География на блаженството. Един мърморко търси най-щастливите места на света – Ерик Уайнър

Дали швейцарците са по-щастливи, защото живеят в най-демократичната страна в света?
Дали жителите на Катар, потънали в петродолари, намират радост в това изобилие?
Дали кралят на Бутан е визионер, щом е въвел Брутното Национално Щастие като национален приоритет?
Защо жителите на Ашвил, Северна Каролина, са толкова доволни от живота?
Къде живеят най-щастливите хора на света?

Aвторът Ерик Уайнър решава да изследва чисто географските измерения на щастието. За целта обикаля десет държави, за да провери лично къде хората са най-щастливи. Няма да получите еднозначен отговор на този въпрос, но с удивление ще откриете колко безкрайно различни версии за блаженството съществуват. Но дали щастието може да бъде намерено? Дали то не е просто слънчев лъч, подир който бягаме; някакво смътно усещане, което ни изпълва; някаква неуловима сянка. Всъщност щастието съществува в самите нас, но понякога ние го откриваме в отражението си в околния свят. Именно това отражение търси Уайнър. Защото той твърди, че може да открием това, което е „в нас“, единствено след като разберем това, което е „около нас“. Или както пише: „Винаги съм вярвал, че щастието се намира точно зад ъгъла. Номерът е само да откриеш кой проклет ъгъл.“ Но допълва: „Вярвам, че мястото, на което се намираме, е от жизнено важно значение за разбирането на това какво представляваме самите ние.“

Интересното е, че в началото на пътешествието си, Уайнър не тръгва с идеята да пише за щастието, напротив, като журналист, той търси все истории за бедност и мъка. Търси такива хора, винаги насочва разговора в посоката на трудностите, с които те се справят, винаги си избира по-конфликтни дестинации. Самият той признава, че никога не се е определял като щастлива личност, дори разкрива, че като дете любимият му персонаж от „Мечо Пух“ е тъжното магаренце Йори. И може би точно заради това книгата му е толкова успешна. Защото един човек, който винаги е бил щастлив, няма да има нужда да преброди целия свят да търси щастието, няма да изпита необходимост да говори със стотици хора, за да разбере какво им носи удовлетворение, няма да посвети години от живота си, за да открие тайната на блаженството.

Именно воден от факта, че самият той не е щастлив, Уайнър се опитва да стане щастлив, като не спира да обикаля света. И много бързо осъзнава, че понякога не толкова физическата среда е от значение, колкото културната. Той описва много държани, сред които Бутан, Швейцария, Исландия, Тайланд, Молдова, Катар и Индия и създава една невероятна карта на щастието по света – толкова различно, и в същото време толкова еднакво. Понякога намира сходства, друг път несъответствия. И винаги, когато смята, че е намерил отговор на въпросите си, се появяват още повече въпроси. И когато реши, че е на правилния път към щастието, осъзнава, че съществуват още стотици, хиляди пътища към него.

На въпрос дали има рецепта или предписание за щастие, той отговоря: „Харесвам думата „рецепта”, защото с рецептите можеш да експериментираш, да си вземеш нещо оттук, да щипнеш нещо оттам. Дори рецептата да е една и съща, всеки има свой начин на готвене. Съставките са различни. Ако правиш салата със сирене, ще сложиш салата и сирене, но може да добавиш и домати или да решиш да пиеш ракия със салатата. Има базови неща, за да бъде една страна щастлива. Определена сума пари. Тази романтична представа за щастливите бедни хора е мит, не е истина”.

Уайнър обобщава: „Парите имат значение, но не колкото си мислим, и не по начина, по който си мислим. Семейството е важно. Също и приятелите. Завистта е отрова. Също и прекаленото мислене. Плажовете не са задължителни. Но доверието е. Както и благодарността.“ В края на пътешествието си той стига да извода, че дори и да обиколим целия свят, щастието неизменно е свързано повече с хората в живота ни, отколкото с местата, които посещаваме: „Нашето щастие е напълно и абсолютно преплетено с други хора: семейството, приятелите, съседите, жената, която почиства офиса ви и която почти не забелязвате. Щастието не e съществително или глагол. То е съюз. Съединителна тъкан.“

„География на блаженството” беше трудна книга за писане. Изключва категоризацията. Мисля за книгата като за хумористичен, философски мемоар за пътуване. През годините като кореспондент за Националното обществено радио, отразявах най-различни кризи – природни и причинени от човека. В тази творба исках да покажа другата страна на света – най-благоприятните места.
Използвайки за мои водачи древните и съвременните философи, аз пътувах по най-щастливите места по света исках да видя какво може да научим от тях. Стигам до места като Швейцария – най-високото ниво на скуката, минавам през затрупания с пари Катар, Индия, където западняците задоволяват глада си за гурута, Тайланд, където да не мислиш е част от живота, и стигам до космополитния Лондон.
„География на блаженството” не е типична книга за пътуване. Макар да минавам хиляди километри, аз търся не просто местата, а идеите. Търся отговори на вечните въпроси: Каква е есенцията на добрия живот? Защо на някои места хората са по-щастливи от на други? Как ни оформя средата? Защо авиолиниите не могат да сервират добри ястия?
Дали е книга за самопомощ? Възможно е и така да се каже. Но аз не давам лесни отговори. Давам обаче много за дъвчене.
Място. За това е „География на блаженството”. Как мястото – във всеки един аспект – ни оформя, дефинира. Променете мястото и, вярвам, ще промените живота си.

— Ерик Уайнър

---

Исландия: Ерик Уайнър открива, че Исландия е необикновено щастливо място въпреки студения си климат и дългите зими. Исландците се отличават със своето чувство за общност и силна социална мрежа. Творчеството и креативността играят важна роля в исландската култура, а хората често се занимават с изкуства и писане. Важен фактор за щастието им е и възможността да приемат неуспехите като част от процеса на израстване и успех.

Докато обикаляш Рейкявик, бързо разбираш, че това е едно изключително творческо място. Изглежда, всяка втора сграда е художествена галерия, музикален магазин или кафене, пълно с писатели, под чиито пера се ражда Великият исландски роман. Дали пък в това не се крие тайната на исландското щастие?
Разбира се, щастието не е резултат на студената и равнодушна логика, защото в такъв случай всички счетоводители биха изпадали в екстаз. Великите мислители отдавна насочват внимание към връзката между съзидателността и щастието. Навремето Кант казва: „Щастието е идеал, но е рожба не на разума, а на въображението“. С други думи ние създаваме нашето щастие, а първата стъпка в създаването на каквото и да е, е да си го представим.
Британският учен Ричард Шох в книгата си „Тайните на щастието“ казва следното: „Вашето въображение трябва до известна степен да се намира в една сфера отвъд разума, защото то започва с въобразяването на една бъдеща реалност: на личността, в която може да се превърнете“. […]

Мигновено се влюбвам в Рейкявик. Исландската столица е не толкова малък град, колкото едно космополитно село. Най-доброто от двата свята. Тук царува духът на добросъседството от малките градчета, но има и суши. Ако не можете да стигнете пеша до някое място в Рейкявик за десет минути, вероятно не си струва да отивате там. Това ми харесва – не само защото ограничава времето, през което се боря с летящия лед, но и защото ми изглежда вярно. Повечето градове са по-големи от необходимото. След определен момент недостатъците на урбанизирания живот започват да надделяват над предимствата.
Няма никакъв риск Рейкявик да прекоси този Рубикон. Цялото население на Исландия е само триста хиляди души, приблизително колкото Луисвил, Кентъки, или една средностатистическа автобусна спирка в Китай. Исландия е толкова малка, колкото е възможно да бъде една страна и все пак да си остане страна.
Преди тридесет години нестандартният икономист Е. Ф. Шумахер заявява, че когато става дума за икономика, по-малкото е по-добро. Но дали малкото също така означава по-щастливо? При микродържавите като Исландия по-голяма ли е вероятността за постигане на национално блаженство, от-колкото при по-големите страни като САЩ или Китай?
В практическо отношение миниатюрността на Исландия означава, че на родителите не е необходимо да товарят децата си с древните като света предупреждения да не разговарят с непознати. В Исландия няма непознати. Хората непрекъснато се сблъскват с приятели и познати. Тук си е съвсем в реда на нещата човек да закъснее тридесет минути на работа, защото по пътя се е сблъскал с цял куп приятели. Всъщност това е абсолютно законно извинение за закъснение. Пътното движение в Исландия е същински ад. Един от недостатъците на Исландия е, че това възможно най-лошото място за любовни авантюри, макар това да не спира хората да опитват.
В прощалната си реч френският президент Жак Ширак декларира: „Нацията, това е едно семейство“. Ширак е говорил преносно, но Исландия наистина представлява едно семейство. Генетиците са установили, че в страната всеки е роднина с някой друг отпреди седем-осем поколения насам. Всеки исландец може да отвори някой уебсайт и да открие колко близки роднини са с някой колега, приятел.

Цялата тази близост, тази фамилиарност оказва пряк ефект върху начина, по който работи правителството. Да вземем безработицата. Има по-голям процент вероятност политиците да проявят загриженост, ако Ханс е останал без работа, щом Ханс е най-добрият приятел на техния брат. В САЩ има неписано правило, че безработица от 5-6% е приемлива, но инфлацията трябва да е много ниска – да не надвишава 1 или 2%.
В Исландия е точно обратното. Стигне ли безработицата 5%, разразява се национален скандал, дори президентът може бъде изритан. И въпреки това исландците търпят сравнително високия процент инфлация. Откъде идва тази разлика във възгледите?
Отговорът се корени в начина, по който държавите изпитват болка, икономическата болка. Високата инфлация е споделена болка; всички усещат ограниченията от по-високите цени, когато отидат в магазина за хранителни стоки или на бензиностанцията. Всички страдат по малко, никой поотделно не страда много. При безработицата обаче относително малък брой хора страдат много, докато останалата част от нас изобщо не страда.
Но дали е така? Изследвания показват, че високата безработица понижава общото щастие много повече от високата инфлация. Заплахата да изгубиш работата си се разпростира в цялата държава подобно на вълна в езеро. […]

Поръчвам си бира, която струва колкото таксата за колеж в някои страни. Високата цена на алкохола (и почти всичко останало) в Исландия е друго обяснение за безкомпромисния начин на пиене. След като пиячката е толкова скъпа, исландците смятат, че ако не се напиеш, значи си похарчил парите си напразно. Трудно се спори с такава здрава скандинавска логика.
Историята на алкохола в Исландия е дълга и объркана. Страната за кратко време експериментира със сухия режим, приблизително по същото време както и САЩ, и с приблизително същия успех. Забраната е вдигната през 30-те години и оттогава насам исландците пият здравата. Странно, но правителството продължава да държи бирата под забрана в продължение на още много десетилетия, очевидно по-заинтересовано хората да редуват безпаметното пиянство с няколко дена трезвост, отколкото да са леко на градус през цялата седмица. Накрая, през 1989 година, забраната върху бирата е вдигната, исландците оставят чашите и хващат халбите за бира. Един исландски психолог ми довери: „Навремето исландците са се напивали с твърд алкохол като водката, а сега използват за тази цел вино и бира“. Каза го така, сякаш това е значителен прогрес. […]

Холандия: В Холандия открива, че толерантността и свободата са ключови елементи за щастието. Холандците са известни с либералните си възгледи и откритото си отношение към различни стилове на живот. Освен това, холандската социална система осигурява високо ниво на обществено благо и сигурност, което създава усещане за стабилност и подкрепа за гражданите.

