът към безсмъртие
Генетика на стареенето
Спорни теории за стареенето
Друг поглед към темата за безсмъртието
Пренаселеност
Дигитално безсмъртие
Два начина за дигитализиране на съзнанието
Само информация ли е душата?
11. ТРАНСХУМАНИЗМЪТ И ТЕХНОЛОГИИТЕ
Свръхсила
Разширяване на възможностите
Силата на ума
Като птиците
Революцията „Крапраг“
Етични въпроси на трансхуманизма
Постчовешко бъдеще?
Принципът на пещерния човек
Кой решава
12. ТЪРСЕНЕ НА ИЗВЪНЗЕМНИ ФОРМИ НА ЖИВОТ
Търсене на извънземен разум
Първи контакт
Как изглеждат те
Еволюция на земния разум
Извънземните от „Създателят на звездите“
Човешкият разум
Извънземно технологично развитие
Естествени пречки за прогреса на извънземните
Парадоксът на Ферми: къде са те
Пречим ли на някого
13. РАЗВИТИ ЦИВИЛИЗАЦИИ
Скалата на Кардашов
Преходът от нулев към първи тип
Глобалното затопляне и биотероризмът
Енергията на цивилизациите от първи тип
Преходът към втори тип
Как може „да се охлади“ една цивилизация от втори тип
Ще се разцепи ли човечеството
Великата галактическа диаспора
Колко големи ще бъдат различията
Общи ценности
Преходът към трети тип
Лазерна телепортация към звездите
Черните дупки и Планковата енергия
Нещо повече от ГАК
Ускорител в астероидния пояс
Квантова неустановеност
Струнната теория
Силата на симетрията
Критики против струнната теория
Живот в хиперпространството
Тъмната материя и струните
Струнната теория и пролуките в пространството
Краят на диаспората?
14. ОТВЪД ПРЕДЕЛИТЕ НА ВСЕЛЕНАТА
Голямото смачкване, смръзване или разпад
Огън или лед
Тъмна енергия
Спасение от апокалипсиса
Цивилизация от четвърти тип
Инфлационната теория
Нирвана
Създателят на звездите
Последният въпрос
БЛАГОДАРНОСТИ
Източници
За автора

За авторa

Мичио Каку (р. 24.01.1947 г.) е американски физик теоретик, един от създателите на теорията на струнните полета, която е раздел на теорията на струните. Той е голям ентусиаст за популяризиране на науката като водещ на научни радио и телевизионни програми, както и автор на множество книги и популярни лекции.
Каку има над 70 статии, публикувани във физични списания, като Physical Review, по теми като теория на суперструните, супергравитация, суперсиметрия и адронна физика. През 1974 г. заедно с проф. Кейджи Кикава от Унивеситета в Осака той става автор на първите дисертации, описващи теорията на струните в полева форма.
Той често се появява по телевизията, пише за научнопопулярни издания като Discover, Wired и New Scientist, участва в документални филми като Me & Isaac Newton и е водещ на много свои собствени документални филми.
Сред книгите му са „Паралелни светове“ (2006), „Физика на невъзможното“ (2010), „Физика на бъдещето“ (2011) „Бъдещето на ума“ (2014 г.), „Бъдещето на човечеството“ (2018), „Божественото уравнение“ (2021 г.) както и няколко учебника на ниво докторска степен.