da-ne-ti-puka-cover-4eti-meНа тази книга изобщо не й пука дали ще намали пробле­мите или болката ви. И точно поради това ще разберете, че тя е честна. Тази книга не е наръчник по величие и не би могла да бъде, защото величието е просто една илюзия в съзнанието ни, скалъпена от нас дестинация, към която сами се задължаваме да се стремим, наша психологична Атлантида.
Вместо това тази книга ще превърне болката ви в инструмент, вашите травми – в сила, и проблемите ви – в малко по-поносими проблеми. Това си е истински нап­редък. Мислете за нея като за наръчник на страданието и как да боравим с него по-добре, по-смислено, по-състрадателно и по-смирено. Това е книга как да крачите с леко­та, въпреки тежкия товар, да се справяте по-леко с най- големите си страхове, да се смеете на сълзите си, дока­то плачете.
Тази книга ще ви помогне да се замислите малко по-дълбоко за онова, което намирате за важно и маловажно в живота.
Тази книга няма да би научи как да печелите или как да се реализирате, а по-скоро как да губите и да кажете „майната му”. Ще би научи как да направите инвентари­зация на живота си и да изтриете всичко, с изключение на най-важните елементи. Ще ви научи как да си затво­рите очите и да повярвате, че можете да паднете назад и пак да сте добре. Ще ви научи по-малко да ви пука. Ще ви научи да не се опитвате.

Кой сте вие, се определя от това за какво сте готови да се борите. Хората, които се радват на усилието във фитнеса, са онези, които се състезават на триатлони, имат изваяно като от струг тяло и могат да вдигат от лежанка малки къщи. Хора, които се радват на дългите работни седмици и политическите лупинги по корпоративната стълбица, са онези, които един ден се озовават на върха й. Хора, които се радват на стреса и несигур­ността в живота на гладуващия артист, са онези, които го водят и успяват.
Тук не става дума за воля или силен дух. Това не е по­редното напомняне, че без болка нищо не се постига. Това е най-простият и основен градивен елемент в живота – нашата борба определя успеха ни. Проблемите ни раждат щастието ни, както и новите по-добри и сложни проблеми.
Виждате ли – това е безкрайна спирала нагоре. И ако си мислите, че можете да спрете да се катерите по нея когато и където си поискате, опасявам се, че не разбира­те за какво става дума. Защото радостта се крие имен­но в самото катерене.

Странно е, че сега във време, в което сме по-комуникативни от всякога, сякаш и овластяването е с невижда­ни размери. Нещо в съвременната технология сякаш дава простор на нашата несигурност да вилнее както никога преди. Колкото повече свобода ни е дадена да се изявява­ме, толкова по-силно искаме да сме свободни в желанието си да се справяме с всеки, който не е съгласен с нас или ни безпокои. С колкото повече противоположни на наши­те възгледи се сблъскваме, толкова повече като че ли се дразним, че те изобщо съществуват. Колкото по-лесен и безпроблемен става животът ни, толкова повече ни се струва, че имаме право на още по-добър.
Ползата от интернет и социалните мрежи е неоспо­рима. Като че ли сега е най-хубавото време в историята на човечеството. Обаче тези технологии може би оказ­ват неочакван страничен ефект върху нас. Може би съ­щите тези технологии, които са дали свобода на изявата и са образовали толкова много хора, в същото време подсилват чувството на овластяване повече от всякога.

Също като някое малко дете, което се учи да ходи, то ще пада и ще се удря стотици пъти. Но в никакъв случай няма да се спре и да си каже: „О, това, ходенето, май не е за мен. Не ме бива в него”.

Научаваме се да избягваме провалите по-късно в живо­та. Сигурен съм, че голяма част от това се дължи на образователната ни система, която усърдно набляга на високите постижения и наказва онези, които не се пред­ставят добре. Друг голям дял идва от тиранични и пре­калено критични родители, които не дават достатъчно възможности на децата си сами да се провалят, а вместо това ги наказват за опитите им да направят нещо ново или необичайно.