Изследователите са пробвали и други начини за измерване на щастието: стресови хормони, сърдечна активност и нещо, наречено „лицево кодиране“ – при него например се изброява колко пъти се усмихваме. Всички тези методики са многообещаващи и е възможно един ден учените да могат „да измерват щастието“ по същия начин, по който лекарят измерва температурата ви.
Сега обаче изследователите измерват щастието основно е една много по-проста и, ако се замислите, далеч по-очевидна методика. Те задават на хората въпроса колко са щастливи. Наистина. „Можете ли да кажете колко сте щастливи напоследък?“ Това е въпросът, повече или по-малко, който задават изследователите на хората по света през последните 40 или някъде там години.
Руут Веенховен и неговите колеги твърдят, че отговорите са изненадващо точни. „Вие може да сте болен и да не го знаете – казва ми Веенховен, – но не е възможно да сте щастлив и това да не ви е известно“. По дефиниция, ако сте щастлив, значи го знаете.
Възможно е, но не трябва да се подценява човешката склонност към самозаблуда. Наистина ли сме способни да измерваме собственото си щастие? Има го и този момент: например, когато бях седемнадесетгодишен, си мислех, че съм много щастлив, напълно задоволен, не ме беше грижа за нищо. Сега, като се замисля, се оказва, че в онзи момент съм бил здраво надрусан. В комбинация с бира. Така поне си мисля.
Още едно препятствие по пътя към щастието: различните хора го оценяват по различен начин. Вашата представа за щастието може да не съвпада с моята. Любимата ми дефиниция за щастие е родена от мозъка на един нещастен човек, който се казва Ноа Уебстър. Когато съставя първия американски речник през 1825 година, той дефинира щастието като „приятни усещания, произтичащи от наслаждението на доброто“. Това казва всичко. Щом съдържа „приятни усещания“, то щастието е чувство. Тази идея се ползва с голям успех сред хедонистите. Но щастието е и „наслаждение“, а това предполага, че то е нещо повече от чисто животинско удоволствие. Наслаждение обаче от какво? Ог „доброто“ – дума, която според мен Уебстър е трябвало да изпише с главна буква: Доброто. На нас ни е необходимо да се чувстваме добре, но заради добри причини. Аристотел със сигурност би се съгласил. „Щастието е добродетелна дейност на душата“, казва той. С други думи, добродетелният живот е щастлив живот.
Ние, човеците, сме създания на последните пет минути. Според научно изследване хора, намерили дребна монета на пътя само няколко минути преди да им бъде зададен въпросът за щастието, регистрират по-високи нива на задоволство от живота, в сравнение с други, които не са имали този късмет. Изследователите са се опитали да намерят решение на тази коварна особеност на човешката психика посредством нещо, наречено метод на извадка от човешкия опит. Те привързвали малки устройства, подобни на мобилен телефон, към изследваните и се свързвали с тях десетки пъти на ден, задавайки въпросите: Щастливи ли сте сега? Ами сега? Тук обаче надига глава принципът на Хайзенберг за неопределеността. Самият акт на наблюдение въздейства върху наблюдавания обект. С други думи, всичките тия постоянни обаждания може да окажат въздействие върху усещането за щастие на изследвания обект.
Освен това повечето хора обичат да се представят за щастливи пред другите. Това обяснява защо постоянно съобщават за по-високи нива на щастие, когато въпросът им е задаван при пряк контакт с интервюиращия, в сравнение с изследвания, провеждани по пощата. А човек съобщава за дори още по-високи нива на щастие, ако интервюиращият е от противоположния пол. Инстинктивно ние усещаме, че да си щастлив, е секси.
Изследователите на щастието обаче не се дават лесно, а защитават упорито изследванията си. Преди всичко отговорите на хората остават сравнително постоянни в продължителен период от време. Също така учените търсят и доказателства от приятели и роднини: „Изглежда ли ви Джо щастлив?“ Оказва се, че тези външни впечатления обикновено съвпадат с нашата собствена степен на изпитвано щастие. Освен това учените измерват неща като коефициента на интелигентност и отношението към проблеми като расизма, които също са субективни. Защо да не измерват и щастието? Или както казва Михай Чиксентмихай, истински гигант в науката за щастието: „когато даден човек казва, че е „доста щастлив“, никой няма право да игнорира неговото твърдение или да го интерпретира така, че то да означава противоположното“ […]

Изследователските находки се редуват една с друга: очевидни и неинтуитивни, очаквани и изненадващи. В много случаи откритията потвърждават правотата на великите мислители от изминалите столетия – като че ли древните гърци се нуждаят от тези доказателства. Ето някои от изводите в произволен ред.
Екстравертите са по-щастливи от интровертите; оптимистите са по-щастливи от песимистите; женените са по-щастливи от самотните, макар че хората с деца не са по-щастливи от бездетните двойки; републиканците са по-щастливи от демократите; хората, посещаващи религиозни служби, са по-щастливи от тези, които не посещават такива; хората с диплома от колеж са по-щастливи от тези, които нямат такава, макар че хората с високи научни степени са по-малко щастливи от тези с бакалавърска степен; хората с активен полов живот са по-щастливи от тези, които са без такъв; мъжете и жените са еднакво щастливи, макар и жените да имат по-богат емоционален живот; извънбрачната връзка ще ви направи щастливи, но няма да компенсира огромната загуба на щастие, която ще понесете, когато съпругът или съпругата ви открие това и ви напусне; хората са най-малко щастливи, когато отиват на работа; заетите хора са по-щастливи от тези, които нямат с какво да се занимават; богатите са по-щастливи от бедните, макар и не много.
Така че – какво да правим е тези открития? Да се оженим, но да нямаме деца? Да почнем да ходим редовно на църква? Да зарежем докторантурата си? Не бързайте толкова. Социолозите срещат големи затруднения е т.нар. „реверсивна каузалност“, иначе казано – въпросът е кое е първо, кокошката или яйцето. Например здравите хора са по-щастливи от болните; или може би работата е там, че щастливите хора са по-здрави? Женените са щастливи; а може би при щастливите хора вероятността да сключат брак е по-голяма? Трудно е да се каже. Реверсивната каузалност е злият дух, който съсипва доста изследователски проекти.
Това обаче, което искам да знам, е не кой е щастлив, а къде хората са щастливи и защо са щастливи. Веенховен въздъхва при въпроса ми и си налива поредната чаша чай. Тук нещата обаче се усложняват още повече. Можем ли със сигурност да заявим кои страни, кои народи са по-щастливи от другите? Дали пък моето търсене на най-щастливите места на света не е приключило още преди да започне?
Всички култури притежават дума за щастието, а някои дори и повече от една. Но дали английската дума happiness означава същото, като френската bonheur или испанската felicidad или арабската sahaadal. Иначе казано, дали щастието може да се превежда? Съществуват някои доказателства, че отговорът на въпроса е положителен. При швейцарците данните сочат еднакви нива на щастие, без значение дали те са регистрирани във френскоезичната, германоезичната или италианоезичната част на страната, в която трите езика са официални.
Всички култури ценят щастието, но не до една и съща степен. В източноазиатските страни се набляга повече върху хармонията и изпълнението на обществените задължения, от-колкото на индивидуалното задоволство; може би не е просто съвпадение, че в тези страни също така се отчитат и по-ниски нива на щастие: това се нарича източноазиатската падина на щастието, което ми звучи като нещо от сорта на китайския Гранд Каньон. После идва ред и на „предразположението към социална привлекателност“. Проблемът тук е, че хората не отговарят откровено на въпросите, които им се задават при изследване на щастието, а дават отговор, който тяхното общество би одобрило. Японците например са пословично известни със скромността си, като се боят да изпъкват прекалено много; също така не са и много щастливи, въпреки че страната им е богата. Живял съм в Япония години, но никога не можах да свикна гледката как японките закриват устата си, когато се смеят или се усмихват, сякаш засрамени от веселието си.
От друга страна пък ние, американците, държим всички хора да видят колко сме щастливи и ако изобщо сме виновни за нещо, то е, че се надуваме твърде много, за да впечатляваме. Ето какво един поляк, живеещ в САЩ, казва на писателката Лора Клос Сокол: „Когато американците кажат за нещо, че е страхотно, аз знам, че е добре. Кажат ли, че нещо е добре, аз знам, че бива. Кажат ли за нещо, че бива, знам, че е зле“.

Швейцария: В Швейцария хората намират щастие чрез прецизност, ред и организация. Швейцарската култура цени точността и надеждността, като същевременно осигурява високо ниво на обществено благо. Спокойствието на природата и красивите пейзажи също допринасят за усещането за мир и хармония в живота на швейцарците.

