Физика на бъдещето. Как науката ще оформя съдбата на човечеството и ежедневието ни през 2100 г. – Мичиo Каку

Posted on 17/06/2023

by book

Мичио Каку на води на завладяващо пътешествие през следващите сто години! Въз основа на интервюта с триста от най-добрите учени на света, Мичио Каку с неподражаем стил ни представя революционните постижения в областта на медицината, компютрите, квантовата физика и космическите пътешествия, които завинаги ще променят начина ни на живот и развитието на самата човешка цивилизация.
Д-р Каку споделя с нас следните изумителни откровения:

— Интернет ще бъде в контактните ни лещи. Мрежата ще може да разпознава лицата на хората, да показва биографиите им и дори да превежда казаното от тях чрез субтитри
— ще контролираме компютри и различни уреди чрез миниатюрни сензори, долавящи мозъчните ни вълни. Ще можем да променяме формата на предметите
— сензори в дрехите ни, в банята и навсякъде около нас ще следят жизнените ни показатели, а наноботи ще сканират нашата ДНК и клетките ни и за най-малките признаци за опасност, благодарение на което продължителността на живота ще се увеличи драматично
— днешните скъпи ракети с химическо гориво ще бъдат изместени от радикално нови космически кораби, задвижвани с лазерни лъчи. Ще се издигаме на стотици километри в космоса с асансьор, като просто натиснем копчето “Нагоре”

Поредната книга на Мичио Каку е завладяващо и чудно пътешествие през следващите сто години на зашеметяваща научна революция.

“Империите на бъдещето ще бъдат империи на разума.”
— Уинстън Чърчил

“Всеки смята границите на собственото си въображение за граници на света.”
— Артур Шопенхауер

“Не мисля, че времето е подходящо, но то е близо. За съжаление се боя, че съм от последното поколение, което ще умре.”
— Джералд Съсман

“Ролята на безкрайно малкото е безкрайно голяма.”
— Луи Пастьор

“Каменната ера не е свършила поради липсата на камъни. И Петролната ера ще свърши много преди светът да остане без нефт.”
— Джеймс Кантън

“Днес хората живеят в средата на може би най-необичайните три или четири столетия в човешката история.”
— Джулиан Саймън

Когато бях малък, се случиха две неща, които помогнаха за оформянето на човека, който съм днес, и събудиха две страсти, които определиха целия ми живот.
Първо, когато бях на осем години, помня как всички учители обсъждаха оживено последните новини за смъртта на някакъв велик учен. Същата вечер вестниците излязоха със снимки от кабинета му с недовършен ръкопис върху бюрото. Текстът отдолу обясняваше, че най-великият учен на нашата епоха не успял да завърши най-великия си шедьовър. Зачудих се какво ли може да е толкова трудно, че такъв голям ум да не е можел да го довърши? Какво би могло да е толкова сложно и така важно?
В крайна сметка за мен тази загадка стана по-завладяваща от всяка криминална история, по-интригуваща от всяко приключение. Трябваше да разбера какво е имало в онзи недовършен ръкопис. По-късно открих, че името на въпросния учен било Алберт Айнщайн и че недовършеният ръкопис трябвало да стане венец на постиженията му, опит да създаде „теория на всичко“ – уравнение, може би дълго не повече от 2-3 сантиметра, което трябвало да му разкрие тайните на вселената и може би да му позволи „да прочете мислите на Бог“.
Другото основно изживяване от детството ми бяха телевизионните предавания събота сутрин и особено сериите за Флаш Гордън. Всяка седмица носът ми беше залепен за екрана. Магически се озовавах в загадъчен свят с извънземни, космически кораби, битки с лазерни лъчи, подводни градове и чудовища. Бях зарибен. Това беше първият ми досег със света на бъдещето. И оттогава винаги си мисля за бъдещето с една буквално детска почуда.
Но след като изгледах всички епизоди, започнах да проумявам някои неща. На първо място си дадох сметка, че макар Флаш да обираше овациите, всъщност всичко в сериите се случваше благодарение на учения, д-р Зарков. Именно той създаде космическия кораб, невидимия щит, енергийния източник за града в небето и т.н. Без учения няма бъдеще. Красивите и прелестните могат и да спечелят възхищението на обществото, но всички чудесни изобретения на бъдещето са страничен продукт на невъзпетия анонимен учен, трудещ се в лабораторията си.
По-късно, когато бях в гимназията, реших да тръгна по стъпките на тези велики учени и подложих на изпитание някои от знанията си. Исках да бъда част от великата революция, която със сигурност щеше да промени света. Реших да построя разбивач на атоми. Поисках от майка ми разрешение да изградя в гаража ускорител на частици с мощност 2,3 милиона електронволта. Тя беше малко изненадана, но се съгласи. Отидох в „Уестингхаус“ и „Варайън Асошиътс“, сдобих се със 180 кг трансформаторна стомана и 35 км медна жица и сглобих бетатрон ускорител в гаража на мама.
Преди това бях построил Уилсънова камера с мощно магнитно поле и бях снимал следи от антиматерия. Но фотографирането ѝ не беше достатъчно. Сега целта ми беше да създам лъч от антиматерия. Намотките на ускорителя успешно създадоха магнитно поле с огромния интензитет 10 000 гауса (около 20 000 пъти по-силно от магнитното поле на Земята и по принцип достатъчно, за да измъкне пломбите от зъбите ви). Машината погълна 6 киловата мощност, изсмуквайки цялото електричество, което можеше да осигури домът ни. Когато я включвах, често всички бушони в къщата заминаваха. (Горката ми майка сигурно се е питала защо ли не ѝ се е случил син, предпочитащ да играе футбол.)
Така през целия ми живот са ме интригували две страсти – желанието да разбера всички физични закони на вселената като част от една съгласувана теория и да видя бъдещето. В крайна сметка започнах да осъзнавам, че тези две страсти всъщност се допълват. Ключът към разбирането на бъдещето е да схванеш фундаменталните закони на природата и да ги приложиш в изобретенията, машините и терапиите, които ще определят нашата цивилизация в далечното бъдеще.
Установих, че има множество опити за предсказване на бъдещето, много от които са доста полезни и проницателни. Те обаче са дело предимно на историци, социолози, писатели фантасти и „футуристи“ – иначе казано, външни лица, които предсказват света на науката, без самите те да я познават от първа ръка. От друга страна, вътрешните хора, учените, които всъщност създават бъдещето в лабораториите си, са прекалено заети да правят епохални открития, за да си губят времето с писане на популярни четива за утрешния ден. Именно затова тази книга е различна. Надявам се, че тя ще представи погледа на вътрешните хора към чудните открития, които ни очакват в бъдещето, и ще ни обрисува света от 2100 г.
Разбира се, предсказването на бъдещето е невъзможно. Мисля, че най-доброто нещо, което може да направи човек, е да влезе в умовете на най-напредничавите учени, вършещи основната работа в изковаването на бъдещето. Те са създателите на устройствата, откритията и терапиите, които ще революционизират цивилизацията ни. И тази книга е история за тях. Имах възможността да бъда в първите редици на тази велика революция и интервюирах най-добрите учени, мислители и мечтатели на света за телевизията и радиото. Заведох снимачни екипи в лабораториите им, за да заснема прототипите на забележителните устройства, които ще променят бъдещето ни. За мен бе рядка чест да бъда домакин в Би Би Си, „Дискавъри“ и „Сайънс“на мнозина специалисти, които описваха невероятните изобретения и открития на мечтателите, осмеляващи се да създават бъдещето. Да имам възможността да работя върху теорията на струните и да се ослушвам за последните изследвания, които ще преобърнат столетието ни, според мен е може би най-добрата работа за един учен. Тя е истинска сбъдната мечта от детството.
Тази книга обаче се различава от предишните ми. В „Отвъд Айнщайн“, „Хиперпространството“ и „Паралелни светове“ разглеждах новите, революционни идеи в областта на теоретичната физика, идеи, които предлагат нови начини за разбиране на вселената. Във „Физика на невъзможното“ обсъждах как последните открития във физиката могат в крайна сметка да направят възможни дори най-разюзданите фантазии на писателите фантасти.
Тази книга най-много прилича на книгата ми „Визии“, в която разглеждам развитието на науката през идващите десетилетия. Доволен съм, че много от предсказанията в нея се реализират по график. Точността на книгата до голяма степен зависеше от мъдростта и предвидливостта на многото учени, с които разговарях и които на практика създават бъдещето.
Тази книга обаче се обръща много по-широко и всеобхватно към бъдещето и се спира върху технологиите, които могат да съзреят през следващите десетилетия и които в крайна сметка ще решат съдбата на човечеството. Начинът, по който се справим с предизвикателствата и открилите се възможности през следващите 100 години, ще определи траекторията, по която се движи човешката раса.
— Мичио Каку, автор