Много от нас са със средни способности в повечето неща, които вършат. Дори и да сте изключителни в едно, повече от вероятно е, че в друго сте на средно или дори под средно ниво. Просто такава е природата на живота. За да станете наистина велик в нещо, трябва да му пос­ветите много енергия и време. И тъй като имаме огра­ничено време и енергия, много малко от нас стават на­истина изключителни в повече от едно нещо, ако въобще успеят дори и за едно.
Значи, спокойно можем да заключим, че е статистичес­ки невъзможно една личност да бъде изключителна във всички области на живота или поне в няколко от тях. Блестящите бизнесмени често представляват пълна скръб в личния си живот. Изключителните спортисти често са кухи и тъпи като градински лейки. Много знаме­нитости вероятно са толкова ограничени в познанията си за живота, колкото и хората, които ги боготворят и следват всяко тяхно движение.
Всички ние до голяма степен сме по средата. Обаче именно онези, които са в крайностите, получават извест­ност. Ние като че ли сме вече запознати с това, но ряд­ко мислим и/или говорим за него и със сигурност никога не обсъждаме защо то може да бъде проблем.
Разполагаме с интернет, Гугьл, Фейсбук, ЮТюб, както и достъп до над петстотин телевизионни канала – и това е страхотно. Вниманието ни обаче е ограничено. Няма как да смелим цунамито от информация, което постоян­но ни залива. Ето защо единствените информационни единици, които си пробиват път и успяват да привлекат вниманието ни, са истински изключителните – тези, които са в първата стотица.
Ежедневно и целодневно ни заливат с истински не­обикновеното. Най-доброто от най-доброто. Най-лошото от най-лошото. Най-великите физически постижения. Най-смешните анекдоти. Най-смущаващите новини. Най- ужасните заплахи. Нонстоп.
Животът ни днес е препълнен с информация от върхо­вете на човешкия опит, защото в медийния бизнес имен­но те привличат зрители, а зрителите носят пари. Това е крайната цел. Въпреки всичко по-голямата част от живота ни минава в скуката на еднообразната посред­ственост. По-голямата част от живота е неизключителна и направо казано, средна работа.
Този поток от екстремална информация ни е настроил да мислим, че изключителността е новото нормално нещо. А понеже всички ние през повечето време сме сред­на работа, потопът от изключителна информация ни кара да се чувстваме несигурни и отчаяни, защото явно не сме достатъчно добри. Затова все повече и повече из­питваме нужда да запълваме празнотата с овластяване и пристрастяване. Справяме се по единствения известен ни начин – или чрез самовъзвеличаване, или чрез възвеличаване на другите.
Проблемът се крие в това, че пробивността на тех­нологиите и масовата маркетингова политика на масме­диите прецаква надеждите и очакванията на много хора. Потопът от изключителност кара хората да се чувст­ват по-зле в собствената си кожа, кара ги да си мислят, че трябва да са по-крайни, по-радикални, по-самоуверени, за да бъдат забелязани или въобще да имат някаква зна­чимост.

Технологиите разрешиха стари икономически затруд­нения, като ни донесоха нови психологически проблеми. Интернет не само ни даде достъп до открита информа­ция, той ни даде също така открито чувство на несигур­ност, съмнение в собствените способности и срам.

Емоциите са възникнали поради една-единствена причина – да ни помагат да живеем и да се размножаваме малко по-добре. Това е всичко. Те са механизъм за обратна връз­ка, който ни подсказва, че нещо вероятно е добро или лошо и това е всичко – нито повече, нито по-малко.
Точно както болката ви учи да не пипате отново го­рещия котлон, след като веднъж вече сте се парили, така и тъгата от самотата би учи да не повтаряте онова, което вече ви е направило толкова самотни. Емоциите са най-обикновени биологични сигнали, предназначени да ви побутнат в благоприятна за вас посока.
Психолозите понякога го наричат „хедонична бягаща пътека” – идеята, че винаги усилено се трудим да  проме­ним жизненото си положение, но всъщност не се чувст­ваме по-различно.
Ето защо проблемите ни са самозахранващи се. Чове­кът, с когото сключвате брак, е човекът, с когото се карате. Къщата, която купувате, е къщата, която ремон­тирате. Мечтаната работа, която започвате, е рабо­тата, която ви стресира. Всичко на този свят води не­изменно до пожертвование – това, което ни кара да се чувстваме добре, неизбежно ни кара да се чувстваме зле. Това, което печелим, също и губим. Това, което създава позитивните ни преживявания, ще определи в крайна сметка и негативните.
Това е труден хап за преглъщане. Обичаме да си мислим, че има някаква форма на върховно щастие, която може да бъде постигната. Обичаме да си мислим, че можем да облекчим по някакъв начин страданието си завинаги. Обичаме да си мислим, че можем да сме доволни от жи­вота вечно.
Да, но не става.
Всички тези приказки, че „всеки може да бъде изключи­телен и да постигне величие”, са чисто и просто  гъделичкане на самочувствието. Те са послание, което е вкусно за преглъщане, но в действителност не е нищо друго освен безвкусни калории, които водят до емоционално затлъстяване и задръстване – прословутият „Биг Мак” за сърцето и мозъка.
Пропускът за емоционалното здраве, също като този за физическото, се получава, ако си изядете зеленчуците, тоест да приемете прозаичните и скучни истини на живота, като например: „Вашите действия всъщност нямат чак толкова голямо значение в голямата схема на нещата” и „Огромна част от живота ви ще бъде скучна и незабележителна, но това е в реда на нещата”. Отна­чало тези зеленчуци ще ви се видят горчиви. Много гор­чиви. Ще се мъчите да ги избягвате.
Но след като ги преработи, организмът ви ще се съ­буди свеж и силен. В края на краищата, този постоянен натиск да бъдете велик, да бъдете поредната голяма клечка, ще се смъкне от плещите ви. Стресът и напре­жението от това винаги да се чувствате непълноценни и да изпитвате постоянна нужда да доказвате себе си ще изчезнат. Осъзнаването и приемането на собствено­то ви еднообразно съществуване ще освободи съзнание­то ви да постигнете онова, което наистина искате, без да се подлагате на оценки и да таите възвишени надежди.
Ще започнете да изпитвате удовлетворение от дреб­ните неща в живота – удоволствието от най-обикновеното приятелство, от създаването на нещо, от това да помогнете на някого в нужда, от прочитането на хубава книга, от смеха с близък човек.

Скучно звучи, нали? Това е, защото тези неща са обик­новени. Но може би за тази обикновеност си има причина – защото това са нещата, които наистина имат значе­ние.

Ние сме маймуни. Мислим се за кой знае колко цивили­зовани с нашите микровълнови фурни и маркови маратон­ки, но сме просто стадо добре нагиздени маймуни. И тъй като сме маймуни, инстинктивно се сравняваме с други­те и се надпреварваме за статус. Въпросът не е дали оценяваме себе си в сравнение с останалите, а по-скоро по какви стандарти се оценяваме.