Философът Мартин Хайдегер навремето е дефинирал скуката като „горещия дъх на пустотата във вратовете ни“. В Швейцария този горещ дъх се е просмукал навсякъде. Той е във въздуха. Швейцарците са направили със скуката това, което французите са направили с виното, а германците – с бирата: довели са я до съвършенство и са я пуснали в масово производство.
Швейцарците водят живот на намалени обороти. Те жужат наоколо задоволени, без да падат под определено ниво, но и без да се издигат до тавана. Един швейцарец никога няма да опише нещо като „страхотно“ или „супер“, а само като се si pas mal – не е зле. Дали пък в това не се корени тайната на щастието, да водиш живот, който е c‘est pas mall. А може би швейцарците считат много аспекти от живота за страхотни, но на някакво подсъзнателно ниво знаят, че такива суперлативи убиват преживяването. Само кажи, че нещо е страхотно, и то престава да бъде такова.
Изследователите на щастието признават, че от статистическа гледна точка швейцарците са напипали златна жила. За човек е по-добре да живее в този среден интервал, отколкото непрестанно да се издига във висините и да рухва в дълбините.
Никой не знае повече за швейцарската скука от Джонатан Щайнберг, учен, прекарал цялата си кариера в изучаването на Швейцария. Когато обявил на студентите си, че ще посвети една лекция на Швейцарската гражданска война, половината студенти станали и излезли. Това довело Щайнберг до потискащо заключение: „Дори и гражданската война може да бъде скучна, ако става в Швейцария“.
Не само скучна, но и лишена от всякакъв живец. Може би греша. Може би швейцарският хумор действа на някаква съвсем различна честота, която моите нешвейцарски уши не могат да доловят. И така, нали съм отворко, питам Дитер – дипломатично, разбира се, – дали е вярно, че швейцарците нямат чувство за хумор.
— Какво разбираш под „чувство за хумор“ – мигновено отвръща той, като с това приключваме темата. Липсата на чувство за хумор у швейцарците е дълга история. Един учен твърди, че през седемнадесети век в Базел имало забрана за смях на публично място. Такъв закон, разбира се, няма. Просто защото няма нужда от него. Подобно на повечето аспекти от живота тук, отсъствието на хумор у швейцарците е в режим на саморегулация.
Швейцарците се гордеят точно толкова с правилата си, колкото холандците с марихуаната и проституцията. В много части на Швейцария човек не може да окоси ливадата си или да изтупа килимите си в неделен ден. Не е позволено да простираш прането си на балкона. Не можеш да пускаш водата в тоалетната след 10 часа вечерта.
Запознах се с една британка, живееща в Швейцария, която постоянно влизала в сблъсък с швейцарските правила. Например веднъж се прибрала късно от работа и се разтоварила с малко смях и няколко бири с неколцина приятели. Нищо сериозно, просто едно разпускане след тежък работен ден. На сутринта тя обаче намерила бележка на вратата си: „Моля ви, никакъв смях повече след полунощ“.
Само си оставете колата мръсна някъде в Швейцария и веднага ще се намери някой, който да залепи бележка със следния текст: „Моля, измийте си колата“. А не онова тарикатско „Измий ме“, което някой американец може да изпише с пръст върху прашната кола. Швейцарците винаги казват онова, което мислят, защото им липсва чувство за хумор, дори и на теория. Само да посмееш да си сортираш боклука не както трябва, и веднага някой съсед ще ти го върне пред входа със съответната забележка, закрепена към него. Това не е просто обикновена държава бавачка. Това е държава супербавачка.
В Швейцария всичко е регламентирано, дори анархията. Веднъж годишно, на първомайския празник, ще строшат тук-там някоя витрина, но това се прави винаги в един и същи час. Както саркастично забеляза веднъж една швейцарска персона в рядък изблик на хумор: „Да, у нас има анархия. Тя е следобед“.

Бутан: В Бутан изследва концепцията за Брутния вътрешен щастие, която замества традиционните икономически мерки. Бутанската култура е дълбоко свързана с будизма и духовността, което подпомага усещането за вътрешен мир и задоволство. Бутанците вярват, че щастието е баланс между материални и духовни нужди и че устойчивото развитие е ключ към благополучие.

Защо съм тук? Какво място заема Бутан в моя атлас на щастието? Да, страната наподобява Шангри-Ла на Хилтън, най-малкото поне на пръв поглед, за мен това е изключително обещаващо. Щастието дори е вписано в националния химн на страната: „Така, както процъфтява учението на Бог Буда, нека слънцето на мира и щастието грее над народа“. Да не забравяме и бутанската политика на Брутно национално щастие. Накратко, Брутното национално щастие е показател, чрез който се измерва напредъкът на нацията – не чрез нейния платежен баланс, а по-скоро чрез щастието или нещастието на народа ѝ. Това е идея, която демонстрира огромна разлика от начина, по който ние разсъждаваме за парите, удовлетворението и за задълженията на правителството към народа му. […]

Тимфу е приятен град. Тимфу притежава точния процент суматоха и хаос: индийски работници, които клюкарстват в почивния си ден; евтини хотели; сателитни чинии, изникнали по покривите като диви гъби; табела, която ми благодари, че не плюя на обществено място; съмнителни интернет кафенета; паянтови бамбукови скелета; изгорели от слънцето туристи, обути с маратонки, и вървящи по петите им екскурзоводи, наподобяващи тайни агенти; бутански жени с чадъри, криещи се от обедното слънце.
И бездомни кучета. Истинско гъмжило от бездомни кучета. Изтягат се на слънцето или прекосяват пътя, ако им хрумне. Правят това с царствена походка. Знаят, че никой няма да се осмели да ги удари. В Бутан кучетата са господарите на пътя. Последния път, когато станах свидетел на такава арогантност, проявена от животно, беше в Индия, където кравите, с високомерието си на свещени животни, бяха създали сериозен проблем. Кравите се мотаят по средата на пътя, преживят и предизвикват, направо предизвикват шофьорите да ги блъснат. Наслаждавай се на следващия си живот като африкански глиган, приятелче.
В следващия си живот искам да се преродя в бутанско куче. Живот си живеят кучетата тук. Защо? Очевидно будисткото уважение към всички живи същества има отношение към въпроса. Това вярване обаче, без съмнение достойно за уважение, не е толкова алтруистично, колкото изглежда. Вярвайки в прераждането, човек също така приема, че самият той може да се прероди в кон или крава в следващия си живот и следователно би искал да се отнасят добре с него.[…]

Очевидно много ниският процент на престъпност в Бутан – тук убийството на практика е непознато – допринася за цялостното щастие. Не е изненада, че местата с висок процент на престъпност са на дъното на скалата на щастието. (Макар и да има изключения, като например Пуерто Рико, където високата престъпност и щастието вървят ръка за ръка.) Причините не са толкова очевидни, колкото можете да си помислите. Ограбеният или нападнатият човек, разбира се, едва ли ще е щастлив, но жертвите на престъпления, въпреки това, са един нищожен процент от населението (поне в повечето страни). Не престъпността сама по себе си е онова, което прави градовете нещастни. Това е чувството на страх, което се промъква в живота на всеки, дори и на онези, които никога не са били и които вероятно никога няма да станат жертви на престъпност. […]

В Америка малцина са щастливи, но всички говорят непрекъснато за щастието. В Бутан повечето хора са щастливи, но никой не го споменава. Това е страна, в която хората не се самоанализират, лишена е от книгите за самопомощ и от какъвто и да е екзистенциален страх. В Бутан си нямат „д-р Фил“. В действителност в цялата страна има само един психиатър. Не се казва Фил и с прискърбие трябва да съобщя, че дори няма собствено телевизионно шоу.
Може би Платон не е бил прав. Може би именно изучаваният живот не си струва да се живее. Или казано по друг начин и да цитираме друг мъртъв бял мъж: „Задайте си въпроса дали сте щастливи, и мигом ще престанете да бъдете щастливи“. Това е Джон Стюарт Мил, британски философ от деветнадесети век, който счита, че към щастието трябва да се подхожда отстрани, „рачешката“. Дали Бутан не е нация от раци? А може би цялата идея за Брутното национално щастие е хитър маркетингов ход, също като този, който измислиха в Аруба преди няколко години. „Елате в Аруба: островът, където живее щастието“. С други думи, дали не съм се прецакал?
Не мисля така. Като за начало – бутанците са неподправени. Те страдат от излишък на искреност, което е истинска анатема за добрия маркетинг. Бутанците възприемат идеята за Брутното национално щастие по един сериозен начин, но под „щастие“ те имат предвид нещо съвсем различно от белозъбите усмивки, практикувани в Съединените американски щати. За бутанците щастието е колективно начинание.
Фразата „лично щастие“ за тях не означава нищо, или както ми каза Карма Ура: „Ние не вярваме в този модел на щастието на Робинзон Крузо. Щастието винаги е свързано с други хора“.

Катар: В Катар се сблъсква с богатството и материалния лукс, които обаче не винаги водят до истинско щастие. Въпреки високия стандарт на живот и наличието на всички материални удобства, катарците често изпитват липса на смисъл и духовно задоволство. Това подчертава важността на нематериалните аспекти на щастието.