Предсказването на следващите няколко години, а какво остава на цяло столетие, е доста стряскаща задача. Но въпреки това тя ни предизвиква да мечтаем за технологии, които според нас един ден ще променят съдбата на човечеството.
През 1863 г. големият писател Жул Верн се заел с може би най-амбициозния си проект – да предскаже следващите 100 години. Той създал пророчески роман, озаглавен „Париж през двадесети век“, в който използвал напълно огромния си талант да предвиди идващото столетие. За съжаление ръкописът така и не бил издаден и бил изгубен в мъглата на времето, докато правнукът му случайно не го открил в един сейф, където стоял грижливо заключен в продължение на почти 130 години. Щом осъзнал на какво съкровище се е натъкнал, той уредил издаването му през 1994 г. и романът се превърна в бестселър.
През 1863 г. крале и императори все още управлявали стари феодални империи с тънещи в беднотия селяни, превиващи гръб по полята. В Съединените щати бушувала унищожителната Гражданска война, която едва не разкъсала страната, а парната машина тепърва започвала да революционизира света. През същата година обаче Верн предсказал, че през 1960 г. Париж ще има стъклени небостъргачи, климатични инсталации, телевизия, асансьори, високоскоростни влакове, задвижвани с бензин автомобили, факсове и дори нещо като интернет. Писателят успял с необичайна точност да обрисува тъканта на живота в модерен Париж.
И това не било щастлива случайност – само няколко години по-късно Верн направил още едно необичайно предсказание. През 1865 г. той написал „От Земята до Луната“, в който предсказал подробностите около ракетата, която в крайна сметка изпрати нашите астронавти до Луната сто години по-късно, през 1969 г. Верн е автор на множество стряскащо верни предположения – предсказал размерите на космическата капсула с точност до няколко процента, посочил площадката за изстрелване във Флорида, недалеч от Кейп Канаверал, броя на участващите в мисията астронавти, продължителността на пътуването, отбелязал, че астронавтите ще изпитат безтегловност и че при завръщането си ракетата ще цопне в океана. (Единствената му голяма грешка била, че за изпращането на хората до Луната използвал барут вместо ракетно гориво. Ракетите с течно гориво обаче щели да бъдат изобретени едва 70 години по-късно.)
Как Жул Верн е успял да предвиди 100 години в бъдещето с такава зашеметяваща точност? Биографите му отбелязват, че макар да не е бил учен, Верн непрекъснато се допитвал до учени и ги засипвал с въпроси за тяхната представа за бъдещето. Събрал огромен архив, обобщаващ най-големите научни открития на своето време. Повече от всички други Верн си давал сметка, че науката е двигателят, който разтърсва основите на цивилизацията и я понася в новия век с приказни и неочаквани чудеса. Така че ключът към неговите проникновения е разбирането му, че науката има силата да революционизира обществото.
Друг велик пророк в областта на технологиите бил Леонардо да Винчи – художник, мислител и визионер. В края на 15 в. той успял да нарисува точни чертежи на машини, които един ден щели да летят в небето. Създал множество скици на парашути, хеликоптери, безмоторни планери и дори самолети. Забележителното е, че много от изобретенията му наистина биха могли да полетят. (Но летящите му машини се нуждаели от още една съставка – двигател с мощност поне една конска сила, който обаче щял да се появи едва 400 години по-късно.) Не по-малко поразително е, че Леонардо нахвърлил план за механична сметачна машина, изпреварила времето си с близо 150 години. През 1967 г. един негов забравен ръкопис бил анализиран отново и било установено, че в него той излага идеята си за сметачна машина с 13 колела. Ако човек задвижи манивела, зъбните колела започвали да се въртят последователно и да извършват изчисления. (Машината била построена през 1968 г. и наистина работела.)
През 50-те години на 20 в. бил открит друг ръкопис на Леонардо да Винчи, в който има скица на робот. Схемата на автомата показва воин с германско-италианска броня, който можел да седи изправен, да движи ръцете, врата и челюстта си. Той също бил построен и се оказало, че работи.
Подобно на Жул Верн, Леонардо можел да предвижда за бъдещето, понеже се съветвал с малцината напредничаво мислещи хора от своето време. Той бил член на малък кръг приятели, които били в предните редици на иновациите. Освен това непрекъснато експериментирал, строял и скицирал модели – ключово изискване за всеки, който иска да превърне мисленето си в реалност.
Предвид невероятните пророчески проникновения на Жул Верн и Леонардо да Винчи тук ще си зададем въпроса възможно ли е да предскажем света от 2100 г.? Това е нашето предизвикателство. И, спазвайки традицията на Верн и Да Винчи, тази книга ще следва отблизо работата на водещите учени, създаващи прототипи на технологиите, които ще променят бъдещето ни. Книгата не е фантастика или страничен продукт на превъзбуденото въображение на някой холивудски сценарист. Тя се основава на истинската наука, правена днес в големите лаборатории по цял свят.
Прототипите на всички тези технологии вече съществуват. Както казва Уилям Гибсън, авторът на „Невромантик“ и на думичката „киберпространство“, „бъдещето вече е тук. Просто не е разпределено равномерно“.
Предсказването на света от 2100 г. е стряскаща задача, тъй като се намираме в епоха на дълбоки научни промени, когато темпото на открития не се забавя, а се ускорява. Само за последните няколко десетилетия е натрупано повече научно познание, отколкото през цялата останала история на човечеството. А до 2100 г. научното познание ще се е увеличило многократно повече.
Но може би най-добрият начин да схванем колко трудна е задачата да погледнем 100 години напред в бъдещето е като се върнем към света през 1900 г. и си спомним как са живели нашите прабаби и прадядовци.
Журналистът Марк Съливан ни приканва да си представим човек, четящ вестник през 1900 г.:

„Във вестника си от 1 януари 1900 г. американецът не попада на дума като радио, тъй като то щяло да се появи едва две десетилетия по-късно; нито пък ще прочете „кино“, тъй като то също било предимно в бъдещето; нито „шофьор“, защото автомобилът тепърва се появявал и бил наричан „самоходна каруца“… Нямало дума „авиатор“… Фермерите не били чували за трактори, банкерите – за системата на федералния резерв. Търговците не били чували за вериги от магазини или „самообслужване“, мореплавателите – за работещи на нафта двигатели. По селските пътища можели да се видят волски каруци… Конете и мулетата се използвали повсеместно… Ковачът под разперилия клоните си кестен бил реалност“.