 

 

Преди няколко години писах в блога си за някои от тези идеи в настоящата глава и един човек остави коментар. Упрекна ме, че съм празноглав и повърхностен, добавяйки, че съм нямал никаква представа от житейските пробле­ми и отговорността. Каза още, че синът му неотдавна загинал в автомобилна катастрофа. Обвини ме, че си нямам понятие какво означава истинска болка, че съм негодник, щом проповядвам, че той самият бил отговорен за болката, която изпитвал от смъртта на сина си.

Този човек очевидно е изстрадал болка, много по-голяма от тази, с която повечето хора се сблъскват в  живота си. Той не е виновен за смъртта на сина си, нито пък е избрал гибелта му. Отговорността за справянето с тази загуба се е стоварила върху него, макар че, разбира се, не е била желана. Въпреки всичко той пак е отговорен за собствените си емоции, възгледи и действия. Как да ре­агира на смъртта на сина си е негов личен избор. Стра­данието, независимо в какъв вид, е неизбежно за всеки един от нас, но на всеки от нас му се налага да реши какво значение ще му придаде. Дори да твърди, че няма избор в случая и просто иска да си върне сина, той пак прави избор – един от многото начини, който би могъл да избере, за да се справи с болката.

Разбира се, нищо от това не му казах. Бях твърде ужасен и зает да се питам дали наистина не е прав – може би това далеч не е лъжица за моята уста и нямам изобщо никаква представа за какво, по дяволите, говоря. Това са рисковете, които вървят с работата ми. Проблем, който аз съм си избрал. И отговорността за справянето с него си е лично моя.

Отначало се почувствах отвратително. После, може би след няколко минути, се ядосах. Възраженията му ня­маха почти нищо общо с онова, което искам да кажа, мислех си аз. И какво толкова, по дяволите? Само поради това, че нямам син, който да е загинал, не означава, че лично аз не съм изпитвал ужасяваща болка.

Тогава обаче последвах собствения си съвет. Избрах проблема си. Мога да се ядосам на този човек и да споря с него, да се надиграваме кой по-голяма болка е изпитал, от което пък и двамата ще изглеждаме като безчувстве­ни глупаци. Или пък бих могъл да избера по-добър проблем, да поработя върху търпението си, върху това да разбирам читателите си по-добре и никога да не забравям този човек, когато пиша за болка и травма. И точно това се опитах да направя.

Отговорих му просто, че съжалявам за загубата му, и това беше. Какво друго може да му каже човек?

Красотата на покера се състои в това, че макар фак­торът късмет винаги да присъства, той не диктува резултатите от играта в дългосрочен план. Може да ти раздадат отвратителни карти и пак да биеш някого, на когото са раздадени страхотни. Разбира се, този, на ко­гото са раздадени добри карти, има по-голяма вероятност да спечели, но в крайна сметка печелившият се определя – точно така, сетихте се – от решенията, които всеки играч взема по време на играта.

Гледам на живота по същия начин. На всички нас са ни раздадени карти. Някои от нас имат по-добри карти от другите. И колкото и да е лесно просто да се придържаш към картите си и да смяташ, че си прецакан, то истин­ската игра се крие в избора как да изиграеш тези карти, в рисковете, които си готов да поемеш, както и последи­ците, с които избираме да живеем. Хората, които посто­янно вземат най-добрите решения в дадена ситуация, са тези, които са напред в покера, както е и в живота. И не е задължително това да са хората с най-добрите карти.

Много хора са се вманиачили до такава степен да жи­веят „правилно”, че накрая пропускат изобщо да живеят.

 

Мозъкът ни е машина за създаване на смисъл. Това, което разбираме под „смисъл”, се поражда от асоциации­те, които мозъкът ни прави между две или повече прежи­вявания. Натискаме бутон и виждаме, че лампичката светва – веднага приемаме, че бутонът е накарал лам­пичката да светне. Точно това в същината си е опреде­лящият принцип на смисъла. Бутон, светлина – светлина, бутон. Виждаме стол. Забелязваме, че е сив. Мозъкът ни веднага прави асоциация между цвета (сив) и предмета (стол), след което го осмисля – „столът е сив”.

Съзнанието ни постоянно работи, създавайки все по­вече и повече асоциации, за да ни помогне да разберем и контролираме околната среда. Всяко наше преживяване, както външно, така и вътрешно, задейства нови асоци­ации и връзки в съзнанието ни. Всичко от думите на тази страница до граматическите ви познания, които използ­вате, за да ги дешифрирате, и до мръсните мисли, към които съзнанието ви се отплесва, когато писанията ми ви се сторят скучни или започнат да се повтарят – всич­ки тези мисли, импулси и схващания са съставени от хи­ляди и хиляди невронни връзки, които работят в синхрон и заливат съзнанието ви с порой от знания и разбирания.

Има обаче два проблема. Първо – мозъкът ни е несъ­вършен. Объркваме нещата, които виждаме или чуваме. Много лесно забравяме или тълкуваме погрешно събития.

Второ – създадем ли смисъл за себе си, мозъкът ни е проектиран така, че да се придържа към този смисъл. Ние сме пристрастни към смисъла, който мозъкът ни е извля­къл, и не искаме да се отказваме от него. Дори и ако видим доказателства, които противоречат на създадения от ума ни смисъл, често ги пренебрегваме и продължаваме да вярваме на своето.