Само ако знаех как пътешествието щеше да промени представите ми за щастие… След няколко седмици щях да си тръгна от Катар с една много скъпа писалка, щях да съм станал истински ценител на баровете с басейни и щях да стигна до две неочаквани заключения: данъците са нещо добро, семейството не е. Но да не избързвам.
Ако човек възнамерява да изследва взаимовръзката между парите и щастието, ще бъде проява на интелектуално безчестие да го прави скъпернически. Затова летя в бизнес класа. С изненада обаче установявам, че съм сам. Къде са катарците? Те със сигурност могат да си позволят пътуване в бизнес класа. По-късно разбрах, че катарците са се настанили в предната част на самолета, в първа класа; никой катарец не бил удостоил с вниманието си обикновената бизнес класа.
И след като съм единственият пътник в тази част на самолета, се превръщам в център на внимание. Стюардесите буквално се препъват една в друга, предлагат ми освежаващи мокри кърпички, сервират ми огромни ядки макадамия, затоплени до точната температура, питат ме: би ли желал господин Уайнър още една чаша сухо шампанско. Ами да, мистър Уайнър би желал още една.
Да, обслужването в катарските авиолинии е толкова раболепно, направо граничещо с порнографията, че насладата от изживяването – като всички мои изживявания, свързани с наслада – е примесена с тънък слой чувство за вина. Долу под нас, на само десет километра разстояние, живеят хора, към които съдбата не е била така благосклонна, които носят водата с кофи и ако въобще някога са опитвали ядки макадамия, вероятно са им ги сервирали при стайна температура. Ужас!
Натискам един бутон и моята Персонална система за сядане с безброй възможности за настройки се извърта така, че да мога да видя тези бедни душици. Докъдето стига погледът ми обаче, е само пустиня и пясъци, няма никакви хора. Залива ме вълна на облекчение. Чувството ми за вина намалява, макар и да не изчезва напълно. То никога не ме напуска.
Странно, никоя от стюардесите на катарските авиолинии не е от Катар. Затова пък всички те имат онази привлекателна външност, характерна за хората със смесен произход – така високо ценена от световните новинарски мрежи и от агенциите за фотомодели. Целият екипаж е от някъде другаде, но откъде точно, не мога да кажа. Подозирам, че това е идеята. Катарските авиолинии ви обгръщат с лукс, надявайки се да не стигнете до неудобното и неизбежно заключение, че Катар е аутсорснал собствените си авиолинии. […]

Ако човек иска да проведе експеримент за изучаване на взаимовръзката между внезапното забогатяване и щастието, трябва да изобрети нещо като Катар. Вземете един изостанал и беден пясъчен полуостров в Персийския залив, добавете огромно количество нефт, няколко капки природен газ и разбъркайте сместа. Или си представете, че вие и огромното ви семейство сте богати. Неприлично богати. Сега умножете това богатство по две. След това си представете, че вашето семейство притежава своя собствена страна на Арабския полуостров. Ето това е Катар. Това е всъщност повече семейство, отколкото държава. Племе със знаме.
Подобно на всички богати фамилии, и в катарското семейство се дърлят заради пари и привилегии. С тази разлика, че вместо кой да наследи семейната къща в Бъркшир, тук въпросът е кой да наследи двореца в Доха и кой да бъде външен министър тази година.
Катар е голям горе-долу колкото щата Кънектикът. За разлика от Кънектикът обаче в Катар няма стари пари. Само нови и лъскави. Преди половин век катарците едва свързвали двата края като ловци на бисери и овчари. Днес единствените бисери, с които си имат работа, са онези на стойност милиони долари, окачени върху вратовете им, а до овце се докосват само като сядат в тапицираните с овча кожа седалки на мерцедесите. Едва ли има в историята пример за нация, която да е станала толкова богата за толкова кратко време. […]

Животът в Катар е серия от климатизирани моменти, прекъсвани за кратко от интервали без климатик. Изключително важно е тези интервали, които в другите страни означават да сте на открито, да бъдат сведени до един абсолютен минимум. Катарците постигат това по изобретателни начини. Например те са способни да превърнат всеки магазин в драйв-ин. Става така: катарец спира пред даден магазин – без значение какъв – и започва упорито да натиска клаксона. Само след секунди някой пакистанец или индиец, или работник от Шри Ланка излиза на жегата и хуква да вземе поръчката. След няколко минути се връща със стоката. Цялата сделка протича без дори и за миг да бъде нарушена неприкосновеността на климатизираната среда. Е, поне за катарския шофьор.
Четох някъде, че Катар е 98.09% пустиня. Чудя се какво ли представляват останалите 1.91%. Може би мерцедеси. Пясъчните дюни могат да достигнат височини от шейсет метра и непрекъснато се движат, което се дължи на ветровете. С други думи Катар се променя всяка минута. Не е за чудене, че тук хората се чувстват като без корени. Земята, тоест пясъкът, буквално се движи под краката им.
Никой не смята пустините за щастливи места. Говорим за културна пустини, пустини на душата. Пустините са празни пространства, сурови и безпощадни. Но дори и в пустините понякога могат да разцъфнат неочаквани чудеса. Две от световните религии – ислямът и юдаизмът, са пуснали корените си в пустинята. Арабската литература например е изпълнена с почитание към живота в пустинята. Ибн Халдун, великият арабски интелектуалец от четиринадесети век, пише с любов за хората от пустинята: „Хората на пустинята, на които не достига храна и подправки, са по-здрави в телесно отношение и с по-добър характер, отколкото планинците, които имат всичко“. Халдун счита, че най-голямото проклятие на цивилизацията не са войната или гладът, а влажността: „Когато влагата, с всичките си вредни изпарения, стигне до мозъка, разумът, душата и способността за мислене се замъгляват. Резултатът е всеобщо оглупяване, лекомислие и невъздържаност“ Точно описание на гражданите на Ню Йорк по време на августовските жеги. […]

Емирът на Катар не е типичният арабски лидер. Той идва на власт в резултат на семеен държавен преврат, нещо съвсем нормално за държава, която е основно семеен бизнес. Веднага се утвърдил като арабски лидер от нов тип. Деликатен и мек диктатор.
Емирът е голям майстор на двойната игра. В Катар се намира една от най-големите американски военни бази в света – през 2003 година САЩ нахлуха в Ирак оттук. В Катар е и седалището на „Ал Джазира“, същия сателитен телевизионен канал, който се прочу с това, че излъчва записите на Осама бин Ладен. По този начин емирът съумява да бъде и про- и анти-американски настроен. Това не е никак лесно.
Емирът поне е щедър, не може да се отрече. Той разпределя огромните приходи от катарския нефт и газ сред своите поданици. Всъщност това е най-висшата форма на социалната държава. Бензинът се продава на цена петдесет цента за галон, по-евтино от водата. Всъщност това не е съвсем вярно. Водата в Катар е безплатна. Също и електричеството, и здравеопазването, и образованието. Правителството дори плаща малка заплата на катарските студенти. Когато някой катарски мъж се ожени, правителството му дава парцел да си построи къща, безлихвен заем и за да си стъпи на краката – месечна рента от приблизително 7000 долара. А за разлика от европейските социални държави катарците не са обременени от високи данъци. Всъщност те не са обременени с никакви данъци. Никакъв подоходен данък. Никакъв данък печалба. Нищо.
Човек може да си помисли, че това е нещо чудесно, като мен в началото. Но едно изследване, проведено наскоро в Орегонския университет, навежда на други мисли. Изследователите дали на деветнадесет доброволци по сто долара и след това ги накарали да легнат по гръб и да наблюдават на компютърен екран как парите изчезват посредством серия от финансови транзакции. В същото време изследователите проследявали мозъчната активност с апаратура за ядрено-магнитен резонанс.
При един от експериментите участниците съзнателно си избрали по една добра кауза, за която да дарят парите си. Когато го направили, два от по-примитивните дяла на мозъка – caudate nucleus и nucleus accumbens – се активирали. Най-изненадващото откритие обаче се оказало, че дори когато участниците били принудени да се откажат от парите си (в полза на добра кауза, както им било обяснено), частите в мозъка, свързани с алтруизма, продължавали да са активни. Не толкова силно, както когато правили доброволно избора си, но пък повечето икономисти не биха предсказали някаква мозъчна активност, най-малкото не и позитивна, когато човек е принуден да киха задължително пари – с други думи, да плаща данъци.
Какъв извод може да се направи от това изследване? Трябва ли да свързваме всеки човек с ядрено-магнитен резонанс, за да определяме съответния му данъчен диапазон? Не мисля така, а и експериментът си има своите недостатъци. В реалния свят данъците невинаги са считани за справедливи, а и начинът на използването им е понякога съмнителен. Но очевидно плащането на данъци е нещо добро. Забележете, не казвам, че високите данъци са нещо добро. А само казвам, че концепцията за данъчно облагане е нещо добро, необходимо за една здрава демокрация. „Данък“ е още една дума за гласуване. Ако някой обществен служител не си върши съвестно работата, катарците не могат да му излязат със стария лаф: „Хей, приятел, аз ти плащам заплатата“. Не, не му плащаш. Катарците нямат данъци, но нямат и представителство, а това не е нещо хубаво.

Молдова: Молдова е едно от най-бедните и най-малко щастливи места, които Уайнър посещава. Въпреки това, той открива, че дори в такива условия, хората могат да намерят радост в малките неща и в подкрепата на семейството и приятелите. Молдова служи като контрастен пример, който показва, че щастието не зависи само от материалното благополучие.

Да се добереш до Молдова обаче се оказва не по-лесно от откриването ѝ на картата. Изглежда така, сякаш молдовците са се свили в ъгълчето си на глобуса. „Оставете ни на мира. Не сме щастливи и така ни харесва. Казахме, пръждосвайте се!“
Аз знам, че това е само вик за помощ, и нямам никакво намерение да се предавам. Проверявам, има полет от Франкфурт със самолет на Еър Молдова. Аз обаче моментално отхвърлям този вариант; нямам никакво намерение да доверявам живота си на някакъв сериозно депресиран молдовски пилот. Има полет на австрийските авиолинии от Виена. Това вече е добре. Австрийците може да са малко скучни, по един тевтонски начин, обаче те набират 6.5 точки по скалата на щастието. Резервирам си билета.
Малкият реактивен самолет каца на летището на Кишинев, столицата на Молдова, и не след дълго съм на опашката пред паспортния контрол. Летището е малко – напомня повече на автогара, отколкото на международен терминал. Улавям се, че съм започнал да търся видими знаци на нещастието. Дали не витае във въздуха? Да не би да е емоционалният еквивалент от кацането на летище, разположено на много голяма надморска височина – да кажем Ла Пас, Боливия, в резултат на което незабавно изпитваш световъртеж? Не, не откривам някакво внезапно понижаване на настроението ми.
Една нацупена жена седи зад гише с надпис „Входни визи“. Връчвам ѝ снимката, на която съм с неутралната полуусмивка, и три новички двадесетдоларови банкноти. По силата на някакъв неписан закон, колкото е по-нещастна страната, толкова повече в нея държат на новите банкноти. Швейцарците например пет пари не дават дали банкнотите са смачкани, накъсани, или по някакъв друг начин повредени. Спомням си обаче как веднъж в билетния офис на една авиокомпания в Кабул служителят оглеждаше всяка стодоларова банкнота, сякаш беше оригинален Матис или поне изключително добра фалшификация. Той отхвърли минимум половината. Едната била леко скъсана, другата му се стори прекалено стара, а третата пък просто нещо не му хареса.
Жената се втренчва в снимката, после вдига глава към мен, после отново към снимката. О, не, разкриха ме. Знаех си, че не трябва да си показвам зъбите. Но след това тя внезапно стоварва печата върху паспорта ми, помолва ме да подпиша нещо и ми пожелава приятно прекарване. С половин уста.
И така, официално влязох в Молдова, най-малко щастливата страна в света. […]