За да разберем колко трудно е да предскажем следващите сто години, трябва да оценим трудността, която са имали хората от 1900 г. да предвидят света от 2000 г. През 1893 г., по време на Световното изложение в Чикаго, седемдесет и четирима известни господа били помолени да предскажат какъв ще бъде животът през предстоящите 100 години. Основният им проблем бил, че всички те подценявали скоростта, с която се развива науката. Например мнозина вярно предвидили, че някой ден ще имаме трансатлантически въздухоплавателни средства, но смятали, че това ще бъдат балони. Сенаторът Джон Дж. Инголс казал: „… За гражданина ще бъде толкова обичайно да се качи на дирижабъла, колкото днес да повика кочияша или да си обуе ботушите“. Освен това никой не предвидил появяването на автомобила. Министърът на пощите Джон Уонамейкър заявил, че американската поща ще се доставя с дилижанс и коне дори и след 100 години.
Подценяването на науката и иновациите стигало дори до патентното бюро. През 1899 г. началникът на Патентното бюро на САЩ Чарлз X. Дюъл казал: „Всичко, което може да се изобрети, вече е изобретено“.
Понякога специалистите подценявали дори онова, което се случва под носовете им в собствените им области. През 1927 г., по време на ерата на нямото кино, основателят на „Уорнър Брадърс“ Хари М. Уорнър попитал: „Че на кого са му притрябвали говорещи актьори?“
А през 1943 г. президентът на Ай Би Ем Томас Уотсън казал: „Мисля, че на световния пазар има търсене за не повече от пет компютъра“.
Това подценяване на силата на научните открития не подминало дори почитаемия авторитет „Ню Йорк Таймс“. През 1903 г. „Таймс“ заявил, че летящите машини са загуба на време – само седмица преди братята Райт да направят успешния си полет в Кити Хок, Северна Каролина. През 1920 г. „Таймс“ разкритикувал ракетния инженер Робърт Годард и нарекъл заниманията му пълна глупост, защото ракетите не можели да се движат във вакуум. Все пак следва да се отбележи, че 49 години по-късно, когато „Аполо 11“ кацна на Луната, „Таймс“ написа: „Вече категорично е установено, че ракетите могат да работят във вакуум. „Таймс“ съжалява за допуснатата грешка“.
Урокът от горните примери е прост – много е опасно да залагаш против бъдещето. С отделни изключения предсказанията за бъдещето винаги са подценявали темпото на развитие на технологиите. Историята непрекъснато ни показва, че се пише не от песимистите, а от оптимистите. Както е казал президентът Дуайт Айзенхауер, „Песимизмът не е спечелил нито една война“.
Можем да видим как дори писателите фантасти подценяват скоростта на научните открития. Ако гледате повторенията на оригиналните серии на „Стар Трек“ от 60-те, ще забележите, че голяма част от „технологията на 23 век“ вече е тук. По онова време за телевизионните зрители било изумително да видят мобилни телефони, преносими компютри, говорещи уреди и пишещи машини, на които можеш да диктуваш. А днес всичко това съществува. Скоро ще имаме и версии на универсалния преводач, който ще може да превежда в реално време, а също и „трикордери“, които ще поставят диагноза от разстояние. (Като изключим телепортацията и хиперпространствения двигател, голяма част от технологията на 23 в. вече е налице.)
Предвид крещящите грешки при подценяването на бъдещето, как можем да потърсим по-твърда научна основа за нашите предсказания?

Има няколко причини да смятаме, че можем да видим очертанията на света през 2100 г.:

Тази книга се основава на интервюта с над 300 водещи учени – хората, които са на предните линии на откритията.

Всяко споменато научно постижение е в съответствие с познатите ни закони на физиката.

Четирите сили и фундаменталните закони на природата до голяма степен са ни известни; не очакваме някакви големи промени в тази област.

Прототипите на всички споменати тук технологии вече съществуват.

Книгата е написана от „вътрешен човек“, запознат лично с най-новите постижения в проучванията.

Безброй векове ние сме били само пасивни наблюдатели на танца на природата. Можели сме само да зяпаме в почуда и страх комети, светкавици, вулканични изригвания и болести – и всичко това е било необяснимо. За древните силите на природата са били вечни, будещи страхопочитание загадки и те измислили боговете от митологията, за да обяснят света около себе си. И с молитвите си към тях се надявали, че боговете може да проявят милост и да им изпълнят най-съкровените желания.
Днес ние сме станали хореографи на танца на природата, способни да променят тук-там законите ѝ. А до 2100 г. ще сме извършили прехода и ще сме се превърнали в господари на природата.

В същото време бяха направени няколко предсказания за информационната епоха, които се оказаха забележително неверни. Например мнозина футуристи предричаха появата на „безхартиен офис“ – т.е. компютрите ще направят хартията ненужна и тя ще бъде заменена от танцуващите в работната ви станция електрони. А всъщност се случи точно обратното. Един поглед в който и да е офис е достатъчен да се убедите, че количеството използвана хартия се е раздуло неимоверно.
Други пък си представяха „безлюдни градове“. Футуристите твърдяха, че телеконференциите по интернет ще пратят бизнес срещите лице в лице в миналото, така че няма да има нужда да се пътува до работното място. Самите градове до голяма степен ще се опразнят, защото хората ще работят по домовете си вместо в офисите. Градовете ще се превърнат в призраци, твърдяха футуристите. Наред с това ще бъдем свидетели на увеличаване на „кибертуристи“, прекарващи цял ден в излежаване в диваните, докато бродят по света и зяпат забележителностите на екрана. Ще видим също и „киберкупувачи“, които оставят обикалянето на магазините на мишката. Супермаркетите и моловете ще банкрутират. А „киберстудентите“ ще посещават лекциите онлайн, докато си играят игрички и пият бира. Университетите ще затворят поради отлив на интерес.
Или пък да вземем „картинния телефон“. За Световния панаир от 1964 г. ATT похарчи близо 100 милиона долара за усъвършенстването на телевизионен екран, който може да се включи към телефонната система, за да можете да се виждате с човека, с когото разговаряте.
Идеята така и не бе възприета; ATT продаде само 100 апарата – иначе казано, устройствата струваха около един милион долара. Доста скъпо фиаско.
И накрая се пророкуваше, че гибелта на традиционните медии и забавления е неизбежна. Някои футуристи твърдяха, че интернет е чудовището, което ще погълне театъра, киното, радиото и телевизията и ще можем да ги виждаме единствено в музеите.
А всъщност се случи обратното. Задръстванията по улиците са по-големи и са се превърнали в постоянна черта на градския живот. Рекорден брой туристи се изсипват къде ли не, превръщайки туризма в една от най-бързо растящите индустрии на планетата. Хората все още изпълват магазините, въпреки тежката икономическа криза. Вместо да преминат на кибераудитории, университетите продължават да се посещават от рекорден брой студенти.