 

Някъде по средата на деветдесетте години психоло­гът Рой Баумийстър започна да изследва концепцията за злото. Най-общо казано, той насочваше вниманието си към хората, които вършат лоши неща, и искаше да раз­бере защо.

По онова време се смяташе, че хората вършат лоши неща, защото се чувстват отвратително, тоест имат      много ниско самочувствие. Едно от първите изненадващи открития на Баумийстър беше, че това често не е вярно. Даже обикновено се случва точно обратното. Някои от най-отявлените престъпници се чувстват много добре със себе си. И именно това чувство на задоволство от себе си въпреки действителността около тях им дава оправданието да тормозят и убиват хората.

За да може човек да намира оправдание за ужасните неща, които върши с хората, трябва да изпитва непокла­тима сигурност в собствената си правота, в собстве­ните си вярвания. Расистите предприемат расистки действия, защото са сигурни в собственото си генетич­но превъзходство. Религиозните фанатици се взривяват и избиват десетки хора, защото са сигурни, че като мъченици в рая има запазено място за тях. Мъже изнасил­ват и измъчват жени, подтиквани от увереността, че имат права над тялото им.

Лошите хора нито за миг не вярват, че те са лошите – по-скоро вярват това за другите.

В едни противоречиви експерименти, известни сега под името „експеримент на Милграм” – на името на пси­холога Станли Милграм, – изследователите инструкти­рат „нормални” хора, че трябва да наказват  другите доброволци от експеримента, затова че са нарушили някакви правила. И те ги наказват не на шега, като поня­кога наказанието ескалира до физическо мъчение. Почти никой от наказващите не възразява или поне не иска обяснение. Точно обратното – много от тях се наслажда­ват на сигурността, че имат морално право, дадено им от експеримента.

Проблемът тук се състои в това, че сигурността е не само непостижима, но че и преследването на сигурност често пъти може да доведе до по-голяма (и по-лоша) не­сигурност.

Много хора притежават непоклатима увереност в способностите си на работното място и в размера на  заплатата, която би трябвало да получават. Но тази увереност ги кара да се чувстват по-зле, а не по-добре. Виждат как повишават другите преди тях и се чувстват пренебрегнати, недооценени и недоразбрани.

Дори такива прости действия като да надникнете в есемесите на приятеля ви или да питате близък човек какво казват хората за вас са предизвикани от несигур­ност и онова болезнено желание да знаете със сигурност.

Може да прегледате есемесите на приятеля си и да не намерите нищо, но нещата рядко приключват с това – после може да се питате дали няма и друг телефон. Може да се чувствате пренебрегнати и недооценени на работа, с което да обясните защо не ви повишават, но това ви кара да не вярвате на колегите и да подлагате на съмне­ние всичко, което те ви казват (а какво си мислите, че ще изпитват те към вас), което пък в крайна сметка ви дава още по-малка вероятност да ви повишат. Можете непрестанно да гоните специалната си половинка, с коя­то се предполага, че трябва да бъдете заедно, но с всеки рязък отказ и с всяка самотна нощ ще започнете все по-често и по-често да се питате къде сте сбъркали.

И именно в тези минути на несигурност, на дълбоко отчаяние ние ставаме податливи на все по-упорито про­никващо чувство на овластяване – започваме да вярваме, че заслужаваме да послъгваме по малко, за да постигнем своето, че другите заслужават да бъдат наказани, че ние заслужаваме да имаме онова, което искаме, и то понякога чрез насилие.

Несигурността е коренът на целия ни напредък и раз­витие. Както казва старата поговорка, човек, който  мисли, че знае всичко, не научава нищо. Не можем да научим нещо без преди това да знаем, че не го знаем. Колкото повече признаваме, че не знаем, толкова повече възмож­ности ни се отварят да научим още.

Нашите ценности са несъвършени и непълни и да при­емаме, че са съвършени и пълни, означава да попаднем в капана на догматичното самосъзнание, което води до овластяване и бягство от отговорност. Единственият начин да решим проблемите си е първо да признаем, че действията и вярванията ни до този момент са погреш­ни и не дават резултат.

Готовността да признаем, че грешим, трябва да при­съства във всяка промяна и развитие, за да станат те реални.

 

 

Вероятно сте чували някои разновидности на Закона на Паркинсън – „Работата се разраства до запълване на наличното време”.

Сигурно сте чували и Закона на Мърфи – „Ако нещо може да се обърка, то ще се обърка”.
Е, следващия път, когато сте на някое шикозно коктейл-парти и искате да впечатлите някого, опитайте се да подхвърлите Закона на Менсън за отбягването: „Колкото повече нещо заплашва личността ви, толкова повече ще го отбягвате”.
Законът на Менсън е приложим както към лошите, така и към добрите неща в живота. Да спечелите един милион долара би могло да застраши самоличността ви по същия начин, както и ако загубите всичките си пари. Да станете известна рокзвезда може да застраши само­личността ви по същия начин, както и ако загубите ра­ботата си. Затова хората се страхуват от успеха – по същата причина, по която се страхуват и от провала: това застрашава образа за самите тях, в който вярват.
Избягвате да напишете онзи сценарий, за който меч­таете от толкова време, защото, ако го направите, това ще постави под съмнение вашата идентичност на прак­тичен анализатор на застрахователни искове. Избягвате да казвате на мъжа си да бъде по-смел в леглото, защото това ще постави под съмнение вашата идентичност на добра и морална жена. Възпирате се да кажете на някой приятел, че повече на искате да го виждате, защото прекратяването на приятелството ще противоречи на идентичността ви на добра и всеопрощаваща личност.
Това са добри и важни възможности, които ние посто­янно пропускаме, защото те застрашават да променят възгледите ни за самите нас. Застрашават ценностите, които сме избрали и по които сме се научили да живеем.