Качваме се в един стар мерцедес такси с износени седалки и някакъв остър, трудно определим мирис. Наташа сяда на предната седалка, като коленете ѝ стоят толкова близо до скоростния лост, че се притеснявам шофьорът да не я включи на трета.
От радиото гърми руска поп музика. Руският поп е, как да го кажа по-дипломатично… зле. Много зле. Толкова зле, че като нищо може да е допринесъл за рухването на Съветския съюз. Моля шофьора да го намали. Той се подчинява неохотно. С наближаването на града улиците стават все по-оживени и аз виждам други Наташи, множество такива като нея, всички като нея с микрополички, със същия претрупан грим. Господи, да не би всяка жена в Молдова да е проститутка? Това е по-зле, отколкото очаквах. В следващия миг ми светва. Те не са проститутки. Те само се обличат по този начин. Това е националната униформа.
Като изключим този момент, градът изглежда доста приятно. Ог двете страни на улиците са наредени дървета и макар колите, а и хората, да изглеждат така, сякаш се нуждаят от едно добро измиване, не забелязвам някакви видими признаци на мизерия. В нашата визуална ера умът ни е обучен да търси очевидни признаци на бедствието: разрушени от бомбардировки сгради, размахващи автомати тийнейджъри, смог, така че ние приемаме, че дадено място е относително щастливо, при него липсват видимите знаци на безнадеждността. Мизерията обаче, също като тихите води, е дълбока.
— Вярно ли е, че тук хората са нещастни? – питам Наташа.
— Да, вярно е – отговаря Наташа с един поносим английски.
— Защо?
— Нямаме пари, за да живеем – казва тя категорично, сякаш това изчерпва въпроса и аз вече мога да се прибирам вкъщи. Странно, неотдавна бях в страна, където хората притежаваха прекалено много пари, за да живеят. Може би Молдова и Катар могат да направят нещо заедно.
— Колко дълго вие остава в Молдова? – пита Наташа, докато шофьорът я отмества, за да включи на пета.
— Близо две седмици – казвам аз. Тя кимва, впечатлена, сякаш повечето туристи не успяват да издържат толкова дълго. […]

Молдовците са извадили лош късмет при разпадането на Съветския съюз, но, честно казано, май изобщо не е имало добри късмети. При разпадането на Руската империя молдовците, за разлика от балтийските държави, не са имали отявлен национализъм, на който да се облегнат. За разлика от мюсюлманските нации на Централна Азия молдовците не са имали вековна вяра или традиция, на която да разчитат. Те са разполагали единствено със себе си, а очевидно това не е било достатъчно.
Навред около себе си виждам страдание. Сляп мъж със слънчеви очила и бастунче за слепци, наподобяващ карикатура на слепец, пъпли, почуквайки по тротоара. Възрастна жена, прегърбена толкова силно, че торсът ѝ е почти успореден на земята. Дочувам нечие хълцане зад мен и се обръщам; виждам тъмнокоса жена на средна възраст със зачервени от плач очи. Чудя се обаче: дали това място е толкова нещастно, или аз съм станал жертва на онова, което социолозите наричат „склонност за потвърждаване“? Аз очаквам от Молдова да е нещастна и затова виждам страдание навред.
Подминавам сграда с табела „Специален институт по инфекциозни болести“. Тя е олющена и мръсна, прилича на място, където човек може да прихване инфекциозна болест, вместо да я излекува. А може би това е, което я прави специална. Решавам да спра в едно малко кафене на улицата. Група молдовци пият бира. Още е 11 – малко е рано за бира, но те изглеждат по-щастливи от всеки, когото съм виждал досега, с изключение на усмихнатите лица на билбордовете, които рекламират мобилни телефони. Въздухът е изпълнен с гъст пушек. Молдовците пушат като за последно, сякаш утрешният ден няма да настъпи, което в техния случай като нищо може да се окаже вярно.
Молдова е нация, чието изграждане е претърпяло неуспех и резултатите не са никак красиви, също като след неуспешна пластична операция. Човек изпитва желание да отвърне поглед. Болшевиките са се опитали да изградят молдовска нация, която исторически никога не е съществувала, поне не в онзи вид, който те са имали предвид. Молдовците основно са румънци. Те имат едни и същи исторически корени; молдовският език се различава от румънския колкото американският английски от британския. Някой веднъж публикувал румънско-молдовски речник; в резултат се получило нещо като памфлет.
Старата поговорка за чашата, която е наполовина празна или наполовина пълна, е изцяло погрешна. Важното е дали водата се налива или излива от чашата. В случая с Молдова водата направо шурти навън. По време на Съветския съюз Молдова е била по-богата от съседна Румъния. Сега румънците си правят майтапи с бедните си съседи на изток. По времето на Съветския съюз молдовците са можели да пътуват свободно до останалите четиринадесет републики. Сега те се нуждаят от виза, за да отидат където и да е, с изключение на Украйна, а колко забавно може да е това? Най-популярната песен в Молдова е „Вчера“ на Бийтълс, което не е за чудене.
А не би трябвало да е така. В началото на 90-те стотици милиони долари са били изсипани под формата на чуждестранна помощ. Дори се е носела приказка, че Молдова ще е следващият Люксембург. Днес единственото нещо, което Молдова има общо с Люксембург, е, че никой не може да я открие на картата.
Подминавам две молдовски ченгета. Подобно на всички молдовски мъже те имат вид на гангстери и една баня не би им се отразила никак зле.
За разлика обаче от повечето молдовски мъже те са доста затлъстели. Много е лошо, когато народът на дадена страна е кльощав, а полицията му е дебела. […]

До като слизах от повредения автобус, си помислих: дали пък молдовците не са като кучетата на Селигман? Дали не са били пребивани и удряни с електрически ток толкова пъти, че просто са се отказали повече да опитват? Дали това не е нация със заучена безпомощност?
Не, казват ми молдовците, причината за тяхното отчаяние е далеч по-проста, отколкото си мисля. С една дума, това са парите. Нямат достатъчно. Доходът на глава от населението е само 880 долара годишно. Налага им се да ходят в чужбина, за да изкарват пари. Някои молдовски жени са принудени да заработват, като проституират. А има даже и такива, които продават единия си бъбрек за пари.
Всичко това е много лошо, разбира се, и аз не искам да омаловажавам икономическите трудности, пред които са изправени молдовците. Но ако съм научил нещо при моите пътешествия, то е, че нещата рядко са толкова прости, колкото изглеждат. Много страни са по-бедни от Молдова, но въпреки това са по-щастливи. Например Нигерия или Бангладеш. Проблемът е там, че молдовците не се сравняват с нигерийците или с жителите на Бангладеш. Те се сравняват с италианците и германците. Молдова е бедняк сред богати съседи, което никога не е приятно. […]

Молдовците имат цял куп изрази, е които се опитват да притъпят отчаянието си или поне да го облекчат, като го изкажат. Един от по-популярните е „са la Moldova“ („това е Молдова“). Обикновено се изрича с извинителен тон и длани, обърнати нагоре. Това и другият израз „се safac“ („какво мога да направя“) се използват, когато автобусът се повреди (отново) или хазяинът поиска още четиридесет долара към наема за месеца, просто ей така.
Любимият ми израз обаче, който обобщава всичко в тази страна, е „No este problema mea“ („Не е мой проблем“). Страна с толкова много проблеми и въпреки това ничии. Никой не иска да поеме отговорност. Жилищният блок на Люба например се нуждае отчаяно от нова водна помпа. (Това обяснява странните шумове.) Тя се опитала да организира съседите си да съберат пари, но никой не склонил. Никой не желаел да даде пари за нещо, което е общо, а не само негово.
Молдовците не могат да проумеят силата на себичния алтруизъм. Може да звучи малко като проповед от неделно училище, но когато помагаме на другите, това ни кара да се чувстваме добре. Психолози от колежа „Кобе“ в Япония са го доказали. Те разделили една група от студенти в колежа на две подгрупи. Едната група цяла седмица продължила да прави същото, което и преди. Студентите от другата група получили за задача да отчитат всички добри дела, които са извършили през седмицата. Не ги молели да вършат добри дела, а само да водят статистика за тях. След една седмица втората група съобщила за забележим скок в нивата на щастието в сравнение с това на контролната група. „Простото броене на добродетелните действия в продължение на една седмица накарало хората да се чувстват по-щастливи и по-благодарни“ – заключват изследователите.
Междувременно невролозите считат, че са успели да открият онази част от мозъка, която е свързана с алтруизма. За тяхна изненада се оказва, че това е един по-примитивен дял на мозъка, отколкото са предполагали първоначално – същата част, която е свързана с желанията ни за храна и секс. Това означава, че алтруизмът има физиологична основа и ние не го имитираме. […]

На връщане към столицата в микробуса е горещо, но не си правя труда да отворя прозореца. Боя се, че се превръщам в молдовец, и се замислям дали нямам други признаци на това заболяване. Да, не съм толкова вежлив както преди. Вече не произнасям „Благодаря “ или „Моля“, тъй като никой не ми отвръща със същото. Молдовците просто влизат в магазина и произнасят: „Дай ми това, дай ми онова“. Мариша ми го беше обяснила, с доста много думи, че молдовците не могат да си позволят лукса да бъдат вежливи. Преди няколко седмици може би щях да се съглася с нея. Прекарах четири години във вероятно най-учтивата страна в света, Япония, и направо откачих от всички тия „моля“, „благодаря ви“ и „гомен насай“, съжалявам.
Не съм бил прав за японците. Те разбират интуитивно, че учтивостта е смазката, която осигурява гладката работа на обществения механизъм. Без нея частите ще започнат да стържат една в друга и да се износват. Да, предпочитам японската изкуствена вежливост пред естествената невъзпитаност на молдовците. Благодаря много. […]