Защо тези предсказания не са се осъществили? Лично аз предполагам, че хората до голяма степен са отхвърлили тези нови постижения поради нещо, което наричам принцип на Пещерния човек. Генетичните и фосилните данни показват, че съвременните хора, изглеждащи досущ като нас, са се появили от Африка преди повече от 100 000 години, но няма данни, че мозъците и личностите ни са се променили особено оттогава. Ако вземете някой от онзи период, той ще бъде анатомично идентичен с нас; ако го изкъпете и обръснете, облечете го в костюм и го изведете на Уолстрийт, той физически ще бъде неотличим от останалите. Така че нашите желания, мечти, личност и стремежи най-вероятно също не са се променили много за 100 000 години. Може би дори мислим по същия начин като нашите пещерни прадеди (с тази разлика, че днес разполагаме с ядрени, химически и биологични оръжия).
Иначе казано – всеки път, когато е налице конфликт между модерната технология и желанията на примитивните ни прадеди, последните винаги печелят. Това е принципът на Пещерния човек.
Например пещерният човек винаги е настоявал за „доказателство за улова“. Никога не е било достатъчно да се похвалиш, че си се сблъскал с големия дивеч. Уловът в ръцете ти винаги е бил предпочитан пред разказите за измъкналото се животно. По същия начин ние искаме разпечатка всеки път, когато си имаме работа с файлове. Инстинктивно не се доверяваме на реещите се по екрана електрони, затова предпочитаме да разпечатваме имейлите и докладите си дори това да не е необходимо. Именно затова безхартиеният офис така и не се осъществи и всъщност изразходваме повече хартия, отколкото преди.
Наред с това нашите прадеди винаги са харесвали срещите лице в лице. Това ни е помагало да се обвържем с другите, но също така и да прочетем скритите им емоции. Именно затова обезлюдените градове така и няма да се появят. Например шефът може да поиска внимателно да прецени служителите си. Подобно нещо трудно се прави онлайн, но при среща лице в лице той може да прочете езика на тялото и да получи ценна несъзнателна информация. Чрез наблюдаването на човек ние не само усещаме връзка с него, но и можем да прочетем неуловимия език на тялото му и да разберем какви мисли минават през главата му. Това е така, защото много хилядолетия преди да развият речта, маймуноподобните ни прадеди са използвали изцяло езика на тялото, за да предадат мислите и емоциите си.

Освен това сме потомци на хищници, които са ловували. Затова обичаме да наблюдаваме другите и дори да седим часове наред пред телевизорите и да гледаме предавания за други хора, но моментално се изнервяме, когато усетим, че някой ни наблюдава. Учените дори са изчислили, че се изнервяме, ако някой непознат ни зяпа повече от 4 секунди. След около 10 секунди ставаме раздразнителни и враждебни. Това е причината видеофонът (който вече има интернет варианти) да претърпи такъв провал. Пък и кой ще иска да се привежда в добър външен вид само за да влезе в Мрежата?
Днес наистина е възможно да учим онлайн. Университетите обаче са претъпкани. Личната среща с преподавателя, който може да обърне внимание на конкретен студент и да отговори на пряко зададени въпроси, все още се предпочита пред онлайн курсовете. А и университетската диплома продължава да има по-голяма тежест от получената по интернет, когато кандидатстваме за работа.
Съществува непрекъснато съревнование между Технологията и Докосването, т.е. между гледането на телевизия и реалното докосване на нещата около нас. В това съревнование ще искаме и двете. Именно затова продължаваме да имаме театър, концерти, хартия и туризъм в епохата на киберпространството и виртуалната реалност. Но ако ни предложат да избираме между безплатна снимка на любимия ни музикант и билети за концерта му, изобщо няма да се замислим и ще вземем билетите.
Така че принципът на Пещерния човек е следният – предпочитаме да имаме и двете, но ако се налага да избираме, ще изберем Докосването, подобно на пещерните си прадеди.
От този принцип следват естествени изводи. Когато през 60-те години на миналия век учените създали интернет, се смятало, че той ще се развие във форум за образование, наука и прогрес. Вместо това мнозина установили с ужас, че той скоро дегенерирал в днешния еквивалент на Дивия запад. А всъщност би следвало да се очаква точно това. Изводът от принципа на Пещерния човек е, че ако искаме да предскажем социалните взаимодействия на хората от бъдещето, трябва просто да си представим отношенията си преди 100 000 години и да ги умножим по един милиард. Това означава, че първите места ще се заемат от клюките, социалните мрежи и развлеченията. Слуховете са били важни в рамките на племето за бързо разпространяване на устна информация, особено за водачите и моделите за подражание. Онези, които не били „в течение“, често не оцелявали и не предавали гените си. Днес можем да видим това по пълните с жълти списания стойки в магазините и в издигането на водената от знаменитости култура. Единствената разлика е, че количеството племенни клюки се е увеличило неимоверно от масмедиите и че само за части от секундата клюките могат да обиколят многократно цялата планета.
Внезапният бум на социалните мрежи, превърнали само за една нощ младите предприемачи с бебешки лица в милиардери, свари мнозина анализатори неподготвени, но те също са пример за този принцип. В нашата еволюционна история онези, които поддържат големи социални мрежи, могат да разчитат на тях за ресурси, съвет и помощ, които са задължителни за оцеляването ни в гората.
И накрая, развлеченията ще продължават да се развиват експлозивно. Понякога не обичаме да го признаваме, но огромната част от нашата култура е основана на развлеченията. След лова прадедите ни са разпускали заедно и са се забавлявали. Това било важно не само за укрепването на връзките, но и за установяване на положението в племето. Не случайно танцуването и пеенето, които са важна част от развлечението, са важни и в животинското царство – те доказват способностите ни пред противоположния пол. Когато мъжките птици пеят прекрасни сложни мелодии или изпълняват шантави брачни ритуали, целта е преди всичко да покажат на женските, че са здрави, без паразити, силни и имат гени, които си заслужава да бъдат наследени.
Произведенията на изкуството са не само за забавление, а са играли важна роля в еволюцията на мозъка ни, който обработва по-голямата част от информацията, използвайки символи.
Така че освен ако не променим същността си генетично, можем да очакваме, че в бъдеще силата на развлеченията, клюките и социалните мрежи няма да намалее, а ще нарасне.