 

Всички сме приели някакви ценности за себе си. И ги пазим. Опитваме се да живеем според тях, оправдаваме ги и ги поддържаме. Дори и да не го искаме, мозъкът ни е настроен така. Както отбелязах  по-горе, ние сме неспра­ведливо пристрастни към онова, което знаем и за което вярваме, че е неизменно. Ако вярвам, че съм добър човек, ще отбягвам ситуации, които потенциално могат да застрашат тази вяра. Ако вярвам, че съм страхотен готвач, непрекъснато ще търся възможности да докажа на себе си, че съм такъв. Вярата винаги има предимство. Докато не променим възгледите си за себе си и това какви мислим, че сме и не сме, не можем да преодолеем отбягването на определени ситуации и тревогата си. Не можем да се променим.

 

Основно правило е, че ние сме най-лошите наблюдате­ли на самите себе си в целия свят. Когато се сърдим, когато ревнуваме или когато сме разстроени, често сме последните, които го забелязват. И единственият начин да го разберем е да пробием малко бронята на сигурност­та си, като непрекъснато си задаваме въпроса дали не грешим относно преценката за себе си.

„Ревнувам ли и ако да, защо? Гневен ли съм? Да не би тя да е права, а аз просто да защитавам егото си?”

Въпроси като тези трябва да се превърнат в навик. В много случаи самото задаване на въпроси поражда смире­нието и съчувствието, необходими за решаването на много от проблемите ни.

Аристотел е писал: „Образованият човек може да се познае по това дали е способен да обмисли една мисъл, без да я приеме”. Да си способен да оглеждаш и оценяваш различни ценности, без да е необходимо да ги приемаш, е може би най-важното умение, което е нужно за промяната на нечий живот в смислена посока.

Това е простата действителност: ако чувствате, че се борите срещу целия свят, то най-вероятно се борите срещу самите себе си.

Голяма част от страха от провал идва от това, че сме избрали скапани ценности. Например, ако измервам себе си по стандарта „Накарай всеки срещнат да те хареса”, ще съм неспокоен, защото провалът се определя 100 процента от действията на другите, а не от моите собствени действия. Не контролирам нещата и се полу­чава така, че моите способности остават на милостта на чужди преценки.
Обаче ако вместо това приема за критерий „Подобри социалния си живот”, мога да постигна моята ценност „добри отношения с околните”, независимо от реакцията на другите към мен. Моята самооценка се основава на личното ми поведение и щастие.
Скапаните ценности, както вече видяхме в Глава 4, включват осезаеми външни цели, които са извън нашия контрол. Преследването на тези цели предизвиква мъчи­телно безпокойство. И дори да успеем да ги постигнем, се чувстваме празни и безжизнени, защото веднъж пос­тигнати, вече няма повече проблеми за решаване.

Ако вашият критерий за ценността „успех по общо­приети стандарти” е „Купи си къща и хубава кола” и вие се скъсвате от работа двайсет години, за да го постиг­нете, след като това стане, критерият няма повече какво да ви даде. Тогава можете да приветствате криза­та на средната възраст, защото проблемът, който ви е ръководил цял живот, току-що ви е бил отнет. Пред вас вече няма други възможности, с помощта на които да израствате и да се развивате, а именно развитието поражда щастие, а не някакъв дълъг списък със съмнител­ни постижения.
В този смисъл общоприетите цели – дипломирай се, купи си къща край езерото, отслабни с десет килограма – са ограничени в щастието, което могат да ни дадат. Може да са полезни, когато преследваме бързи и крат­котрайни облаги, но за пътеводител в живота не ста­ват.
Пикасо си остава плодовит през целия си живот. Дос­тига деветдесет и пак продължава да твори до последния си дъх. Ако неговите критерии бяха „Стани известен” или „Направи един чувал пари в света на изкуството”, или „Нарисувай хиляда картини”, някъде по пътя е щял да забуксува. Щял е да бъде обзет от тревога и съмнения в себе си. Най-вероятно е нямало да се усъвършенства и да прилага новаторски похвати в изкуството си, както е правил в продължение на десетилетия.

Най-радикалните промени на гледната ни точка често пъти се случват в края на най-лошите ни моменти. Само след като изпитаме силна болка, сме готови да разгледа­ме ценностите си и да се запитаме защо ни подвеждат. Имаме нужда от някаква житейска криза, за да успеем обективно да преценим какво е осмисляло живота ни и чак след това да обмислим смяната на курса.
Можете да го наречете „да стигнеш дъното” или „да изпаднеш в екзистенциална криза”. Аз предпочитам да го нарека „да изплуваш от лайната”. Изберете си това, което ви харесва.
А може би вие в момента сте именно на това място. Може би тъкмо изплувате от най-значителното предиз­викателство в живота ви и сега сте объркани, защото всичко, което преди сте мислили за вярно, нормално и добро, се оказва точно обратното.
Това е добре, това е началото. Не мога да подчертая това както трябва, но ще се опитам – болката е част от процеса. Важното е да я усетите. Защото ако хукне­те да търсите временното удоволствие, за да я потис­нете, ако продължавате да се наслаждавате на овластя­ването и измамното позитивно мислене, ако продължа­вате да се презадоволявате с различни вещества и дей­ности, никога няма да постигнете необходимата моти­вация за реална промяна.