Мисля, че въпросът опира пак до културата. Океанът, в който плуваме. Източат ли го, както е станало в Молдова, ние вече не можем да дишаме. Губим опората си, а хедоничната адаптация дава накъсо. Люба обитава някаква призрачна руска земя. Това е Русия, но всъщност не е. Етническите молдовци живеят в своята собствена призрачна земя. Те са румънци, но всъщност не са. […]

Но дали пък нямаше някакви по-големи уроци, които да извлека от молдовското нещастие, освен очевидния извод, че човек на всяка цена и при всички обстоятелства трябва да избягва превръщането си в молдовец? Да, мисля, че има.
Урок номер 1: „Това не е мой проблем“ не е житейска философия. Това е психическо заболяване. Точно редом до песимизма. Проблемите на другите хора са наши проблеми. Ако съседът ви е изхвърлен от работа, вие може да се чувствате така, сякаш сте избегнали куршума, но всъщност не сте. Куршумът е улучил и вас. Само че още не сте усетили болката. Или както ми каза Руут Веенховен: „Качеството на дадено общество е по-важно от мястото ви в това общество“. С други думи, по-добре е човек да бъде дребна риба в чисто езеро, отколкото голяма – в замърсено.
Урок номер 2: Бедността, относителната бедност, често е извинение за нещастието. Да, в сравнение с останалите европейци молдовците са бедни, но очевидно нещастието им се обяснява с тяхната реакция на икономическите им проблеми, а не със самите проблеми.
Семената на молдовското нещастие са посети в тяхната култура. Култура, която омаловажава стойността на доверието и дружбата. Култура, която възнаграждава злобата и измамата. Една култура, която не оставя място за безвъзмездна доброта, която не остава място за онова, което свети Августин нарича (много преди Бил Клинтън да се появи) „Щастието на надеждата“. Или както се казва в древния индийски епос Махабхарата: „Надеждата е спасителната котва на всеки човек. Рухне ли надеждата, идва голяма мъка, която е почти равносилна на самата смърт“.

Тайланд: В Тайланд Ерик Уайнър изследва философията на будизма и как тя влияе върху усещането за щастие. Тайландците често се водят от принципите на смирение и приемане на момента, което им помага да се справят със стреса и трудностите. Животът в хармония с природата и социалната подкрепа също играят важна роля в тяхното благополучие.

По този въпрос новата наука за щастието пази мълчание и според мен това не е изненадващо. В края на краищата един учен не би поставил под въпрос стойността на мисленето, както един готвач не би поставил под въпрос ценността на готвенето. Все пак са се намерили неколцина смели психолози, конто изследват взаимовръзката между самоанализирането и щастието.
При едно изследване психолозите Тим Уилсън и Джонатан Шулър са карали участниците да слушат музикалната пиеса „Пролетно тайнство“ от Стравински. Част от тях не получили никакви специални инструкции преди експеримента. На други било поръчано да наблюдават дали по време на слушането се променя чувството им за щастие, а трета група били инструктирани да се опитат да бъдат щастливи, докато слушат. Участниците от последните две категории получили най-малко наслаждение от музиката. Най-голямо удоволствие от музиката изпитали хората, които не получили инструкции. От което следва неизбежното заключение: мисленето за щастието ни прави по-малко щастливи.
Ако философът Алън Уотс беше жив днес, би кимнал разбиращо, когато му кажат за този експеримент. Уотс веднъж заявил, че „само лошата музика има някакъв смисъл“. Смисълът задължително изисква думи и символи за изразяването си. А тези думи и символи сочат не към себе си, а към други неща. Добрата музика не сочи никъде. Тя просто е. По същия начин само нещастието има смислово значение. Затова сме и принудени да говорим за него и да използваме толкова много думи. Щастието не се нуждае от думи.
Има основно три, а всъщност само три начина да бъдете по-щастливи. Можете да увеличите силата на позитивния афект (приятни усещания). Можете да намалите силата на негативния афект (лошите чувства). Или да смените темата. Третата възможност ние обсъждаме най-рядко, и дори когато го правим, я отхвърляме, защото я смятаме за измъкване. Да сменим темата? Но това е бягство, протестираме ние, това е проява на страхливост! Не, ние трябва да си понесем съдбата, да я анализираме, да я вкусим, да я преглътнем, след това да я изплюем, пак да я преглътнем и да говорим за нея до полуда. Винаги съм считал, че пътят към щастието е постлан с думи. Съществителни, прилагателни, глаголи, достатъчно е да са подредени по правилния начин, и ще ми помогнат да прекрача в щастието. За тайландците това е един чужд и доста глупав подход към живота. Тайландците нямат вяра на думите. Те ги считат за инструменти за измамата, а не на истината.
Тайландците са привърженици на друг начин, начинът на mai pen lai. Това означава „няма нищо“. Не е онова „няма нищо“, което ние на Запад често използваме сърдито като „о, няма нищо, ще го направя сам“, а като едно истинско „зарежи го и си гледай живота „няма нищо“ Чужденците, които живеят в Тайланд, или приемат възгледа на живота на mei pen laiy или полудяват. […]

Хората обичат да казват, че Банкок не е истинският Тайланд, както казват, че Ню Йорк не е истинската Америка, а Париж не е истинската Франция. Според мен не са прави. Тези градове не са се появили от нищото. Те са израснали по един естествен начин от почвата, в която са били посяти. Те не представляват изключение от правилото, а по-скоро са правилото, поставено на стероиди. Ню Йорк си е Америка, само че още по-усилена. Същото е в сила и за Банкок.

Някои считат градовете за безбожни места. Но първоначалното предназначение на града е било и като място за единение с боговете, и християнството е пуснало корени именно първо в градовете, а не в селата. В Банкок свещеното и светското съжителстват редом, подобно на разведена двойка, която решава да продължи да живее заедно поради финансови затруднения. Не е най-доброто решение, но не е и толкова спорно, както звучи.
Возя се на Sky train, монорелсова железница, която прекосява Банкок, подобно на обиколка из Дисни. Гледам навън и виждам будистки храмов комплекс, покрит със злато и блестящ, притиснат между два мола. Слизам и изминавам няколко пресечки до светилището „Ераван“. То е обгърнато от една съвременна легенда. Преди години, когато работниците строили някакъв нов висок хотел, били сполетявани от серия проблеми. Машините се чупели. Нищо не вървяло. И тогава на някого му хрумнала идея. Да построят светилище, за да умилостивят боговете. Направили го и проектът продължил вече без спънки.
Днес тайландците се отбиват в светилището, за да отдадат набързо почит на божественото. Местоположението не ми изглежда твърде божествено, особено както светилището е обградено от пантеона западни божества: Бърбъри, Луи Витон, МакДоналдс, Старбъкс.
Въпреки това никой като че ли не забелязва тази несъвместимост. Въздухът ухае на тамян, а може би са изгорели газове от автомобилите? Мъж оставя в светилището кошница, пълна с кафяви яйца, като дарение. Други коленичат и застиват безмълвни. Един надпис гласи: „Поради съображения за сигурност моля, не палете големи свещи“. Хората обаче си палят големи свещи, и човек от охраната минава и ги гаси, като развява широкополата си сламена шапка.
Да, това е един мирен оазис в сърцевината на Бангкок, но само преди няколко години някакъв луд разбил с чук златната статуя в храма. Спокойните сърца се оказали малцинство. Тълпата се нахвърлила върху мъжа и го пребила до смърт. Тайландските медии заклеймили убийството на човека и оплакали загубата на статуята.
Продължавам да криволича из Банкок. Азиатските градове са загадка, която е трудна за разчитане. Толкова много неща остават скрити за окото. Съмърсет Моъм го е забелязал по време на пътешествията си в региона през 20-те години: „Те са твърди и блестящи… и не разкриват нищо. Когато обаче ги напускаш, изпитваш чувството, че ти липсва нещо, и не ти дава мира мисълта, че имат някаква тайна, която са успели да скрият от теб“. […]

Питам я защо тайландците изглеждат толкова щастливи.
— Ние, тайландците, не се отнасяме сериозно към каквото и да е. Не вземаме нищо на сериозно. Каквото и да е, можем да го приемем.
— Как така?
— Ще ви дам пример. В Щатите, когато се спънете и паднете, никой не се намесва. Сякаш нищо не е станало. Но какво става при нас? Ние се пръскаме от смях. Притичваме се на помощ, но въпреки това през цялото време се смеем.
— Значи не изпитвате никакъв стрес в живота си?
— Изпитвам стрес. Разбира се, че изпитвам стрес. Но има някои ситуации, които не сме в състояние да контролираме. Човек не може да промени нещата, които са извън него, но може да промени отношението си към тях. Мисля, че този подход работи при тайландците. Както когато си силно ядосан на някого, но не можеш да направиш нищо. Иска ти се да го удариш, но не можеш и затова си поемаш дълбоко дъх и го оставяш да отмине. В противен случай това ще съсипе деня ти.
Изречено от нея, това звучи толкова лесно, като да си поемеш дъх и да издишаш.
— Мисля, че Америка е една от страните в света, където хората са подложени на най-силен стрес. Мислите си, че се нуждаете от пари, за да си купите щастие. Наемате си хора, които да вършат всичко вместо вас, дори и да ви окосят ливадата пред къщата. Тук дори и богатите хора го правят сами. Ние го считаме за забавно.
Ето я пак същата дума – забавление, sanuk.
— Заема ли някакво специално място забавлението в сърцето на тайландеца?
— Абсолютно, ние се смеем и се шегуваме по време на бизнес срещите си. Всичко е много неофициално. Това е начинът, по който се вършат нещата. Не е ли забавно, значи не си струва и да се върши.

Великобритания: Във Великобритания Ерик Уайнър открива, че щастието често се свързва с чувство за стабилност и сигурност. Британците ценят баланса между работа и личен живот, както и социалната подкрепа, която получават от системата на обществено благополучие. Въпреки мрачния климат, британската култура поддържа духа чрез богатото наследство на литература, музика и изкуство, които играят важна роля в ежедневието и общата атмосфера на страната.