В поредицата „Терминатор“ Пентагонът с гордост разкрива Скайнет – огромна надеждна компютърна мрежа, проектирана вярно да контролира ядрения арсенал на Съединените щати. Тя безупречно изпълнява задачите си до един ден на 1995 г., когато се случва нещо неочаквано. Скайнет става съзнателен. Човешките му господари с потрес установяват, че създанието им внезапно е станало разумно, и се опитват да го изключат. Твърде късно. Скайнет решава, че единственият начин да се защити е като унищожи човечеството чрез световна ядрена война. Три милиарда души загиват в атомния пъкъл. След това Скайнет пуска легиони роботизирани машини убийци, които да избият оцелелите. Съвременната цивилизация рухва, остават само мънички жалки групи несретници и въстаници.
Още по-лоша е картината в трилогията „Матрицата“ – там хората са толкова примитивни, че дори не осъзнават, че са завладени. Те се занимават с обичайните си дела и си мислят, че всичко е нормално, без да подозират, че всъщност живеят в ясли. Светът им е виртуална реалност, създадена от господарите роботи. Човешкият живот е само софтуер в голяма компютърна система, пускан в мозъците на хората в яслите. Единствената причина машините да търпят хората е, че ни използват като батерии.
Естествено, Холивуд си изкарва хляба, като изкарва акъла на публиката. Но това поражда основателния научен въпрос – какво ще се случи, когато роботите най-сетне станат умни като нас? Какво ще се случи, когато се „събудят“ и станат съзнателни? Учените разпалено обсъждат въпроса кога, а не дали ще настъпи този знаменателен момент.
Според някои специалисти нашите механични творения ще се изкачват по еволюционното дърво постепенно. Днес те имат интелекта на бавноразвиващи се хлебарки. В бъдещето ще станат умни колкото мишки, зайци, кучета и котки, маймуни, а накрая ще съперничат на човешкия разум. Бавното изкачване по този път може да отнеме десетилетия, но според учените е само въпрос на време преди машините да ни надминат по интелигентност.
Работещите в сферата на ИИ са разделени по въпроса кога може да се случи това. Някои твърдят, че след 20 години роботите ще се доближат по интелигентност до хората и после ще ни оставят да им дишаме прахта. През 1993 г. Върнър Виндж каза: „След тридесет години ще имаме технологията да създаваме свръхчовешки интелект. Малко след това епохата на хората ще приключи… Бих се изненадал, ако това се случи преди 2005 или след 2030 г“.
От друга страна, Дъглас Хофстадтер, авторът на „Гьодел, Ешер и Бах“, казва: „Много бих се изненадал, ако през следващите 100 години се случи нещо дори смътно напомнящо това“.
Когато разговарях с Марвин Мински от МТИ, който е един от пионерите в областта на ИИ, той се погрижи да заяви, че няма да се обвързва с прогнози кога ще се случи подобно събитие. Той смята, че денят ще настъпи, но не желае да бъде оракул и да предсказва точната дата. (Като доайен в областта на ИИ, в чието създаване е участвал едва ли не от самото начало, той е видял краха на твърде много предсказания и последиците от тях.)
Голяма част от проблема с тези сценарии е липсата на консенсус относно значението на думата „съзнание“. Философите и математиците се борят с този термин от векове, но без резултат. Мислителят от 17 в. Готфрид Лайбниц, един от създателите на калкулуса, пише: „Ако можехте да увеличите мозъка до размерите на мелница и да влезете вътре, няма да откриете съзнание“. Философът Дейвид Чалмърс дори съставил библиография с почти 20 000 труда по темата, които така и не достигат до някакъв консенсус.
Никъде в науката няма толкова много учени, така посветили се на създаването на толкова малко.
За съжаление, съзнанието е мъглява дума, която означава различни неща за различните хора. Уви, няма универсално прието определение на този термин. Лично аз мисля, че един от проблемите е неуспехът да се дефинира ясно съзнанието, а след това – невъзможността то да бъде измерено.
Но ако трябва да направя предположение, бих казал, че съзнанието се състои най-малко от три основни компонента:

усет и разпознаване на околната среда;

представа за самия себе си;

планиране на бъдещето чрез формулиране на цели и съставяне на планове, т.е. симулиране на бъдещето.