Много хора, когато чувстват някаква болка, гняв или мъка, оставят всичко и се мъчат да потиснат онова, което чувстват. Целта им е да се върнат там, където се чувстват добре, по най-бързия възможен начин, дори това да означава да използват разни вещества, да мамят себе си или да се върнат към скапаните си ценности.
Научете се да понасяте болката, която сте избрали. Когато си избирате нова ценност, избирате да се подло­жите на нов вид болка. Наслаждавайте й се. Радвайте й се. Посрещнете я с отворени обятия. А след това дейст­вайте въпреки нея.
Няма да ви лъжа – отначало това ще ви се стори не­вероятно трудно. Но може да започнете с нещо просто. Ще се чувствате така, сякаш не знаете какво да правите. Но това вече го обсъдихме – вие не знаете нищо. Дори и да си мислите, че знаете, и представа си нямате какво правите. Така че какво имате да губите?

Животът е устроен така – да не знаете нещо и въп­реки това да го правите. Целият ни живот е такъв. Ни­кога не се променя. Дори и когато сме щастливи. Дори и когато сте на седмото небе. Дори и когато спечелите от лотарията и си купите малка флотилия от джетове, пак няма да знаете какво, по дяволите, правите. Никога не го забравяйте. И никога не се плашете от това.

Когато учех в гимназията, моят учител по математи­ка, господин Пакуд, обичаше да повтаря: „Ако се запънете в някоя задача, не стойте да я мислите, а просто започ­нете да работите върху нея. Дори и да не знаете какво правите, самият факт, че не стоите на едно място, а работите, евентуално ще породи подходящите идеи в главата ви”.
Вашите действия пораждат по-нататъшни емоцио­нални реакции и вдъхновение, които от своя страна про­дължават да мотивират бъдещите ви действия. Като знаем това, можем да преориентираме настройката на нашето, съзнание по следния начин:

Действие -> Вдъхновение —> Мотивация

Ако ви липсва мотивация да направите съществена промяна в живота си, направете нещо – наистина какво­то и да е – и след това впрегнете реакцията спрямо това действие, за да ви мотивира.

През първите няколко години, докато работех за себе си, минаваха цели седмици, без да съм постигнал кой знае какво, и причината за това бе единствено че ме беше страх от това, което трябваше да правя, и  най-лесно беше да отлагам всичко. Но бързо разбрах, че като се насилвам да направя нещо, без значение колко дребно е то, големите задачи веднага започваха да ми се струват по-изпълними.
Писателят Тим Ферис разказва, че веднъж чул за един романист, който написал седемдесет книги. Някой го попитал как е могъл да пише толкова всеотдайно и да си остане вдъхновен и мотивиран. Той отвърнал: „Двеста тъпи думи на ден, това е всичко”. Номерът се състои в това, че ако се насили да напише двеста тъпи думи на ден, най-вероятно вдъхновението му идва, той започва да пише и преди да се е усетил, на листа ще се появят хиляди думи.
Ако следваме принципа „направи нещо”, провалът ни се струва маловажен. Когато стандартът за успех стане обикновеното действие, когато всеки резултат ще се разглежда като важен напредък, когато на вдъхнове­нието се гледа като на награда, а не като на предпостав­ка – ето тогава ще се движим напред. Чувстваме се свободни да се провалим и знаем, че грешките ни тласкат да продължаваме.
Принципът „направи нещо” ни помага не само да пре­одоляваме отлагането, но също така се явява процес, чрез който приемаме нови ценности. Ако сте насред екзис­тенциална криза и всичко ви се струва безсмислено, ако всички прийоми, по които сте преценявали себе си, не вършат работа и нямате представа какво да правите по-нататък, ако сте разбрали, че сте пропилели време­то си в преследване на измамни мечти, или ако знаете, че има много по-добър критерий, с който трябва да се измервате, но не знаете как, отговорът винаги е един и същ.
Направете нещо!
Това „нещо” би могло да бъде и най-незначително дейст­вие като крачка към нещо друго. Може да бъде всичко, което ви дойде наум.
Разбрали сте, че сте един овластен тъпак във връзки­те си и оттук нататък искате да се отнасяте към хо­рата с повече разбиране и съчувствие? Направете нещо. Започнете с нещо просто. Поставете си за цел да се вслушате в проблемите на някой друг и посветете част от времето си да му помогнете. Направете го само вед­нъж. Или си обещайте, че следващия път, когато се раз­строите, ще си дадете сметка, че вие сте виновни за това. Просто пробвайте и вижте как ще се почувствате.