„Да сме подозрителни към щастието е в кръвта ни“, казва английският автор на пътеписи Едуард Лукас. Или, както ми казва един британец на разговорен американски, за да го разбера – „ние не правим щастие“. Наистина. Да се държиш твърдо, без да показваш емоции, може да е съвсем на място, когато вали дъжд от германски бомби, но пречи на добрата усмивка.
Във Великобритания щастливците са малко и будят подозрение. Ако сте англичанин и не по ваша вина изпаднете в необяснимо веселие, не се паникьосвайте. Запазете спокойствие и следвайте съвета на английския хуморист Джером К. Джером: „Не показвайте щастието си, а мрънкайте заедно е останалите“. За британците щастието е внос отвъд океана. А „отвъд океана“ означава американски. А под „американски“ те подразбират глупаво, инфантилно лигавене. Глезотии.
Излизам от летището и се потапям в мрачния лондонски ден. Хващам такси, за да отида до моя приятел Роб и жена му Нанси. Както си спомняте, Роб е скритият американец, човекът с хиляди презареждания. Върнал се е в Лондон и работи като „чуждестранен“ кореспондент в собствената си страна. На мен това ми изглежда в реда на нещата. Няма кой по-добре от Роб – човек и вътрешен, и външен, да разяснява британските реални на американската публика. Роб говори и двата езика. […]

Да бъдеш прекалено много американец или да бъдеш изобщо американец, е горе-долу най-лошото нещо, което може да се случи на един британец. „Американец“ е синоним на безцеремонност, нетактичност, както и на енергичността, присъща на някой нахакан младеж. Американците си купуват книги за самопомощ така, сякаш животът им зависи от тях. Британците по правило не го правят. На такова нещо се гледа като на признак на слабост. Един британец веднъж заяви саркастично, че ако на сънародниците му се наложи да изберат някоя книга за самопомощ, тя вероятно ще се казва „Аз не съм добре, но ти си още по-зле“
За англичаните основното в живота не е да търсиш щастието, а да преживееш някак си, справяйки се с всекидневните трудности. В този смисъл те са като древните ацтеки. При раждането на ацтекско дете жрецът казвал: „Ти се раждаш в един свят на страданието; страдай и после ще получиш своя покой“. Има нещо благородно в този подход, в това тихо страдание. Вярно, ацтекската цивилизация е загинала преди столетия, оставяйки само руини, върху които сега се разхождат изгорели от слънцето американски туристи. Но няма значение. Аптеките поне са имали благоприличието да не хленчат за смъртта си. Това е достойно за уважение в една умираща цивилизация. […]

Английският пъб е единственото място, където британците се отърсват от природната си стеснителност. Цялата институция – та нали пъб (pub) е съкратена форма на public house (обществено заведение) – е предназначена да стимулира общуването между хората. Затова и в английската кръчма никога не е имало сервитьори, вместо това редовните посетители са принудени да си поръчат напитките на бара, където те неизменно се сблъскват с други хора, които правят същото. От това произтича разговор – неловък, със заобикалки и запъва-не британски разговор, но все пак – разговор.
Английското увлечение по строгите правила на поведение се простира и в кръчмата. Едно от тях, което ми направи впечатление, гласи: „Не се представяй веднага. Това се счита за „прекалено американско““, казва Кейт Фокс. Вземам си бележка, както и от факта, че във Великобритания думата „американско“ често се предшества от думата „прекалено“.
Да намериш пъб в английско градче не е по-трудно от това да намериш църква в Алабама. В Слау можеш да избираш между няколко. Допада ми видът на „Хершел Армс“, наречен така на най-знаменития син на Слау, сър Уилям Хершел, астроном на крал Джордж III. […]

Телевизионният експеримент е бил добър, но се чудя как в действителност можем да направим по-щастливи хората в Слау или на което и да е друго място? Дали е просто въпрос на премахване на проблемите? Намалете престъпността, отървете се от онези грозни проекти за жилищни комплекси, намалете замърсяванията на въздуха, и щастието ще потече като топла бира от крана? Джордж Оруел е бил скептичен към този подход: „Почти всички създатели на утопии наподобяват човек, който има зъбобол и заради това мисли, че щастието се състои в това да нямаш зъбобол“.
Той е прав. Разбира се, щастието не е просто „отсъствие на страдание“, както е считал онзи суперпесимист Шопенхауер, а присъствието на нещо. Но какво? И можете ли да промените местата, или трябва първо самото място да иска да се промени?
Така че какво да правим междувременно? Предполагам, трябва да продължаваме да сеем. Освен това, важна е сеитбата, а не реколтата. Както казват множество философи, щастието е страничен продукт. И както е забелязал Натаниел Хоторн, щастието е пеперуда, която каца на рамото ни, но това не става по наше желание.
Така че, вместо да полагаме всякакви усилия да правим местата или хората по-щастливи, може би ще е по-добре, ако следваме съвета на канадския писател Робъртсън Дейвис: „Ако не сте щастливи, по-добре спрете да се тревожите за това и вижте какви съкровища можете да оберете от собственото си нещастие“

Индия: В Индия Уайнър се среща с дълбоката духовност и философията на страната, които са ключови елементи в търсенето на щастие. Индийската култура се отличава с разнообразие и толерантност към различни религии и начини на живот. За много индийци, щастието идва от вътрешен мир и хармония, постигани чрез медитация, йога и други духовни практики. Въпреки предизвикателствата на живота в Индия, хората често намират радост в простите неща и в силните семейни и социални връзки.

— Какво могат да научат американците От Индия? – питам я аз.
— Могат да се научат как да релаксират, да живеят в хармония с другите. Ние сме една импровизирана държава. Примиряваме се с много несъвършенства. Бихте могли да опитате и вие.
Индия обаче имитира Америка, ако не нещо друго. Молове, затворени квартали, заведения за бързо хранене. Те всички вече са тук. Мийна не дава пет пари за лъскавата, показна Индия. Тя предпочита обикновената Индия, която е без блясък, но и не е лишена съвсем от него.
— Индийската средна класа се дистанцира от бедността, а това е опасно – казва тя. – Преди, за да следва Бог, човекът е вървял по дългия път на страданието и самоотричането, пътят на саняси. Това не изглежда привлекателно за младите хора днес. Сега всички търсят гурутата, с които нещата стават веднага – хоп и готово, като нескафе.
Чандра се съгласява.
— С тези, новите гурута, не се изискват саможертви.
— Щастлива ли си, Мона?
— Да, щастлива съм.
— А какъв е ключът към щастието?
— Не трябва да мислиш много. Не трябва да си напрягаш мозъка. Колкото повече мислиш, толкова по-малко щастлив ще си. Живей щастливо, яж щастливо, умри щастливо! – казва тя и жестикулира възторжено във въздуха. Мона и тайландците биха се разбирали идеално.
— Но Мона, нямаш ли проблеми? С парите например?
Тя отново размахва ръце във въздуха, още по-енергично, с което показва, че мисля прекалено много. И говоря прекалено много. Разговорът е приключен. Тя си има работа за вършене. Отдалечава се, гривните ѝ дрънчат в мекия вечерен въздух.
Не знам какво да мисля за Мона. Запознат съм добре с опасния мит за „благородния дивак“. Който има толкова малко, но е толкова щастлив. Статистически погледнато, това не е вярно. Най-бедните страни в света са също така и най-малко щастливи и това със сигурност е вярно за Индия. Тя се намира в долния край на спектъра на щастието на Руут Веенховен.
Мона обаче не е статистика. Тя е реална и, както твърди, много щастлива личност. Кой съм аз, че да ѝ противореча? Това, че си беден, не означава задължително, че си щастлив, нито пък, че задължително си нещастен.
Преди няколко години изследователят на щастието Робърт Бисуас-Дийнър интервюирал стотици хора, които живеят на улицата в Калкута, най-бедните от бедните, като записал нивата им на щастие (отново на базата на собствените им думи). После направил същото с няколкостотин бездомници във Фремонт, Калифорния.
Оказва се, че калкутските бедняци са значително по-щастливи от онези в Калифорния, макар че калифорнийските бездомници имат по-добър достъп до храна, подслон и здравеопазване. Бисуас-Дийнър обяснява изненадващия резултат с факта, че калкутските бездомници може да не притежават почти нищо в материално отношение, но имат силни социални връзки. Семейство. Приятели. Аз бих направил още една крачка и бих казал, че в Индия няма истински бездомни хора. Може да не притежават къщи, но не са бездомни.
Мисля, че има още една причина, поради която калкутските бедняци са по-щастливи от американските. Ако някой индиец е беден, то е поради съдба, заради боговете или негативна карма, акумулирана в предишен живот. С други думи, той не е виновен. Ако обаче някой американец е беден, на него се гледа като на провалил се човек, неудачник. […]

Проблемът с индийския ашрам е, че като го напуснеш, се връщаш обратно в Индия. Таксито ми е попаднало в задръстване. Гърлото ми гори от изгорелите газове. Очите ми смъдят. Трафикът изглежда дори по-хаотичен отпреди няколко дена или просто разумът ми, вече прояснен и свободен от кофеина, усеща по-ясно жегата, праха и шума. Винаги съм бил особено чувствителен към шума, който есеистът Амброуз Бирс нарича „смрад в ухото“, и е доказано вреден за щастието.

 

Америка: В Америка Ерик Уайнър изследва идеята за щастието чрез призмата на американската мечта и стремежа към успех и постижения. Американците често свързват щастието със свобода, индивидуализъм и възможността за личностно израстване и реализация. Въпреки това, материализмът и стресът от натиск за успех могат да бъдат препятствия към истинското щастие. За много американци, балансът между работа и личен живот, както и търсенето на смисъл и удовлетворение извън материалните постижения, са ключови фактори за дълготрайно щастие.