При този подход дори простите машини и насекомите имат някаква форма на съзнание, което може да бъде класирано по десетобална система. Има континуум на съзнание, който може да се измери. Чукът няма усет за околната среда, така че по тази скала би трябвало да получи 0. Термостатът обаче има. Същността на термостата е, че може да долови температурата на средата и да ѝ въздейства, като я променя, така че би трябвало да получи 1 точка. Следователно машините с механизми за обратна реакция имат някаква примитивна форма на съзнание. Червеите също имат тази възможност. Те могат да усетят наличието на храна, брачни партньори и опасност и да действат според тази информация, но само дотук. Насекомите, които могат да доловят повече от един параметър (като зрение, слух, обоняние, налягане и т.н.) получават по-висок ранг, може би 2 или 3.
Най-висшата форма на този усет би трябвало да е способността да се разпознават и разбират обектите от средата. Хората могат незабавно да преценят средата си и да действат съобразно нея и затова се намират високо по скалата. Точно тук обаче резултатите на роботите са доста лоши. Както видяхме, разпознаването на модели е една от основните пречки по пътя към изкуствения интелект. Роботите могат да усещат околната си среда много по-добре от хората, но не могат да разберат или разпознаят видяното. Поради неспособността си да разпознават образи роботите се нареждат в дъното на тази скала на съзнание, наред с насекомите.
Следващото по-високо ниво на съзнание включва представата за самия себе си. Ако поставите огледало пред повечето мъжки животни, те незабавно ще реагират агресивно и дори ще нападнат. Огледалният образ кара животното да защитава територията си. Така че много животни нямат представа кои са. Но маймуните, слоновете, делфините и някои птици бързо осъзнават, че образът в огледалото показва самите тях, и престават да го нападат. Хората ще се наредят в горната част на скалата, тъй като имат високоразвито чувство кои са по отношение на другите животни, хора и света като цяло. Освен това хората дотолкова се осъзнават, че могат да „разговарят“ мислено със самите себе си и да обсъждат една или друга ситуация.
Трето, животните могат да бъдат класирани според способността им да формулират планове за бъдещето. Доколкото ни е известно, насекомите не си поставят сложни задачи за бъдещето. В повечето случаи те реагират на моментната ситуация, разчитайки на инстинкта и сигналите от околната им среда.
В този смисъл хищниците са по-съзнателни от жертвите си. Хищниците могат да планират, като търсят къде да се скрият, като подготвят засади, дебнат, предвиждат бягството на жертвата. Жертвите пък трябва само да бягат, така че се нареждат по-ниско по скалата.
Приматите пък могат да импровизират, докато правят планове за близкото бъдеще. Ако видят банан, който е малко извън обхвата им, могат да разработят стратегии да се доберат до него – например като използват пръчка. Така че когато са изправени пред конкретна задача (в случая – хващането на храната), приматите ще направят планове за непосредственото бъдеще, за да постигнат целта си.
Но като цяло животните нямат добре развито чувство за далечното минало или бъдеще. В животинското царство явно не съществува „утре“. Нямаме данни, че те могат да гледат към бъдещите дни. (Животните се запасяват с храна за зимата, но това е до голяма степен заложено в гените им – т.е. те са програмирани да реагират на снижаващите се температури и да търсят храна.)
Хората пък имат много добре развито чувство за бъдещето и непрекъснато правят планове. Ние непрекъснато провеждаме „симулации“ на реалността в главите си. Всъщност можем дори да обмисляме планове за бъдещето далеч отвъд продължителността на собствения ни живот. Преценяваме другите хора според способността им да предскажат развитието на ситуациите и да формулират конкретни стратегии. Важна част от лидерството е да се преценят бъдещи ситуации, да се претеглят възможните резултати и да се поставят съответните цели.
Иначе казано, тази форма на съзнание включва „предсказване на бъдещето“, или създаването на множество модели, които наподобяват бъдещи събития. Това изисква много сложно разбиране на здравия разум и законите на природата. Това означава, че можем да правим симулации на бъдещето, като непрекъснато се питаме „какво ще стане, ако“. Независимо дали планираме да оберем банка, или да се кандидатираме за президентския пост, този вид планиране означава да сме способни да направим множество симулации на възможни реалности в главата си.
Всичко сочи, че хората са единствените в природата, които са овладели това изкуство.
Виждаме това и при анализите на психологичните профили. Психолозите често сравняват профилите на възрастните с профилите им, когато са били деца. След това можем да си зададем въпроса кое е качеството, което е предсказало успеха на възрастния в неговия брак, кариера, богатство и т.н. Когато се вземат предвид социално-икономическите фактори, се установява, че една характеристика изпъква пред всички останали – забавеното удовлетворяване. Според дългосрочните изследвания на Уолтър Мишел от Станфордския университет и на мнозина други децата, които са успявали да се въздържат от незабавното удовлетворяване (например да изядат дадения им бонбон), а са го запазили за по-голяма дългосрочна награда (например два бонбона вместо един), неизменно имат по-високи резултати в почти всички области в бъдеще – изпити, любов, живот и кариера.
Забавеното удовлетворяване обаче е свързано и с по-високото ниво на осъзнаване. Тези деца са били в състояние да симулират бъдещето и да осъзнаят, че бъдещите награди са по-големи, ако се въздържат сега. Така че способността да се видят бъдещите последици в действията ни изисква по-високо ниво на съзнание.
Затова изследователите в областта на ИИ трябва да си поставят за цел да създадат робот с всички тези характеристики. Първата е трудна за постигане, тъй като роботите могат да усещат околната си среда, но не и да я разберат. Това е проблемът с разпознаването на модели. Втората характеристика е по-лесна за постигане. Третата обаче е изключително трудна за един робот.
Планирането на бъдещето изисква здрав разум, интуитивно разбиране на възможностите и конкретни стратегии за постигането на конкретните цели.
Така виждаме, че здравият разум е абсолютно задължителен за най-високото ниво на съзнание. За да може да симулира реалността и да предсказва бъдещето, роботът първо трябва да овладее милиони правила на здравия разум за света около него. Здравият разум обаче не е достатъчен. Той е само „правилата на играта“, а не правилата на стратегията и планирането.
В такъв случай можем да класираме по нашата скала всички различни роботи, създадени досега. Виждаме, че шахматистът Deep Blue ще заеме много ниска позиция. Машината може да бие на шах световния шампион, но не е способна да направи нищо друго. В състояние е да симулира реалността, но само в една-единствена посока – шаха. Deep Blue не може да симулира нищо друго. Същото се отнася и за много от най-големите компютри в света. Те са чудесни при симулирането на реалността за един обект – например моделиране на ядрен взрив, завихрянето на въздуха около реактивен самолет или симулация на метеорологичната ситуация. Тези компютри се справят във всичко това много по-добре от човека, но в същото време са отчайващо еднопланови и затова абсолютно неспособни да оцелеят в реалния свят.
Днес изследователите в областта на ИИ нямат представа как да възпроизведат всички тези процеси у един робот. Повечето вдигат ръце и казват, че огромните компютърни мрежи някак ще покажат „неочаквани феномени“ по същия начин, по който редът понякога се появява спонтанно от хаоса. Когато ги попитат как поточно тези „неочаквани феномени“ ще породят съзнание, повечето само вдигат рамене.
Макар да не знаем как да създадем робот със съзнание, при наличието на тази рамка за измерване на съзнанието можем да си представим как биха изглеждали роботи, които са много по-съвършени от нас.
Те ще бъдат отличници в третата характеристика – ще са в състояние да правят сложни симулации на много далечното бъдеще, от повече гледни точки, с повече подробности и дълбочина. Техните симулации ще са поточни от нашите, защото те ще имат по-добро разбиране на здравия разум и законите на природата и следователно ще са по-способни да откриват моделите. Ще могат също да предвиждат проблеми, които ние бихме игнорирали или за които не подозираме. Нещо повече, ще са в състояние да си поставят собствени цели. Ако тези цели включват подпомагането на човешката раса, всичко е наред. Но ако един ден формулират цели, в които хората са пречка, последиците ще са доста гадни.
Но това поражда следващия въпрос – какво става с човечеството в този сценарий?