Това често е достатъчно, за да търкулне снежната топка

Пътуването е страхотен инструмент за себеразвитие, защото ви измъква от ценностите на вашата кул­тура и ви показва нагледно, че друго общество може да живее със съвсем различни от вашите ценности и пак да функционира добре, без да предизвиква самоомраза. Това потапяне в различни културни ценности и критерии ви принуждава да преразгледате онова, което изглежда оче­видна истина във вашия живот, и да си дадете сметка, че може би това не е задължително най-добрият начин на живот. В този случай Русия ме принуди да преразгледам моя повърхностен, фалшиво лустрован начин на общува­не, който е присъщ на англосаксонската култура, и да се запитам дали това по някакъв начин не ни прави по-несигурни един към друг и по-лоши в близките ни отношения.
Спомням си, че веднъж обсъждахме този въпрос с учи­теля ми по руски и той излезе с една интересна теория. След като е живяло толкова поколения в комунизъм, с малко или никакви икономически възможности, сковано от една култура на страха, руското общество е открило, че най-ценното благо е доверието. А за да градиш доверие, трябва да си честен. Това означава, че когато нещо е лошо, казваш го открито и без извинения. Проявата на неприятната честност се отплаща, защото тя е необ­ходима за оцеляването – трябва да разбереш на кого можеш да се довериш и на кого не, и колкото по-бързо го установиш, толкова по-добре.
Но в „свободния” Запад, продължаваше учителят ми по руски, има изобилие от икономически възможности, та­кова изобилие, че става далеч по-ценно да умееш да се представиш по определен начин, дори и да е лъжа, откол­кото действително да бъдеш такъв. Доверието губи стойността си. Външността и умението да убеждаваш стават далеч по-изгодни форми на изразяване. Да позна­ваш повече хора повърхностно е по-изгодно, отколкото да опознаеш малцина по-отблизо.
Ето защо да се усмихваш и да говориш учтиво, дори и да не ти се иска, става норма на поведение в Западния свят. Да казваш дребни лъжи и да се съгласяваш с някого, с когото всъщност не си съгласен. Ето защо хората се научават да се преструват на приятели с онези, които всъщност са им неприятни, да купуват неща, от които всъщност нямат нужда. Тази заблуда усърдно се поощрява от икономическата система.
Неприятната последица от това е, че на Запад никога няма да разбереш дали изцяло можеш да се довериш на човека, с когото говориш. Това понякога се случва даже между добри приятели или роднини. На Запад има такъв натиск да бъдеш харесван, че някои хора се променят изцяло в зависимост от човека, с когото общуват.

Повечето елементи на романтичната любов, които търсим – драматичните и омайващи прояви на емоцио­нална привързаност, целият хаос от падения и възходи, –        не са здрави и истински прояви на любов. Те фактически са просто друга форма на овластяване, която се проявява в отношенията между хората.
Знам, знам – това ме прави да звуча толкова потиска­що. Ама наистина, какъв е тоя тип, дето плюе романтич­ната любов? Но ви моля да ме изслушате.
Истината е, че има здрави и нездрави форми на любов. Нездравата любов се основава на това двама души да се опитват да избягат от проблемите си с помощта на емоциите, които изпитват един към друг – с други думи казано, те се използват взаимно като начин на бягство. Здравата любов се основава на това двама души да приз­нават и споделят проблемите си и да се подкрепят един друг.
Разликата между здравите и нездравите отношения се свежда до две неща:

1) до каква степен всеки един от двамата е готов да поеме отговорност и
2) готовност­та на всеки един от двамата да отхвърли или да бъде отхвърлен от другия партньор.

Навсякъде, където има нездрави и зависими отношения, там ще има и несигурно и нестабилно чувство за отго­ворност и от двете страни, както и неспособност да се отказва и да се приема отказ. Навсякъде, където има здрави и обичливи отношения, там ще има и ясни граници между двамата партньори и техните ценности, както и зелена улица за даване или получаване на отказ, когато е необходимо.

Под „граници” имам предвид разграничаването на лич­ните отговорности на всеки от двамата. Хората, имащи здрави връзки с ясно очертани граници, ще поемат отго­ворност за своите собствени ценности и проблеми, без да поемат отговорност за тези на партньора си. Хората в нездрава връзка, които поставят неясни или никакви граници, редовно ще избягват отговорността за собст­вените си проблеми и/или ще поемат отговорността за проблемите на партньора им.

Когато имате мъгляви граници на отговорност за вашите емоции и действия, граници, зад които не става ясно кой за какво носи отговорност, чия е вината, защо правите дадено нещо, никога няма да развиете устойчи­ви ценности за себе си. Вашата единствена ценност става да направите вашия партньор щастлив. Или обрат­ното – вашата единствена ценност става вашият партньор да направи вас щастливи.
Това, разбира се, е да си вкараш автогол. Отношения, характеризиращи се с такава неяснота на границите, обикновено се сгромолясват на земята в трясъци.