Хората свързват Маями с щастието, ако не и със самия рай. Плажове. Палми. Слънце. На рая обаче е присъщо и определено напрежение. Той крещи: „Бъдете щастливи, по дяволите!“ Докато отивах на работа един ден, минах край билборд. На него имаше снимка на жълт фолксваген кабриолет и под него думите: „Не си нещастен. Осмели се да бъдеш щастлив“. Какво казва тази реклама? Според мен смисълът ѝ е, че в зората на двайсет и първи век американското щастие не е оставено на боговете или на случайността, както през по-голямата част от човешката история. Не, щастието е на една ръка разстояние и чака да си го вземем. Всичко, от което се нуждаем, е достатъчно сила на волята, както и достатъчно предприемчивост, за да се опитаме, и, разбира се, достатъчно пари, за да си позволим един фолксваген кабриолет със сателитно радио и кожена тапицерия като опции.
Фиксидеята на днешните американци за търсене на щастието съвпада с една ера на безпрецедентен икономически просперитет. Според много коментатори това не е просто съвпадение. Още през 1840 г. Алексис дьо Токвил забелязва, че Америка е населена „с толкова много късметлии, които са недоволни сред цялото си изобилие“. Или както пише Кевин Ръшби в своята история на рая, „Всички приказки за Рая започват само когато нещо е изгубено“. Какво сме загубили? Не знам, и аз се питам същото.
И наистина има достатъчно доказателства, че ние сме далеч по-малко щастливи днес, от когато и да било, както показва психологът Дейвид Майърс в книгата си „Американският парадокс: духовен глад в ера на изобилие“. След 1960 година разводите се удвояват, самоубийствата сред младежите се утрояват, ръстът на престъпността се учетворява, а броят на затворниците се увеличава пет пъти. Освен това наблюдаваме и повишени нива на депресия, безпокойство и други проблеми, свързани с психическото здраве. Всичко това заради парите ли е? Ние сме най-богатата държава в света, най-богатата нация, съществувала някога. От една страна, всичките тези пари са нещо хубаво. Оцеляването вече не е проблем за повечето американци. Средностатистически, по-богатите американци са (малко) по-щастливи от по-бедните. Един факт обаче противоречи на твърдението, че парите означават щастие: като нация ние сме три пъти по-богати, отколкото през 1950 година, но въпреки това не сме станали по-щастливи. Какво става? […]
Американците работят много повече и пътуват много по-дълго до работното си място, отколкото другите хора по света. За пътуването до работното място било установено, че е вредно както за щастието, така и за физическото ни здраве. Една минута, прекарана на пътя, означава една минута по-малко време, прекарано със семейството и приятелите, една минута по-малко за нещата, които ни правят щастливи.
Политологът Робърт Пътнам в книгата си „Да играеш боулинг сам“ защитава тезата, че връзките все повече се късат. Ние прекарваме все по-малко време с роднините си и приятелите си, принадлежим на все по-малко социални групи. Животът ни става все по-фрагментарен. Интернет и технологиите може да смекчават самотата ни, но не мисля, че я елиминират. […]

Възможността да избираме мястото, където да живеем, е един нов феномен в схемата на човешката история. Векове наред повечето хора са прекарвали живота си там, където са били родени. Била е нужна някаква катастрофа – наводнение или масов глад, или мародерски орди от монголци, които са нахлули при съседите, за да ги принудят да се преместят. С изключение на много богатите, които, честно казано, винаги са били малко непостоянни, хората не са се местили от кеф. Авантюрата, в добрия смисъл на думата, е съвременна концепция. През по-голямата част от човешката история авантюрата и приключението са били нещо, което ви е било налагано, а не нещо, което сте търсили съзнателно, и определено не е нещо, за което бихте платили. Онази стара китайска поговорка: „Пожелавам ти да живееш в интересни времена“, всъщност е била използвана като проклятие.
Къде е най-щастливото място в Съединените щати? Тук науката за щастието се проваля. Не можех да открия нито един доклад, който да дава окончателен отговор на този въпрос.

---

Каква е тайната да бъдеш себе си, да бъдеш Щастлив?
— Просто се усмихвайте. Дори когато сте тъжен. Продължавайте да се усмихвате.
Признавам, че не е най-дълбокият съвет. Happy обаче е мъдър, защото само глупак или философ може да прави зашеметяващи обобщения за природата на щастието. Аз не съм философ, така че според мен е така: Парите имат значение, но не колкото си мислим, и не по начина, по който си мислим. Семейството е важно. Също и приятелите. Завистта е отрова. Също и прекаленото мислене. Плажовете не са задължителни. Но доверието е. Както и благодарността.
По-нататък обаче ме очакват опасни води. Щастието е хлъзгав тюлен. По пътя се натъкнах на купища несъответствия. Швейцарците са сковани и щастливи. Тайландците са отпуснати и щастливи. Исландците намират наслада в пиянските си гуляи, молдовците – само нещастие. Може би някой индийски ум е в състояние да смели всичките тези противоречия, но моят не е. Недоволен от това, се обаждам на един от водещите изследователи на щастието, Джон Хелиуел. Може би той има някакви отговори.
— Просто е – казва той. – Пътят към щастието не е само един.
Ама разбира се! Как съм могъл да го пропусна? Толстой наопаки. Всички нещастни страни си приличат, всички щастливи са щастливи по своему.
Струва си да разгледаме въглерода. Нямаше да сме тук без него. Въглеродът е в основата на целия живот, без значение щастлив или не. Въглеродът също така е атом хамелеон. Подредете го по един начин – в плътни пресичащи се редове, и вие ще държите диамант в ръката си. Сглобете ги по друг начин – в аморфна бъркотия, и имате шепа сажди. Подреждането променя всичко.
Местата са едни и същи. Не са толкова важни елементите, колкото начинът, по който са подредени, и в какви пропорции. Подредете ги по един начин и ще получите Швейцария. Подредете ги по друг и ще имате Молдова. Най-важното нещо е да се намери точният баланс. Катар разполага с прекалено много пари и недостатъчно култура. И няма как да абсорбира толкова много пари.
Да вземем Исландия: една страна, която не би трябвало да е щастлива, но въпреки това е. Исландия е страна, намерила точния баланс. Малка, но космополитна. Мрак и светлина. Ефективност и лежерност. Американска предприемчивост, бракосъчетана с европейска социална отговорност. Едно перфектно, щастливо съжителство. Хоросанът, който крепи цялата сграда, е културата. Тя променя всичко.
Измъчват ме някои съмнения във връзка с пътешествието ми. Не можах да обиколя навсякъде. Но не е само това, съмненията ми се простират извън маршрута ми. Чудя се дали щастието наистина е най-висшето добро, както твърди Аристотел. Може би Гуру-джи, Шри Шри Рави Шанкар е прав. Може би любовта е по-важна от щастието. Разбира се, има времена, когато щастието изглежда не най-важното нещо. Запитайте някоя самотна работеща майка дали е щастлива и тя най-вероятно ще ви отговори: „Не задавате правилния въпрос“. Да, ние искаме да сме щастливи, но искаме и причината за щастието ни да е нещо истинско, стойностно, и в крайна сметка повечето от нас биха избрали един смислен и съдържателен живот пред един празен и щастлив живот, ако такова нещо въобще е възможно.
„Нещастието си има предназначение“, твърди психологът Дейвид Майерс. Той е прав. Нещастието ни отваря очите за опасностите. То пришпорва въображението ни. Както го доказва Исландия, нещастието си има свое собствено очарование.
Думата „утопия“ има две значения. Тя означава едновременно „добро място“ и „никъде“. Така и трябва да бъде. Според мен най-щастливите места са онези, които се намират близо до рая, но извън него. Би било непоносимо да се живее със съвършения човек; по същия начин ние не бихме искали да живеем и в един съвършен свят. „Пожизнено щастие! Никой не би го понесъл: това би било адът на Земята“, пише Джордж Бърнард Шоу в пиесата си „Човек и свръхчовек“.
От всички места, които посетих, от всички хора, които срещнах, един непрекъснато се връща в паметта ми – Карма Ура, бутанският учен, излекувал се от рак. „Няма такова нещо като лично щастие – казваше ми той. – Щастието е сто процента свързано с други хора“. По онова време не приех думите му буквално. Помислих, че преувеличава, за да изтъкне тезата си: че нашите взаимоотношения с други хора са по-важни, отколкото си мислим.
Сега обаче осъзнавам, че Карма е имал предвид точно това, което е казал. Нашето щастие е напълно и абсолютно преплетено с други хора: семейството, приятелите, съседите, жената, която почиства офиса ви и която почти не забелязвате. Щастието не е съществително или глагол. То е съюз. Съединителна тъкан.

---

Съдържание

Въведение
Глава 1. ХОЛАНДИЯ. Щастието е число
Глава 2. ШВЕЙЦАРИЯ. Щастието е скука
Глава 3. БУТАН. Щастието е политика
Глава 4. КАТАР. Щастието е печеливш лотариен билет
Глава 5. ИСЛАНДИЯ. Щастието е неуспех
Глава 6. МОЛДОВА. Щастието е някъде другаде
Глава 7. ТАЙЛАНД. Щастието е да не мислиш
Глава 8. ВЕЛИКОБРИТАНИЯ. Щастието е да продължаваш да работиш
Глава 9. ИНДИЯ. Щастието е противоречие
Глава 10. АМЕРИКА. Щастието е да си си у дома
Епилог. Пристигнахме ли вече?

---

Автор

Той е бил чуждестранен кореспондент на Американското радио преди 10 години. „Бил съм в Ирак, Афганистан и други горещи точки. Работата е важна. До някакъв момент ме удовлетворяваше да разказвам такива истории, но почти всичките бяха негативни. Обикновено новините са само лоши. Важно е да се казват лошите новини, но една сутрин просто се събудих, някъде там – в Ирак или Индия и през ума ми като светкавица ми мина мисълта „Какво ще стане, ако прекарам следващата година, пътувайки не из тези нещастни места като Ирак, а обиколя най-щастливите места в света”. Това беше началото на моята трансформация. От журналист към писател”, разказва Уайнър.
Последват няколко

Преведеният на над 20 езика бестселър на Ню Йорк Таймс “География на блаженството” е увлекателен разказ, изтъкан от психология, геополитика, наука, пътешествия и хумор, един провокативен и забавен анализ на това какво е щастието, какво не е и къде можем да го открием.
Автор е на книгите:

• „География на блаженството“
• Човек търси Бог“
• „География на гения“
• „География на мъдростта“

---

Бележка:

А къде е България? С достатъчно приближение главата за пътуването из Молдова с достатъчно приближение би описал и България в периода 2005-2006 г., когато Уайнър прави своята обиколка. “От радиото гърми руска поп музика” лесно може да се замени със “чалга”. Надяваме се през последните 20 години да има основание за надежда, че нещата в България, както и в Молдова, са се подобрили.

---

Линк към книгата:

Свалете от Яндиск книгата “География на блаженството” на Ерик Уайнър от тук
или
Свалете от Мега книгата “География на блаженството” на Ерик Уайнър от тук