Според единия вариант жалките хора просто се изтикват настрани като отживелици на еволюцията. Според законите на еволюцията по-приспособените видове изместват по-неприспособените и дали хората няма да се изгубят в бъркотията и да се окажат в зоологическите градини, а създадените от нас роботи ще идват да ни зяпат? Може би ни е писано да създадем свръхроботи, които ще ни третират като смущаващо примитивна бележка под линия в своята еволюция. Може би това е ролята ни в историята – да породим нашите еволюционни наследници. В такъв случай ролята ни е да се махнем от пътя им.
Дъглас Хофстадтер сподели с мен, че естественият ред на нещата може да е точно такъв, но следва да третираме тези свръхинтелигентни роботи мило като наши рожби, защото в известен смисъл те са точно това. Щом можем да се грижим за децата си, каза ми той, то защо да не можем да се грижим и за интелигентните роботи, които също са наши деца?
Ханс Моравек пък размишлява как ли ще се чувстваме, когато останем да дишаме прахта на собствените си роботи: „… Животът може да изглежда безсмислен, ако участта ни е да зяпаме тъпо свръхинтелигентното си потомство, докато то се опитва да ни опише все по-смайващите си открития на бебешки език, който можем да разберем“.
Когато най-сетне достигнем съдбовния ден, когато роботите станат по-умни от нас, ние не само че няма вече да сме най-интелигентните същества на планетата, но и нашите създания ще могат да правят свои копия, които да са по-умни и от тях. Тази армия възпроизвеждащи се роботи ще създаде безброй бъдещи поколения, всяко по-умно от предишното. Тъй като теоретично роботите могат да създават все по-добри поколения за много кратък период, в крайна сметка този процес ще се развива експоненциално. Всяко поколение ще може да прави следващото поколение още по-интелигентно с все по-голяма скорост, докато не започнат да поглъщат всички ресурси на планетата в стремежа си към още по-голям напредък.
Според един от сценариите този неутолим апетит за все по-голяма интелигентност накрая ще изчерпи ресурсите на цялата планета и Земята ще се превърне в компютър. Някои си представят как тогава тези свръхинтелигентни роботи ще полетят в космоса, за да продължат пътя си, докато не достигнат другите звезди и галактики, за да превърнат и тях в компютри. Но тъй като звездите и галактиките са толкова невъобразимо далеч, може би компютърът ще се опита да промени законите на физиката, та неутолимият им глад да може да се носи по-бързо от светлината, за да поглъща звездни системи и галактики. Някои дори вярват, че в крайна сметка цялата вселена може да стане разумна.
Това е така наречената „сингуларност“. Думата произлиза от света на моята специалност – релативистичната физика. В нея сингуларността представлява точка с безкрайна гравитация, откъдето нищо не може да се измъкне – като при черните дупки. Тъй като дори светлината не е в състояние да я напусне, сингуларността е хоризонт, отвъд който не можем да виждаме.
Идеята за ИИ сингуларност за пръв път се появила през 1958 г. в разговор между математиците Станислав Улам (направил ключов пробив в дизайна на водородната бомба) и Джон фон Нойман. Улам пише: „Разговаряхме за все по-ускоряващото се развитие на технологията и промените в начина на живот, които създават впечатление за приближаване към някаква съществена сингуларност в историята на човешката раса, отвъд която човешките дела, каквито ги познаваме, не биха могли да продължат“. Версии на тази идея се предлагат от десетилетия. Тя обаче беше особено подсилена и популяризирана от писателя фантаст и математик Върнър Виндж в неговите романи и есета.
Но това не дава отговор на един особено важен въпрос – кога ще настъпи тази сингуларност? В рамките на нашия живот ли? Или може би през следващия век? Или никога? Да си припомним, че участниците в конференцията в Асиломар от 2009 г. поставяха тази дата в широк диапазон – от 20 до 1000 години в бъдещето.
Един от хората, станали говорители на сингуларността, е изобретателят и автор на бестселъри Рей Курцвайл, който има склонност да прави предсказания на базата на експоненциалния ръст на технологиите. Веднъж Курцвайл ми каза, че когато нощем гледаме към далечните звезди, може би бихме могли да видим някакво космическо доказателство за сингуларност, случваща се в някоя далечна галактика. Със способността си да поглъща или преустройва цели слънчеви системи, тази бързо разширяваща се сингуларност би трябвало да е оставила някакъв отпечатък след себе си. (Злите езици казват, че го тресе почти религиозна треска около сингуларността. Поддръжниците му пък твърдят, че има необичайна способност да гледа вярно в бъдещето, ако се съди по досегашните му постижения в предсказанията.)
Курцвайл се е отдал на компютърната революция и основава компании в различни области на разпознаването на модели като разпознаване на реч, оптично разпознаване на букви и електронни клавиатурни инструменти. През 1999 г. той издаде бестселъра „Епохата на духовните машини“, в който предричаше, че ще дойде време, когато роботите ще ни надминат по интелект. През 2005 г. издаде „Сингуларността е близо“ и разшири предсказанията си. Съдбовният ден, когато компютрите ще надминат хората по разум, ще дойде на етапи.
Според Курцвайл през 2019 г. персонален компютър за 1000 долара ще има изчислителната мощ на човешкия мозък. Малко след това компютрите ще ни оставят далеч назад. Към 2029 г. персоналният компютър за 1000 долара ще бъде 1000 пъти по-мощен от човешкия мозък. Към 2045 г. компютърът на същата цена ще бъде милиард пъти по-интелигентен от всички хора, взети заедно. Дори малките компютри ще надхвърлят възможностите на цялото човечество.
След 2045 г. компютрите ще станат толкова развити, че ще започнат да произвеждат себеподобни с все по-голяма интелигентност и да доведат до неудържима сингуларност. За да удовлетворят неутолимия си апетит за компютърна мощ, те ще започнат да поглъщат Земята, астероидите и останалите планети за повече суров материал, от който да се изграждат. Накрая ще се насочат към далечните звездни системи, въздействайки на космологичната история на самата вселена.
Имах възможността да посетя Курцвайл в кабинета му край Бостън. Докато вървите по коридора, можете да видите спечелените от него награди и признания, както и някои от музикалните му инструменти, използвани от световноизвестни музиканти като Стиви Уондър. Курцвайл излезе от кабинета си и ми обясни, че в живота му имало повратна точка. Тя настъпила, когато бил на 35 години и неочаквано получил диагноза определен тип диабет. Изведнъж се изправил пред мрачната реалност да не доживее да види сбъдването на предсказанията си. Занемареното му от години тяло било остаряло повече от годините му. Разтърсен от тази диагноза, сега той атакува проблема с личното си здраве със същия ентусиазъм и енергия, каквито хвърляше в компютърната революция. (Днес той поглъща над 100 хапчета на ден и пише книги за революция в дълголетието. Курцвайл очаква, че революцията в микроскопичните роботи ще позволи човешкото тяло да бъде почиствано и поправяно, така че да живее вечно. Философията му е, че ще успее да доживее да види постиженията, които могат да удължат безкрайно живота ни. Иначе казано, иска да доживее до времето, когато ще живее вечно.)
Наскоро Курцвайл се зае с амбициозния план да открие университет по сингуларност в лабораторията „Еймс“ на НАСА, където да се обучават научни кадри, които да са готови за предстоящата сингуларност.
Съществуват множество вариации и комбинации от тези теми. Самият Курцвайл смята, че „Сингуларността няма да е нашествие на разумни машини, появили се на хоризонта. Ние ще се слеем с тази технология… ще поставим тези интелигентни устройства в телата и мозъците си, за да живеем по-дълго и по-здравословно“.
Всяка спорна идея като тази за сингуларността неминуемо предизвиква обратна реакция. Основателят на „Лотус“ Мич Кейпър казва, че сингуларността е „интелигентен дизайн за хора с коефициент на интелигентност 140… Идеята, че се носим към точката, когато всичко ще бъде невъобразимо различно, според мен в основата си има религиозен импулс. И никакви фанатични ръкомахания не могат да скрият този факт от мен“.
Дъглас Хофстадтер пък казва: „Все едно да вземете куп превъзходна храна и кучешко лайно, да смесите всичко и после да се опитате да решите какво е добро и какво е лошо. Това е смес от глупости и добри идеи и е много трудно едното да се отдели от другото, защото не говорим за глупаци, а за умни хора“.
Никой не знае какво ще излезе от всичко това. Аз обаче мисля, че най-вероятният сценарий е друг…