Но „повече” невинаги означава „по-добре”. Дори напро­тив. Всъщност ние често сме по-щастливи с по-малко. Когато сме затрупани с възможности и право на избор, страдаме от нещо, което психолозите наричат парадокс на избора. Най-общо казано, колкото повече опции имаме, толкова по-малко доволни сме от това, което сме избра­ли, защото си даваме сметка за всичко, което потенци­ално сме пропуснали.
Затова, когато можете да избирате между две места за живеене и се спрете на едното, най-вероятно ще се чувствате удовлетворени от това, че сте направили правилния избор.
Обаче ако трябва да избирате от двайсет и осем места и накрая спрете избора си на едно от тях, тогава се задейства парадоксът на избора и най-вероятно ще прекарате години в съмнения и самоизмъчване,  питайки се дали сте направили „верния” избор и дали наистина сте успели да извлечете максимално щастие от него. И именно тази тревога, тази несигурност и това неутолимо жела­ние за успех и съвършенство ще ви направят нещастни.
Тогава какво да правим? Ами ако сте такива, какъвто бях аз, избягвайте да изпадате в ситуации, налагащи правене на избор. Старайте се опциите ви да бъдат от­ворени колкото е възможно по-дълго. Гледайте да не се обвързвате с избор.
Обаче ако инвестираме здраво в един човек, в едно място, в една работа, една-единствена дейност, може да не успеем да натрупаме широкообхватния опит, който искаме, тоест ако преследваме широкообхватен опит, може да изпуснем удовлетворението от дълбочината на опита. Има някои случки, които можете да преживеете само когато сте живели на едно и също място пет годи­ни поред, когато сте живели с един и същи човек повече от десетилетие, когато сте се посветили на едно умение или занаят през половината си живот. Сега, когато съм подхванал трийсетте, вече мога да призная, че обвързва­нето по свой собствен начин предлага изобилие от въз­можности и преживявания, които в противен случай ни­кога не бих имал, без значение къде съм ходил и какво съм правил.
Когато преследвате широкообхватен опит, след всяко ново преживяване, след всеки нов човек възвръщаемост­та на набрания опит намалява. След като не сте напус­кали родината си, първата страна,  която посетите, ще предизвика огромна промяна в мирогледа ви, защото ня­мате никакъв опит, с който да сравните новото. Обаче ако сте били в двайсет страни, двайсет и първата до­бавя съвсем малко. А ако си бил в петдесет, петдесет и първата добавя още по-малко.
Същото важи и за материалните ценности – пари, хобита, работа, приятели и романтични/сексуални парт­ньори – изобщо всички онези сбъркани и повърхностни ценности, на които повечето хора спират избора си. Колкото повече остарявате, толкова повече опит нат­рупвате и всяко ново нещо ви влияе все по-малко и по-малко. Първия път, когато пих на едно парти, беше въл­нуващо. Стотния път бе забавно. Петстотният път вече изглеждаше като един нормален уикенд. А хилядният -отегчителен и маловажен.
Големият удар лично за мен през изминалите няколко години бе да си позволя да се отдам на нещо. Реших да зарежа всичко, с изключение на най-добрите хора, най-доб­рия опит и най-добрите ценности в живота ми. Изоста­вих всички мои бизнеспроекти и реших да се отдам само на писане. Оттогава насам уебсайтът ми стана по-популярен, отколкото изобщо си бях представял. Посветих се само на една жена и с изненада установих, че този начин на живот си струва много повече от краткотрайните ми залитания отпреди това. Отдадох се на едно-единствено географско местоположение и вложих много пове­че в истинските си и стойностни приятели.
И това, което открих, бе нещо абсолютно антиинтуитивно – в отдаването има свобода. Открих повече възможности и положителната страна на това да от­казвам различни възможности, които биха ме разсеяли от целта, за сметка на това, което избрах за значимо за мен.
Отдаването ви носи свобода, защото вече не се раз­сейвате по маловажни и повърхностни неща. Отдаването ви носи свобода, защото изостря вниманието ви, насоч­вайки го към това, което би ви направило най-здрави и щастливи. Отдаването на едно нещо прави вземането на решения по-лесно и премахва страха от грешка; а като знаете, че това, което вече имате, е напълно достатъч­но, защо да се притеснявате да преследвате още нещо Отдаването ви позволява да съсредоточите вниманието си върху малкото наистина важни цели за постигане на по-голям успех.

Разглезването на съвременното съзнание е довело до едно население, което смята, че заслужава нещо, без да си е мръднало пръста, население, което мисли, че има право на нещо, без да пожертва нищо в замяна. Хората твърдят, че са специалисти, бизнесмени, изобретатели, новатори и треньори без капка житейски опит. И го правят не защото мислят, че са по-велики от всички останали, а защото чувстват, че трябва да бъдат вели­ки, за да бъдат приети в един свят, който говори само за изключителните.
Днешната култура бърка понятията „голямо внимание” и „голям успех”, смятайки ги за едно и също нещо. Но те не са.

Вие сте велики. Дали го осъзнавате или не, дали други­те го осъзнават, но вие вече сте велики. И не защото сте пуснали на пазара ново приложение за айфон или сте се дипломирали една година по-рано, или пък сте си купи­ли лъскава яхта. Тези неща не определят величието.

Вие вече сте велики, защото в лицето на безкрайния безпорядък и сигурна смърт вие продължавате да избира­те за какво да ви пука и за какво не. Този факт, това просто предпочитание към собствените ви житейски ценности вече ви прави красиви, вече ви прави преуспя­ващи и обичани. Дори и да не го осъзнавате. Дори и да спите по подлезите и да гладувате.
Вие също ще умрете и това е, защото вие също сте имали щастието да живеете. Може да не го чувствате. Обаче отидете някой път, седнете на ръба на някоя скала и може би ще го усетите.
Буковски някога е написал: „Всички ще умрем, всички! Какъв цирк! Само това е достатъчно, за да се обичаме, но не го правим. Непрекъснато се тормозим и угнетява­ме от житейски баналности и това ни  изяжда отвътре”.

 

Свалете/Download “Тънкото Изкуство да не ти пука“ на Марк Менсън

Download “The Subtle Art of Not Giving a F_ck” на АНГЛИЙСКИ

 

За да получавате първи известия – последвайте/харесайте страницата ни във Фейсбук – https://facebook.com/4eti.me

Други препоръчани книги:

Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 2 Мощ срещу Сила. Скритите фактори, определящи човешкото поведение – Дейвид Хокинс Човекът в търсене на смисъл – Виктор Франкъл Избави се от тревожността. Как да прекъснем цикъла на страх и безпокойство – Джъдсън Бруър Ошо – Следвай Ме – Том 2- Беседи върху притчите на Исус Какво радва мозъка ви и защо трябва да правите обратното – Дейвид Дисалво