Съдържание

Анотация
ВЪВЕДЕНИЕ. ДА ПРЕДСКАЖЕШ СЛЕДВАЩИТЕ 100 ГОДИНИ
Предсказване на следващото столетие
Разбиране на законите на природата
2100 – Да се превърнем в боговете от митологията
Защо предсказанията понякога не се сбъдват
Принципът на Пещерния човек
Науката като меч
1. БЪДЕЩЕТО НА КОМПЮТЪРА. УМ НАД МАТЕРИЯ
Близко бъдеще (до 2030 г.)
Интернет очила и контактни лещи
Автомобил без шофьор
Четири стенни екрана
Гъвкава електронна хартия
Виртуални светове
Здравеопазване в близкото бъдеще
Живот като в приказка
Средата на века (2030-2070 г.)
Край на закона на Мур
Смесване на реално и виртуално
Подсилена реалност, туризъм и пътувания
Универсални преводачи
Холограми и триизмерни образи
Далечно бъдеще (2070-2100 г.)
Ум над материя
Четене на мисли
Да фотографираш сън
Етика на четенето на мисли
Моят ЯМР
„Трикордери“ и преносими мозъчни скенери
Телекинеза
2. БЪДЕЩЕТО НА ИИ. ВЪЗХОДЪТ НА МАШИНИТЕ
Краят на човечеството?
Роботът ASIMO
История на ИИ
Цифров компютър ли е мозъкът?
Два проблема с роботите
Човек срещу машина
Близко бъдеще (до 2030 г.)
Експертни системи
Средата на века (2030-2070 г.)
Модулни роботи
Роботи хирурзи и готвачи
Емоционални роботи
Реверсивно инженерство на мозъка
Моделиране на мозъка
Разглобяване на мозъка
Далечно бъдеще (2070-2100 г.)
Когато машините станат съзнателни
Когато роботите надминат хората
Най-вероятният сценарий – приятелски настроен ИИ
Сливане с роботите
Механичната ръка от „Междузвездни войни“
Заместители и аватари
Сливане с роботите – докъде?
Пречки по пътя към сингуларност
3. БЪДЕЩЕТО НА МЕДИЦИНАТА. СЪВЪРШЕНСТВО И ОТВЪД
Трите големи етапа в медицината
Близко бъдеще (до 2030 г.)
Геномна медицина
Посещение при доктора
Стволови клетки
Клониране
Генна терапия
Съжителство с рака
Средата на века (2030-2070)
Генна терапия
Деца по дизайн
Генът на могъщата мишка
Странични ефекти
Далечно бъдеще (2070-2100 г.)
Обръщане на стареенето
Калорийно ограничаване
Извор на младостта?
Налага ли се да умираме?
Биологичен часовник
Безсмъртие плюс младост
Население, изхранване и замърсяване
Известна надежда
Възкресяване на изчезнали видове
Възкресяване на неандерталеца
Възкресяване на мамута
Юрски парк?
Създаване на нови форми на живот
Прогонване на всички болести?
Прекрасният нов свят
Биологична война
4. НАНОТЕХНОЛОГИЯ. ВСИЧКО ОТ НИЩО?
Квантовият свят
Минаване през стени
Местене на отделни атоми
Меми и наночастици
Близко бъдеще (до 2030 г.)
Наномашини в телата ни
Отстрелване на ракови клетки
Наноавтомобили в кръвта
ДНК чипове
Въглеродни нанотръби
Постсилициевата ера
Атомни транзистори
Квантови компютри
Средата на века (2030-2070 г.)
Преобразяване
Далечно бъдеще (2070-2100 г.)
Свещеният Граал – репликаторът
Построяване на репликатор
Сива пихтия?
Социални последици от репликаторите
5. БЪДЕЩЕТО НА ЕНЕРГЕТИКАТА. ЕНЕРГИЯ ОТ ЗВЕЗДИТЕ
Край на петрола?
Близко бъдеще (до 2030 г.)
Слънчево/Водородна икономика
Енергия от вятъра
На сцената излиза Слънцето
Електрически автомобили
Ядрено делене
Разпространение на атомните технологии
Средата на века (2030-2070 г.)
Глобалното затопляне
Въглеродният двуокис – парников газ
Посещение в Исландия
Наводняване на Бангладеш и Виетнам
Технически решения
Ядрен синтез
Горещ ядрен синтез
NIF – ядрен синтез чрез лазер
ITER – синтез в магнитно поле
Настолен синтез
Далечно бъдеще (2070-2100 г.)
Епохата на магнетизма
Магнитни автомобили и влакове
Маглев влакове и автомобили
Енергия от небето
6. БЪДЕЩЕТО НА КОСМИЧЕСКИТЕ ПЪТЕШЕСТВИЯ. КЪМ ЗВЕЗДИТЕ
Близко бъдеще (до 2030 г.)
Екстрасоларни планети
Европа – извън зоната на лютичето
LISA – преди Големия взрив
Пилотирани мисии в космоса
Завръщане на Луната
Кацане на астероид
Кацане на спътник на Марс
Отново на Луната
Постоянна лунна база
Вода на Луната
Средата на века (2030-2070 г.)
Мисия до Марс
Тераформиране на Марс?
Икономически ползи?
Космически туризъм
Непредвидени играчи
Далечно бъдеще (2070-2100 г.)
Космически асансьор
Междузвездни кораби
Слънчево платно
Ядрен двигател
Двигател с ядрен синтез
Двигател с антиматерия
Нанокораби
Изход от Земята?
7. БЪДЕЩЕТО НА КАПИТАЛА. ПОБЕДИТЕЛИ И ГУБЕЩИ
Овладяване на четирите сили
Близко бъдеще (до 2030 г.)
Четирите етапа на технологиите
Защо има сапунени мехури и кризи?
Средата на века (2030-2070 г.)
Победители и губещи – професии
Бъдещето на развлеченията
Матрицата
Далечно бъдеще (2070-2100 г.)
Отражение върху капитализма
От стоков капитализъм към интелектуален капитализъм
Цифрово разделение?
Начални работни места
Победители и губещи – държави
Възползване от науката
Бъдещето е торба с късмети
Урок от Сингапур
Предизвикателството на бъдещето
8. ВЪЗХОД НА ПЛАНЕТАРНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ
Класиране на цивилизациите
Трите типа цивилизация
От тип 0 към тип I
Тероризъм и диктатури
Цивилизация от II тип
Цивилизация от III тип
SETI
Нови класификации
Класифициране на цивилизациите според ентропията
От господари в защитници на природата
Най-опасният преход
В търсене на мъдрост
Мъдростта – ключ към бъдещето
Бъдеще като товарен влак
9. ЖИВОТ ПРЕЗ 2100 Г.
1 януари 2100 г., 6:15am
В офиса
Отново у дома
Уикендът
Срещата
Следващите няколко месеца
Една година по-късно
БИБЛИОГРАФИЯ И ПРЕПОРЪЧИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА
За автора

За авторa

Мичио Каку (р. 24.01.1947 г.) е американски физик теоретик, един от създателите на теорията на струнните полета, която е раздел на теорията на струните. Той е голям ентусиаст за популяризиране на науката като водещ на научни радио и телевизионни програми, както и автор на множество книги и популярни лекции.
Роден е в Сан Хосе в семейство на японски имигранти (с тибетско ДНК потекло). Дядо му пристига в САЩ, за да вземе участие в операцията по почистване след земетресението от 1906 г. в Сан Франциско.
Каку има над 70 статии, публикувани във физични списания, като Physical Review, по теми като теория на суперструните, супергравитация, суперсиметрия и адронна физика. През 1974 г. заедно с проф. Кейджи Кикава от Унивеситета в Осака той става автор на първите дисертации, описващи теорията на струните в полева форма.
Той често се появява по телевизията, пише за научнопопулярни издания като Discover, Wired и New Scientist, участва в документални филми като Me & Isaac Newton и е водещ на много свои собствени документални филми.
Сред книгите му са „Паралелни светове“ (2006), „Физика на невъзможното“ (2010), „Физика на бъдещето“ (2011) „Бъдещето на ума“ (2014 г.), „Бъдещето на човечеството“ (2018), „Божественото уравнение“ (2021 г.) както и няколко учебника на ниво докторска степен.